Гейтуей II

НАЙ-ДРЕВНИЯТ

Най-древният бавно се разбуди, орган подир орган. Най-напред външните пиезофонични рецептори26. Можеха да бъдат наречени „уши“. Те винаги бяха включени, в смисъл, че до тях винаги достигаше звук. Техните малки, износени кристали се свиваха при трептене на въздуха и когато звуковата вълна съответстваше на името, с което децата се обръщаха към него, те преминаваха една преграда и активираха онази част, която съответстваше на периферната му нервна система.

В този смисъл Най-древният още не се беше събудил, но се събуждаше. Неговите истински уши, вътрешните, които анализираха и интерпретираха звука, оживяха. Чиповете му за разпознаване анализираха сигналите.

Най-древният чу гласовете на децата си и разбра онова, което казваха. Но само повърхностно, без нужното внимание, така както неразсънилият се човек долавя бръмченето на муха. Още не си беше „отворил очите“.

На тази фаза той взе някои решения. Ако намесата беше оправдана, той щеше да разбуди още чипове. Ако беше нещо незначително — не. Един заспал човек може да се разсъни достатъчно, за да размаже някоя муха. Когато събудеха Най-древния по някаква незначителна причина, той „размазваше“ децата си. За тях не беше лесно да го събудят. Но ако решеше да се разсъни повече, било да извърши нещо, било да накаже някого за събуждането, Най-древният активираше главната си външна оптика и с нея цял куп информационно-обработващи системи и близки памети. Тогава вече беше напълно разсънен, подобно на човек, който след дрямка гледа към тавана.

Вътрешните часовници на Най-древния му казваха, че дрямката е била съвсем кратка. По-малко от десет години. Ако причината за това събуждане не беше достатъчно основателна, някой трябваше да бъде наказан.

Дотогава Най-древният ще е възприел напълно всичко заобикалящо го, всички тях. Неговата вътрешна телеметрична система получаваше съобщения за състояние от всичките си дистанционни сензори, от цялата десет милиона тонна маса, на която живееха той и неговите деца. Близката му памет получаваше информация от сто входа: думите, които го бяха събудили; образът на трите пленника, които децата му току-що бяха довели при него; повредата в ремонтната техника в секция 4700-А; фактът, че имаше необичайна активност между запаметените интелекти; температурите; тяговите моменти. Далечната му памет, макар и латентна, при нужда също беше достъпна.

Пред него стоеше най-умното му дете. По бузите и по горната му устна се стичаха капчици пот. Най-древният разбра, че това беше новият вожд, по-нисък и по-млад от онзи, който си спомняше отпреди десет години; на врата си той носеше огърлица от свитъци, които символизираха неговия пост. Най-древният насочи основните си външни лещи към него, което беше сигнал да говори.

— Пленихме натрапници и ти ги докарахме — каза вождът и добави разтреперан: — Добре ли постъпихме?

Най-древният насочи цялото си внимание към пленниците. Единият от тях не беше натрапник, а момчето, което той беше разрешил да се роди преди петнайсет години, сега почти мъж. Другите двама обаче бяха чужденци, а и двамата бяха жени. Това предоставяше една възможност, която заслужаваше да се обмисли. Когато по-преди бяха дошли други натрапници, той бе пропуснал възможността да създаде двойка за разплод, докато не стана късно. А после те престанаха да идват.

Това беше шанс, който Най-древният някога бе пропуснал и който му бе послужил като ужасен урок. Сега не трябваше да допусне предишната грешка. Най-старият разбираше, че през последните хиляда години неговите преценки не винаги бяха правилни, мненията не бяха така категорични. Той остаряваше. Допускаше грешки. Най-древният не знаеше какво наказание ще трябва да понесе за сторените грешки и не искаше да мисли за него.

Той започна да обмисля решения. Обърна се към далечната си памет за прецеденти и перспективи и научи, че има задоволителен брой алтернативи. Той активира мобилните си и манипулационни ефектори27. Голямото му метално тяло се повдигна на своите опори, премина покрай вожда и се насочи към помещението, в което бяха затворени натрапниците. Докато се движеше, той чу как децата му ахнаха от изненада. Няколко от най-младите, които никога не го бяха виждали да се движи, бяха ужасени.

— Добре сте сторили — отговори най-после той, при което от много усти се чу въздишка на облекчение.

Най-древният не можеше да влезе в стаята поради своя ръст, но пъхна дългите си осезатели от мек метал и докосна пленниците. За него беше без значение, че те пищяха и се бореха. В този момент се интересуваше само от тяхното физическо състояние. То беше много удовлетворително: двама от тях, включително момчето, бяха много млади и следователно можеха да се използуват много години. В каквато и форма да пожелаеше да ги ползва. Всички изглеждаха в добро здраве.

По време на тези опипвания те пищяха и ругаеха на онзи неприятен език, който бяха използували техните предшественици. Най-древният не разбираше нито дума. Това обаче не беше истински проблем, защото винаги можеше да разговаря с тях посредством съхранените в далечната памет интелекти на предшествениците. Дори и собствените му деца през столетията развиваха свой език, поради което той не би могъл да разговаря с тях, ако не запазваше един или двама от тях от всяка дузина поколения като преводачи — обикновени преводачи, защото децата на Най-древния, за съжаление, изглежда не ставаха за нищо друго. Така че такъв проблем можеше лесно да се реши. При това фактите бяха благоприятни. Факт: екземплярите бяха в добро състояние. Факт: очевидно те бяха интелигентни, в смисъл, че умееха да използуват инструменти и дори технологии. Факт: той можеше да ги използува в съответствие с тяхната пригодност.

— Хранете ги. Пазете ги. Чакайте допълнителни инструкции — изкомандва той децата, отрупани около него. После Най-древният спусна по-надолу по телата външните си рецептори, за да добие представа как може да използува натрапниците за продължаване на заповедите, които лежаха в основата на дългия му живот.

Като личност, съхранена в машина, очакваната нормална продължителност на живота на Най-древния беше много голяма — може би няколко хиляди години — но недостатъчно голяма, за да изпълни своите планове. Тази продължителност той бе увеличил чрез разтягането й. В режим на очакване той почти не старееше. Така Най-древният прекарваше по-голяма част от времето при минимална мощ, неподвижен. Той просто чакаше, докато неговите деца осъществяваха неговите идеи и астрофизическите събития навън бавно протичаха във времето.

От време на време той се събуждаше при импулс от вътрешите си часовници за извършване на проверка, корекция, поправка. Друг път го събуждаха децата му, Те бяха инструктирани да правят това само при нужда а много често (макар и не толкова често по всеки друг стандарт освен неговия) възникваше такава нужда.

Имаше време, когато Най-древният е бил същество от плът и кръв, такова живо същество, каквото бяха сегашните му деца или пленниците, конто му бяха довели. Вярно, че това време беше много кратко, по-малко от един сън — от момента, когато беше издърпан изпод изпотените и напрегнати слабини на майка си до ужасния край, лежащ безпомощно, докато ужасните игли наливаха сън във вените му, а острите ножове очакваха да му направят трепанация. Когато искаше, той си спомняше съвсем ясно краткия живот и дългия псевдоживот след него, при условие, че можеше да си спомни къде да потърси в своите памети. Но не винаги можеше да си спомни. Твърде много информация имаше в неговите памети.

Най-древният нямаше ясна представа колко много памети имаше, или колко време беше минало по един или друг начин. Или дори къде се бяха случили нещата. Мястото, където живееха той и неговите деца, беше „тук“. Онова сигурно място, което фигурираше толкова много в неговите мисли, беше „там“. Всичко останало във Вселената беше просто „някъде другаде“ и той не си правеше труда да уточни местата при тяхната връзка едно с друго. Откъде бяха дошли натрапниците? Оттам или от някъде другаде? Нямаше значение откъде точно. Къде беше източникът за храна, който момчето посещаваше? Някое друго другаде. Откъде бяха дошли неговите хора много векове преди той самия да се бе родил? Нямаше значение. Централното тук съществуваше от много, много отдавна… по-отдавна, отколкото би могъл да разбере дори и самият Най-древен — той. „Тук“ беше пътувало през пространството откакто беше построено, оборудвано и изстреляно; „тук“ беше видяло много раждания и умирания — почти пет милиона — макар че никога на него не бе имало повече от петстотин живи същества и рядко повече от няколко десятки. „Тук“ беше видяло постоянни бавни промени през всичкото това време. Новородените бяха все по-големи, по-меки, по-дебели и по-безпомощни. Възрастните бяха по-високи, по-бавни, по-малко окосмени. „Тук“ често бе виждало също и бързи промени. В такива времена децата бяха съветвани да събуждат Най-древния.

Понякога промените бяха политически, защото тук бе имало хиляда различни социални системи, една подир друга. Едно-две поколения, дори столетия, съществуващата култура беше чувствена и хедонистична, или пък пуритански строга; когато един индивид беше деспот или божество, или когато никой изобщо не стоеше над другите. Никога не беше имало демократична република като тези на Земята… Тук не беше достатъчно обширно, за да има представително правителство… И само веднъж бе имало общество, разслоено по расов признак. (То завърши с въстание на по-нисшите със сивокафява козина срещу по-висшите със шоколадова козина, които бяха изтребени завинаги.) Тук беше имало много идеологии и различна нравственост, но само една религия… поне през последните много хилядолетия. Всеки имаше само по една стая, когато неговият жив бог почиваше между децата през всичките дни на техните животи и се събуждаше да накаже или похвали някого.

През много ери тук нямаше изобщо никакви истински хора, само сбор от объркани полуусещащи същества, изправени пред чудесата, които бяха създадени, за да ги направят умни. Процесът се оказа успешен. Само че бавен. Изминаха стотици хиляди години преди някой от тях да успее да разбере дори самата концепция на писмото и почти още половин милион години, преди да можеше да му се повери да върши някаква работа. Тази чест се бе паднала на самия Най-древен. Тя не беше приета добре. Оттогава насам никой не я получи.

Беше се провалил; Най-древният знаеше. По някакъв начин той се беше провалил. Къде бе сбъркал?

Без съмнение бе направил всичко, което бе по силите му! Винаги е бил, особено през първите няколко столетия на своя втори живот в машинно тяло, много старателен и внимателен в контрола на всяка постъпка на децата си. Когато правеха нещо лошо, той ги наказваше. Когато правеха нещо добро, ги награждаваше. Винаги удовлетворяваше техните потребности.

Но може би тъкмо тук бе сбъркал. Много, много отдавна се бе събудил с ужасна „болка“ в металната черупка, която обитаваше. Не беше телесна болка, а сензорен сигнал за неприемлива физическа повреда; беше доста тревожна. Ужасени наоколо се бяха събрали децата му, всички крещяха едновременно и му показваха посеченото мъртво тяло на една млада жена.

— Беше полудяла! — крещяха те. — Опитваше се да те разруши.

Най-древният извърши бърза проверка на системите и установи, че повредата не е сериозна. Беше някакъв вид експлозив, който бе отнесъл няколко от ефекторите му и беше повредил някои контролни гнезда; нищо, което да не може да бъде поправено. Искаше да знае защо тя бе направила това. Забавиха се с отговора, защото бяха ужасени, но все пак му казаха:

— Тя искаше ние да те разрушим. Каза ни, че ти ни дискредитираш, и че ние не бихме могли да растем без теб. Молим да ни простиш! Ние знаем, че сбъркахме като не я убихме по-рано!

— Вие сте сбъркали — каза Най-древният, — че сте я убили. Ако между вас отново се появи такава личност, веднага ме събудете. Ако се наложи, може малко да се понакаже. Но да не се убива.

И тогава… не беше ли няколко столетия по-късно? Струваше му се като един миг. И тогава дойде момент, когато не го събудиха когато трябваше. Защото една дузина поколения не бяха спазвали законите, бяха нарушавали репродуктивните норми, докато общия брой на живите му деца бе спаднал на четири, преди да се решат да поемат риска да нарушат неговото спокойствие и го събудят. Е, бяха почувствали, че са сбъркали. Това почти туряше край на всичките му планове, защото само един от четирите беше жена и тя бе почти към края на фертилната си възраст. После той прекара една дузина години от живота си нащрек, събуждайки се нервен през няколко месеца, възпитаващ, обучаващ… заплашващ. С помощта на система от биологически знания, съхранена в най-старите му памети, той беше осигурил двете бебета, които жената успя да роди, да бъдат също женски. Със сперма, запазена от ужасените мъже, той успя да поддържа генния фонд разнообразен. Но това беше много малко. А някои неща бяха изгубени завинаги. Никакъв убиец не беше изпратен срещу него. Де да беше изпратен! Никой друг като него не се появи.

Най-древният разбра, че няма никакви реални шансове да се появи такъв от неговите деца. Ако беше възможно, досега щеше да се случи. Беше му минало времето. Оттогава, за един период от четвърт милион години, се бяха родили и умрели десет хиляди поколения негови деца.

Когато Най-древният отново се размърда, всичките му деца скочиха; знаеха, че ще действа. Не знаеха обаче какви действия ще предприеме.

— Ремонтните механизми в коридори 4700-А да се сменят — каза той. — Трима майстори да се погрижат за това. — Чу се приглушен шепот на облекчение от седемдесетината възрастни — винаги най-напред идваха наказанията, а ако първите му нареждания не бяха за наказания, то значи такива изобщо нямаше да има. Този път. Тримата майстори, които посочи вождът, не се чувстваха толкова облекчени, защото за тях това означаваше няколко дни тежка работа, в пренасяне на ръка на новите машини до зелените коридори и връщане на старите за поправка; но поне можеха да бъдат настрана от ужасното присъствие на Най-древния.

— Мъжът натрапник и по-старата жена трябва да бъдат затворени заедно — каза той. Ако ще се плодят, най-добре е да се захващат с това още сега и да започнат с по-старата жена. — Някой от вас, оцелелите, има ли опит? — Три от децата неохотно пристъпиха напред. — Един от вас ще обучи по-младата жена — разпореди той. — Има ли някой от оцелелите с опит в обработване на натрапници за съхранение?

— Аз обработих последните двама — каза вождът. — Някои от онези, които ми помагаха, също са живи.

— Погрижи се тези умения да се запазят — нареди Най-древният. — Ако някой от вас трябва да умре, той трябва да бъде обработен от другите; затова е необходимо да се обучат още. — Това се правеше за удобство. Ако се изгубят тези умения — а животът на тези същества беше толкова кратък, че някои умения се бяха изгубили докато той беше в латентно състояние — щеше да се наложи да разпореди някои от тях да се обучават в мозъчна хирургия върху други, за да бъдат подготвени, в случай, че решеше, че и тези натрапници трябва да бъдат съхранени. Като продължи по-нататък със списъка от приоритети, той даде допълнителни инструкции. Изсъхналите и хилави растения трябва да се подменят. Всички разрешени места трябва да се посещават най-малко един път месечно. И тъй като бебетата и малките бяха само единайсет, през следващите десет години ежегодно трябва да се раждат най-малко по пет бебета.

След това Най-древният намали активността на външните си рецептори, зае мястото си в централните комуникационни терминали и започна да рови в най-старите си памети. Из цялото централно вретено децата бързаха да свършат възложените им от вожда задачи. Половин дузина отидоха да копаят насажденията и лозите и да подменят изсъхналите растения, други при пленниците, трети се заловиха с домакински работи, четвърти в квартирите си, да се оплождат. Ако имаха други планове, те бяха отложени. При това си събуждане Най-древният не беше недоволен от децата си, но на него и през ум не му мина да се запита дали те бяха доволни от него.

Грижите му бяха другаде.

Въпреки намалената активност на външните рецептори Най-древният не почиваше. Той сверяваше тези нови фактори със справочната памет. Имаше промяна. Промяната беше опасна. Промяната предоставяше и благоприятни възможности, ако се използуваше правилно. Тя можеше да се използува за постигане на неговите цели и не биваше да се допусне да попречи на това. Беше решил непосредствените и тактически задачи. Сега вниманието му беше насочено към стратегическите и крайните.

Той се обърна към най-старата си памет. Някои от паметите представляваха събития много отдалечени във времето и пространството; те бяха страшни дори за Най-древния. (Как се бе решил на такава дързост!) Някои бяха съвсем отскоро и въобще не бяха страшни — например съхранените интелекти, които момчето наричаше „Мъртви“. В тях нямаше нищо страшно. Но пък колко досадни можеха да бъдат те.

Когато тук се появиха натрапници за пръв път, окаяни изгнаници в малки кораби, Най-древният изпита за момент ужас. Кои бяха те? Дали не бяха господарите на които той се стараеше да служи, дошли тук да го накажат?

Бързо разбра, че не бяха. Или пък бяха някаква порода слуги на господарите, от които той можеше да се научи как по-добре да служи? И такива не бяха. Бяха авантюристи. Тук бяха дошли случайно със стари, изоставени кораби, които не знаеха как да управляват. Селекторите на курс сами се бяха неутрализирали и тъй като бяха предназначени да дойдат тук, бяха пристигнали за ужас на съществата в тях.

Оказа се, че не са дори интересни. Когато се появиха, той прекара много дни от живота си с тях, най-напред с един, после с още един самотен авантюрист, а след това с група от трима. Общо бяха двайсет в девет кораба, без да се смятат децата, които бяха родени тук, и никой от тях не оправдаваше създаваните неприятности. За първите няколко той веднага бе жертвал децата си, за да постави техния интелект в машини, с които можеше по-добре да общува. За другите бе разпоредил да се запазят, дори да им се разреши свободно да се разхождат, тъй като му мина през ума, че те могат да бъдат по-интересни ако водят независим живот в неизползваните места тук. Беше им дал всичко, което сметна, че им е необходимо. Някои беше дарил дори с безсмъртие, така както той самият беше направен безсмъртен… докато от децата му по-малко от едно на сто хиляди получаваше безсмъртие. Това бе разточителство. Живи и капризни, или съхранени за вечността, неприятностите от тях бяха по-големи от ползата. Те донесоха болести на децата му и някои от тях умряха. Но и те също се заразиха от неговите деца и някои от натрапниците също умряха. А и не се съхраняваха добре. Правилно програмирани с неговите далечни памети по машинно-управлявани техники, които бяха използувани преди хиляди столетия и на които бе обучил своите деца, те функционираха зле. Чувството им за време беше несъвършено. Техните отговори при запитване бяха непоследователни. Големи части от тези памети бяха изгубени. Някои от тях изобщо не можеха да се прочетат. Причината не беше в техниките; те просто си бяха несъвършени.

Когато самият Най-древен беше направен безсмъртен, когато още беше от плът и кръв, той се събуди със съвсем същата си идентичност. Всичките му знания и умения бяха дублирани в машинната памет. Така беше и с неговите деца, които той, през съвсем произволни интервали от време, решаваше да направи безсмъртни. Така беше и с предшествениците му от плът и кръв, толкова отдавна, че дори неговата възраст беше нищожна в сравнение с тях. Така беше и с онези други съхранени памети, с които не обичаше да се консултира.

Но с натрапниците не се получаваше. Имаше нещо сбъркано в биологичния им състав. Тяхната памет се записваше несъвършено, а достъпът до нея беше несигурен и дори понякога той си мислеше да ги изтрие. Бе захвърлил тези малки сферични памети и системите за тяхното четене в отдалечената периферия на „тук“ и децата му никога не отиваха близко до тях. Най-сетне реши да ги запази от най-обикновена пестеливост. Можеше да дойде време, когато да му потрябват.

Сега може би беше настъпило това време.

С чувство на отвращение и нежелание, като човек, който се пресяга в помийната яма, за да извади изпуснат скъпоценен камък, Най-древният отвори пътищата, които го свързваха със съхранените памети на натрапниците.

И се ужаси.

Три от децата, които караха Джанин по кривината на вретеното, видяха, че ефекторите на Най-древния потрепват и външните лещи се отварят. Те се спънаха и спряха в очакване да видят какво ще последва.

Нищо не последва. Ефекторите отново се успокоиха. Лещите минаха в състояние на очакване. След минутка децата се събраха и задърпаха Джанин към металната кушетка.

Вътре в металната си обвивка Най-древният беше получил най-големия шок от много време насам. Някой се намесваше в неговите памети! Те не само бяха объркани. Винаги са били такива; по-лошо — те сега бяха в някои отношения по-нормални, или поне по-ясни, сякаш нещо се опитваше да ги препрограмира. Те имаха входове, които той никога не бе използвал. Съдържаха памети, които никога не бе споделял с тях. Това не бяха памети, които можеха да изплуват от миналите им животи. Бяха нови. Говореха за организирано знание в мащаби, които правеха собствените му мащаби да бледнеят. Космически кораби и машини. Живи интелекти от десет милиарда души. Машинни интелекти, които бяха бавни и дори почти глупави по неговите стандарти, но имаха на разположение невероятен капацитет. Нищо чудно, че беше реагирал физически като човек, шокиран от ужас.

Запаметените натрапници по някакъв начин бяха влезли в контакт с културата, от която бяха дошли.

За Най-древния не беше трудно да научи как бе постигнат този контакт. Оттук до Завода за храна по отдавна неизползуваната комуникационна мрежа. Тази връзка беше интерпретирана и обработена на Завода за храна от страшно груби машини. Предадена по дългия път до планетите, които се въртяха до най-близките звезди, посредством пълзящи със скоростта на светлината електромагнитни импулси. Достойно за съжаление! Докато не се замислиш колко много информация бе предадена всеки път. Най-древният приличаше на хидроинженер, прикован към фундамента на язовира на хидроелектроцентрала, който наблюдава тънка като игла водна струйка да блика стотици метри нагоре във въздуха от една невидима с просто око дупчица. Количеството е незначително. Но така силно бликащата струя от една толкова малка дупчица говореше за налягането на огромната маса в язовира.

А струйката вървеше в двете посоки.

Най-древният си призна, че беше проявил небрежност. При разпитването на натрапниците, за да разбере какво знаят те, той им беше позволил да научат много за самия него. За тук. За технологията, която го управлява. За неговото посвещение, за господарите, на които беше посветен животът му.

Добре, че поне струйката беше мъничка, както и смущенията в предаването на самите запаметени интелекти. В тези памети нямаше част, до която Най-древният да нямаше достъп. Той ги отвори и проследи всеки бит. Не им „говореше“. Само позволи техните умове да се влеят в неговия. Мъртвите не можеха да му се съпротивляват, така както препарираната жаба, поставена на операционната, не може да се съпротивлява на хирургическия скалпел.

Когато свърши, той се отдаде на размисъл. Съществуваше ли риск за неговите планове? Той активира вътрешните си сканиращи системи и в неговия „ум“ се появи триизмерен бокс на галактиката. Той нямаше реално измерение. Нямаше точка, от която някой би могъл да го види. Самият той не го „виждаше“, просто знаеше, че е там. Беше нещо като визуална измама. Оптическа измама, само че не беше оптическа. В бокса, от много далеч, се появи един обект в ореол от светлина. Бяха минали много столетия от времето, когато Най-древният лично бе наблюдавал такъв обект. Време беше отново да го разгледа.

Най-древният се пресегна и активира отдавна неизползувани архивни памети.

Не беше леко „изживяване“. Беше почти еквивалентно на психоаналитичен сеанс на жив човек, защото се разкриваха мисли, памети, вини, безпокойства и несигурности, които неговият „съзнателен“ ум — чиповете за доказателства и решаване на проблеми — отдавна бе решил да изостави. Тези памети не бяха загубени. Те не бяха станали безсилни. Те все още предизвикваха в него „срам“ и „страх“. Правилно ли постъпваше? Осмеляваше ли се да поеме отговорност? В ума му изникнаха старите аргументи, които бяха изтъквани преди двеста хиляди години и които никога не можеха да се доближат до някакво решение. За Най-древния не беше възможно да се потопи в забравата на истерия или депресия. Неговите чипове не му позволяваха.

Обаче беше възможно да се ужаси.

След доста дълго време той се откъсна от своята историческа ретроспекция. Все още беше изплашен. Но беше решен. Трябваше да действа.

Когато Най-древният отново се събуди, децата му се разпръснаха разтревожени.

Предните му ефектори потрепериха, изправиха се и се насочиха към младата жена, която се намираше в съседния съединителен коридор. Всеки друг човек щеше да бъде толкова добър, колкото и този.

— Ела с мен — заповяда той.

Разплакана, тя тръгна с него. Когато я поведоха към осветения в златно коридор, нейният другар се опита да я последва. Не му разрешиха да продължи и той тъжно ги изгледа. Десет минути преди това те правеха любов доволни и щастливи. Сега той не беше сигурен дали отново ще я види.

Обичайният ход на Най-древния не беше много бърз, но въпреки това жената трябваше да подтичва задъхана, за да може да го следва. Той мина покрай машините, за които не си спомняше някога да са били използувани — машини за подравняване на стени; обслужващи модули, огромни като къщи; някаква странна машина с шест големи винта, прилична на някогашен хеликоптер от далечното минало, която беше използувана за доставяне на ангели на хичиянския рай; златните паяжини, които се промениха в сребърни, а след това станаха чисто бели. Един коридор, в който никое от децата не беше влизало, се отвори при доближаване на Най-древния. Достигнаха до помещение, в което жената не бе влизала, нито пък знаеше, че съществува, където паяжините светеха с всички цветове на дъгата, а по панелите на голямата тъмна стая трепкаха странни фигури.

— Иди там — нареди Най-древният. — Настрой онези колела. Гледай мен. Прави това, което правя аз. — На двете страни на стаята, твърде отдалечени едни от други, за да не може сам човек да ги задвижи, бяха разположени прибори за настройка. На пода пред тях имаше нещо като пейка под формата на буквата V, много неудобна за сядане. Пред всяка пейка имаше издатина с по десет колела в ред, между които примигваха светлинки с цветовете на дъгата. Най-древният, без да сяда на цепката, хвана с ефектора най-близкото до него колело и бавно го завъртя. Светлините потрепнаха. Зелената избледня и се превърна в жълта, в бледо оранжева с три линии охра по средата. — Опитай се получиш същата картина! — Младата жена покорно се зае да изпълни нареждането. Колелото много трудно се въртеше, сякаш не е било въртяно много отдавна. (Наистина не беше.) Цветовете се размесиха и завъртяха; мина цяла вечност, докато постигне структура, подобна на тази на Най-древния. Той не бързаше, нито пък я укоряваше. Просто чакаше. Знаеше, че се старае колкото може. Когато всичките десет колела показаха структурите, които той бе избрал, очите й засмъдяха от потта, стичаща се по лицето й.

Цветовете не бяха напълно еднакви. Между дублираните, резервни, защитни контролни уреди розетката на екраните, която трябваше да покаже координатите на техния курс, оставаше безжизнена. Това никак не беше чудно. Чудното беше, че след осемстотин хиляди години контролните прибори въобще работеха.

Но те работеха.

Най-древннят натисна нещо под неговото табло и бързо, учудващо, светлините оживяха. Те отслабваха и отново се усилваха, и сега, когато беше включена автоматичната настройка, двете светлинни структури станаха съвсем еднакви. Розетката на екрана оживя, осветена от блестящи точки и линии. Младата жена гледаше изплашена екраните. Тя не знаеше, че онова, което видя, беше звездно небе. Жената никога нито беше виждала, нито пък беше чувала за звезди.

После тя почувства онова, което последва.

Тук всички го почувстваха. Натрапниците в техните килии, почти стотината деца, дори Най-древният, изведнъж се почувстваха неразположени, когато изчезна вечната гравитация и на нейно място се появиха придърпванията на псевдоускорението, прекъсвано от усещания за безтегловност.

След повече от три четвърт милиона години бавно въртене около далечното Слънце на Земята, артефактът пое по друга орбита и се отдалечи.