Гейтуей II

МЯСТОТО, КЪДЕТО СА ОТИШЛИ ХИЧИЯНЦИТЕ

В шест часа часа вечерта Робин Бродхед тържествено чествал десетия си рожден ден. Съседката му подарила чорапи, играта „Не се сърди човече“ и един шеговит подарък — някаква книга, озаглавена „Всичко, което знаем за хичиянците“. Наскоро били откритите техни тунели на Венера и били направени много предположения за мястото, където хичиянците са отишли да живеят, за тяхната външност, за целите, които преследват. Шегата в книгата се изразявала в това, че всичките й сто и шейсет страници били празни.

По същото време, на същия ден — или във всеки случай в час, еквивалентен на местното време, което е много различно — едно същество правело обичайната си вечерната разходка преди лягане. То също очаквало някакво честване, но без тържество. Това същество било отдалечено от празничната торта със свещички на Бродхед на повече от четирийсет хиляди светлинни години: и било много различно от човешките същества. То нямало име, но от уважение към работата, която вършело, обикновено го наричали с някакво име, което се превежда приблизително като „Капитан“. Над квадратната му, фино окосмена глава звездите били изключително близко и ярки. Когато гледал към тях, го заболявали очите, въпреки добре проектираната, подобна на стъкло обвивка, която покривала както мястото, където се намирал той, така и по-голяма част от цялата му планета. Начумерени червени звезди от клас М, по-ярки от Луната, гледана от Земята. Три златни G. Една гореща F, с цвят на слама, при гледането на която изпитвал болка. На неговото небе нямало звезди от клас О или В. Също така въобще нямало слабосветещи звезди. Капитанът можел да различи всяка звезда, която виждал, защото те били не повече от около десет хиляди, почти всички студени и стари; дори и най-слабата се виждала ясно с невъоръжено око. А зад тези познати хиляди звезди — е, зад тях той не можел да вижда, не от мястото, на което се разхождал, но знаел от многото космически полети, че покрай тях имало турбулентна, почти невидима синя обвивка, която заобикаля всичко, което той и неговите хора притежавали във Вселената. Небето над главата му можело да ужаси всяко земно същество. През тази нощ, повтаряйки си мислено какво може да види след като се събуди, Капитанът почти се изплашил.

Широк в раменете и бедрата, тесен отпред-назад, Капитанът се поклащал, когато се връщал към пояса, който щял да го докара до спалния му пашкул. Разходката била кратка. Според неговите възприятия само няколко минути. (На четирийсет хиляди светлинни години Робин Бродхед ядял, спял, навлизал в юношеската си възраст, изпушил първата си дрога, счупил си китката и тя отново зараснала и наддал почти десет килограма, преди Капитанът да излезе от пояса.) Капитанът пожелал лека нощ на сънливите си съквартиранти (двама от които от време на време му били и сексуални партньори), свалил от шията си отличителната огърлица за ранг, отвързал животоподдържащия и комуникационните апарати, завързани за краката му, повдигнал капака на своя пашкул и се пъхнал вътре. Обърнал се осем или десет пъти, после се завил с мека, гъбеста, плътна завивка. Хората на Капитана били дошли от бърлогите, а не от равнините. Те спели най-добре така, както били спали техните праисторически предци. Когато се настанил удобно, Капитанът протегнал костеливата си ръка нагоре през завивката, за да затвори пашкула, както го бил затварял през целия си живот; както правели всичките му хора, за да спят добре; както били придърпали звездите над тях, за да ги покрият, когато нуждата налагала всички да прекарат много дълъг и несмущаван сън.

Шегата с книгата за рождения ден на Робин била малко провалена, защото не била съвсем вярна. За хичиянците се знаели някои неща. Било очевидно, че в някои отношения те били съвсем различни от човешките същества, но в много съществени неща — еднакви! В любопитството. (Само любопитството могло да ги накара да посетят толкова много далечни и странни места.) В технологията. Хичиянската наука не била същата като човешката, но почивала на същата термодинамика, същите закони за движение, същия полет на мисълта от микроскопичното до необятното, от ядрените частички до Вселената. В основата си същата органична химия на тялото. Дишали почти същия въздух. Хранели се със съвместима по състав храна.

Основното, което всеки знаел за хичиянците — или се надявал, или досещал — било, че те всъщност не били, когато се погледне задълбочено, толкова различни от човешките същества. Може би няколко хиляди години по-напред в цивилизацията и науката. Може би дори не чак толкова много. И в това, както всеки се досещал (или се надявал) нямало нищо лошо. Били минали повече от осемстотин години между времето, когато първият груб хичиянски кораб бе дръзнал да опита да унищожи маса като начин за създаване на тяга и времето, докато техните експедиции посетили по-голяма част от Галактиката. (В една танзанийска пустиня един от праотците на Кривогледата се чудел какво да прави с костите от антилопа, които му била дала майка му.) Осемстотин години — но какви години!

Хичиянците се увеличили. Станали един милиард. После десет. След това сто. Построили коли с колела и ролки, за да се придвижват по непознатата повърхност на своята планета, а след не повече от две поколения, вече летели в Космоса с ракети; още няколко поколения и те вече изследвали планетите на съседните звезди. Едновременно с това те учели. Те създали както огромни, така и микроскопични инструменти: неутронна звезда за гравитационен детектор; интерферометър с напречно сечение една светлинна година, за улавяне и измерване на радиовълни от галактики, чието червено преместване се доближава до граничната стойност. Звездите, на които отишли и галактиките, които разглеждали, били почти идентични с тези, наблюдавани от Земята — астрономическото време от няколко стотин хиляди години наистина се отразявало — но те видели повече и разбрали всичко по-задълбочено.

И онова, което видели и разбрали, се оказало от изненадващо значение за тях. Защото предположението на Алберт било вярно — почти вярно — във всеки детайл, чак до точката, в която ставало ужасно невярно.

Като резултат от тяхното разбиране, хичиянците направили онова, което им се струвало най-добро.

Те върнали обратно всичките си далечни експедиции, почистили добре местата, на които били и отнесли със себе си всичко, което можело да бъде полезно и можело да се пренесе.

Те изследвали няколко милиона звезди и от тях избрали неколкостотин — някои, за да отхвърлят, защото били опасни, други, да обединят. За тях това не било трудно. Способността да унищожават или да създават маса означавало, че били овладели гравитационните сили. Те избрали една популация от стабилни звезди с дълъг живот, отделили опасните, събрали ги заедно или достатъчно близко една до друга, за да направят с тях онова, което искали. Получили се черни дупки с различни размери. Определена концентрация на материя в определен обем от пространството и гравитация, която я държи. Една черна дупка може да бъде колкото галактика, без съставящите я звезди да са по-близко една от друга от звездите в нашата галактика. Хичиянските планове не били така грандиозни. Те потърсили обем от пространството с дължина няколко дузини светлинни години, изпълнили го със звезди, вкарали вътре корабите си…

И гледали как то се затваря около тях.

Оттогава хичиянците са изолирани от останалата част от Вселената, скрити в звездното си гнездо. За тях времето се променило. Вътре в черната дупка ходът на времето се забавя — силно се забавя. Във Вселената отвън са изминали повече от три четвърти милиона години. Вътре на Капитана му се струвало, че са минали не повече от две десетилетия. Докато те си правели удобни гнезда в заловените от тях планети, умерената, мека епоха на плиоцена отстъпила място на бурите и ветровете на плейстоцена. Ледникът от гюнц пълзял на север и се оттеглял; после дошли миндел, рис, вюрм. Австралопитеците, които Капитанът отвлякъл — може би да им помогне, или най-малкото да ги изучи с надежда да намери начин да им помогне — изчезнали, а експериментът се провалил. Открит бил питекантропуса, а след него хайделбергският човек, неандерталците. Те пълзели на север и на юг с движението на леда, изобретявали инструменти, научили се да заравят мъртвите си и да ги ограждат с кръг от рогове от дива коза, научили се — започнали да се учат — да говорят. Между континентите изникнали провлаци, а после били отмити. Върху някои от тях се появили изплашени, първобитни племена, вълна от Азия, която преминала от Аляска до нос Хорн, друга вълна, която останала там където била. Сред хората, които живеели там, израснали дебели образувания от мазнина около синусите, за да предпазват белите им дробове от жилещия арктичен студ. Децата на Капитана създавали челяд в тунелите на Венера и живели с тях, докато той и неговите екипи открили Земята и избрали най-обещаващите примати, които още не били напълно развити. Хомо сапиенс се бил научил да използува огъня и колелото.

А времето минавало.

Всеки удар на двойното сърце на Капитана се равнявало на половин ден във вселената отвън. Когато шумерите слезли от планините и създали града на персийското плато, Капитанът бил поканен да участвува в предстоящия годишен разговор. Докато преглеждал списъка на гостите, Саргон34 построил една империя. Докато въвеждал команди в програмата на машините си за срещата, малките, треперещи хора изсекли син камък под формата на паметник, за да оформят Стоунхендж. Колумб открил Америка, докато Капитанът се ядосвал с направени в последната минута промени в срещата; той завършил вечерята си, докато първите човешки ракети се клатушкали в орбита и решил да протегне краката си, преди да се оттегли на почивка, когато един човек-изследовател, със затаен дъх от изненада, влязъл в първите хичиянски тунели на Венера. Той спал през времето, когато Робин Бродхед пораснал, изкарал пубертета, отпътувал на Гейтуей и оттам извършил своите полети; спал, когато бил открит Заводът за храна и било взето решение за неговото изследване. Капитанът бил в просъница, когато групата Хертер-Хол започнала четиригодишния си полет и отново заспал — за него това било по-малко от времето, еквивалентно на един час — по време на целия им уморителен полет. След всичко това Капитанът все още бил относително млад. Той имал пред себе си еквивалента на десет години активен, енергичен живот — или онова, което във Вселената отвън би изглеждало като четвърт милион години.

Целта на юбилейната среща била да се разгледа хичиянското решение за оттегляне в една черна дупка и да се обсъди какво друго може да се направи.

Срещата била кратка. Всички хичиянски срещи били кратки, когато не били тържествени или удължени просто заради самото удоволствие от тях; дискусиите, провеждани с помощта на машини-посредници, спестявали толкова много време, че съдбата на Света можела да се реши за минутки.

Били решени много неща. Имало тревожни новини. Звездата от F-тип, която включили малко колебливо в тяхното гнездо, показвала признаци на крайна нестабилност. Не съществувала непосредствена опасност. Но било добре да не се намира в близко съседство. Някои от новините били неприятни, но очаквани. Последният пристигнал отвън кораб не показвал следи от зараждане на друга космическа цивилизация. Това било очаквано и оставено без внимание. Най-сериозните теоретически анализи показвали, че теорията на осцилиращите вселени била правилна и че наистина хипотезата на принципа на Мах (те не я наричали с това име), която показвала, че в една ранна точка на Големия взрив безразмерните числа могат да бъдат променени, е вярна. Накрая, била открита дискусия по решението този път да се разположат отвън, така че времето да минава четирийсет хиляди пъти по-бързо, отколкото в тяхната затворена сфера. Било ли достатъчно това отношение от 40000 към 1, за да спечелят? То можело да бъде направено по-голямо — толкова голямо, колкото искат — просто чрез намаляване на размерите на дупката и, може би, в същото време изключвайки тази неприятна звезда F. Било разпоредено да се проведат изследвания. Били разменени поздравления. Срещата приключила.

Капитанът, след като свършил с задълженията си, отново излязъл на повърхността да се разходи.

Било ден. Прозрачните паравани били затъмнени. Въпреки това, петнайсет или двайсет ярки звезди светели на синьо-зеленото небе, дразнейки своето слънце. Капитанът широко се прозинал, помислил да закуси, но решил вместо това да си почине. Той седнал сънливо под светлокафявото слънце, като си мислел за срещата и всичко свързано с нея. Сходството между хичиянци и хора било достатъчно голямо за Капитана, за да бъде разочарован от това, че онези същества, които лично той бе избрал и поставил на артефакта, не постигнали нищо повече. Разбира се, може би ще постигнат. Ракети със съобщения оттам пристигали само на една или две години, според техните стандарти — по-вероятно на всеки петдесет хиляди години по стандартите на човешките същества на Земята. Дори ако неговият собствен проект се бил провалил, по цялата галактика се провеждали още петнайсет или шестнайсет други, където били забелязани обнадеждаващи следи на очакван интелигентен живот. Но повечето не били толкова напред в своето развитие, колкото австралопитеците.

Капитанът се облегнал на своята седалка под формата на буквата V, разположил животоподдържащата капсула под седалката и погледнал към небето. Ако те дойдат, чудел се той, как ли ще разберем кога идват? Небето ли ще се разцепи? (Глупости, сгълчал се той.) Или пък тънката обвивка на черният екран на тяхната черна дупка просто ще се изпари и вътре ще нахлуе светлината от една цяла звездна вселена? Малко вероятно.

Но ако и когато това се случи, те трябва да знаят. В това той бил убеден.

Доказателството за съществуването на такава опасност било сигурно.

Не било такъв вид доказателство, което само хичиянците могат да разберат. Ако някоя от експериментираните от тях цивилизации достигне до необходимото развитие, те също ще могат го видят. Анизотропния характер на триизмерната фонова космическа радиация показвал необясним „дрейф“. (Човешките същества също се бяха научили да го отчитат, макар че все още не можеха да го разбират.) На първо място може да се промени физическата теория, която предлага такива фундаментални числа, правещи възможен живота. (Човешките същества се бяха научили да разбират това, но не бяха сигурни дали е вярно.) Едва уловимите признаци от далечни галактики, които служеха като индикатор за скоростта на тяхното разширяване, показваха, че тази скорост бе започнала да намалява, а за някои от тях дори и да се обръща. Това беше отвъд човешките възможности за наблюдение — засега: но може би нямаше да е така след няколко години или десетилетия.

Когато хичиянците разбрали, че Вселената не само трябва да се унищожи, за да се изгради отново — но че някои, някъде, фактически вършат това — те били ужасени. Те трябвало да направят всичко възможно, за да разберат кои са те, или къде се намират. Едно било сигурно: хичиянците не искали конфронтация с тях. Така че Капитанът и всички други хичнянци искали от своите експерименти да получат високоразвита и просперираща раса. От чувство за милосърдие и доброта. От любопитство. И от нещо друго. Експериментите били нещо повече от експерименти. Те били един вид буферно състояние.

Ако някоя от опитните раси, които хичиянците бяха създали, наистина бе процъфтяла, сега тя трябваше да бъде истински технологична. Може би те сега откриваха пътищата към самите хичиянци от онези доказателства, които те бяха оставили за себе си и това внушаваше много страх у Капитана. Той се опита да се усмихне, като в ума си формира уравнението: „Експериментите“ (трябва да) „Хичиянците“ (като) „Хичиянците“ (трябва да)… „Тях“.

Които и да бяха тези „Тях“.

Най-после, помисли си Капитанът тъжно, когато те се върнат отново да окупират тази вселена, която са променили, за да отговаря на техните капризи, те ще трябва да се справят с онези другите, преди да се справят с нас.