Гейтуей II

ШЕЙСЕТ МИЛИАРДА ГИГАБИТА

Когато Еси Бродхед каза: „Искам програмата Алберт Айнщайн“, тя задейства голям брой събития. Много малко от тях можеха да се видят без допълнителни сетива. Те не се извършваха в макроскопическия физически свят, а в една вселена, съставена главно от електрически заряди и пътища в мащабите на електрона. Отделните единици бяха микроскопични. Цялото обаче не; то беше съставено от шейсет милиарда гигабита28 информация.

В Академогорск професорите на младата С.Я. й бяха преподавали тогавашната компютърна логика, изградена върху йонна оптика и магнитни мехурчета. Тя се беше научила да накара нейните компютри да вършат чудни неща. Те можеха да смятат с цели числа с многомилионни цифри или да изчислят приливите и отливите на един кален поток за хиляди години напред. Можеха да съставят детски стихчета за „Къщичка“ и „Татко“, а после да ги превърнат в архитектурен план или пък в шивашки манекен на човек. Можеха да изобразят къща, да добавят към нея веранда, покрита с гипсови панели или облицована със слонова кост. Можеха да обръснат брада, да турят перука, костюм за пътуване с яхта или за игра на голф, за директорски съвет или за бар. Такива бяха чудните програми на деветнайсетгодишната Симка. Тя ги намираше вълнуващи. Но оттогава беше пораснала. В сравнение с програмите, които пишеше сега за секретарката си, за „Алберт Айнщайн“ и за многобройните си други клиенти, тези ранни програми бяха бавни и пипкави карикатури. Те не използваха възможностите, заети от хичиянската технология, или от памет с капацитет 6 х 10 бита.

Разбира се, дори и Алберт не използваше едновременно всичките шейсет милиарда гигабита. Преди всичко поради това, че те не винаги бяха достъпни за разпределено ползване. Дори и разпределените памети бяха заети от десетки хиляди програми, умни и сложни като Алберт, и други десетки милиони по-малко интелигентни. Програмата „Алберт Айнщайн“ се появи между хилядите и милиони без да им пречи. Пътни сигнали я предупреждават за заети чинове. Контролни постове я водят към подпрограми и библиотеки, необходими, за да изпълни своите функции. Нейният път никога не е права линия. Той представлява дърво, разклоняващо се в точките на вземане на решения, светкавица от зигзаги, завои и връщания. Това всъщност не е истински път; Алберт никога не се движи. Той никога не се намира на някое определено място, от което да се прехвърли. А и може да се спори дали Алберт „представлява“ изобщо нещо. Той не съществува непрекъснато. Когато Робин Бродхед свърши с него и го изключи, той престава да съществува и неговите подпрограми приемат други задачи. Когато отново бива включен, той се възстановява от някой свободен чип, в съответствие с програмата, написана от С.Я. Той е истински не повече от едно уравнение, и не по-малко от Бог.

— Искам… — каза С.Я. Лаворовна-Бродхед. Преди да беше изрекла и половината от първата гласна, звуково активиран модул в приемника на монитора извика секретарската програма. Секретарката не се появи. Тя прочете първата част от името, което следваше…

— …Алберт Айнщайн…

…Съпостави я с паметта за команди, извърши вероятностна оценка на останалата част и издаде команда. Но това не беше всичко, което извърши секретарката. Преди това тя бе разпознала гласа на С.Я. и бе потвърдила, че това е оторизирана личност… всъщност личността, която я бе написала. Извърши проверка за непредадени й съобщения, намери няколко и оцени тяхната спешност. Програмата хвърлила бърз поглед върху телеметричните показания на Еси, за да оцени физическото й състояние, обърна се към паметта за предстоящата операция, извърши оценка спрямо съобщенията и настоящата инструкция и реши, че съобщенията не бива да се предават и че всъщност могат да бъдат приети от заместниците на Еси. Всичко това стана почти мигновено и включваше само малка част от пълната секретарска програма. Не беше необходимо да помни, например, как трябваше да изглежда и какъв да бъде тембърът на гласа й.

Командата на секретарката събуди „Алберт Айнщайн“.

Най-напред той не знаеше, че беше Алберт Айнщайн. Когато прочете програмата си, откри няколко неща за себе си. Първо, че беше диалогова информационно-търсеща програма, при която той търси и намира адреси за основните информационни категории, които беше предвидено да осигурява. Второ, че беше евристична и нормативна, което го задължаваше да спазва правила под формата на включени-изключени гейтове, което определяше вземането на решение. Трето, че беше собственост на Робин — известен още като Робинет, Роб, Роби, Боб или Боби — официално Бродхед и ще трябва и в диалога с него да го „познава“. Това изискваше програмата Алберт да има достъп до файловете „Робин Бродхед“ и да репетира техните съдържания — засега това отнемаше най-много време в изпълнение на неговите задачи. Когато извърши всичко това, той откри своето име и подробности от външния си вид. Айнщайн извърши серия от произволни избори на облекла — пуловер или зацапан сив потник; чехли или одърпани кецове с пробити пръсти; къси чорапи или бос — и, преди да заглъхне последното ехо от командата, се появи в бокса на монитора, приличащ на истинския Алберт Айнщайн, с лула в ръка и лека насмешка в очите.

— …програма.

Той имаше много време. На Еси й бяха необходими почти четири десети от секундата да произнесе името му.

Тъй като тя говореше на английски, той я поздрави на същия език.

— Добро… — бърза проверка на местното време, — утро… — бърза оценка на настроението и състоянието на Еси, — мисис Бродхед. — Ако беше облечена като за отиване в офиса, щеше да я нарече „Лаворовна“.

Еси го изгледа критично в продължение на няколко секунди, което за Алберт беше почти безкрайно време. Той не обичаше да си прахосва времето. Беше разпределена програма и части от неговия капацитет, които не се ползваха активно дори и за една пикосекунда, се заемаха за изпълнение на други задачи, независимо какви бяха те. Докато чакаше, части от него помагаха на други програми да направят метеорологична прогноза за един кораб, който излизаше на спортен риболов и в момента напускаше Лонг Айлънд, показваше на едно малко момиче как се спрягат френски глаголи, стимулираше сексуална кукла за един богат, странен отшелник, записваше цените на златото на Пекинската борса. Почти винаги имаше други задачи за изпълнение в режим на реално време. А когато нямаше, имаше файлове за пакетна обработка на спешни проблеми — анализ на траектория на ядрена частичка, коригиране на данните на астероидни орбити, обработване на милиони чекови книжки — толкова много неща можеха да вършат шейсет милиарда гигабита само за един свободен миг.

Алберт не приличаше на другите програми на Робин — адвокат, лекар, секретар, психоаналитик, или на някой от помощниците, които заместваха Робин, когато беше зает или нямаше настроение за работа. Алберт имаше много общи памети с тях. Те имаха свободен достъп до файловете си. Всяка от тях имаше специфична област на дейност, беше предвидена за специфични нужди; но не можеха да изпълняват задачите си, без да знаят една за друга.

Освен това, всички те бяха лична собственост, подчинена на Робин Бродхед. Алберт беше толкова съвършена че можеше да чете между редовете и да съставя задачи. В своите отговори той не беше ограничен от онова, което му казва Робин. Той имаше способност да извлича по-задълбочени въпроси от всичко онова, което Робин някога бе казал на която и да е от своите програми. Алберт не можеше да наруши дискретността на Робин, както и да не разбере кога Робин желае да бъде дискретен. В повечето случаи.

Имаше и изключения. На първо място човекът, който бе написал програмата, лесно можеше да напише команда за отмяна и го беше сторил.

— Робин те е инструктирал да ме запознаеш накратко — каза Еси на своето творение. — Сега можеш да започваш. — Тя гледаше критично и с възхищение, когато написаната от нея програма се почеса зад ухото с лулата и започна да говори. Алберт беше доста добра програма, мислеше си тя със задоволство. За един комплекс от електронни импулси, които са съхранени в овехтяли памети — хилави кристални дихалогениди със структура на мокър разряд — Алберт беше твърде атрактивна личност.

Тя намести тръбите и маркучите и се облегна на възглавниците да слуша онова, което Алберт трябваше да й каже. Беше крайно интересно. Дори за нея, дори в този момент, когато след… колко беше?… след по-малко от час и десет минути щяха да й надянат анестезиологична маска, да я съблекат и обръснат, да я разрежат за по-нататъшна намеса във вътрешната й същност. Тъй като всичко, което този път бе поискала от програмата Алберт, бяха редактирани записи от разговори, които вече бяха проведени, тя знаеше, че той беше отделил голяма част от себе си за друга работа. Но онова, което бе оставил, отбеляза тя критично, беше доста солидно. Преходът от диалоговия Алберт, който чакаше от нея въпроси, към свидетеля Алберт, който разговаря със съпруга й, беше доста плавен и без скокове — ако не се обръщаше внимание на такива пропуски, като това, че неочаквано лулата се оказа запалена и късите му чорапи издърпани до над коленете. Удовлетворена, Еси насочи вниманието си към съдържанието на онова, което ставаше. Това не беше просто един разговор, осъзна тя. Бяха най-малко три. Робин сигурно беше загубил много време в разговор с научната си програма в Бразилия и докато една част от нейния ум слушаше вълнуващите новини от хичиянския рай, другата част се присмиваше сама на себе си. Колко забавно, че беше доволна от това доказателство, че не бе използувал хотелския си апартамент за други цели! (Или поне не само за това, поправи се тя.) Не можеше да го вини, ако беше избрал жив човек вместо програма. Дори жена. При подобни обстоятелства, с един любовник, който не е в състояние да бъде много отзивчив, тя би се чувствала свободна да направи същото. (Е, не непременно. В Еси беше останал достатъчно фалшив съветски морал, за да не бъде съвсем сигурна.) Но тя призна пред себе си, че бе доволна, а после си наложи да внимава в истински очарователните неща, които съобщаваше Алберт. Бяха се случили толкова много неща! Имаше толкова много за асимилиране!

„Най-напред хичиянците. Хичиянците в хичиянския рай очевидно не са никакви хичиянци! Или поне не онзи Най-древен. Това беше доказано от биоанализа на ДНК“, уверяваше сериозно Алберт нейния мъж, като подкрепяше своите аргументи с изчукването на лулата. Биоанализът не бил дал отговор, а загадка; основен химически състав, който не беше нито човешки, нито пък толкова различен от човешкия, за да се припише на същества, развили се на някоя друга звезда. „Също така“, каза Алберт, като пускаше кълба от лулата си, „остава въпросът за хичиянската седалка. Не беше подходяща за човешко същество. Но тя не беше подходяща и за Най-древния. Така че, за кого е била конструирана? Уви, Робин. Ние не знаем“.

Бързо трепване, чорапите изчезват, лулата е изчукана и отново напълнена и Алберт говори за молитвените ветрила. „Той не е можал“, извинява се Алберт, „да ги разгадае“. Не съществува някакъв вид енергия или апаратура, които да не е използувал. И въпреки всичко, те останали неми. „Може да се предположи“, продължава Алберт, като драсва клечка кибрит, за да запали лулата, „че всички оставени ни от хичиянците ветрила са бракувани, може би със цел да ни дразнят. Аз обаче не вярвам. Raffiniert ist der Herr Hietschie, aber Boschaft ist er nicht“30. Въпреки всичко, засмя се Еси на глас. Наистина Der Herr Hietschie!31 Беше ли заложила тя в неговата програма чувство за хумор? Помисли си да го прекъсне и му заповяда да покаже съответната част от програмата, но този отговор вече бе завършил и по-малко рошавият Алберт вече говореше за астрофизика Тук Еси почти запуши с ръце ушите си, защото й бяха омръзнали странните въпроси от космологията. Отворена или затворена е вселената? Това не я интересуваше особено много. „Липсваше“ ли някакво голямо количество маса, в смисъл, че не се наблюдава достатъчно маса, с която да се отчетат гравитационните ефекти? Е, добре, ако е така, нека да липсва. Еси нямаше желание да тръгне да я търси. Фантазиите на някой за бури на нийони, които беше невъзможно да се открият, идеята на някой си на име Клуб, че може да се създаде маса от нищо, въобще не я интересуваше. Но когато разговорът се завъртя около черните дупки, тя наостри ухо. Всъщност не се интересуваше от самата тема. Интересуваше се от интереса на Робин към нея.

И това, каза си тя честно, докато Алберт продължаваше, беше жалко за нея. Робин нямаше никакви подли тайни. Той веднага й беше разказал за любовта на неговия живот, жената на име Джел-Клара Моинлин, която бе изоставил в една черна дупка — беше й разказал всичко, всъщност далеч повече, отколкото тя самата желаеше да знае.

— Стоп! — извика тя.

Моментално триизмерната фигура в бокса прекъсна думата по средата на сричката. Погледна учтиво към нея в очакване на команди.

— Алберт — каза тя внимателно, — защо ми разказа, че Робин е изучавал въпроса за черните дупки?

Фигурата се закашля.

— Защото, мисис Бродхед — отговори Алберт, — аз ги четях от запис, направен специално за теб.

— Този път не. Но защо друг път съзнателно си ми поднасял такава информация?

Изражението на Алберт се разведри и той отговори скромно:

— Това предписание не идва от моята програма, гаспажа.

— Така си и мислех! Ти взаимодействаш с психоаналитичната програма!

— Да, гаспажа, както си ме програмирала да правя.

— И каква беше целта на тази интервенция от страна на програмата Зигфрид фон Шринк?

— Не мога да бъда съвсем сигурен, но — добави той колебливо, — може би мога да направя някакво предположение. Може би Зигфрид смята, че мъжът ти трябва да бъде по-откровен с теб.

— Тази програма не е натоварена да следи за моето душевно състояние!

— Не, гаспажа, не твоето, но това на твоя съпруг. Гаспажа, ако искаш повече информация, позволи ми да ти предложа да се консултираш с онази програма, не с мен.

— Мога да направя нещо повече от това! — избухна тя. И наистина можеше. Можеше да произнесе три думи — „Дайте горад Полимат“ — и Алберт, Хариет, Зигфрид фон Шринк, всяка една от програмите на Робин, щяха да бъдат обединени в една мощна нейна програма, Полимат, която бе използувала, за да ги напише, програмата, която съдържаше всяка инструкция, записана в тях. И тогава нека се опитат да шикалкавят! Тогава нека да видим дали могат да поддържат поверителни техните памети! Тогава…

— Господи — извика високо Еси, — всъщност планирам да дам урок на собствените ми програми!

— Гаспажа?

Тя затаи дъх. Беше смях, близък до ридание.

— Не — каза тя, — отмени горната заповед. В твоето програмиране няма никаква грешка, Алберт, както няма и в това на психоаналитика. Ако психоаналитичната програма намира, че Робин трябва да се освободи от някакви вътрешни напрежения, аз не мога да отменя това. Продължавай по-нататък — коригира се тя припряно.

Странното в Еси Лаворовна-Бродхед беше, че за нея справедливостта означаваше нещо, дори и в отношенията с нейните продукти. Една програма като Алберт Айнщайн беше голяма, сложна, проницателна и мощна. Дори и С.Я.Лаворовна не можа сама да я напише; затова трябваше да използува Полимат. Една програма като Алберт Айнщайн през цялото време учи, расте и предефинира задачите си. Дори нейният автор не може да каже защо подава един бит информация вместо друг. Можеше само да се отбележи, че работи и за това се съдеше по начина, по който изпълнява командите. Щеше да е несправедливо да се обвинява програмата и Еси не можеше да бъде толкова несправедлива.

Но когато се размърда неспокойно между възглавниците (оставаха двайсет и две минути), й дойде на ум, че светът съвсем не беше толкова справедлив към нея. Изобщо не беше справедлив! Не беше справедливо всички тези приказни чудеса да заливат света… не сега. Не беше справедливо тези заплахи и дилеми да се проявяват, не сега, не когато тя може би няма да е жива, за да ги види как ще се развият. Ще може ли Петер Хертер да се справи? Ще бъдат ли спасени другите от неговата група? Ще може ли наученото от молитвените ветрила и от другите изследователи да направи възможно съществуването на всички онези неща, които Робин обещава: да нахрани света, да направи всички щастливи, да позволи на човешката раса да експлоатира Вселената? Толкова много въпроси, а преди още да залезе слънцето, тя може би ще бъде мъртва, без да може да научи отговорите! Не беше справедливо! Нито едно от тях. И най-несправедливо беше, че ако тя умре при тази операция, никога няма да може да научи кого ще избере Робин, ако по някакъв начин неговата любима може отново да бъде намерена.

Изведнъж тя си даде сметка, че времето минава. Алберт търпеливо стоеше в бокса, помръдвайки от време на време, за да смукне от лулата или да се почеше под подгъва на мекия си пуловер — за да й напомни, че все още беше в състояние на готовност.

Пестеливата кибернетична душа на Еси възмутено й нареди ако не използува програмата да я изключи — какво страхотно разхищение на машинно време. Имаше още много въпроси за задаване.

На вратата се подаде главата на медицинската сестра.

— Добро утро, мисис Бродхед — каза тя, когато видя, че Еси беше будна.

— Време ли е? — попита Еси, а гласът й изведнъж стана несигурен.

— О, не, има още няколко минути. Ако искаш, можеш да продължиш с машината.

Еси поклати глава.

— Няма смисъл — каза тя и изключи програмата. Беше решение, което взе съвсем лесно. Съвсем не й мина през ума, че някои от незададените въпроси може би бяха логическо следствие.

И когато Алберт Айнщайн беше отпратен, той не си позволи отведнъж да се разпадне.

— „Никога не се казва цялото нещо“ — беше казал Хенри Джеймс. Алберт познаваше „Хенри Джеймс“ само като адрес, информацията зад който никога не бе имал случай да потърси. Но той разбираше значението на този закон. Той не можеше никога да каже всичко дори на своя господар. Ако се опиташе да стори това, щеше да повреди програмата си.

Но какви части от цялото да избере?

На най-ниско структурно ниво програмата Алберт имаше гейтове, които пропускаха неща, оценени като „важни“, и спираха други. Много просто. Но програмата беше резервирана. Някои неща можеха да преминат през няколко гейта, понякога достигащи до сто; и когато някои гейтове казваха „минавай“, а други казваха „не минавай“, какво трябваше да прави програмата? Имаше алгоритми за тестване по степен на важност, но на някакви нива на сложност алгоритмите изискваха целия ресурс от шейсет милиарда гигабита — казано другояче, цяла една вселена от битове; Майер и Щокмайер бяха доказали много отдавна, че независимо от мощността на компютъра съществуват проблеми, които не могат да бъдат разрешени в живота на цялата Вселена. Проблемите на Алберт не бяха толкова огромни. Но той не можеше да намери алгоритъм за тяхното решаване, например дали да разгледа озадачаващите последствия от принципа на Мах, отнесени към хичиянската история. Нещо по-лошо. Той беше частна програма. Неговите предположения биха представлявали интерес за една чисто научна програма. Но неговата основна програма не разрешаваше това.

Така че Алберт се задържа почти една милисекунда, като разглеждаше възможностите. Дали когато следващия път Робин го извикаше, по собствена инициатива да изкаже съмненията си относно потенциалната ужасяваща истина, която се криеше зад хичиянския рай?

През една цяла хилядна част от секундата той не можа да достигне до определено заключение, а частите от него бяха необходими на друго място.

Така че Алберт си позволи да се разпадне. Една част от себе си той включи към бавната памет, друга към текущите проблеми, според необходимостта докато целия Алберт Айнщайн потъна в 6 х 10 бита като вода в пясък, без дори да остави някакво петно. Някои от неговите програми се присъединиха към други в симулиране на военна игра, в която Кий Уест беше нахлул от Големия Кайман. Някои отидоха да помогнат програмата за контролиране на трафика във Форт Далас, когато самолетът на Робин Бродхед навлезе в пистата за приземяване. Много, много по-късно част от него помогна за следене на жизнените функции на Еси, когато доктор Уилма Лийдерман започна операцията. Една малка част, часове по-късно, помогна да се реши мистерията с молитвените ветрила. А най-простата, най-грубата, най-малката част от всички остана да контролира програмата, приготвяща кафето и кравайчетата за Робин и да види дали къщата беше почистена. Шейсет милиарда гигабита могат да свършат много нещо. Могат дори да мият прозорци.