Гейтуей II

ХИЧИЯНСКИ РАЙ

Където и да застанеше в кораба, Ларви винаги виждаше пред себе си сивата, осеяна с точки структура на екрана за наблюдение. На него нямаше нищо, което можеше да разпознае, но и по-рано, с месеци напред, не беше виждала нищо.

Докато пътуваха със свръхсветлинна скорост на път към хичиянския рай, те бяха сами. Около тях Вселената беше празна, с изключение на онази покрита с камъчета сивота. Вселената беше в тях. Дори и по време на дългото изкачване към Завода за храна не бяха никога толкова самотни. Най-после се появиха звезди. Дори планети. В пространството тау, или през какъвто вид аномално пространство хичиянските кораби преминаваха, нямаше нищо. Последния път, когато Ларви се чувстваше в такава празнота, беше по време на мисиите и на Гейтуей, а спомените от това никак не бяха приятни.

Този кораб беше далеч по-голям от най-големия, който бе виждала. Най-големият на Гейтуей беше петместен. Този можеше да побере двайсет и дори повече души. Имаше осем самостоятелни помещения. Три от тях бяха товарни, напълнени автоматично (така беше обяснил Уон) с готова продукция от Завода за храна, докато беше акостиран там. Двете приличаха на приемни зали, но не за човешки същества. Ако „койките“, които се подаваха от стените, наистина бяха предназначени за спане, те бяха прекалено малки за хора. За една от стаите Уон каза, че е неговата и покани Джанин в нея. Когато Ларви се възпротиви на предложението, той се намуси, но се съгласи, така че те се настаниха поотделно — жените в една стая, мъжете в друга. Най-голямата стая, разположена в математическия център на кораба, имаше формата на цилиндър със заострени краища. Тя нямаше нито под, нито таван, а само три седалки пред командното табло. Тъй като подът беше изкривен, седалките бяха наклонени една към друга. Конструкцията им беше много проста: две метални плочи, съединени една с друга под формата на буквата V.

— На корабите на Гейтуей над тези седалки опъвахме мрежа — каза Ларви.

— Какво представлява „мрежата“? — попита Уон. Когато му обясниха, той възкликна: — Каква добра идея! При следващия полет и аз ще използувам мрежа. Ще открадна необходимия ми материал от Древните.

Както във всички хичиянски кораби, управлението беше почти изцяло автоматично. В един ред бяха разположени дузина назъбени колела и цветни светлини за всяко колело. При завъртане на колелата (по време на полет не трябваше да се въртят; беше твърдо установено, че завъртането е равнозначно на чисто самоубийство), светлините променяха цвета и интензитета си и се получаваха светлинни ивици, разделени от тъмни ленти подобно на спектрални линии. Те представяха настройката на курса. Дори и Уон не можеше да ги разчете, камо ли пък Ларви или останалите. Но от времето, когато Ларви за пръв път бе стъпила на Гейтуей, с цената на много разходи и живота на голям брой изследователи, беше натрупана значителна информация. Някои цветове означаваха добър шанс за откриване на нещо ценно. Други се отнасяха до продължителността на полета, зададен от селектора на курса. Някои бяха определени като забранени, защото всеки кораб, който бе навлязъл в Космоса със свръхсветлинна скорост с тези настройки, бе останал там. Или някъде другаде. Във всеки случай никой от тях не се беше върнал на Гейтуей. По навик и според инструкциите Ларви снимаше всяка промяна на контролните светлини и зрителния екран, дори когато на екрана нямаше нищо, което би могла да оцени като заслужаващо да се фотографира. Само час след като групата напусна Завода за храна, звездната картина започна да се свива до една трепкаща светла точка. Бяха достигнали скоростта на светлината. А после изчезна дори и тази точка. На екрана се появи само едно сиво петно, осеяно сякаш с дъждовни капчици.

За Уон, разбира се, корабът представляваше познатият му училищен автобус, който той използуваше откакто бе пораснал достатъчно, за да може да достигне стартовия бутон. Пол никога по-рано не беше виждал истински хичиянски кораб. Нито пък Джанин, но едно чудо повече не представляваше нищо за нейния четиринайсетгодишен живот. За Ларви той беше нещо друго. Беше по-голяма версия на корабите, с които беше заслужила отличителните гривни за космически полети… и малко по-ценен, а поради това и по-страшен.

Не можеше да не го чувства така. Не можеше да убеди себе си, че този полет представлява пътуване по редовен маршрут. Като пилот на Гейтуей тя знаеше твърде много за страшните пътувания към неизвестното. Разхождаше се напред-назад в неговото огромно — относително огромно — пространство (почти сто и петдесет кубически метра!), и се тревожеше. Вниманието й бе съсредоточено не само върху сивия зрителен екран. Там беше и блестящият златен ромб, по-голям от човек, за който се смяташе, че съдържа двигателя, осигуряваш свръхсветлинна скорост и за който се знаеше, че ще експлодира, ако се отвори. Там беше кристалната стъклена спирала, която от време на време се нагорещяваше (никой никога не беше разбрал защо) и светеше с мънички горещи лунички в началото и края на всеки полет и в един друг много важен момент.

Именно този момент очакваше Ларви. И когато точно двайсет и четири дни, пет часа и шейсет и шест минути след напускане на Завода за храна, златната бобина започна да примигва, а след това и да свети, тя не можа да сдържи въздишката си на облекчение.

— Какво има? — изписка Уон подозрително.

— Вече сме точно по средата на пътя — отговори тя, като отбеляза времето в дневника си. — Това е точката на обръщане. Този момент се следи внимателно в корабите на Гейтуей. Ако човек достигне до тази точка преди да е изразходвал една четвърт от провизиите си, той може да бъде сигурен, че няма да умре от глад по пътя към дома.

Пол се намуси.

— Не ми ли вярваш, Ларви? Ние няма да умрем от глад.

— Човек се чувства по-добре, когато знае със сигурност — усмихна се тя, а после стана сериозна, като се замисли за онова, което ги очакваше в края на полета.

Те се разбираха по възможно най-добрия начин, независимо, че по цял ден си ходеха по нервите. Пол учеше Уон да играе шах, за да отклони ума му от Джанин. Уон търпеливо — по-често нетърпеливо — повтаряше отново и отново всичко, което можеше да им разкаже за хичиянския рай и неговите обитатели.

Стараеха се да спят колкото се може повече. Легнал в мрежата до Пол, юношеските страсти на Уон бълбукаха и изтичаха произволно при всяко незначително ускоряване на кораба. Уон желаеше да е сам, за да може да практикува онези неща, които изглежда бяха забранени в присъствието на други… Но още повече желаеше да не е сам, а с Джанин, така че да може да практикува другите още по-добри неща, за които му бяха разказвали Тайни Джим и Хенриета. Много пъти беше питал Хенриета каква е ролята на жената при съвъкупляване. Тя винаги отговаряше на този въпрос, дори и когато не искаше да говори за нищо друго; но почти никога по начин, който да е от полза за Уон. Както и да започваше, Хенриета почти винаги завършваше разплакана с разказа за ужасните изневери от нейния съпруг с онази раздърпана курва Дорис.

Уон дори не знаеше по какво се различаваха мъжът и жената физически. Снимките и приказките не му помагаха. Към края на пътуването любопитството надделя над внушената му от другите култура и той помоли Джанин, или Ларви, която и да е от тях, да му позволи да види с очите си. Дори без да пипа.

— Защо, мръсно животно? — попита Джанин повече заинтригувана, отколкото ядосана. Усмихваше се. — Почакай, ще ти дойде времето.

На Ларви това никак не й хареса и когато Уон се отдалечи омърлушен, двете с Джанин проведоха дълъг разговор. Толкова дълъг, колкото Джанин можа да изтърпи.

— Ларви, скъпа — каза тя, — зная. Зная, че съм само на петнайсет години… е, почти… и че Уон не е по-голям. Зная, че не искам да забременея, когато най-близкият лекар е на четири години път и при всички онези неща, които ни очакват, и с които не знаем как ще се оправим. Ти мислиш, че още представлявам сополивата ти сестричка. Е, може и така да е. Но аз съм твоята умна сополива сестричка. Когато казваш нещо, което заслужава да бъде чуто, аз слушам. Така че бъди спокойна, скъпа Ларви. — Като се усмихваше нежно, тя тръгна след Уон, после се спря и се върна да целуна Ларви. — Ти и папа — каза тя. — Направо ме подлудявате. Но аз много ви обичам… както и Пол.

Ларви знаеше, че вината не беше във Уон. И двете много миришеха. В потта им имаше толкова много феромони, че биха могли да разгонят дори маймуна, камо ли пък едно впечатлително девствено момче. И вината за това съвсем не беше в Уон, всъщност тъкмо напротив. Ако той не беше настоял, нямаше да вземат на борда толкова много вода; тогава щяха да са още по-мръсни и по-миризливи, защото вместо да се подмиват, щяха само да се забърсват. Бяха напуснали Завода за храна доста ненадейно. Пейтър беше прав.

Ларви с изненада разбра, че старецът много й липсва. На кораба бяха лишени от всякаква комуникация. Какво ли правеше той? Дали беше добре? Трябваше да му вземат биоанализатора — той беше сам, а четирима души имаха по-голяма нужда от него. Това обаче също не беше съвсем вярно, защото далеч от бордовия компютър апаратът представляваше само една лъскава, неподвижна кутия и щеше да остане такава, докато не се установеше радиовръзка между хичиянския рай и Вера — а през това време с баща й можеше да стане какво ли не.

Странното беше, че Ларви обичаше стареца и мислеше, че той също я обича. Беше го показвал по всякакъв възможен начин, макар и никога да не го бе признавал. С неговите пари и амбиции те можаха да предприемат този полет до Завода за храна, като той им закупи акции за участие и похарчи и последните си скътани пари. С неговите пари успяха да отидат и на Гейтуей, а когато нещата тръгнаха на зле, той нито веднъж не ги укори. Или поне не направо и не много.

След шест седмици на кораба на Уон, Ларви започна да разбира, че се е приспособила към него. Дори се чувстваше много удобно, ако не се смятаха миризмите, раздразненията и тревогите; поне не мислеше толкова много за пътуванията, с които заслужи петте си отличителни гривни на Гейтуей. Малко беше доброто, с което можеше да запомни някое от тях.

Първата мисия на Ларви беше неуспешна. След седем месеца пътуване тя достигна до планета, която представляваше изгоряла нова звезда. Може някога на нея и да бе имало нещо, но когато Ларви пристигна, беше пустош. Чувстваше се много самотна, бе започнала да си говори сама в едноместния кораб. Тогава реши повече да не лети сама и направи втория полет с триместен кораб. Не беше по-добър. И следващите не бяха по-добри. Ларви стана известна на Гейтуей като пилотът с най-много извършени полети и най-малко постигнати резултати. Тази чест не й харесваше, но най-лош от всички беше последният й полет. Беше направо нещастие.

Преди да достигнат целта, тя се събуди ужасена от един нервен, неспокоен сън. Мъртвото тяло на жената, с която бяха станали първи приятелки, плуваше до нея; малко по-настрана другата жена също лежеше мъртва, а двамата мъже, които съставяха останалата част на екипажа на петместния кораб, водеха ръкопашен бой.

Според правилата на „Гейтуей Корпорейшън“ възнаграждението от дадено пътуване се разпределяше поравно между всички оцелели. Нейният колега Стратос Кристианидис бе решил да бъде единственият оцелял.

В действителност, той не можа да оцелее. Загуби битката с другия й съекипник и любовник, Хектор Посанбий. Победителят продължи полета заедно с Ларви, за да не намерят… отново… нищо. Газообразен червен гигант, изпускащ пушек. Жалка, малка бинарна съпътстваща звезда клас М. И никакъв начин, без риск за живота, за достигане до единствената планета, която откриха: огромна, покрита с метан, подобно на Юпитер.

След това Ларви се върна на Земята с подвита опашка и без изглед за втори шанс. Пейтър й беше осигурил тази възможност и тя не вярваше, че ще има друга. Изпращането й на Гейтуей му струваше над сто хиляди долара и това силно намали спестяванията му, правени в продължение на шейсет или седемдесет години — тя не знаеше точно колко — от неговия живот. Беше го провалила. Не само него. Тогава, щом не я намрази, тя реши, че не я бе намразил, че той наистина обича дъщеря си, както и любезния, безупречен Пол и все още младата Джанин. В известен смисъл Пейтър наистина ги обичаше.

И от това не получава нищо, трезво отсъди Ларви.

Тя унило потърка отличителните си гривни. Цената им бе много висока.

Тревожеше се за баща си, както и за онова, което ги очакваше.

Правеше любов с Пол, за да мине времето, но само когато бяха сигурни, че могат за петнайсетина минути да оставят младите без контрол. За Ларви тази любов не беше като любовта с Хектор — мъжът, който беше оцелял при последният й полет от Гейтуей и който я бе помолил да се омъжи за него, отново да участвуват заедно в полет и да създадат семейство. Нисък, широк, винаги активен, винаги нащрек, динамит в леглото, мил и търпелив, когато беше болна или раздразнителна, или уплашена… Имаше стотица причини, поради които трябваше да се омъжи за Хектор. И само една, наистина само една, поради която не трябваше. Когато бе изтръгната от онзи ужасен сън, тя видя Хектор и Стратос да се бият. Докато наблюдаваше как Стратос умира, Хектор й обясни, че Стратос изгубил контрол над себе си и решил да избие всички; при започването на боя тя спала. Един от мъжете се бе опитал да убие своите съекипници.

Но Ларви не беше сигурна кой от тях.

Той й направи предложение, когато нещата бяха най-безрадостни и най-мрачни — едни ден преди да достигнат Гейтуей при тъжното си завръщане.

— Ние наистина сме най-щастливи и доволни когато сме заедно, Дорема — беше казал той, обгърнал я през кръста. — Само двамата и никой друг. Мисля, че не бих могъл да понеса всичко това, ако наоколо има други хора. Следващия път ще имаме по-голям късмет! Така че хайде да се оженим, а?

Тя зарови буза в твърдото му, топло рамо с цвят на какао.

— Трябва да си помисля, скъпи — отговори тя и почувства как ръката, убила Стратос, я гали по врата…

…Ларви не съжали, когато пътуването в спомените свърши и Джанин я извика от съседната стая развълнувано и възбудено. Голямата стъклена спирала беше изпълнена с горещи точици от пронизваща златиста светлина, корабът се наклони нерешително на една страна, после на друга; сивото от екрана беше изчезнало и на негово място се виждаха звезди. Нещо повече от звезди. Имаше някакъв обект, който светеше със синя светлина сред безформеното сиво. Беше с форма на лимон и бавно се въртеше. Ларви не можа да си състави никаква представа за неговата големина, докато не разбра, че повърхността на обекта не беше безформена. Тук-там имаше издатини и тя разпозна в най-малките от тях кораби от типа на тези на Гейтуей — едноместни, триместни и един петместен. Лимонът бе с дължина над един километър! Уон, оголил зъби в горделива усмивка, се настани на централното пилотско място (те го бяха натъпкали с дрехи, нещо, което никога не би му дошло наум) и хвана контролните лостове на обслужващия модул. Единственото, което трябваше да прави Ларви, бе да стои настрана. Уон бе извършвал тази маневра през целия си живот. С категорична компетентност той насочи кораба по низходяща спирала със скорост, равна на скоростта на въртене на сивия лимон, прекоси един от свободните силози, акостира кораба, фиксира го и вдигна поглед в очакване на аплодисменти. Бяха пристигнали в хичиянския рай.

Заводът за храна имаше размерите на небостъргач, а това тук беше един свят. Може би подобно на Гейтуей някога е бил астероид, но така добре украсен и изваян, че нямаше никакви следи от оригиналната му структура. Масата му беше кубически километри. Беше една въртяща се планина. Имаше толкова много за изследване! Толкова много за проучване!

И толкова много за страхуване. Те се промъкваха дебнешком през старите зали; изведнъж Ларви разбра, че се беше притиснала към ръката на съпруга си. Пол също се дърпаше назад. Тя се насили да разгледа, за да каже нещо. Страните на стените бяха набраздени от светли червени паяжини. Таванът беше с познатата синя светлина на хичиянския метал. На пода (и това наистина беше под; тук имаха тегло, макар и не повече от една десета от нормалното тегло на Земята) — лехички с диамантена форма, които съдържаха нещо подобно на почва и зелени растения.

— Плодове — каза Уон, погледна гордо през рамо и се насочи към един храст, сред яркозелените листа на който висяха плодове, покрити с мъх. — Ако искате, можем да спрем да ги опитате.

— Точно сега не — отсече Ларви. Десетина крачки по-нататък имаше друг засаден ромб. Този път растението имаше тъмносиво-зелени филизи и меки пъпки, приличащи на карфиол.

— Какво е това?

Той спря и я погледна. Беше ясно, че смята въпроса за глупав.

— Не са добри за ядене — обобщи той презрително. — Опитайте другите. Те наистина са вкусни.

Групата спря на място, където се събираха два облицовани в червено коридора, единият от които преминаваше в синьо. Обелиха кафяво-зелената мъхната обвивка на плодовете и ги захапаха — отначало предпазливо, а после с удоволствие — докато Уон обясняваше географията на хичиянския рай. Това бяха червените секции и бе най-добре човек да е в тях. Тук имаше храна и добри места за спане; тук беше корабът, а Древните никога не идваха. Дали те понякога напускаха обитаваните от тях места, за да берат плодове? Да, разбира се! Но никога (гласът му се повиши с половин октава) не идваха тук. Никога не се бе случвало. Там в синьото. Гласът му притихна. Древните често ходеха там, или в някои части на сините коридори. Но този тук беше съвсем чист. Ако стаята на Мъртвите не беше в синия коридор, никога не би ходил там. Ларви погледна към коридора, който бе посочил Уон и почувства хладината на невероятната възраст. Приличаше на Стоунхендж, или Гиза, или Ангкор Уат. Дори таваните бяха по-тъмни, а растенията бяха по-редки и хилави. Всички зелени коридори, продължи Уон, са много добри, но не стават за нищо. Водните системи не функционират. Растенията умират. А златните коридори…

Гласът му помръкна, когато заговори за златните коридори. Там живееха Древните. Ако не беше заради книгите и понякога за дрехи, никога не би влязъл в тези коридори, макар че Мъртвите непрекъснато го подтикваха. Не искаше да се среща с Древните.

Пол се окашля и каза:

— Мисля, че трябва да се срещнем, Уон.

— Защо? — изписка момчето. — Те не са интересни!

Ларви сложи ръка на рамото му.

— Какво има, Уон? — попита тя тихо, като видя израза на лицето му. Уон никога не бе имал нужда да усвоява умението да се преструва.

— Той изглежда изплашен — обади се Пол.

— Не съм изплашен! — възрази Уон. — Вие не разбирате това място! В златните коридори няма нищо интересно!

— Уон, скъпи — каза Ларви, — работата е в това, че имаме интерес да научим колкото се може повече за хичиянците. Не зная дали ще мога да ти обясня какво означава това за нас, но най-маловажното от всичко е, че можем да получим много пари. Много пари.

— Той не разбира какво означава думата „пари“ — обади се Пол нетърпеливо. — Уон. Внимавай. Ще направим това. Кажи ни как четирима души от нас могат безопасно да изследват коридорите.

— Четирима души от нас не могат! Един човек може. Аз мога — похвали се Уон.

Сега вече беше ядосан и го показа. Пол! Чувствата на Уон към него бяха смесени, но по-голяма част от тази смес беше отрицателна. Когато говореше на Уон, Пол грижливо подбираше думите си, за да звучат презрително. Сякаш мислеше, че Уон не е достатъчно интелигентен, за да го разбере. Когато Уон и Джанин бяха заедно, Пол винаги се навърташе около тях. Ако Пол беше образец на мъж, Уон не би се чувствал горд да е такъв.

— Ходил съм в златните тунели много пъти — гордо отбеляза той, — за книги, за плодове, или просто да погледам какви глупости вършат Древните. Те са толкова странни! Но трябва да знаете, че не са чак толкова глупави. Мога да ходя там, без да ми се случи нищо лошо. Един човек може. Може би и двама души биха могли, но ако отидем всички, сигурно ще ни открият.

— И тогава? — запита Ларви.

Уон вдигна рамене в знак на защита. Той наистина не знаеше отговора на този въпрос, но знаеше, че Древните бяха изплашили баща му.

— Те не са интересни — повтори Уон в противоречие на онова, което бе казал малко преди това.

Джанин хвърли обелките от плода под храста и облиза пръстите си.

— Колко сте недосетливи — възкликна тя. — Уон? До къде идват тези Древни?

— Винаги до края на златния коридор. Понякога влизат в синия или зеления.

— Добре, щом обичат тези плодове и щом знаеш къде идват да ги берат, защо не поставим там една камера? Тогава ще можем да ги видим без да ни забележат.

Уон извика триумфиращо:

— Разбира се! Ти виждаш, Ларви, не е необходимо да ходим там! Джанин е права, само че… — Той се поколеба. — Джанин? Какво представлява камерата?

Докато вървяха, Ларви трябваше да си дава кураж, но не можеше да се въздържи да не оглежда всеки коридор, който пресичаха. Не чуха нищо, не видяха нищо, нищо не се движеше. Беше така тихо, както и в Завода за храна, когато стъпиха на него за първи път, а и също толкова необичайно. Дори по-необичайно. Плетеници от светлина, лехички с растителност… и преди всичко мисълта, че някъде наоколо има живи хичиянци.

Те оставиха камерата близо до храста и Уон побърза да ги върне там, където се събираха зеленият, синият и златният коридор — при радиото, за да се опитат да се свържат с останалата част от света. Дори и ако останалата част представляваше само Пейтър, който обикаля неспокойно из Завода за храна. Ако не можеха да сторят това, разсъждаваше Ларви на глас, те въобще нямаха работа тук и трябваше веднага да се върнат на кораба, за да тръгнат за дома; нямаше никаква полза да изследват, ако не можеха да съобщят какво са намерили.

И така Уон, чийто кураж се връщаше пропорционално на отдалечаването им от мястото, посещавано от Древните, ги поведе по зеления коридор, няколко нива по-нагоре по синия, докато стигнаха една широка синя врата.

— Я да видим дали работи — каза той важно и стъпи на един метален ръб пред вратата. Вратата леко се размърда, въздъхна и със скърцане се отвори, а Уон доволен ги поведе навътре.

Мястото поне изглеждаше човешко. Макар и странно. Дори миришеше на хора, защото през краткия си живот Уон беше прекарал тук много време. Ларви взе една миникамера от Пол и я сложи на рамото си. Камерата засъска, лентата започна да се движи пред обектива и да запечатва картини с три V-образни хичиянски седалки, две от тях счупени и една версия на контролно табло — цветни светлини. До тях достигаше тихо, едва доловимо цъкане и жужене отвъд стената. Уон махна с ръка към стената.

— Там, вътре — каза той, — живеят Мъртвите. Ако „живеят“ е подходяща дума за онова, което те вършат. — Той се изкиска.

Ларви насочи камерата към седалките и набраздените копчета пред тях, после към някакъв куполообразен предмет с механични ръце под изцапаната стена. Беше висок колкото приклекнал човек и бе монтиран на подвижни, пневматични цилиндри, на които се търкаляше.

— Какво е това, Уон?

— С това нещо Мъртвите понякога ме хващат — промърмори той. — Не го използуват често. Много е старо. Когато се развали, им трябва безкрайно много време да го поправят.

Пол погледна машината разтревожен и се отдалечи от нея.

— Включи приятелите си, Уон — нареди той.

— Разбира се. Не е много трудно — похвали се Уон. — Гледайте внимателно и ще се научите как става това. — Той седна със завидно спокойствие на здравата седалка и сбърчи чело пред контролното табло. — Ще ви докарам Тайни Джим — реши той и започна да върти копчетата на таблото. Светлините на оцапаната стена запримигаха и започнаха да се променят, а Уон каза: — Събуди се, Тайни Джим. Някой тук иска да те чуе.

Не последва никакъв отговор.

Уон изруга, погледна през рамо към другите, а после заповяда:

— Тайни Джим! Веднага ми се обади! — Той сви устни и се изхрачи върху стената. Ларви разбра от какво беше мръсно върху нея, но не каза нищо.

Над главите им прозвуча един уморен глас:

— Здравей, Уон.

— Така е по-добре — извика Уон и се усмихна към другите. — Така, Тайни Джим! Разкажи на моите приятели нещо интересно, или отново ще те наплюя.

— Бих желал да проявяваш по-голямо уважение — въздъхна гласът, — но няма значение. Чакай да видя. На деветата планета на звездата Зайф има една стара цивилизация. Техните властелини са една класа чистачи на клозети, които упражняват властта си чрез почистване на изпражненията само от онези къщи, чийто обитатели са честни, трудолюбиви, умни и си плащат данъците. На големия си празник, който те наричат празник на Сен Готама, най-младите девойки в семействата се къпят в слънчогледово масло, стискат със зъби лешник и ритуално…

— Тайни Джим — прекъсна го Уон, — истина ли е всичко това?

Тайни Джон замълча, после отговори:

— Метафорично — отговори той намусен.

— Много си глупав — укори Уон Мъртвия, — и се срамувам заради теб пред приятелите си. Внимавай. Тук са Дорема Хертер-Хол, която ще наричаш Ларви и сестра й Джанин Хертер. И Пол. Поздрави ги.

Последва дълга пауза.

— Това други живи същества ли са? — попита гласът, изпълнен със съмнение.

— Нали точно това ти казах.

Отново дълга пауза. После гласът каза:

— Довиждане, Уон — и не пожела повече да говори, независимо колко силно го викаше или колко много плюваше по стената Уон.

— Господи — промърмори Пол. — Винаги ли е такъв?

— Не, не винаги — каза Уон. — Но понякога е и по-лош. Да се опитам ли да извикам другите?

— По-добри ли са?

— Е, не — призна Уон. — Тайни Джим е най-добрият.

Пол затвори очи от отчаяние, после отново ги отвори и погледна Ларви.

— Просто чудесно — каза той. — Знаеш ли какво почвам да си мисля? Почвам да си мисля, че баща ти беше прав. Трябваше да останем на Завода за храна.

Ларви пое дълбоко дъх.

— Добре, но не останахме — отвърна тя. — Вече сме тук. Нека останем четирийсет и осем часа и тогава… Тогава ще решим дали да останем за по-дълго.

Много преди да бяха изтекли четирийсет и осемте часа, те решиха да останат. Поне за известно време. Просто на хичиянския рай имаше твърде много неща, за да ги оставят неизследвани.

Големият фактор във вземането на това решение беше връзката с Пейтър, установена по радиото със свръхсветлинна скорост. Никой не се беше сетил да попита Уон дали възможността за установяване на връзка от Завода за храна с хичиянския рай означаваше също такава възможност за връзка в обратна посока. Смяташе се, че не може. На Уон никога не му се беше налагало да провери, тъй като никога не бе имало човек на Завода за храна, който да му отговори. Ларви се разпореди Джанин да й помогне да пренесат храна и Други основни неща, докарани от завода, като през цялото време се бореше с депресията и умората. Когато се върнаха, видяха, че Уон е горд, а Пол тържествуващ.

Бяха установили връзка.

— Как е той? — веднага попита Ларви.

— О, искаш да кажеш баща ти? Добре е — отговори Пол. — Беше кисел… Предполагам, клаустрофобия. Имаше и милион съобщения. Предаде ги в предварително компресиран във времето вид. Всичко съм записал на лента. — Той порови в нещата, които Ларви и Джанин бяха донесли и намери нужните му инструменти. Преработи предавателя на дигитализиран образ, за да може да използува чиповете само за аудиокомуникация със свръхсветлинна скорост. — Ще можем да предаваме само неподвижни образи — каза той, като гледаше към апаратурата за видеозапис. — Ако останем тук по-дълго, може би ще мога да направя предавател, който да работи в режим на компресиране. Междувременно ще имаме гласова комуникация… о, да. Старецът каза да ви целуна от негово име.

— В такъв случай, предполагам, ще останем известно време — каза Джанин.

— В такъв случай, предполагам, ще е по-добре да пренесем повече неща от кораба — съгласи се сестра й. — Уон? Къде ще спим?

И така, докато Пол работеше върху комуникационната апаратура, а Уон и двете жени пренасяха необходимите за живеене неща в няколко стаи в червените коридори. Уон беше горд, че може да им ги покаже. Там имаше койки, по-големи от тези в кораба… всъщност достатъчно големи, за да можеше в тях да спи дори и Пол, стига да си свиеше краката. Имаше и тоалетна, приличаща доста на земните. Всъщност тя представляваше една лъскава метална плоча с цепнатина по средата, нещо подобно на тоалетните-клекала в Източна Европа. Имаше дори място за баня. Приличаше на вана, зад която беше поставено нещо средно между решетка за душ и малък водопад. Когато се влезеше, отгоре почваше да тече хладка вода. След като се изкъпаха, всички започнаха да миришат по-добре. Особено Уон, който се къпеше значително по-често. Понякога той започваше да се съблича преди да бяха изсъхнали последните капки вода от предишното му къпане. Тайни Джим му беше казал, че редовното къпане е отличителна черта на добре възпитаните хора. Освен това той бе забелязал, че Джанин се къпе редовно. Ларви ги наблюдаваше и си спомни колко трудно беше да накара Джанин да се изкъпе по време на полета от Земята, но не каза нищо.

Като пилот, а следователно и капитан, Ларви се определи за ръководител на експедицията. Тя възложи на Пол да установи и поддържа връзка с баща й на Завода за храна, а Уон да й помага в контактите с Мъртвите. Задачата на Джанин беше да върши домакинските задължения — като пране на дрехи във ваната с хладка вода. На Уон възложи — с някой от другите, който е свободен — да се разхожда по безопасните места на хичиянския рай, да снима и да прави записи за Пейтър и Земята. Най-често Джанин беше тази, която правеше компания на Уон. Когато имаше някой друг свободен, двамата млади бяха съпровождани, но това ставаше рядко.

Джанин нямаше нищо против да се разхожда дори с такъв контрол. Още не се беше нарадвала на компанията на Уон и не бързаше да отиде по-далеч в тази дружба… освен когато се докосваха един друг. Или когато го хванеше, че я гледа втренчено. Или когато виждаше твърдата издутина в долния край на неговата фустанела. Дори и тогава фантазиите и мечтите й не отиваха по-далеч от следващата фаза; поне засега. Тя се занимаваше с Мъртвите и ядеше плодове с кафява кора и зелена вътрешност, преправяше си дрехите и очакваше да порасне още малко.

Срещу командването на Ларви нямаше много възражения, тъй като тя беше възложила на всеки задачи, които те бяха готови да изпълнят с желание и беше оставила за себе си доста черна работа — като изпълнението на разпорежданията и увещанията на Пейтър и на тези от Земята.

Комуникацията съвсем не беше удовлетворителна. Ларви не беше оценила по достойнство бордовия компютър Вера, докато не й се наложи да се справя без него. Тя не можеше да командва да се изпълнят най-напред приоритетните съобщения, или пък да накара компютъра да ги сортира тематично. Съобщенията пристигаха съвсем безразборно и когато отговаряше или предаваше отчети за препредаване на Земята, тя въобще не беше уверена, че отиваха там, закъдето бяха предназначени.

Мъртвите изглежда представляваха памет само за четене, но интерактивната им функция беше ограничена. Чиповете им сякаш бяха претоварени от импровизирания опит за комуникация със Завода за храна — задача, за която никога не са били предназначени. (Но за какво точно са предназначени? И от кого?) Уон ругаеше и блъфираше в ролята си на експерт, а после примирено признаваше, че те не вършеха вече онова, което се бе очаквало да вършат. Понякога се обаждаше на Тайни Джим и на Хенриета, а понякога на някакъв бивш професор по литература на име Уилард; а веднъж дори се свърза с един от Мъртвите, чийто глас не бе чувал никога по-рано, който говореше разтреперан и шепнешком така, че почти не се чуваше. „Върви в златния коридор“, шепнеше Хенриета с вечно плачлив глас, и почти веднага се чуваше плътният тенор на Тайни Джим: „Те ще те убият. Те не обичат корабокрушенци“.

Беше страшно. Особено когато Уон ги уверяваше, че Тайни Джим винаги е бил най-свестният от Мъртвите. Ларви се чудеше, че всичко това не я ужасява повече, отколкото си беше ужасена, но тя беше свикнала на толкова много тревоги и ужасии. Нейните „чипове“ също бяха претрупани.

А съобщенията! За всеки пет минути приемане на компресирано предаване. Пол записваше четиринайсет часа съобщения. Команди от Земята: „Съобщете всички настройки на курса на кораба на Уон. Опитайте се да вземете тъкан от хичиянците/Древните. Замразете и запазете плодове, листа, стебла от ядливия плод. Действувайте изключително предпазливо“. Следваха половин дузина отделни съобщения от баща й; не се чувствал добре; не получавал подходяща здравна помощ, защото са взели подвижния биоанализатор; пречело му се от безапелационни нареждания от Земята. Информационни съобщения от Земята: първите им доклади били получени, анализирани и интерпретирани за тях и сега имаше предложения за следване на програми извън предварителната. Те трябва да разпитат Хенриета за споменаваните от нея космологически явления… Бордовият компютър Вера беше направил от тях някаква каша, наземната Вера не можеше да получава информация в реално време, а пък старият Пейтър не беше запознат достатъчно с астрофизиката, за да може да поставя подходящи въпроси, така че това оставаше на тях. Те трябваше да разпитат всички Мъртви за онова, което помнят от Гейтуей, както и за техните мисии — при условие, че помнеха нещо. Те трябваше да се опитат да разберат как живите изследователи се бяха превърнали в запаметени компютърни програми. Те трябваше… Те трябваше да направят всичко. Всичко наведнъж. А почти нищо от всичко това не беше възможно да се направи да се вземат проби от телата на хичиянците — глупости! Когато някое случайно съобщение беше ясно, лично, и не изискващо, Ларви високо го ценеше.

А някои от съобщенията предизвикваха истинска изненада. Освен писмата от кореспондентските приятели на Джанин и непрекъснатите молби за информация, които може би идваха от вдовеца на Триш Бавър, имаше и едно лично до Ларви от Робинет Бродхед:

„Дорема, зная, че си претоварена. Трябва дебело да подчертая, че цялата ти мисия е важна и опасна, а сега тя става милион пъти по-важна и по-опасна. Очаквам, че ще направиш всичко възможно. Нямам власт да отменя разпорежданията на «Гейтуей Корп.» Не мога да променя поставените ти задачи. Но искам да знаеш, че съм на твоя страна. Открий всичко, което можеш. Опитай се да не попадаш в място, от където не можеш да се оттеглиш. Аз, от своя страна, ще направя всичко възможно да получиш такова богато възнаграждение, каквото очакваш. Наистина ще го направя, Ларви. Имаш честната ми дума“.

Беше странно съобщение и необичайно вълнуващо. За Ларви беше изненадващо също така, че Бродхед знае и прякора й. Не бяха особено близки. Бяха срещнали Бродхед по време на инструктажите преди да отлетят за Завода за храна. Но отношенията бяха като между поданик и монарх и нямаше никакви лични приятелски връзки. Нито пък тя бе изпитвала някакви симпатии към него. Той беше доста доброжелателен и любезен — високопоставен милионер със свободно държане, но много подозрителен към всеки долар, който харчеше и всеки изследователски проект, в който влагаше пари.

На Ларви не й харесваше да бъде клиент на такъв капризен финансов магнат.

И в интерес на истината, тя отиваше на техните срещи с известно предубеждение. Беше слушала за Робинет Бродхед много преди той да бе започнал да играе някаква роля в живота й. По времето когато Ларви беше на астероида Гейтуей, й се бе случило да пътува в триместен кораб с една възрастна жена, която била съекипничка на Джел-Клара Моинлин. От нея Ларви беше научила историята за последната мисия на Бродхед — тази, която го направи мултимилионер. В тази мисия според нея имаше нещо съмнително: бяха загинали девет души. Бродхед беше единственият оцелял. Една от жертвите била Джел-Клара Моинлин (каза старата жена), с която Бродхед имал любов. Причината за предубеждението на Ларви може би беше нейното собствено преживяване в онази мисия, в която по-голямата част от екипажа бе загинала. Но така или иначе тя изпитваше такива чувства.

Странното в мисията на Бродхед беше, че може би „умрели“ не беше най-подходящата дума за жертвите. Тази Клара и останалите били хванати в една черна дупка и може би бяха все още там, и може би все още живи… затворници в забавеното време. Може би през всичките тези години те бяха остарели само с няколко часа. Мисълта беше затрогваща. Тя обаче не накара Ларви да се чувства по-малко изплашена, а може би само по-малко самотна. Когато занесе последния пакет с ленти на Пол в стаята на Мъртвите, за да ги запише и предаде с голяма скорост, и закъсня да го прегърне и притисне до себе си, той много се изненада.

Джанин се върна в стаята на Мъртвите от едно проучване с Уон и нещо й подсказа да се движи тихо. Тя надзърна тихо и видя сестра си и зет си разположени удобно срещу стената. Слушаха с половин ухо маниакалното бърборене на Мъртвите и в същото време разговаряха помежду си. Джанин се обърна, сложи пръст на устните си и отведе Уон.

— Мисля, че искат да са сами — обясни тя. — А се чувствам и изморена. Хайде да си починем.

УОН вдигна с безразличие рамене. Разположиха се на едно удобно място в коридора няколко десетки метра по-далеч и той се намести тъжен до момичето.

— Сношават ли се? — попита той.

— Глупости, Уон. През цялото време само това ти е в главата. — Тя обаче не беше ядосана и го пусна да се приближи по-плътно до нея, докато не почувства ръката му върху гърдите си. — Махни си ръката оттам — каза тя тихо.

Той отдръпна ръката си.

— Много си смутена, Джанин — каза той начупен.

— О, отдръпни се от гърба ми. — Когато обаче той се премести с няколко милиметра, тя отново се доближи до него. Джанин беше напълно доволна, че той я иска и съвсем наясно, за да знае, че когато нещо станеше — а то рано или късно несъмнено щеше да стане — то щеше да бъде когато тя пожелаеше. През тези почти два месеца с Уон тя започна да го обича, дори да му вярва, но другото можеше да почака. Неговото присъствие й беше приятно.

Дори когато беше нацупен.

— Не се стараеш достатъчно — оплака се той.

— Да се старая за какво, за Бога?

— Трябва да говориш с Тайни Джим — продължи той строго. — Той ще те научи на по-добри стратегии за възпроизводство на расата. Той ми обясни напълно мъжката роля, затова съм сигурен, че успешно мога да се справя. Разбира се, твоята роля е различна. Всъщност най-добрият ти шанс ще бъде да ми позволиш да се съвъкупим.

— Да, това вече го каза. Знаеш ли какво, Уон? Много приказваш.

За момент той остана мълчалив и объркан. Не можеше да се защити срещу такова обвинение. Дори не знаеше за какво го обвиняват. През по-голямата част от живота му единственият начин на общуване беше приказването. Той повтори в ума си всичко онова, на което го бе учил Тайни Джим и изразът на лицето му се разведри.

— Разбирам. Ти искаш първо да те целуна — каза той.

— Не! Не искам „първо“ да ме целунеш и си махни коляното оттам.

Уон неохотно отмести коляното си.

— Джанин — обясни той, — основното за „любовта“ е близкият контакт. Това е вярно както за по-нисшите същества, така и за нас. Кучетата се душат. Приматите се подготвят. Влечугите се увиват едно около друго. Дори розата се разпуква близко до зрялото растение, казва Тайни Джим, макар че той не вярва това да е сексуална изява. Но ще изгубиш във възпроизводствената борба ако не внимаваш, Джанин.

Тя се изкикоти.

— От кого? От старата мъртва Хенриета? — Уон се засегна и тя го съжали. Изправи се и каза нежно: — Знаеш ли, че ти наистина имаш някои погрешни представи? Последното нещо, което бих желала, ако някога стигнем до твоето проклето съвъкупяване, е да бъда хваната на такова място.

— Хваната?

— Бременна — обясни тя. — Като спечеля проклетата борба за възпроизводство. Да забременея. О, Уон — възкликна тя, като отри носа си в главата му, — ти просто не знаеш как става това. Заклевам се, че ще се съвъкупяваме колкото искаме, когато му дойде времето и може би дори ще се оженим, или нещо такова, и ще спечелим тази борба за възпроизводство с голям успех. Но точно сега ти си просто едно момче със сополив нос, както и аз. Ти не искаш да възпроизвеждаш. Ти просто искаш да се любиш.

— Е, това е вярно, да, но Тайни Джим…

— Ще млъкнеш ли с този твой Тайни Джим? — Тя се изправи, погледна го за момент, а след това каза по-мило: — Виж какво ще ти кажа. Аз се връщам в стаята на Мъртвите. Защо не отидеш да почетеш някоя книга докато се поуспокоиш?

— Колко си глупава! — сгълча я той. — Тук нямам нито книга, нито пък четящо устройство.

— О, за Бога! Тогава иди някъде и намери нещо да се поразсееш, докато се почувстваш по-добре.

Уон я погледна, после погледна наскоро изпраната си фустанела. Там вече нямаше никаква подутина, а само едно бледо влажно петно, което нарастваше. Той се усмихна.

— Предполагам, че вече не е необходимо — отвърна той.

Когато се върнаха, Пол и Ларви вече не се притискаха нежно един към друг, но Джанин забеляза, че бяха по-спокойни откогато и да било. Онова, което Ларви можа да забележи в Джанин и Уон, беше по-малко осезаемо. Тя ги погледна замислено, размишлявайки дали да ги попита какво са намерили, но се отказа. Пол обаче не можа да се сдържи да не им съобщи онова, което те самите току що бяха открили. Той каза:

— Хей, деца, я чуйте това. — Набра номера на Хенриета, почака нейния плачлив глас да ги поздрави, а после попита: — Коя си ти?

Гласът се засили.

— Аз съм компютърен аналог — отговори тя категорично. — Когато бях жива, аз бях мисис Арнолд Мичам от мисия орбита седемдесет и четири, ден деветнайсети. Бях бакалавър на науките и магистър на Туланския университет и доктор по философия на Пенсилванския университет. Специалността ми е астрофизика. След двайсет и два дни акостирахме върху един артефакт, а после бяхме заловени от неговите обитатели. В деня на моята смърт бях на трийсет и осем години, две години по-млада от… — Гласът й се поколеба. — От Дорис Филгрен, нашия пилот, която… — Тя отново се поколеба. — Която… с която моят съпруг изглежда че… с която имаше авантюра… която… — Сега гласът ридаеше и Пол го изключи.

— Е, нищо повече не каза — обясни той, — но вече го чухме. Бедната тъпа стара Вера беше попаднала на нещо, свързано с нея. И не само с нея. Искаш ли да знаеш името на майка си, Уон?

Момчето се вторачи в него.

— Името на майка ми ли? — изписка то.

— Или на някой друг. Тайни Джим, например. Той всъщност е бил пилот от Венера, който отишъл на Гейтуей, а после тук. Името му е Джеймс Корнуел. Уилард пък е бил учител по английски. Той злоупотребил с ученическия фонд, за да си плати пътя до Гейтуей… Това не му донесло много радост, разбира се. Още първият му полет го докарал тук. Наземният компютър съставил една програма за разследване, която Вера използува още от самото начало и… Какво има, Уон?

Момчето облизваше устни.

— Името на майка ми? — повтори то.

— О, извинявай — каза Пол, като си спомни, че трябва да бъде по-внимателен. Не му беше минало през ума че може да засегне чувствата на Уон. — Името й е Елфега Замора. Но изглежда, че тя не е измежду Мъртвите, Уон. Не зная защо. А пък баща ти… е, това е нещо странно. Баща ти е бил мъртъв много преди тя да дойде тук. Човекът, за когото ти говориш, изглежда е някой друг, но не зная кой. Имаш ли някаква представа защо е така? — Уон вдигна рамене. — Имам предвид, защо твоята майка или, предполагам, твоят втори баща изглежда не са включени в паметта?

Уон разпери ръце.

Ларви се доближи до него. Бедното момче! В отговор на неговото вълнение тя го прегърна и каза:

— Предполагам, че за теб това е шок, Уон. Сигурна съм, че ще научим много повече. — Тя посочи към струпаните рекордери, декодери и процесори, които изпълваха празната преди това стая. — Всичко, което научаваме, се предава на Земята — каза тя. Той вдигна към нея поглед, изпълнен с благодарност, но не разбра всичко, когато тя се опита да обясни огромния комплекс от информационно-обработващи средства на Земята и как те систематично анализират, сравняват, съпоставят и интерпретират и най-малкото нещо от хичиянския рай и Завода за храна… Тогава се намеси Джанин.

— О, защо не го оставите на мира. Той разбира достатъчно добре всичко — каза тя дълбокомислено. — Просто го оставете за известно време да свикне с чутото. — Джанин разрови торбата с храна, взе един от плоските зелени пакети, после попита небрежно: — Между впрочем, защо това нещо непрекъснато бибипка?

Пол се ослуша, после изтича към купа от апаратура. Мониторът, свързан с портативната камера, издаваше слаби сигнали: Бийп. Бийп. Бийп. Той изруга тихо и го завъртя, така че всички да могат да виждат.

Беше камерата, оставена от тях при храста, която трябваше да чака търпеливо и при откриване и на най-малкото движение да алармира.

Сега тя алармираше. На нея се виждаше някаква начумерена физиономия.

Ларви почувства тръпки на ужас.

— Хичиянец — изрече тя задъхана.

Ако това беше хичиянец, лицето му не показваше никакво намерение да колонизира галактиката. Съществото изглежда беше застанало на четири крака, взираше се разтревожено в камерата, а зад него се виждаха още четири или пет като него. Лицето беше без брадичка. Челото се спускаше надолу от обрасло с косми теме. Ако темето му беше малко по-полегато, щеше да прилича на горила. Като цяло не беше много по-различен от скицата, начертана от бордовия компютър по описанието на Уон. И все пак това не бяха животни. Когато лицето се отмести от екрана, Ларви видя, че другите, отрупани около храста, носеха нещо, нетипично за животни. Бяха облечени с дрехи. В дрехите им дори можеше да се долови идея за мода — те имаха големи цветни кръпки, пришити върху туниките им. Около врата на едно от мъжките дори имаше нанизани на връв мъниста.

— Предполагам — каза Ларви разтреперана, — че дори и хичиянците след време могат да се изродят. А те съществуват от доста дълго.

Образът в камерата се въртеше като пиян.

— По дяволите — изруга Пол. — Не е толкова изроден. Откри камерата. Вдигна я, Уон! Дали са открили, че сме тук?

Момчето вдигна рамене с безразличие.

— Разбира се. Трябва да знаеш, че те винаги откриват. Само че не се интересуват от нас.

Ларви почувства как сърцето й спря.

— Какво имаш предвид, Уон? Откъде знаеш, че няма да ни потърсят?

Съществото на монитора се спря. Древният, който беше взел камерата, я подаде на друг. Уон погледна и промълви:

— Казах ви, че никога не идват в тази част на синия тунел. Дори в червения; а няма никаква причина да отиват в зеления. Там всичко е развалено, дори каналите за храна и четящите устройства не работят. Те стоят почти винаги в златния. Освен ако не са изяли всички плодове и искат още.

От акустичната система на монитора се чу мяукащ вик и образът отново се завъртя. Той спря за момент на една женска от Древните, която смучеше пръста си; после тя се протегна враждебно към камерата. Камерата се завъртя и мониторът остана без образ.

— Пол! Какво направиха те? — попита Ларви.

— Предполагам, че я счупиха — отговори той, тъй като не можеше да види никакъв образ. — Въпросът е ние какво правим? Не останахме ли тук прекалено дълго? Не трябва ли да помислим за връщане?

Ларви наистина помисли за това. Всички помислиха. Колкото и внимателно да разпитваха Уон, момчето продължаваше упорито да твърди, че няма нищо, от което да се страхуват. Древните никога не го бяха безпокоили в червените коридори. Никога не ги бе виждал в зелените… макар че, разбира се, самият той рядко ходел там. Рядко и в сините. И, разбира се, те знаеха, че тук има хора… Мъртвите го уверяваха, че Древните имат машини, които чуват и понякога наблюдават навсякъде… когато не бяха развалени, разбира се. Те просто не се интересуваха.

— Ако не влизаме в златния, те няма да ни безпокоят — каза той категорично. — Освен ако, разбира се, не излязат.

— Уон — изръмжа Пол, — не мога да ти кажа колко много ме успокои.

Оказа се, че по този начин момчето искаше да каже, че вероятността за такава среща е много малка.

— Аз често ходя в златния коридор просто за майтап — похвали се то. — А също и за книги. И знаете ли, никога не са ме хващали.

— Ами ако хичиянците дойдат тук просто за майтап, или пък за книги? — попита Пол.

— Книги! Какво ще правят те с книгите? За плодове — може би. Понякога отиват с машините… Тайни Джим казва, че с тези машини поправят нещата, които са счупени. Но не винаги. Пък и машините не работят много добре, нито пък много често. Освен това, можем да ги чуем отдалеч.

За момент всички замълчаха и се спогледаха. После Ларви каза:

— Ето какво мисля аз. Нека останем тук една седмица. Мисля, че рисковете няма да са много големи. Ние имаме — колко точно, Пол?… Още поне пет камери. Ще ги разположим наоколо, ще ги свържем с монитора и ще ги оставим. Ако се постараем, може би ще ги скрием така, че хичиянците да не могат да ги открият. Ще изследваме всички червени коридори, защото са безопасни и колкото можем от сините и зелените. Ще съберем образци. Ще направим снимки. Искам да видя как изглеждат тези ремонтни машини. Когато приключим с колкото се може повече от тези задачи, е… ще видим колко време ще ни остане. После ще решим дали да отидем в златните коридори.

— Но не повече от една седмица. Считано от днес — повтори Пол. Той не настояваше. Само искаше да бъде сигурен, че е разбрал правилно казаното от Ларви.

— Не повече — съгласи се Ларви, а Джанин и Уон кимнаха с глава.

Въпреки това само четирийсет и осем часа по-късно бяха в златния коридор.

Бяха решили да подменят счупената камера. Четиримата си припомниха пътя към пресечката, където растеше храстът с плодове; беше съвсем обран. Най-отпред вървеше Уон, хванал за ръка Джанин. Там тя се пусна, за да вдигне останките от камерата.

— Наистина здраво са я халосали, Уон — учуди се тя. — Ти не ни каза, че са толкова силни. Погледни, това не е ли кръв?

Пол я грабна от ръката й, обърна я и се намръщи при вида на черната коричка по един от ръбовете.

— Изглежда са се опитвали да я отворят — каза той. — Мисля, че самият аз не бих могъл да сторя това с голи ръце. Изглежда ръката му се е подхлъзнала и се е порязал.

— О, да — изписка разсеяно Уон, — те са много силни. — Вниманието му не беше насочено към камерата. Той се взираше по дългия златен коридор, душейки въздуха и долавяйки далечни звуци.

— Действаш ми на нервите — скара му се Ларви. — Поне чуваш ли нещо?

Той вдигна рамене раздразнен.

— Преди да се чуе нещо, най-напред се усеща миризма, но, не, нищо не мога да помириша. Не са много близко. Не ме е страх! Често съм идвал тук да взимам книги или да наблюдавам странните неща, които вършат.

— О, сигурна съм — каза Джанин, като взе счупената камера от Пол, докато той търсеше място, на което да постави нова камера. Нямаше много скришни места. Хичиянският декор беше гол.

Уон се наежи.

— Влизал съм в коридора докъдето ви стига поглед! — съобщи той. — Дори и до мястото, където са книгите. Разбирате ли? Някои от тях са в коридора.

Ларви го погледна, но не беше сигурна какво имаше предвид. На няколко десетки метра имаше куп от някакви лъскави боклуци, но никакви книги. Пол, който сваляше лепенката от една конзола, за да може да закрепи камерата високо на стената, каза:

— Как само говориш за тези твои книги. Виждал съм всичките ти книги, повярвай ми — „Моби Дик“ и „Приключенията на Дон Кихот“. Какво общо имат хичиянците с всичко това?

Уон се изхили, изпълнен с достойнство.

— Колко си глупав. Пол. Те са ми от Мъртвите. Това не са истински книги. Истинските книги са онези там.

Джанин го погледна любопитно, после пристъпи няколко крачки в коридора.

— Това не са книги — извика тя през рамо.

— Разбира се, че са книги! Нали ви казах, че са книги.

— Не, не са. Ларви, ела да видиш. — Ларви отвори уста да я повика, поколеба се, после я последва. Коридорът беше празен и Уон не изглеждаше по-развълнуван от друг път. Когато измина половината път до лъскавия куп, тя разбра какво беше това и бързо отиде при Джанин, за да вземе едно.

— Уон — каза тя. — виждала съм това и по-рано. Това са хичиянски молитвени ветрила. На Земята има стотици от тях.

— Не, не са! — Беше започнал да се ядосва. — Да не искате да кажете, че лъжа?

— Не казвам, че лъжеш, Уон. — Тя разви предмета. Приличаше на заострен пластмасов свитък; лесно се разгъна, но щом го пусна, отново се нави. Беше най-обикновен артефакт от хичиянската култура, много от които бяха намерени в изоставените тунели на Венера, донесени от изследователите на Гейтуей при всяка успешна мисия. Никой не беше разбрал какво са правили с тях хичиянците и само хичиянците знаеха дали името, което им бяха дали е правилно. — Наричат се „молитвени ветрила“, Уон.

— Не, не се наричат така — възрази той с пискливия си глас, като го грабна от ръцете й и тръгна към стаята. — Те не служат за молене. Те са за четене. Ето така. — Той пъхна свитъка в нещо с формата на лале, поставено на стената, после вдигна поглед, извади свитъка и го хвърли. — Тази не струва — каза той, докато ровеше в купищата от ветрила на пода. — Почакайте. Да. Тази също не е добра, но на нея поне има нещо, което може да се разпознае. — Той я пъхна в лалето. Чу се бързо пърпорене, после лалето и свитъкът изчезнаха и се превърнаха в подвързана книга, отворена на страница с вертикални идеограми17. Един слабичък глас (човешки глас!) започна да декламира нещо на бърз, писклив език.

Ларви не може да разбере думите, но двете години на Гейтуей я бяха направили космополитка. Тя ахна от изненада.

— Аз… аз мисля, че това е японски. А написаното прилича на хайку18! Уон, какво правят хичиянците с книги на японски?

Той отговори с чувство за превъзходство.

— Всъщност това не са книги на Древните, те са копия на други книги. Всички добри книги са такива. Тайни Джим казва, че всички книги и ленти на Мъртвите, на всички Мъртви, дори и на онези, които вече не са тук са записани в такива книги. През цялото време ги чета!

— Боже Господи — възкликна Ларви. — И колко пъти съм имала такива неща, без да зная какво всъщност представляват те!

Пол поклати учуден глава. Той протегна ръка в светещия образ и извади ветрилото от лалето. Лесно излезе; картината изчезна, гласът спря по средата на сричката, а той въртеше свитъка в ръце.

— Това вече не мога да проумея — каза той. — Всички учени имат такива ветрила. И как никой не можа да разбере какво представляват те?

Уон вдигна рамене с безразличие. Вече не беше ядосан. Беше доволен, че можа да покаже на тези хора колко повече знае от тях.

— Може би и те са глупави — каза той. После добави по-снизходително: — Или просто са имали такива, които никой не може да разбере… освен може би Древните, ако изобщо си правят труда да ги четат.

— Имаш ли някоя от тези под ръка, Уон? — попита Ларви.

Той нацупен вдигна рамене.

— Никога не се занимавам с тях — обясни той. — Все пак, ако не ми вярвате… — Той зарови из купищата, а изразът на лицето му показваше, че напразно си губят времето с неща, които той вече бе проверил и бе намерил за неинтересни. — Да. Мисля, че това е едно от онези, които нищо не струват.

Когато го постави в лалето, холограмата, която се появи, беше ярка… и непонятна. Беше така трудна за разчитане, както и светлините на контролното табло на хичиянския кораб. По-трудна. Странни, трептящи линии, които се увиваха една около друга, отскачаха настрани с поток от светлина и след това отново се събираха. Ако това представляваше писмена реч, тя беше толкова различна от западната азбука, колкото клиновидното писмо. Дори повече. Във всичките земни езици има общи характеристики, та макар и само това, че всички те се представяха от символи, изобразени в една равнинна повърхност. Тези тук изглежда бяха изобразени в три измерения. И заедно с това се чуваше някакъв прекъсващ бръмчащ звук като от телеметричен апарат, който по погрешка приема сигнали от джобно радио. Общо взето беше обезкуражаващо.

— Не мисля, че ще ви хареса — отбеляза презрително Уон.

— Изключи го, Уон — каза Ларви, а после продължи енергично: — Трябва да вземем колкото се може повече от тези неща. Пол, свали ризата си. Напълни я колкото побере и занеси в стаята на Мъртвите. Вземи и онази счупена камера; сложи я в биоанализатора и виж дали ще даде данни за хичиянската кръв.

— А ти какво ще правиш? — попита Пол. Той обаче вече бе свалил ризата си и я пълнеше с лъскавите „книги“.

— Същото. Давай, Пол. Уон? Можеш ли да кажеш кои какви са? Имам предвид кои са онези, който според теб не представляват интерес?

— Разбира се, че мога, Ларви. Те са много по-стари, понякога оръфани… сама можеш да видиш.

— Добре. Вие, двамата, какво чакате, събличайте се… Свалете онези дрехи, от които могат да се направят торби. Действайте. Запазете свенливостта си за друг път — каза тя, като си смъкна гащеризона. Останала само по сутиен и чорапогащи, тя завързваше ръкавите и крачолите на дрехата. Бързо прецени, че в нея можеше да побере най-малко петдесет или шейсет ветрила, а в туниката на Уон и роклята на Джанин можеха да се съберат около трийсетина. Това щеше да е достатъчно. Не биваше да е алчна. Във всеки случай в Завода за храна имаше много… макар че те вероятно бяха онези, които Уон бе занесъл там и за които той бе решил, че може да ги разбере. — В Завода за храна има ли четящи устройства, Уон?

— Разбира се — отвърна той. — Иначе защо бих носил там книги? — Раздразнен, той подбираше ветрила, мърмореше, подхвърляше по-старите и „безполезните“ на Джанин и Ларви. — Студено ми е — оплака се той.

— На всички ни е студено. Защо си без сутиен, Джанин? — попита Ларви, като се намръщи. Джанин отвърна възмутено:

— Защото не съм имала намерение да се събличам. Уон е прав. И на мен ми е студено.

— Само за малко е. Побързай, Уон. Ти също, Джанин. Хайде да видим можем ли да изпреварим хичиянците. — Тя почти беше напълнила гащеризона си, а Уон започна да пълни своя. Ларви си помисли, че той би могъл да сложи още около дузина във фустанелата. В края на краищата той беше с бельо. Молитвените ветрила бяха книги! Това вече означаваше, че е спечелена половината от битката: с тази автентична информация учените сигурно щяха да намерят начин да ги разчетат. Ако не можеха да сторят това, в Завода за храна имаше четящи устройства: ако ли пък се случеше най-лошото, можеха да прочетат всяко ветрило пред някое от дистанционните устройства на Вера, да се закодират звукът и образът и всичко да се изпрати на Земята. Може би щяха да успеят да демонтират някое четящо устройство и да го занесат със себе си на Земята… О, те щяха да се върнат. Ларви изведнъж се почувства сигурна. Ако не можеха да намерят начин да завлекат Завода за храна, щяха да го оставят. Никой не можеше да ги вини за това. Бяха направили достатъчно много. Ако беше необходимо да се направи още нещо, щяха да дойдат други групи, но през това време… През това време те щяха да са се върнали и да са получили най-големите награди, получавани от човешко същество след откриването на самия Гейтуей! Щяха да бъдат възнаградени според заслугите си, в това нямаше никакво съмнение… Робинет Бродхед й бе дал честната си дума. За първи път откакто напуснаха Луната с онези ракети с химическо гориво, Ларви мислеше за себе си не като човек, стремящ се да спечели награда, а като такъв, който вече я е спечелил. И само колко щастлив щеше да бъде баща й…

— Това е достатъчно — каза тя, като помогна на Джанин да хване торбата с разпиляващите се молитвени ветрила. — Хайде да ги занесем направо на кораба.

Джанин притисна тежкия вързоп до малките си гърди и взе още няколко в свободната си ръка.

— Говориш така, сякаш се прибираме у дома — каза тя.

— Може и така да е — отвърна Ларви и се усмихна. — Разбира се, ще трябва да обсъдим този въпрос и да решим… Уон? Какво има?

Той беше застанал на входа, стиснал под мишница пълната с ветрила риза. Изглеждаше разтревожен.

— Много се забавихме — прошепна той, като погледна надолу по коридора. — До храстите има Древни.

— О, не.

Но беше вярно. Ларви погледна към коридора и ги видя. Бяха там, насочили поглед към камерата, която Пол бе закрепил на стената. Един от тях се пресегна и без каквото и да е усилие я свали.

— Уон? Има ли друг път, по който да се оттеглим?

— Да, през златния коридор, но… — Той продължаваше да души. — Мисля, че и там има няколко. Мога да ги надуша и, да, мога дори да ги чуя! — Това също беше вярно. Ларви можеше да чуе весело мърморене откъм завоя на коридора.

— Нямаме избор — каза тя. — На пътя, по който дойдохме, са само двама. Ще ги изненадаме и ще минем. Хайде! — Носейки ветрилата, тя ги подкара пред себе си. Хичиянците може и да бяха силни, но Уон беше казал, че са бавни. С малко късмет…

Но нямаха никакъв късмет. Когато стигнаха до началото на коридора, тя видя, че там имаше повече от двама — бяха половин дузина, които стояха наоколо и ги гледаха.

— Пол! — извика тя пред камерата. — Попаднахме в клопка! Отивай на кораба и ако не успеем да се измъкнем… — Не можа да каже нищо повече, защото те се нахвърлиха върху нея: и, да, бяха силни.

Прекараха ги през половин дузина нива. Всеки бе носен от по двама похитители, които весело разговаряха помежду си без да обръщат внимание на техните усилия да се измъкнат и на думите им. Уон не говореше. Той се остави да го дърпат колкото си щат през целия път чак до широкия отвор на вретенообразното помещение, където чакаха още около дузина Древни, зад които стоеше една огромна машина, обляна в синя светлина. Принасяха ли хичиянците жертви? А може би извършваха експерименти върху пленници? Щяха ли да изпаднат в особено състояние, като Мъртвите, говорещи несвързано и вманиачени, готови за следващата група посетители? Ларви обмисляше всички тези въпроси, без да може да намери някакъв отговор. Обаче още не беше изплашена. Чувствата й все още не бяха подчинени на фактите; само допреди малко тя триумфираше. Чувството за поражение трябваше да почака.

Древните весело бърбореха, жестикулираха към затворниците, към коридорите, към голямата мълчалива машина, приличаща на танк без оръдия. Истински кошмар. Ларви не можеше да разбере нищо от всичко това, макар че, положението беше пределно ясно. След няколко минути ломотене те ги натириха в една килия, където намериха — чудно! — много познати предмети. Зад затворената врата Ларви се запрепъва в тях — дрехи; шах; отдавна изсъхнала храна. В една обувка беше натъпкана пачка бразилска валута, повече от половин милион долара според нея. Не бяха първите пленници, затваряни тук! Но нямаше нищо, което да наподобява оръжие. Тя се обърна към Уон, който беше пребледнял и трепереше.

— Какво ще стане? — запита го Ларви. Той поклати глава като някой Древен. Това беше единственият отговор, който можеше да даде.

— Баща ми — започна той и преглътна, преди да продължи. — Веднъж хванаха баща ми и, да, вярно е, че го пуснаха. Но не мисля, че това е правило при тях, тъй като баща ми ме посъветва никога да не се оставям да ме хванат.

Джанин каза:

— Поне Пол успя да избяга. Може би… може би ще докара помощ… — Като каза това, тя млъкна без да очаква отговор. Всеки обнадеждаващ отговор щеше да бъде чиста фантазия, предизвикана от четирите години, необходими за достигане до Завода за храна от друг, спасителен кораб. Ако въобще дойдеше помощ, това нямаше да стане скоро. Тя започна да подбира старите дрехи. — Поне можем да се облечем — каза тя. — Хайде, Уон. Облечи се.

Ларви последва примера й, а после спря, защото чу странен звук от сестра си. Беше почти смях!

— Какво е толкова смешно? — озъби се тя. Джанин навлече един пуловер преди да отговори. Беше й много голям, но пък беше топъл.

— Просто се сетих за нареждането, което получихме — каза тя. — Да вземем проби от хичиянска плът, разбираш ли? Е, както върви… вместо ние, те ще вземат проби от нас. От всички нас.