Гейтуей II

БРАЗИЛИЯ

Главното беше Еси. Седях до леглото й винаги, когато излезеше от хирургията — четиринайсет пъти за шест седмици — и всеки път гласът й беше по-тих и тя изглеждаше по-слаба. И през цялото това време имах да върша куп работи: делото в Бразилия вървеше зле, от Завода за храна ме заливаха със съобщения, огънят в мините за храна продължаваше. Но на първо място стоеше Еси. Хариет приемаше нейните команди. Независимо дали бях буден или спях, ако Еси поискаше да говори с мен, тя веднага я свързваше. „О, да, мисис Бродхед, веднага ще те свържа с Робин. Не, не го безпокоиш. Той току-що се събуди“. Или „Тъкмо сега е свободен между две срещи“, или „В момента го виждам да идва от моравата пред Тапанаско море“, или нещо друго, което да покаже, че Еси може веднага да говори с мен, без да ме безпокои. След това отивах в притъмнената стая, загорял от слънцето, усмихнат, спокоен и и казвах колко добре изглежда. Бяха изчистили билярдната ми зала и бяха нанесли в нея цялата хирургическа апаратура, а съседната, библиотеката, бяха изпразнили, за да я пригодят за спалня за Еси. Там тя се чувстваше доста удобно. Или поне така твърдеше.

Всъщност тя въобще не изглеждаше зле. Бяха направили шините и й бяха присадили кости, два или три килограма органи и тъкани. Дори й бяха сложили кожа на гърба — предполагам, че бе трансплантирана нова кожа от някого. Лицето й изглеждаше добре, с изключение на превръзката от лявата страна.

— Здравей, мъжкар — поздравяваше ме тя. — Как е?

— Чудесно, чудесно. Малко загорял — отговарях аз, като навирах муцуна в гушата й. — А ти?

— Чудесно. — Така взаимно се успокоявахме; и не лъжехме, повярвайте ми. Лекарите казваха, че с всеки изминал ден тя се подобрява. И аз чувствах… не зная какво чувствах. Всяка сутрин обаче се разтрепервах от желание. Спях по пет часа на денонощие. Никога не се изморявах. Никога през живота си не бях се чувствал по-добре.

Всеки път обаче тя беше по-мършава от предишния. Лекарите ми казаха какво трябва да направя, аз го казах на Хариет и тя препрограмира готварската програма. Така че престанахме да ядем гола салата и бройлери. Никакви закуски само с кафе и сок, а творжники22, палачинки с заквасена сметана и кани с топло какао. За обяд — агнешки кавказки пилаф. Печена дива кокошка със сос за вечеря.

— Много ме глезиш, Робин — обвиняваше ме Еси, на което й отговарях:

— Само малко те угоявам. Не мога да понасям мършави жени.

— Да, много добре. Но тази храна не е ли прекалено етническа? Не можеш ли да ме угояваш с нещо, което да не е руско?

— Почакай да видиш десерта — усмихнах се аз. — Малинов сладкиш отгоре с двоен девънширски крем. — От психологически съображения сестрата ме убеди да й поднасям малки порции в големи чинии. Еси старателно си изяждаше всичко и с постепенното увеличаване на порциите започна всеки ден да яде повече. Не преставаше обаче да слабее. Само че сега темпото се намали и в края на шестата седмица лекарите изразиха предпазливо мнение, че положението й може да се счита за стабилно. Почти.

Когато й съобщих добрите новини, тя всъщност беше станала — привързана към разните маркучи под леглото, но можеше да се разхожда из стаята.

— Искам да ти направя бележка относно времето — каза тя, като се пресегна да ме целуне. — Много го пилееш. Прекалено дълго се застояваш у дома.

— Приятно ми е — отговорих аз.

— Много мило от твоя страна — каза тя трезво. — Радвам се, че винаги си около мен, Робин. Но сега, когато вече съм почти здрава, трябва да си гледаш работите.

— Но аз не си губя времето. Добре се справям с всичко, благодарение на комуникационните средства в кабинета. Разбира се, би било чудесно двамата да отидем някъде. Мисля, че никога не си била в Бразилия. Можем да отидем след няколко седмици…

— Не. Не след няколко седмици. И не с мен. Ако трябва да отидеш, моля те, заминавай, Робин.

Колебаех се.

— Е, Мортън смята, че ще бъде полезно.

Тя кимна енергично и извика:

— Хариет? Утре сутринта мистър Бродхед ще пътува за Бразилия. Направи резервация и така нататък.

— Разбрано, мисис Бродхед — отговори Хариет от екрана, поставен до леглото на Еси. Образът й изчезна и екранът потъмня така бързо, както се бе появил. Еси ме прегърна.

— Ще се погрижа в Бразилия да имаш пълна комуникационна връзка — обеща тя, — а Хариет ще бъде инструктирана през цялото време да те информира за моето състояние. Честна дума, Робин. Ако ми потрябваш, веднага ще научиш.

Прошепнах в ухото й:

— Е…

— Тя прошепна над рамото ми:

— Никакво „е“. Уредено е, Робин. Много те обичам.

Алберт ми каза, че всяко радиосъобщение, което изпращам, представлява тънка дълга верига от фотони, подобно на стрела, изстреляна във въздуха. Едно предаване от трийсет секунди с компресирана информация представлява колона, дълга девет километра, в която всеки фотон се движи, по целия си път със скоростта на светлината. Но дори и една такава тънка, бърза стрела пътува сякаш вечно, за да измине 5000 астрономически единици. Кризата, която нарани моята жена, е трябвало да пътува двайсет и пет дни, за да стигне до Земята. Заповедите да престанат да си играят с кушетката са пътували само един ден, преди да се срещнат с втората криза — тази, която ни изпрати Джанин. Лека, наистина. Нашите съобщения с поздравите, които изпратихме на групата Хертер-Хол за пристигането им в Завода за храна, са се разминали с онези техни съобщения, с която ни уведомяваха, че по-голямата част от групата е потеглила за хичиянския рай някъде отвъд орбитата на ПЛУТОН. Сега те вече бяха пристигнали, а съобщението, с което им казвахме какво да направят, бе дошло много след като бяха заминали за хичиянския рай. За първи път две събития, които имаха някаква връзка помежду си, се бяха случили наскоро едно подир друго.

Когато научавахме какъв е техният смисъл, събитията вече бяха остарели с двайсет и пет дена. Колко досадно! Желаех много неща от Завода за храна, но най-много от всичко желаех да имам радиото, работещо със свръхсветлинна скорост. Учудващо беше, че е възможно такова нещо! Когато казах на Алберт, че е спипан натясно, той се усмихна с милата си, скромна усмивка, почеса се с лулата зад ухото и каза:

— Разбира се, Робин, ако имаш предвид изненадата, която чувства човек, когато се окаже, че едно невероятно предположение е факт. Това винаги е било само предположение. Спомни си, че хичиянските кораби можеха да се насочват безпогрешно по подвижни обекти. Това предполага възможност за комуникация с почти мигновена скорост на астрономически разстояния… Следователно има радио, работещо със свръхсветлинна скорост.

— Тогава защо нищо не си ми казал за него? — попитах аз.

Той почеса с обутия си в гуменка крак глезена на другия.

— Това беше само възможност, Робин, с оценена вероятност не повече от нула нула пет. Условие достатъчно, но не и необходимо. Досега просто нямахме достатъчно доказателства.

Можех да бъбря с Алберт по целия път до Бразилия. Но това беше пътуване със самолет на транспортната фирма — самолетите на нашата компанията не са достатъчно бързи за такъв вид пътуване — а аз обичах да мога да гледам Алберт, когато разговарям с него. Ето защо използувах времето, докато пътувах, за да разговарям само с Мортън. И, разбира се, с Хариет, която имаше нареждане да ми се обажда на всеки час, освен когато спях, и да ми дава сведение за състоянието на Еси.

Макар и със свръхзвукова скорост, разстоянието от десет хиляди километра изискваше време, през което можех да свърша много работа. Мортън искаше да му отделям от това време колкото се може повече — главно за да ме накара да се откажа от срещата с Бавър.

— Трябва да се отнесеш съвсем сериозно. Робин — шепнеше той през слушалката в ухото ми. — Бавър се представя от Анжелос, Кариентър и Гатмън, а те са хора с голяма власт и с наистина добри юридически програми.

— По-добра от твоята?

Колебание.

— Е… надявам се, не, Робин.

— Кажи ми нещо, Мортън. Ако Бавър няма достатъчно основание за това дело, защо с него се занимават такива влиятелни хора?

Макар че не можех да го видя, знаех, че Мортън ще приеме отбранителния си вид, отчасти извинителен, отчасти обвиняващ, сякаш искащ да каже: „Вие пък, лаици, какво разбирате от това?“

— Позициите му не са толкова слаби, Робин. И досега делото не е в наша полза. То става по-голямо, отколкото очаквахме в началото. Предполагам, че са смятали с техните връзки да закърпят слабите си места… Мисля, че очакват адски голям хонорар. За нас е по-добре да закърпим някои от нашите слаби места, отколкото да търсим такива в Бавър, Робин. Твоят приятел, сенаторът Праглър, този месец е председател на надзорния съвет. Иди най-напред при него.

— Ще го посетя, но не най-напред — отговорих аз и го изключих, тъй като вече кръжахме за приземяване. Виждах голямата кула на управлението на Гейтуей да засенчва глупавата плоска чиния на Камарата на представителите, а по-нататък, в езерото, ясното отражение на ламаринените покриви на Фрий Таун. Времето ми беше много ограничено. Срещата с вдовеца на Триш Бавър (или съпруг, зависи от гледната точка) беше след по-малко от час, а аз не исках да го карам да ме чака.

Не се наложи. Вече седях на масата във вътрешния двор на хотел „Бразилия Палас“, когато той пристигна. Слаб. Висок. Оплешивяващ. Седна нервно, сякаш страшно много бързаше или имаше належаща нужда да отиде някъде. Но когато му поръчах обяд, цели десет минути разглежда листа и поръча всичко, което беше посочено в него. Салата от прясна сърцевина от палма, малки сладководни скариди от езерото, всичко чак до чудесния ананасов сок с газирана вода от Рио.

— Това е любимият ми хотел — информирах го аз с добронамереността на домакин, докато той обелваше сърцевината на палмата. — Стар. Но добър. Предполагам, че го познавате.

— От осем години живея в Рио, мистър Бродхед.

— О, разбирам. — Не съм знаел къде живее кучият му син; за мен той беше просто едно име, една неприятност. Толкова за туристическите забележителности. Започнах с общите интереси.

— Получих светкавични сведения от Завода за храна докато пътувах за насам. Групата Хертер-Хол постига успехи; намерили са някои чудесни неща. Знаеш ли, че сме идентифицирали четирима от Мъртвите като действителни изследователи от Гейтуей?

— Видях нещо такова по пиезовизията, да, мистър Бродхед. Доста вълнуващо е.

— Повече от вълнуващо, Бавър. То може да промени целия свят… както и да ни направи страхотно богати. — Той кимна с глава, а устата му беше пълна със салата. Продължи да си тъпче устата; не постъпвах добре, като се опитвах да го отклоня от храненето. — Добре — казах аз, — защо не се споразумеем като добри бизнесмени? Искам да оттеглиш това съдебно разпореждане.

Той дъвчеше и гълташе. С пълна вилица до устата, Бавър отговори:

— Зная, че искаш, мистър Бродхед. — И отново натъпка устата си.

Поех бавно една дълга глътка вино и газирана вода и продължих, като контролирах напълно гласа и държането си:

— Мистър Бавър, мисля, че не разбираш какви са проблемите. Нямам намерение да те лишавам от твоето. Просто смятам, че не са ти известни всички факти. Ако не оттеглиш това разпореждане и двамата ще загубим. — Внимателно му изложих целия случай, така както Мортън ми го бе разяснил: намесата на „Гейтуей Корп.“: една необикновена територия; проблемът за изпълнение на съдебни разпореждания, когато разпорежданията, които човек дава, достигат до онези, за които се отнасят, месец и половина след като те са заминали или са направили онова, което са намислили; възможността за постигане на споразумение. — Онова, което искам да кажа — продължих аз, — е, че това наистина е нещо голямо. Достатъчно голямо, за да има и за двама ни. Те ще ни изиграят, Бавър. Ще го експроприират.

Той не престана да дъвче, само слушаше и когато не остана нищо повече за ядене, пийна от чашката си глътка вино и каза:

— Всъщност няма какво да обсъждаме, мистър Бродхед.

— Разбира се, че има.

— Не, ако и двамата не сме на едно мнение — отговори той, — а аз не съм. В някои от нещата, които каза, малко грешиш. Вече няма съдебно разпореждане. Сега има съдебно решение.

— Което мога да поискам бързо да се преразгледа.

— Да, може би ще можеш, но няма да е бързо. Законът изисква своите процедури, което ще отнеме време. Не желая да правя какъвто и да било пазарлък. Триш е платила за всичко онова, което може да се получи. Тъй като тя не е тук, за да защити своите права, предполагам, че аз мога да сторя това.

— Това ще струва твърде много и на двама ни.

— Може би. Моят адвокат е на същото мнение. Той ме посъветва да не се срещам с теб.

— Тогава защо дойде?

Той погледна към останките от обяда си, а после към фонтана в двора. Трима завърнали се от Гейтуей изследователи седяха на края на блестящия басейн заедно с една леко пийнала стюардеса от „Вариг“23, пееха и хвърляха трохи от кроасани на златните рибки. Бяха имали голям успех.

— Това е за мен едно разнообразие, мистър Бродхед — отговори той.

От прозореца на апартамента си, разположен високо в новата кула на „Палас“, можех да видя трънения венец на катедралата, блестящ на слънцето. Това беше по-добра гледка от моята правна програма на монитора, която ми създаваше неприятности.

— Може би си предубеден към цялото дело, Робин. Не зная дали разбираш колко дебела става работата.

— Точно това казах на Бавър.

— Не, не това. Робин. Не само „Робин Бродхед, Инк.“, не и само „Гейтуей Корпорейшън“. В това дело е замесено Правителството. Също и сенатори от Гейтуей Конвеншън. Въпросът може да се отнесе дори до Обединените Нации.

— О, хайде, Мортън! Наистина ли може да стигне дотам?

— Разбира се, че може, Робин. Необикновена територия. Твоят приятел, Бавър, също не помага нещата да се уредят. Той е отправил молба към един консерватор да отнеме личните ти и корпоративни акции в тази област с цел по-правилното ръководене на експлоатацията.

Кучият му син. Докато ядяхме храната, която аз бях платил, той сигурно е знаел какво се случва.

— Какво означава тук думата „правилно“? Какво неправилно съм направил?

— Ето ти един кратък списък, Робин. — Той разпери пръсти. — Първо, ти превиши правомощията си, като даде на групата Хертер-Хол по-голяма свобода за действие, отколкото беше замислено, което, второ, доведе до тяхната експедиция до хичиянския рай с всички произтичащи от това последици и по такъв начин, трето, създаде предпоставка за сериозна национална заплаха. Разбираш ли какво означава това? Сериозна заплаха за човечеството.

— Това са глупости, Мортън.

— Това е написано в неговата молба — той кимна с глава, — и, да, може би ще успеем да убедим някого, че са глупости. Рано или късно. Но сега зависи единствено от „Гейтуей Корп.“ дали ще действа или не.

— Което ще рече, че е най-добре да се срещна със сенатора. — Освободих се от Мортън и повиках Хариет за да я попитам за моята среща.

— Мога да ти дам програмата-секретарка на сенатора — каза тя, като се усмихна и изчезна, за да се появи една твърде непълна анимация на красиво черно младо момиче. Симулацията беше много лоша и съвсем не приличаше на програмите, които ми пише Еси. Но Праглър беше само обикновен сенатор на Съединените Щати.

— Добър ден — поздрави ме тя. — Сенаторът ме помоли да ви съобщя, че тази вечер ще бъде по работа на Комитета в Рио де Жанейро, но ще бъде щастлив да ви види утре сутринта, когато ви е удобно. Да речем в десет часа.

— По-добре в девет — предложих аз с облекчение. Бях малко раздразнен от непредвидената пречка веднага да се срещнем. Но сега разбрах, че той има сериозни основания за това: тенджери с храна и скъпи напитки.

— Хариет? — Когато тя отново се появи, попитах: — Как е мисис Бродхед?

— Без промяна, Робин — усмихна се тя. — Сега е будна и на разположение, ако искаш да говориш с нея.

— Можеш да се обзаложиш, сладко малко електронно дрънкало, че искам — отговорих аз. Тя кимна и се оттегли. Хариет е наистина добра програма; не винаги разбира думите, но може да вземе правилно решение от тона на гласа ми. Така че когато Еси се яви, казах: — С.Я.Лавровна, както виждам, свършила си добра работа.

— Разбира се, скъпи Робин — съгласи се тя важно. Беше станала и бавно пристъпваше. — Също и нашите лекари; сам ще се убедиш.

Като чух това, веднага забелязах. Нямаше ги животоподдържащите маркучи! От лявата си страна имаше гипс, но не беше свързана към никакви системи!

— Мили Боже, жена, какво е станало?

— Може би оздравявам — отвърна тя спокойно. — Макар че е само пробно. Докторите току-що ме откачиха от системите и ще остана така шест часа. След това отново ще ме прегледат. — Изглеждаш адски добре. — За известно време си разменихме новини; тя ми разказа за лекарите, аз за Бразилия, като в същото време внимателно я разглеждах на пиезовизионния екран. Тя продължаваше да стои права и да се протяга, доволна от усещането да бъде свободна, докато това започна да ме тревожи. — Сигурна ли си, че е разрешено да правиш това?

— Казаха ми засега да не мисля за водни ски или танци. Но може би не всичко приятно е забранено.

— Ти, похотлива лейди, нима това, което виждам в очите ти е желание? Достатъчно добре ли се чувстваш за такива работи?

— Доста добре, да. Е, не чак толкоз — уточни тя. — Може би така, както се чувствам обикновено, след като сме прекарали нощта в пиене. Малко крехка. Но мисля, че няма да бъда повредена от един нежен любовник.

— Ще се върна утре сутринта.

— Няма да се върнеш утре сутринта — отсече тя. — Ще се върнеш, когато свършиш всичките си работи в Бразилия и нито минутка по-рано; иначе няма да намериш партньор, готов да отговори на интимните ти намерения.

Казах й довиждане, изпълнен с нежно очакване.

Трябваха ми двадесет и осем минути, докато се свържа с лекарката, за да проверя казаното от Еси.

Консултацията с нея продължи съвсем малко, защото когато й се обадих, тя тъкмо се връщаше в „Каламбия Медикъл“.

— Съжалявам, че трябва да бъда толкова кратка, мистър Бродхед — извини се тя, докато събличаше сивия си костюм от туид. — След десет минути трябва да покажа на студентите как се зашива нервна тъкан.

— Обикновено ме наричаш Робин, доктор Лийдерман — казах аз набързо успокоен.

— Да, вярно е… Робин. Не се безпокой. Нямам лоши новини. — Докато говореше, тя продължи да се съблича докато остана само по сутиен, преди да си сложи огърлица от морска костенурка и хирургическа престилка. Уилма Лийдерман е хубава жена, макар и на възраст, но аз не бях там, за да отправям похотливи погледи към нейните прелести.

— Но нямаш и хубави новини, нали?

— Засега не. Ти си приказвал с Еси, така че знаеш, сега проверяваме как ще се чувства без системи. Трябва да разберем доколко организмът й е в състояние сам да да се справя. Затова ще са ни нужни двайсет и четири часа. Най-малко. Надявам се да са ни нужни.

— Еси каза шест.

— Шест часа за получаване на данни, двайсет и четири часа за пълна обработка. Освен ако данните не са лоши и не трябва веднага да бъде върната на системи. — Говореше през рамо, докато старателно се миеше в малкия умивалник. С разперени ръце, от които се стичаше вода, тя се приближи към комуникационния апарат. — Не искам да се тревожиш. Робин — продължи тя. — Всичко това са рутинни операции. Направени са й сто трансплантации и ние сме длъжни да проверим дали организмът й ще ги приеме. Нямаше да позволя да й свалят системите, ако не смятах, че шансовете са поне приемливи, Робин.

— „Приемливи“ не ми звучи много окуражително, Уилма!

— Повече от приемливи, но недей да ме насилваш. Редовно получаваш бюлетини, а и винаги, когато искаш повече информация, можеш да се обърнеш към програмата ми… пък и лично към мен, ако се налага. Искаш да знаеш шансовете? Две към едно, че всичко ще е добре. Сто към едно, че ако нещо не е наред, то ще може да се оправи. А сега трябва да трансплантирам цял полов орган на една млада дама, която иска да е сигурна, че след това ще може да изпитва удоволствие.

— Мисля, че трябва да се върна при Еси — казах аз.

— За какво? С нищо не можеш да помогнеш; само ще пречиш. Робин, обещах, че няма да допусна да умре преди да се върнеш. — От аудиосистемата се чу тих звън. — Изпълняват моята песен, Робин. Ще говорим по-късно.

Има дни, когато съм център на света и когато зная, че мога да имам достъп до всяка от програмите, написана за мен от моята добра жена и да получа всеки факт, да науча всяко обяснение, да направлявам всяко събитие.

Но има и дни, когато седя пред пулта, главата ми гъмжи от въпроси, но не научавам нищо, защото не зная как да ги задам.

Има и други дни, когато съм изпълнен с толкова много знание, и живот, и дейност, че моментите профучават като мълния; и други дни, когато плувам в застояла вода, а до мен тече буен поток, с който светът бавно се изнизва. Имаше много работа за вършене. Липсваше ми обаче желание за работа. Алберт напираше с новини от хичиянския рай и Завода за храна. Дадох му възможност да се разтовари. Но сведенията достигаха до ума ми без да предизвикат някакъв въпрос или емоция; когато свърши със доклада си, заключенията и интерпретациите на брътвежите на Мъртвите, го изключих. Много се интересувах, но поради някакви причини не точно от това. Наредих на Хариет да възложи на симулацията на моята личност всички рутинни дела и да каже на всички, чийто въпроси търпяха отлагане, да ми се обадят друг път. Изтегнах се на триметровата кушетка с воден дюшек, гледах странния бразилски хоризонт и изпитах желание това да беше кушетката в Завода за храна, свързана с някого, когото обичах.

Нямаше ли да е чудесно? Да можеш да протегнеш ръка към някого, който е много далеч, както Уон беше протягал ръка към цялата земя и да чувстваш това, което чувстваха те, да ги допуснеш до теб, да ги чувстваш в теб? Какво чудесно нещо за влюбени!

При тази мисъл извиках Мортън от моя пулт, за да му наредя да провери възможностите да патентоваме това приложение на кушетката.

Не беше най-подходящата романтична реакция. Проблемът идваше от това, че не бях съвсем сигурен с кого точно исках да се свържа. С милата си жена, така обичана, така нуждаеща се от мен в този момент? Или с някой много по-далеч, с когото беше толкова трудно Да се свържа?

Така прекарах в бездействие дългия бразилски следобед; разхлаждане в басейна, изтягане на шезлонга под лъчите на залязващото слънце, богата вечеря в апартамента, допълнена от бутилка вино, а после отново повикване на Алберт, за да го запитам за онова, което всъщност исках да зная.

— Алберт? Къде точно е Клара сега?

Той помълча, докато тъпчеше тютюн в лулата си и като се намръщи, отговори:

— Джел-Клара Моинлин — каза той, — е в една черна дупка.

— Да. И какво означава това?

Отговори ми почтително:

— Трудно е да се каже. Имам предвид, че е трудно да се обясни с две-три думи, а и нямам достатъчно данни.

— Направи всичко възможно.

— Разбира се, Робин. Бих казал, че е в едно отделение на изследователския кораб, който остана на орбита точно под хоризонта на аномалията, с която ти се сблъска… която… — Той махна небрежно с ръка и точно зад него се появи една черна дъска. — Разбира се, която съвпада с радиуса на черната обвивка.

Той се изправи и пъхна незапалената си лула в джоба на торбестите си памучни панталони. Взе парче тебешир и написа:

2GM / c²

— При тази граница светлината не може да продължи по-нататък. Човек може да си го представи като неподвижен вълнов фронт, зад който светлината не може да проникне. През него не може да се погледне в черната дупка. Отвъд него нищо не може да проникне навън. Символите в горната формула, разбира се, означават гравитация и маса и, разбира се, на такъв печен изследовател като теб не е нужно да обяснявам какво се означава с c², нали? От показанията на уредите на кораба, с който ти се върна, става ясно, че очевидно тази черна дупка е с диаметър може би шейсет километра, което ще рече, че тя има маса вероятно десет пъти по-голяма от масата на Слънцето. Отегчавам ли те?

— Малко, Алберт — отговорих аз, като се помръднах неловко на водния дюшек. Всъщност не бях сигурен какво точно питах.

— Може би искаш да знаеш дали не е мъртва, Роби — каза той. — О, не. Не мисля, че е мъртва. Около нея има много радиация и бог знае какви напречни сили. Но тя все още не е имала време да умре. Зависима е от ъгловата скорост. Може би дори още не знае, че си заминал. Закъснение на времето, разбираш ли. Това е последица от…

— Наясно съм със закъснението на времето — прекъснах го аз. Чувствах се така, сякаш живеех в това закъснение. — Има ли някакъв начин да разберем?

— Нямаме никаква информацията за черните дупки, Робин — изрецитира той тържествено. — Това ние наричаме закон на Карстър-Уърнър-Робинсън-Хокинг и неговият смисъл е, че единствената информация, която можем да получим за една черна дупка, е за нейната маса, електрически товар и ъглов момент. Друго нищо.

— Освен ако не влезе човек вътре, както направи тя.

— Е, да, Роби — съгласи се той, седна и се залови за лулата си. Дълга пауза, трасирана с облачета дим. — Робин?

— Да, Алберт?

Изглеждаше сконфузен, или по-точно толкова сконфузен, колкото може да бъде един холографски образ.

— Не бях съвсем честен към теб — каза той. — От черните дупки пристига известна информация. Но за да я разгледаме, трябва да навлезем в квантовата механика. А от това няма да имаш никаква полза. Не е подходяща за твоите цели.

Никак не обичам една програма да ми казва какви са моите „цели“.

— Казвай какво знаеш! — заповядах му аз.

— Е… всъщност не знаем много. Датира още от времето на първия принцип на Стивън Хокинг. Той гласи, че в известен смисъл може да се каже, че черната дупка има „температура“… което означава някакъв вид радиация. Някои видове елементарни частици също успяват да се освободят. Но това не е валидно за този вид черни дупки, които те интересуват, Робин.

— От какъв вид черни дупки успяват да се освободят?

— Е, главно от малките. Тези, чиято маса е, примерно, колкото Монт Еверест. Субмикроскопични. Не по-големи от ядрена частица. Те наистина стават горещи — над стотици милиарда градуса по Келвин. Колкото по-малки стават, толкова по-бърз става квантово-тунелният ефект, толкова по-горещи стават те… така продължават да стават все по-малки и по-горещи, докато избухнат. Големите не. При тях става обратно. Колкото са по-големи, толкова повече материя привличат към себе си, за да попълнят своята маса и по-трудно е за протичане на квантово-тунелен ефект. Такава черна дупка, като тази, на която се намира сега Клара, има температура, вероятно, една стомилионна част от градуса по Келвин, което е доста студено, Робин. И през цялото време става все по-студено.

— Значи от такава дупка изскубването е невъзможно.

— Поне на мен не ми е известен начин за това, Робин. Това удовлетворява ли те?

— Засега — казах аз и го отпратих. Остана обаче нещо неясно: Защо когато ми говореше за Клара ме нарече „Роби“?

Еси ми бе написала добри програми, но ми се струваше, че се препокриват. Навремето използувах програма, която се обръщаше към мен с детското ми име. Но това беше психиатрична програма. Реших да кажа на Еси да ги оправи, защото сега наистина не чувствах нужда от услугите на Зигфрид фон Шринк.

Временният офис на сенатора Праглер не беше на кулата на Гейтуей, а на 26-тия етаж в сградата с офиси на законодателите. Един акт на внимание и ласкателство от страна на Бразилския конгрес към колега. Беше два етажа под върха. Въпреки че бях станал призори, пропилях времето си в разходка из още неразсънилия се град. Минавах под надлези, излизах на паркинги. Разхождах се. Все още се намирах в нещо като летаргия.

Праглер ме изведе от това състояние, целият лъснат и зареден с енергия.

— Чудесни новини, Робин! — каза той, като ме въведе в офиса си и поръча кафе. — Боже! Колко сме били глупави!

За момент помислих, че Бавър е прекратил делото. Това само показваше колко глупав продължавах да бъда; онова, за което говореше той, беше последната информация, пристигнала от Завода за храна. Дълго търсените хичиянски книги се оказаха молитвените ветрила които имахме от десетилетия.

— Мислех, че вече знаеш това — извини се той, когато ми разказа всичко.

— Разхождах се — отговорих аз. Беше смущаващо да ми разказва такова важно нещо, отнасящо се до моя собствен проект. Успях обаче бързо да се овладея. — Струва ми се, сенаторе — казах аз, — че това е голям плюс в полза на отмяната на забраната.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, бях сигурен, че ще реагираш така. Всеки би реагирал така. Имаш ли нещо против да ми разкажеш как си го представяш?

— Е, на мен ми изглежда съвсем ясно. Каква е най-голямата цел на експедицията? Информация за хичиянците. И сега научаваме, че тя просто ни залива, само очаква да бъде разчетена.

Той се намръщи.

— Но ние не знаем как да декодираме тази проклети неща.

— Ще научим. Сега, когато знаем какво представляват, ще изнамерим начин да ги разчетем. За нас това ще бъде Откровение. Единственото, което ни трябва, е техника. Трябва да… — Спрях по средата на изречението. Щях да кажа, че ще бъде добре да започнем да изкупуваме всяко ветрило, което се предлага на пазара, но идеята беше прекалено добра, за да се сподели дори с приятел. — Трябва бързо да получим резултати — продължих аз. Работата е в това, че експедицията Хертер-Хол вече не е единственият ни проект, така че всеки аргумент относно националните интереси вече губи тежест.

Той пое чаша кафе от секретарката си — истинска, жива секретарка, която никак не приличаше на програмата му — после вдигна рамене.

— Това е аргумент. Ще го изложа пред комитета.

— Надявах се не просто да го изложиш, сенаторе.

— Ако имаш предвид да се оттегли делото, Робин, трябва да ти кажа, че нямам такава власт. Тук съм само да упражнявам контрол над Комитета. За един месец. Мога да се върна и да направя страшен скандал в Сената, и вероятно ще го сторя, но повече от това не мога.

— И какво ще прави Комитетът? Ще подкрепи ли искането на Бавър?

Той се поколеба.

— Мисля, че е по-лошо. Мисля, че решението е изцяло да те експроприират. После има думата „Гейтуей Корпорейшън“, което означава, че те ще се хванат за онова, което другите са пропуснали. Разбира се, в дългосрочна перспектива всичко ще бъде компенсирано.

Захлупих чашата от кафето върху паничката.

— По дяволите компенсирането. Мислиш ли, че съм се захванал за това за пари?

Праглер е много близък приятел. Зная, че ме обича и дори мисля, че ми вярва, но лицето му не изразяваше нищо приятелско, когато каза:

— Понякога се чудя защо си се захванал с това, Робин, — За момент той насочи към мен безизразен поглед. Знаех, че знае за мен и Клара, а знаех също, че е бил гост на Еси на Тапан. — Съжалявам за заболяването на жена ти — каза най-после той. — Надявам се, че скоро наистина ще се почувства по-добре.

Отбих се в неговия офис, за да изпратя едно бързо кодирано съобщение до Хариет да предаде на моите хора да организират изкупуването на всяко молитвено ветрило, което им попадне. Тя беше получила около един милион съобщения, които искаше да ми предаде, но приех само едно… това, в което се казваше, че Еси е прекарала спокойно нощта и след около един час ще отиде на преглед. После трябваше да отида на магистралата и да спра едно такси. Когато казах на шофьора адреса, той ме накара да го повторя, а после дори да му го напиша. Причината не беше лошият ми испански. Не му се щеше да отиде във Фрий Таун.

Минахме покрай старата катедрала, под огромната кула Гейтуей, по задръстения булевард и от там по откритата магистрала; цели два километра. Наоколо всичко беше зелено, санитарен кордон, с който бразилците защитаваха своята столица; но непосредствено зад него беше градът на копторите. Веднага щом влязохме в него, вдигнах стъклото. Израснал съм в мините за храна в Уайоминг и съм свикнал на двайсет и четири часова смрад, но това беше страхотна воня. Не само мирис на нефт. Миришеше на открити тоалетни, на гниещи сметища… два милиона население живееха без течаща вода в домовете си. Копторите бяха издигнати най-напред като жилища на работниците, които строяха приказно красивия град. Предвиждаше се да ги съборят след изграждането на столицата. Но градът на копторите никога не изчезна. Той бе само легализиран.

Мърморейки си, шофьорът кара почти един километър по тесните улички със скоростта на охлюв. Пътя ни пресичаха бавно движещи се кози и хора. Малки деца бръщолевеха и тичаха заедно с колата. Помолих го да ме закара чак до мястото, където живееше сеньор Хансън Бавър, но преди той да разбере накъде трябва да кара, го видях да седи на бетонните стъпала, поставени пред един ръждив фургон. Щом му платих, шофьорът обърна назад и замина много по-бързо, отколкото бе дошъл, като псуваше на висок глас.

Бавър ме видя, но не стана. Ядеше някаква сладка кифла и не престана да дъвче. Само ме наблюдаваше.

По стандартите на покрайнините жилището му беше царско. Тези стари фургони имаха две или три стаи, а отвън имаше дори малка лехичка, в която растеше нещо зелено. Темето му беше голо и изгоряло от слънцето. Бе облечен с мръсни прерязани памучни джинси и тениска, с някакъв надпис на испански, също мръсна. Той преглътна и каза:

— Бих ти предложил обяд, Бродхед, но тъкмо го привършвам.

— Не желая обяд. Желая да постигнем споразумение. Ще ти дам петдесет процента от моето дялово участие плюс един милион долара в брой, ако прекратиш делото.

Той внимателно поглади темето си. Видя ми се странно, че толкова бързо бе изгорял, защото предния ден не бях забелязал такова нещо — но после разбрах, че не бях забелязал и голото му теме. Бил е с перука.

Облечен така, че да отговаря на средата. По нищо да не се различава. Не ми харесваше държането на този човек, както не ми харесваше и тълпата, която се събираше около нас.

— Може ли да поговорим вътре? — попитах аз.

Не ми отговори. Напъха последната хапка от кифлата в устата си и задъвка, докато ме гледаше.

Това вече беше прекалено. Промъкнах се покрай него и изкачих стъпалата на къщата му и влязох вътре.

Първото, което ме порази, беше непоносимата воня — беше по-нетърпима, отколкото навън, о, сто пъти по-лошо. Трите стени на стаята бяха заети от наредени до тавана клетки, пълни със зайци. Това, което вонеше, бяха заешки изпражнения — цели килограми. И не само от зайци. Една мършава жена кърмеше бебе, увито в напикани пелени. Не, не жена. Беше момиче; имаше вид най-много на петнайсетгодишно. Тя ме гледаше с уморен поглед, без да спре кърменето.

Значи това беше преданият защитник на паметта на жена си! Не можах да се сдържа и високо се изсмях.

Влизането вътре не беше най-добрата идея. Бавър ме последва, затвори вратата и вонята се усили. Сега вече не беше безразличен, беше бесен.

— Виждам, че не одобряваш начина ми на живот — каза той.

Вдигнах рамене.

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам с теб сексуалния ти живот.

— Не. Нито пък имаш право. Ти не би могъл да ме разбереш.

Опитах се да насоча разговора в желаната от мен насока.

— Бавър — казах аз, — направих ти предложение, което ще ти даде повече от онова, което можеш да получиш по съдебен ред и много повече, отколкото имаш някакво основание да се надяваш. Моля те да го приемеш, така че да мога да продължа онова, което върша.

Този път не ми отговори, но каза нещо на португалски на момичето. Тя стана, тихо, уви някакъв парцал около коремчето на детето и излезе на стъпалата, като затвори вратата зад себе си. Бавър каза, сякаш не ме бе чул:

— Триш я няма повече от осем години, мистър Бродхед. Пък аз имам само един живот и зная какви са шансовете ми отново да се съберем с нея.

— Ако можем да измислим как правилно да използуваме хнчиянските кораби, може би ще можем да излезем и да намерим Триш — подхвърлих аз. Той обаче не каза нищо, сякаш мислеше, че се опитвам да го изиграя. Казах му още: — Един милион долара, Бавър. Още тази вечер можеш да се изнесеш оттук. Завинаги. С дамата си, бебето си и дори с зайците си. Пълно медицинско обслужване за всички. Бъдеще на детето ти.

— Казах ти, че няма да можеш да ме разбереш, Бродхед.

Възпрях се да не кажа нещо по-силно и само додадох:

— Тогава ми помогни да разбера. Кажи ми онова, което не зная.

Той вдигна една напикана пелена и няколко фиби от стола, на който бе седяло момичето. За момент помислих, че ще прояви гостоприемство, но вместо да предложи на мен, той седна и каза:

— Бродхед, изкарах осем години на социална помощ. Бразилска социална помощ. Ако не отглеждахме зайци, нямаше да можем да хапнем месо. Ако не продавахме кожата, нямаше да мога да си платя автобусния билет, за да отида и се срещна с теб, нито пък да отида до офиса на моя адвокат. Един милион долара не могат да ми платят всичко това, нито пък на Триш.

Продължавах да се владея, но вонята, както и неговото държане бяха почнали да ми действат на нервите.

Промених стратегията.

— Изпитваш ли някакво състрадание към съседите си, Бавър? Искаш ли те да получат помощ? Ние можем да сложим завинаги край на тази бедност, Бавър, с хичиянската технология. Достатъчно храна за всеки! Хубави жилища!

Отговори ми търпеливо:

— Ти знаеш не по-зле от мен, че първото нещо, което ще се получи от хичиянската технология… от която и да е технология… няма да отиде в копторите, а ще иаправи богатите като теб още по-богати. О, може би рано или късно и това ще стане, но кога? Ще бъде ли навреме, за да има някакво значение за моите съседи?

— Да! Ако мога да направя това да стане по-бързо, ще има!

Той кимна.

— Казваш, че ще направиш това. Зная, че аз ще го направя, ако контролът е в мои ръце. Но защо трябва да ти вярвам?

— Защото ти давам честната си дума, глупава тикво! Защо мислиш, че толкова бързам?

Той се облегна назад и ме погледна.

— Колкото до това — отговори той, — е, да, мисля че зная защо бързаш толкова много. То няма нищо общо с моите съседи или с мен. Моят адвокат те е проучил много внимателно, Бродхед, и аз зная всичко за твоето момиче от Гейтуей.

Не можех да се сдържа. Избухнах.

— Ако знаеш чак толкова много — изревах аз, — тогава трябва да знаеш, че искам да я измъкна оттам, където я натиках! И чуй какво ще ти кажа, Бавър. Няма да допусна ти и твоята малолетна курва да ми попречите да опитам!

Изведнъж лицето му почервеня като темето.

— А защо не попиташ жена ти какво мисли за онова, което вършиш? — запита той злобно.

— Защо ти не я попиташ? Ако живее достатъчно дълго, за да й се скараш. Върви по дяволите, Бавър! Аз си отивам. Кажи ми как да взема такси? — Той само се изхили. Подло. Минах покрай жената на площадката и излязох, без да се обръщам.

Докато се върна в хотела вече знаех за какво се беше изхилил. Стана ми ясно през двата часа чакане да автобуса на един площад в съседство с открита тоалетна. Не бих могъл дори да опиша какъв ужас беше пътуването с автобус. Пътувал съм още по-лошо, но никога откакто напуснах Гейтуей. Във фоайето на хотела имаше групи хора, които ме гледаха някак странно докато влизах. Разбира се, всички знаеха кой съм. Всеки знаеше за Хертер-Хол, а моята снимка беше показвана до тях по пиезовизията. Не се и съмнявах, че изглеждах особено — изпотен и все още ядосан.

Когато затръшвах вратата на апартамента зад гърба си, екранът беше осеян със сигнали за внимание. Първата ми работа беше да вляза в банята, но през рамо, през отворената врата, извиках:

— Хариет! Задръж за минутка всички съобщения и ми дай Мортън. Еднопосочна връзка. Не искам отговор, искам само да му разпоредя. — В ъгъла на екрана се появи дребното лице на Мортън, изглеждаше нетърпеливо, но готово. — Мортън, току-що се върнах от Бавър. Казах му всичко, за което се сетих, но нямаше никаква полза. Ето защо намери ми частен детектив. Искам да го проуча така, както никога досега не е бил проучван. Кучият му син все трябва някъде нещо да е сгрешил. Искам да го шантажирам. Дори ако е фиш от пътната полиция отпреди десет години; искам за това да го екстрадират. Заеми се с него. — Той кимна мълчаливо, но не се оттегли, което означаваше, че ще изпълни разпореждането, но има й нещо да ми каже, стига да му разреша. Над него се намираше по-голямото, очакващо лице на Хариет, която отброяваше минутите мълчание, който й бях наложил. Върнах се в стаята и казах: — Добре, Хариет, дай да видим какво имаш да ми съобщиш. Най-напред най-важното, едно по едно.

— Да, Робин, но… — Тя се поколеба, докато правеше бързи оценки. — Има две много бързи, Робин. Първо, Алберт Айнщайн иска да обсъди с теб пленяването на групата Хертер-Хол, очевидно от хичиянци.

— Пленени! Защо, по дяволите, не ми… — Спрях. Очевидно тя не би могла да ми съобщи, тъй като целия следобед нямах никакви комуникационни средства. Хариет не ме остави дълго да размишлявам дълго, а продължи:

— Мисля обаче, че ще предпочетеш най-напред да чуеш рапорта на доктор Лийдерман, Робин. Аз установих връзка и сега тя е готова да говори с теб, на живо.

Това ме спря.

— Давай — казах аз, но знаех, че няма да е нещо добро, щом Уилма Лийдерман искаше да ми докладва лично и на живо.

— Какво има? — попитах, щом тя се появи. Беше във вечерен тоалет с орхидея на рамото. За първи път след нашата сватба я виждах така облечена.

— Не се паникьосвай, Робин — каза тя, — но Еси има малък проблем. Отново е на системи.

— Какво?

— Не толкова зле, колкото ти изглежда. Будна е съзнание е, не чувства болка, състоянието й е стабилно. Можем да я поддържаме така вечно…

— Но?

— Но организмът й отхвърля бъбрека и тъканта около него не се възстановява. Има нужда от много нови донори за трансплантация. Преди около два часа имаше уремична криза и сега е на двайсет и четири часова диализа. Това обаче не е най-лошото. В нея са трансплантирани толкова много неща от толкова много различни донори, че сега автоимунната й система е блокирана. Трябва по някакъв начин да вземем от нея тъкан за определяне на съвместимост и дълго време трябва да бъде с подтисната имунна система.

— По дяволите! Това си е чисто средновековие.

Тя кимна.

— Обикновено успяваме да постигнем стопроцентова съвместимост, но не й с Еси. Този път не. Най-напред, знаеш, че тя има рядко срещана кръвна група. Тя е рускиня и в тази част на света не се срещат хора от този тип, така че…

— За бога, вземете някой от Ленинград!

— Тъкмо се канех да ти кажа. Проверихме всички световни банки за тъкан. Можем да използуваме нещо много близко. Наистина близко. Но при сегашното й състояние все още съществува известен риск.

Погледнах я внимателно и се опитах да се ориентирам от тона й.

— Искаш да кажеш, че може да не го преодолее?! — Тя леко поклати глава. — Да умре? Не ти вярвам! За какъв дявол е пълното здравно обслужване?

— Робин… тя вече беше умряла от това, ти знаеш. Трябваше да я реанимираме. Шокът, който може да преживее, има граница.

— Тогава по дяволите операцията! Ти каза, че в това състояние е стабилна!

За момент Уилма погледна към свитите в скута си ръце, след това към мен.

— Тя е пациентът, Робин, а не ти.

— Какво ще рече това?

— Че тя има право да реши. И тя вече реши, че не иска да живее, ако вечно ще бъде привързана към системи. Утре сутринта ще се опитаме отново да говорим с нея.

Седях и гледах вцепенен в бокса дълго след като Уилма Лийдерман беше изчезнала и търпеливата ми секретарска програма отново се беше появила, мълчаливо очакваща нареждания.

— Хм, Хариет — промълвих най-сетне аз, — искам довечера да отпътувам.

— Да, Робин — отговори тя. — Вече съм направила резервация. Тази вечер няма директен полет, но има един, с който можеш да се прекачиш в Каракас и да пристигнеш в Ню Йорк в пет часа сутринта. Операцията не е планувана преди осем.

Тя се оттегли в мълчаливо очакване. Нацупеното глупаво лице все още беше в десния долен ъгъл на бокса, дребно и укоряващо. Мълчеше, но от време на време се окашляше или преглъщаше, за да ми напомни, че чака.

— Мортън — казах аз, — не ти ли казах да изчезнеш?

— Не мога да сторя това, Робин. Не докато имам нерешена дилема. Ти ми разпореди за Бавър…

— Адски прав си. Ако не мога да се справя с него по този начин, може би просто ще го убия.

— Не трябва да се тревожиш — бързо каза Мортън.

— Има съобщение до теб от адвокатите му. Решил е да приеме твоето предложение.

Опулих се от изненада.

— И аз не мога да го разбера, Робин, нито пък неговите адвокати — побърза да сподели Мортън. — Те са много разстроени. Но има съобщение лично до теб; може би то изяснява случая.

— Какво е то?

— Цитат: „Може би в крайна сметка той разбира всичко“. Край на цитата.

В объркания си живот, който при това бе много дълъг, съм имал много объркани дни, но този беше специален. Напълних ваната с гореща вода и се киснах половин час, опитвайки се да забравя всичко. Усилието не се увенча с успех.

До отлитането на самолета за Каракас оставаха три часа. Не знаех какво да правя с това време. Не че нямах работа. Хариет се опитваше да ангажира вниманието ми — Мортън искаше да потвърдя договора с Бавър Алберт — да обсъдим биоанализа от хичиянските екскременти, които някой бе събрал. Всеки желаеше да говори с мен за всичко. Не исках да разговарям с никого. Бях затънал в моето забавено време и наблюдавах как светът профучава. Но той не профучаваше, той пълзеше. Не знаех какво да направя с това. Добре беше, че Бавър смяташе, че разбирам нещата толкова добре. Чудех се по какво съдеше, че разбирам.

След известно време успях да събера достатъчно енергия, за да накарам Хариет да ми представи някои от обажданията, и взех решения по спешните. Известно време след това се занимавах с купичката с мляко и бисквитите, като в същото време слушах новините. Имаше много коментари но пленяването на групата Хертер-Хол от хичиянците, но Алберт щеше да ми каже много повече от новинарите от пиезовизията.

Тогава си спомних, че Алберт искаше да говори с мен и се почувствах по-добре. Това ми даде смисъл и цел за живот. Имах някого, на когото мога да крещя.

— Малоумнико — изкрещях аз, когато се появи неговият образ, — магнитните ленти са отпреди едно столетие. Как не можа да ги разчетеш?

Той ме погледна спокойно изпод рунтавите си бели мустаци.

— Имаш предвид така наречените „хичиянски ветрила“, нали, Робин? Разбира се, че сме се опитвали много пъти. Дори подозирахме, че може да има синергия, така че опитахме едновременното въздействие на няколко магнитни полета, постоянно и променливо, променливи с различна честота. Опитахме дори едновременно микровълнова радиация, макар че тя се оказа неправилна…

Все още бях вглъбен, но не толкова, за да не доловя загатнатото.

— Искаш да кажеш, че може да има и правилна?

— Разбира се, Робин — усмихна се той. — Веднъж получихме добра следа от уредите на Хертер-Хол чрез просто удвояване на честотата на радиацията. Същата микровълнова радиация, с която е обгърнат Заводът за хана, поток от няколко микровата елиптично поляризирана микровълна с дължина един милион ангщрьома. И тогава получихме сигнал.

— Просто удивително! И какво получихте?

— Хм — каза той, като се пресегна за лулата си, — всъщност не много, още не. Това е съхранена и временно зависима холограма, така че онова, което получихме представлява някакъв накъсан облак от символи. И, разбира се, не можем да прочетем никой от тези символи. Представляват хичиянски език, разбираш ли? Засега това си е чиста криптография24, така да се каже. Единственото, което ни е необходимо, е Розетският камък25.

— Колко дълго?

Той вдигна рамене, разпери ръце и намигна.

Замислих се за момент.

— Добре, нека спрем дотук. Нещо друго. Искам да разчетеш от юридическата ми програма всичко по въпроса — честоти на микровълната, схеми, всичко. Там някъде трябва да се намира патентът, който търся.

— Разбира се, Робин. Хм. Искаш ли да чуеш нещо за Мъртвите?

— Какво за Мъртвите?

— Е — отговори той, — не всичките от тях са били живи същества. В тези запаметяващи чипове има някакви доста странни малки интелекти, Робин. Мисля, че те може би са онова, което ти наричаш Древните.

Почувствах как по гърба ми полазиха мравки.

— Хичиянци?

— Не, не, Робин! Почти хора. Но не съвсем. Не могат да си служат добре с езика, особено онези, които изглежда са най-ранни и бас ловя, че не можеш да предположиш необходимото компютърно време за анализиране и преобразуване на казаното от тях, за да се получи нещо смислено.

— Боже Господи! Това ще бъде истинско предизвикателство за Еси, когато… — Спрях. За момент бях забравил за Еси. — Е — казах аз, — това е… интересно. Какво друго имаш да ми казваш?

Всъщност друго нищо не ме интересуваше. Бях изразходвал последната капка адреналин. Оставих го да ми разкаже останалото, но по-голяма част от него мина покрай ушите ми. Знаеше се, че трима души от групата Хертер-Хол били пленени. Хичиянците ги завели в някаква зала с форма на вретено, из която имало разхвърляни някакви машини. Камерите продължавали да изпращат кадри, но нямало нищо интересно. Мъртвите били полудели. За Пол Хол нищо не се знаело; може би все още бил на свобода. Може би все още бил жив. Връзката по радиото на Мъртвите и Завода за храна продължавала да функционира, но не се знаело докога… дори и да има какво да ни се съобщи. Органичната химия на хичиянците била доста изненадваща, в смисъл, че не била толкова различна от човешката, колкото би могло да се предполага. Оставих го да приказва докато сам спря, но не го подканих да продължи, а включих развлекателния канал по пиезовизията. Двама комедианти се разсмиваха един друг. За нещастие говореха на португалски. Нямаше значение. Имах за убиване още цял час и останах на канала. Ако не друго, можех да се наслаждавам на хубавата бразилка, с украшение в косата, прилично на плодова салата, чието оскъдно облекло двамата смешници смъкваха всеки път, когато минаваха покрай нея, кикотейки се.

Сигналната лампа на Хариета светна ярко червено.

Преди да реша да отговоря, картината на пиезовизията се смени и един строг глас каза нещо на португалски. Не можах да разбера нито дума, но разбрах картината, която се яви веднага след това.

Заводът за храна останал без суровина; кадърът бил сниман от Хертер-Хол при приближаването им до дока. И в късите изречения, произнесени от говорителя, имаше две думи, които може би бяха „Петер Хертер“.

Може би бяха.

Бяха.

Картината не се смени, но се чу глас, който беше гласът на Хертер — гневен и суров:

— Това съобщение — каза той, — трябва незабавно да се предаде по цялата мрежа. То представлява двучасово предупреждение. След два часа ще причиня едноминутна нервна криза като легна в кушетката и изстрелям необходимите вълни. Казвам ви, за да вземете предпазни мерки. Ако не сторите това, вината ще е ваша, не моя. — Той почака един момент, а после резюмира: — Запомнете, имате два часа след сигнала, който ще подам. Не повече. Малко след това ще ви кажа причината за това, както и онова, което искам по право, ако не желаете кризата да се повтаря многократно. Два часа. Начало… сега.

Гласът спря.

Говорителят отново се появи, като говореше на португалски; изглеждаше изплашен. Нямаше значение, че не можех да разбера какво казва.

Бях разбрал онова, което бе казал Петер Хертер. Той беше поправил кушетката на сънищата и се канеше да я използува. Не от незнание, като Уон. Не и от любопитство, като Джанин. Той се канеше да я използува като оръжие. Той държеше в ръцете си оръжие, насочено към цялата човешка раса.

Първата ми мисъл беше: „Край на сделката с Бавър“. Сега хората от „Гейтуей Корп.“ несъмнено щяха да сложат ръка върху всичко и аз не можех да ги виня за това.