Гейтуей II

ШВАРЦЕ ПЕТЕР

Когато компютъризираният звънец дрънна, за да съобщи за пристигнала поща, Пейтър бързо и напълно се разсъни. Едно от предимствата на възрастта е, че човек спи леко и веднага се събужда. Иначе няма много плюсове. Той стана, изплакна си устата, уринира в санитарния възел, изми си ръцете, взе два пакета с храна и отиде при терминала.

— Покажи ми сега пощата — зададе той командата, като дъвчеше нещо, което имаше вкус на кисел ръжен хляб, а се предполагаше, че е сладка кифла.

Когато видя пощата, доброто му настроение изчезна. По-голяма част от нея бяха безброй нареждания за мисията. Шест писма за Джанин, по едно за Пол и Ларви, а за него само една петиция, адресирана до Шварце Петер, подписана от сто и трийсет ученици от Дортмунд, който го молеха да се върне и стане бюргермайстер.

— Тъпа глава — наруга той компютъра. — Защо ме будиш за такива глупости?

Вера не му отговори, защото много преди тя да го бе идентифицирала — още докато ровеше в бавната памет с магнитни мехурчета, за да установи името му — той беше започнал да се оплаква.

— Тази храна не става дори и за прасета! Веднага им обърни внимание на това!

Бедната Вера се отказа да интерпретира първото му оплакване и търпеливо насочи вниманието си към второто.

— Рециклиращата система е под оптималното ниво — отговори тя, — …мистър Хертер. Освен това моята програма за преработване от известно време е претоварена. Много програми са отложени.

— Повече не отлагай въпроса за храната — изръмжа той, — защото ще ме убиеш и с това всичко ще свърши. — Той навъсено изкомандува да му бъдат показани нарежданията за мисията, а после се насили да изяде остатъка от закуската си. Представянето на нарежданията отне цели десет минути. Какви чудни идеи имаха за него там на Земята! Дори ако не беше самичък, а бяха стотина като него, пак не биха могли да изпълнят дори и една хилядна от онова, което му нареждаха. Позволи си да не разгледа края на задачите, тъй като беше зает с бръснене и ресане на оредялата си коса. Защо ли рециклиращата система се бе изтощила и не работеше както трябва? Може би защото дъщерите му и техните съпрузи бяха напуснали кораба и това бе намалило полезните отпадъци, както и водата, която Уон бе откраднал от системата. Откраднал! Да, нямаше друга дума за стореното. Те бяха взели също и подвижния биоанализатор, така че беше останал само апаратът за вземане на проби в тоалетната, а какво можеше да каже той за висока температура или сърдечна аритмия, ако му се случеше нещо такова? Бяха взели и камерите и му бяха оставили само една, която да носи със себе си навсякъде, където отива. Бяха взели също…

Бяха взели себе си. Шварце Петер за първи път в живота си се почувства съвсем самичък.

Беше не само самичък, беше безсилен да промени това положение. Ако се върнеха, щяха да сторят това, когато на тях им бе удобно, но не по-рано. Дотогава той щеше да бъде резервата, оловният войник, програма в режим на очакване. Бяха му възложили за изпълнение допълнителни задачи, но истинският център на действие беше на друго място.

През своя дълъг живот Пейтър се беше научил да бъде търпелив, но никога не успя да получи удоволствие от чакането. Беше подлудяващо да си принуден да чакаш! Да чакаш петдесет дена за отговор от Земята на напълно разумни предложения и въпроси. Да чакаш почти толкова дълго семейството си и онова хулиганче да стигнат там, закъдето бяха тръгнали (ако въобще стигнат) и да отговорят (ако случайно благоволят). Чакането не е толкова лошо, ако човек има достатъчно време. Но колко време в действителност имаше той? Ами ако получеше удар? Или пък заболееше от рак? Или ако някое от онези сложни взаимодействия, които поддържаха сърцето му биещо, кръвта му течаща, червата му свиващи се и мозъкът му функциониращ, откажеше. Тогава какво?

А някой ден това сигурно щеше да стане, защото Петер не беше млад. Беше се поддържал толкова дълго млад, че вече не знаеше истинската си възраст. Дори и децата му не знаеха; историите, които разказваше за своя дядо, всъщност се отнасяха за самия него. Възрастта сама по себе си беше без значение. Пълното здравно обслужване можеше да се справи с всичко, да възстанови или подмени заболелите органи, стига да не бе увреден мозъкът… а мозъкът на Петер беше в отлично състояние, иначе не би съставил плана и не би ги придумал да дойдат тук.

Но „тук“ нямаше пълно здравно обслужване, а възрастта започна да си казва думата.

Вече не беше момче! Но някога беше и още тогава знаеше, че по някакъв начин някой ден ще притежава точно това, което притежаваше сега: ключът към най-съкровената си мечта. Кмет на Дортмунд? Това не е нищо! Мършавият млад Петер, най-нисък и най-млад в отделението на Хитлерюгенд19, но въпреки това техен лидер, си беше обещал, че ще постигне много повече. Той дори знаеше, че то ще се окаже нещо от този род, ще се появи някоя чудесна футуристична възможност и само той ще може да я направлява, като оръжие, като брадва, като коса, с която да накаже или да преустрои света. Сега вече го бе постигнал. Но какво можеше да направи? Да чака. Беше различно от описаното в детските му книги от Джув, Гейл и Доминик, от французина Верн. Героите в тях не губеха така безсмислено времето си.

Но какво, в края на краищата, трябваше да прави човек? И така, докато се мъчеше да намери отговор на този въпрос, той изпълняваше ежедневните си задължения. Хранеше се четири пъти дневно — всяко второ хранене с „ЧОН“ — и методично диктуваше на Вера впечатленията си за вкус и поносимост. Даде й команда да проектира нов подвижен биоанализатор от сензорните възли и елементи, които можа да намери и щом Вера създаде проекта, се зае да го изпълни. Всяка сутрин по десет минути вдигаше тежести, всеки следобед половин час клякаше и ставаше. Методично обхождаше всяка пътека в Завода за храна и насочваше ръчната си камера към всичко, което забележеше. Пишеше дълги писма до работодателите си на Земята, в които предпазливо намекваше за изоставяне на мисията и връщане веднага щом семейството му отново се събереше; дори изпрати едно-две от тях. Изпращаше и категорични и безапелационни кодирани разпореждания на своя адвокат в Щутгарт, като оспорваше положението си и искаше ревизия на договора. Но най-много от всичко правеше планове. И най-вече за стаята на бляновете.

Тази стая, с нейните поразяващи възможности, рядко излизаше от ума му. Когато беше потиснат и раздразнен, той си мислеше колко справедливо ще услужи на Земята, ако поправи кушетката и извика Уон отново да им изпраща от време на време по някоя криза. Когато беше изпълнен със сила и решимост, той отиваше да я види; капакът висеше закачен на стената, а болтовете и шарнирите винаги бяха в джобовете на гащеризона му. Колко лесно беше да донесе горелката, да я нареже, да пренесе всичко в кораба — и комуникационната система на Мъртвите хора, и всякакви други неща й богатства, които би намерил — после да потегли с кораба към Земята, да тръгне по онази дълга бавна спирала, която ще му донесе… ще му донесе какво? Боже Господи, какво ли няма да му донесе? Слава! Власт! Просперитет! Всички онези неща, които му се падаха по право… да, също и неговата законна собственост, стига да се върнеше на време, за да има кога да й се радва.

От такива мисли се поболя. А часовникът неумолимо отмерваше времето. С всяка изминала минута Петер се приближаваше все повече към края на своя живот. Всяка минута прекарана в чакане, беше минута, прахосана от неговото щастие, от величието и лукса, които бе заслужил. Той се насилваше да яде, седнал в края на своята ниша и загледан замечтано към контролното табло на кораба.

— Храната не се е подобрила, Вера! — извика Петер укорително.

В отговор чу:

— Един момент, моля… мистър Хертер. — Това можеше да го поболее. Изведнъж почувства, че всъщност беше болен. Погледна с ненавист към храната, която упорито се насилваше да яде, и за която се предполагаше, че е нещо като шницел, или поне толкова близко до него, колкото позволяваха ограничените комбинативни възможности на Вера. В действителност тя имаше вкус на уиски или кисело зеле, или и на двете едновременно.

Той я остави на пода.

— Не се чувствам добре — съобщи Петер.

Настъпи тишина, а после се чу:

— Един момент, моля… мистър Хертер. — Бедната глупава Вера, толкова й беше капацитетът. Тя обработваше пакет със съобщения от Земята, стараеше се да поддържа разговор с Мъртвите по радиото със свръхсветлинна скорост, кодираше и предаваше всичко по телекомуникационната система — всичко едновременно. Просто нямаше време за капризи. Но нарастващото му неразположение не можеше да бъде оставено без отговор: внезапен приток на слюнка под езика, бързо притреперване на диафрагмата. Едва успя да отиде до санитарния възел и да повърне всичко, което беше поел. „За последен път“, изруга той. Не желаеше да живее само за да вижда тези проклети органични съединения преработени, за да минат още един път през стомаха му. Когато спря да повръща, той се върна на пулта и натисна бутона за блокиране на автоматичната система.

— Всички функции в режим на очакване, освен тази, — разпореди той. — Незабавно да ми се извърши биологичен анализ.

— Много добре — отговори веднага тя, — мистър Хертер. — Отново за момент настъпи тишина, докато апаратът в санитарния възел направи с изхвърленото от Петер онова, което бе в неговите възможности. — Имате хранително отравяне — докладва Вера, — …мистър Хертер.

— Така! Това вече ми е известно. Какво трябва да се направи?

Мълчание, докато мъничкият й мозък разглеждаше проблема.

— Ако можеш да прибавиш вода към системата, ферментацията и рециклирането ще се извършват по-добре — отвърна тя, — …мистър Хертер. Поне сто литра. Настъпили са значителни загуби, причинени от по-голямото изпарение при повишеното свободно пространство, както и поради изнасянето на материал от останалата част на групата. Моята препоръка е да попълниш недостигащата вода колкото се може по-бързо.

— Но тази вода не става дори и за прасета!

— Проблем представляват разтворените частички — призна тя. — Ето защо препоръчвам поне половината от добавената вода най-напред да бъде дестилирана. Системата трябва да може да се справи с останалите разтворени частици… мистър Хертер.

— Боже Господи! Трябва да построя дестилатор от нищо, а също и да стана водоносец? А какво ще кажеш за друг подвижен биоанализатор, така че това да не се повтори?

Вера подреди въпросите, после отговори:

— Да, мисля, че е правилно — съгласи се тя. — Ако желаеш, ще ти приготвя монтажни чертежи. Също… мистър Хертер, може би желаеш да разбереш как по-добре да използваш храната „ЧОН“ в диетата си, след като престанеш да изпитваш остри неблагоприятни реакции от нея.

— С изключение, разбира се, на факта, че има вкус на храна за кучета — изръмжа той. — Добре. Веднага изготви монтажни чертежи. На хартия, с използуване на наличните материали, нали разбираш?

— Да… мистър Хертер. — Компютърът замълча за известно време, за да може да провери наличните материали и компоненти и да обмисли връзките, които трябваше да се направят. За интелекта на Вера това беше доста трудна задача. Петер наля чаша вода и си изплакна устата, после навъсен разгъна един от най-малко отблъскващите пакети с „ЧОН“-таблетки и нерешително захапа едно крайче. Докато очакваше да види дали отново ще го повърне, изведнъж осъзна факта, че може да умре тук и то самотен. Дори нямаше възможността — която винаги смяташе за гарантирана — да захвърли всичко и да се върне самичък на Земята… не, никаква възможност, ако най-напред не сипеше вода, както бе казала Вера и осигуреше всичко останало. И въпреки това с всеки ден съблазънта растеше… Разбира се, това означаваше да изостави дъщерите и зет си.

Но дали те щяха да се завърнат някога? Ами ако онова грубо момче завъртеше друг ключ, а не онзи, който трябва, или пък им се свършеше горивото? Или се случеше нещо друго. Да предположим, казано накратко, че щяха да умрат? Трябваше ли тогава да ги чака, докато и той самият умреше? И какво щеше да спечели човечеството, ако той загине тук и се наложи всичко да започне отново с друг екипаж… а самият той, Шварце Петер, да остане без награда, без слава и власт, в края на живота си?

Или… тази мисъл го порази… може би има друга възможност? Този проклет Завод за храна е настроен така, че да продължава курса си. Какво би станало, ако успее да разгадае контролното му табло и да го пренасочи? Какво би станало, ако може да разбере как да промени посоката, в която се движи и да го закара на Земята, и то не за години, а веднага, за часове? Разбира се, това ще обрече на гибел семейството му. Пък може и да не е така! Може би те ще се върнат, ако въобще сторят това, на Завода за храна, независимо къде се намира той. Дори на орбита около Земята! И как чудесно и отведнъж това би решило проблемите на всички…

Той хвърли остатъка от пакета в санитарното кошче, за да бъде използван заедно с другите органични отпадъци. Du bist verruckt, Peter20! сгълча се той. Недостатъкът в тази мечта не можеше да се пренебрегне: отчаяно беше търсил да открие начина за управление на Завода за храна, но не бе успял да го открие.

Щракането на принтера го върна към действителността. Той взе листата от машината и за момент се намръщи над тях. Толкова много работа! Най-малко двайсет часа! И не просто време, а толкова много физически труд! Ще трябваше да излиза в откритото пространство, за да вземе тръбите от подпорите, които поддържаха предавателя, да ги отреже, а после да ги завари и да направи от тях спирала за кондензаторната част на дестилатора! Усети, че бе започнал да трепери. Едва успя навреме да стигне до санитарния възел.

— Вера! — излая той. — Имам нужда от лекарство!

— Веднага… мистър Хертер. Да. В санитарната чанта ще намериш таблетки, отбелязани с…

— Празноглавка! Санитарната чанта замина в страната на пиленцата!

— О, да… мистър Хертер. Един момент. Да. Програмирала съм ти подходящи лекарства. Ще ми трябват двайсет минути да ги приготвя.

— След двайсет минути ще съм мъртъв — озъби се той. Нищо не можеше да се направи и той се видя принуден да седне и цели двайсет минути да слуша как червата му къркорят, да усеща как напрежението в него нараства. Болест, глад, самота, преумора, негодувание, страх. Гняв! Много вектори. Един сумарен вектор. Когато от изходящата част на Вера се подаде лекарството, този вектор бе заглушил всички останали. Петер лакомо глътна лекарствата и се оттегли в нишата си, за да види какво ще стане.

И те изглежда наистина подействаха. Петер лежа, докато огньовете в стомаха му затихнаха и после дълбоко заспа.

Когато се събуди, се чувстваше физически по-добре. Изми лицето си, после зъбите, среса оредялата си руса коса и тогава забеляза светлините с форма на коледно дърво до пулта на Вера, които изискваха внимание. На екрана с ярки червени букви бяха изписани думите:

СПЕШНО ИЗИСКВАМ РАЗРЕШЕНИЕ ДА ПРЕМИНА КЪМ НОРМАЛЕН РЕЖИМ

Петер тихичко се изсмя. Беше забравил да отмени блокировката на системата за автоматично управление. Когато подаде команда компютърът да се върне към нормално изпълнение на функциите си, избухна водопад от звънци и сигнални светлини, от печатни копия и гласова информация. Чу гласа на по-голямата си дъщеря от запаметяващото устройство на Вера:

— Здравей, папа. Съжалявам, че не можах да се свържа с теб, за да ти кажа, че пристигнахме благополучно. Сега се каним да започнем изследвания. Ще ти се обадя по-късно.

Тъй като Петер Хертер обичаше семейството си, радостта от успешното им пристигане изпълни цялото му сърце и трайно остана там… в продължение на часове. Почти цели два дена. Но безпокойството, и раздразнението не са благоприятна почва за радост. Той говори с Ларви — два пъти; всеки път не повече от трийсет секунди. Вера просто не можеше да му осигури повече време. Тя самата беше претоварена повече от самия Петер, тъй като беше лишена от някои от устройствата си. С непълна конфигурация управляваше двупосочна връзка между хичиянския рай и Земята, отлагаше команди с най-висок приоритет, когато пристигаха команди с още по-висок. Единичната гласова връзка с хичиянския рай не можеше да поеме целия информационен поток, затова обикновените брътвежи между баща и дъщеря не бяха разрешени.

Не беше несправедливо, реши Петер. Само какви чудеса бяха намерили! Несправедливо беше обаче, че той не участваше в това. Несправедливо беше, че при този спешен и важен трафик Вера беше намерила време да му предаде купчината нареждания, които трябваше да изпълни. Някои от тях разумни. Някои направо невъзможни за изпълнение. Да разгърне отново двигателите. Да инвентаризира храната „ЧОН“. С обратното съобщение да даде резултатите от анализ на пакетите с храна, увити в червена и виолетова обвивка и с размери 2 см на 3 см на 12.5 см. Да не изпраща ненужни анализи! Да изпрати металургични анализи на „кушетката на сънищата“. Да научи от странните Мъртви нещо за хичиянския двигател. Пак от тях да научи колкото се може повече за пултовете за управление. Странните Мъртви. Колко лесно беше да се правят разпореждания! И колко трудно беше да се изпълняват, когато Мъртвите бръщолевеха, и се караха, и говореха несвързано, и се оплакваха, когато въобще успяваше да ги чуе и когато толкова често му се забраняваше да използува каналите за гласова връзка по радиото със свръхсветлинна скорост. Някои от разпорежданията от Земята направо противоречаха на други и повечето от тях идваха в безпорядък, с остарели означения за приоритет. А някои изобщо не идваха. Бедната Вера! Запаметяващите й устройства бяха почти препълнени и тя се опитваше сама да се освободи от ненужните данни като ги отпечатваше, за да може той по някакъв начин да ги види; това също създаваше проблеми, тъй като рециклиращата система, която захранваше с хартиени рола принтера беше същата, която захранваше й него, а органичните отпадъци вече почти се бяха свършили. Така че Петер трябваше да развие пакетите и изсипе храната „ЧОН“ в санитарното кошче, а след това да се заеме с построяване на дестилатора.

Дори и Вера да имаше време за него, той нямаше време за Вера. Работа в откритото пространство, облечен със съответен скафандър. Редовни посещения до трюма на Завода за храна. Рязане на тръби и след това заваряване. Пренасянето им обратно на кораба, винаги в борба с бясната упорита тяга на самия Завод за храна, когато той тръгнеше в една или в друга посока. Имаше време само за откъслечни случайни погледи към картините, идващи от хичиянския рай. Вера ги показваше по реда на пристигането им, една по една; но имаше и случаи, когато кадрите бързо се превъртаха, за да има място за следващата картина и ако Петер не беше там, за да ги види, така си и оставаха невидяни. Но и това, което успяваше да види, беше достатъчно. Боже Господи! Мъртвите хора без своя физиономия. Коридорите на хнчиянския рай. Древните… сърцето на Петер почти спря, когато на екрана видя голямото широко лице на един Древен. Той обаче имаше време само колкото да хвърли един поглед, а после довърши дестилатора и се зае със следващата задача. Да си построи хамут за раменете. Да завари пластмасови листа (рециклаторът отново беше протекъл!), за да направи от тях кофи. Да клечи търпеливо до един от работещите едва-едва водни източници, да държи гъвкав лист около струйката и да хваща всяка миризлива капка в туби. Да излива водата — едната половина в дестилатора, другата в резервоарите на рециклатора. Да спи, когато може. Да се храни, когато успяваше да си наложи. Да приема собствените си лични приоритетни съобщения когато имаше такива, макар и прекалено изтощен за каквато и да било физическа работа. Още едно съобщение от Дортмунд, този път от триста общински работници… Тъпата Вера, да пусне такава глупост! Кодирано съобщение от неговия адвокат, което изискваше цял час работа за декодиране. И всичко, което се казваше в него, беше:

„Опитвам се да осигуря по-благоприятни условия. За сега не мога да обещая нищо. Препоръчвам междувременно пълно спазване на разпорежданията“. „Свиня!“ — изруга Петер, после седна пред пулта, натисна бутона за блокиране на автоматичната система за управление и издиктува отговор:

„Пълното спазване на всички глупави разпореждания ще ме убие, и после какво?“ Съобщението изпрати открито; нека Бродхед и „Гейтуей Корп.“ правят каквито си щат изводи.

Съобщението може би не беше блъф. При целил стрес и натоварване Петер нямаше време за бележки и оплаквания. Той ядеше храната „ЧОН“, а когато от рециклатора започнаха да излизат нови порции храна, и тях. Дори когато вкусът им беше отвратителен — понякога като терпентин, друг път като плесен — но не беше болен. Положението не беше идеално. Петер знаеше, че работи под действието на стрес и висок адреналин, за което някой ден щеше да плати висока цена. Той обаче не виждаше начин да избегне плащането й, когато му дойдеше времето.

И когато процесорът за храна отново заработи както трябва и успя да изпълни най-нетърпящите отлагане задачи, Петер седна полузадрямал пред пулта на Вера и тогава видя най-голямото чудо. Изруга неразбиращо. Това идиотче, какво прави с молитвеното ветрило? В следващия кадър той го пъхаше в някакви глупави неща, които приличаха на вази за цветя. Но кадърът след него започна да изпълва целия екран и Петер извика от изненада. Изведнъж се показа нещо като книга — на вид японска или китайска.

Беше напуснал кораба и отиваше към стаята на бляновете преди съзнателната част от ума му да разбере онова, което подсъзнанието му веднага бе схванало. Молитвените ветрила! Те съдържаха информация! Той че се спря, за да се запита защо информацията бе на земен език или поне изглеждаше такава. Беше осъзнал основния факт. Беше решен сам да провери. Задъхан от бързане, Петер нахълта в стаята и трескаво се зарови в „молитвените ветрила“. Как го направи Уон? Защо, за бога, не бе изчакал, за да види по-добре какво правеше? Но тук също имаше свещници, или вази за цветя, няма значение как ще ги нарече; той напъха първото молитвено ветрило, което му попадна подръка, в най-близкия свещник. Нищо не се случи.

Опита шест ветрила; пъха ги с тесния край, пъха ги с широкия край, пъха ги по най-различен начин, преди да му дойде наум, че може би не всички четящи устройства все още работеха. Второто, което изпробва, просто изсмука ветрилото от ръката му и веднага светна. Той видя шест танцьорки с черни маски и плътно черно трико и чу песен, която отдавна не бе чувал.

Беше шоу, записано от пиезовизията върху магнитна лента! Не. Дори не от пиезовизията. Беше по-старо, може би само няколко години след откриването на астероида Гейтуей; втората му жена бе още жива, а Джанин не беше родена, когато тази песен беше хит. Записът бе направен от обикновен стар телевизор, преди хичиянските пиезоелектрични чипове да бяха включени в комуникационните системи. Може би беше представлявало част от библиотеката на някой изследовател от Гейтуей, несъмнено на някой от Мъртвите, по някакъв начин презаписано на молитвено ветрило.

Каква измама!

После си спомни, че имаше хиляди молитвени ветрила на Земята, в тунелите на Венера, на самия Гейтуей; имаше ги навсякъде, където са били хичиянците. Независимо какъв беше произходът на това ветрило, по-голяма част от другите трябва да бяха оставени от самите хичиянци! И само това… скъпи Боже, само това струваше повече от Завода за храна, защото беше ключ към хичиянското знание! Каква голяма премия ги очакваше!

Екзалтиран, Петер опита друго ветрило (стар филм), а после трето (тънко томче поезия, този път на английски, от някой си Елиът), и друго. Беше отвратително. От последното Уон бе черпил своите идеи за любовта. Някой похотлив изследовател от Гейтуей бе носил със себе си порнография, за да убие времето; нищо чудно, че държането на Уон беше неприлично! Пейтър измъкна ветрилото от четящото устройство, а после чу в настъпилата тишина далечен и слаб звън. Вера сигнализираше за нещо важно.

В звука усети тревога — преди да бе достигнал кораба преди да беше поискал съобщението, преди да беше чул задъхания и изпълнен със страх глас на зет си:

„Свръхспешен приоритет! За Петер Хертер и незабавно предаване на Земята! Ларви, Джанин и Уон са пленени от хичиянците! Мисля, че ме преследват!“

Предимството на тази нова ситуация беше единствено в това, че от хичиянския рай вече не пристигаха никакви съобщения и Вера по-лесно можеше да се справи с претоварването. Петер търпеливо измъкна от нея всички кадри, които бяха приети преди пристигането на съобщението от Пол. Той видя групата хичиянци в края на коридора, видя борбата, видя половин дузина погледи, насочени към тавана на коридора, нещо като тила на Уон — после нищо. Или най-малкото нищо значително. Петер не можеше да знае, че камерата беше напъхана в блузата на един от Древните, но видя, че нямаше нищо за гледане: неясни тъмни форми, може би нишките на някаква тъкан.

Умът на Петер беше бистър. Но празен. Не смееше да си помисли колко безсмислен бе станал изведнъж животът му. Грижливо програмира Вера да се върне отново на аудиосъобщенията и подбере най-значимите от тях, за да чуе всичко онова, което бяха казали. В гласа на никой от тях не прозвуча надежда. Дори и тогава, когато на екрана се появи нова картина, после друга, след нея още една. В половин дузина кадри не се виждаше нищо смислено, може би на обектива имаше поставен юмрук, или пък бос крак. А после в ъгъла на последния кадър имаше нещо, което приличаше на… какво? На Strumkampfwagen21 от най-ранните му детски години? Сетне и това изчезна и камерата отново беше поствена там, където въобще не показваше нищо и където остана цели петдесет кадъра.

Онова, което не се виждаше, бяха дъщерите му, или пък Уон. А за Пол старецът нямаше никаква представа; след последното си неистово съобщение той беше изчезнал.

Някъде, в някакво нежелано кътче на ума му, се мерна мисълта, че сега може би той единствен беше оцелял от мисията и щеше да получи цялата награда.

Замисли се над това. Но то не означаваше нищо. Сега беше безнадеждно самотен, по-самотен от когато и да било, така самотен, както беше Триш Бавър, замразена в някаква вечна орбита, която не води наникъде. Може би щеше да успее да се върне на Земята и да си получи възнаграждението. Може би нямаше да умре. Но как щеше да запази разсъдъка си?

Дълго време Петер не можа да заспи. Не се страхуваше от съня. Страхуваше се от събуждането. И когато се събуди, беше толкова лошо, колкото очакваше. В първия момент му се видя ден като всеки друг и едва след като се протегна и прозина, си спомни какво се беше случило. „Петер Хертер“, каза си той на глас, „ти си самичък на това проклето място и тук ще умреш сам-самичък“. Отбеляза, че си говореше сам. Вече.

Както беше свикнал през всичките тези години, той си изплакна устата, среса се и дори намери време да намали косата си около ушите и врата. Като излезе от нишата, Петер отвори два пакета с храна „ЧОН“ и методично ги изяде, преди да запита Вера дали има съобщения от хичиянския рай.

— Не — отговори тя, — …мистър Хертер, но от Земята има няколко съобщения за действия.

— По-късно — отвърна той. Бяха без значение. Може би щяха да му наредят да направи неща, които вече бе извършил. А може би щяха да му наредят нещо, което нямаше намерение да прави — да излезе в открития Космос, или отново да се опита да пренареди двигателите. Но разбира се. Заводът за храна щеше да противодейства със същата сила и да продължи бавно да се ускорява нанякъде. Във всеки случай нищо от онова, което щеше да пристигне от Земята през следващите петдесет дни, нямаше да отговаря на новите реалности.

И за по-малко от петдесет дни…

За по-малко от петдесет дни, какво? „Говориш така, сякаш имаш различни възможности, Петер Хертер!“, скара се сам на себе си.

Е, може би имаше, помисли си той, само ако можеше да ги открие. Междувременно най-доброто, което можеше да направи, бе да върши онова, което винаги бе вършил. Да се поддържа педантично чист. Да изпълнява такива задачи, които имаха смисъл. Да поддържа твърдо установените си навици. Беше научил през всичките тези десетилетия живот, че най-доброто време за прочистване на червата беше около четирийсет и пет минути след като си изядеше закуската; вече бе дошло време да се облекчи. Докато клечеше в санитарния възел, почувства лек, едва доловим тласък и изруга. Не беше приятно нещо да се случи, а да не знаеш причината, пък и това прекъсна заниманието му в момента. Той отново изруга. Разбира се, човек не можеше да има голямо доверие на трансплантираните сфинктери, купени от някой нещастен (или гладен) донор, или пък на стомах, взет от някой друг. Въпреки това Петер беше доволен, че функционираха така добре.

Адски си заинтересуван от контракциите на дебелото си черво, промърмори той тихо.

Не изглежда много лошо да си говориш сам, стига да не е на висок глас, защити се той пред себе си. Не беше неоправдано, мислеше Петер. Само дето биоанализаторът беше винаги пред него. В продължение на три и половина години той правеше анализ на всеки продукт, изхвърлен от телата им! Как иначе щеше да е възможно да контролират здравето си? А ако беше правилно за една машина да претегля и оценява екскрементите на някого, защо да не беше правилно авторът на тези екскременти да оценява онова, което се случваше?

Той каза на висок глас, като се усмихваше: „Du bist verruckt, Петер Хертер!“

Докато се бършеше и закопчаваше, старецът кимна в знак на съгласие със самия себе си, защото бе успял да сумира всичко. Да. Беше полудял.

По стандартите на обикновените хора.

Но какво биха представлявали обикновените хора при положението, в което се намираше Петер Хертер?

Така че когато някой казва, че е луд, той всъщност не казва нищо за условията, при които се намира. Защо стандартите за обикновените хора трябваше да имат значение за Шварце Петер? Той можеше да бъде преценяван само в сравнение с необикновените хора… а колко разнообразни бяха те! Наркомани и пияници. Прелюбодейци и предатели. Тихо Брахе имаше изкуствен нос, но никой не го смяташе за непълноценен човек. Райхсфюрерът не ядеше месо. Фридрих Велики бе прекарал много часове в композиране на камерна музика, вместо да се занимава с държавни дела. Петер отиде до компютъра и запита:

— Вера, какъв беше онзи лек тласък преди няколко минути?

Компютърът изчака, за да сравни чутото със записаното от телеметричната му система.

— Не мога да съм сигурна… мистър Хертер. Но инерционният момент отговаря на този при кацане или отлитане на товарен кораб от типа на онези, които са долу.

Той замълча за един миг, хванал се за облегалката на стола пред пулта.

— Кретен! — изкрещя Петер. — Защо не си ми казала, че това е възможно?

— Съжалявам… мистър Хертър — извини се тя. — Анализът, който предвиждаше такава възможност, ти беше даден под формата на печатно копие. Може би не си го прочел.

— Кретен — повтори той, но този път не беше сигурен за кого се отнася. Корабите, разбира се! Още отначало се подразбираше, че продукцията на Завода за храна се изпраща някъде. И също така се подразбираше, че те трябва да се връщат празни, за да бъдат напълнени отново. За какво? За къде?

Това нямаше значение. От значение бе прозрението, че поне един кораб, за който бе известно, че е бил на Завода за храна, сега пътуваше за хичиянския рай. Ако се върнеше, кой или какво можеше да има в него?

Петър потърка ръката си, която бе започнала да го боли. Боли или не, той може би щеше да успее да направи нещо по въпроса! До връщането на кораба щяха да минат няколко седмици. Той можеше… какво? Да! Можеше да барикадира коридора. Можеше по някакъв начин да премести машините, да натрупа… всичко голямо… Да го запуши така, че когато корабът се върне, ако се върне, онзи, който пристигне, да бъде спрян, или най-малкото забавен. С това трябваше да се захване веднага.

Без да губи време, Петер се зае да търси материали за барикада.

Не беше трудно да се местят доста масивни предмети при малката тяга на Завода за храна. Но беше уморително. А ръцете продължаваха да го болят. Не след дълго, докато местеше някакъв син метален предмет, подобен на кану, към дока, той почувства странно усещане, което идваше сякаш от корена на зъбите му, почти като начало на зъбобол; изпод езика му започна да тече слюнка.

Петер спря задъхан и се опита да се успокои.

Не помогна. Знаеше, че няма да му помогне. След малко почувства болка в гърдите, най-напред лека, сякаш по гръдната му кост минаваше плаз на шейна, после силна, остра, разкъсваща болка, сякаш върху шейната седеше стокилограмов мъж.

Беше много далеч от Вера, за да може да получи лекарство. Трябваше да изчака болката да отмине. Ако беше фалшива ангина пекторис, щеше да остане жив. Ако беше сърдечен блок, щеше да умре. Той седеше търпеливо и тихо, очаквайки да види какво ще стане, докато в него все повече се надигаше гняв. Колко несправедлива беше съдбата!

Колко несправедлива беше! На пет хиляди астрономически единици хората уверени и спокойни отиваха на работа, без никой да знае, нито пък да се интересува, че човекът, който можеше да им даде толкова много — и който вече беше! — може би умираше сам и в страшна болка.

Щяха ли да бъдат благодарни? Щяха ли да проявят уважение, признание, дори обикновена почит?

Може би той щеше да им даде възможност. Ако наистина се отнесяха към него по този начин, да, той щеше да ги дари с такива дарове, които никога не бяха имали. Но ако бяха жестоки и непокорни…

Тогава Шварце Петер щеше да им поднесе такива ужасни подаръци, че целият свят да се разтрепери и замре от страх! И в двата случая те никога нямаше да го забравят… стига да преживее онова, което ставаше с него в този момент.