Камъкът

1-ви ден

Скъпи камъко,

ИИ-то се беше загнездило в черепа ми, затворено вътре така, както аз бях затворен в звездата-затвор. То ми шепнеше и се свързваше с мен през онези части на мозъка, които разпознават речта, съвсем слаби електрически импулси. Те звучаха в главата ми като няколко странни гласа, които обаче не резонираха и говореха едновременно в пълно съзвучие. Та то ми каза, че не съм повече пленник. Можех да избягам.

Нивото на дотТек в кръвта ти, каза ИИ-то, е почти нулево. Много е необичайно. Това го знаех и аз. Известно ми беше колко малко нанотехнология е останала в тялото ми — знаех го от това, че изпитвах болки и ожулванията отказваха да зараснат, от главоболията, които разцъфтяваха и угасваха в главата ми. Аз не бях повече човек.

— Е, и? — измърморих. Излизаше, че не е необходимо да произнасям думите. Загнезденото в мозъчната тъкан ИИ можеше да ги дешифрира по електрическите схеми, които се оформяха в двигателно-речевия център. Обаче на мен ми беше трудно да мисля думите, без да ги произнасям. В началото ИИ-то ме порица за това: Защо говориш на глас? Някой ще те чуе и плановете ни за бягство, както и всичко, което ще последва, ще пропадне. В този случай всичко, което щеше да последва, беше смърт. Това не ме трогна.

— Те вече смятат, че съм си загубил ума — промърморих аз, — че съм луд. Защо си толкова впечатлен от факта, че нямам дотТек в кръвта си?

Скъпи камъко, какво ли щеше да си помисли някой, ако ме видеше да си говоря сам сред изкуствените дървета?

Колко дълго си живял по този начин? Без дотТек?

— Години — изшептях аз. — Години! Не знам точно колко, защото съм изгубил представа за времето. Тук няма сезони. Направо ми се повръща от това. То ме прави луд, луд. Трябва да ме извадиш оттук.

Няма да е толкова лесно да пътуваш в Космоса без дотТек, която да ти помага, отбеляза ИИ-то.

— Това го знам — отвърнах аз. — Не се съмнявам, че ще оцелея, но няма да е кой знае колко приятно. Нищо вътре в мен не е живо.

Твърдението беше двойно вярно, защото аз чувствах в сърцето си един вакуум, образно казано, едно чувство на празнота, като че ли бях необитавана сграда. Това беше „депресия“ — една от патологиите, които понякога се срещат в световете на т’Т, защото не позволяваме на дотТек да си играе с химията на по-висшия ни мозък. Аз обаче смятам, че нано-поддържането на химията на цялото тяло допринася за намаляването на резултатите и причините за болестта. Без значение какви са причините, депресията е рядка в т’Т. Никога не бях боледувал от нея преди, но боледувах сега, в този затвор. Месеци наред страдах от нея в неопосредствана форма, месеци наред живях с чувството, че умът ми се разпада и умира, а тялото ми е болно и изтощено.

Най-напред трябваше да ме извадят от затвора. За целта не се налагало да предприема свръхсветлинно пътуване, каза ми ИИ-то, но съм щял да се нуждая от пяната, в която се обвиват космическите пътешественици. Когато ми съобщи това, аз разбрах как щеше да стане бягството. ИИ-то се надяваше да ме прекара по някакъв начин през самата звезда, през нажежената й до милиони градуси плазма. Щеше да използва пяната като изолация, тъй като нейното предназначение, скъпи камъко, е да предпазва пътешественика от огромния студ и невероятните температурни разлики в космическия вакуум. Но на мен ми беше трудно да повярвам, че тя може да послужи като изолация срещу огромната топлина във вътрешността на една звезда. Тя не е проектирана за такова нещо.

Аз ще модифицирам пяната, каза ИИ-то. Ще я подобря, мога да го направя. Освен това не е необходимо тя да издържи цяло междузвездно пътуване, а само толкова, колкото да ни извади от затвора.

— Кога ще получа необходимите приспособления? Жип-раницата? — попитах аз.

Няма да има никакви специални приспособления за свръхсветлинно пътуване, каза ИИ-то със странно раздразнен тон, който зазвуча сюрреалистично поради разминаването на гласовете му. Според теб как да получим пълна Жип-раница вътре в затвора? Няма да правим такова нещо.

— Но как — попитах аз, също раздразнен от тона му, — как аз… — но думата ми убягна.

Ти напускаш затвора, заобяснява ИИ, точно когато се сетих за думата.

— … ще бъда изтласкан, как аз ще бъда изтласкан през Космоса без Жип-раница? При положение, че успея да напусна този непристъпен затвор?

Ще напуснеш затвора, отвърна търпеливо ИИ-то, през един от отворите в тавана. Ще създам всичко необходимо от подръчни суровини. Мога да произведа пяната до един достатъчно висок стандарт. Ще имаме нужда от въже, на което да увиснеш. Когато сме готови, ще се справим с преградите на отворите. Веднъж излезли от затвора, ние ще се издигнем към повърхността на звездата.

— Подобно на лед, който се издига във вода? — учудих се аз. Нямаше нужда да го казвам, ИИ-то го виждаше в мислите ми.

Нищо подобно, твоето невежество във физиката ме депресира. Ще трябва да пресметнем внимателно времето на нашето бягство и още по-внимателно неговото начало, така че то да съвпадне с достатъчно силен конвекционен поток в тялото на звездата, който да ни изхвърли нагоре.

— А радиацията?

Ще бъде жестока и опасна. Но престоят ни във вътрешността на звездата ще бъде кратък и ние скоро ще я напуснем. При нормални обстоятелства дотТек щеше да излекува уврежданията, причинени от радиацията, но при сегашните условия щетите, които ще понесем, са просто цена, която си заслужава да платим.

— Ако можех да имам малко дотТек в тялото си — казах аз и в гласа ми прозвуча внезапен копнеж. — Не би ли могъл да уредиш да получа малко дотТек?

Не, това не е възможно.

— Не — повторих аз, — това не е възможно. Предполагам, че няма откъде да се получи. И в крайна сметка екзекуцията превърна тялото ми в забранена зона за малките машинки.

Ще се справим добре и без тях.

— Цялото това говорене за ние, за нас — забелязах аз язвително. Бях седнал под едно дърво и късах малките му пластмасови листа едно по едно. На ниския хоризонт се виждаше жълтата, подобна на мечка фигура на надзирателката, която се движеше тежко.

Наблюдавах я. Тя се изкачи по хълма и премина от другата му страна. ИИ-то продължаваше да говори в главата ми.

Вътрешността на една звезда се състои от полутечна свръхнажежена плазма, казваше то. Аз не внимавах много, понеже в назидателния тон, който беше възприело сега, имаше нещо отблъскващо. Вътре в нея има многобройни нагряващи и охлаждащи потоци — въпреки че „охлаждащи“ е малко подвеждащо, като се има предвид изключително високата температура на средата.

— Наистина ли? — казах аз. И докато ИИ-то продължаваше да говори, аз се забавлявах, повтаряйки думата с различни интонации и ударения. Наистина. Нъистина. Ниистина. Нннаииистина.

Ще се разположим, продължаваше ИИ-то, без да обръща внимание на моята разсеяност, в горната част на един от тези потоци. Аз мога да пресметна и да наблюдавам динамиката на течната материя в достатъчна степен. Самият затвор е на по-малко от петдесет километра под повърхността на звездата, така че налягането няма да е проблем. Ние ще изплуваме нагоре.

То спря.

— А когато стигнем там? — попитах аз. — Просто ще си лежа върху огнената повърхност ли?

Не, отвърна ИИ-то, като звучеше все по-сърдито. Ще се съсредоточиш ли?

Неговата забележка относно моето невежество по физика май ме беше засегнала. Чувствах силен вътрешен импулс да се изфукам с начетеността си.

— И каква е гравитацията на повърхността? — попитах аз, понеже смятах, че звездата е с голяма маса и огромна гравитация.

Ама ти идиот ли си?, попита ИИ-то, което наистина ме изненада. На повърхността гравитацията ще бъде почти същата като тук.

— Мислех, — казах аз — че гравитацията на звездите…

Това е малка звезда, прекъсна ме ИИ-то. Как иначе щяха да построят този затвор?

— Но как задържа планетите си?

Тя няма планети, само няколко астероида. Наистина ли нищо не знаеш?

— Недей да ми се ядосваш — посъветвах го аз.

Ние ще преминем през небесното тяло в конвекционния поток. Когато потокът стигне повърхността на звездата, той ще предизвика слънчево изригване, което ще ни изстреля със скорост, достатъчна за преодоляване на гравитацията. Именно по този начин ще се придвижим в пространството.

— А после? — попитах аз. — Ще се нося в Космоса в продължение на хиляди години, докато…

Но ИИ-то отново ме прекъсна.

После ще те приберат, естествено. Ти как си го представяше?

Това, че някой щеше да ме чака отвъд огнената стена на моя затвор, ме стресна. Аз осъзнах, че бягството и цялото начинание, на което се бях съгласил, бяха нещо истинско, а не фантазиите на един ум, разтворил се в лудостта през годините, прекарани в затвора. Това ме върна към навика да си задавам въпроси. Най-напред щяха да ме вземат от затвора, нали така? После щях да отида в един свят, който не бях посещавал никога, за да унищожа всички хора, живеещи там. Защо искаха от мен да извърша такова ужасно нещо?

Попитах ИИ-то.

— Знаеш ли кой ме нае?

То не отговори, така че аз продължих да питам.

— Знаеш, нали? Ти знаеш.

Разбира се, че знам, отговори то. Неговият странен тройно-звучащ глас прозвуча почти сърдито.

— Кой? — поисках да знам аз. И когато то не отговори, аз започнах да крещя въпроса на висок глас:

— Кой? Кой?

Успокой се!, развълнува се ИИ-то. Да не искаш да привлечеш вниманието им? Те ще разберат, че нещо не е наред и ще те възпрат, ще ти попречат да излезеш навън. Това ли искаш?

Спрях да крещя, но усетих странната налудничава енергия, която ме обземаше от време на време, така че се засилих с неравномерни крачки нагоре по малкия хълм, спуснах се надолу по другата му страна и прескочих потока с един-единствен скок.

Успокой се!, извика ИИ-то. Стой мирен! Да не си луд?

— Кой? — попитах аз по-тихо, като се задъхвах от тичането.

Не мога да ти кажа.

Това ме спря. За момент застанах приведен напред, с превит гръб и изпънати ръце, поставил длан на всяко коляно. Без дотТек ми беше нужно много повече време да се възстановя след физическото усилие.

— Какво?

Не мога да ти кажа! Стига! Успокой се!

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да ми кажеш?

То не отговори, така че аз повторих въпроса.

— Ти знаеш кой ме е наел, нали?

Разбира се.

— Но няма да ми кажеш?

Не.

— Предполагам — казах аз, като се отпуснах на земята и си поех дъх, — че те, моите работодатели, са те програмирали. Програмирали са те като код и по някакъв начин са те прехвърлили вътре в затвора.

Да.

— И искат да останат в тайна. Програмирали са те и за това.

Нещо такова.

— Знаеш ли защо искат да се направи онова нещо?

Тишина.

— ИИ — казах аз. Сега бях седнал и обгръщах с ръце бедрата и прасците си. Те бяха притиснати към тялото ми, подобно на сгъваем стол.

— ИИ, това, за което съм нает, е нещо много голямо. Да убиеш цял един свят! Това е много голямо престъпление. Аз не мога да си представя защо някой ще го иска. Ти знаеш ли защо?

Ти задаваш, каза ИИ-то в главата ми, погрешен въпрос.

— Но ти знаеш защо? — сега аз говорех наум.

Знам.

Тишина.

— И, — попитах аз, сякаш въпросът току-що се беше породил в мен, — и знаеш ли защо аз? Защо избраха мен да направя това нещо?

Ти знаеш отговора на този въпрос.

Това си беше самата истина. Във всички светове на т’Т, в утопичните територии и цивилизации на високоскоростното пространство вероятно нямаше друг индивид като мен. В моя затвор аз бях сам — уникален криминален урод, една статистическа странност. т’Т се славеше с това, че бяха редуцирали онзи недостатък в статистиката, който отразява малкия процент убийци сред населението и на практика го бяха свели до нула.

Трябва да правиш точно каквото ти казвам, каза ИИ-то. Аз отвърнах мълчешком: Да, да.

Имаше ли глас в главата ми, скъпи камъко? Или си представях цялото това нещо?

Би било най-добре, каза ИИ-то, ако ми позволиш да порасна в твоя мозък, за да мога да се свържа с онези части от мозъчната кора, които управляват двигателните ти рефлекси. Така аз ще мога да влияя директно върху твоите движения и да те направя по-сръчен.

— Наистина ли се нуждаеш от позволението ми? — попитах аз. — Как бих могъл да те спра, ако решиш да го направиш, с него или без него?

При тези думи то, изглежда, се разстрои. Просто се държах учтиво.

Настъпи нощ. Аз се мотаех край водата и наблюдавах как моята тъмничарка и червеният й любовник танцуват заедно, огрени от звездите. Ивици бледа светлина проблясваха върху тъмните води на езерото. Аз се криех зад най-близките дървета и надничах иззад стволовете им, като че ли бяха колони, а аз — участник в някаква пиеса. Тъмничарката и нейният другар спряха, за да си откъснат плодове и седнаха, за да ги изядат, като потопиха краката си до колене във водата. Накъсаният им разговор, още по-неясен поради разстоянието, достигаше до мен като жужене. Не чувах какво си говореха.

Скоро ще заспят, каза ИИ-то, близо и остро в ухото ми.

Аз си бях помислил съвсем, ама съвсем същото нещо, така че косите ми се изправиха. Как можех да бъда сигурен, че в главата ми наистина имаше ИИ? Ами ако си представях всичко това?

Тази мисъл, обаче, беше твърде близо до говорните ми центрове и ИИ-то я подслуша (или подмисли?).

Трябва да помислиш, обади се кисело то, дали навикът да не се вярва, че може да съществува и някой друг освен теб, не преставлява сам по себе си спънка.

Не знам какво имаш предвид, отвърнах аз наум. Бях се упражнявал в този начин за вътрешна комуникация и бях станал доста по-вещ.

Напротив, знаеш, каза ИИ-то и замълча.

Накрая тъмничарката и нейният другар се изправиха прегърнати и се отправиха към вътрешността на хълма. Те спяха там заключени, в случай че аз превъртя и се опитам да ги нараня в съня им. Най-после бях сам.

Сега, каза ИИ-то. Ето там, където кората на дървото е леко издута. Дръпни я на това място. Но всъщност нямаше нужда да ми казва нищо, понеже то вече направляваше моите ръце и пръсти. Отначало кората не поддаваше, но със сила и координация, които не знаех, че притежавам, аз я издърпах.

Вътре, подкани ме ИИ-то. Вътре. Звучеше нетърпеливо, дори превъзбудено и това ме разтревожи. Едно истинско ИИ със сигурност би било по-безпристрастно. Отново ме заизмъчва мисълта, че гласът е само вътрешно продължение на самия мен.

Бръкнах вътре и изкормих дървото, изваждайки част от машинарията, която превръщаше въглерода, водата и микроелементите в така необходимите протеинови плодове. Измъкнах навън низ от поклащащи се елекронни лампи и жици, един малък колектор.

Вземи ги! ИИ-то изкрещя пронизително в ухото ми. Затвори кората. Аз поставих обратно кората върху дупката в дървото, взех извадените неща и избягах.

Онази нощ ИИ-то, работейки посредством моите пръсти, построи съоръжение, което щеше да произведе пяната, използвана от междузвездните пътешественици. Пяната, увери ме то, била просто нещо. Ами технологията, съоръженията, самия процес, който изстрелва тялото със скорост, по-бърза от светлината? Не ставай смешен, каза ИИ-то. Това е прекалено сложно, за да бъде сглобено набързо тук. Да не мислиш, че съм гений? Укорът в тона му беше толкова остър, че не казах нищо повече. Но се тревожех, че дори и да успея да напусна звездата, щях да бъда оставен да се рея някъде в пространството.

Тогава отново една част от мен повярва, че цялата тази работа е някакъв фантастичен сън в собствената ми глава. Той поне създаваше известно разнообразие в живота ми, а до този момент животът ми беше отегчителен до смърт. Така че аз продължих да го следвам.

2-ри ден

О, камъко,

Трябва ли да бавя разказа си, за да ти описвам приготовленията, които извърших? Не мисля така. През цялото време, докато ги извършвах, аз се съмнявах в тяхната реалност. Всъщност мен просто ме придвижваха насам-натам и аз бях повече пасажер, отколкото действителен извършител. ИИ-то ме накара да изработя торбичка от четири-пет много широки листа от храстите, растящи близо до мястото, където небето се съединяваше със земята.

— За какво ми е торбичка?

За да носиш калта. Трябват ни суровини за пяната. Пяната всъщност е въглероден комплекс. И течност, разбира се. Всичко това ще го намерим в калта.

Направих железни крампони, които щях да прикрепя към ръцете и краката си. Хранех се по-редовно и за нещо по-добро, отколкото когато и да било. Ще имаш нужда от сила, за да изкачиш небето, каза ИИ-то.

И така нататък, и така нататък.

Друга нощ. Аз чаках и очакването и страхът предизвикваха изгарящи стомаха ми киселини. Не можех да се контролирам и тичах от дърво на дърво, гмурках се във водата и се изкатервах навън, опитвайки се да изразходя излишната енергия. Изглежда щеше да мине цяла вечност, преди моята тъмничарка и нейният другар да се приготвят за сън. Наблюдавах ги, докато танцуваха еженощния си танц. Защо правеха това ли? Не знам точно. Просто такъв беше техният ритуал. Тогава в игрив изблик на нерви, аз подскочих и се затичах, като в същото време виех. При всеки подскок вдигах крак на височината на хълбоците си.

Не можеш ли да стоиш мирен?, оплака се ИИ-то в главата ми. Успокой се!

— Не мога! — пропях аз. — Не мога. — И после в ритъм с крачките си: — Не мога! Не мога, не мога!

Заобиколих малкия хълм и там стоеше тъмничарката. Рязко спрях.

— Здравей! — казах аз, кикотейки се. В същото време си мислех: скоро ще бъда далеч оттук, ще се гмурна в открития Космос и ще избърша сълзите си. Но част от мозъка ми се опитваше да заглуши мислите ми. Фактът, че ИИ-то можеше да ме подслушва, докато мисля, ми създаваше изнервящото параноично усещане, че тъмничарката също може да ме подслушва. В края на краищата, в някакъв съдбоносен смисъл тя — също като ИИ-то — съществуваше само в главата ми. Не съм ли прав?

Разбираш ли защо казвам това, скъпи камъко? Схващаш ли смисъла, в който тези хора извън мен не са истински хора? Но ти, естествено, мълчиш. И продължаваш да мълчиш. Една точка на безмълвието.

— Много често си говориш сам — каза тъмничарката с нейния тромав маниер.

— Ами да, ами да — заломотих аз. — Винаги съм си говорил сам. Поради липса на компания, нали разбираш. От време на време се сцепвам на две и едната половина си говори с другата половина. Нали разбираш?

— Това наистина беше част от менталната ти патология — каза тя, а сериозният й поглед ме караше да стоя неподвижен. — Но през последните две седмици ти се промени. Непрекъснато си говориш. Все едно, че водиш истински разговори.

Убий я, изсъска ИИ-то в ухото ми. Тя знае.

Очите ми навярно се бяха разширили, понеже тъмничарката регистрира някаква промяна върху лицето ми. Аз заговорих наум на себе си „стой мирен, не се набърквай в това.“

Убий я! Направи го сега!

Но съветът беше лош, понеже това можеше да се осъществи много трудно. ДотТек в тялото й щеше да я защити при всякаква атака от моя страна. Освен това, тя беше по-едра и по-силна от мен. Усетих, че мускулите ми се стегнаха, като че ли ИИ-то се опитваше да ги командва, но аз заглуших импулса.

— Не — казах аз с цялата твърдост, на която бях способен.

— Не? — попита тъмничарката. — Какво значи това?

— Не, аз ще спра да си говоря сам — отвърнах аз. — Да, имах предвид да, ще спра да го правя.

Убий я, убий я, каза гласът в главата ми.

Тъмничарката килна тежката си жълта глава на една страна и ме загледа сурово. Аз продължавах да стоя. Колко ли трудно щеше да е да я убия? Ако имах някакъв нож или оръжие…

Но в този момент нейният гръб се обърна срещу мен и тя тежко започна да се отдалечава. Аз все още си мърморех и се потях. Можем ли да тръгваме?, попитах мълчаливо ИИ-то. Бях уплашен, неспокоен и изнервен. Исках да съм далече от това място. Можем ли да тръгваме?

Да, отвърна сподавено ИИ-то. Да, да.

Взех крампоните от мястото, където ги бях заровил под пластмасовата трева и се отправих към облицованата стена, там където синьото небе и зелената земя се срещаха под идеален деветдесет-градусов ъгъл. Сега небето беше тъмно, само слабата светлина от звездите хвърляше треперливи отблясъци. Аз прегърнах тъмнината. Скрий ме, помислих си. Окачих торбичката, пълна с влажна кал на голия си кръст и закрепих вътре в нея адаптора-креатор на ИИ-то. После забих крампоните на ръцете си в пластмасовото небе, пренесох тежестта си върху тях и забих в стената и пръстите на краката си.

Отначало с леки движения, но с все по-нарастваща трудност и треперещ от болка, аз се изтеглях нагоре по небето, увиснал като муха върху синята шир. Пълзях нагоре, като се набирах главно на ръце и това не беше никак лесно. Всеки път, когато желязното острие се забиваше в податливата пластмаса на небето, се чуваше един слаб звук „цък“. Придвижвах се нагоре като стрелка на часовник.

Ще бъда откровен, камъко. На моето тяло му липсва воля. Ако зависеше от мен, след няколко метра щях да се откажа и да рухна непохватно на земята. Но сега ИИ-то имаше достъп до двигателния ми кортекс. То координираше моите движения, насилваше мускулите ми до крайност и отказваше да ги остави да спрат. При всяко мъчително напрягане, при всяко повдигане на няколко сантиметра аз треперех от болка, но то беше неумолимо. Мисля че на половината път започнах да го моля: спри, спри, моля те. Но то дори не отговори и продължи да ме бута нагоре.

След дълго и болезнено изкачване почувствах топлина на върха на главата си.

— Приближаваме първата звезда — изпъшках аз.

Това е, каза ИИ-то в главата ми. Само още няколко движения.

Аз се изтеглих нагоре още метър и нещо. Топлината от оформената като звезда дупка сега беше направо свирепа. Мускулите ми горяха със също толкова силен огън, нозете и ръцете ми пулсираха от болка. Пръстите ми бяха болезнено наранени. Дъхът ми се движеше тежко навътре-навън.

Сега, каза ИИ-то. Изтегли малко въже от фабрикатора. В торбичката, виждаш ли го?

Хвърлих бързо поглед надолу и видях въже, навито върху калта. В този миг обаче, погледът ми беше магнетично притеглен от гледката под мен — целия онзи път от небесната плоскост до земята, едно огромно разстояние. Разциврих се.

Не се дръж глупаво точно сега, каза ИИ-то. Трябва да хвърлим края на това въже в отвора на звездата. Внимавай!

— Страх ме е — леех сълзи аз. — Ужасно ме е страх да не падна.

Няма да паднеш. Дръж се с краката и с лявата си ръка. Пусни дясната и бръкни в торбичката.

— Да не си полудяло там вътре? — изпищях аз. — Да се пусна? Ами че аз ще падна!

Погледнах отново надолу и цялото ми тяло се разтресе от ужас при мисълта за падане. Това разстояние изглеждаше направо невъзможно. Представих си как падам и се разбивам на парчета. По време на престоя ми в затвора имаше моменти, в които щях да приветствам такова самоубийство. Но сега, изправен пред подобна реалност и измъчван от мисълта за близкото бягство, цялото ми същество въстана срещу тази идея. Усетих как ужасът се втвърдява като остроръб предмет в корема и гърдите ми.

Освободи си дясната ръка, заповяда ИИ-то.

— Не! — изскимтях аз. — Не! Не!

Но ИИ-то имаше пипала в двигателната зона на мозъчната ми кора. Въпреки съпротивата си, аз усетих как хватката ми се охлаби, китката ми се изви навън, за да освободи халката на крампона и ръката ми се отдели от небето.

— Не, не — застенах аз и се загърчих в екстаз от ужас. ИИ-то не казваше нищо, но очевидно бе решило, че съм си загубил ума. То вцепени всичките ми крайници с изключение на дясната ръка, която енергично бъркаше в торбичката.

Ръката ми извади края на въжето и преметна една петметрова примка около китката ми. Сякаш действаше някой друг, а аз само наблюдавах, докато тя се пресегна назад и с тромаво, но перфектно балансирано движение хвърли въжето нагоре. Отметнах глава назад точно навреме и видях краят му да изчезва в сърцето на звездовидната дупка.

Чу се един цъкащ звук. Процесорът, който контролираше магнитния канал и беше разположен в самия проход, реагира така, както беше програмиран в случай на проникване на замърсители в отвора. Сега звездата се сви, подобно на човешки сфинктер и се затвори, стискайки здраво въжето. Светлината угасна.

— Така ли трябваше да стане?

Да.

— Няма ли да забележат намаляването на светлината долу?

Всичко е наред, отвърна ИИ-то. Това е само една от многото звезди. Дай ми малко време и аз ще се справя. Сега трябва да те обвием в пяна.

— Върни контрола на крайниците ми, — казах аз.

Не мисля че е добре. Ще се паникьосаш и ще паднеш. Ето — то придвижи дясната ми ръка обратно към небето, така че да мога да поставя отново крампона. По-добре ли си?

Усетих как пяната забълбука около кръста ми. Много пъти бях изпитвал усещането да бъдеш потопен изцяло в пяната, но никога в такава странна и рискована позиция. Продължавах да хълцам и да се задъхвам и само майсторството на ИИ-то караше крайниците ми да не треперят. Но в това усещане имаше и нещо едва ли не приласкаващо: пяната се увиваше нагоре и покриваше тялото ми, пълзеше по ръцете ми и поглъщаше главата ми, подобно на одеяло, придърпвано над спящо дете.

Сега ще те накарам да се пуснеш, каза ИИ-то. Не можех да говоря, понеже пяната навлизаше в устата ми, образувайки тръбичката, по която въздухът достига до белите дробове по време на прехода, но наум виках френетично: не, не, не.

Нищо не можеше да се направи. Ръцете, а след тях и краката ми се отделиха от небето и потънаха в още меката консистенция на пяната. Краката ми се прибраха един до друг, леко свити в коленете, ръцете ми отидоха отстрани. Докато висях там, закрепен само на въжето, което бях хвърлил през отвора, аз имах в стомаха си някакво особено усещане.

Сега се ужасявах от мисълта, че отвърстието на звездата може да се отвори, да освободи въжето и да ме пусне на земята. Но бях отишъл твърде далеч, за да изпитвам страх по някакъв рационален начин. Помогни ми, ИИ, ломотех аз наум. Какво става? Моля те, кажи ми! Какво става.

… оставяме повърхността на пяната да се втвърди малко по обичайния начин…, чу се странният тройнозвучащ глас на ИИ-то, което сякаш се намираше по средата на някаква работа и не искаше да бъде разсейвано.

Така че аз продължавах да си вися там. Лишен от зрение, слух и обоняние, аз чувствах отчетливата липса на всякакви сетивни усещания, с изключение на еднообразния натиск на пяната върху голото си тяло и сивия й вкус, докато тя се втвърдяваше в тръбичка в устата ми. В това състояние започнах малко да се успокоявам.

… говоря на машината в отвора на звездата, отново достигна до мен гласът на ИИ-то. Това е проста машина, компактно построена, но не с латерална програма. Аз само… Аз само…

Накланяне.

… ето че тръгваме…

Почувствах, че се издигам нагоре. И се издигнах.

Какво ставаше ли? Скъпи камъко, ако само можеше да почувстваш моята възбуда. Целият ужас, който изпитвах допреди няколко мига, се трансформира по един алхимичен начин в неподправен и възторжен трепет. Моето ИИ беше убедило машината да отвори прохода и беше вмъкнало вътре въжето, за да ме изтегли нагоре в електромагнитния канал. След това, с една магнитна перисталтика, аз бях придвижен по протежението на този канал и изхвърлен навън от затвора, в тялото на самата звезда.

Точно тогава, естествено, аз не знаех нищо за тези неща, с изключение на момента, когато навлязох в плазмата на звездата. Знаех го, само защото ИИ-то ми го каза. Това ще ни отведе в самата звезда.

— Нищо не усещам, — казах аз. — Имам предвид, не усещам топлината.

Пяната е проектирана да бъде великолепен изолатор, каза ИИ-то. Няма да усетиш кой знае какво. Но, вярвай ми, там навън е доста горещо. Милиони градуси.

Бях обвит единствено от тъмнина, хлад и течението, което ме отнасяше, докато на сантиметри от кожата ми температурата беше достатъчно висока, за да ме изпари. Мисълта за това породи в гърдите ми особено сладостно усещане. Въпреки явната опасност, аз се чувствах сигурен като дете в утробата.

3-ти ден

Скъпи камъко,

Когато си бил обвит в пяна, времето се изчислява трудно. Лишени от входяща информация, сетивата отначало се фиксират върху всяко възможно нещо — барабанните удари на сърцето, най-слабото движение на кръвта под кожата, след което започват да отслабват и да се изключват.

Аз се носех. Сигурен съм, че заспах.

Но тогава нещата се объркаха. Ама че самодоволство! Започна да ми става горещо и това много ме разтревожи. Предполагаше се, че пяната щеше ме пази.

Естествено температурният градиент беше екстремен. Изолацията на пяната е достатъчно добра, за да предпази човешкото тяло от невъобразимия студ на междузвездния вакуум, но студът е едно нещо, а топлината — друго. Освен това космическите пътешественици обикновено имат и вътрешна защита, пълно оборудване от нанотехнологични машини, вещи в опазването на човешкото тяло. Аз, обаче, я нямах.

— Топло ми е — измърморих аз, доколкото беше възможно да говоря с уста, натъпкана с пяна и въздух, който влизаше и излизаше от дробовете ми по тръба, без моя контрол. Но изопаченото звучене на думата беше без значение: ИИ-то можеше да прочете директно в мозъка ми какво се опитвах да кажа.

Знам, отговори ИИ-то. Не смяташ ли, че и аз го чувствам? Аз също съм с теб.

То звучеше ядосано, което ме изненада. Започнах да се чудя дали перспективата за смърт и унищожение плашеше и него така, както плашеше мен. В края на краищата, едно ИИ е повече от обикновен линеарен процесор. То оперира посредством също толкова сложен модел невронна система, какъвто е човешкият мозък, при това с много повече възможни връзки. Ние привикваме с нашите машини, скъпи камъко и забравяме, че някои от тях са нещо повече от машини: ИИ-тата, самата дотТек — например тя може да разрешава проблеми, има и адаптивни функции. Може би наномашините също са живи, също са разумни и също толкова се тревожат от перспективата за собствената си смърт, колкото всяко едно човешко същество.

Но сега нямаше дотТек машини, които да бъдат изложени на разрушение в случай, че пяната поддадеше и топлината навън ме погълнеше. Бях съвсем сам. Само аз и ИИ-то.

— Уплашено ли си? — смотолевих аз, с натъпкана и скована уста.

Всяко разумно същество, обяви гласът на ИИ-то, усеща известна тревога пред перспективата да престане да съществува. Това прозвуча твърде надуто. Освен това едва ли имаше за цел да ми вдъхне увереност.

— В такъв случай ние ще умрем ли? — попитах аз, този път изричайки въпроса наум.

Не е сигурно, каза ИИ-то. Не е сигурно. Чакай. Горещината непрекъснато растеше и аз се чувствах все по-дискомфортно. Умът ми започна да нервничи, препускайки през възможните сценарии. Пяната се разпукваше и кръговият поток ме носеше към сърцето на слънцето, а не към повърхността му. Бях обречен на смърт. ИИ-то не можеше да направи нищо. В мислите ми се надигна паника, но беше невъзможно да се боря, да ритам. Дори не можех да дишам по-бързо, както бих направил при нормални обстоятелства. Единствено сърцето ми заблъска по-тежко от обикновено, а очните ми ябълки се въртяха във всички посоки под затворените клепачи. Нищо не можеше да се направи и следователно нямаше смисъл да се терзая.

Всичко е наред, каза ИИ-то. От това, което мога да определя, ние преминахме през мехур разтопена лава. Във вътрешността на самото слънце. Една много гореща аномалия. Неприятно, за нещастие, но както изглежда, излязохме от другата страна. Температурата навън сега спада и ще бъдем добре. Ще престоим на повърхността за кратко и изригването, което ще се получи, ще ни катапултира в Космоса. Нашият единствен проблем, според мен, е в това, че пяната е толкова добър изолатор, че топлината вътре няма да се разсее.

— Нашият проблем?

Това е и мой проблем, настоя ИИ-то кисело. Ако ти умреш и аз ще умра.

— А ще умра ли?

Надявам се да не умреш. Потиш се, въпреки че потта няма къде да отиде, така че това не ти помага да се охладиш кой знае колко. Ако вътрешната ти температура надвиши определена граница, тогава може да припаднеш, а може и да издъхнеш. Но мисля, че ще бъдем добре. Обаче това ще бъде едно доста по-малко приятно пътуване, отколкото предполагахме.

— Не мога да свикна да говориш за „нас“ по този начин.

Просто свиквай.

Нищо не можеше да се направи. Чувствах се зле. На тялото ми му беше прекалено горещо и нямаше начин да се охлади.

Това, което обикновено се случва по време на полет в Космоса е, че когато пътешественикът тръгне на път, изцяло обвит в пяната, умът му се забавя. Без външни дразнения, в една перфектно балансирана среда е много лесно да се плъзнеш в нещо като сън и една форма на будност, където времето значи много малко. Съществуват мантри, които спомагат да се предизвика това състояние на ума — дълбоката медитация, която прави по-лесни месеците на продължителното пътуване. Бях пътувал по този начин много пъти, но сега открих, че в стапящата и сърбяща топлина и без дотТек, това състояние на ума не можеше да се достигне. Опитах с моите мантри, но пак не можех да се концентрирам заради мисълта, че се чувствам толкова зле. При това от време на време ИИ-то се намесваше съвсем безцеремонно — едно дразнещо разсейване, което беше спестено на обикновените пасажери в Космоса — и нарушаваше всяка концентрация, която бях успял да постигна.

Би ли имал нещо против, ако променя химията на твоя мозък като…

— Моля те! Пречиш ми да се концентрирам.

Само проявих вежливост, поисках разрешение.

— Млъквай!

Извинявай! Гласът три-в-едно звучеше саркастично. Но то замълча, макар и за малко. После:

Наближаваме повърхността на слънцето.

— Защо трябва да ми го казваш? Да не възнамеряваш да коментираш непрекъснато по време на пътуването? Основната идея при междузвездното пътуване е да се постигне правилно състояние на ума. Като продължаваш да ме прекъсваш, ти ми пречиш да постигна това правилно състояние.

Виж…

— Не, не.

В действителност бях малко несправедлив към ИИ-то. След като обвитият в пяна пътешественик навлезе в свръхсветлинното пътуване, така или иначе той може да се концентрира много трудно. Непрекъснатото преместване на квантово ниво играе странни игри с нервните пътечки в мозъка и пътешественикът почти винаги изпада в някакъв вид транс. Всъщност това не е неприятно преживяване, дори в известен смисъл е успокояващо. Едно каканижещо ИИ, което непрекъснато подхвърля забележки, не може да извади ума от това състояние. Нещо повече, ИИ-тата се повреждат от този процес, те не могат да оцелеят. Само че аз не пътувах по-бързо от светлината, а пълзях нагоре и навън. Нещо повече, беше ми топло, бях ядосан и нямаше на кого другиго да си излея яда, освен на ИИ-то.

Тогава неочаквано усетих рязко отклонение от курса и внезапно раздрусване в корема и в костите. Изведнъж всичко се смъкна в краката ми, кръвта напусна мозъка ми толкова бързо, че сигурно съм изгубил съзнание. Когато дойдох на себе си, аз все още се намирах в мощната тяга на ускорението.

Бях достигнал повърхността и бях изстрелян от дъгообразното слънчево изригване като куршум от пистолет. Не знам точно каква скорост достигнах или на какво притегляне бях подложен (при това в тяло без дотТек, което трудно можеше да се справи с огромното натоварване), но знаех, че усещам въздействието на непреодолима сила и, че това продължи много дълго време.

Все пак накрая всичко започна да се уталожва. Чувството, че съм мощно издърпан от самия себе си през петите, намаля и напълно изчезна. Предположих, че съм навън. Свободен! В кръвта ми се заблъскаха хормони и аз изпитах огромно въодушевление. ИИ?, извиках аз наум. ИИ?

Намусено: Да?

— Излязохме ли от звездата?

Както изглежда, да.

Ако устата ми не беше пълна с пяна, щях да изкрещя от радост. Свободен! Изригването ме беше изхвърлило навън от малката звезда.

Къде се намирах? Изобщо не можех да разбера. Всичко, което знаех е, че бях увит в пашкула междузвездна пяна, но без приспособленията на Жип-раницата за свръхсветлинно ускорение аз просто щях да се нося в Космоса със субсветлинна скорост. Не знаех нито в каква посока, нито какво щеше да се случи по-нататък. Ще бъдеш прибран, само това ми беше казало ИИ-то. Но сега имаше по-належащи проблеми. Погрешното изчисление означаваше, че в момента вътрешността на пяната беше прекалено гореща. Аз се чувствах много зле, зле до самите си кости. Очните ми ябълки бяха горещи и имах чувството че пихтията в тях се втечнява и сварява зениците и ирисите. Езикът ми май се беше надул. Когато го притисках към небцето, чувствах папилите върху него като горещи мехурчета.

С други думи, аз умирах. От време на време моето ИИ се обаждаше, за да ме направи още по-нещастен. Ако не ни приберат скоро, казваше то, ние ще умрем.

— Ще умра, — повтарях мислено аз. И после: — Кой ще ни прибере?

Някой, отговори ИИ-то.

— Не ми играй пак същите игрички! — казах аз. Или се опитах да кажа, не знам. Имах чувството, че дори мозъкът ми се поти. Продължавах да губя нишката на това, което ми се казваше. Ти какво чувстваш, скъпи камъко, когато си нагрят? Сигурно можеш да понесеш топлината, както и студа. Но има ли някакъв праг, отвъд който ти също започваш да се разпадаш, да се топиш в лава, когато да чувстваш онова огромно страдание дълбоко в твоето същество. Ето по този начин се чувствах аз.

Един индивид на име Агиф. Корабът му е някъде наоколо. Той трябва да ни намери.

Трябва да съм припаднал. Всъщност най-вероятно беше да съм припадал и свестявал много пъти. Трудно беше да се определи с точност в лишената от сетивни възприятия среда на пяната.

Това продължи още. И още, и още.

Бях прекалено изтощен, за да забележа промяната. Бях намерен, прибран, качен на кораб. Усетих внезапното придърпване на гравитацията. Първото нещо, което си спомням, беше струята прекрасен хладен въздух, която след отмиването на пяната докосна лицето ми като студена вода. Аз изплюх запушалката от пяна в устата си и треперещ, поех в дробовете си глътки от този необикновено студен въздух.