Гейтуей II

ПО ПЪТЯ КЪМ ОБЛАКА ООРТ

През хиляда двеста осемдесет и втория ден от нашето пътуване по пътя към облака Оорт големи емоции предизвика пощата. Вера иззвъня весело и всички се събрахме да я получим. Имаше шест писма за моята похотлива балдъза, изпратени й от прочути филмови звезди. Е, не всички от тях бяха филмови звезди; просто красиви шотландски войници, с които си кореспондира. Тя е само четиринайсетгодишна и според мен има нужда да въздиша по някой мъж, който да отговаря на писмата й. Те от своя страна отговарят, защото агентите им по печата са казали, че това ще бъде добра реклама. Едно писмо за стария Пейтър, моя тъст. Беше дълго писмо от Германия, с което го канят да се върне в Дортмунд и да се кандидатира в местните избори за кмет или Burgermaister или нещо от този род. При условие, разбира се, че когато се върне, ще е все още жив. Това е просто една възможност за всеки от нас. Но те не се отказват. Две лични писма до жена ми, Ларви — от някой приятел, предполагам. Едно писмо до всички ни от вдовеца — или може би съпруга — на бедната Триш Бавър. Зависи от гледната точка — дали смятаме Триш за жива или мъртва.

Кратко и ясно. Предполагам, че от финансови съображения повече от това не може да си позволи да пише. Казах на Вера да му изпрати обичайния отговор: „Съжаляваме, не сме.“ Имах достатъчно време да се занимавам с тази кореспонденция, защото нямаше нищо за Пол С. Хол, тоест за мен.

Обикновено за мен няма нищо и това е една от причините, поради която много играя шах. Пейтър ми казва, че съм извадил голям късмет, че изобщо съм включен в мисията. Според мен това нямаше да стане, ако той не беше вложил свои собствени средства в нея, като финансира участието на цялото семейство. Разбира се, от значение бе и неговият опит, но ние всички имахме опит. Пейтър е химик в хранителната промишленост. Аз съм строителен инженер. Моята жена, Дорема — по-добре е да не я наричате така (ние най-често я наричахме „Ларви“) — е пилот. При това адски добър пилот. Ларви е по-млада от мен, но е прекарала на Гейтуей шест години. Без успех. Върнала се оттам почти готова да се откаже от изследователска работа, но научила много неща. И не само но отношение на пилотирането. Понякога гледах ръцете на Ларви с шест отличителни гривни за космически полети, по една за всяка една мисия. Бяха твърди и сигурни на пулта за управление, топли, когато ги докоснеш… Не зная много за онова, което й се е случило на Гейтуей. Може би и не трябва да зная.

Другата жена на кораба е нейната малолетна сестра и моя балдъза Джанин. Ах, тази Джанин! Понякога се държи като четиринайсетгодишна, а друг път като четирийсетгодишна. Когато е четиринайсетгодишна, тя пише сантиментални писма на филмови звезди и си играе с играчки — одърпан плюшен броненосец, хичиянско молитвено ветрило (истинско) и огнена перла (фалшива), който й беше купил баща й, за да я придума да участвува в мисията. Когато е четирийсетгодишна, най-много иска да играе с мен. И ето ни сега. Три и половина години се налагаме един на друг и се опитваме да потиснем желанието за убийство.

Не бяхме единствени в Космоса. Макар и много рядко, получавахме хабер от най-близките до нас съседи, базата Тритон или от изследователския кораб, който се бе изгубил. Но Тритон и Нептун бяха много пред нас по своята орбита — от изпращане на съобщение до получаване на отговор минаваха три седмици. Изследователският кораб нямаше излишна енергия да ни се обажда, макар че сега беше само на петдесет светлинни часа. Никак не приличаше на разговор през градинския плет.

Така че единственото, което правех, беше да играя много шах с нашия бордови компютър.

Няма кой знае каква работа по пътя към облака Оорт, освен игра на шах, пък и това е един добър начин да стоя настрана от войната, която непрекъснато избухва между двете жени на нашия малък кораб. Ако се наложи, мога да понасям моя тъст. През по-голяма част от времето той не общува с никого, доколкото това е възможно в едно пространство от четиристотин кубически метра. Но не винаги мога да понасям лудите му дъщери, макар да ги обичам.

Всичко това щеше по-лесно да се понася, ако имахме малко по-голямо пространство, казвах си аз, но когато сте на космически кораб, няма начин да излезете навън и се разходите малко на хлад. Наистина от време на време извършвах по едно кратко излизане в открития Космос да проверя страничните товарни двигатели и тогава можех да погледам наоколо — Слънцето все още беше най-ярката звезда в своето съзвездие, но само толкоз; Сириус, точно пред нас, беше по-ярка, както и Алфа Кентавър, разположена под еклиптиката и встрани. Но това продължаваше само един час, след което отново трябваше да се връщам в кораба. А той не беше луксозен. Човешко творение, антика, космически кораб, който не беше планиран за полети по-дълги от шест месеца и в който ние трябваше да прекараме три и половина години. Боже Господи! Сигурно сме били луди, когато приехме тези условия. Каква полза от двата милиона долара, когато докато ги спечелиш може и да полудееш?

Много по-лесно се справяше с положението нашият бордови мозък. Когато играех шах с нея, надвесен над операторския пулт с големите слушалки на ушите си, можех напълно да се изолирам от Ларви и Джанин. Този мозък се казваше Вера — едно име, което му бях дал аз и което нямаше нищо общо с неговия пол. Както впрочем и с честността, защото й бях написал такива команди, че да може понякога да се шегува с мен. Когато Вера беше свързана с големите компютри, разположени на орбита или на Земята, тя беше много, много интелигентна. Но сега Вера не можеше да провежда такива разговори, тъй като от изпращането на едно съобщение до получаването на отговор изминаваха 25 дни; а когато не можеше да се свърже с големите компютри, Вера беше прекалено тъпа…

— Пешка на Е4, Вера.

— Благодаря… — Продължителна пауза, докато проверява моите параметри, за да е сигурна с кого говори и какво се очаква от нея. — …Пол. Офицер взима кон.

Можех да я спукам на шах, ако играеше честно. Как ме мамеше ли? Ами след като печелех може би двеста партии, тя печелеше една. После аз печелех около петдесет, тя печелеше една, и после още една и през следващите двайсет партии сме приблизително наравно, и после тя започва да ме бие всяка партия. Докато накрая разбрах какво прави. Вера предаваше позициите и плановете на големите компютри на Земята и после, когато прекъснехме партията, както правехме понякога, тъй като Пейтър или някоя от жените ме откъсваше от дъската, тя имаше време да получи бележки по нейните планове и предложения за подобряване на стратегията. Големите машини казваха на Вера предложения за моите стратегии и как да им се противопостави. И когато предположенията на наземната Вера бяха верни, бордовата Вера ме побеждаваше. Никога не си направих труда да я накарам да спре с тези измами. Просто престанах да прекъсвам партиите, а по-късно вече се бяхме отдалечили толкова много, че вече нямаше време да получи помощ от Земята и аз продължих да печеля всяка партия.

Партиите на шах бяха единствените игри, които спечелих през тези три и половина години. Нямаше начин да спечеля нещо от голямата игра, която се играеше между моята жена Ларви и нейната четиринайсетгодишна природена похотлива сестра Джанин. Разликата във възрастта между двете беше много голяма и Ларви се опитваше да се държи като майка с Джанин, а Джанин, в отговор на грижите, се опитваше да се държи с нея като с враг. И успяваше. Вината за това не беше само на Джанин. Ларви удряше няколко питиета — това за нея беше начин да преодолее скуката — и тогава откриваше, че Джанин й е използувала четката за зъби, или че с неохота е изпълнила онова, което й е казано, почистила е масата преди да започне да мирише, но не е сложила остатъците в апарата за рециклиране. Тогава двете пламваха. От време на време провеждаха ритуални изпълнения на женски разговори, изпъстрени с избухвания…

— Аз наистина харесвам сините ти чорапогащи, Джанин. Искаш ли да ти хвана бримката?

— Добре, значи съм започнала да надебелявам, това ли искаш да кажеш? Все пак е по-добре, отколкото през цялото време да пия до оглупяване! — После отново настъпва спокойствие и аз се връщам към Вера, за да продължим партията. Всеки път, когато се опитвах да се намеся, успявах моментално да ги накарам да се обединят срещу мен: „Скапано мъжко шовинистко прасе, защо не отидеш да почистиш кухнята?“

Най-странното беше, че обичах и двете. По различен начин, разбира се, макар че ми беше трудно да обясня това на Джанин.

Когато се записахме да участваме в тази мисия, ни казаха какво ни очаква. Освен редовните психиатрични инструкции за продължителни полети и четиримата преминахме дванайсет часа сеанси върху проблемите, с които щяхме да се сблъскаме по време на полета, но единствената препоръка на психиатъра се свеждаше до „направете всичко, което ви е възможно“. Оказа се, че по време на процеса на сплотяване на семейството аз ще трябва да се науча да поема задълженията на главата на семейството. Пейтър беше много стар, за да изпълнява тези задължения, макар че беше биологически баща. Ларви не беше привързана към семейния живот — нещо, което може да се очаква от един бивш пилот на Гейтуей. Ето защо опираше до мен; по този въпрос психоаналитикът беше много ясен. Само че не каза как да го постигна.

И така, аз бях четирийсет и една годишен, на няколко зилиона километра от Земята, настрани от орбитата на Плутон, на около петнайсет градуса от равнината на еклиптиката и се опитвах да не правя любов с моята балдъза, да постигна мир със съпругата си, да поддържам примирие с тъста си. С тези мисли заспивах (всеки път, когато ми се разрешаваше да спя), за да остана жив още един ден. За отклоняване на мисълта си от тях се опитвах да мисля за двата милиона долара, които щеше да получи всеки от нас при завършване на мисията. Ако това не помогнеше, се опитвах да мисля за важността на нашата мисия — не само за нас, а за всеки жив човек. Това беше реалност. Ако се осъществеше, тя щеше да спаси по-голяма част от човешката раса от гладна смърт.

Очевидно тази мисия беше важна. Понякога тя дори наистина изглеждаше важна. Но именно човешката раса ни бе натъпкала, изглежда завинаги, в този миризлив концентрационен лагер; а имаше моменти, когато… знаете ли?… сякаш се надявах, че тази раса ще умре от глад.

Ден 1283. Тъкмо ставах, когато чух Вера да бибипка и пращи, както правеше обикновено, когато постъпваше съобщение за действие. Свалих ципа на ограничаващото одеало и се измъкнах от нашата ниша, но старият Пейтър вече се беше надвесил над принтера.

Той кълнеше с пискливия си глас. „Дявол да го вземе. Трябва да променим курса.“ Хванах се за един парапет и се надвесих над екрана, но Джанин, заета с разглеждане на акнето си в огледалото на стената, ме изпревари. Тя пъхна главата си пред лицето на Пейтър, прочете съобщението и се отдръпна пренебрежително. Пейтър зяпна от учудване, а после попита сърдито:

— Теб това не те ли интересува?

Джанин леко вдигна рамене, без да го погледне.

Ларви излизаше от нишата след мен, като в същото време закопчаваше ципа на кухненската си роба.

— Остави я на мира, папа — каза тя. — Пол, иди си облечи някаква дреха. — Наистина по-добре беше да се облека, пък и освен това беше права. Най-добрия начин да избегнеш неприятностите с Джанин беше да се държиш като истински пуритан. Когато успях най-после да намеря гащите си в омотаните на топка одеала, Ларви вече бе прочела съобщението. И напълно основателно — тя беше нашият пилот. После вдигна глава, като се усмихваше.

— Пол, през следващите единайсет часа трябва да направим корекция на курса и може би тя ще бъде последната! Пълно обръщане — съобщи тя на Пейтър, който все още стоеше наведен над терминала, после седна и започна да прави изчисленията на клавиатурата на Вера. Когато се появиха траекториите, Ларви натисна един бутон, получи потвърждение и съобщи: — Седемдесет и три часа и осем минути до кацане!

— И сам можех да направя това — оплака се баща й.

— Не се мръщи, папа! След три дни пристигаме. Струва ми се, че след като се обърнем, ще можем да го видим на огледалните рефлектори!

Джанин, заела се отново с пъпчиците на лицето си, подхвърли през рамо:

— Щяхме да го видим още преди месеци, ако някой не беше счупил големия рефлектор.

— Джанин! — Ларви умееше да се владее отлично. Този път успя да запази самообладание и отбеляза напълно основателно: — Не мислиш ли, че това е по-скоро повод за празнуване, а не за спорове?

— Разбира се, Ларви. Предлагам всичките да пийнем… ти също.

Докато закопчавах шортите си, бързо се измъкнах от нищата… Знаех продължението на този сценарий.

— Ракетите с химическо гориво ли смяташ да използуваш, Ларви? — запитах аз. — Правилно, тогава двамата с Джанин трябва да излезем и проверим страничните товарни двигатели. Защо не пийнем след като се върнем?

Ларви се усмихна приветливо.

— Добра идея, скъпи. Все пак може би ние с папа ще обърнем по едно малко сега… а после ще ви правим компания за по още едно, ако не възразявате.

— Затвори си скафандъра — заповядах аз на Джанин, за да я предпазя от някоя провокационна бележка. За момента обаче тя очевидно бе решила да се държи миролюбиво, защото без всякакви коментари се зае да изпълнява нареждането. Проверихме взаимно херметизацията на скафандрите си, след това Ларви и Пейтър също извършиха контролна проверка, след което се запромъквахме един подир друг през изхода и увиснахме на осигурителните въжета в открития Космос. Първото нещо, което направихме и двамата, беше да погледнем към дома… Резултатът не беше много удовлетворителен. Слънцето представляваше само една ярка звезда, а Земята въобще не се виждаше, макар Джанин да претендираше, че я вижда. Второто нещо беше да погледнем към Завода за крана, но аз не можах да видя нищо. Звездите много си приличаха, особено онези, чиято яркост се доближаваше до долната граница на видимост, а на небето имаше петдесет или шейсет хиляди такива звезди.

Джанин работеше бързо и резултатно, почуквайки болтовете на големите йонни двигатели, прикрепени отстрани на нашия кораб, докато аз проверявах дали са стегнати прикрепващите стоманени шини. В действителност Джанин не беше лошо дете. Беше четиринайсетгодишна и, вярно, лесно се възбуждаше, но не беше нейна вината, че нямаше подходящ мъж, за да може да изявява удовлетворително женската си природа. Освен мен и нейния баща, който беше още по-малко удовлетворителен, на кораба нямаше други мъже. Извършихме проверката и както предполагахме, всичко беше наред. Когато свърших своята работа, тя вече ме чакаше при големия телескоп. Беше в добро настроение и не подхвърли нищо за виновника, който допусна рефлекторът да се пукне и да отлети в безвъздушното пространство. Пуснах я да влезе първа в кораба. Това ми даде възможност да се порадвам на гледката още няколко минути. Тези минути в Космоса бяха единственото време, когато се чувствах почти усамотен.

Продължавахме да летим със скорост над три километра в секунда, но, разбира се, това не се усещаше, тъй като нямаше с какво да се сравнява. Въобще не се чувстваше, че летим. Така беше през по-голяма част на всичките тези три и половина години. Една от историите, които слушахме през цялото това време от Петер — той произнасяше името си „Пейтър“ — беше за неговия баща, С.С.Върколакът. Върколакът не ще да е бил повече от шестнайсетгодишен, когато е завършила Голямата война. Неговата задача била да транспортира ракетни двигатели за ескадрона на „Луфтвафе“, който тъкмо бил въоръжен със самолетите „МЕ-210“. Пейтър казва, че когато умирал баща му, се извинявал, че не можал да достави навреме двигателите на ескадрона, за да унищожат противниковите „Ленкс“ и „Би-17“ и да променят изхода от войната. Всички ние смятахме това за доста забавно… поне когато за първи път чухме тази история. Но това не беше най-забавната част от разказа. Истински забавната част беше как старият нацист изплашил врага. С впряг. Не конски. Биволски. Дори не теглел кола, а шейна! Най-новите, последен модел реактивни турбовитлови двигатели — извозвани от едно русоляво дете с върбова пръчка в ръка, шляпащо до глезени в кравешки лайна.

Увиснали, лазещи в Космоса, извършващи едно пътуване, за което на хичиянски кораб му е достатъчен само един ден — ако имахме такъв и можехме да го управляваме по желания от нас курс. Изпитах съчувствие към стареца на Пейтър. Положението с нас не беше по-различно. Единствената разлика беше в липсата на кравешки лайна.

Ден 1284. Промяната на курса стана много плавно, след като бяхме успели да се преборим с нашите животоподдържащи системи и да се наместим в седалките за пътуване при ускорение, разположени в непосредствена близост до агрегатите за въздух и контейнерите с храна. Като се имаше предвид колко малка беше промяната на скоростта, всичко това едва ли си струваше труда. Да не говорим, че едва ли би имало голяма полза от животоподдържащите системи, ако се случеше нещо сериозно на разстояние пет хиляди астрономически единици от Земята. Но ние вършехме всичко според инструкцията, защото така бяхме постъпвали вече три и половина години.

И след като се обърнахме и двигателите с химическо гориво бяха свършили своята работа и бяха спрели, за да се включат отново йонните двигатели, и след като Вера беше съобщила неуверено и колебливо, че всичко изглежда добре, доколкото тя можеше да прецени (потвърждението от Земята щеше да дойде няколко седмици по-късно), ние го видяхме! Първа стана от седалката си Ларви, отиде при телескопа и за броени секунди го хвана на фокус.

Всички се скупчихме около телескопа и вперихме поглед в него. Заводът за храна!

Той се полюшваше в рефлектора и затрудняваше фокусирането. Дори йонните двигатели предизвикваха известни вибрации, пък и бяхме все още много далеч от обекта. Заводът за храна излъчваше слаба синя светлина в тъмнината, осеяна със звезди, която очертаваше необичайната му форма. Имаше размерите на административна сграда и беше много продълговат. Единият му край беше закръглен, а на една от страните му сякаш беше махната някаква дълга, заоблена част.

— Мислиш ли, че е бил ударен от нещо? — попита Ларви.

— Не, съвсем не — озъби се баща й. — Така е бил построен! Какво знаем ние за хичиянското строителство?

— Откъде си сигурен? — възрази Ларви, но баща и остави без отговор тази бележка. Не беше необходимо да отговаря, тъй като всички знаехме, че нямаше начин да е сигурен, а просто се надяваше да е така. Иначе щяхме да сме в беда. Премиите, които щяхме да получим само за да достигнем до Завода, бяха достатъчно добри, но нашите надежди за истинско възнаграждение, единственото възнаграждение, което си заслужаваше седем години пътуване при тези изключително тежки условия, почиваха на надеждата, че Заводът за храна ще работи; или най-малкото, че може да бъде проучен в достатъчна степен, за да се построи друг.

— Пол! — неочаквано каза Ларви. — Погледни онази страна, която сега се завърта… не са ли това кораби?

Погледнах, като се мъчех да разбера какво бе видяла. Върху дългата, права част на артефакта имаше половин дузина издутини, три или четири по-малки, две доста големи. Доколкото можех да преценя, приличаха на Гейтуей от снимките, които бях виждал. Но…

— Ти си бивш изследовател — отговорих аз. — Ти какво смяташ?

— Мисля, че са кораби. Но, Боже мой, видя ли двата крайни? Те са грамадни. Била съм в едноместни, била съм в триместни и съм виждала много петместни. Но такова нещо не съм виждала! Тези там могат да поберат не знам колко точно, но може би петдесет души! Защо и ние нямахме такива кораби, Пол… Само ако имахме такива кораби…

— Ако, ако — озъби се баща й. — Ако имахме такива кораби и ако можехме да ги насочим натам, накъдето искахме, да, светът щеше да е наш! Да се надяваме, че все още са годни за използуване. Да се надяваме, че поне някоя част от тези кораби работи.

— Ще работи, татко — пропя един сладък глас зад нас. Обърнахме се и видяхме, че това беше Джанин, опряла крак на ръкава на апарата за рециклиране на органични отпадъци, държаща в ръка бутилка домашен първокачествен алкохол от истински рециклирано зърно. — Бих казала, че това наистина заслужава да се отпразнува — каза тя, като се усмихна.

Ларви я погледна замислено, но нервите й бяха в добро състояние и само каза:

— Разбира се, това е чудесна идея, Джанин. Подай шишето насам.

Джанин опъна една малка женска глътка и го подаде на баща си.

— Мисля, че вие с Ларви ще искате да подремнете — подхвърли тя, след като се окашля… съвсем неотдавна, на четиринайсетия си рожден ден, се бе научила да пие силни напитки, и все още не й харесваха, но настояваше да пие, защото това беше привилегия на зрелите хора.

— Добра идея — потвърди Пейтър. — Цяла нощ будувах, чакай да видя колко прави това, да, почти двайсет часа. Всички ще имаме нужда от почивка, когато кацнем там долу — добави той, като подаде шишето на жена ми, която ливна две големи глътки в добре тренираното си гърло и каза:

— На мен още не ми се спи. Знаете ли какво ми се иска да правя? Иска ми се отново да видя лентата на Триш Бавър.

— За Бога, Ларви! Гледала си я един милион пъти.

— Вярно е, Джанин. Ако не ти е интересно, не я гледай, но се питам дали някой от онези кораби не е на Триш и… Е, просто искам още един път да ги разгледам.

Джанин стисна уста, но гените са голяма работа; тя умееше да се владее не по-зле от сестра си, стига да пожелаеше. Освен това доброто състояние на нервната система беше едно от основните изисквания, за да участвува човек в мисия.

— Ще я набера — каза тя, като се наведе над клавиатурата на Вера. Пейтър поклати глава и се оттегли в своята ниша, издърпа приличащия на акордеон параван, за да се изолира, а ние се струпахме около пулта. Тъй като записът беше на лента, можехме да получим не само образ, но и звук, и след около десет секунди се чу пращене, а после се появи и образът на бедната, разгневена Триш Бавър, която говореше пред камерата и казваше онова, което най-малко бихме желали да чуем от нея.

Лошото беше в това, че тази трагедия продължаваше толкова дълго, а ние я бяхме слушали през всичките тези три и половина години. От време на време пускахме записа и разглеждахме сцените, които тя самата бе заснела с портативната си камера. Разглеждахме ги в стопкадър, разглеждахме ги и при повишена скорост — не защото очаквахме да получим различна информация от онази, която хората от „Гейтуей Корпорейшън“ вече имаха (макар че никога не се знае), а просто защото искахме отново да се уверим, че всичко, което бяхме предприели, си струваше несгодите и изпитанията. Истинската трагедия се състоеше в това, че Триш не знаеше какво беше открила.

„Това е доклад от мисия нула седемдесет четири тире деветнайсет“, започна тя доста монотонно. Тъжното й глупаво лице дори направи опит да се усмихне. „Изглежда, че съм в беда. Кацнах на нещо като хичиянски артефакт, акостирах, а сега не мога да излетя. Ракетните двигатели на обслужващия модул работят. Главният бордови двигател обаче не работи, а аз не искам да остана тук и да умра от глад.“ Да умре от глад! След като прегледали кадрите, заснимани от Триш, експертите идентифицирали какво представлява „артефактът“ — търсеният от тях Завода за производство на храната „ЧОН“3.

Дали той имаше практическа стойност, трябваше тепърва да се установи, а Триш несъмнено бе мислила, че няма. Мислила, че там ще умре, и то за нищо, без дори да получи парична награда за мисията. И онова, което най-накрая направила, било да се опита да се върне с обслужващия модул.

Тя се качила в модула и го насочила към Слънцето, включила двигателите и взела хапче. Взела много хапчета — всичките, които е имала. След това включила фризера на максимум, влезла вътре и затворила вратата зад себе си. „Размразете ме, когато ме намерите“, написала тя, „и не забравяйте наградата ми.“

И може би някой ще стори всичко това. Когато я намерят. Ако я намерят. Което вероятно ще стане след десет хиляди години, когато слабите сигнали от нейния радиопредавател почти няма да могат да се чуват, или може би след петстотното им автоматично предаване, когато ще бъде твърде късно, за да има някакво значение за Триш.

Вера престана да възпроизвежда записа и тихо се прибра, когато екранът угасна.

— Ако Триш беше истински пилот, а не от онези изследователи на Гейтуей, които само скитат нагоре-надолу, щеше да скочи в кораба, да натисне стартовия бутон и да остави всичко останало на машините — изкоментира Ларви не за първи път. — Нямаше да пострада. Щеше да използува макар и малкото ускорение, което й осигурява обслужващият модул, за да убие ъгловия инерционен момент, вместо да загуби това ускорение, насочвайки се право навътре.

— Благодаря на опитния ракетен пилот — казах аз също не за първи път. — И щеше да забави попадането си на астероида цяла вечност, така ли? Може би шест или седем хиляди години.

Ларви вдигна рамене.

— Отивам да си легна — съобщи тя, като си глътна за последно от шишето. — Ти, Пол?

— О, спри за малко, моля те. — Това беше Джанин. — Исках Пол да ми обясни процедурите по стартиране на йонните двигатели.

Алармената система на Ларви веднага включи.

— Сигурна ли си, че искаш да ти обясни именно това? Е, хайде, не се цупи, Джанин. Добре знаеш, че вече ти го е обяснявал много пъти и въпреки всичко задачата си остава на Пол.

— Ами ако се случи нещо с Пол и той не може да ги стартира? — попита Джанин. — Откъде знаеш дали точно тогава няма да сме обхванати от онази мистериозна криза?

Наистина никой не можеше да знае, а в действителност бях започнал да вярвам, че точно така ще стане. Настъпваше циклично с период от около сто и тридесет дни, плюс-минус дванадесет. Вече се приближавахме към този цикъл.

— Всъщност малко съм уморен, Джанин. — казах аз.

— Обещавам утре да ти го обясня. — По всяко време, стига някой от останалите да беше буден… важното беше да не оставам насаме с Джанин. Няма да повярвате колко е трудно това на един кораб с обща кубатура само колкото една хотелска стая. Не просто трудно.

Практически невъзможно.

Всъщност никак не бях уморен и когато Ларви се зави презглава и тихото й дишане, което едва ли можеше да се нарече хъркане, се чуваше съвсем слабо, аз се протегнах върху чаршафите напълно бодър, броящ постигнатите успехи. Беше ми необходимо да върша това поне един път дневно. Когато имаше какво да броя.

Този път имаше. Разстояние над четири хиляди астрономически единици представлява дълъг воайаж — при пътуване по права линия. Или по-точно — при пътуване със скорост близка до скоростта на разпространение на фотона. Може да се каже, половин трилион4 километра. Движехме се по спирала, което означаваше въртене главно около Слънцето, преди да пристигнем до целта. Пътят ни не беше 25 светлинни дни, беше по-скоро 60. И макар двигателите да бяха включени цял ден, не можехме да достигнем до скоростта на светлината. Три и половина години… и през цялото време си мислехме — Боже, ами ако някой успее да открие тайната на хичиянския двигател преди да достигнем там? Това никак нямаше да ни помогне. Щяха да са необходими много повече от три и половина години, преди да успеят да направят всичко онова, което са искали, когато са разкрили тази тайна. Можете да си представите на кое място в техния списък би се намирала задачата да тръгнат след нас.

Така че доброто нещо, върху което можех да размишлявам, беше, че поне нямаше да установим, че нашето пътуване е било залудо, тъй като вече почти бяхме пристигнали!

Единственото, което оставаше, беше да вържем големите йонни товарни двигатели към него… да видим дали ще има резултат… да тръгнем по обратния път и да подкараме това нещо към Земята… И по някакъв начин да оцелеем, докато стигнем там. Може да се приеме, че щяха да са необходими още четири години…

Отново оцених факта, че ние вече почти бяхме там.

Идеята за използуване на комети за производство на храна не беше нова. Във всеки случай, тя датира още от времето на Крафт Ерике от 1950-те години, само че той предложил хората да ги колонизират. В това имаше здрав разум. Трябваше само да се закара малко желязо и някои белязани елементи… желязото за построяване на жилища за живеене, а белязаните елементи за превръщане на храната „ЧОН“ в quiche, lorraine5, или хамбургери… и тогава проблемът за изхранването отпада. Защото от това са направени кометите. Малко прах, малко скали и страшно много замръзнали газове. А какво представляват тези газове? Кислород. Азот. Водород. Въглероден двуокис. Вода. Метан. Амоняк. Същите четири елемента отново и отново. „ЧОН“: въглерод, водород, кислород, азот и какво се получава?

„ЧОН“?

Грешка. Кометите са направени от същото нещо, от което сте направени вие, и онова, което се пише като Ч-О-Н, трябва да се чете като „храна“.

Облакът Оорт беше съставен от от милиони порции храна с размер мегатонове. На Земята имаше десет или дванадесет милиарда гладни хора, които гледаха към този облак и се облизваха.

Имаше голям спор за това какво правят кометите в облака. Все още се спори дали те идват на фамилии. Преди повече от сто години Йопик беше казал, че половината от видените комети спадат към добре дефинирани групи, което се поддържа и от неговите последователи. Според Уипъл това са глупости — не съществува група, в която могат да се идентифицират повече от три комети. Същото становище поддържат неговите последователи. По-късно Оорт решил да се опита да разбере това. Според него навсякъде из Слънчевата система съществува обвивка от комети и от време на време Слънцето откъсва по някоя, която се впримчва в перихелия6. Така се е случило с Халеевата комета, или онази, която се предполага, че представлява Витлеемската звезда, или която и да било друга. После група учени започнали да оспорват тази теория, като поставили под съмнение алгоритъма. Оказало се, че това е невъзможно, ако приемем, че за облака Оорт е в сила Максуеловото разпределение. В действителност, ако се приеме нормално разпределение, трябва да се вземе предвид, че не съществува никакъв облак на Оорт. Не могат да се наблюдават почти параболични орбити вън от облака на Оорт; така казвал Р.А.Литълтън. След него някой друг възразил, като казал, че нямало причини, поради които разпределението да не може да бъде немаксуелово. И това било доказано. Цялото е неравномерно. Имало купове от комети и големи обеми от пространството, почти без комети.

Несъмнено хичиянците са пуснали тяхната машина да пасе в богатите с комети пасища преди стотици хиляди години, които сега се бяха превърнали в един вид кометна пустиня. Ако тя все още работи, остава й още малко суровина. (Може би тя е изяла всички комети?)

Заспах, като се чудех какъв ли ще е вкусът на тази храна „ЧОН“. Невъзможно е вкусът й да бе по-лош от храната, която ядохме в продължение на три и половина години, и която се получаваше главно чрез рециклиране на отпадъци от самите нас.

Ден 1285. Днес Джанин едва не ме изнасили. Играех шах с Вера, всички спяха, достатъчно щастливи, когато ръцете й обвиха големите слушалки и закриха очите ми.

— Престани, Джанин — помолих я аз. Когато се обърнах, се беше нацупила.

— Искам да използувам Вера — каза тя.

— За какво? Още едно вълнуващо любовно писмо до някоя от твоите звезди?

— Отнасяш се към мен като към дете — отвърна ми тя. Като никога беше напълно облечена; лицето й блестеше, влажната й коса бе спусната чак до врата. Приличаше на модел, на сериозна млада тийнеджърка.

— Онова, което искам — отговори ми тя, — е да преговоря с Вера настройките на товарните двигатели. След като ти не желаеш да ми помогнеш.

Една от причините, поради която бяхме взели Джанин с нас, беше нейната находчивост… Всички бяхме находчиви. Нали трябваше да ни одобрят за участие в мисията. Но най-находчива беше тя в търсенето на начини да ме изнасили.

— Добре — казах аз, — права си, нищо не мога да ти възразя. Вера? Прекъсни партията и включи програмата за осигуряване на тяга за Завода за храна.

— Веднага — отговори тя, — …Пол. — Шахматната дъска изчезна и на нейно място се появи холографски образ на Завода за храна. Вера беше актуализирала своите спецификации с получените телескопни картини и ни показа целия завод с неговия облак от прах и топката от мръсен сняг от едната му страна.

— Махни облака, Вера — заповядах аз и мъглата изчезна. Сега пред нас беше Заводът за храна, ясен като архитектурен макет. — Е, Джанин, каква е първата стъпка?

— Акостираме — отговори веднага тя. — Надяваме се, че факсимилето на обслужващия модул е вярно и акостираме. Ако не можем да акостираме, привързваме го с въжета към някоя точка от повърхността; и в двата случая корабът става съставна част на структурата, така че можем да използуваме нашата тяга за управляване на ориентацията на обекта.

— След това?

— Демонтираме двигател номер едно и го привързваме към кърмовата част на Завода… там. — Тя посочи на макета къде точно. — Веднага след като го закрепим, здраво ускоряваме.

— Ами насочването?

— Вера ще ни даде координатите… О, извинявай, Пол. — При въпроса за ориентация тя неволно се беше долепила до мен, но се хвана за рамото ми и се оттласна назад. Ръката си обаче не отдръпна; остави я върху рамото ми. — След това повтаряме операцията с останалите пет. Когато привържем всичките шест двигателя, ще получим ускорение два метра за секунда на квадрат при изключен генератор 238 Ри. След това започваме да разстиламе огледалното фолио…

— Не.

— О, разбира се, преди това проверяваме въжетата, за да се уверим, че не са се разхлабили; смятам, че това се разбира от само себе си. След това се заемаме със слънчевата енергия и когато уловим цялата енергия, попаднала на огледалото, трябва да достигнем може би два метра и четвърт…

— Най-напред, Джанин, колкото по-навътре сме влезли, толкова повече енергия получаваме. Добре. Нека сега да разгледаме техническата страна. Значи завързваш нашия кораб към металния хичиянския корпус. Как ще направиш това?

Тя ми разказа най-подробно. Ей Богу, всичко знаеше.

Само дето ръката й от рамото ми се плъзна под мишницата, премести се върху гърдите ми и продължи да слиза надолу; и през цялото време тя продължаваше да разказва за студеното заваряване, за насочването на двигателите, а лицето й оставаше сериозно и печално, докато ръката й галеше корема ми. Четиринайсетгодишна. Но тя нито изглеждаше четиринайсетгодишна, нито пък се чувстваше четиринайсетгодишна… беше само на милиметри от изживяванията, на които се радваше Ларви. Спаси ме Вера; добър приятел, както и да го разглеждаш, защото вече бях започнал да се предавам. Холографският макет не помръдна, докато Джанин слагаше допълнителна подпора на един от двигателите, когато Вера каза:

— Постъпи съобщение за действие. Да ти го прочета ли… Пол?

— Давай. — Джанин леко отдръпна ръката си, когато макетът изчезна и на екрана се появи съобщението:

— Да ви дам ли сценария? — попита Вера.

— Да… напечатан — добавих аз.

— Много добре… Пол. — Екранът избледня и изгасна, а Вера започна да бълва листове хартия с отпечатания сценарий. Изпратих Джанин да събуди сестра си и баща си, взех листовете и започнах да чета. Джанин не възрази срещу възложената й куриерска задача. Тя обичаше да я показват по телевизията там, долу, тъй като това винаги означаваше нови писма от известни хора за смелата млада астронавтка.

Сценарият беше точно такъв, какъвто се очакваше. Аз програмирах Вера да ни го показва ред по ред, ние да го изпълняваме и за десет минути да свършим със записа. Останалите не се съгласиха, Джанин настояваше сестра й да й направи прическата и дори Ларви реши, че трябва да се гримира: Пейтър желаеше да му се подстриже брадата. По-точно аз да му я подстрижа. Така, общо взето, за подготвянето на четирима души загубихме шест часа, да не говорим за енергията, която щяхме да изразходваме за това предаване. Всички се събрахме пред камерата с вид на привързани към семейния живот хора и обяснихме какво се готвехме да направим на една публика, която нямаше да може да види всичко това по-рано от месец. Но ако то щеше да им помогне, имаше смисъл. Откакто напуснахме Земята, изкарахме осем или девет атаки на тази криза на 130-тия ден. Всеки път тя си имаше свой синдром — разпуснатост или депресия, летаргия или безгрижно веселие. Веднъж ме свари извън кораба… тогава счупих големия телескоп… и можете с голям шанс за успех да се обзаложите, че нямаше да се върна в кораба. Просто ми беше безразлично. Имах халюцинации на самота и гняв, на преследване от човекоподобни маймуни и желание да не съм жив. А там долу, на Земята, с милиарди човешки същества, почти всички от тях засегнати в една или друга степен, по един или друг начин всеки път, когато настъпеше кризата — сигурно беше истински ад. Действаше вече десет години… осем, откакто беше идентифицирана като периодично повтарящо се бедствие… и никой не знаеше от какво се причинява. Но всеки искаше да спре.

Ден 1288. Ден за акостиране! На пулта за управление беше Пейтър, който не можеше да повери на Вера такова нещо, докато Ларви беше завързана над него, за да може да указва необходимите корекции. Достигнахме относителен покой точно извън тънкия облак от частици и газове, на не повече от километър от самия Завод за храна.

От мястото, на което се намирахме двамата с Джанин в нашите животоподдържащи системи, беше трудно да се види какво ставаше навън. Покрай главата на Пейтър и жестикулиращите ръце на Ларви можахме да зърнем огромната стара машина, но само да зърнем: проблясък от излъчващия синя светлина метал и от време на време някой силоз за акостиране или очертания на някой от старите кораби…

— По дяволите! Отдалечавам се!

— Не, не се отдалечаваш, Пейтър. Проклетото чудо получи малко ускорение!

…А може би звезда. В действителност не ни бяха необходими животоподдържащи системи; Пейтър внимателно ни побутваше, така както би побутнал медуза в аквариум. Исках да попитам откъде дойде ускорението, но двамата пилоти бяха заети, пък и не вярвах, че можеха да ми отговорят.

— Така е добре. Сега премести малко към центъра на силоза за акостиране, по средата на онзи ред от триместни кораби.

— Защо там?

— А защо не? Защото аз казвам!

След една-две минути корабът се промъкна в силоза и отново бе в относителен покой. После се изравнихме и се привързахме. Предният край на хичиянската капсула пасваше идеално в старинния силоз.

Ларви се пресегна, изключи екрана и всички се погледнахме. Вече бяхме там.

Или, казано иначе, бяхме изминали половината път. Половината път към дома.

Ден 1290. Не беше изненадващо, че хичиянците бяха дишали атмосфера, в която ние също можехме да оцелеем. Изненадващо беше, че тази атмосфера бе останала след стотици или хиляди години откакто някой я беше дишал. Но имаше и друга изненада. Тя се появи по-късно и беше по-опасна и по-лоша.

Оцеляла беше не само атмосферата. Оцелял беше целият кораб… годен за експлоатация! Разбрахме това веднага щом влязохме в него и анализаторите показаха, че можем да свалим каските си. Металните стени, излъчващи синя светлина, бяха топли на пипане; чувстваше се и една слаба постоянна вибрация. Околната температура беше дванайсет градуса — хладно, но не беше по-лошо, отколкото в някои жилища на Земята. Можете ли да познаете какви бяха първите думи, произнесени от човешки същества, влезли вътре в Завода за храна? Произнесе ги Пейтър:

— Десет милиона долара! Боже, може би дори сто!

И ако той не ги беше произнесъл, някой от нас щеше да го стори. Премиите ни щяха да бъдат астрономически. В доклада на Триш не се казваше дали Заводът за храна работеше или не… единственото, което знаехме, бе, че той представлява стар негоден кораб, от който беше извадено всичко, имащо някаква стойност. Вместо това ние намерихме един напълно комплектуван голям хичиянскн артефакт, който функционираше! Просто нямаше с какво да се сравни. Тунелите на Венера, старите кораби, дори самият Гейтуей бяха грижливо изчистени почти от всичко в тях преди половин милион години. Това нещо беше обзаведено! Топло, годно за живеене, потънало в слаба микровълнова радиация, живо. И въобще не наглеждаше старо.

Нямахме големи възможности да го проучваме; колкото по-скоро успеехме да го задвижим към Земята, толкова по-скоро щяхме да получим обещаната награда. Позволихме си един час да пообиколим наоколо, да влезем в залите, изпълнени с големи сиви и сини метални конструкции, да се плъзгаме надолу по коридорите, да ядем, докато се шляехме, да споделяме видяното помежду си по джобните разговорни устройства (и да предаваме посредством Вера на Земята). След това се заловихме за работа. Запретнахме ръкави и започнахме да демонтираме страничните товарни двигатели. И тогава се натъкнахме на първата трудност. Заводът за храна не беше на свободна орбита. Той се ускоряваше. Някаква тяга го движеше. Не беше голяма по-малка от един процент G. Всеки един агрегат на йонната ракета тежеше повече от десет тона.

Макар че тук това тегло беше само един процент от теглото му на земята, все пак представляваше над сто килограма, без да отчитаме десетте тона инерция. Когато започнахме разтоварването на първия двигател, той се изплъзна и започна да пада. Пейтър успя да го хване, но беше много тежък и нямаше да може да го задържи за по-дълго; аз се издърпах над него и хванах двигателя с една ръка, а с другата хванах въжето, с което беше завързан и успях да го задържа, докато Джанин хвърли над него едно спирално въже и го притегна. После се оттеглихме вътре в кораба, за да обмислим ситуацията.

Вече бяхме изтощени. След повече от три и половина години затворени в миниатюрни ниши бяхме изгубили издръжливостта си на тежка работа, Биоанализаторът на Вера показваше, че в нас се бяха натрупали токсини, причинени от умора. Спречкахме се и известно време се сърдехме един на друг, после Пейтър и Ларви отидоха да спят, докато ние с Джанин обмисляхме една схема за монтаж, с която да закрепим всеки от страничните двигатели, преди да ги откачим от кораба, после да ги тласнем по три дълги въжета до Завода за храна, като ги направляваме с три по-малки въжета, така че да не се ударят в далечния край на корпуса. Бяхме си определили десет часа за преместване на една ракета до това положение. За преместване на първата изгубихме цели три дни. Когато най-после успяхме да я закрепим, бяхме абсолютно скапани, сърцата ни думкаха като парни чукове, мускулите ни боляха. Изкарахме една смяна сън и няколко часа се шляхме в Завода за храна преди да се заемем със закрепване на втората ракета така, че да може да стартира. Най-енергичен от всички беше Пейтър; той обиколи половин дузина коридори.

— Всичките са задънени — съобщи той, когато се върна. — Изглежда, че ще имаме достъп едва до една десета от обекта… освен ако не пробием дупки в стените.

— Не сега — казах аз.

— Никога! — предупреди ни строго Ларви. — Единственото, което ще направим, е да върнем това чудо на Земята. Ако някой желае да копае в него, може да го стори едва след като си получим парите! — Тя потри ръце, скръсти ги и добави снизходително: — Бихме могли да се заемем със закрепване на ракетата.

Това ни отне още два дни, но най-накрая ги закрепихме, където трябва. Флюсите, които ни бяха дали за заваряване на стомана към хичиянски метал, се оказаха добри. Доколкото можеше да се каже от статистическата проверка, закрепването беше сигурно. Оттеглихме се в кораба и подадохме команда на Вера за включване на десет процента от мощността.

Изведнъж почувствахме как политнахме. Работеше. Погледнахме се щастливо усмихнати, а аз извадих от нишата си бутилка шампанско, запазено за случая…

Друго политане.

Щрак, щрак, щрак, щрак… един подир друг провесихме нос. Трябваше да има само едно дърпане. Ларви скочи до компютърния пулт.

— Вера! Данни за ускорение!

Екранът светна и на него се показа диаграма на силите: в средата Заводът за храна, а в две посоки стрелки, изобразяващи действащите сили. Едната беше на нашия двигател, който тласкаше по посока на кораба. Другата не беше.

— На курса влияе допълнителната сила… Ларви — съобщи Вера. — Резултантният вектор има същата посока и стойност, както предишното ускорение.

Нашата ракета тласкаше по посока на Завода за храна. От това обаче нямаше никаква полза. Заводът тласкаше в обратна посока.

Ден 1298. И така, сторихме онова, което трябваше: изключихме всичко и спешно потърсихме помощ.

Спахме, хранихме се, скитахме около Завода за храна цяла вечност и желаехме 25-дневното закъснение да не съществува. Ползата от Вера не беше много голяма.

— Предайте пълни телеметрични данни — съобщи тя. — Очаквайте по-нататъшни указания. — Това вече го правехме.

След един или два дни аз все пак отворих шампанското и пихме. При 0.1 G налягането на газа в бутилката беше по-голямо от гравитационната сила и на практика трябваше да държа палеца си върху гърлото на бутилката и да покривам с длан всяка чаша, за да не изскочи искрящото шампанско. Все пак, според обичая, се чукнахме.

— Не е толкова лошо — отбеляза Пейтър, след като изсмука виното си. — Всеки от нас ще получи най-малко няколко милиона.

— Ако доживеем да ги получим — изръмжа Джанин.

— Не бъди толкова черногледа, Джанин. Още при тръгването знаехме, че мисията може да излезе и неуспешна.

Ако искахме и сега можехме да се върнем; корабът бе конструиран така, че с основното гориво можехме да стартираме назад, после да включим йонните двигатели и да стигнем у дома… след около още четири години.

— И тогава какво, Ларви? Аз ще бъда осемнайсетгодишна девственица! Претърпяла неуспех.

— О, за Бога. Джанин, иди да се поразходиш малко, моля те! Омръзна ми да те гледам около мен.

Всички се чувствахме така. Бяхме си омръзнали, бяхме по-малко толерантни от времето, когато пътувахме натъпкани като сардели в кораба. Сега, когато имахме достатъчно пространство, за да се усамотим — четвърт километър — ние бяхме по-раздразнителни от когато и да било. Приблизително на всеки двадесет часа малкият тъп мозък на Вера ровеше в своите аварийни програми и излизаше с някой нов експеримент: използувайте двигателите при мощност един процент, при тридесет процента, дори на пълна мощност. И ние провеждахме експериментите. Но резултатът винаги беше един и същ. Независимо с каква мощност тласкахме Завода за храна, артефактът отчиташе силата и противодействаше с подходяща сила и в съвсем правилна посока, за да запази постоянно ускорението към целта, която си беше набелязал. Единственото полезно нещо, до което достигна Вера, беше теорията, че Заводът беше изконсумирал кометата, с която се захранва и сега се движеше към нова. Но това представляваше само теоретичен интерес. От него нямаше никаква практическа полза. Ето защо ние скитахме наоколо, главно поотделно, с камери в ръце и влизахме във всяка стая или коридор, до който можехме да достигнем. Това, което виждахме ние, виждаха и нашите камери и го предаваха на Земята, но отникъде не получихме помощ.

Лесно намерихме мястото, където Триш Бавър беше влязла в завода… Пейтър го намери и ни извика да го видим. Мълчаливо се събрахме да разгледаме остатъците от един отдавна развален обяд, изхвърлени чорапогащи и молива, с който беше написала на стените:

и

— Може би Бог ще й помогне — каза след малко Ларви, — но не виждам как би могъл да й помогне някой друг.

— Изглежда е прекарала тук по-дълго, отколкото предполагах — каза Пейтър. — В някои от стаите има разхвърляни боклуци.

— Какви боклуци?

— Главно развалена храна. Долу, към другата площадка за кацане, там където са светлините, нали я знаеш? — Знаех това място и двамата с Джанин отидохме да видим. Идеята и тя да дойде беше нейна и в началото това никак не ме ентусиазира. Но може би температурата от 12С и липсата на каквото и да било легло охлади нейния интерес, а може и да беше прекалено депресирана и разочарована, за да държи особено много да загуби девствеността си. Съвсем лесно намерихме мястото, където беше изхвърлена храната. Не ми приличаха на порциите, които даваха на Гейтуей. Изглежда пристигаха пакетирани: няколко не бяха отворени, три от тях доста големички, с размерите на филия хляб, обвити в някаква яркочервена материя… на пипане като коприна. Двата други бяха по-малки, единият зелен, а другият червен като останалите, но с розови точки. Отворихме единия за проба. Вонеше на развалена риба и очевидно не ставаше за ядене. Някога обаче е бил добър.

Оставих Джанин там и се върнах да намеря останалите. Бяха отворили един малък зелен пакет. Не миришеше на развалено, но храната беше твърда като камък. Пейтър я помириса, след това я удари в стената, отчупи една трошичка, лапна я и задъвка съсредоточено.

— Няма никакъв вкус — съобщи той, вдигна поглед разтревожен, после се усмихна. — Очаквахте да падна мъртъв, нали? — попита той. — Аз не мисля така. Колкото повече се дъвче, толкова по-мека става. Прилича на баяти бисквити.

Ларви се намръщи.

— Ако това наистина е било храна… — Тя млъкна и се замисли. — Ако наистина е било храна и Триш я е оставила там, където я намерихме, защо просто не е останала? И защо нищо не споменава за нея?

— Предполагам, че е била зашеметена от страх.

— Сигурно. Но е записала доклад. И в него не се казва нито дума за наличието на някаква храна наоколо. Спомнете си, че технократите на Гейтуей бяха тези, които решиха, че това е било Завод за храна? И единственото, на което се позоваха бяха останките от един такъв Завод, намерен около света Филис.

— Може би тя просто е забравила.

— Не мисля, че е забравила — провлачи бавно Ларви, без да каже нещо повече. Нямаше нищо друго за казване. През следващите един-два дни не провеждахме много самотни проучвания.

Ден 1311. Вера получи информацията за пакетите с храна. Не след дълго на екрана се появи инструкция за подлагане на съдържанието на пакетите на химически и биологичен анализ. Ние самите вече бяхме сторили това, а тя направи своите заключения, без да ни каже какви бяха те.

Честно казано, и ние не направихме никакви заключения. При подходящи случаи, когато всички бяхме заедно и будни, онова, за което най-много приказвахме, беше какво трябва да правим, ако в базата не могат да измислят начин да пренесем Завода за храна. Вера вече беше предложила да монтираме другите пет странични товарни двигатели, да ги включим едновременно на пълна мощност и да видим дали Заводът може да преодолее силата на шест ракети. Предложенията на Вера не бяха заповеди и Ларви изрази общото ни мнение, когато каза:

— Ако включим всичките на пълна мощност и те не са достатъчни, следващата стъпка е да ги натоварим над тяхната номинална мощност. С това можем да ги съсипем. Тогава ще се окажем в капан.

— Какво ще правим, ако от Земята получим точно такова нареждане? — попитах аз.

Пейтър я изпревари.

— Ще се пазарим — каза той, кимайки дълбокомислено. — Те искат да поемем допълнителни рискове, тогава трябва да ни дадат допълнително възнаграждение.

— Ще се пазариш ли, папа?

— Можеш да бъдеш сигурна. И слушай. Да предположим, че не успеем. Да предположим, че трябва да се върнем на Земята. Знаеш ли какво ще направим тогава? — Той отново кимна към нас. — Ще натоварим на кораба всичко, което можем да носим. Знаете ли, че намерихме малки машини, които можем да вземем със себе си? Можем да проверим дали работят. Ще натъпчем кораба с всичко, което може да побере, ще изхвърлим ненужното. Ще оставим повечето от товарните двигатели тук и ще натоварим големите машини отвън, разбирате ли? Можем да се върнем с артефакти на стойност, Господи, не зная точно колко, двайсет, трийсет милиона долара.

— Например молитвени ветрила! — извика Джанин и плесна с ръце.

В стаята, където Пейтър намери храната, имаше купища от тях. Имаше също и други неща — нещо, наподобяващо на кушетка с метална мрежа, предмети с форма на лале, които приличаха на свещници, поставени по стените. Но най-много молитвени ветрила — стотици. По моя преценка всяко от тях струваше около хиляда долара, а само в тази стая имаше молитвени ветрила на стойност половин милион долара — разбира се, ако бъдат доставени на пазарите за антики в Чикаго и Рим… Ако доживеехме да ги доставим. Да не говорим за всички други неща, за които можех да се сетя, ако малко напрегнех ума си. Не бях единственият.

— Молитвените ветрила са най-малкото — замислено отбеляза Ларви. — Това обаче не влиза в нашия договор, папа.

— Договор! Какво ще сторят с нас, ще ни разстрелят ли? Ще ни измамят? След като сме дали осем години от живота си? Не. Те ще ни дадат премии.

Колкото повече обмисляхме тази идея, толкова повече я харесвахме. Легнах да спя, като си мислех кои от джунджуриите, които бях видял, бихме могли да вземем със себе си и какво от тях щеше да е най-ценно. Тази нощ сънувах най-хубавия си сън откакто бяхме изпробвали двигателя…

Събудих се от настойчивото шепнене на Джанин в ухото ми.

— Папа? Пол? Ларви? Чувате ли ме?

Понадигнах се и се огледах. Не говореше на ухото ми; звукът идваше от моето радио. До мен Ларви също се бе разбудила, а по коридора дотърча Пейтър и се присъедини към нас. Техните радиоприемници също работеха.

— Чуваме те, Джанин. Какво…

— Замълчете! — прошепна тя, а гласът й изсвистя, сякаш беше долепила устни до микрофона. — Не ми отговаряйте, само слушайте. Тук има нещо.

Спогледахме се. Ларви Попита шепнешком:

— Къде си?

— Казах ви да мълчите! Аз съм на площадката за акостиране, нали я знаете? Там, където намерихме онази храна. Търсех нещо, което бихме могли да вземем със себе си, както каза папа, само че… Е, видях нещо на пода. Като ябълка, само че не беше… нещо червеникаво-кафяво отвън и зелено отвътре и миришеше като… не зная като какво мирише. Някакъв плод. И не беше от преди хиляда години. Беше пресен. И чух… една минутка.

Не смеехме да й отговорим, само слушахме нейното дишане. Когато отново се обади, гласът й показваше, че е уплашена.

— Идва насам. Намира се между мен и вас, попаднах в капан. Аз… аз мисля, че е хичиянец и ще…

Замлъкна. Чувахме изплашеното й дишане. После чухме високо да казва:

— Не се приближавай!

Бях чул достатъчно.

— Да вървим — казах аз и скочих по посока на коридора. Пейтър и Ларви бяха зад мен. Спуснахме се надолу с големи скокове по тунела със сини стени. Когато наближихме мястото, се спряхме и нерешително се огледахме.

Преди да можем да решим къде да търсим, отново дочухме гласа на Джанин. Не беше нито шепот, нито пък вик на ужас.

— Той… той се спря, когато му извиках — съобщи тя, без да може да повярва. — Мисля, че не е хичиянец. Изглежда най-обикновен човек, като мен… е, малко покрит с пърхот. Той просто стои там и ме гледа, сякаш души въздуха.

— Джанин! — изкрещях по радиото. — Ние сме на площадката… Накъде да тръгнем?

Пауза. После, странно, нещо като кикотене.

— Продължавайте направо — каза тя колебливо. — Идвайте бързо. Вие… вие няма да повярвате какво прави той сега.