Гейтуей II

ДЪЛГАТА НОЩ НА СЪНИЩАТА

Щом научи да разбира езика ни Древните, те започнаха да й приличат повече на личности. Всъщност те не бяха Древни. Или поне не онези трима от тях, които я пазеха, и хранеха, водеха на сеанси през дългата нощ на сънищата. Те се научиха да я наричат Джанин, или нещо достатъчно близко до Джанин. Имената им бяха доста сложни, но всяко име имаше и кратка форма — Тар, или Тор, или Хууи — на което отговаряха при нужда или игра. Бяха игриви като кученца, но бяха и грижливи. Когато тя излизаше от синия пашкул изтерзана и изпотена от един друг живот и друга смърт — от урок в курса, предписан й от от Най-древния — там имаше винаги някой от тях да я успокоява, да й говори нежно, да я милва.

Това обаче не беше достатъчно! Нямаше такава утеха, която да компенсира онова, което изживяваше в сънищата отново и отново.

Всеки ден беше едно и също. Няколко часа неспокойно и неотморяващо спане. Хранене. Понякога игра на криеница или гоненица с Хууи или Тор. Друг път разходка из рая, винаги пазена от Тар или Хууи, или от някой друг, който нежно ще я върне обратно към пашкула, ще я сложи в него и тогава, в продължение ни часове, понякога приличащи на цял човешки живот. Джанин беше сякаш някой друг. И някой толкова странен! Мъж. Жена. Млад. Стар. Луд. Сакат. Винаги бяха различни. Повечето от тях въобще не бяха хора, особено най-ранните, Най-древните.

От животите, които „сънуваше“, най-новите бяха най-близки до нейния. Поне не бяха същества, различни от Тор, или Тар, или Хууи. Обикновено не бяха страшни, макар че всеки от тези сънища завършваше със смърт. В тях тя изживяваше произволни и хаотични преживявания от кратките им и рисковани, или скучни и тежки животи, взети от тяхната памет и записани в запомнящи устройства. Когато започна да разбира езика на похитителите си, тя научи, че животите, които изживява, бяха специално избрани (по какви критерии?) за съхранение. Така че всеки от тях представляваше един специален урок. Всеки сън й даваше опит, който тя, разбира се, научаваше. Така тя се научи да говори с живите; да разбира тяхното мистериозно съществуване; да осъзнава маниакалната им потребност да се подчиняват. Те бяха роби! Или любимци? Когато вършеха онова, което им нареди Най-древният, те бяха послушни и, следователно, добре. В останалите случаи, макар и редки, бяха наказвани.

През това време понякога тя виждаше Уон или сестра си. Поради някакви съображения те бяха отделени от нея. Отначало тя не разбираше защо; после й стана ясно и се изсмя вътре в себе си на шегата, която беше прекалено тайна, за да я сподели дори с шегаджията Тор. Ларви и Уон също бяха подложени на обучение, което понасяха не по-добре от нея.

В края на шестия „сън“ тя можеше да говори с Древните. Устните и гърлото й не можеха съвсем точно да издават чуруликащите и жужещи гласни, но все пак я разбираха. И което е по-важно, тя можеше да разбира техните заповеди. Това й спести неприятности. Когато трябваше да се върне в килията си, не беше необходимо да я блъскат, а когато трябваше да се къпе, не се налагаше да я събличат. Към петнайсетия сън тя, (както и Ларви и Уон) вече знаеше всичко, което можеше да се научи за хичиянския рай, включително и факта, че Древните не бяха и никога не са били хичиянци.

Дори и Най-древният.

Тогава кой беше Най-древният? Уроците не даваха отговор на този въпрос. Тар и Хууи й обясниха, доколкото можаха, че Най-древният беше Бог. Този отговор не я задоволи. Този бог приличаше твърде много на онези, които му се кланяха, за да бе построил хичиянския рай или някоя част от него, включително и собственото си тяло. Не. Раят е бил построен от хичиянците с цел, която беше известна само на тях. Най-древният не беше хичиянец.

През цялото това време голямата машина отново беше неподвижна, безчувствена, почти мъртва, спестяваща намаляващия се остатък от живот. Когато Джанин минаваше през централното вретено, тя я виждаше да стои там, все още като статуя. От време на време се виждаше слаба, бледа светлина около външните й сенсори, сякаш щеше да се събуди. А може би ги следеше през затворените си очи. Когато това се случваше Хууи и Тар ускоряваха своя ход. Тогава нямаше гоненица или шеги. Тогава всичко беше абсолютно тихо. Един ден тя се размина с Уон на път за пашкула, от който той се връщаше, и Хууи й разреши да разменят по две думи.

— Изглежда страшно — каза Джанин.

— Ако искаш, мога да го разруша — изперчи се Уон, като гледаше нервно през рамо към машината. Беше го казал обаче на английски и имаше благоразумието да не го преведе на техните пазачи. Тонът на гласа му обаче бе достатъчен, за да разтревожи Хууи и той побърза да отведе Джанин.

Джанин почти се привърза към похитителите си, доколкото човек може да се привърже към едно голямо, добро ескимоско куче, което може да говори. Трябваше й много време, за да мисли за едно такова младо и женско същество като Тар, че е млада и жена. Всички имаха рядко окосмяване по лицето и силно изпъкнали и масивни чела, характерни за развитите мъжки примати. Но с опознаването им те се превърнаха в индивиди, а не просто екземпляри от класа „тъмничари“. По-едрият и по-тъмен мъжкар се казваше „Тор“, но това беше само една сричка от неговото дълго трудно име, от което Джанин можа да разбере само думата „тъмен“. Това не се отнасяше до цвета не кожата му. Всъщност той беше по-рус от другарите си. Отнасяше се до неговите детински приключения в една част на рая, толкова странна и толкова рядко посещавана, че беше слабо осветена дори и от вечните стени от хичиянски метал. Тор подрязваше брадата си така, че тя се спускаше надолу от челюстта му като два обърнати рога. Той си правеше шеги с Джанин, като й казваше, че ако нейният мъжкар, Уон, е фертилен, както изглежда, че е бил, докато е живял заедно с Ларви, той ще поиска разрешение от Най-древния лично да я оплоди. Джанин се усмихваше на тази шега, но не се страхуваше. Не се отвращаваше защото Тор беше добър сатир и тя вярваше, че той ще оцени жеста. Все пак тя започна да си дава сметка, че вече не е сополиво дете. С всеки продължителен сън тя съзряваше. В тях тя изживяваше полови сношения, които в живота си не бе имала — и често болка, и почти винаги края, смъртта. Тези записи не могат да се направят от жив човек, обясняваше й Хууи, когато беше сериозен; и той беше съвсем угрижен, когато й обясняваше начина, по който се отваря мозъкът и се въвежда в машината, която прави записите. Когато й разказа това, тя стана малко по-зряла.

А сънищата продължаваха да стават все по-странни и по-далечни.

— Ти се пренасяш в много далечни времена — казваше й Тор. — Това, което ще видиш днес — каза й той, докато я водеше към пашкула, — е най-далечното и поради това последното. Може би.

Тя се спря до блестящата кушетка.

— И това ли е шега, Тор, или загадка?

— Не. — Той подръпна замислено двата рога на брадата си. — Този сън няма да ти хареса, Дани.

— Благодаря.

Тор се усмихна с ъгъла на тъжните си, нежни очи.

— Но това е последното, което мога да ти дам. Може би… може би Най-древният ще ти даде някой сън от своите. Говори се, че понякога го прави, но не зная кога. Във всеки случай никой не помни.

Джанин преглътна тежко.

— Звучи страшно — каза тя.

Тор й призна:

— Когато аз го преживях, също много се изплаших, Дани, но не забравяй, че за теб това е само сън. — После той затвори пашкула над нея и Джанин реши да не заспива, но както винаги не успя… и се почувства като превърната в някои друг.

Някога имало едно същество. Било жена; но не било „то“, ако се вярва на Декарт, защото съзнавало собственото си съществуване и следователно било „тя“.

Тя нямала име, но била белязана сред своите хора от голям белег — от ухото до носа, когато едно умиращо животно едва не я убило. Окото й от тази страна зараснало с деформиран клепач, поради което я наричали „Кривогледата“.

Кривогледата имала дом. Не бил много претенциозен. Приличал на гнездо, утъпкано в буци от нещо, на вид като папирус, отчасти затулено от навес от пръст. Но Кривогледата и нейните роднини се връщали в тези гнезда всеки ден и по това се различавали от всички други живи същества, които иначе приличали на тях. В едно отношение те били съвсем различни от всички други, с които растели заедно, и това било, че използували предмети, които не били част от тялото им, за да вършат с тях различни работи. Кривогледата не била красива. Била висока не повече от метър. Нямала вежди — косата от темето й се сливала с тях и само носът и скулите й били голи; нямала и брадичка. На ръцете си имала пръсти, но обикновено били стиснати в юмрук, охлузен и мазолест, а пръстите й не се отделяли напълно — почти като тези на краката, с които можела да хваща предметите не по-лошо отколкото с ръце. Кривогледата била бременна, макар че не знаела. Била напълно израснала и фертилна още след петия дъждовен сезон. През тринайсетте години на своя живот тя била бременна девет или десет пъти, но никога не го знаела, докато не била принудена да забележи, че не може да тича така бързо, че изпъкналостта на корема й я затруднява да измъкне вътрешностите от убитото животното, че бозките й отново наедряват. От петдесетте члена на племето й най-малко четири били нейни деца. Повече от една дузина от мъжете били, или можело да бъдат, бащи на децата й. Кривогледата помнела връзките си преди раждане, но не и след раждане. Най-малко един от младите мъже, който тя знаела, че е нейно дете, може би е бил баща на друго — една мисъл, която не я притеснявала, дори понякога я намирала за забавна. Онова, което вършела с мъжете, когато плътта под мършавите й хълбоци се надуела и зачервяла, в нейния ум не се свързвало с раждането на деца. То не се свързвало също и с удоволствие. Кривогледата нямала начин да дефинира „удоволствието“ освен, може би, като липса на болка. Дори и така дефинирано, през живота си тя била изживяла малко удоволствия.

Когато хичиянският модул забумтял и пламнал над облаците, Кривогледата и нейното племе хукнали да бягат. Никой от тях не видял, че той кацнал.

Ако мрежата измъква морска звезда от морското дъно, една лопата я изгребва от ведрото с тиня и я захвърля в аквариума, а биологът я приковава към масата, за да направи дисекция на нервната й система, ще знае ли морската звезда какво става с нея?

Кривогледата имала по-голяма представа за себе си от една морска звезда. Но нейният опит не бил по-голям и нищо от онова, което ставало с нея от момента, в който очите й видяли светлината, не било свързано с някакъв смисъл. Тя не почувствала острието на анестетичния ланцет, който я приспал; не знаела, че била пренесена в модул и затворена в една килия с дванайсет от нейните хора. Тя не почувствала смазващото ускорение при излитане, нито пък безтегловността през дългото време на транзитния полет. Кривогледата не усещала въобще нищо, докато не й разрешили отново да се събуди; не разбрала, че била подложена на експеримент.

Нищо не й било познато!

Вода. Водата, която Кривогледата пиела, вече не идвала от калния бряг на реката. Тя идвала от блестящо твърдо корито. Когато се навела да лочи, от повърхност му нищо не скачало към нея.

Слънце и небе. Нямало слънце. Нямало облаци, нямало и дъжд. Имало твърди, светещи със синя светлина стени, а и също такъв таван.

Храна. Нямало живо същество, което да улови и да разкъса. Били някакви гладки, твърди, безвкусни буци, които трябвало да дъвче. Колкото и много да ядели от тях тя и нейните другари, винаги имало още.

Гледките, звуците, миризмите били ужасяващи. Имало някаква непоносима миризма, която никога не била усещала по-рано — остра и ужасна. Била миризма на нещо живо, но тя никога не видяла съществото, от което идвала. Почти толкова лошо било, че липсвали нормалните миризми. Нямало миризма на сърна. Нямало миризма на антилопа. Нямало миризма на котка (каква благодат!). Нямало миризма дори на собствените й изпражнения, или поне не миришели толкова много, а местата, на които се приютявали да спят, винаги били измивани след тях. Там било родено бебето й, докато останалите от племето й се оплаквали, че охканията й не им давали да спят. Когато Кривогледата се събудила и понечила да го вдигне, за да облекчи непоносимата тежест в гърдите си, него го нямало. Никога не го видяла.

Това било първото й новородено, което изчезнало; но то не било последното. В продължение на петнайсет години астралопитектното семейство продължавало да яде, да се плоди и ражда, да остарява, а членовете му да намаляват, защото с раждането им бебетата били отнасяни някъде. Някоя от женските прикляквала, напъвала се, изскимтявала и раждала. После всички лягали да спят, а когато се събудели, новороденото го нямало. От време на време умирал по някой от възрастните, или наближавало да умре, свивал се и пъшкал, от което всички разбирали, че повече няма да стане. После те си лягали; и когато се събудели онзи стар, или неговото тяло, го нямало. Били останали трийсет, после двайсет, после десет — после само един. Кривогледата била последната, много, много стара женска на двайсет и девет. Знаела, че е стара, но не знаела, че умира; знаела само, че чувства ужасна разкъсваща болка в стомаха си, от която се задъхвала и стенела. Тя само усетила, че тази болка спряла, а после настъпил друг вид болка. Не точно болка. Усещане за нещо непривично. Някаква вцепененост. Тя виждала, но виждала нещата необичайно плоски, необичайно трепкащи, в необичайно неестествена цветова гама. Не била свикнала с новото си зрение и не можела да разпознае онова, което виждала. Опитала се да движи очите си, но те не се движели. Опитала се да помръдне главата си, или ръцете, или краката, но не могла, защото вече ги нямала. Тя останала доста дълго в това състояние.

Кривогледата не била препарирана, в смисъла на подготовката на една жива морска звезда за изучаване на нервната й система. Тя била подложена на експеримент.

Този експеримент не се увенчал е голям успех. Опитът да се съхрани нейната идентичност в машинна памет не се провалил по същите причини, по които се били провалили по-раншните опити с другите членове на бедното й племе: лошо съответствие на химическия състав на рецепторите: непълно пренасяне на информация; погрешно кодиране. Хичиянските експериментатори вече се били сблъскали с тези проблеми и ги били решили. Експериментът с нея се провалил, или имал само частичен успех, поради друга причина. Съществото, познато като „Кривогледата“, не притежавало достатъчна идентичност, която да се съхрани. Тя нямала биография, нито пък си била водила дневник. Тя представлявала нещо като статистически данни, придружени с болка и илюстрирани със страх.

Но това не бил единственият експеримент, който хичиянците провели.

В друга част на огромната машина, която обикаляла около земното Слънце на разстояние половин светлинна година, откраднатите бебета започнали да се стабилизират. Те водели живот съвсем различен от живота на Кривогледата — автоматично отглеждане, евристични тестове, програмирани изпитания. Хичиянците признавали, че макар тези астралопитекни същества да били недостатъчно интелигентни, те съдържали семена на по-мъдри потомци. И решили да ускорят процеса.

През петнайсетте години между отвличането на племето от неговия праисторически африкански дом и смъртта на Кривогледата, развитието било малко. Хичиянците обаче не били обезкуражени. Те не очаквали да се случи кой знае колко много за някакви си петнайсет години. Техните планове били много по-далечни.

Плановете им изисквали от тях, от всички тях, да бъдат някъде другаде много преди от потомството на Кривогледата, което те оформили, да се е появил истински интелект. Те така проектирали и програмирали артефакта, че да трае вечно. Организирали снабдяването му с храна „ЧОН“ от един удобен процесор, преработващ кометна суровина, който пуснали в експлоатация, за да служи за снабдяване на други техни инсталации, също потенциално дълголетни. Те конструирали също машини, които от време на време да проверяват уменията и интелекта на потомците на новородените и да се опитват да съхраняват техните самоличности в машинна памет за по-късно разглеждане — ако някой иска да провери как е протекъл експериментът, макар да преценявали тази възможност като много малко вероятна, с оглед на другите си планове.

Все пак плановете им обхващали много алтернативи, които се извършвали едновременно; защото целта на плановете им била от голямо значение за тях. Може би никой от тях няма да се върне. Но може пък и някой да успее.

Тъй като Кривогледата не можела да общува, или да действа но някакъв полезен начин, хичиянските експериментатори пестеливо изтрили сантименталните части от нейната памет, а останалата запазили като някаква библиотечна книга, за правене на справки от по-късните индивиди, независимо какви щели да са те. (Точно с нея Джанин беше принудена да се консултира, като узнаваше как бе живяла Кривогледата стотици хилядолетия по-рано.) Те бяха оставили някакви указания и данни за използуване от онези поколения, които щяха да могат да ги разберат. Всичко останало грижливо почистили, така както правели винаги. После заминали, като оставили резултатите от този експеримент, наред с всички други техни експерименти, да бъдат ползвани.

В продължение на осемстотин хиляди години.

— Данин — изстена Хууи, — жива ли си?

Тя повдигна очи, неспособна отначало да фокусира погледа си, и видя едно размазано, широко като месечина лице, от което висяха две опашки на комети.

— Помогни ми да стана — изхълца тя. — Отведи ме. — От всички сънища този беше най-лош. Чувстваше се изнасилена, осквернена, разширена, променена. Нейният свят никога вече нямаше да бъде същият. Джанин не разбираше думата астралопитек, но знаеше, че животът, който беше сънувала, беше на животно. По-лошо от животно, защото някъде в подсъзнанието на Кривогледата имаше наченки на мислене и по този начин се появяваше нежеланата възможност за изпитване на страх.

Джанин се чувстваше изтощена и по-стара дори и от Най-древния. Наскоро бе навършила петнайсет годни и вече не беше дете. За нея повече нямаше да има детство. Тя спря пред килията с полегати страни, която представляваше за нея затвор. Хууи каза съчувствено:

— Данин? Какво ти е?

— Искам да ти кажа един виц — отговори тя.

— Не ми се виждаш много весела — каза той.

— Все пак това е един смешен виц. Слушай. Най-древният затвори Уон заедно със сестра ми, за да създадат поколение. Но сестра ми не може да роди. Тя си направи операция, така че никога няма да може да роди.

— Шегата ти не е добра — възрази той. — Никой не би сторил такова нещо!

— Тя го направи, Хууи. — После Джанин бързо добави: — Не се плаши. Ти няма да бъдеш наказан. Само иди сега и доведи момчето при мен.

Нежните му очи се напълниха със сълзи.

— Как да не се плаша? Може би трябва да събудя Най-древния и да му кажа… — После сълзите му потекоха; беше ужасен.

Джанин го успокояваше и утешаваше, докато един друг Древен дойде и им разказа един тъп виц. Джанин легна на постелята и си запуши ушите, за да не чува техния възбуден брътвеж. Не спеше, само лежеше със затворени очи, когато чу Уон и Тор на вратата. Когато момчето влезе, тя стана да го посрещне.

— Уон — каза тя, — искам да ме прегърнеш.

Той я погледна нацупено. Никой не му беше казвал защо се прави това, а той също беше прекарал един час на кушетката с Кривогледата. Изглеждаше съсипан. Всъщност не бе имал възможност да се възстанови от настинката, не беше си починал, не беше се приспособил към най-големите промени в неговия живот, откакто беше срещнал групата Хертер-Хол. Под очите му имаше кръгове, устните му бяха напукани. Краката му бяха кални, кални бяха и оръфаните му дрехи.

— Да не би да се страхуваш, че ще паднеш? — изписка той.

— Не се страхувам, че ще падна и искам да ми говориш както трябва. Недей да пискаш.

Той я погледна стреснат, но гласът му прозвуча по-плътно, както го бе учила тя.

— Тогава защо?

— О, Уон. — Тя поклати глава и пристъпи към него.

Не беше необходимо да му казва какво трябва да прави. Ръцете му автоматично се обвиха около нея — двете на еднаква височина, сякаш се канеше да вдигна варел, дланите притискаха плешките й. Тя прилепи устните към неговите твърди, сухи и стиснати устни, после ги отдръпна.

— Помниш ли какво е това, Уон?

— Разбира се! Това е „целуване“.

— Ние обаче не го правим както трябва, Уон. Целуни ме пак, за да ти покажа как се прави. — Тя подаде края на езика си между почти стиснатите си устни и започна да го движи напред-назад върху неговите устни.

— Според мен — каза тя, като отметна назад глава, — така е по-добре, нали? Прави ме да се чувствам… прави ме да се чувствам… чувствам се, като че ли ще се излея.

Разтревожен, той се опита да отстъпи, но тя го последва.

— Не точно така, но просто някак необичайно.

Той стоеше напрегнат до нея, навел надолу глава, загрижен. Като се стараеше да потисне пискливите тонове в гласа си, Уон каза:

— Според Тайни Джим хората правят това преди съвъкупление. Или единият от двамата прави това, за да провери дали другият е възбуден.

— Възбуден, Уон! Тази дума е неприлична. Кажи „влюбен“.

— Аз мисля, че „влюбен“ е нещо различно — отговори той упорито, — но във всеки случай целуването е свързано със съвъкупяването. Тайни Джим казва…

Тя сложи ръце на раменете му.

— Тайни Джим не е тук.

— Не, но Пол не желае ние да…

— И Пол не е тук — каза тя, като го докосваше по тънкия врат с върха на пръстите си, за да провери какво чувство ще изпита. — Ларви също не е тук. Във всеки случай, нищо от онова, което те мислят, няма значение.

Чувството, реши тя, е съвсем необичайно. Не се чувстваше сякаш ще се излее, но така, сякаш някаква течност в нейния стомах се пренастройваше — усещане, което никога по-рано не бе изпитвала. Никак не беше неприятно.

— Позволи ми да те съблека, Уон, а после ти ще съблечеш мен.

След като се целунаха отново, тя каза:

— Мисля, че не трябва да стърчим така. — А малко по-късно, когато вече лежаха, тя видя, че очите му бяха широко отворени.

Като се повдигна, за да има по-добра опора, той се поколеба.

— Ако сторя това — каза той, — може би ще забременееш.

— Ако не сториш това — отвърна тя, — мисля, че ще умра.

Когато Джанин се събуди часове по-късно, Уон вече се бе събудил и облякъл и седеше в ъгъла на стаята, подпрян на стената. Джанин почувства как сърцето й трепна. Имаше вид на петдесетгодишен. Младежкото лице беше осеяно от линии, издълбани сякаш от десетилетия грижи и болки.

— Може би няма да ти сторят нищо лошо, Уон — опита се да го успокои тя.

Той отвърна възмутено:

— На мен? Тревожа се за теб, Джанин. Тук съм прекарал целия си живот и рано или късно това щеше да се случи. Но ти… тревожа се за теб. — Той добави мрачно: — Много са шумни оттатък. Изглежда нещо се е случило.

— Не вярвам да ни сторят нещо лошо… повече, искам да кажа — коригира се Джанин, като си мислеше за кушетката на сънищата. Далечните цвъртящи гласове идваха все по-близко. Тя набързо се облече и се огледа, когато чу отвън Тор да поздравява Хууи.

Нищо не показваше какво се бе случило. Нито дори капка кръв. А после Тор отвори вратата, ядосан и разтревожен. Той се спря, изгледа ги подозрително, подуши въздуха.

— Май няма да се наложи да те заплождам, Данин — каза той, мил, но заплашителен. — Но Данин! Ууон! Това е ужасно нещо! Тар заспал и старата жена избягала!

Уон и Джанин бяха замъкнати във вретеното, където се бяха събрали почти всички Древни. Те обикаляха из него изплашени. Трима от тях лежаха проснати и хъркаха като заклани — Тар и другите двама пазачи на Ларви, които не бяха изпълнили задачата, намерени заспали, бяха докарани тук, за да бъдат осъдени от Най-древния. Той лежеше на своя пиедестал неподвижен, но нащрек, а около него струеше трептяща светлина.

На съществата от плът и кръв Най-древният с нищо не разкриваше своите мисли. Той беше метал. Той беше страхотен. Той не можеше нито да бъде разбран, нито пък предизвикан. Нито Уон, нито Джанин, нито пък някой от неговите почти сто цвъркащи деца можеха да доловят страха и гнева, които се въртяха в неговите памети. Страх от проваляне на плановете му. Гняв, че децата му не бяха изпълнили неговите нареждания.

Тримата, които лежаха, трябваше да бъдат наказани, да послужат за назидание. Стотината други също трябваше да бъдат наказани — малко по-леко, така че племето да не изчезне напълно — за това, че не се бяха погрижили тримата да изпълнят своето задължение. Колкото до натрапниците — за тях нямаше достатъчно тежко наказание! Може би трябваше да бъдат изтребени, като всеки друг организъм, който може да напакости. Може би дори още по-жестоко. Може би дори нищо, което беше в неговите възможности, не бе достатъчно строго.

Но какви бяха неговите възможности? Той се опита да стане. Джанин видя как трепкащите светлини замръзнаха неподвижни, когато Най-древният се изправи и каза:

— Жената трябва отново да бъде хваната и съхранена! Това да стане веднага!

Той стоеше изправен и се клатушкаше несигурно; ефекторите на крайниците му се полюшваха безразборно. Позволи си да коленичи още веднъж, докато обмисляше своите възможности. Усилието да отиде до контролната стая, да настрои курс… бъркотията в ума му, която го бе накарала да стори това… половин милион години съществуване, всичко оказа влияние. Трябваше му време да почине… време, за да могат неговите автоматични системи да проверят и възстановят повредите. Може би времето нямаше да му стигне.

— Не ме будете, докато не изпълните възложеното ви — каза той и светлините започнаха отново безразборно да примигват и бавно да загасват.

Джанин, сгушена в ръцете на Уон — тялото му наполовина наклонено към Най-древния, наполовина прикриващо нея, треперещо от страх — знаеше без да й казват, че „съхранена“ означаваше убита. Тя също беше изплашена.

Но беше и озадачена.

Древните, които лежаха хъркащи преди да бяха получили присъдата си, не бяха заспали случайно. Джанин разбра, че това беше резултат от приспиваща пушка. Тя знаеше също, че никой от тяхната група нямаше такава.

Затова не беше много изненадана, когато един час по-късно и отново пред тяхната килия чу приглушено мърморене.

Не беше изненадана и когато видя сестра си да тича, да размахва пушка и да ги вика; не беше изненадана, че зад Ларви притичваше Пол и едва не се спъна в заспалия Тор. Не беше изненадана дори, не много изненадана, да види, че с тях имаше още един въоръжен човек, когото тя почти позна. Не беше съвсем сигурна. Беше го срещала като дете. Но той изглеждаше точно като човека, когото беше виждала на пиезовизията в предавания от Земята за поздравления по случай годишнини и празници: Робин Бродхед.