Камъкът

1-ви ден

Скъпи камъко,

След като Клабиер падна от кулата на Ну Хирш, аз започнах да пътувам от система на система, всичко дванадесет системи. Това беше времепоглъщащо усилие да направя невъзможно за каквато и да е „полиция“ от Ну Хирш да ме проследи. Чувствах се като аматьор. В старите варварски времена някои хора притежавали особени умения да избягат от проследяването. Но тези умения са изгубени много отдавна. Защо някой в нашата модерна утопия ще иска да избегне проследяване? Защо някой ще поръчва проследяване в т’Т? Аналогично, а също и за мое щастие, уменията на преследвачите навярно също бяха западнали като нямаше кого да преследват. Без съмнение аз трябваше да се уча на всичко сам, докато бягах.

След около месец и нещо пътуване най-накрая пристигнах на Ну Фалоу. Странно беше онова време, камъко, един чудесен месец, в който аз се носех между звездите, обвит в пяна, в онова подобно на транс състояние. Отново се върнах в детството си. Ти вече знаеш за моето детство, но моментът беше удобен да се върна пак в спомените си — някакво предчувствие навярно, понеже предстоеше приключването на моята мисия. Както и онова, което ме очакваше накрая.

Какво? Не, не се опитвам да бъда тайнствен.

Да, липсва ми някой, с когото да разговарям. Тук няма с кой да си говориш.

— Продължавам да пътувам — казах аз на посрещачите (хора) в орбитала на Ну Фалоу. — Няма да слизам с асансьора.

Те се усмихнаха. Защо пък да не се усмихнат?

Реши ли вече дали ще изпълниш своята част от сделката?, попита моето ИИ. Естествено сега аз знаех, че това изобщо не беше ИИ, но по навик продължавах да го наричам така, а и не знаех как другояче да го наричам. Или предпочиташ да идеш направо в затвора? Нали не си забравил, че откакто си навън, ти уби два пъти.

Това предизвика алергично парене в очите ми. Борех се да сдържа сълзите си, но те потекоха така или иначе. Трябваше да се обърна към стената, за да не ме видят посрещачите.

— Ти самият каза, — заговорих аз наум, — че е почти сигурно, че Клабиер не е мъртва.

Не мисля, че използвах фразата „почти сигурно“.

— Ти ме измъчваш.

Ти сам се измъчваш.

Не казах нищо. След малко ИИ-то подхвана реч, толкова надута и тромава, че сякаш я беше написало предварително и сега му беше трудно да я прочете на глас.

Наблизо има една система на име Колар. Тя е на около тридесет светлинни години от Ну Фалоу, но се намира твърде близо до Гьола, така че скоростта на пътуване там е ниска. Може да ти трябват месеци и даже повече, за да стигнеш до нея. Зависи от степента на влошаване на твоето свръхсветлинно пътуване, когато се приближиш.

То спря да говори.

— И това — казах аз високо, — е светът, който искаш да убия?

Почувствах как ИИ-то отговори утвърдително на въпроса ми, без да изрича думи.

Твоят инфочип в черупката от насекомо ще ти помогне.

— Скъпият стар нарцисианец — казах аз със саркастичен и безжалостен тон. — Как му беше името?

Таг-маттео.

— Скъпият стар мъртвец. Изключително любопитен съм да видя какво е сложил в инфочипа. Изключително любопитен, нали разбираш, да разбера какво има там вътре и защо е искал да го замаскира в черупка от насекомо.

Разбирам, каза бавно ИИ-то, че сега се чувстваш нещастен, понеже мисията приближава. Мога ли да те посъветвам да гледаш отвъд нейното приключване? След това ще бъдеш свободен завинаги и богат, и…

— Не очаквам от теб да разбереш убийството — срязах го аз. — Който или каквото и да си.

За известно време между нас настъпи тишина.

Ще въведеш в твоята Жип-кутия, обади се ИИ-то, следните координати. То ми даде някакви координати.

— Това Агифо-3-акка ли е?

Корабът му е прекосил Гьола в най-тесния участък. Когато стигнеш до мястото, той вече ще те чака там. За него са минали по-малко от две седмици.

— Колко хубаво, че ще го видя отново — отвърнах високо аз, все едно че бях пиян, въпреки че бях пил само ерзаз20. Гласът ми беше достатъчно силен, за да привлече вниманието на няколкото други хора в орбиталната трапезария.

Тихо, каза ИИ-то, но сега звучеше повече уморено, отколкото раздразнено. Контролирай емоциите си и скоро това ще свърши.

Но за мен контролирането на емоциите не беше лесна задача. Промяната в настроенията ми беше по-изявена от всякога. Онзи следобед след разговора с ИИ-то аз се почувствах ужасѐн, депресиран и почти готов на самоубийство. Мисловната картина как блъскам Клабиер от балкона, толкова ярка, че беше почти като халюцинация, не спираше да ми се явява. Относно хората, които предстоеше да убия, имах чувството, че лично бях забил палци в меките шии на всеки един поотделно.

— Колко са хората в онзи свят, в Колар? — попитах ИИ-то. Но то отказа да отговори на такъв въпрос, което беше мъдро от негова страна, защото всеки отговор щеше само да усили моето влошаващо се настроение.

Бях обхванат от леност, цветовете около мен някак помътняха. Едва намирах сили да раздвижа крайниците си. Така че аз просто легнах и заспах. И — чудо! — когато се събудих, цялото лошо настроение се беше изпарило. Седнах край един от прозорците за наблюдение, големи по четиридесет квадрата, взех си още малко ерзаз и настроението ми запъпли нагоре. Скоро всичко щеше да свърши — ИИ-то беше казало така. Аз бях постигнал толкова много, бях извършил невъзможни неща — например, бях избягал от звездата-затвор. След като оставех зад себе си сегашната задача, щях да бъда в състояние да продължа нататък. И какво чак толкова беше тази задача? Не беше ли тя, ако се погледнеше от правилния ъгъл, едно чудесно нещо? Едно уникално постижение? Едно произведение на изкуството? Като дете бях опознал изразните средства на артиста, а в световете на т’Т изкуство е създавано надлъж и нашир в продължение на много хиляди години. Създаващите изкуство са използвали всяко възможно средство — визуални текстове, природни вещества, газ, течност, твърди вещества, електрически схеми, рисунки и скулптури от чисто движение и форма, думи, енграми, лица като енграми (посредством дотТек някои художници променят многократно лицата си, превръщайки самите себе си в платна), програми и разказ, наситеност и разсейване. Формата и съдържанието бяха обстойно изследвани, а също и раждането, живота, смъртта и безсмъртието — във всеки възможен аспект. Но никой не беше използвал самата смърт като средство, изтръгването от живота21 като начин за артистично изразяване. Е, добре, аз щях го направя. Щях да оставя зад себе си нещо, което да не бъде забравено.

После ядох, спах, настройвах се. След около ден се отправих към залата за заминаване и пристегнах с ремък поредната Жип-раница. Още веднъж пяната се разля около мен и ме обгърна. Мрак.

2-ри ден

Скъпи камъко,

Това беше дълго пътуване. Първоначално високата скорост сигурно бе намаляла стремително с приближаването към Гьола. Вътре в пяната аз спях, отегчавах се и премислях. Не беше твърде късно да променя решението си и да се откажа, но не бях сигурен как точно да постъпя. Колкото по-бавно се движех през Космоса, толкова по-малко се чувствах като в транс. Състоянието на безвремие при свръхсветлинните скорости, при което мислите се преплитат и повтарят като мелодии във фуга, до голяма степен е производно на квантовите фокуси, които този вид пътуване си прави с мозъка. Но ние се движехме все по-бавно и нормалното ми съзнание постепенно се връщаше. Времето едва течеше. Опитах се да въвлека в разговор ИИ-то, просто за да минават часовете, но то не отговори. Или ми играеше игрички или скоростта на движение го беше извадила по някакъв начин от строя. Може би в крайна сметка то беше едно обикновено ИИ и квантовата турбуленция го беше повредила непоправимо. Всякакви неща изглеждаха възможни в този мрак, тишина и празнота.

Аз заспивах и се събуждах. Разликата между двете изглеждаше минимална. Времето течеше едва-едва.

Не зная колко продължи цялото пътуване.

Когато почувствах първото накланяне, в мен избухна радостна възбуда. Това означаваше, че ме насочваха да вляза в хангар. Най-после бях стигнал до кораба на Агифо-3-акка и перспективата от промяна на пейзажа ми се стори толкова вълнуваща, че аз започнах да се въртя в пяната, да натискам пластичния материал отвътре и да го блъскам. Не можех да чакам повече.

Вълнението от пристигането беше най-вероятната причина за „щастливото“ настроение, в което се намирах, докато отмиваха пяната от мен, а аз лежах на пода на хангара и мигах. Не бях виждал Агифо-3-акка доста повече от година, но го поздравих като стар приятел.

— Как е животът, скъпи човече? — извиках аз. — Още ли изучаваш Просеката?

— Ами да — каза той.

— Възхищавам ти се — заявих топло аз. — Възхищавам се на теб, на твоята отдаденост и на твоя Посечен Бог.

Може и да съм бил емоционално нестабилен — в маниакална фаза.

Намирах се в големия сводест хангар на кораба на Агифо-3-акка. Стените бяха кобалтовосини, облицовани с плочки (или само изглеждаха като облицовани), с по-бледа шарка от тюркоаз. Подът беше равен с изключение на две вдлъбнатини, едната от които приличаше на канал за отпадъци (като осеяната с кафяви петънца течност, в която се беше превърнала моята пяна), а другата водеше към един сфинктер, който представляваше изход към Космоса. До стената бяха наредени половин дузина кутии, големи колкото кабини, които аз сметнах за совалки. Оглеждах се около себе си и този път мозъкът ми като че ли беше по-малко размътен от космическото пътуване, поради относително ниските скорости, възможни в близост до Гьола. Тъмното, искрящо и някак интимно пространство на хангара — с всичките му четиридесет метра височина от пода до тавана — ми подейства внезапно като дом.

— Сега се чувствам по-близък до теб — казах аз на високия Уиа — и до твоя вид, отколкото когато и да било. — Убеден съм, че по лицето ми се стичаха сълзи. — Чувствам се по-близо до твоите Уиа — хлипах аз, — отколкото до собствения си вид и сега разбирам! Разбирам защо именно ти ме посрещна при бягството от затвора и защо си тук сега!

Слисан, Агифо-3-акка ме остави. Дори и да беше разбрал какво му говорех, той не го показа.

Предишния път аз прекарах само три дни с него, като през повечето време се възстановявах от почти фаталното бягство от затвора. Но този път останах с Агиф много седмици и наистина го опознах добре.

Той имаше смущаващия навик да оголва зъбите си някак агресивно. Но (открих аз) това всъщност представляваше някаква ненормално широка усмивка. При първата ни среща той не го беше правил, но сега определено го забелязах.

Аз обикалях причудливия и раздрънкан космически кораб. Стълбите нагоре ме отвеждаха в камери с форма на гъби, проектирани с някаква цел, за която не можех да се досетя. Надолу стигах до коридори със стотици метри дължина и с равномерно разположени в основата на стените им отвори като огромни миши дупки. Влизах в стаи, които приличаха на вътрешност на палатка, понеже бяха покрити с някаква груба материя. Открих една стая, пълна с вода и помислих, че е място за плуване и почивка. Но когато докоснах гъстата течност, разбрах, че това не е вода, а мастило. Изцапаните ми пръсти останаха черни в продължение на дни.

Обикновено Агиф ядеше по веднъж на ден, малко преди лягане. Никога не го видях да яде по друго време и според мен това е някаква привичка на Уиа: едно голямо ядене, което се храносмила, докато субектът спи, като през останалото време не се приема храна, за да не го разсейва и прави ленив.

— Искам да науча всичко за Уиа — заявих аз в пристъп на телешки възторг по време на едно такова хранене.

Агифо-3-акка ме погледна озадачен и преглътна.

— И защо искаш това?

Стори ми се смешно, че той продължава да се преструва по този начин.

— Открих тайната, която се крие зад моята мисия.

— Мисия — каза мъдро Агифо-3-акка.

— Когато ме прибра от звездата-затвор — казах аз, — ти спомена за възнагражденията, които ще получиш.

— Ценни неща — каза той. — Получих повече.

— Естествено — отвърнах аз и му намигнах. — Естествено. Това го знам. Но не знам всичко. Искам да проумея логиката на Уиа.

— Логиката?

— Разкажи ми повече за твоята култура.

За известно време Агифо-3-акка ме гледаше втренчено, после сведе глава и довърши яденето си. Зададох му няколко въпроса, но той просто не им обърна внимание.

На следващата сутрин отново бродех из кораба. В една стая се покатерих връз купчина боклук с формата на пирамида — стари процесори, нахвърляни безредно като ненужни вехтории — за да се добера до един люк в тавана, който, изглежда, беше единственият изход. Когато се мушнах през него, установих, че се намирам в друго помещение, пълно с високи листнати стъбла с жълт цвят. Те изглеждаха естествени, някакъв вид растение, което не бях виждал досега. След като ги проучвах известно време, аз се спуснах обратно през люка на пода и излязох навън. Тогава открих един коридор, който беше висок точно толкова, че да вървя, без да навеждам главата си. Аз вървях в продължение на седем-осемстотин метра, но коридорът просто свърши в една стена. Бях убеден, приятелю, че тази стена не представлява нищо друго, освен таен вход и за да го отворя, аз дърпах и натисках изпъкналости и шарки, но нищо не се случи, никаква врата не се отвори. Открих няколко стаи, в които бяха складирани дълги ивици цветна материя. Цветът беше положен върху материята по примитивна технология, но багрите бяха приглушени и хубави, макар и с някаква изкуствена твърдост. Навсякъде където отивах, беше тихо, спокойно, неподвижно. Само от време на време се чуваше шумоленето на хранещите се с прах червеи, които почистваха някоя повърхност.

Мисля че всъщност аз се опитвах да си запълня времето, за да не се изправя лице в лице с това, за което бях дошъл. Мисля, скъпи камъко, че също така аз очаквах някакво подбутване от страна на ИИ-то. Но то мълчеше от дни, необичайно дълъг период от време.

Отново потърсих Агифо-3-акка и го намерих да седи в центъра на една висока и широка стая, изцяло погълнат от правенето на звездна карта. Огромна пъстра холограма на местното пространство изпълваше стаята. Това беше една отживелица, този старинен метод за изобразяване или картографиране на Космоса. Аз се намирах на някакъв балкон и гледах надолу към него.

— Този кораб — казах му аз, — е като музей.

Той не отговори, затова аз слязох долу в стаята и тръгнах през призрачните звезди и образувания от газ към мястото, където седеше той.

— Такова звездно картографиране съм виждал само в музеите — казах аз шеговито и седнах до него на дивана.

Агиф държеше в ръката си показалка, с която нагласяше разположението на голямото мъгляво изображение, като го плъзгаше, въртеше го под различни ъгли и го наместваше, за да покаже една или друга констелация.

— Хоби? — полюбопитствах аз.

— Пособие — отговори той.

Едва сега аз наистина се вгледах в изображението, без да обръщам внимание на абсурдно старомодния начин, по който беше направено. Местен Космос? Не познавах района достатъчно добре.

— Това т’Т пространство ли е? — попитах аз. — Някакъв участък? Какво точно гледаш?

— Просеката — отвърна веднага той. — Гравитационната просека.

— Естествено — казах аз. Погледнах отново, чувствайки се глупаво, че не бях забелязал явлението сред множеството холозвезди, но дори при внимателно вглеждане то оставаше скрито.

— Къде е тя?

Той направи движение със свободната си ръка.

— Не я виждам. Защо не накараш машината за изображения да открои Просеката в някакъв ярък цвят, така че да се вижда?

— Днес — отвърна Агифо-3-акка, — ме интересува представянето в реални цветове. Просеката няма цвят, тя изяжда цвета и затова е почти невидима за човешкото око. Но можеш да я усетиш по начина, по който нейната гравитация влияе върху звездния фон. Гледай! Ако завъртя картата около оста й, някои звезди започват да скачат от позиция на позиция — гравитацията на Просеката отклонява рязко тяхната светлина от едната страна на картата към другата.

Но аз вече бях отегчен. Манията на Агифо-3-акка към Просеката беше толкова старомодна. От това, което беше споменавал преди, аз знаех, че той има свои собствени странни теории за нея. Но човечеството беше преминало през периода на съчиняване на безкрайни странни теории за Просеката и тя пак отказваше да издаде своите тайни. Накрая ние осъзнахме, че най-вероятно тя нямаше „тайни“ за издаване.

— Вероятно — казах аз, за да го подразня, — тя е естествено образувание.

Агифо-3-акка поклати глава.

— Не е възможно.

— В Галактиката има много необикновени гравитационни феномени — изтъкнах аз. — Черни дупки с всякакви размери, някои не по-големи от юмрука ми, а други — свръхгиганти, заобиколени от свръхплътни частици.

— Тя не е черна дупка. Ти не разбираш Просеката — отговори той, опъвайки силно устни, за да открие зъбите си в онова негово странно изражение, което изглеждаше агресивно или пък беше просто усмивка. — Ти май не разбираш много от гравитация?

При тези думи аз се наежих.

— Може да не съм специалист, но имам много години т’Т образование — изправих се гордо, посрещайки хладнокръвно обидата.

Той потупа с ръка въздуха пред себе си: седни, седни. Останах прав точно толкова, колкото беше необходимо, за да покажа, че не правех каквото кажеше той, след което седнах.

— Гравитационната просека — каза той — не прилича на другите неща в Галактиката. Гравитацията притегля нещата към себе си от всички страни, така че гравитационните феномени винаги наподобяват сфера, спирала или конус. Но този… обект е една стена, дълга хиляда светлинни години, едно линейно образувание. Стотици светлинни години дълбоко, хиляда светлинни години дълго, но широко само няколко километра. От Купа до Гьола (той показваше с показалката си) тя е прекъсната в средата за някакви си тридесет светлинни години и физиката на това пространство, тази дупка в Просеката е… луда.

Не бях сигурен дали Агифо-3-акка, чието владеене на глисѐ не беше перфектно, искаше да използва точно тази техническа медицинска дума, така че поисках да уточня.

— Луда? — повторих аз. — В средата?

Той, изглежда, ме разбра погрешно.

— Да, и нито в единия от двата края. Това има нещо общо с физиката на слабата ядрена сила, понеже феноменът постепенно изчезва в Купа и Гьола — дифузни облаци от прах, висока концентрация на газ, обичайната материя, нарушаваща високоскоростното пространство… — гласът му постепенно заглъхна. — Но защо е прекъсната в средата, прекършена като кост? Никой не знае. Как се е образувала — и това не знаем. Но някои отговори изглеждат по-вероятни от други.

— Доста си се задълбал в това — забелязах аз. — Нали?

Той плъзна устни над стиснатите си зъби и лъщящи, черни венци.

— Интересуват ме много аспекти на световете на т’Т — отвърна ми. — Но тази Просека ме интересува най-много.

— Много повече, отколкото интересува мен — отбелязах аз, — или който и да е друг от т’Т. Просеката е просто това, което е.

— Да — започна да говори той и изведнъж млъкна, слагайки пръст на устните си.

— Хората от т’Т — продължи Агиф, сякаш аз не бях повече един от тях, — те са себелюбиви в удивителна степен. Живеят сред чудеса и въпреки това се интересуват само от своите собствени мисли и творения, от навиците си и сексуалните си предпочитания. — Той се приведе към мен. — Сега ще се опитам да те впечатля. Защото въпреки че не си повече от т’Т, понеже си свободен от дяволските им машинки, въпреки това ти продължаваш да споделяш тяхното безразличие към чудото на Галактиката.

— Благодаря ти — казах аз, опитвайки се да звуча иронично и дистанцирано, но вместо това прозвучах смутено.

— Нека се опитам да те впечатля — повтори той. — Тази Гравитационна просека, освен че е уникална във Вселената, най-вероятно е напълно лишено от маса явление.

— Лишено от маса?

Той кимна бавно.

Аз казах:

— Да, но гравитацията е функция на масата.

Той не сметна за нужно да отговори на това очевидно само по себе си твърдение.

— Не разбирам — казах аз.

Агифо-3-акка помълча малко, преди да отговори.

— Гравитацията е огъване на пространство-времето, свързано най-вече с материята, с масата — обясни той. — С присъствието на маса или с ускорението на маса. Но тази Просека, това явление е просто един процеп в пространство-времето, едно лишено от маса прегъване, един вид скъсано място.

— Май ти си лудият. Как така „без маса“? Не разбирам.

— Тя съществува от много време — каза Агиф. — Почти сигурно е, че е изкуствено, а не естествено творение.

Това сложи край на разговора. Само един луд, обсебен и неуравновесен човек, един шизофреник би казал подобно нещо. Понякога в световете на т’Т се срещат такива болести сред културите, които не допускат дотТек в мозъка. Такива хора бълнуват за извънземни раси и цивилизации. Но скъпи камъко, не-човеци няма. Човечеството е прекосило и пре-прекосило високоскоростното и нискоскоростното пространство, посетило е всеки свят и звезда, навлизало е дори в субсветлинни светове — светове в подпространствата на т’Т. Но никога не е бил открит нито един материален предмет, който да наведе на мисълта за съществуването на нечовеци сега или преди. Нито един фрагмент от ксенокост, нито един изгубен в Космоса призрачен радиосигнал, който да пращи и звучи с неразбираеми думи. На стотици светове съществуват примитивни форми на живот — насекоми и червеи, растения и риби — но не съществува нищо, което мисли и мечтае, представя си и прави изкуство. Здравомислещите хора много отдавна приеха, че човекът е единственото съзнателно същество, живяло някога.

Има и още нещо. Съществуват философски основания да смятаме себе си за единствените разумни същества във Вселената. Философията отдавна откри — още преди пътуванията в Космоса да се развият — че самият факт на наблюдение на света от едно интелигентно съзнание променя наблюдавания свят, че перцепцията има непосредствен ефект върху субатомния свят. Това е било установено от един древен човек, някой си Хайзенберг или Вайсенберг (записите са несигурни и лично аз предпочитам второто име, понеже то предполага известно чувство за хумор22). Възможно е, казал той, наблюдаващият човек да проследи в коя посока се движи един атом или да наблюдава колко бързо се движи той. Но е абсолютно и буквално невъзможно човек да знае в каква посока и колко бързо се движи атомът. Изумително! Изумително било и за неговите съвременници, но си оставало един факт, че посредством процеса на наблюдаване на атомното и субатомното ниво, това, което бива наблюдавано, се променя. Това е основополагащият камък на модерната философия. Скъпи камъко, не се опитвам да се държа снизходително, но позволи ми да ти го обясня по-подробно. На субатомно ниво нещата не съществуват по начина, по който съществуваме ти и аз — като твърди, бетонни определености. Вместо това, всяко нещо е някаква вероятностна мъгла, в която всяка частица заема няколко възможни позиции. И това е природата на онова ниво дотогава, докато то не бъде наблюдавано от разумно същество — тогава и само тогава вероятностите се срутват и биват установявани. Този атом тук ли е или е там? Е, добре, в един действителен смисъл той е едновременно и тук, и там, и в нито едно от двете места — докато не бъде наблюдаван. Едва тогава той заема позиция в едното или в другото място, или в нито едното от двете.

Когато човек поразсъждава по-задълбочено над това, той установява, че си е мъчно за разбиране. Да си кажа истината, камъко, не съм замислял за тези неща от дните в училище. Удивително!

Както и да е, смисълът е следният: фактът, че съзнанието засяга самата тъкан на Вселената по този фундаментален начин показва, че във Вселената може да има само едно съзнание. Ако съществуваше чуждо съзнание — ако имаше някакви други разумни същества, някаква мислеща, разсъждаваща и разрешаваща проблеми раса от същества в нашата Галактика, тогава те щяха да наблюдават една Вселена различна от тази, която обитаваме ние. Това не е просто фигура на речта, скъпоценни ми камъко, това е буквална истина, произтичаща от начина, по който си взаимодействат квантовото ниво и макронивата във Вселената. Ако съществуват „пришълци“, то те живеят в различна Вселена от нашата, Вселена, която ние не можем да обитаваме (понеже дори и да можехме да пътуваме дотам, нямаше да можем да я възприемаме и следователно тя нямаше да съществува за нас).

Днес всеки знае това, дори полуобразованият човек и децата. Това е причината, поради която няма „чужди“ артефакти, нито има нечовеци, които да ни посещават или да са изчезнали преди нас. Ние сме сами. Но в замяна на това човечеството използва своите нанотехнологични възможности, за да се преобразява. За какво са ни извънземни раси, след като можем да направим така, че да ни пораснат очи на антенки, собствени люспи и пера, след като телата ни могат да възприемат всяка фантастична форма, която си изберем? Нечовеци няма, следователно ние наподобяваме техните въображаеми форми в собствените си тела.

Всеки знае това.

Но този фундаментален факт във Вселената, който е нещо толкова неизбежно и повсеместно като светлината, водорода или гравитацията, не пречи на някои да вярват в съществуването на „чужд“ разум. Някои умопомрачени или луди хора (използвам термините в клиничния им смисъл) вярват, че в Просеката се спотайват нечовеци или че една огромна чужда цивилизация е преживяла възход и упадък, без да остави никакви следи. Едно население от много трилиони хора позволява голямо разнообразие в мненията, а разнообразието е хубаво нещо, така че аз наистина нямах предвид тона, с който се обърнах към Агиф:

— Всъщност ти някакъв маниак ли си?

Той завъртя очните си ябълки така, че бялото им се показа — също като облаци, които се плъзгат нагоре, за да закрият слънцето. Но не отвърна нищо. Аз се разтревожих, че неволно съм се изразил твърде нападателно.

— Ти смяташ — обясних аз, — че една чужда раса е достигнала междузвездна значимост и е създала империя, която е колонизирала много светове и е развила фантастични технологии, толкова грандиозни, че да построят този титаничен артефакт и толкова по-напреднали от нашите, че с тяхна помощ са можели да огъват пространството в гравитационна конфигурация, без да използват масата. Ти допускаш, че този велик галактически разум се е развил, разцъфтял и построил този артефакт, след което е изчезнал, без да остави нито едно парцалче като материално доказателство за съществуването си?

Сигурно към края на речта си съм звучал обезпокоен и дори ядосан. Но всичко това изглеждаше толкова абсурдно невъзможно, че наистина ме провокираше.

Агифо-3-акка нагласи обратно зениците си на обичайното им място и ме погледна.

— Никакво материално доказателство — каза той, — с изключение на Просеката.

— С изключение на Просеката.

— Тя е изследвана от кораби — обясни Агифо-3-акка с тих глас, — които са летели близо до нея. По дължината на вътрешния й ръб са изпращани сонди. Единствената маса вътре в нея е натрупването на прах, газове и блуждаеща материя, която едно такова мощно притеглящо образувание следва да е събрало след толкова хиляди години. Но сама по себе си тази маса е недостатъчна, за да упражнява гравитационното притегляне, което упражнява Просеката. При Просеката пространство-времето е прекъснато, но не от материя.

— Но тези нечовеци — настоявах аз, — къде са отишли? Изпарили са се във въздуха или по-точно в Космоса? Ами техните тела, градовете им, техните чипове? Техните свръхтехнологии, способни да осъществяват такова колосално строителство? Къде са тези неща? Ами радиотрансмисиите им, светлинните им сфери, които се разширяват неизбежно и завинаги? Ние щяхме да намерим тези неща, а вместо това няма абсолютно нищо. Искаш да кажеш, че те са изчезнали и са взели всичко със себе си?

Агифо-3-акка ме погледна невъзмутимо.

— Къде са отишли? — настоях аз.

— Щом като питаш — каза той с необикновено бавен и боботещ глас. — Аз вярвам, че те са преминали отвъд.

Ето такъв беше възгледът на Агифо-3-акка, едно мнение, към което той се придържаше със същата неотстъпчивост, която проявяваше и в религиозните си убеждения по отношение на своя Посечен Бог. Впоследствие ние имахме много разговори за Просеката и в някои случаи аз успявах да сдържам насмешката си, а в други не.

— Представи си, че пространство-времето е една еластична плоскост — каза той, все едно че говореше на ученик. — По такъв начин ще си представиш три измерения в две.

Сърце не ми даде да го упрекна за покровителственото му отношение.

— Една маса, например звезда или планета, е като камък — внимаваш ли какво говоря тук, мой скъпи камъко — който вгъва плоскостта надолу. Гравитацията е точно това хлътване, това конично опъване надолу на материята на пространство-времето. Точка, която пътува близо до гравитационното изкривяване в пространство-времето (да речем един космически пътник, който се движи във вакуума по права линия), ако се доближи достатъчно, ще се завърти около хлътването и може да се изтърколи в него. Всъщност тази точка, която прилича на топка за голф, обикаляща дупката си, може да бъде отклонена, може да се завърти многократно (което ние наричаме орбита) или може изцяло да пропадне в него. Ти играеш ли голф?

Въпросът ме изненада.

— Не — отвърнах аз. — Не.

— Не? Сигурно не е присъщо за твоята култура. И така, тази дупка за голф е изображението на един конвенционален обект, на една сфера, тоест маса. Но това не е Просеката. В Просеката няма маса, която да изкривява пространство-времето, няма реално съществуваща тежест, която да дърпа надолу еластичната плоскост. Вместо това плоскостта е била, така да се каже, сгъната, притисната по такъв траен начин, че ръбът се е запазил — но притисната е прекалено слаба дума, за да опише подобно начинание. Пространство-времето е било притиснато в линия от хиляда светлинни години, сякаш е парче хартия. Знаеш ли какво е хартия?

Подигравателно, понеже все повече се дразнех от покровителствения му маниер — той май ме смяташе за невеж — му отвърнах:

— Разбира се! Аз съм писал, творил съм върху такава хартея.

При погрешното произнасяне на думата той обърна глава учуден, че аз като местен допусках такава грешка (но това изобщо не е често срещана дума23).

— За тях — каза той и очите му блестяха от удивление, — цялото пространство-време не било нищо повече от лист хартия. Представи си каква сила! Те можели да сгънат самото пространство в гигантски мащаб. Ние не знаем по какъв начин са направили това.

При тези думи аз избухнах.

— Не е възможно — казах раздразнено. — В това няма смисъл. Гравитацията е функция на материята — всяка материя я притежава.

Което, естествено, е истина, скъпи камъко. Дори за теб! Гравитацията на по-големите камъни, камъни като планетите, е много по-голяма, но дори ти, въпреки че си толкова малък, също притежаваш мъничко гравитационно поле.

Агифо-3-акка поклати глава, оголвайки отново зъбите си по своя смущаващ начин:

— Не е така — каза той. — Гравитацията не е притежание на материята.

— Глупости! — казах аз. — Глупости!

— Съществуват и други гравитационни ефекти — каза той. — Ускорението например. Създай достатъчно голямо ускорение и ще получиш гравитация. Очевидно Просеката е трети начин за създаване на гравитационен ефект. Ние просто не разбираме как, засега.

Аз погледнах нещата от друг ъгъл.

— Това образувание е било познато на човечеството в продължение на хиляди години — казах аз. — То е най-известната особеност на космическото пътуване, нещо, което космическите пътници е трябвало да заобикалят. Било е изследвано! Поколения от хора са го изучавали!

Признавам, че не бях много наясно с детайлите, но въпреки това бях непреклонен.

— Не може да има никаква мистерия.

Агифо-3-акка кимна.

— Вярно е, че е подробно изследвана — съгласи се той. — Но няма много нещо за изследване. Ние не можем да стигнем до „дъното“ на Просеката, можем да я наблюдаваме само от разстояние.

— Черна дупка — казах аз. — Една черна стена…

— Да, в известен смисъл. Но не напълно. Например, ако в черната дупка попадне материя, тя просто прави дупката по-голяма и усилва гравитационното притегляне. Когато в Просеката попадне прекалено много материя — в тази черна Просека — тя противодейства на механизма, който я поддържа. По някакъв начин, не знам какъв. В двата й края, там където Просеката изчезва в Гьола и в Купа, прахът и газовете просто са я разсеяли, тя е престанала да съществува.

Той спря, за да помисли малко и после продължи.

— Освен това тя е прекъсната. Изглежда, че когато е била… създадена, Просеката е представлявала нещо цялостно. Може именно тя да е била причината за образуването на тази ивица високоскоростно пространство — тъй като ние се движим със скоростите, с които го правим само защото се намираме във високоскоростно пространство и аз съм сигурен, че този отрязък от него се е отворил в галактическия ръкав като страничен ефект от построяването на Просеката. Но това е трудно за доказване. Обаче е сигурно, че с течение на времето, със завъртането на Галактиката, Просеката е променила мястото си по отношение на всичко останало. И сега тя се състои от две части, а не от една.

— Какво я е прекъснало? — попитах аз, заинтригуван въпреки нежеланието си.

— Кой би могъл да каже? Възможно е в нея да е паднало нещо с достатъчно голяма маса — черна дупка например. Може да е функционирала зле в средата. Кой би могъл да каже?

— Да е функционирала зле — повторих аз. — Казваш го, сякаш е някакво устройство.

Очите му проблеснаха към мен.

— Може би — каза той. — Кой би могъл да каже?

Един ден той ме изведе навън, за да я видя отблизо. Двамата слязохме в един от многобройните хангари в неговия странен, подобен на крепост кораб и се качихме в една от прозрачните совалки. Тя залъкатуши напред, плъзна се по улея и излезе навън през сфинктера на хангара. Совалката представляваше една малка кабина, в която имаше място само за нас двамата. Агифо-3-акка седеше с лице напред, а аз — с лице назад. Видях как сфинктерът се затвори зад нас с избухване на фойерверки от ледени висулки и тънки струйки газове.

— Не съм виждал такъв дизайн на совалка — казах през рамо на Агифо-3-акка. — Тя е напълно прозрачна. Дори работещите части са прозрачни.

Агифо-3-акка не каза нищо, така че бях принуден да повторя цялото изречение, за да изтръгна отговор. Тогава той каза:

— Да.

В продължение на повече от тридесет часа ние летяхме със субсветлинна, но въпреки това много висока скорост. За останалите хора от т’Т изминаха много месеци. През повечето време аз спях, а в малкото случаи, в които бях буден, се опитвах да въвлека в разговор Агифо-3-акка. Зададох му много въпроси, стараейки се (тъй като директното питане за културата на Уиа беше посрещано с мълчание) да подходя към темата заобиколно.

— Женен ли си, Агифо-3-акка? Уиа практикуват ли вземането на партньори?

Нищо.

— Чух, че го правели. Някога четох една поема от около четиридесет хиляди страници, в която се говореше най-вече за вземането и даването в брак при Уиа.

Нищо.

По-късно опитах пак:

— Може би имаш деца?

След това:

— Някога убивал ли си някого? Знам, че сред Уиа има войни.

Последното, несъмнено, беше по-близо до темата, която ме интересуваше, но Агифо-3-акка пак не каза нищо.

— Намирам го за странно — казах аз. — Онзи ден беше толкова словоохотлив на тема Просеката, а сега не казваш абсолютно нищо.

— Просеката — каза Агифо-3-акка със своя тътнещ глас — е моят живот сега. Другите неща, за които питаш, не са вече част от моя живот. Аз не съм вече част от Уиа.

Замълчах си, но не му повярвах. Хайде бе, не бил вече част от Уиа! Но не успях да го накарам да проговори пак, така че се облегнах назад и заспах.

Агифо-3-акка ме събуди.

— Пристигнахме ли вече? — попитах го аз.

— Достатъчно близо, за да направим непосредствено, а не виртуално увеличение — каза Агифо-3-акка. Това, преди всичко друго, беше целта на пътуването.

Прозрачната шушулка, в която се намирахме, стана матово-млечна и после отново изсветля — интелигентното стъкло увеличаваше обектите, които се намираха около нас. Видяхме едно светло петно с пухкава опашка. Това беше звезда, от която се източваше нишка нажежени газове, всмуквани от Гравитационната просека. Петното светлина се намираше близо до главата на Агифо-3-акка, а бялата опашка се простираше над мен.

— Онова там — каза Агифо-3-акка с тон, в който усетих (като се имат предвид все пак различията в културите) едно почти религиозно благоговение — е звездата Бамк. Тя няма планети и е обикновена средно голяма звезда, която вероятно е произлязла от Гьола преди милион или милион и половина години. Оттогава тя блуждае, прекосила е далечни простори и сега пътят й се пресича с Просеката, която също е прекосила далечни простори. Звездата минава твърде близо край нея, така че външната й обвивка от свръхнажежени газове ще бъде всмукана.

Самата Просека беше невидима, освен на мястото, където газовете, излизащи от звездата Бамк, леко се разстилаха, преди да изчезнат. Аз се учудих на името: Бамк не звучеше като дума на глисѐ. Дали Уиа бяха направили звездна карта на цялото т’Т пространство? Дали имаха имена за всички наши системи и звезди, дори за толкова незначителни като това средно голямо и безпланетно небесно тяло пред нас?

— Просеката — казах аз — е повече или по-малко невидима за човешкото око.

— Да — отвърна Агифо-3-акка с възможно най-голямото въодушевление, което неговият печален маниер можеше да изрази. — Ако ми позволиш…

Екранът се промени. Синьовиолетова ивица цвят пресече прозрачността на кабината.

— Това е вид увеличение на образа — обясни той. Забелязах, че звездата Бамк се бе променила от бяло до деликатно бледосиньо, ефирно като зимното небе на Терне.

— То регистрира относителния гравитационен интензитет. Ако погледнеш отблизо, точката, в която опашката на Бамк пресича Просеката е черна — на практика това е безкрайно силно гравитационно притегляне, каквото обикновено може да се открие в една черна дупка.

— В такъв случай не трябва ли цялата Просека да е черна?

— Не е точно така. Би трябвало да има — всъщност има — една нишка на абсолютен гравитационен интензитет, която минава точно през средата й, но тъй като нашите наблюдения стигат до хоризонта на събитието24, ние не можем да я видим. Ето защо тук е моят любим наблюдателен пункт, понеже потокът материя, който изтича от Бамк, отмества малко назад хоризонта на събитието, един вид, подобно на устни, които се разтварят, за да позволят на храната да влезе.

— Храната ли?

— Просто една ексцентрична метафора.

— Бамк ще бъде ли погълната?

— Да — Агифо-3-акка отговори така, сякаш бях задал нелеп въпрос. — Разбира се.

— И това ще окаже ефект върху Просеката, може би ще я прекъсне на друго място?

Агифо-3-акка изсумтя — това беше първият път, когато го чух да издава този звук.

— Не. За това е нужно много повече от масата на една малка звезда. Един милион Бамкове не биха разрушили Просеката.

— И все пак нещо я е прекъснало в средата — изтъкнах аз.

Той не ми отговори и вместо това започна да ми показва различните увеличения, които можеше да прави неговата совалка. Просеката се появи оцветена в червено, после в зелено, като дъга с преливащи се цветове, като мрежа от линии, като гора от тирета, подобни на железни стърготини в магнитно поле. Скоро аз се отегчих, но Агифо-3-акка така се беше захласнал по обекта на своя живот, че не спираше да показва.

Най-после той обърна совалката и тръгна за дома. Аз пак заспах и се събудих, гледайки право в черните глъбини на Космоса.

Спиш толкова много, каза моето ИИ.

— О — казах аз на глас, след което осъзнавайки близостта на Агифо-3-акка, казах наум:

— Учуден съм, че те чувам.

Защо?

— Минаха дни в тишина. И сега пак говориш.

Исках да видя феномена.

— Просеката ли? Защо?

Тя е нещо омагьосващо.

— Искаше да видиш Просеката? Защо?

Просто защото.

— И сега като я видя, какво?

Съвсем за кратко настъпи тишина, така че аз казах наум:

— Ти си странно същество. Защо се интересуваш от нещо като Гравитационната просека?

Странно същество, повтори ИИ-то. То звучеше почти развеселено.

— Казах ти, не те разбирам.

Аз съм лесно за разбиране. Не, то направи пауза, не, ти си прав. Аз съм много трудно за разбиране.

— Тогава ми обясни себе си.

Когато свършиш това, което се съгласи да направиш.

Разговорът за мен се вкисна и за известно време аз бях сърдит. Но ИИ-то не се предаде.

Когато се върнеш на кораба на Агифо-3-акка, трябва да отвориш инфочипа, който взе от Нарцисус. Ще ти кажа как.

— И какво ще открия, като го отворя?

Когато го отвориш, каза то, тогава ще разбереш.

— ИИ, защо си играеш с мен? Аз наистина не те разбирам. Да не си някое от изобретенията на Агифо-3-акка? Или си той, — добавих аз и се извърнах на седалката, за да се втренча в тила на Уиа, — или по-скоро си един приемник, посредством който той говори с мен? Така ли е? Хей? — (Аз мислех усилено, натъртвайки думите наум). — Хей! Обърни се и ме погледни ти, Уиа!

Нищо.

Умът ти не може да седи спокойно на едно място, каза ИИ-то.

— Уморен съм, отвърнах аз и скръстих ръце.

Твоята умора отива много надълбоко.

— Ти да не би да си психиатър, — троснах се аз на глас.

От Агифо-3-акка не се чу отговор. ИИ-то не ме сгълча, че говорех високо. Аз изсумтях и затворих очи.

— Изобщо не те разбирам, — казах наум.

Аз съм модерно т’Т ИИ — от ново поколение. Базисната ми идентичност е посята в програма, базирана на фрактали, така че ако — когато — съм увредено до непоправимо състояние, например, при междузвездно пътуване, аз съм в състояние да се рестартирам и да се изградя отново.

— Не ти вярвам — казах високо аз. Тъй като Агифо-3-акка не реагираше и тъй като аз бях наполовина убеден, че ИИ-то е вид трансмисионно устройство, чрез което той контактуваше с мен телепатично, нямаше особен смисъл да говоря тихо.

Аз съм устройство за свръзка, каза ИИ-то, като че ли наистина четеше в ума ми, семената на което бяха инфилтрирани в твоя затвор от Агифо-3-акка, и което той използва оттогава, за да се свързва с теб.

— Ха! — казах аз, май доста високо. — Знаех си.

Аз съм, продължи ИИ-то, плод на твоето въображение, една фикция, посредством която болното ти съзнание говори само̀ на себе си и само̀ се убеждава, че лошите му инстинкти не са му присъщи. Ти си първият психопат и шизофреник, който разделя личността си по този начин.

Не отговорих нищо.

Аз съм каквото съм, каза ИИ-то, след което потъна в мълчание през останалата част от пътуването до кораба на Агифо-3-акка.

3-ти ден

Камъко. Камъко, камъко.

Нямаше място за повече отлагане. Същият онзи ден след завръщането от експедицията до Просеката, аз казах на Агифо-3-акка, че моите работодатели, както и неговите (при тези думи му намигнах, но той остана невъзмутим) са ми дали един инфочип и че искам да го отворя.

— В кораба ми има много стаи — каза той, — с капацитет за разчитане на информационни чипове. Просто го покажи на някоя стена-рецептор.

Аз се понесох към една отдалечена част на огромната постройка, като вървях бавно и в мрачно настроение.

Само влошаваш нещата, изказа мнение ИИ-то, като ги протакаш по този начин.

— Я млъквай — казах аз на глас, но без особено чувство.

Най-после намерих една тиха стая, боядисана в зелено, с таван, оформен като свод и с леко флуоресциращи стени. Стаята беше голяма около десет квадрата. В средата беше поставена маса, която стигаше почти до брадичката ми. Върху масата и около нея нямаше нищо. Стените на стаята бяха покрити с грапавини от самия строителен материал, който създаваше някакъв барелефен ефект.

Аз извадих инфочипа от джоба си и само го показах на стената. В малкия предмет се чу отчетливо кликване и стените засветиха.

Сбогом, каза ИИ-то.

— Какво?

Ти повече нямаш нужда от мен.

— Тръгваш ли си?

Да. Този чип ще ти каже всичко необходимо.

— Но — казах аз, внезапно стреснат и малко уплашен, че моето ИИ щеше да ме напусне след всичкото това време. Скъпи камъко, това нелогично ли ти звучи? Аз мразех гласа му, на моменти бях убеден, че то е признак за собствената ми лудост, бях готов да разбия главата си, за да го измъкна оттам. Но при ненадейното съобщение, че си тръгва, почувствах в себе си празнота.

— Не си отивай — казах аз.

Много затрогващо! Но ти повече нямаш нужда от мен.

— Трябва да останеш, за да ме надзираваш — изтъкнах аз. — Мога да реша да се откажа от поръчката.

Няма.

— Откъде си толкова сигурно?

Вече те познаваме достатъчно добре. Бях толкова зашеметен от съобщението на ИИ-то, че дори не го предизвиках заради употребата на множественото число. Освен това сделката си остава. Ако не свършиш твоята част от нея, пак ще отидеш право в затвора. Така че нямаш нужда от мен.

— Но аз не искам да си тръгваш.

Виж — то насочи очите ми, като подръпна мускулите около тях. Във въздуха пред мен се оформяше една фигура. Това е една доста старомодна холограма. Ще са й нужни няколко секунди, за да се сглоби. Но след това ще трябва да й посветиш цялото си внимание.

Аз се взрях в призрачната форма, която за миг се набразди от бели интерферентни линии. После цветът стана равен и сив.

— ИИ — казах аз, — не можеш да си тръгнеш. Ти обеща да ми обясниш всичко, когато престъплението… когато работата е свършена.

Ти и без друго казваш, че знаеш кой стои зад мисията, отговори то. В думите му прозвуча известна веселост.

— Ами знам, че са Уиа — казах аз, отстъпвайки. — И смятам, че е свързано с нападение. Но не знам подробностите! Ти обеща да ми обясниш подробностите! Защо този свят, защо трябва да се унищожи целия този живот!

Ще си получиш обяснението, каза успокояващо ИИ-то. Сивата фигура започваше да фокусира чертите на лицето — те сякаш изплаваха отвътре някъде много дълбоко в главата й и заставаха неподвижно на повърхността на лицето. Ако завършиш успешно мисията си. Обещавам.

— Мислех, че ти ще ми обясниш всичко.

Има ли значение?

— Толкова много смърт — казах аз, опитвайки се да предизвикам дискусия, но вече усещах безтелесните спазми вътре в черепа си. То си тръгваше, напускаше ме.

— Къде отиваш? — попитах аз настойчиво. — Не можеш ли поне да ми кажеш къде отиваш?

Никъде, каза то. Навсякъде. Има ли значение?

И вече го нямаше. От холограмата се чу бръмчене. Сега тя имаше лице и гледаше право в мен.

4-ти ден

Скъпи камъко,

Все повече се приближаваме до момента — до онзи момент. Аз изобщо не изгарям от нетърпение да се приближа до него. Аз не…

Скъпи камъко. Скъпи, скъпи камъко.

Първо ще ти разкажа за холограмата. Тя беше на леко слаб мъж със среден ръст. Отначало кожата й беше сива, което й придаваше телесен вид, но когато нещото заговори, цветът започна да прелива в розовочервено.

Първите й думи бяха:

— Какво си се втренчил, да те вземат мътните25?

Не можах да измисля отговор на това, така че казах:

— Ти си холограма.

— Холограма? — отговори тя някак оскърбено. Гласът беше скърцащ, със стържеща основа от бял звук.

— Холограма? А ти не си ли?

— Не — отвърнах аз почти кротко.

— Нима? Естествено, че съм холограма. Естествено, че съм холограма. Ти какво искаш? Ти какво искаш? Това Нарцисус Тупорилов ли е?

— Не — казах аз. — Това е кораб, някъде край Гьола.

— Гьола? — Лицето на холограмата се сгърчи подобно на длан, свиваща се в юмрук. — Аха. Как ти е името?

Аз казах името си.

— А как е твоето?

— Аз съм холограма — отговори тя. — Ние нямаме имена, както знаеш. Тази форма принадлежи на мъж на име Таг-маттео. Ако ти е по-удобно, наричай ме така. Но аз не съм тук, за да ти създавам удобства. Ама че си грозен.

— Знам — казах аз. — Нямам дотТек в тялото си и много остарях. Имам и белези.

— ДотТек — каза холограмата. — Извинявай, докато аз… малко е трудно да се нагодя. Някои от компресиращите устройства са — как би го казал, нееластични. Трябва ми малко време, за да декомпресирам данните.

— Колкото ти е нужно.

Около образа се образува някаква мъгла, която се разпадна в насочени надолу резки. Трябваше ми само миг да ги разпозная като дъжд.

— Твоята програма — попитах аз — … вали ли?

Образът на Таг-маттео погледна нагоре и сякаш едва сега забеляза пороя, въпреки че имитациите на капките съвсем явно отскачаха от неговите глава и лице-имитация.

— Така изглежда — каза той.

Зачудих се дали да разпитвам още за странното явление, но прецених, че е по-добре да си мълча.

— Хмм — каза Таг-маттео. — Дъжд. Всичко това са светлинни модели. Сега, за какво точно ти трябвам?

— За какво ми трябваш ли?

— Аз питам.

Не знаех какво да отговоря.

— Какво можеш да правиш? — попитах аз.

— Не бъди глупав! Да не си глупав?

— Не!

— Тогава кажи за какво ти трябвам.

— Това е… странно — казах аз. Образът се държеше толкова сърдито, че започвах да се тревожа. Аз съм възпитан да се държа учтиво във всякакви ситуации и това е едно кредо, което вярвам, камъко, че ме е ръководило през целия ми живот. Но тази холограма, изглежда, нарочно искаше да бъде груба с мен. Не можех да разбера защо.

— Странно — каза холограмата. Светлинният дъжд беше спрял и сега кожата й блестеше жълта, сякаш огрята от ярка слънчева светлина.

— Какво…? — започнах въпроса си аз. След което добавих: — Какво правиш?

— Разопаковам се. Бях в едно много малко място, в информационен носител. Съдържам голямо количество информация, която беше фрактално компресирана и архивирана. Тя не може да изскочи наведнъж, нали така. Ще ми кажеш ли за какво ти трябвам или да се връщам обратно в чипа?

— Аз те намерих на Нарцисус — казах аз.

— Разбираемо — веднага отговори тя, почти хапливо. — Таг-маттео ме остави там.

— Бях насочен да те намеря от… от нещо. Някого. Те ми казаха, че ти ще ми помогнеш в… нещо, което трябва да направя.

— Какво нещо?

Тя звучеше толкова сърдито, че аз не посмях да й разкрия естеството на мисията си. Едно масово убийство не е нещо, което лесно можеш да си признаеш. Но тя започна да ме ръчка:

— Какво? Какво? Какво?

— Трябва да избия населението на един свят — казах аз.

— Много добре — отвърна делово холограмата. — Аз мога да ти помогна.

Отворих уста и отново я затворих.

— Можеш ли?

— Разбира се.

— И това не те притеснява?

— Какво?

— Това, което казах току-що. Убийството на шейсет милиона души?

— Не ми е работа да се притеснявам за такива работи. Не ми е в природата. Защо? — добави тя, поглеждайки ме почти лукаво. — Теб притеснява ли те?

— Ти — попитах аз, след една пауза, — програмирана ли си да бъдеш толкова… нападателна?

— Не — каза тя, — не съм.

Аз изчаках за още обяснение, но понеже такова изглежда нямаше да има, попитах:

— Ти ИИ ли си?

— Най-определено не съм ИИ — отвърна тя, като че ли бях казал нещо обидно. — Аз съм просто данни и няколко обработващи програми, които да подпомогнат тяхното разчитане. Аз не съм интелект. Тази конструкция е… е, добре, всъщност няма значение. Предпочиташ ли различен интерфейс? Чувствай се свободен да въведеш какъвто искаш. За мен е без значение.

— Все ми е едно — казах аз. — Какви по-точно данни си ти?

— Данни — отговори конструкцията с явна усмивка, — отнасящи се до Гравитационната просека.

Всъщност, скъпи камъко, тя съдържаше много повече данни. Данни, които се отнасяха до живота на Таг-маттео, човекът, по който бе моделиран нейният интерфейс, както и база общи енциклопедични данни за познанието на т’Т. По всичко личеше, че Таг-маттео беше живял богат и разнообразен живот, преди да бъде завладян от мисълта за Просеката.

— Понякога става така — каза холограмата, все едно че си приказвахме. — В т’Т пространството има около дузина големи загадки — имам предвид, наистина големи, досадни загадки, нали така? Те са разбрани дотолкова, доколкото е възможно — всичко, което може да се знае за тях, се знае. Имам предвид на ниво данни. Но понякога хората добиват убеждението, че могат да ги разберат по-добре. Таг-маттео мислеше така за Просеката и я изучаваше — в продължение на цели тридесет и пет години, с две години прекъсване в средата. И най-хубавото нещо е, че той наистина започна да я разбира по-добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Той придоби достъп до знания, до които никой друг от т’Т никога не е успявал да се доближи.

— И как го направи? Искам да кажа, хората са изучавали Просеката в продължение на хилядолетия. По какъв начин той е надскочил тези изследвания само за няколко десетилетия?

Холограмата доби загадъчно изражение.

— Беше подпомогнат.

— Подпомогнат? От кого?

Загадъчното изражение изчезна.

— Не знам.

— Мислех че е въвел в теб всичко, което е знаел?

— Той също не знаеше кой му помага.

В този момент, както седях облегнат на зелената стена на стаята, аз се сетих за Агифо-3-акка, който се намираше някъде далеч под мен в огромния кораб. Възможно ли беше той да бе донесъл някакво друго, Уиа знание, което се отнасяше до случая? Той ли беше неизвестният помагач?

— Агифо-3-акка на когото принадлежи този кораб — казах аз, — също е изучавал Просеката.

— Наистина ли? — каза холограмата.

— Да. Той твърди, че тя е създадена от чужда цивилизация.

Холограмата издаде стържещ, подигравателен звук.

— Абсурд — каза тя. — Няма такова нещо като чужда цивилизация.

— Но Таг-маттео — казах аз — е разгадал Просеката, нали?

— Не бих казал. Не я е разгадал напълно. Но я разгада в по-голяма степен от останалите хора.

— И това, което той е разгадал…

— … съм аз, така да се каже. Аз съм това, което той знаеше.

Помислих малко върху това.

— И ти можеш да ми помогнеш в… в това, което трябва да направя?

— Да — каза холограмата, усмихвайки се широко. — Ами, да.

5-ти ден

Камъко,

С инфочипа в джоба си аз слязох долу при Агифо-3-акка. Той ме погледна, но изражението му остана невъзмутимо. Аз не успях да прикрия съвсем чувството на превъзходство, което ме бе обзело — в края на краищата, разполагах с данни, които можеха да дадат отговор на много въпроси за Просеката, обсебила по-голямата част от съзнателния му живот. (Освен ако, чудех се в себе си, освен ако Агифо-3-акка не знаеше повече, отколкото даваше да се разбере).

— Плодотворно ли беше твоето занимание? — попита той.

— Много — отвърнах аз. — Сега ще тръгвам. Ще ми помогнеш ли? Имам нужда от стандартен инфочип. Трябва да пътувам и да си построя кораб за крайната дестинация.

Агифо-3-акка кимна.

И така, скъпи камъко, и така. Ето че стигаме до решителния момент. Да, високият Уиа ме последва долу в хангара. Да, той ми даде нужния инфочип и ми помогна да приготвя една Жип-раница. Неговото лице беше последното нещо, което видях, преди пяната да ме покрие и ето че бях отново в мрака, усещайки накланянето, когато той ме тласна към сфинктера-изход. Аз се понесох в Космоса. Носех се и след това скоростта нарасна — отначало бавно, поради близостта на Гьола, после по-бързо. Отлетях за Колар.

Тежи ми. Тежи ми това нещо — също както тежиш ти, скъпи камъко. Игра на думи с теглото. Сега стигаме до истински лошите неща, които направих.