Гейтуей II

РОБИН БРОДХЕД, ИНКОРПОРЕЙТИД

Двамата с Еси карахме водни ски на Тапанско море, когато радиото на врата ми забръмча, за да ми съобщи, че в Завода за храна се е появил някакъв непознат. Заповядах лодката веднага да обърне и да ни върне на морския бряг в огромното имение, собственост на Робин Бродхед Инк., преди да съобщя на Еси каква е причината.

— Някакво момче, Робин? — изкрещя тя, за да надвие шума на водородния двигател и вятъра. — От къде, но дяволите, е дошло това момче?

— Точно това трябва да разберем — изкрещях в отговор аз. Лодката уверено ни докара до плитчините, почака да слезем и да изтичаме нагоре но тревата. Когато установи, че сме си отишли, тя запърпори покрай бреговата линия, за да се прибере.

Както си бяхме мокри, изтичахме направо в кабинета. На холобокса се виждаше едно мършаво, изпосталяло момче, облечено в нещо като фустанела и мръсна туника над нея. Изглежда не създаваше никаква заплаха, но адски вярно е, че нямаше право да бъде там.

— Глас — подадох команда аз и мърдащите устни започнаха да говорят… странен, писклив, пронизителен, но достатъчно добър английски, който може да се разбира: „…от централната станция, да. Тя се намира на около седем седем дни… искам да кажа седмици. Често идвам тук“.

„Как, за Бога?“ — Не можех да видя този, който говореше, но беше мъж и говореше без акцент: Пол Хол.

„С кораб, разбира се. Вие нямате ли кораб? Мъртвите говорят само за пътуване с кораби: аз не зная друг начин.“

— Невероятно — възкликна Еси над рамото ми. Тя се отдалечи, без да снема очи от холобокса, после се върна с една хавлиена роба и ме наметна. — Какво смяташ, че представлява „централната станция“?

— Господи, как бих искал да зная. Хариет?

Гласовете от холобокса ставаха все по-слаби. Чу се гласът на моята секретарка:

— Да, мистър Бродхед.

— Кога е пристигнал там?

— Преди около седемнайсет точка четири минути, мистър Бродхед. Плюс времето за изминаване на разстоянието от Завода за храна до тук, разбира се. Открила го Джанин Хертер. Изглежда не е имала камера със себе си, така че получихме само глас, докато не пристигна още един член на групата. — Щом тя престана да говори, отново се чу гласът от холобокса. Хариет е много добра програма, една от най-добрите програми на Еси.

— …Извинявайте, ако не съм се държал прилично — каза момчето. Последва пауза. После се чу старият Петер Хартър:

— За Бога, това няма никакво значение. Има ли други хора на централната станция?

Момчето стисна устни.

— Зависи — отбеляза философски то, — как ще дефинираме понятието „хора“. В смисъл на живи себеподобни същества, няма. Най-близки до тях са Мъртвите.

Един женски глас… Дорема Хертер-Хол, попита:

— Гладен ли си? Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Защо трябва да съм гладен?

— Хариет? Какво има предвид Уон, като говори за неприлично държане? — попитах аз.

Хариет се поколеба малко, после каза:

— Той, хм, той мастурбирал пред Джанин Хертер.

Не можах да се въздържа и избухнах в смях.

— Еси — казах на жена си, — мисля че си я направила да прилича прекалено много на дама. — Но не на това се смеех. Беше просто нелепо. Бях си представял… всичко друго. Всичко друго, но не и това. Бях си представял, че е хичиянец, космически пират, марсианец… Бог знае какъв, но не и похотлив тийнеджър.

Почувствах дращене на стоманени нокти по гърба си и нещо скочи на рамото ми.

— Долу, Скуити! — изръмжах аз.

Еси каза:

— Остави го да си поиграе. Ще се махне.

— Не е много деликатен в навиците си — отвърнах аз недоволно. — Не можем ли да се отървем от него?

— Хайде, хайде, гълъбче — отвърна тя успокоително, потупвайки ме по главата, докато ставаше. — Искаш пълно здравно обслужване, нали? Скуити върви с него. — Еси ме целуна и излезе от стаята, като ме остави да размишлявам върху нещо, което за моя най-голяма изненада предизвикваше в мен най-различни малки, но неприятни емоции. Да видим хичиянец! Е, не бяхме видели… но какво щеше да бъде, ако бяхме видели?

Когато първите изследователи от Венера открили следите, оставени от хичиянците — празните тунели, облицовани с метал, излъчващ синя светлина, пещерите с вретеновидна форма — те били шокирани. Няколко артефакта и последвал друг шок — какво представляват те? Най-напред метални свитъци, които някой нарекъл „молитвени ветрила“ (но молят ли се хичиянците, и на кого?). После намерили светещите малки мъниста, които нарекли „огнени перли“, но те не бяха перли и не бяха горещи. После някой открил астероида Гейтуей и това причинило най-големия шок, защото на него имало неколкостотин работещи хичиянски космически кораба. Само че не могат да се управляват. Можеш да се качиш, да го стартираш, но нищо повече… и когато корабът стигне до целта, отново шок, шок, шок, шок.

Знаех това от опит. Бях шокиран при всяка една от трите си глупави мисии… Не. Две глупави мисии. А после една страхотно неглупава. Тя ме направи богат и ме лиши от човека, когото обичах, а какво глупаво има във всичко това?

И оттогава хичиянците, умрели преди половин милион години, не оставили нито една страничка за онова, което са замисляли, бяха проникнали във всяка една част на нашия свят. Всичко това поставяше много въпроси без почти никакви отговори. Ние дори не знаем как са се наричали… сигурно не „хичиянци“, защото това име им беше дадено от изследователите. Нямаме нито най-малка представа как са наричали себе си тези богоподобни същества. Но ние не знаем и Бог как нарича Себе си. Йехова, Юпитер, Беял, Аллах… всички тези имена са дадени от хората. Кой бн могъл да каже как се обръщат към Него другарите му?

Опитвах се да си представя какво бих почувствал, ако непознатият в Завода за храна наистина е хичиянец, когато чух водата от казанчето да шуми. Еси излезе и към тоалетната чиния се спусна Скуити. Пълното здравно обслужване е свързано с някои унижения и едно от тях е подвижният биоанализатор.

— Губиш ми програмно време! — скара се Еси и видях в бокса Хариет, чакаща търпеливо команда да продължи с друга информация, която трябваше да ми представи. Целият доклад от Завода за храна беше записан на лента и запазен, така че Еси отиде в нейния офис, за да се заеме с други приоритетни задачи. Казах на Хариет да свърши със секретарските си задължения, а след това да се заеме с готвенето на обяда.

— За утре имаш насрочен час да дадеш показания през сенатора Уейс и Комитета по средствата, мистър Бродхед.

— Зная. Ще отида.

— В края на седмицата трябва да отидеш на медицински преглед. Да потвърдя ли часа?

Това е една от тегобите на пълното здравно обслужване, а освен това и Еси настоява… тя е двайсет години по-млада от мен и често ми напомня за това.

— Добре, продължавай.

— Срещу теб е завел дело някой си Хансън Бавър и Мортън желае да поговорите по този въпрос. Пристигна твоят консолидиран отчет за тримесечието… ще го намериш в кантонерката на бюрото си. Липсват само данни за холдингите от мините за храна, които няма да бъдат готови по-рано от утре сутринта. Има и много други по-маловажни съобщения… Повечето от тях вече съм подредила… да ги прегледаш, когато ти е удобно.

— Благодаря ти. Това е всичко засега. — Холобоксът изгасна. Отпуснах се в стола и се замислих.

Не ми беше необходимо да разглеждам консолидирания отчет… знаех съвсем добре какво съдържа. Инвестициите в недвижимото имущество даваха добри печалби: малката част от рибната ферма, която си бях запазил, тази година обещаваше да даде рекордна печалба. Всичко беше много солидно, освен мините за храна. Последната нервна криза със 130-дневен цикъл ни струваше много. Не можех да видя момчетата в Коди; когато настъпи нервната криза, те бяха толкова отговорни за случилото се, колкото и аз. Но бяха оставили без контрол термичното пробиване на сонди и под земята бяха изгорели пет хиляди акра шиста. Бяха необходими цели три месеца, докато мината започнеше отново да работи и още не знаехме на колко възлизаха понесените щети.

Това беше неприятност, но не бедствие. Бизнесът ми беше добре организиран, за да банкрутирам само от неуспеха на един сектор. Нямаше да инвестирам в мините за храна, ако не беше съветът на Мортън; отстъпките, които се правеха за екстракция, наистина бяха нещо добро и разумно от гледище на данъците. (Но за да закупя тези мини бях продал по-голяма част от акциите си в морските ферми.) После Мортън сметна, че се нуждая от данъчна защита и ние създадохме Институт „Бродхед“ за изследвания извън слънчевата система. Институтът притежава всички мои акции, но аз го взех и защото желаех. С този акт станахме съпритежатели с „Гейтуей Корнорейшън“, която извършваше изследвания на четири открити, но неизследвани източници на хнчнянски метал в или близко до слънчевата система. Един от тях беше Заводът за храна. Веднага щом те установиха контакт с нас, ние създадохме отделна изследователска компания, която да работи в тази област… и сега това наистина май започваше да става интересно.

— Хариет? Свържи ме пак директно със Завода за храна — заповядах аз. Отново се появи холографския образ, момчето продължаваше да говори с пронизителния си писклив глас. Потърсих някаква заплаха в онова, което казваше… нещо за някакъв Мъртъв (само че не беше мъж, защото името беше Хенриета), която му разказвала (така че тя не беше мъртва?) за мисия от Гейтуей, в която участвала (кога? защо не бях чул досега нищо за нея?). Всичко беше много объркващо. Хрумна ми по-добра идея. — Алберт Айнщайн, моля — казах аз и холографският образ се смени: появи се милото старо набръчкано лице, което се взираше в мен.

— Слушам те, Робин — каза моята научна програма, като се пресягаше за лулата и тютюна си, както правеше винаги, когато разговаряхме.

— Бих желал най-добрата хипотеза за появата на това момче в Завода за храна.

— Разбира се, Робин — каза той, като тъпчеше лулата с тютюн. — Момчето се казва Уон. На възраст е между четиринансет и деветнайсет години, вероятно по-близко до долната граница и бих казал, че генетично има напълно човешки произход.

— Откъде идва?

— А, това може само да се предполага, Робин. Той говори за „централна станция“, вероятно друг хичиянски артефакт, много подобен на Гейтуей, Гейтуей две и самия Завод за храна, но без някаква видима функция. Изглежда, че там няма друго живо същество. То говори за „Мъртви“, които изглежда представляват компютърни програми като мен, макар и да не е съвсем ясно дали нямат някакъв друг произход. Споменава също за някакви живи същества, които нарича „Древни“ или „Жабешки уста“. С тях има малък контакт, всъщност то ги избягва и не е ясно откъде са дошли.

Поех дълбоко дъх и попитах:

— Хичиянци?

— Не зная, Робин. Даже не мога да направя никакви предположения. Според Рейзър може да се предполага, че живите нечовешки същества, които обитават един хичиянски артефакт, наи-вероятно са хичиянци… но няма никакви директни доказателства. Знаеш, че нямаме никаква представа как изглеждат хичиянците.

Знаех това. Надявах се обаче в най-скоро време да научим.

— Нещо друго? Можеш ли да ми кажеш какво става с опитите да се докара заводът.

— Разбира се, Робин — отговори той, като драсна клечка кибрит, за да запали лулата си. — Страхувам се, че новините не са добри. Изглежда обектът има програмиран курс и се намира под пълен контрол. Каквото и да правим, той противодейства.

Беше извършено подробно обсъждане дали Заводът за храна да остане в облака Оорт и да се прави опит по някакъв начин да се докарва на Земята храна, или да се извози целият завод. Сега изглежда нямаше място за избор.

— Има ли… мислиш ли, че тя се намира под контрол на хичиянците?

— Засега няма начин да сме сигурни. С някакви резерви, бих казал не. Изглежда, че е някаква автоматична реакция. Обаче — каза той, като дърпаше от лулата, — има нещо окуражаващо. Мога ли да ти покажа някои кадри от завода?

— Разбира се — отговорих аз, но в действителност той не изчака да получи съгласие; Алберт представлява вежлива програма, но тя е и много интелигентна. Той изчезна и аз наблюдавах как момчето, Уон, показва на Петер Хертер как да отвори нещо, което приличаше на люк в стената на коридора. Оттам той извади някакви меки пакети, увити в нещо ярко червено.

— Изглежда, че нашето предложение за природата на артефакта се потвърждава, Робин. Пакетите съдържат годна за ядене храна и според Уон, техният брой непрекъснато се попълва. През по-голямата част от живота си той е ял такава храна и, както може да се види, изглежда в отлично здраве, всъщност… страхувам се, че в момента се е простудил.

Погледнах часовника зад него… заради мен той винаги се грижеше да е точен.

— Засега това е всичко. Съобщи ми ако има нещо, което да засяга твоите заключения.

— Разбира се, Робин — отговори той и изчезна. Надигнах се. Като заговорихме за храна, се сетих, че обедът сигурно е готов. Бях не само гладен; смятах да направя една следобедна почивка. Облякох робата… и тогава си спомних за съобщението за съдебното дело. Съдебните процеси не представляват нещо особено в моя живот на богат мъж, но ако Мортън желаеше да говори с мен, вероятно трябваше да го изслушам.

Той се появи веднага. Седнал зад бюрото си, наведен напред, Мортън имаше загрижен вид.

— Съдят ни, Робин — съобщи той. — Съдят „Фууд Фектъри Експлотейшън Корп.“, „Гейтуей Корп.“, плюс Пол Хол, Дорема Хертер-Хол и Пейтър Хертер, както като prioria persona8, а така и като попечител на солидарния ответник Джанин Хертер. Плюс Фондацията и теб лично.

— Изглежда, че поне ще си имам добра компания. Има ли основание за тревога?

Последва пауза, а след нея Мортън отговори замислено:

— Малко, според мен. Делото е заведено от Хансън Бавър. Това е съпругът, или вдовецът, зависи от гледната точка. — Образът на Мортън малко трептеше. Беше дефект в програмата и Еси все се канеше да я поправи, но в крайна сметка не се отразяваше на неговите юридически способности, а на мен даже като че ли ми харесваше. — Хансън се е обявил за защитник на активите на Триш Бавър и като се позовава на факта, че тя първа е кацнала на Завода за храна, иска дял от всичко, което се получи от завода, като при напълно завършена мисия.

Не беше много забавно. Дори и да не можехме да помръднем това проклето нещо, с новите разработки тези дялове щяха да представляват доста големи суми.

— Как може да предявява такива претенции? Тя е подписала стандартен договор, нали? Значи единственото, което трябва да сторим, е да представим договора. Триш не се завърна; следователно няма право на никакви дялове.

— Да, по тази линия трябва да действаме, ако можем да решим тъжбата в съда. Но има един или два твърде съмнителни прецедента. Може би дори и не съмнителни… нейният адвокат смята, че са добри, макар да са били доста отдавна. По-значимият е за един човек, който подписал договор за петдесет хиляди долара, за да мине по въже над Ниагарския водопад. Ако не мине, няма да получи нищо. Той паднал след като минал половината. Съдът решил, че е изпълнил договора и трябвало да му платят…

— Но това е лудост, Мортън!

— Такава е практиката, основана върху прецеденти, Робин. Но аз ти казах, че не трябва много да се тревожиш. Мисля, че вероятно ще се оправим, само че не съм съвсем сигурен. До два дни трябва да внесем молба за явяване. Тогава ще видим как ще тръгнат нещата.

— Добре. Изчезвай, Мортън — казах аз и станах, защото бях абсолютно сигурен, че вече е време за обяд. Наистина, Еси вече влизаше в стаята, и, за мое разочарование, беше напълно облечена.

Еси е хубава жена и едно от удоволствията да бъда неин съпруг вече пет години е, че с всяка година тя ми изглежда все по-хубава. Еси сложи ръка на врата ми, докато отивахме към верандата, на която се хранехме, и обърна глава да ме погледне.

— Какво има, Робин? — понита тя.

— Нищо, скъпа — отговорих аз. — Просто смятах да те поканя да вземеш един душ с мен след обяда.

— Ти си разгонен стар пръч, старче — каза тя строго. — Не можем ли да се изкъпем довечера, когато естествено и неизбежно ще трябва да си лягаме?

— Довечера трябва да бъда във Вашингтон. Утре ти пък ще бъдеш в Таксън за твоята конференция, а през уикенда трябва да отида на медицински преглед. Няма значение.

Тя седна на масата.

— Ти си жалък стар лъжец — отбеляза тя. — Яж бързо, старче. В края на краищата човек не може да взема толкоз много душове.

Казах й:

— Знаеш ли, Еси, че ти си едно много чувствено същество? Това е една от най-добрите ти черти.

Преди закуска тримесечният отчет за моите мини за храна беше на бюрото ми във вашингтонския ми апартамент. Положението беше по-лошо, отколкото очаквах. Под хълмовете на Уайоминг бяха изгорели най-малко два милиона долара и всеки ден изгаряха по около петдесет хиляди, и така до пълното потушаване на огъня, ако въобще беше възможно да бъде потушен. Това не означаваше, че съм в беда, но можеше да означава, че част от взетия лек кредит вече не бе лек. Този факт бе известен не само на мен; докато стигна до Сената за изслушване, вече го знаеше цял Вашингтон. Дадох набързо показанията, в същия дух, както и по-рано, и когато свърших, сенаторът Праглер прекъсна заседанието и ме взе на късна закуска.

— Не мога да те разбера, Робин — каза той. — Този пожар не те ли вразуми?

— Не. А и защо трябва да ме вразуми? Аз говоря за преимуществата в дългосрочна перспектива.

Той поклати глава.

— Човек със значителни акции в мините за храна… Ти… молиш за по-високи данъци за мините! Просто няма смисъл.

Отново му обясних всичко. Взети като цяло, мините за храна лесно можеха да отделят примерно десет процента от брутните си печалби — за възстановяване на Скалистите планини, след като се изкопаеха шистите. Но никоя фирма сама не може да си позволи това. Ако го направехме ние, лесно можехме да загубим конкурентните си позиции и да станем плячка на другите.

— Ако тази поправка бъде приета, Тим — казах аз, — всички ще бъдат принудени да сторят това. Цените на храната ще нараснат, да… но не много. Според моите счетоводители с не повече от осем-девет долара на човек за година. Затова пък околностите отново ще се възстановят.

Той се изсмя.

— Ти си съдбоносен човек. С всички тези твои наивни реформаторски добри и безуспешни намерения… и с твоите пари, да не говорим за онези неща… — Той кимна към отличителните гривни, които продължавах да нося на ръката си, три на брой, по една за всяка мисия, при които бях изплашен до смърт, когато ги получих като изследовател на Гейтуей. — Защо не участвуваш в изборите за сенатор?

— Не искам, Тим. Освен това, ако се кандидатирам от Ню Йорк, ще се състезавам с теб или Шейла, а аз не искам това. Не съм прекарал толкова много време на Хаваите, за да обеднея. Пък и няма да се връщам в Уайоминг.

Той ме потупа по рамото.

— Само този път — каза Праглер. — Ще използвам стара политическа сила. Ще се опитам да прокарам твоята поправка заради теб, Робин, макар че само един Господ знае какво ще използуват конкурентите ти, за да я спрат.

След като се разделихме, аз се дотътрих до хотела. Нямаше причина да бързам да се върна в Ню Йорк, докато Еси беше в Таксън, затова реших да прекарам останалата част от деня в хотела си във Вашингтон… Едно лошо решение, както се оказа по-късно, но тогава не знаех. Мислех си дали съм склонен да ме наричат „наивен реформатор с добри, но безуспешни намерения“. Старият ми психоаналитик ми помогна да имам доверие в неща, които заслужаваха, но по-голяма част от онова, което правех, правех лично за себе си. Поправката в закона за възстановяване на растителността нямаше да ми струва пукнат цент; щяхме да го направим за сметка на по-високите цени на храната, както вече бях обяснил. Парите, които бях вложил в Космоса, може би щяха да ми донесат парични печалби… вероятно щяха, мислех си аз… но във всеки случай бях ги вложил там, защото оттам бяха дошли. И освен това имах една недовършена работа там. Някъде. Седнах до прозореца на надстройката върху плоския покрив на хотела, загледан към Капитола и към паметника на Вашингтон, и се чудех дали моята недовършена работа беше още жива. Надявах се да е. Дори и да продължава да ме мрази.

Мислейки за недовършената си работа, сетих се за Еси, която сега тъкмо пристигаше в Таксън и почувствах някакво угризение. Наближаваше времето за друга нервна криза на 130-тия ден. Не бях помислил за това. Не ми харесваше мисълта тя да бъде на три хиляди километра, ако кризата бъдеше силна. Освен това, макар и да не съм ревнив, дори и кризата да беше не много силна, но развратна и необуздана, каквито напоследък все по-често биваха, аз наистина предпочитах тя да бъде развратна и необуздана с мен.

Защо не? Повиках Хариет и й наредих да ми резервира едно място за следобедния полет до Таксън. Можех да си върша работата еднакво добре навсякъде, макар и не така удобно. Веднага след това започнах работа. Най-напред извиках Алберт. Няма нищо съществено, каза той, освен това, че момчето очевидно развива една лоша настинка.

— Инструктирахме групата Хертер-Хол да му дадат стандартни антибиотици и депресанти на симптоми — каза той, — но, разбира се, те ще получат съвета ми едва след няколко седмици.

— Сериозно ли е?

Той се намръщи, дръпна от лулата си и отговори:

— На по-голяма част от вирусите и бактериите Уон никога не е бил излаган. Ето защо не мога да ти дам категоричен отговор. Обаче не, надявам се, че е не. Във всеки случай, групата има медикаменти и апаратура, която ще им позволи да се справят с повечето патологии.

— Научи ли нещо ново за него?

— Много, но нищо такова, което да промени моите предишни оценки за момчето, Робин. — И отново подръпване от лулата. — Майка му е била испанка, а баща му американец от английски произход. И двамата са били изследователи на Гейтуей. Или поне така изглежда. Такива очевидно са и личностите, които той нарича „Мъртви“, макар и да не е съвсем ясно какви точно са били те.

— Алберт — казах аз, — проучи някои от мисиите на Гейтуей от последните десет години. Провери дали има такава, в която да участвуват американец и испанка… и да не са се върнали.

— Разбира се, Робин — изстрелва Алберт. Някой ден трябва да му кажа да престане с този скорострелен речник, но всъщност той и така върши добра работа. Почти веднага ми отговори:

— Няма такава мисия. Имало е обаче един кораб е бременна испанка на борда, които още не се е върнал. Искаш ли подробности?

— Разбира се, Алберт — подигравам го аз, но той не е програмиран да разбира такъв нюанс. Подробностите не казват кой знае колко. Не познавах жената; излетяла е преди да пристигна на Гейтуей. Участвала в една мисия с петместен кораб, в която са загинали нейният съпруг и останалите трима членове на екипажа. Като оцеляла, излетяла с едноместен кораб. Мисията била проста. Да отиде, да види и ако може нещо да вземе, за да спечели. Тя спечелила бебе, докато се намирала на едно непознато място. Не се върнала.

— Това нищо не ни говори за бащата на Уон, нали?

— Не, Робин, но може би той е бил на друга мисия. Ако приемем, че Мъртвите са свързани но някакъв начин с мисиите, при които корабите не са се завърнали, сигурно има няколко други.

— Да не би да искаш да кажеш, че Мъртвите всъщност са били изследователи?

— Разбира се, Робин.

— Но как? Искаш да кажеш, че мозъкът им се е запазил?

— Съмнявам се в това, Робин — отговори той, докато замислен разпалваше лулата си. — Данните са недостатъчни, но бих казал, че вероятността за запазване на целия мозък не е по-голяма от нула едно.

— Но тогава какви са другите възможности?

— Може би някаква химическа форма на памет, информацията от която може да се чете… неголяма вероятност, може би нула три, което все пак е най-високата вероятност, която имаме. Вероятността за съзнателно предаване на информация от страна на субектите — например ако те но някакъв начин, разкажат всичко онова, което знаят — в действителност е много ниска. В най-добрия случай нула нула нула едно. При директна мисловна връзка — което вие може би наричате някакъв вид телепатия — приблизително също толкова. Непознати начини, над нула пет. Разбира се, Робин — добави той бързо. — всички тези оценки са изградени на недостатъчно данни и незадоволителни хипотези.

— Мисля, че е по-добре да говориш директно с Мъртвите.

— Разбира се, Боб. Ще поискам такава връзка посредством бордовия компютър на Хертер-Хол, но преди това е необходимо грижливо програмиране. Той не е много добър компютър, Робин. — Алберт се поколеба, после продължи: — Хм, Робин? Има едно друго интересно нещо.

— Какво е то?

— Както знаеш, когато беше открит Заводът за храна, на него бяха акостирали няколко големи кораби. Оттогава заводът често се наблюдава и броят на корабите е постоянен… разбира се, като не се брои корабът на Хартър-Хол и онзи, с който пристигна момчето преди два дни. Но не е сигурно, че това са едни и същи кораби.

— Какво?

— Не е сигурно, Робин — подчерта той. — Хичиянските кораби много си приличат. Но внимателното проучване на снимките показва, че поне един от големите има различна ориентация. А е възможно и трите. Сякаш корабите, които са били там, са напуснали и на тяхно място са акостирали други.

По гърба ми пробягна студена тръпка.

— Алберт — казах аз, като едва успявах да изрека думите, — знаеш ли какво ми подсказва това?

— Разбира се, Робин — отговори тържествено той. — Това показва, че заводът все още работи. Че той превръща кометните газове в храна „ЧОН“. И че изпраща някъде тази храна.

С мъка преглътнах, но Алберт продължи да говори.

— Също — каза той. — в средата има много йонизираща радиация. Трябва да призная, че не зная откъде идва тя.

— Това опасно ли е за групата Хертер-Хал?

— Не, Робин. Не бих казал. Не повече, отколкото например предаванията на пиезовизията за теб. Озадачава ме не рискът, озадачава ме източникът на това лъчение.

— Не можеш ли да помолиш групата да провери на място?

— Разбира се, Робин. Вече го направих. Но ще са ми необходими петдесет дена, за да получа отговор.

Отпратих го и се облегнах назад, за да помисля за хичиянците и техните странни пътища…

И тогава я почувствах.

Столът на бюрото ми е така конструиран, че да дава максимален комфорт и стабилност, но този път едва не го прекатурих. За части от секундата почувствах болка. Не точно болка; чувствах се замаян, дезориентиран, имах дори халюцинации. Сякаш главата ми щеше да се пръсне, белите ми дробове горяха. Никога не съм се чувствал толкова зле психически и физически и в същото време открих, че фантазирам за невероятни прояви на полов атлет.

Опитах се да стане, но не можах. Паднах обратно в стола напълно безсилен.

— Хариет! — изграчих аз. — Извикай лекар.

Трябваха й цели три минути да отговори, а образът трепкаше дори повече от този на Мортън.

— Мистър Бродхед — каза тя странно разтревожена, — не съм виновна за това, но всички линии са заети. Аз… аз… аз… — Не само гласът й повтаряше едно и също, ами и главата, и тялото и изглеждаха така, сякаш някакво парче видеолента безконечно повтаря едни и същи кадри.

Паднах от стола на пода и последната ми ясна мисъл беше: „Кризата“. Отново беше настъпила. По-лоша откогато и да било преди. По-лоша може би, отколкото бих могъл да понеса, и толкова болезнена, толкова ужасяваща, психологически странна, че не бях сигурен дали желая да оцелея.