Камъкът

1-ви ден

Скъпи камъко,

Дъжд. През цялото време, докато бях на Дъжд, аз бях нервен — някъде три или четири седмици. През цялото време спях лошо. Исках да си тръгна оттам, веднага щом пристигнах. ИИ-то ме смъмри и ми каза да не бъда толкова глупав. Нищо не можело да бъде по-подозрително, изтъкна то, от това някой да пристигне и да си тръгне веднага. Точно това бил начинът, по който не се осъществяват космическите пътувания в т’Т: да се подложиш на физическото неудобство и даже опасност да пътуваш в Космоса, както и на преодоляваната с дни скованост, само за да се върнеш обратно в пяната и да отпрашиш за някъде другаде. Човек трябва да е луд, за да направи това. Не, всички пътешественици прекарваха месец или два, като разпускаха, почиваха си, посещаваха интересните места на планетата, на която бяха пристигнали. Въпреки че крайната им дестинация можеше да е някое друго място, те обикновено прекарваха известно време на междинните спирки. Опознаваха планетата, срещаха нови хора. Някои пътешественици дори прекарваха година или повече на нея, а тези, които бързаха поради неотложна причина, най-малко десет дни.

Но ние определено не желаем, каза ИИ-то, да оставим у хората впечатление, че ти бързаш, не и когато звездата-затвор е толкова близо, а „полицейското“ издирване ще започне всеки момент. Затова остани тук, смесѝ се с тълпата и не бий на очи. Остани един месец, увещаваше ме ИИ-то. Остани повече. Изчакай шумотевицата да поутихне.

Но въпреки че осъзнавах мъдростта на тези думи, аз бях прекалено… уплашен, май това е подходящата дума. Вече не притежавах дотТек, която да намали извънредно силния хормонален поток и да балансира моя адреналин. Вместо това, многобройни пияни и остри като шипове хормони циркулираха в кръвта ми. Без нанотехнологичното коригиране на моите емоции, аз живеех в постоянен страх. Потях се без причина. Не ми беше прекалено горещо, но въпреки това се потях. Сърцето ми загуби нормалния си ритъм. То се премяташе, пъплеше, галопираше, думтеше. Не можех да заспя за по-дълго време. Непрекъснато се будех, тревожен от странни сънища (въпреки че странните сънища не са новост за мен), но те бяха нещо повече от сънища — параноични изкривявания в ума и стомаха ми — че затворът се намира точно зад мен, че те протягат ръце, за да ме хванат и да ме завлекат през Космоса и през портала обратно в него. Понякога се събуждах, дращейки по чаршафите, а леглото ми беше толкова напоено с пот, че се чудех дали не съм се изпуснал през нощта.

— Трябва да тръгна — мърморех си аз. — Трябва да тръгна още сега.

Не, виеше ИИ-то. Не! Не! Не още!

Но тъжната истина беше, че ИИ-то бе в значителна степен повредено. Пътуването със свръхсветлинна скорост поврежда невронните мрежи на ИИ-тата. Линеарните процесори с лекота понасят трилионите квантови сътресения, а органичното съзнание, макар и пораздрусано, се възстановява бързо. Но процесори с невронни мрежи се увреждат трайно и се фрактализират. Те загубват своята кохерентност. Всъщност аз бях учуден от факта, че моето ИИ издържа толкова време — осемдесет и четири светлинни години, като по-голямата част от разстоянието беше измината с високи скорости. Колкото по-голяма е свръхсветлинната скорост, толкова повече се уврежда ИИ-то. Не очаквах моето да издържи дълго (скъпи камъко, аз едва не казах „да живее“, но всъщност то никога не е било наистина „живо“), нито пък съм очаквал да издържи през целия път до Ну Фалоу, но се надявах да поддържа приемлива изправност поне на Дъжд. Надявах се, че ще е в състояние да ме съветва. То се опитваше да го прави, но ставаше все по-неразбираемо. По отношение на този единствен пункт — че не трябва да напускам планетата прекалено скоро — то беше достатъчно категорично. Но иначе говореше несвързано и ставаше все по-изкуфяло.

Ае, казваше то понякога.

— Какво, — отговарях му мислено аз, но то не казваше нищо повече.

Пътувай, променяй графика и пътувай и, и, говореше то и продължаваше, навън през прозореца над равнината се сипят мъртви листа.

— Какво, — питах аз. — Какво искаш да кажеш? Какъв прозорец? Няма никакви листа! — Но то оставаше мълчаливо за дълго време.

Друг път можеше да се разприказва ей така изведнъж и без повод недей отива, не заминавай, но това бързо се променяше в недей недей недей отива отива-ва-ва и други такива звукови модели. Една сутрин на Дъжд, както си лежах на сламеника от еластични обработени листа, които скърцаха, когато помествах полубудните си килограми, ИИ-то каза едно единствено изречение: Каква е разликата между светкавицата и светлината? Но когато му зададох въпроси, за да разбера какво има предвид, то не отговори.

Докато бях на Дъжд, спях на такива легла. Това е едно от нещата, с които е известна тази планета и културата й се гордее със създаването на изцяло органични и органично-адаптирани продукти. Леглата им са изтъкани от тези странни, третирани с алкохол листа. Но аз прекалено избързвам, скъпи камъко.

Какво?

За какво говорех?

Дъжд беше името на света. Самата звезда се именува с някакво тромаво съчетание от букви и цифри, вече съм го забравил. Иначе, по обичая на повечето населени светове, звездата беше наричана просто „Слънцето“. Но от петте й планети, единствената обитаема се наричаше Дъжд — така я наричаха всички народи, говорещи глисѐ. Наричаше се Дъжд поради основателна причина.

Планетата имаше две луни, като никоя от тях не беше голяма, но и двете бяха плътни и следователно притежаваха голяма маса. Орбитата на Дъжд се пресичаше с орбитата на втора планета и двете разположени под значителен наклон спрямо орбиталната равнина на звездата. В резултат на това планетата бе подложена на регулярни гравитационни притегляния и резки странични въздействия. Дъжд е воден свят, предимно океан и притеглянето и отблъскването на нейната орбита нажежава и възбужда атмосферата, причинява чудовищни сезонни бури и издига огромни водни маси във въздуха, откъдето те валят безспир. От небето вали дъжд през цялата година.

Името е съвсем подходящо, тъй като почти не минава ден от осемдесет и четиридневната година, в който да не вали по цялата планета. В коя да е точка от този свят, вероятността да падне дъжд по всяко време е деветдесет процента. Не е необичайно дъждовете да валят без прекъсване години наред. За някои хора подобен климат би бил депресиращ, но онези, които са избрали да живеят на Дъжд, харесват това и му се наслаждават. Тяхната култура е влажна култура, култура, която цени хлъзгавостта.

И така, аз пристигнах. Моята свръхсветлинна скорост постепенно премина в субсветлинна, веднага щом гравитационният градиент на звездата стана достатъчно стръмен, за да прекъсне действието на слабата ядрена сила. Аз продължавах да се нося все така бързо и умът ми бе още замаян, но моята интелигентна пяна вече превключваше от СС към субсветлинно управление. Тя изчисляваше местоположението ми, променяше го и извършваше маневри с мен посредством пукаща пяна, която изхвърляше мини-експлозии от газ. След още няколко дни, а може би и по-малко, аз започнах да усещам придърпването в корема си, докато се завъртах в орбита около планетата. След това се появи онова особено пращене (или пък само усещане), когато при навлизането в атмосферата скоростта намалява, както и силна струя топлина в краката — със съвсем слабо почервеняване — и още по-силно дръпване в корема. Скоро след това се чу бръмчене, което означаваше че някоя орбитална станция ме е идентифицирала като новопристигнал. Задействалите се дат-джетове ме разтресоха и скоростта отново се промени, отвеждайки ме в един орбитален хангар.

Излизането от странното състояние на полутранс, причинено от свръхсветлинното пътуване, е най-малко приятната част от всичко, скъпи камъко. В някои хангари разтрошават пяната, както се чупи черупка на орех, а в други я отмиват със специален разтворител. От двата начина вторият е за предпочитане, по мое мнение. Той не е толкова травмиращ, въпреки че светлината пак смазва очите ти, температурата скача рязко нагоре (или надолу) и човек започва да храчи, кашля, да се задъхва и да плюе, давейки се в мъчителни опити да диша отново нормално.

След това установяваш, че лежиш върху странно скосена, мека кушетка. Помня пристигането си на Дъжд по-добре от много други, понеже след като замайването и мисловната мудност отминаха, аз изпитах чувство на дълбок ужас. Внезапно осъзнах, че очаквам да бъда приветстван от „полицията“ и от представители на затвора, които по някакъв начин (въпреки че това беше невъзможно) ме бяха проследили до там.

Не бях приветстван от полицията, а от един зелен младок, очевидно съвсем наскоро достигнал пълнолетие.

— Привет! — каза той. — Добре дошъл!

— Къде съм? — Аз виждах замъглено.

— На планетата Дъжд, пътешественико. Добре дошъл!

Той мушна една сламка между зъбите ми и ми даде малко течна храна — някаква освежаваща захарна напитка. Количеството беше малко, но с тяло, пълно с дотТек (каквото той очевидно смяташе, че имам), аз много скоро трябваше да бъда на крака. Вместо това аз лежах, умиращ на леглото и се чувствах ужасно.

Обърнах глава с усилие, въпреки че мускулите ми вече започваха да се отпускат. Залата се простираше надалеч, оформена като раковина с кръстовидни сводове и стотици кушетки, разположени под тях. Повечето бяха заети и помежду им се движеха посрещачи, които отмиваха пяната, даваха по малко тонизиращо питие, усмихваха се и кимаха.

Това че залата за посрещане бе толкова пълна, беше добра новина. Колкото повече пасажери минаваха или идваха, за да постоят на Дъжд, толкова по-трудно щеше да бъде за „полицията“ да ме проследи. Аз лесно щях да се загубя в тълпата.

— Добре ли си? — попита моят усмихнат млад посрещач. Той се беше върнал при мен. — Още си на кушетката!

— Предпочитам я! — изръмжах аз и самият ми глас (поне така ми се струваше) издаваше факта, че нямах дотТек в тялото си, че бях измамник и престъпник.

— Разбира се — каза моят посрещач. — Както желаеш.

Но в погледа му се четеше недоумение.

Аз се надигнах някак от кушетката и се опитах да се разходя невъзмутимо сред тълпящите се пътешественици. Те всички бяха замаяни, но не колкото мен. Пътуването в Космоса има своята цена, но дотТек помага на човек да се възстанови. Без дотТек за мен това беше много трудно.

Хора от всички краища на т’Т се смесваха в тълпата и се разхождаха бавно из хангара — слаби и дебели, ниски и високи, с всякакви странни добавки и усъвършенствания. Освен страхът, че „полицията“ може да е тук, който продължаваше да си стои в корема ми, аз се чувствах толкова зле, че исках да остана сам, исках да се добера долу до планетата и да изчезна сред тълпите хора.

— Колко орбитални станции има тук? — попитах един стоящ наблизо посрещач, една трикрака жена.

— Тук, на Дъжд — отвърна тя със заучена лекота, — ние имаме шестнадесет орбитални станции. Дъжд е популярно място сред туристите и важна междинна спирка за пътешествениците.

Шестнадесет станции беше добре. Вече бях скрит, тъй като беше чиста случайност коя станция кой пътник ще прибере.

— Кога тръгва следващият асансьор за повърхността на планетата?

Тя изглеждаше малко смутена от моята настойчивост, но отговори:

— На кръгъл час, пътешественико, на всеки кръгъл час. След около осемдесет минути.

Да пропусна предишния асансьор с някакви си двадесет минути, ми се стори, в тогавашното състояние на ума ми, лош късмет. Но аз бързо се отправих към един ъгъл в хангара, решен да чакам в небиеща на очи уединеност.

По не можах да остана сам дълго време. Пътешествениците се смесваха, разговаряха помежду си, срещаха нови познати. Това беше една от идеите на пътуването. Не след дълго един от тях дойде и при мен.

— Привет! — каза тя. Беше висока жена с тесни бедра, облечена в искряща материя, която я покриваше от стъпалата чак до под гърдите. Те бяха открити, но нейната дотТек беше променила тялото й и от ореолите й бяха израснали рехави пера, оцветени в жълто и червено. Тези украшения стърчаха на около пет сантиметра и се полюляваха нагоре-надолу, докато говорехме.

— Привет! — отвърнах дрезгаво аз. Усещах гърлото си разранено.

— Енкида — каза тя, свеждайки глава към мен.

— Фело — казах аз, използвайки едно мое старо име и свеждайки глава по същия начин.

Ние се погледнахме един друг.

— Бил ли си на Дъжд преди? — попита тя, приближавайки се малко към панорамния прозорец. Планетата, цяла изпъстрена в сиво и бяло, сияеше пред нас на слънчевата светлина.

Естествено, аз бях посещавал Дъжд и преди, когато ме транспортираха към звездата-затвор. Но тогава бях упоен и не помнех нищо, така че едва ли излъгах, като казах:

— Не, идвам за първи път.

Тя стоеше и гледаше през прозореца, като докосваше лениво с пръсти перата си. Аз стоях малко зад нея, а погледът ми беше привлечен от нейната фигура и украшения. Тя имаше дебели плитки, всяка от които завършваше с почти прозрачна луковица, вероятно пълна с някакъв газ, който караше косата й леко да се издига и да се носи около главата й. Това беше, общо взето, ефектна гледка.

— Аз съм била много пъти — обясни тя разсеяно. — Обичам Дъжд. Обичам неговата примитивност. Аз съм от Ну Хирш — добави тя, улавяйки погледа ми. — От Ну Хирш Е.

— Познавам тази планета, живял съм там няколко години — казах аз, накланяйки отново глава, но жестът ми не произведе никакъв ефект. Тя едва ме забеляза.

Бах, трака-трука. Никога, не в Просеката. ИИ-то се обади внезапно в главата ми и млъкна. Постарах се да не покажа, че тази странна вътрешна намеса ме беше стреснала.

— Ну Хирш Е е високо цивилизован свят — каза тя. — Аз обожавам цивилизацията, но има моменти, в които имам нужда да оставя зад себе си всичкия този метал и технологии. Дъжд е такова бягство! Такова бягство!

Тя се обърна с лице към мен, усмихвайки се.

— Разбира се — каза тя игриво, бръсвайки перата си с пръсти, — там долу вали не на шега. Тази планета е достойна за името си. Ще трябва да се освободя от украшенията. Само ще се измокрят, а това не е видът, който искам. Инструктирала съм моята дотТек да ме отърве от тях, а също и от косата и ноктите на краката и ръцете. (Нейните нокти, забелязах го едва, когато го спомена, бяха фрактално оформени в издути, сложни и деликатни, подобни на раковини, образувания).

— Винаги когато посещавам този свят, аз се връщам към един по-примитивен модел — каза тя, дишайки шумно. — Имам восъчна съставка, която се отделя през кожата ми и адаптира вагината ми. Това е изумително облекчение.

Можех само да се досещам за преимуществото на восъчната съставка. Дъжд е мокро място, така че вероятно тя действаше като изолация срещу водата. Или може би, понеже тя спомена и своята вагина, това беше нещо, свързано със секса. Започвах да губя интерес към разговора.

Тя ме измерваше с поглед отгоре до долу и аз започнах да се изнервям от безпокойство, че нещо в мен й се вижда необичайно, че тя може ей така, само като ме гледа, да разбере, че нямам дотТек в себе си.

— Ужасно ми харесва — каза тя с нисък и възбуден глас, — твоя външен вид.

— О — казах аз, поглеждайки се бегло. — Благодаря.

— Толкова е подходящ за Дъжд. Толкова скитнически и вехт, изглеждаш като болен.

Аз се усмихнах и почнах да кашлям.

Тя се приближи плътно и като взе ръката ми, тръгна с мен.

— Имаше една мода преди няколко години — каза ми тя, — на Ну Хирш А, когато караха дотТек да пресъздава различни древни болести. Беше страхотно, направо божествено. Естествено тази мода отмина, но ти май си избрал точното време и място да я възстановиш. Между другото, какво точно представляват тези червени петна по кожата ти?

Тази жена, Енкида настоя да бъде с мен в асансьора по целия път надолу към повърхността на планетата.

Бяхме въведени в съвсем проста асансьорна кабина, предназначена да отведе новопристигналите през атмосферата надолу в гравитационната бездна. Както обикновено на такива места, асансьорът представлява една голяма и напълно прозрачна кутия. Тя първоначално предоставя чудесни гледки към Космоса от орбита, а с потъването надолу — към преливащите се цветове и перспективи на атмосферата. Как работи този вид асансьор ли? (Какъв любознателен камък си ти!) Кабината е разположена на върха на ултра-лазер, който се изстрелва право надолу. Тя се спуска към повърхността, поддържана от този мощен лъч, който долу се прибира и частично се използва, за да издигне в орбита една противовесна кабина. Това е стандартна система, много икономична от гледна точка на енергията, но кой има нужда от такава икономия в наши дни? Това е по-скоро отживелица.

Здравей, здрав-ей, здр-ей, ей, ей, промърмори ИИ-то в главата ми. През по-голямата част от времето то си дърдореше само, като започваше внезапно и спираше също толкова внезапно.

На няколко пъти аз се опитах да се скрия от Енкида в асансьорната кабина, като се снижавах зад хората, но тя винаги ме откриваше. Единия път се скрих зад огромен мъж (или жена, не съм сигурен), точно като дете, което си играе, криейки се зад скала. Това за малко я обърка и аз наблюдавах как тя поглежда ту в една, ту в друга посока, със сбръчкано от учудване лице. Но после тя ме откри и перата й леко ме докоснаха, когато ме прегърна.

За мое огорчение аз осъзнах, че на нея тази игра й харесваше.

Кабината се гмурна през лилавото и тъмносиньото. Въпреки относително бавното спускане, благодарение на лазерната възглавница под нас, подът на прозрачната кабина сияеше с бледорозовата багра на топлината. Хората заръкопляскаха, когато противовесната кабина, също така пълна с хора, се изстреля нагоре край нас. След това всичко побеля.

— Облаците! — възхити се Енкида. — Направо съм влюбена в начина, по който небето на Дъжд е покрито с облаци през цялото време!

— Да — казах аз, толкова равнодушно, колкото можах. Но гърлото наистина ме болеше и аз отново се закашлях.

— Тази кашлица звучи толкова автентично — умили се Енкида.

Белите облаци, скрили гледката дълбоко в себе си, започнаха да я отегчават. Тя се опита няколко пъти да ме сграбчи между краката, но аз отстраних ръката й. Сексът беше последното нещо, за което имах настроение.

— Моята дотТек ме програмира на сексуални цикли. И точно сега не изпитвам възбуда — казах аз с превзет тон.

— Възбуда! — разкикоти се тя. — Сексуални цикли! Каква прелестна идея! Откъде си се снабдил с тази специална дотТек?

— Не помня — казах аз, прекалено уморен, за да измисля лъжа. — Дълго време я имах под формата на хапчета.

— Сигурно ще ги намеря у дома. Възхитително! Непременно ще го опитам, когато се върна на Ну Хирш.

Пътуването надолу сякаш щеше да продължи вечно, но най-после асансьорът спря на повърхността на планетата. Имаше пауза, след което всички се изнизаха от кабината в колона по един и в добро настроение.

— Твоят първи път — каза Енкида, като отново взе ръката ми и зашепна в ухото ми в някаква пародия на интимност. — Твоят първи път на Дъжд… Аз ще ти покажа забележителностите.

Като начало забележителностите представляваха един гъсто населен град, изграден главно от сив камък и настлан със същия материал, но въпреки това с изключително много дървета и храсти, а самите покриви бяха покрити с тръстика или бали листа. Улиците бяха претъпкани с хора, всичките щастливи и усмихнати. Повечето имаха естествен външен вид, въпреки че от главите на някои стърчаха фини антени, а относително голям брой имаха значително уголемени носове и ноздри. Едва по-късно разбрах за какво им служеха те.

Енкида поздравяваше всички като отколешни приятели и жителите на Дъжд й отговаряха по същия начин, като я поздравяваха и й кимаха с глави, сякаш им беше роднина. Според мен това беше твърде депресиращо, освен това ненавиждах начина, по който тя продължаваше да привлича вниманието към мен. Не желаех никой да ми обръща каквото и да е внимание. Но се чувствах физически слаб и когато се опитах да се отскубна от нейната хватка, установих, че ми липсва достатъчно сила.

Беше късен следобед.

— Хайде — каза тя твърдо. — Най-добрите нощни клубове са край реката.

Тя ме заведе край реката.

Валеше дъжд, но всъщност в този свят валеше през цялото време.

Бяхме вървели само няколко минути, когато над главите ни отекна страхотен гръмотевичен звук, като че ли самата планета се беше изкашляла, прочиствайки гърлото си в небето. Върху нас се изсипа проливен дъжд — една пукотевица от свистящи и пращящи звуци — и отмина. Проблесна светкавица като стъбло на растение и остави в ретината ми кореноподобен остатъчен образ. След това гръмотевицата отново се върна и като се изду сърдито, изпълни цялото небе. Звукът й започна от много висок тон, подобен на зловещ писък, после стремглаво се гмурна в скърцащ нисък тътнеж, който остана дълго във въздуха. Заваля и дъждът се лееше безспир, като образуваше звук, подобен на цвърчаща в огън мазнина.

— Не е ли прекрасно? — Енкида надвика звука на пороя. Косата й моментално загуби блясъка си и се слепна, перата й се поклащаха грозно от гърдите й, но лицето й сияеше.

Започнах да кашлям толкова тежко, че се превих на две.

Накрая аз наистина се отървах от Енкида, като я оставих да танцува в един от крайречните клубове-барове. Потанцувах за малко тромаво с нея, дори я целунах, но после вниманието й беше привлечено от някакви други хора, новодошли или местни, не знам, и аз се измъкнах.

На Дъжд здрачаването продължава твърде дълго, понеже светлината се отразява от почти постоянната облачна покривка. Аз се шляех нагоре-надолу по реката, като целият станах вир вода и вдишвах дълбоко свежия въздух между два пороя. Ядох риба, приготвена в тиган и си побъбрих с група хора, които играеха пебъл. Някога (казах им), аз бях шампион по пебъл — това е истина, скъпи камъко, в света Мелий аз спечелих един от местните шампионати. Преди много години. Това е елегантна игра, за която е нужно умение да се местят малките излъскани камъчета, твои роднини, по коничната дъска. Но тази вечер аз не бях социално настроен, така че продължих да се шляя по-нататък.

Обърнах поглед назад към главния път за града, който, мисля, се казваше Плотаун4. Още се различаваха ниските покриви и блестящите зелени корони на дърветата, които отразяваха последната дневна светлина. Терминалът на асансьора се забелязваше едва-едва, съвсем мъничък в далечината. Една трепкаща светлинка се движеше във въздуха — ултра-лазерът слизаше надолу и едно размазано сребристо петно се изстреля от града към небето — вторият асансьор се изкачваше нагоре.

Спах лошо, будейки се често от кашлицата и раздразнен от факта, че общественият заслон, в който се бях приютил, не ме пазеше добре от дъжда. Когато валеше под наклон, водата влизаше през широкия отвор и ме пръскаше. В същото време забелязах, че другите спящи не се притесняваха от това.

Прекарах няколко дни край реката, опитвайки се да свикна с това, което ставаше с моето ИИ. То се разпадаше, неговият модел изкуствен интелект беше станал сенилен поради многократните квантови скокове по време на междузвездното пътуване.

Аз умирам, каза ИИ-то в един от редките мигове на ясно мислене.

— Виждам, — отвърнах аз наум. — Откакто сме дошли на Дъжд, много рядко говориш свързано.

Гласът му звучеше нестройно и изглежда се разпадаше. Съставните му елементи, басът, контратенорът и сопраното, които трябваше да се хармонизират идеално, за да създадат илюзията за истински глас — нещо, което никога не стана, — се обособяваха все повече и повече. Гласовете говореха един през друг, замазваха думите и те мъчно се разбираха.

Трудно е да се изправиш лице в лице със собственото си елиминиране.

— ИИ, — казах аз, с надеждата да се възползвам от объркването му. — Веднъж ти ми каза, че знаеш кой ме нае, кой ми възложи това убийство. Кой е той?

Но гласовете отново блуждаеха. В празнотата. Изключи, нямам нищо против, аз ще си почина. Почина. Просеката! Гравитационната Просека! Имаше и разни други такива неща, които не си спомням точно.

— Кой, — настоявах аз. — Кой е той?

Грешка-грешка-грешка, каза то. При-при-при-при. После някакви замазани звуци.

— Някой от т’Т ли е?

Не, каза то високо и отчетливо и ме сепна. Изглежда че отново разсъждаваше ясно. Може би се беше стреснало от въпроса ми.

— Уиа ли са, — притисках го аз. — Племената Палметто?

Сега гласът му имаше лукава и откачена интонация. Ти се опитваш да измъкнеш информация от мен, каза то.

Вече изтощен, аз изкрещях:

— Просто ми кажи защо? Защо трябва да убия всички тези хора!

Но то мълчеше.

Скоро след това ИИ-то наистина умря, но си остана вътре в черепа ми. Честно да ти кажа, скъпи камъко, не знаех как да се отърва от него. Дори и да имах дотТек в тялото си, пак щях да бъда натъпкан с останките му, тъй като наномашините нямат достъп до главния мозък. Умиращият, така да се каже, глас на ИИ-то скачаше от мисъл на мисъл, мърмореше или започваше да пищи внезапно, настоятелно и за дълго време, подобно на ужасно главоболие. След това се умълчаваше. Веднъж то каза ясно: В погрешната посока гледаш. После започна да повтаря изречението, В погрешната посок — но заекна на к-то.

В продължение на два дълги дни аз ходех с това заекване в главата и скоро се уплаших, че то ще остане с мен за целия период на естествения ми живот. К, к, к, к, к, к на всеки две секунди, отново и отново. Опитах се да не мисля за това, след което опитах с пеене, със спане, дори пъхнах пръсти в ушите си. Но нищо не помогна.

К, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к.

Накрая естествено спря, точно когато бях решил, че ще продължи завинаги и когато писукането в ушите ми дотолкова се беше превърнало в част от света на звуците, че почти престанах да го забелязвам. Освен когато замъгляваше други звуци, така че не можех да не го забележа. Хората ми задаваха въпрос, а аз накланях глава и им показвах ухото си. Моля? Какво? Те не знаеха как да разбират това. Глухотата не е нещо, което мъчи световете на т’Т. ДотТек лекува всичко — възстановява повредени уши, усъвършенства и пренастройва ушните канали, ремонтира онези мънички, странно оформени кости във вътрешното ухо, костилките, които си предават звуковата вибрация като в играта „подай топката“. Ако някоя част от ухото е повредена, дотТек ще я поправи. Така че когато накланях глава и казвах: „Моля?“, хората от Дъжд се объркваха. Някои решаваха, че поради някаква странна причина аз се шегувам, имитирайки отдавна пропъдена болест.

— Моля?

— Какво? Забележително!

Но то престана. Един ден пелтечещото к, к, к, к, к, к, к просто спря, оставяйки една изгаряща тишина, много по-забележима от самият звук. Беше странно, скъпи камъко. Ти, който прекарваш повечето от живота си в тишина, сигурно си същински виртуоз в беззвучието. Аз също съм прекарал голяма част от живота си по този начин, но тишината ми беше отнета за няколко дни с к, к, к, к, к, к и когато се завърна, тя звучеше… странно, звучеше погрешно. Звучеше като един висок и много чист музикален тон, при това толкова висок, че сякаш беше отвъд човешката способност за чуване и въпреки това тази тишина бе някак чуваема. Странна и подплатена с глухи ритмични тласъци, което, предполагам, беше пулсиращата ми кръв.

Чуй! Чуй!

А.

Ето я.

Но както и да е. Веднага щом звукът спря, аз се сетих, че имам други проблеми. Хората край реката и в града ме бяха набелязали като странен. Бях пристигнал сам отнякъде, кой знае откъде. Говорех си сам. Правех се на глух.

На Дъжд се случиха и някои други неща, които ме набелязаха като особен. Без дотТек в тялото си, аз започнах да се разболявам. Хванах настинка — това е вид болест, при която очите горят и сърбят, носът изхвърля бледа течност, а гърлото дращи и боли отвътре. Раните и драскотини върху кожата ми отказваха да заздравеят и оставаха червени в продължение на дни. Един път край реката аз безгрижно си охлузих лакътя на някаква дървена греда. Той започна да кърви и вместо кървенето да спре почти веднага, червените капчици продължиха да се стичат в продължение на часове. Наложи се да избягам бързо в гората, за да скрия този крещящ признак за окаяното ми състояние.

Реших да не оставам повече там, където бях, понеже не беше възможно да избягвам срещите с хора. Те непрекъснато идваха, без да съм ги викал и ме заговаряха. Колкото повече общуваха с мен, толкова повече забелязваха, че в мен има нещо различно. За разлика от онази жена Енкида, те не бяха заслепени от света на модите. На някои от тях аз се опитвах да обясня, че моите наранявания бяха просто модни приумици, но рядко успявах да ги убедя.

— Мода ли? — казваха те. — Тогава трябва да имаш няколко корички от рани и няколко възпалени места. Но твоите дробове са инфектирани — чуй се само как кашляш. Това едва ли е мода!

Един друг (турист от Монт Л’Ор) каза:

— Миналата година отглеждах животни за храна, ей така, за забавление. Понякога те се разболяваха и кашлицата им звучеше точно като твоята. (На животни, отглеждани за храна, обикновено не се дава нанотехнология, скъпи камъко.) — Защо твоята дотТек не те излекува от инфекцията?

— Може би има неизправност — отвръщах немощно аз.

Но това, разбира се, беше абсурдно твърдение. Не беше възможно дотТек да е неизправна, всеки знае това. Хората ме гледаха особено, така че аз казах:

— Нямам дотТек в тялото си.

— Защо? Да не си от Уиа?

Но аз реших, че не е добра идея да се преструвам, че съм от Уиа. Хората от т’Т не вярват на Уиа и с основателна причина. Всеки знае, че те са варвари, невежи относно предимствата на цивилизацията. Това щеше да ги накара да ми вярват още по-малко. Така че казах:

— Имам свои лични схващания. На всеки седем години аз се очиствам от дотТек и след четиридесет дни отново я приемам.

Хората не харесваха чутото.

— Колко абсурдно!

— Нелепо!

— Нечувано!

— Предполагам — каза една жена, покрита с хлъзгава черна кал, докато се гмуркаше в реката, — че ти вероятно отиваш на юг?

— На юг ли? — попитах аз.

— Там отиват всички екстремисти, типовете с ексцентрични лични схващания — каза тя и се гмурна обратно в реката.

Реших, че Югът беше най-доброто място за мен. Щях да намеря някое отдалечено кътче, може би дълбоко в джунглите и да се скрия за няколко месеца. Когато минеше достатъчно време, щях да се появя отново и да отлетя за Ну Хирш Фалоу.

2-ри ден

И тъй, камъко,

Отпътувах на юг със сал. Жителите на Дъжд се придвижват из своя свят предимно по този начин. Някои салове представляват огромни шлепове, дълги по един километър, които се носят надолу по течението или пък се придвижват нагоре по широките реки на северния континент с помощта на двигатели. Има и по-малки платформи, дълги само няколко метра, а може да се използва дори обикновена табуретка, върху която пътешественикът кацва (крачетата на табуретката завършват под водата в четири плаващи глобуса, балансирани срещу смяната на течението посредством обикновени чипове). Други превръщат самите себе си в плаващи предмети, като поставят под кожата си непотъващи подплънки и се преобръщат и носят надолу по реката като плавеи. ДотТек не позволява те да се удавят и очевидно (така чух) това е най-успокояващият и приятен начин за придвижване. Но аз не можех да пътувам като тях.

Качих се на борда на един сал, като платих на салджията с някакви тънки, зелени листа с формата на острие на копие, които се използваха като „пари“ или по-точно като банкноти. Тъй като тези листа (както и всякакви други най-разнообразни видове листа) растат в изобилие навсякъде на Дъжд, тази финансова операция представлява нещо като изпразнен от съдържание ритуал. Но ритуал, към който всички се придържат с една забележителна неотстъпчивост. Когато за първи път се опитах да се кача на сала, салджията ми отказа и посочи няколко растящи край водата дървета с листа-пари. Запротестирах, но той беше непреклонен. Така че аз отидох до дърветата и набрах малко листа. Върнах се на сала и салджията щастлив взе „банкнотите“ от мен, пренареди ги в спретната купчинка и като ги притисна, ги постави в широк портфейл, изплетен от тръстика.

— Какъв точно — попитах сърдито аз — е смисълът на тази операция?

— На Дъжд — отвърна той, — всеки е богат! Парите растат по дърветата!

Днес, в повечето светове, които съм посещавал (а аз съм посещавал много), парите са непознати. Няма защо обмяната на консумираните стоки да се регулира, след като производството е повсеместно и на практика безплатно. Наистина съществуват светове, които прилагат държавно регулирана парична система предимно за ползването на малко познати, уникални стоки или стоки, които се доставят отдалече. Но никога не бях срещал „монетна“ система, толкова ирационална като тази. Въпреки това аз платих и без да казвам нищо повече, си намерих място на сала.

Салът беше направен от две дузини дълги дървесни стволове, свързани заедно и застлани отгоре с по-малки клони като с мрежа. По-голямата част от палубното пространство, възлизащо на стотици квадратни метри, беше празна. В края имаше няколко постройки с наклонени покриви, главно складове, както и един относително голям заслон за онези, които не бяха усвоили навиците на местните жители да спят на открито под дъжда.

3-ти ден

Камъко,

Както вече казах, на този свят валеше през цялото време. Планетата се намираше близо до слънцето и дъждът беше топъл, но този неспирен валеж започваше да ме подтиска.

Понякога дъждът се изсипваше внезапно и тежко, подобно на камъни, като произвеждаше, скъпи камъко, такъв силен и плющящ звук, какъвто би произвел ти, ако те пуснат отвисоко — един насечен трясък, но увеличен милион пъти. На откритите места дъждът чертаеше остри линии, докъдето стигаше погледът и се разбиваше с грохот върху бетонните улици и площади, замитайки върху земята килим от струи, подобни на пискюли. Встрани от пътищата, в горите, той люлееше балдахина на дърветата, трополеше между листата и ги караше да треперят и играят непрекъснато. Там шумът приличаше повече на пляскане с ръце. Любимото ми място за наблюдение на по-тежкия дъжд беше край реката, с пресекливата симфония от бял шум зад мен и ширналата се отпред плоска водна равнина, осеяна с хиляди разширяващи се концентрични кръгове. Вълнички, които се издуваха и се пръсваха подобно на светлинните сфери, които напускат експлодиращите звезди. Бегли очертания на пръстени, които растяха като живи и изчезваха, но биваха заменяни, преди да се стопят напълно, от нови пръстени. Един модел на преходността.

После за кратко (никога за много дълго), небето се изпразваше от водата, дъждът отминаваше, а последните капчици се стичаха от навесите и клоните подобно на миниатюрни течни плодове. Въздухът се изпълваше с най-изтънчения мирис на чиста пръст и озон.

После отново заваляваше. В този свят имаше много разновидности дъжд. Понякога той беше лек, падаше деликатно като цветен прашец и изглеждаше почти сух. Този вид дъжд оставяше върху дрехите на хората съвършени капки, като миниатюрни скъпоценни камъни. Понякога дъждът се извиваше като внезапна вихрушка в облаци от малки капчици, които се носеха на талази и описваха кръгове, подобно на дим. Цветовете наоколо обагряха дъжда. Във въздуха всяка капка бе слънчева светлина, но на пътя, върху земята, водата течеше като тъмнина.

Понякога дъждът падаше право надолу, вертикално. Понякога падаше под наклон. От време на време два буреносни фронта се сблъскваха и ветровете се смесваха и ожесточаваха. Тогава духаше толкова силно, че дъждът се лееше хоризонтално. Помня, че един път, докато жваках просмукана от влага гулия за обяд, вятърът беше толкова своенравен, че издухваше дъжда под лек ъгъл нагоре.

Новопристигналите на планетата първоначално се опитват да тичат през дъжда и да спринтират от заслон до заслон. Но след няколко дни на Дъжд разбираш, че това е безплодно усилие, не може да се избяга от водата. Водата, в известен смисъл, е същността на Дъжд. Ти я приемаш, дори й се наслаждаваш. Никога досега не бях срещал толкова течна култура, при това примесена с всякакви течности — дъждове отгоре, река и морета долу, човешка пот и плюнка, пикоч и сополи, сълзи и сперма, всеки в този свят течеше и капеше. Леещата се вода беше нещо като културна емблема: тя беше свързана с преходността на живота — пък бил той и нашият живот в т’Т с всичките подобрения, които прави дотТек. Всичко тече, говореше начинът, по който живееха обитателите на Дъжд. Течи с него. Всичко се изтича, наслаждавай му се сега.

Повечето материални творения на тази култура са временни. Леглата, например, представляваха дюшеци от листа (не листата-пари, а друга разновидност, наричана пъджис), които издържаха няколко нощи, бързо се разваляха и биваха подменяни. Пътуването, както казах, ставаше на дървени салове. След няколко седмици във водата талпите и стволовете започваха да се трошат, повредени от влагата и проядени от насекомите.

Насекомите! Уф! Нямаше летящи видове, понеже (предполагам) дъждовете бяха прекалено обилни и чести, за да могат малки същества да летят из въздуха. Но имаше всякакви други насекоми — пълзящи, плуващи, заравящи се в пръстта.

Имаше един вид, който снасяше ларви в кожата ми. Тръпки ме побиват, като си спомня, скъпи камъко. Как ми се искаше да имам кожа, твърда и непроницаема като твоята, а плътта под нея да е също толкова неподатлива. Естествено за повечето обитатели на Дъжд тези личинки не бяха проблем — дотТек осуетяваше всяко попълзновение върху тях и възстановяваше наранената кожа. Но аз нямах дотТек в тялото си. По краката ми се бяха образували възпалени места, особено по прасците, които ме сърбяха (мисля че ти обясних какво означава тази дума). Аз чешех тези подутини, те се разкървавяваха и инфектираха. Понякога изскубвах личинките от раните, като естествено трябваше да правя това в уединение, за да не привличам допълнително внимание върху себе си. Въпреки горещината, започнах да нося дълги панталони5. Когато хората — тук хората ходеха предимно голи — коментираха странното ми облекло, аз им разказвах сложни лъжи за семейни традиции и малко известни моди, изобщо каквото ми дойдеше наум.

Личинките принадлежаха на едно водно насекомо и започнаха да ме мъчат веднага, щом се качих на сала. Когато разбрах, че идват от водата, аз се стараех да стоя далече от нея. С малкото останали листа-пари си купих нож, с който ги изчоплях от кожата си. Но въпреки болката и загубата на кръв, които си причинявах, не успях да се отърва от паразитите.

Икономическите отношения на лодката, както стана ясно, докато плавахме надолу по течението, се различаваха от общата икономика на планетата. Тъй като салът не се отбиваше на никакви крайречни спирки, нямаше как да се накъсат листа-пари от дърветата и да се попълнят запасите. Това добавяше към финансовите сделки едно пикантно допълнение — недостига. Установих, че за повечето пасажери това беше още едно от силните усещания, които предлагаше пътуването — да изследват този странен, архаичен вид икономическо поведение. Пазарлъци, натурална размяна, купуване, продаване. Аз стоях настрани от тези неща, но тъй като не си бях направил труда да се запася с листа преди да се кача на борда, бях „беден“.

Хранехме се с риба, която изобилстваше в реката и която ловяхме с няколко гриба, хвърлени зад сала. Те имаха допълнителното преимущество да забавят придвижването ни през по-бързите участъци. Три пъти на ден издърпвахме грибовете от водата и ядяхме рибата сурова. Мисля че при тези хранения се заразих с тения. За да разнообразим диетата си, ние вадехме и няколко вида плаващи гъби, които растяха по речната повърхност. Това сивожълто растение достигаше до много квадратни метри големина, но най-вкусното месо беше от екземпляри, не по-големи от един метър в диаметър. Когато салът минаваше покрай тях, ние се пресягахме във водата и ги изскубвахме. Тъй като рибата се купуваше и тъй като не ми бяха останали никакви листа-пари, сега аз се хранех главно с тези гъби, в дните, когато имах достатъчно късмет да си отскубна някоя от реката.

И така, ден след ден ние пътувахме надолу по реката.

Пейзажът започна да се променя. От двете ни страни речните брегове ставаха все по-високи, докато накрая реката потече през тясно дефиле, изсечено във варовик. По-нататък тя се разшири, бреговете се отдръпнаха към хоризонта и ние се приближихме към морето.

Тук вече салджията трябваше да си заслужи листата. Той спусна отстрани на сала мрежести сакове, пълни с някаква тор, която си взаимодействаше химически с водата или с нещо в нея (не внимавах много, прекалено погълнат от страданието в инфектираните си крака), получената топлина бълбукаше във водата и оттласкваше сала. С помощта на това недодялано средство за задвижване и управление той се приближи към единия от стръмните брегове на урвата и го следваше до самото море. След това ние заплавахме покрай морския бряг.

Накрая салът пристигна до едно оживено южно пристанище, построено в стръмни полегати скали, увенчани на върха с джунгла. В един немногословен разговор с другите пасажери на сала — опитвах се да не общувам прекалено много с нито един от тях — аз установих, че в гората на върха имаше религиозни убежища за аскети.

— Как да се кача дотам? — попитах аз, понеже краката ми бяха слаби и немощни.

— В скалите има издялани стълби — отговориха те.

Чух това със свито сърце. В този миг прочутото „примитивно“ оформление на Дъжд представляваше за мен само едно противно затруднение. Бях болен и инфектиран, краката ми бяха нападнати от личинки, бях замаян и удивително изтощен. Сънят като че ли не премахваше умората. Започнах да се страхувам съвсем истински, че щях да умра като някой древен човек — от болест. Освен това бях толкова гладен, че стомахът ми изпращаше остри електрически пробождания нагоре по цялото тяло. През последния ден и половина от пътуването нямаше друга храна освен риба, (водните гъби не растяха в солена вода), а аз нямах листа, с които да си я купя. Бях отмъкнал една изглозгана рибя кост с влакънца месо по нея, но това беше всичко.

Слязох от сала и нещата продължиха да се влошават. Кеят беше претъпкан с хора, които печаха на скара и продаваха всякакви видове риба и главоноги. Опитните пътешественици, които се бяха запасили с прилични количества листа-пари, побързаха да опитат тази храна и нейната миризма беше рафинирано изтезание за изгладнелите ми сетива. Убеден бях, че нищо друго в живота ми не е миришело толкова обещаващо. Но когато се опитах да получа от храната, всички пекари ме отпратиха.

— Няма пари — обясниха те, наслаждавайки се на абсурдния архаизъм на своето поведение, — няма храна.

— Дърветата с парите на върха на хълма ли растат? — попитах аз.

Те кимнаха утвърдително.

— Значи трябва да се кача до върха, да събера листа и да сляза долу, за да ви платя? — попитах аз невярващо.

— Няма пари, няма храна — настояваха те.

— Но това е абсурдно! Аз се нуждая от храната сега. Дайте ми храната и после аз ще събера листа. Гладен съм!

Пак мантрата: „Няма пари, няма храна“.

— Но аз не мога да се изкача на хълма — заридах аз. — Аз съм…

Но се въздържах от признанието, че съм напълно омаломощен. Несъмнено изнуреният ми вид, незарастващите рани по ръцете, кашлицата, изтощената залитаща походка, всички тези неща вече привличаха внимание. Скоро въпросите щяха да бъдат последвани от нови въпроси, след което щеше да се разпространи новината, че в Градът край морето има човек без дотТек в тялото си. Без дотТек ли? Колко странно! Какъв е той? Да не би да е Уиа? Не? Чакай, чух за един избягал от звездата-затвор, да не би да е той? Скоро след това щеше да дойде и „полицията“.

Така че аз прехапах устни, за да не говоря повече и започнах дългото изкачване по дяланите каменни стъпала нагоре от пристанището. Беше истинска агония, един ужасен тест за издръжливост. Цялото ми тяло ме молеше да спра, да легна, но колкото по-нависоко се изкачвах, толкова повече се убеждавах, че ако спра и заспя, просто ще умра. Така че, клатушкайки се, аз продължавах да се катеря нагоре. Дъждът ме биеше по главата като трескав пулс. Топлата вода обливаше лицето ми и пълнеше очите и устата ми.

На половината път нагоре имаше един открит площад, където дъждовната вода се събираше в широк плитък басейн. Неколцина веселяци се цамбуркаха тук, танцуваха и шляпаха във водата, вдигайки стълбове от водни пръски. Аз се прилепих към ниската стена и се опитах да мина покрай тях, но допълнителното усложнение от придвижването през водата ми дойде в повече и паднах.

— Привет отново — каза един глас. — Колко очарователно, че те срещам пак.

Беше Енкида, жената, която прояви такава настойчивост спрямо мен в орбиталния асансьор. Тя беше вир вода, перата и другите й украшения ги нямаше, а също и косата й — сега тя имаше само едва набол тъмен мъх на темето си. Но кожата й блестеше от здраве и очите й бяха пълни с живот. Аз, от своя страна, трябва наистина да съм имал мъртвешки вид.

— Привет — изграчих аз.

— Твоето модно състояние май се е задълбочило — каза Енкида като кимна към мен.

Беше ми трудно да се концентрирам, но изглежда, че тя беше впечатлена. Вероятно нейната родна култура ценеше изключително високо придържането към определено модно поведение, дори с цената на собственото благосъстояние. Аз се опитах да се изправя, подхлъзнах се и паднах болезнено върху дясното си коляно. Ръцете ми трепереха от изтощение или от болест.

— Гладен съм — изпъшках аз. — Нямам листа. Нямам храна.

— Миличкият ми — каза Енкида, като се усмихваше. — Аз имам много листа. Нека да ти купя нещо готвено.

Тя ми помогна да стана и ме поведе навън от този обществен басейн, покрай въртящите се и плискащи се хора. Лицата им преминаха през трескавото ми съзнание като някакъв фантасмагоричен сън, всичките сияещи и щастливи, много от тях с огромни ноздри и безобразно широки или дълги носове. Аз се препънах, но Енкида ме вдигна.

Заедно ние стигнахме до отсрещната страна на басейна. Енкида взе своя изплетен от тръстика портфейл, който беше оставила върху стълбите (тогава си помислих колко съм глупав и колко лесно можех просто да открадна нечии листа на пристанището). После тя ми помогна да изляза от басейна и по едно късо стълбище ние се изкачихме до дълга алея, която обикаляше хълма. Там имаше магазини, сергии, хора, които се разхождаха нагоре-надолу. На най-близката количка, покрита с платно заради дъжда, една жена печеше на грил ивици шарено, сивобяло месо. Енкида „купи“ няколко панделки от това апетитно нещо, като ги взе с малки дървени пръчици и ми помогна да ги изям.

Това ми подейства толкова добре, че ме е страх да кажа, но почти припаднах и определено загубих контрол над пикочния си мехур. Не че последното можеше да направи впечатление в тази култура, където всичко беше мокро през цялото време. Дъждовната вода съвсем скоро ме изми.

— Благодаря ти — изпъшках аз. — Ти ми спаси живота.

Това не беше просто любезност от моя страна.

— Колко си глупав! — изкикоти се тя. След това се приведе по-близо до покритото ми с петна лице и прошепна:

— Сега възбуден ли си?

Почти бях забравил лъжата си отпреди, но се сетих тъкмо навреме.

— Да — отвърнах аз. — Искам да кажа не, не в момента.

— Но скоро, надявам се?

— Да — изломотих аз, умирайки за сън. — Скоро. Сега трябва да спя, наистина трябва.

Усмихвайки се, тя ме поведе през един портал от дялан камък в обширна обществена спалня. Там бяха наредени дюшеци от листа, някои от които бяха заети от спящи индивиди. Но цялото място беше прекрасно и чудесно сухо. Аз залитнах напред и мисля че заспах преди да стигна до пода.

Сигурно съм спал дълго време. Събуждах се само, за да се обърна и да заспя отново. От време на време се будех от жажда, но бях прекалено изтощен и единственото, което можех да направя, беше да си представям, че ставам и излизам на улицата, за да пия от каменните корита с дъждовна вода. След което отново заспивах, жаден и неудовлетворен. По-късно се събуждах с изтръпнала и схваната от неудобното положение ръка. Без дотТек е много лесно да я притиснеш под себе си в съня и тя започва да се оплаква. Аз се обърнах и я размахах като крило, опитвайки се да се отърся от особената боцкаща скованост. После заспах на другата страна, само за да се събудя отново с лявата ръка, изтръпнала по същия начин.

Най-накрая се събудих нормално и наистина се заклатушках навън, за да пия вода. После се изпиках дълго и миризливо на земята, както беше обичайно в този свят. Дъждът падаше лек и благоуханен, като че ли се стичаше надолу. Върнах се обратно, отново легнах и като вперих поглед в тавана, започнах бавно да идвам на себе си. Изглеждаше прекалено добре, за да е истина, но аз се чувствах значително възстановен.

Енкида отново се появи.

— Ето те и теб! Чудех се дали си променил модното си поведение да спиш — ти не беше в съзнание толкова дълго.

— Искам още храна — казах аз.

Тя ми донесе малко и аз плахо я изядох. Енкида седна на края на дюшека и ми се усмихна. Не можех да разбера защо толкова ме харесваше.

— Ходих да танцувам — каза тя. — После тръгнах с една група хора. Забелязал ли си широките ноздри, които имат много от хората тук?

Тя посочи с ръка наоколо. Аз се огледах и видях, че наистина мнозина в общата спалня имаха увеличени ноздри и удивително големи носове. Явно това беше широко разпространена мода. ДотТек преоформяше лицето и увеличаваше ноздрите и носа.

— Да — казах аз.

— Знаеш ли защо правят това?

Аз поклатих глава, довършвайки храната си.

Енкида се усмихна и ми кимна.

— Ходих да видя. Свързано е със секса, нали разбираш?

Тя посочи собствения си чип нос.

— Това създава две нови отвърстия за секс. ДотТек преструктурира синусите, както и ноздрите и в нужния момент предизвиква потичането на слуз като овлажнител.

Аз размишлявах върху информацията, докато пак се оглеждах наоколо.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Наистина — отвърна Енкида пламенно. — Това е очарователно. Тукашните хора се кълнат, че не приличало на нито един от другите видове секс. Възможностите са изключителни и аз ги обмислих.

— Ти възнамеряваш — казах аз, като я гледах — да накараш твоята дотТек да преустрои собствените ти ноздри?

— Точно така! Толкова е хубаво да си със смесен пол. Според мен смяната на пола е отегчително нещо, веднъж жена, веднъж мъж. Ще бъде хубаво да имаш нещо, което е мъжко и женско по равно. Ти също трябва да го направиш. Или ще упорстваш с тази твоя… болест.

Повдигнах се на лакти.

— Така мисля — казах аз възможно най-сухо. — Така мисля да постъпя.

— Днес носиш по-малко от твоята болест — каза тя, отправяйки ми проницателен поглед6.

— Беше прекалено много — съгласих се аз, вътрешно благодарен, че симптомите ми бяха намалели. — Едва изкачих стъпалата.

— Да, изглеждаше много дискомфортно — потвърди тя. — Ще се качиш ли на върха?

Вече бях решил това. Щях да се кача на върха на скалите и да се скрия в джунглата там горе.

— Възнамерявам — излъгах я аз, — да изследвам някои от убежищата, онези убежища за аскети.

Тя се усмихна глуповато и се приведе по-близо.

— Харесвам те, когато носиш по-малко твоята болест — каза тя. — Повече ти отива. Ти каза, че скоро ще се възбудиш, нали?

Не успях да измисля начин да отрека това, без да си противореча с казаното от мен преди. Така че отговорих утвърдително.

— Ако отложиш твоето посещение на аскетичните убежища при върха — каза тя, привеждайки се още по-близо, — ще дадеш време на моята дотТек да ме промени. Аз ще развия по-широки ноздри и двамата заедно ще изследваме какво са измислили тези южняци. Какво ще кажеш?

Но аз нямах желание за това.

— Наистина — отбелязах аз, като се изправих, — това звучи твърде интересно.

Излязох от заслона и все още неукрепнал, тръгнах по улицата да търся стълбите за нагоре.

— Сега ли тръгваш? — догони ме разочарованият глас на Енкида. — Но аз исках да отида на едно парти, на което съм поканена?

— Може би ще те видя отново — отвърнах аз, поставяйки крак върху стъпалото.

4-ти ден

Скъпи камъко,

Изкачих се до върха на стръмното възвишение, което гледаше надолу към малкото пристанище и си починах. На върха наистина имаше много дървета с листа-пари и аз си събрах достатъчно количество.

Нощта дойде и въздухът беше пълен с чисти, невидими дъждовни капчици, като иглички върху кожата ми. Отново си починах, като поспах, но само няколко часа (съдейки по факта, че когато се събудих, беше още тъмно). Така че аз седнах и се загледах надолу към морето. Само едната от двете луни се виждаше в небето. Оскъдната й светлина проникваше през облачната покривка и проблясваше в сумрачни нишки върху тъмната вода. Една локва в краката ми потреперваше под дъждовните капки. Аз повече усещах, отколкото виждах дъжда върху болезнените си стъпала.

Мислех си за културата на този свят и за нейното абсурдно преклонение пред първичното. Навярно съм се чувствал като живо доказателство за този абсурд. Предполагаемата „примитивност“ зависеше напълно от развитата нанотехнология, върху която беше изграден т’Т. Да се живее на Дъжд без дотТек, така както бях принуден да живея, превръщаше мястото в същински ад. Въпреки това, разсъждавах аз, то беше по-добро от моя затвор.

Когато небето избледня и облаците се наляха със светлина, аз станах и се разходих наоколо. Краката ме сърбяха и боляха по равно. Бях гладен и реших да изчакам, за да си „купя“ закуска преди да тръгна за джунглата. Скоро стана съвсем светло, един мъж извади скара и започна да продава топли миди и морски трюфели.

Докато ядях, Енкида отново се появи.

— Привет! — каза тя. — Знаех си, че ще ме чакаш.

— Привет — поздравих я аз без ентусиазъм. До този момент носът й не изглеждаше променен от дотТек. Той си беше все същият тесен издатък.

Тя си купи някаква закуска и застана край мен, докато ядеше. Аз привърших с храната си, чувствайки се значително освежен и се протегнах непохватно в топлия утринен дъжд.

— Сега ли ще търсиш някое аскетично убежище? — попита тя.

— Да.

— Аз също. Реших да дойда с теб.

Скъпи камъко, сега беше моментът да я разубедя или категорично да й откажа да дойде с мен. Но аз просто въздъхнах. Може би част от мен беше прекалено уморена да се бори. Може би се страхувах, че щях да се издам, че съм беглец. Възможно е — на някакво ниво — да бях дори поласкан от нейната отдаденост. Аз, естествено, съзнавах, че за нея това не бе нищо повече от преследване на поредната прищявка, но това не беше чак толкова важно.

Хванати за ръка, ние се отправихме към дърветата и тогава дори ми хрумна, че тя можеше да е „полицията“. Това би обяснило интереса й към мен, но в такъв случай не разбирах защо тя не ме „арестува“ веднага, не ме упои и не ме отведе обратно в звездата-затвор. Освен това, казах си аз, тя не беше достатъчно интелигентна за тази работа. Прекалено очевидно беше, че умственият й капацитет не е голям.

Ние вървяхме в продължение на няколко часа, като през повечето време тя говореше, а аз мълчах. Най-много ме боляха краката, но гърлото ми изглеждаше по-малко възпалено отпреди и като че ли усещах повече сила в ръката си.

— Трябва да си почина — казах й аз.

Облегнах гърба си на едно дърво, а Енкида се разположи с кръстосани крака при нозете ми. Аз отметнах глава назад и се унесох не точно в сън, но не бях и в пълно съзнание. Умът ми блуждаеше. Дъждът падаше, тупайки леко по рехавия покрив от листа, капките се сливаха и пляскаха пълни и зрели по тялото, краката и главата ми. Имаше нещо твърде умиротворяващо в това. Усещането и звукът. Хрумна ми, че болестта, която ме мъчеше, ме бе откъснала от тишината в главата ми. В този миг аз установих, че ми липсва звукът на ИИ-то, неговия странен троен глас. Оттам мислите ми някак се насочиха към перспективите с Енкида. Най-вероятно щях да правя секс с нея. От много дълго време не бях имал сексуални отношения с някой друг, освен със себе си.

Разтърсих леко глава, за да се събудя и погледнах лицето на Енкида.

— Аз ли си въобразявам — попитах леко усмихнат, — или твоите ноздри май започват да се разширяват?

Тя докосна смутено лицето си и се засмя.

— Надявам се. Не спирам да си мисля: ето един начин да се прави секс, който аз не познавам. Това наистина ме възбужда. А теб не те ли възбужда?

— Може би съм по-малко сексуален от другите хора — казах аз, без много да се замислям над думите си.

Тя се примъкна по-близо до мен и докосна с пръсти стъпалата ми.

— Мисля, че точно това ме привлича в теб — каза тя. — Това, че винаги постъпваш на обратно. Повечето хора се опитват да се направят по-привлекателни. А ти носиш твоята болест и се стремиш да постигнеш обратното. Като че ли искаш да отблъснеш хората. Тези белези, цвета на лицето ти с тези петна. — Тя ме погледна право в очите. — Наистина е възбуждащо! Никога не съм виждала нещо такова. Такива… струпеи. Подутините… по тялото ти.

Тя пъхна ръката си под панталона и започна да я плъзга нагоре по крака ми.

Признавам, че бях завладян от нейното желание и може би дори по някакъв малък (не непременно сексуален) начин, се бях идентифицирал тъкмо с тази логика на обратното поведение, за което говореше тя. Бунтарството винаги е нещо вълнуващо, а в една култура с перфектно, гарантирано от дотТек здраве, кое би било по-голямо бунтарство от една нарочна болест и уродливост?

Тя се задъха малко, когато пръстите й напипаха струпеите и дупчиците, оставени по краката ми от паразитите.

— Твоята дотТек имитира това толкова добре — каза тя, разтваряйки устни. — Изключително е.

— Радвам се, че ти харесва.

Въпреки нежеланието си, аз започвах да се възбуждам. Не оказах съпротива, когато тя отметна панталоните ми до коленете и изследва раните ми в обагрената от цвета на зелените листа светлина на гората.

— О! — каза тя. — О!

Аз също погледнах надолу и усетих в стомаха си лек спазъм на отвращение, тъй като възпаленията бяха големи и многобройни. Но очевидно всичко това ме караше да изпитвам и някакво по-дълбоко вълнение, както потвърждаваше реакцията на собствените ми вътрешности.

— Виж това — каза тя, навеждайки се над един голям струпей на пищяла ми. — Ами това. — Тя докосна една гноясала рана отстрани на прасеца. Аз потрепнах от болка. Не можах да не го направя.

Тя веднага забеляза.

— Боли ли те? — попита невярващо.

— Само малко. Карам го да ме боли, за да усетя пълния ефект — излъгах аз. — Карам дотТек да ми прави малки болки от време на време.

— Удивително — каза тя, като се усмихваше. — Такова внимание към детайлите! И виж, то дори се движи. — Тя се приведе напред.

Една зачервена подутина върху кожата на прасеца ми се раздвижи леко, появи се капчица кръв и тя се пукна. Едно лъскаво червейче се заизвива и промуши приплеснатата си глава през мръсотията на новата рана. То се загърчи за миг, след което започна да се измъква навън.

— О! — каза едва чуто Енкида, стресната.

То се беше показало почти цялото, когато тя бързо го хвана между палеца и показалеца си. Огледа го отблизо, като го държеше пред очите си. Аз поставих пръст върху раничката, която то остави в крака ми, като пак потрепвах от болка.

— Живот мой! — каза Енкида, сгърчвайки лице от отвращение. Тя погледна нагоре към мен, после обратно към личинката. Наоколо се възцари странна тишина.

Нов прилив на дъжд зашумоля над нас, разпръсна воден прах и отмина нататък. Листата потрепераха и замряха.

— Това не е дотТек — каза Енкида, най-после прозряла истинската ситуация. Тя погледна отново към мен. — Това е… личинка.

— Личинка е — съгласих се аз, като мислех бързо.

— Но това не е просто модно поведение — каза тя. — Това е истинска болест. Не разбирам.

Аз кимнах, като не преставах да й се усмихвам.

— Не разбирам — повтори тя. — ДотТек може да създаде отоците и струпеите, но не може да създаде това. Това изобщо не е част от твоето тяло. Това е паразит.

Аз се пресегнах бавно зад себе си. Все още носех ножа, който бях купил на сала, докато пътувах по реката. Хвърляйки поглед наоколо, аз се уверих, че нямаше хора.

Осъзнавайки, че си има работа не със симулирана модна прищявка, а с автентична болест, Енкида трепна и изтърва личинката. Тя се загърчи в калта, зарови се и изчезна.

— Уф! — каза тя. — Това е отвратително!

Вече бях напипал ножа. Усещах точно мястото, където беше мушнат в панталоните ми и здраво намествах ръката си върху дръжката му.

— Това, което не разбирам — каза тя, — е защо твоята дотТек просто не те излекува?

Тя ме гледаше и цялото въодушевление на лицето й беше заменено от погнуса.

— Защо твоята дотТек позволява да боледуваш? Не мисля че тя може да позволи ти да боледуваш по подобен начин. Не мисля че това е възможно.

Ще ти кажа, камъко (и нямам причина да лъжа), че дори на този късен етап аз се колебаех. Не исках да я убивам, но възможността за избор ми се изплъзваше. Какво можех да направя? Опитах с истината.

— Енкида — казах аз и гласът ми звучеше умолително. — Аз нямам дотТек в тялото си.

Тя примигна веднъж, после втори път. Беше й трудно да повярва.

— В теб няма никаква нанотехнология? — повтори тя. — Съвсем никаква?

— Никаква — казах аз. — Затова съм болен. Съжалявам, че не ти казах преди, но се срамувах.

— Не ставай глупав.

— Съжалявам. Но това е истината.

Тя седна на задника си, като ме гледаше особено.

— Не разбирам — каза тя. — Как може да нямаш дотТек? Това е абсурдно.

Аз се усмихнах, а ръката ми продължаваше да стои зад гърба ми, там където ножът беше пъхнат в колана.

— Аз съм от Уиа — казах аз.

— От Уиа — повтори тя.

— Не всички сме варвари — казах аз с възможно най-безгрижен тон. — Исках да видя какво представлява цивилизацията и дойдох в т’Т. Навярно разбираш защо трябваше да скрия истинската си самоличност.

— Срещала съм няколко Уиа — каза Енкида, като ме оглеждаше с нарастващо подозрение. — Ако изобщо идват, те идват първо в Ну Хирш, понеже прекосяват Езика в най-тясното му място. Срещала съм няколко от тях там. — Тя цъкна с език. — Ти не приличаш на Уиа.

Канех се да кажа: Ами моята дотТек промени външния ми вид, за да се приспособя по-добре, когато се сетих, че нямам никаква дотТек и че като един Уиа не следваше да имам такава. Усмивката ми отново замръзна. Възможностите ми за избор изчезваха една по една.

— Чух слух — продължи Енкида, — че имало един затворник в звездата-затвор, която се намира някъде наблизо. Ставаше дума за това, че тя била избягала и че може би е на Дъжд.

— Нелепица — казах аз.

— И аз си помислих същото. Защо ще му е нужен на т’Т затвор? Но няколко души говореха за това в Плотаун. Те казаха, че тя била лишена от нейната дотТек, нали разбираш.

— Защо? — продължавах да увъртам аз. — Защо ще лишават някого от дотТек?

— Не знам — заяви тя непресторено. — Предполагам, заради престъпленията му.

Както повечето хора в т’Т, тя нямаше представа какво е престъпление отвъд сухото, чисто семантично разбиране на думата — което ще рече, разбиране, че такава дума съществува в езика глисѐ.

— Престъпление — казах аз, колкото можех по-развеселено.

Но сега тя ме гледаше толкова странно, че аз почувствах, че нямам избор. Наведох се напред, приближавайки лицето си до нейното. Тя не се отдръпна. И защо да се дърпа? В нейната вселена не съществуваше причина, поради която да изпитва подозрение спрямо някое човешко същество. Тя се чувстваше спокойна, макар и объркана, а аз се чувствах напрегнат. Изпитвал съм това чувство и преди. Странно чувство, което се събираше във фокусна точка някъде вътре в главата ми и беше толкова силно, че почти имаше мирис — знам, че звучи странно, когато го казвам по този начин. Пикантният мирис на нейната невинност, това, че тя не знаеше какво щеше да й се случи. Беше почти жестоко.

Аз извадих ножа изотзад и замахнах пред себе си. Той срещна съпротивата на гърдите й и аз го натиснах, за да влезе още по-навътре. Чу се пъшкане.

Мисля че ножът попадна в сърцето й, където навярно се бях прицелил. Когато вкарах острието докрай, аз се отместих малко и при промяната в позата ми то се извъртя вътре в нея. Когато се опитах да го извадя, ножът се заклещи в ребрата й. Трябваше да го завъртя, за да го освободя.

Понякога съм се опитвал да анализирам цялата сцена, като се поставях на нейно място. Тя наистина изпъшка, но може би това беше спонтанен звук или ударът беше изкарал въздух от дробовете й. Почти сигурно беше, че тя изпита жестока болка, когато острието потъна в нея, но на нейната дотТек вероятно й е била нужна секунда, за да разбере какво става и да реагира. По всяка вероятност тя беше блокирала пътечките за болката и се беше втурнала вкупом към мястото на раната. Потече малко кръв, но скоро спря, тъй като милионите мънички роботи спираха кръвотечението и съединяваха прекъснатите кръвоносни съдове. Сърдечният мускул несъмнено беше разкъсан от удара и милиони други машинки щяха да се втурнат натам и да започнат да заплитат влакънцата едно по едно. Но дотТек щеше да изчисли, че за тази операция са нужни няколко часа, а без сърце кръвта нямаше да циркулира. Така че още милиони от миниатюрните механизми щяха да се отправят със собствени сили към дробовете, за да вземат оттам кислород и да го отнесат към мозъка.

— Ти се подхлъзна — каза тя дрезгаво. В очите й все още нямаше разбиране, че аз възнамерявах да й причиня зло.

Имах още много работа. Раната щеше да бъде възстановена от дотТек и нямаше да прекъсне живота й. Аз се изправих и бутнах Енкида с крак. Вцепененото й тяло се катурна настрани. Наведох се над нея и започнах да режа врата й като с трион.

Това беше мъчна работа, тъй като острието имаше само няколко плитки зъбци. В опит да охлабя малко плътта, аз хванах ножа вертикално и наръгах врата й пет-шест пъти. Мисля че тогава прекъснах гръбначния стълб. Плисна малко кръв, но дотТек реагира бързо на ситуацията. Тя сплеска кръвоносните съдове и изтегли скъпоценната кръв от наранения участък. Това означаваше, че можех да режа, без много да цапам.

Успях да срежа по-голямата част от врата, но се оказа трудно да прекъсна еластичния и жилав хранопровод. В този момент загубих самообладание и започнах да пищя и да хлипам. Тъпата плът сякаш ми се съпротивляваше. Сякаш цялата Вселена ми се подиграваше. С няколко силни замахвания, едно или две от които отидоха встрани от целта, най-накрая отделих главата от тялото.

Тя легна в калта върху бузата си, очите й още бяха отворени и все още изглеждаха озадачени. С вълна от отвращение към нея, което вероятно беше отвращение към самия мен, аз я ритнах. Тя се търкулна в калта и спря на два-три метра от тялото.

След това аз седнах. Разплаках се. Една ужасна върволица от емоции се вихреше и бушуваше в мен, а на всичкото отгоре бях болен и уморен. Не бях убивал никого от толкова дълго време и бях забравил колко дълбоко и дивашко е това усещане. Нещо повече, това беше първият път, когато убивах някого, без буферът на дотТек да ме пази от връхлитащия хормонален порой, съпътстващ действието. Как ли нашите прадеди са вършели такива жестоки неща, без да вият и плачат, без да рухват психически?

Дъждът продължаваше да вали. От искрящо ромолене, което изпълваше въздуха, когато прободох Енкида, той се усили и нарасна до истинска буря. Капките се събираха и кръжаха над безглавото тяло, тупкаха по кожата му. Плътта й сега изглеждаше безжизнена като маджун. Аз се облегнах назад, предоставяйки лицето си на небесата, оставяйки хилядите дъждовни капки, които ме докосваха като пръсти, да свирят върху мен като на инструмент. Аз плачех и небесата също плачеха.

Бурята се усили, проехтя гръмотевица и след това дъждът започна да намалява. Сигурно съм седял там около час. Но най-вероятно са били само няколко минути.

После дъждът престана и един самотен лъч трепкаща яркожълта светлина проби облаците и се шмугна през листата. Той премина топъл по извърнатото ми нагоре лице и си отиде. Може дори да съм заспал, толкова уморен бях. Но се събудих от сърбежи и болезнени бодежи в краката си, отръсках се и избърсах ножа в няколко мокри листа. След това отидох да проверя главата.

ДотТек беше сторила нещо умно. Сега ще видиш колко е интелигентна нанотехнологията. Тя беше схванала, че главата е отделена от тялото и беше запечатала кръвоносните и лимфните съдове, за да задържи скъпоценната кръв в мозъка на Енкида. По този начин тя щеше да пази главата жива, захранвайки я с малки количества кислород, който самите наномашини абсорбираха през кожата. Но естествено тя нямаше да може да я държи жива безкрайно дълго време.

Когато отидох при главата, тя се влачеше през тревата и калта с помощта на езика. Отначало аз наистина помислих, че тя използва езика, макар че останах поразен от неговата дължина и белезникавия му цвят. Не бях забелязал да има толкова дълъг език, въпреки че (разбира се) удължените езици са достатъчно разпространена модна адаптация в т’Т. Но когато я вдигнах и я разгледах отблизо, разбрах, че това не беше език, а едно странно дълго образувание, направено (според мен) от втвърдения протеин на слюнката. ДотТек е умна, тя е интелигентна, намира решение на проблемите.

Тя се надяваше да примъкне главата до тялото, да ги настави и да ги съедини в едно. Не можеше да задвижи обезглавеното тяло, понеже такова координирано мускулно действие може да бъде ръководено само от мозъчния ствол. Но след като двете части бъдеха съединени, наномашините можеха да проявят своите трилион на брой достойнства, да възстановят мускулите и кожата, да съживят нервната тъкан. Ако си бях тръгнал оттам, вероятно след няколко дни Енкида щеше отново да бъде на крака и да се разхожда наоколо.

— Не — казах аз на отделената глава. — Не мисля, че ще стане.

Вдигнах я за ухото. Щях да я вдигна за косата, ако Енкида не я беше отрязала толкова късо, че да не може да се хване. Докато се отдалечавах от трупа, езикът се размята във въздуха и издаде къси, цвилещи звуци.

— Не — казах аз.

Той се прибра в главата на Енкида като звяр в бърлогата си. Аз повървях малко, носейки откъснатата глава, но съвсем скоро трябваше да спра, защото плачех толкова силно, че раменете ми се тресяха и я изтървах. Главата се претъркули в гниещите листа. Мисля, че паднах. Краката ме боляха. Не помня точно, понеже изглежда като сън в паметта ми.

Но аз се изправих и отново вдигнах главата. Докато една част от мен преминаваше през някаква криза, друга част хладнокръвно пресмяташе колко дълго поддържаната от дотТек глава щеше да оцелее без тялото. Вероятно не повече от няколко часа. Наномашините можеха да извличат малко кислород от въздуха и да захранват мозъка, макар и на много основно ниво. Но те не можеха да набавят храна, да изхвърлят навън отпадъците, да правят всички неща, които прави тялото. Тогава си помислих, че ако я заровя в земята, за дотТек ще бъде още по-трудно да достигне до необходимия кислород и главата щеше да умре по-скоро. Освен това, заравянето в калта щеше да затрудни онова нещо да я придвижи до тялото.

Отново понесох главата за ухото. Дъждовни вихри притичваха напред-назад из гората, като че ли бурята преследваше сама себе си. Чувах собственото си тежко и шумно дишане.

— Недей — каза главата с тъничък, шептящ гласец. — Моля те, недей.

Бях толкова изненадан, че отново я изтървах. Отне ми известно време, докато разбера какво беше направила дотТек — тя беше успяла да вкара въздух в запечатаното от нея гърло, а също и в бузите. Сега тя помагаше на Енкида да изтласка този въздух над езика и през устните и да формира думи. Без дробовете като мяхове или резонатор, гласецът беше тенекиен и едва се чуваше. Плющенето и барабаненето на дъжда почти го удавиха, но аз го чух достатъчно добре.

— Фело — каза той. — Недей.

Главата лежеше на тревата върху лявата си буза.

— Не мога да говоря с теб — казах аз и гласът ми прозвуча пискливо и разтревожено. Дадох на заден ход и трябваше да си наложа да спра. После приклекнах.

— Това не може да бъде — да говоря с теб.

— Занеси ме обратно — изшептя главата, очите й бяха отворени и ме гледаха втренчено. — Не е късно.

— Не говоря на теб — казах аз и захлупих лице в извивката на ръката си. — Спри да говориш.

— Съедини ме — каза главата. После спря и аз надзърнах към нея. Тя събираше въздух в бузите си, готова да говори още.

— Не — казах аз.

— Съедини ме — каза тя, очите й не мигаха — с тялото ми и тогава аз ще се възстановя.

— Не — казах аз.

Тя изшептя още нещо, но несвързано. После устните й млъкнаха.

Дъждът се лееше приспивно.

Аз седнах и дълго гледах неподвижната глава, не знам колко дълго. После изведнъж се изправих, трескав и пълен с енергия, отчупих клон от едно дърво и изкопах с него дупка в калта с леко покарала трева. Когато свърших и тръгнах да взема главата, внезапно изпитах увереност, че дупката не е достатъчно дълбока, така че се върнах обратно и продължих да копая, изгребвайки мократа пръст с припряни движения. Най-после спрях, излязох от изкопа и отидох при главата. Опитах се да се стегна, за да я вдигна отново, но не успях. Може би съм страхливец. Започнах да я побутвам с крак към дупката, сякаш играех футбол. Очаквах да каже нещо, но тя мълчеше. Най-после я прекатурих през ръба на дупката и тя падна вътре с лицето надолу. После бързо заритах пръст над нея, за да я скрия. Зарових я и я скрих.

Вероятно не го свърших, както трябваше, но бях много възбуден. Ако имах твоето спокойствие и хладнокръвие, камъко! Само ако ги имах! Накрая избягах, преди да съм приключил напълно със заравянето. Тичах безумно из гората, заобикаляйки стволовете на дърветата, които се изпречваха на пътя ми.

Разбира се, с моите твърде болни крака, аз се подхлъзнах и се преметнах. Известно време лежах в калта и треперех. Треперил ли съм, плакал ли съм, не помня точно.

Скъпи камъко, сега идваме до една твърде странна част от моята лична история. Изобщо не съм сигурен, че бих могъл да споделя това лице в лице с друг човек. Не се гордея с това нещо. Но на теб, камъко, на теб мога да го кажа. Ти разбираш необходимостта от твърдост в този свят, разбираш, че единствено отграничителната линия, която сами поставяме около себе си, определя кои сме ние. Сега си представям как те вдига една голяма и загрубяла ръка с остри косми от външната страна на пръстите и с длан, прорязана като карта на звездните пътища във високоскоростното пространство. Представям си как ръката те намества в прашка и прашката те изстрелва. Представям си как летиш в свободен полет, след което се блъсваш с тъп звук в някаква плът. Ти щеше ли да се измъчваш от това, че си бил инструмент на смъртта?

След като полежах известно време на земята, аз започнах малко да се успокоявам. Образът на главата, която се местеше бавно през калта, размахвайки удължения си език, продължи да нахълтва в мислите ми. Не можех да я спра.

— Сега тя е погребана — казах на себе си аз.

После си помислих, че не мога да оставя тялото да лежи там. Двамата с Енкида не бяхме отишли много надалеч от пристанищния град, само на няколко часа път пеша. Оттук можеха да минат други хора и да видят тялото.

С мъка се изправих на крака и се опитах да се ориентирам, но беше трудно да преценя накъде да тръгна. Всички дървета ми изглеждаха еднакви. Дъждът валеше и влизаше в очите ми. Аз се присламчвах от ствол на ствол и ставах все по-отчаян и уплашен. Накрая започнах да тичам зигзагообразно и като се ловях за дърветата и клоните, се завъртах около тях. В това окаяно и възбудено състояние аз се препънах в обезглавеното тяло и се проснах в калта.

Тялото не беше помръднало. Изправих се — целият окалян и зъбите ми тракаха (но не от студ, защото дъждът беше съвсем топъл). За момент гледах тялото и след това започнах да мисля. Ето какво си мислех.

Мислех че моето тяло беше болно и вероятно умираше. Мислех си, че краката ми бяха съсипани от паразитите и инфекцията. Мислех си колко съм окаян, изморен и изтощен и преди всичко си мислех, че ако само имах известно количество дотТек в себе си, простичка дотТек като на всеки друг гражданин от световете на т’Т, тогава щях да се чувствам по-добре. Тялото ми щеше да оздравее, щях да възвърна силата си и да променя външния си вид.

Тогава си помислих: това обезглавено тяло е пълно с дотТек на Енкида. Трилиони наномашини още циркулираха в нейната кръв. И какво правеха те? Те нямаше какво да правят. Най-вероятно чакаха главата да бъде прикрепена към тялото, за да се включат в огромната задача за възстановяването на Енкида. Но главата никога нямаше да бъде прикрепена отново.

— Тя гние в пръстта — казах аз високо и се опитах да спра тракането на зъбите си. — Тя гние в пръстта.

Така че ето какво си помислих: аз трябва да използвам тази дотТек. Нуждаех се от съвсем малка популация. Оперативните параметри на наномашините са такива, че от определена базова популация, дотТек се разрастваше и се възпроизвеждаше, като извличаше суровини от своя приемник. В подобен момент хората изпитваха силно желание за приемане на определени храни, както стана с мен в затвора, когато ИИ-то се изграждаше в главата ми. Можех да ям пръст, понеже в нея има метали или сурово месо, или кората на дърветата, абсолютно всичко. Но много скоро щях да имам своя собствена популация наномашини. Мъничките механизми, които бяха обслужвали тялото на Енкида, сега щяха да обслужват моето.

Извадих ножа си (не се гордея, че направих това), отидох при тялото и започнах да режа от него парчета месо. Не се опитах да запаля огън, понеже бях прекалено уморен, а във въздуха имаше прекалено много вода. Изядох го сурово, а цели влакна се плъзгаха надолу по гърлото ми подобно на сурова змиорка. Бях гладен, но не това беше ястието, което би ми доставило наслада. Опитах се да пия от кръвта, понеже знаех, че в нея има най-голяма концентрация на дотТек. Обаче нямаше в какво да я събирам и течността се изплъзваше между пръстите ми, сякаш имаше свое собствено съзнание. Което в известен смисъл беше точно така — въпреки че как и защо дотТек би движила кръвта между пръстите ми, за да падне в калта, не знаех.

Много скоро почувствах умора или отвращение от това ядене и спрях. Убеждавах се сам, че съм погълнал достатъчно дотТек, за да изградя своя собствена популация. След това оставих нарязаното тяло и тръгнах между дърветата, докато го изгубих от погледа си. Сгуших се до дънера на едно дърво и заспах.

Камъко, аз бях изтощен. Вярвай ми, наистина беше така. Не знам колко дълго спах. Събудих се, чувствайки се още болен и уморен, но твърдо решен, че няма да оставя повече тялото да лежи на открито.

Бях изгубил клона, онзи, с помощта на който изкопах дупката за главата. Наоколо имаше други клони, но те бяха доста изгнили и аз се принудих да откърша нов — това не беше лесно нещо. Окастрих хлъзгавите вейки (което беше още по-трудно) и започнах да копая плитка канавка в калта. Имах намерение да изкопая дълбок гроб, но се уморих много бързо. Спрях и помислих малко — тялото едва ли трябваше да остане скрито завинаги. След седмица или две щях да напусна този свят и вероятно никога нямаше да се върна. (Не, реших аз, като гледах обезглавеното тяло в калта: със сигурност нямаше да се върна.) Щях да отида много надалече.

Така че накрая аз изстъргах една плитка яма, наблъсках вътре тялото и го затрупах с кал. Крайният резултат беше една твърде явна издутина в пръстта, но аз бях прекалено уморен и обезсърчен, за да направя нещо повече. Отдалечих се, залитайки между дърветата.

Трябваше да реша какво да правя по-нататък. Нещата ставаха непоносими. Сега, след като се бях отървал от Енкида, започнах да се чудя колко други хора бяха чули слуховете, за които ми каза тя и колко нашироко бе разпространена новината за моето бягство. Може би точно в този момент „полицията“ претърсваше градовете на Дъжд.

Не можех да реша кое от двете беше по-добро: да се скрия в гората за дълго, да речем за месеци, докато шумотевицата утихне или да бягам, да намеря асансьор и да се кача в орбита. Незабавно да напусна планетата. В асансьора или на орбитала имаше по-голям риск от залавяне, но ако веднъж успеех да се махна от тук, аз щях да бъда в много по-голяма безопасност. Можех да ида на някое място, не толкова варварско и примитивно, където нямаше да ставам жертва на болести и паразити.

Отново заспах и се събудих от силно гадене. До този момент бях ял много малко, без да се смята човешкото месо, но тази случка ми изглеждаше много отдалечена във времето. Тръгнах натам, накъдето смятах, че е юг, с надеждата да намеря прилична храна в пристанището и да се опитам да разбера дискретно дали „полицията“ ме търси. Чувствах огромна слабост в стомаха си. Непрекъснато си припомнях сцената с главата, която ми говореше: „Не е твърде късно.“ Мислех си: „Ще се върна в пристанището и тогава нещата ще се оправят.“

За да съм честен с теб, не знам какво си мислех.

Знам, че след час спрях и започнах да повръщам. От устата ми се изливаше течност, която изгаряше езика ми, торсът ми се присвиваше отново и отново, като че ли беше изтискван от някаква мощна външна сила — ужасно чувство. Но аз не спирах да повръщам. От носа ми излизаше течност, сълзи се лееха от очите ми, на неравномерни интервали избликваше урина. Но дори насред това страдание аз разбирах какво ставаше. То прекалено много ми напомняше за моята екзекуция.

ДотТек напускаше тялото ми.

След една безкрайна, както ми се стори, вечност от пристъпи на гадене и повръщане, аз открих, че лежа в локва от собствената си отвратителна бълвоч и плача. Всичко изглеждаше безнадеждно. Ако тогава бях пожелал да престана да съществувам, сигурен съм, че щях да го направя.

Лежах там и нищо не се беше променило. Нищо никога не се променя. След малко, само за да се отместя от вонята, аз се изправих и се примъкнах до едно от дърветата. Настаних се там, с гръб към ствола и седях така много дълго.

Потънах в някаква празнота. Пространството между дърветата беше влажна палитра от цветове, преливащи се един в друг — черното на калта, сивото на изхвърлените от мен течности, зеленото на тревата и новите листа, кафявото на гниещите листа. Водата струеше във въздуха около мен на бързи редуващи се приливи. Имаше периоди на затишие, когато не можеше да се направи разлика между бавното спускане на една идеална дъждовна капка надолу по кората и придвижването на някой бръмбар. След това се чуваше фанфар от гръмотевица и въздухът отново се пълнеше с вода, която галопираше надолу, раздрусваше всичко и пляскаше по тялото ми.

Може и да съм заспал. Главата ми беше празна.

Беше ясно (помислих си аз, когато силата на мисълта започна да се връща в главата ми), че дотТек ме беше напуснала. Беше отказала да ме приеме. Не можех да си представя поради каква причина бе станало това. Помислих си за две възможности. Може би програмата, която екзекуторът беше инсталирал в моята оригинална популация, за да я накара да ме напусне, все още се спотайваше някъде в тялото ми. Но това не беше особено вероятно, понеже самата програма също беше дотТек. В тялото ми нямаше дотТек, следователно нямаше място където програмата да се скрие. После си помислих, че може би самата дотТек бе решила да не бъде част от мен. Тя е особено нещо, нанотехнологията и ние хората едва започваме да я разбираме. Но тя е интелигентна сила или поне псевдо-интелигентна. И трябва да бъде такава — тя трябва да решава проблеми, да измисля най-добрите начини за действие, да интерпретира своята околна среда, за да може да помогне на стопанина си по най-добрия начин. Може би дотТек на Енкида знаеше, че аз я бях убил и просто отказваше да помогне на нейния убиец. Може би правеше етичен избор.

Аз отново задрямах. Чувствах се слаб и пресушен.

Когато се събудих, започнах да чувам гласовете.

5-ти ден

Камъко,

Гласове в главата ми. Същият многопластов глас като преди. Това беше моето ИИ.

— Обаче ти си мъртво — казах аз, чувствайки се трескаво. Част от мен знаеше, че това беше поредната халюцинация и беше разтревожена от мисълта, че можеха да ме връхлетят нови видения, че Енкида можеше да се подаде от земята и да ме обвини с писък и насочен пръст. Аз бях болен.

Окей, окей, каза ИИ-то или каквото там си измисляше мозъкът ми. Не си в добра форма, нали знаеш това?

— Ти умря, — казах аз безмълвно. Трябваше да направя голямо усилие да се концентрирам, за да накарам думите да се оформят в ума ми. — Свръхсветлинното пътуване те развали.

В затвора бяха посяти семената на няколко ИИ-та, каза то. Звучеше точно като последното ИИ — същият неестествен троен глас, който на практика беше един глас, същият сардоничен маниер. Мислеше ли, че твоите работодатели щяха да пропуснат такава добра възможност?

Моите работодатели, помислих си аз. Почти бях забравил за тях.

Ти уби някого, каза ИИ-то.

Със своя непоследователен маниер аз почти бях повярвал, че ИИ-то беше истинско, а не някакъв фантомен глас. Но това твърдение ме хвърли в другата крайност.

— Откъде можеш да знаеш това? — попитах високо аз и гласът ми прозвуча раздразнено.

Виждам го в твоите спомени.

— Ти нямаш достъп до спомените ми — заявих аз, сигурен в правотата си, — докато не ги изрека на глас.

Под онази купчина там има едно тяло.

— Не можеш да знаеш това — казах отново аз, паникьосан. Мисля че дълбоко в себе си бях уплашен, че моето провинение по някакъв начин беше станало всеобщо достояние.

Ако не мога да го знам, попита ИИ-то твърде логично, тогава откъде го знам?

Това беше мъчен въпрос. Затворих очите си и започнах да си пея, за да заглуша гласа му, но то просто ме изчака да спра.

Забрави ли сделката, която сключи, каза то, когато за малко настъпи тишина. Когато се съгласи на бягството, когато беше още в затвора?

— Не — отвърнах сърдито аз.

И какво си направил по този въпрос?

Моето ИИ каза — ти — каза (аз бях объркан). Ти, или моето тогавашно ИИ, както и да е, каза, че аз трябва да остана на Дъжд за известно време.

То — аз — който и да е — може би е било по-сериозно засегнато от междузвездното пътуване, отколкото е проличало. Не мога да повярвам, че ти е казало да изминеш целия този път дотук — толкова далеч на юг.

— Не — съгласих се аз. — Това беше моя идея.

Твоя беше идеята да се отдалечиш толкова от асансьора? Ами ако се налагаше да напуснеш спешно света?

Не отговорих на това. Дъждът валеше чист и благоуханен.

Погледни само какво стори в този свят, каза ИИ-то. Едно нищо. Уби едно човешко същество и за какво? Ти си жалък.

Тъкмо щях да заключа, че това ИИ беше далеч по-малко дружелюбно от последното, когато сам се прекъснах, понеже това означаваше, че приемам ИИ-то за истинско, а не за халюцинация. Това можеше да е просто начин моят мозък да атакува сам себе си.

Нека да ти кажа нещо за теб самия, продължи ИИ-то. Може би това ще ти изясни защо беше избран да извършиш престъплението. Виж времето прекарано тук! Ти се движеше сред хиляди уникални, очарователни човешки същества и не забеляза нито едно от тях. Единственият човек, когото забеляза, единственият, чието име си даде труда да научиш е този, когото уби. При това ти й обърна внимание само защото тя те следваше с необикновено упорство.

Отново ме разтревожи фактът, че това ИИ знаеше толкова много.

— Всъщност ти къде беше, — попитах аз. — Защо ти отне толкова време да се появиш?

Не сменяй темата! Ти си най-егоцентричното човешко същество в целия т’Т. Това е сигурно. По някаква странна причина на теб ти липсват основните човешки емпатични способности. Ти едва забелязваш, че съществуват и други хора.

Не знам, скъпи камъко. Ти как мислиш? Може в разказа ми да липсват други хора, но мисля, че забелязвам нещата около себе си. Забелязвах точните очертания на струйките вода, които заплитаха подобни на въжета нишки по нащърбената болнава кора на дърветата отсреща. Забелязвах миризмите на пръст и метали във въздуха. Но ИИ-то имаше предвид друго.

С колко хора си се запознал, откакто пристигна на Дъжд? С николко. От тези, които те потърсиха и ти се представиха приятелски, колко помниш? Единствено онзи индивид, който се прилепи така плътно към теб, че трябваше да я убиеш?

— Не разбирам, — казах аз, — какво искаш да кажеш.

Няма нищо за казване, отвърна ИИ-то. Именно затова си толкова подходящ за работата, която твоите работодатели искат да свършиш. Искам само да ти напомня, че те съществуват — не забравяй това!

— Сигурен съм, че е така, — отвърнах аз. — Сега съм извън звездата-затвор, значи някой ме е извадил оттам.

Те го направиха. И ти напомням, че искат сделката да бъде спазена. Ако не го направиш, те ще те върнат обратно в затвора. Разбираш ли?

— Знам, знам — занервничих аз. — Не съм забравил.

В такъв случай едва ли ще искаш да стоиш тук. На границата с Купа има един усамотен малък свят. Ще отпътуваш за Нарцисус и после за Ну Фалоу. Оттам ще отидеш на тази планета и ще извършиш поръчката.

— Да ги убия всичките — застенах аз. — Но как ще го направя?

Това е твой проблем, затова си нает. Трябва да го направиш и то изцяло — всички хора трябва да загинат, никой не трябва да остане жив.

Това го разбрах, но…

— ДотТек не иска да живее в моето тяло — заридах на глас аз.

Знам.

— Аз съм болен! Боли ме!

Знам. Знам. Ще ти дам съвет как да лекуваш раните си. Те ще се подобрят.

— Защо дотТек не иска да стои в тялото ми? — стенех аз. — Тя е проектирана да ни помага. Предполага се, че трябва да ни помага. Но тя не иска да ми помогне!

Знам.

— Защото съм лош човек ли? Затова ли?

Лош човек, повтори ИИ-то, но не каза нищо повече. Тогава дъждът заваля отново и този път плющеше по листата необуздано, подобно на внезапно разсърдено дете.