Гейтуей II

ПРЕПОЛОВЕН ПЪТ

Любовта е благоволение. Бракът е договор. Частта от мен, която обичаше Еси, обичаше искрено. Тя замираше от болка, когато Еси отново изпадна в критично състояние и изпитваше неописуема радост, когато проявяваше признаци на възстановяване. Имах достатъчно случаи и за двете. Еси умира два пъти на операционната маса преди да се прибера у дома и отново, дванайсет дена по-късно, когато трябваше да я режат за втори път. Последния път нарочно я приведоха в клинична смърт. Спряха сърцето и дишането и поддържаха само мозъка. И всеки път, когато я реанимираха, се плашех, че тя може наистина да оживее — защото ако оживее, това означава, че има опасност отново да умре, а аз повече не можех да издържам. Макар и бавно, мъчително тя започна да наддава на тегло и Уилма ми каза, че вълната се е обърнала както когато по средата на пътя спиралата в хичиянския кораб започне да свети и човек знае, че ще преживее пътуването. През цялото това време, много седмици наред, се мотаех из дома, така че когато Еси можеше да ме види, да бъда там.

И през цялото това време онази част от мен, която се бе опълчила срещу сватбата, негодуваше срещу връзката и желаеше да бъда свободен.

Как да се справя с това положение? То беше добър повод за чувство на вина, а аз съм много податлив на това чувство — както моята психоаналитична програма ми повтаряше през цялото време на сеансите. И когато отидох да видя Еси, самият аз приличащ на мумия, радост и безпокойство изпълниха сърцето ми, а вина и негодувание вързаха езика ми. Бях готов да дам живота си, за да й помогна. Това обаче не изглеждаше рационално, или най-малкото не можех да видя начин да направя такава сделка. А другата част от мен, частта на вина и враждебност, искаше да бъда свободен, за да мисля за изгубената Клара и да търся начини отново да я намеря.

Но тя се подобряваше. Бързо се подобряваше. Провисналите торби под лицето й се изгубиха. Тръбичките от ноздрите й бяха извадени. Ядеше като вълк. Пълнееше пред очите ми, бюстът й започна да се издува, бедрата й се закръглиха и започнаха да възстановяват своята привлекателност.

— Моите поздравления на доктора — приветствах аз Уилма Лийдерман, когато я настигнах по пътя към пациентката.

Отвърна ми намусено:

— Да, поправя се.

— Не ми харесва начинът, по който го каза — отбелязах аз. — Какво има?

Тя омекна.

— Нищо, наистина нищо, Робин. Всичките изследвания са чудесни. Тя обаче много бърза.

— Това не е ли добро?

— До даден момент е добро. А сега — добави тя, — трябва да вляза при моя пациент, който се подобрява с всеки изминал ден и може би ще бъде съвсем здрав след седмица или две. — Каква чудесна новина! И колко неохотно я приех.

През всичките тези седмици имах чувството, че нещо ме заплашва. Нещо, което изглеждаше като орис, сякаш старият Петер Хертер шантажираше света и нищо не можеше да му се противопостави, или като заплаха от хичиянците, които не можеха да ни простят, че сме нахлули в техните сложни и интимни светове. Понякога приличаше на златни дарове, на нови възможности, нови технологии, нови надежди, нови чудеса за изследване и експлоатиране. Мислите, че не мога да направя разлика между надежди и тревоги, нали? Грешите. И двете адски ме плашеха. Както казваше добрият стар Зигфрид, притежавах голям талант да изпитвам не само вина, но и безпокойство.

А когато се замислите, ще видите, че имах достатъчно основания за тревоги. Не само Еси. Когато човек достигне определена възраст, както бях аз, му се струва правилно да очаква някои неща от живота му да са стабилни. Като парите например. Бях свикнал да имам много пари, а сега моята юридическа програма ми казваше, че трябва да пестя всяко пени.

— Обещах на Хансън Бавър един милион в брой! — казах аз, — И ще му ги дам. Продай някои акции.

— Продадох, Робин! — Не се разсърди. Не беше програмиран истински да се сърди, но можеше да бъде нещастен и той наистина беше.

— Тогава продай още. От кои ще е най-добре да се освободим?

— Никои, Робин. Мините за храна са затворени поради пожара. Рибните ферми все още не са се възстановили, поради загуба на малки рибки. След месец или два…

— Парите не ми трябват след месец или два. Продавай. — След като го отпратих и извиках Бавър, за да разбера къде да изпратя неговия един милион, той беше много изненадан.

— С оглед на действията на „Гейтуей Корп.“ — каза той, — мислех, че ще се откажеш от нашето споразумение…

— Споразумението си е споразумение — отвърнах. — Правните дела могат да почакат. Те нямат голямо значение, докато Гейтуей не си присвои моя дял.

Той веднага стана подозрителен. Какво ли кара хората да стават подозрителни към мен, когато се опитвам да бъда адски честен?

— Защо искаш правните дела да почакат? — попита той като внимателно потриваше темето си. Дали пак не беше изгорял?

— Не желая да почакат — отговорих аз, — просто няма никаква разлика. Веднага щом оттеглиш своята съдебна забрана, Гейтуей ще ми наложи други.

До мръщещото се лице на Бавър се появи моята секретарска програма. Тя приличаше на рисунка на добрия ангел, който шепне в ухото на Бавър, но всъщност онова, което каза, се отнасяше за мен:

— Остават шейсет секунди до изтичане на предупреждението на мистър Хертер — каза тя.

Бях забравил, че старият Петер ни беше направил друго от неговите четиричасови предупреждения. Казах на Бавър:

— Време е да се подготвим за следващата атака на Петер Хартер. — И прекъснах разговора… Не ме интересуваше дали беше запомнил, исках само да прекъснем този разговор. Не беше необходима кой знае каква подготовка. Беше мило… не, беше порядъчно… от страна на стария Петер всеки път да ни предупреждава, а после да изпълнява всичко така педантично, както го е казал. Неговите атаки бяха от по-голямо значение за пилотите и автомобилистите, а не за такива като мен, които си стояха в къщи.

За Еси обаче беше важно. Аз надзърнах, за да видя дали не й преливат кръв, или й е сложен катетър, или се храни. Нямаше нищо такова. Спеше — съвсем нормален сън; тъмно-златистата й коса разпиляна около нея; леко похъркваше. И тъкмо когато се връщах към Удобното си кресло пред пулта, почувствах в мозъка си Петер.

Бях станал специалист по мозъчни атаки. За това не се изискваше някакво особено умение. Цялото човечество се беше специализирало, откакто преди около дванайсет години онова глупаво момче, Уон, бе започнало своите пътувания до Завода за храна. Неговите атаки бяха най-лоши, защото бяха най-дълги и защото той споделяше с нас своите сънища. Сънищата имат мощ; те са един вид освободена лудост. Противно на него, лекото докосване, причинено ни от Джанин, не беше почти нищо, а двеминутните дози на Петер Хертер не бяха по-лоши от червената светлина на някой светофар — спираш за минута и чакаш нетърпеливо докато премине, след което продължаваш по пътя си. При атаките на Петер чувствах онова, което чувстваше и той самият — понякога хватката на старостта, друг път глад или жажда, веднъж повяхване, гневно силно полово желание на самотен стар човек. Докато седях, през ума ми мина, че този път въобще не беше нищо. Беше като малко замайване, като изтръпване от продължително стоене в едно и също положение и е достатъчно само малко време, за да премине. Но не премина. Виждах образите размазани, сякаш гледах едновременно с два чифта очи; чувствах безгласния гняв и нещастие на стария човек, без да чувам някакви думи; само някакъв звук, сякаш някой шепнеше нещо, което не можех да чуя ясно.

Не преминаваше. Замъглеността нарасна. Започнах да се чувствам отдалечен и почти в делириум. Това второ зрение, което не бе остро и ясно, започна да ми показва неща, които никога не бях виждал. Не реални неща. Фантазии. Жени с човки като на грабливи птици. Големи лъскави метални чудовища се търкаляха под клепачите ми. Фантазии. Химери.

Двете минути, за които бяхме предупредени, отдавна бяха преминали. Кучият му син, сигурно бе заспал в пашкула.

Благодаря на Бога за старческото безсъние на Петер. Не продължи осем часа, а само малко повече от час.

Но това бяха шейсетина неприятни минути. Когато почувствах, че нежеланите сънища се изнизаха от ума ми без да са оставили следа, и бях сигурен, че кризата е преминала, изтичах в стаята на Еси. Тя беше будна и лежеше облегната на възглавниците.

— Добре съм, Робин — каза тя. — Беше интересен сън. Приятна промяна в самата мен.

— Ще убия онзи стар пръч — не се сдържах аз.

Еси поклати глава и ми се усмихна.

— Не е възможно — възрази тя.

Е, може би наистина не беше. Но щом се успокоих и установих, че Еси е добре, извиках Алберт Айнщайн.

— Искам съвет. Има ли нещо, което може да се направи, за да се спре Петер Хертер?

Той се почеса по носа.

— Имаш предвид директно действие, предполагам. Не, Робин. Не със средствата, с които разполагаме сега.

— Не искам да чувам такова нещо! Трябва да има някакъв начин!

— Разбира се, Робин — съгласи се той, — но мисля, че не си избрал подходящата програма. Може би ще помогнат индиректни мерки. Доколкото разбирам, ти имаш неразрешени юридически въпроси. Ако можеш да ги разрешиш, може би ще можеш да удовлетвориш исканията на Хертер и по този начин да го спреш.

— Вече опитах! По дяволите, нещата стоят обратно. Ако мога да накарам Хертер да спре, може би ще мога да убедя „Гейтуей Корп.“ да ми върне управлението. А през това време той изтезава умовете на всички. Искам да го спра! Няма ли някакъв вид интерференция, която можем да излъчим?

Алберт засмука лулата си.

— Мисля че не, Роб — отговори най-после той. — Не разполагам с много средства за това.

Това ме изненада.

— Нима забрави какво изпитва човек?

— Робин — отговори ми той търпеливо, — аз нищо не чувствам. За теб е важно да помниш, че аз съм само компютърна програма. И всъщност не тази, която ти е необходима, за да разискваме за точната природа на сигналите от мистър Хертър… може би ще имаш по-голяма полза от психоаналитичната си програма. Аналитично зная какво се е случило… имам измервания на цялата радиация. Експериментално не зная нищо. Тези кризи не влияят върху изкуствения интелект. Всеки човек изпитва нещо; зная това от отчетите, които получих. Има доказателства, че големите млекопитаещи — примати, делфини, слонове — също изпитват смущения; може би засяга и някои други млекопитаещи, макар че данните са оскъдни. Но аз лично не съм го изпитвал… Колкото до излъчване на интерферентна вълна, да, може би това може да се направи. Но какъв ще бъде ефектът от това, Робин? Не забравяй, че един сигнал може да предизвика интерференция само ако е излъчен от близка точка, а не отдалечена на двайсет и пет дни път със скоростта на светлината; ако мистър Хертер може да причини известна дезориентация, какво би направил един сигнал с честота близка до тази, но разположен съвсем наблизо?

— Предполагам, нещо много лошо.

— Разбира се, Робин. Може би дори по-лошо, отколкото предполагаш, но без да се експериментира не бих могъл да кажа. Субектите трябва да са човешки същества, а такъв експеримент аз лично не мога да си позволя.

Над рамото ми Еси отбеляза гордо:

— Да, именно — не можеш, а кой би могъл да го знае по-добре от мен?

Тя се бе приближила тихо зад мен, стъпвайки с босите си крака по дебелия килим. Беше облечена с дълга до петите роба, а косата й бе прибрана под тюрбан.

— Еси, защо по дяволите си станала? — попитах аз.

— Много ми доскуча да лежа — отговори тя, като мачкаше ухото ми с пръсти, — особено когато съм самичка в него. Имаш ли някакви планове за довечера, Робин? Защото, ако ме поканиш, бих могла да ти правя компания.

— Но… — казах аз, — Еси… — продължих, а онова, което исках да кажа, беше или „Още ти е рано за това!“ или пък „Не пред компютъра!“ Тя не ми даде възможност да реша какво точно да кажа. Наведе се и притисна буза в моята, може би за да почувствам колко закръглена е станала отново.

— Робин — каза тя радостно, — аз съм много по-добре, отколкото смяташ. Ако желаеш, можеш да попиташ лекарката. Тя ще ти каже колко бързо се възстанових. — Еси обърна глава, целуна ме бързо и добави:

— През следващите един-два часа имам работа. Моля те, дотогава си поговори с програмата. Сигурна съм, че Алберт има да ти казва много интересни неща, нали, Алберт?

— Разбира се, мисис Бродхед — съгласи се програмата, като пуфкаше весело с лулата си.

— Значи се разбрахме. До скоро. — Тя ме потупа по бузата, обърна се, и, трябва да призная, че докато бързаше към стаята си, никак не изглеждаше зле. Робата й не беше опъната, но беше по формата на тялото, а тази форма наистина беше хубава. Не можех да повярвам, че тампоните по лявата й страна са махнати, но никак не личаха.

Зад мен се изкашля научната ми програма. Обърнах се и видях, че си пушеше лулата и мигаше.

— Жена ти изглежда добре, Робин — отбеляза той, като кимаше разсъдливо с глава.

— Понякога, Алберт — казах аз, — просто не зная до каква степен си човекоподобен. Добре. Какви са тези много интересни неща, които искаш да ми кажеш?

— Всичко, което желаеш да чуеш, Робин. Да продължа ли с темата за Петер Хертер? Има някои други възможности, например деструктивен режим. Това ще рече, като за момент се абстрахираме от правните проблеми, че ще бъде възможно да се даде команда на един бордови компютър, известен под името „Вера“, да взриви резервоарите с гориво на орбиталния кораб.

— По дяволите! Така ще загубим най-голямото богатство, което някога сме намирали!

— Разбира се, Робин, и още по-лошо. Възможността една външна експлозия да повреди инсталацията, която използува мистър Хертер, е съвсем малка. Това само може да го разсърди. Или да го блокира там, така че до края на живота си да прави каквото си иска.

— Забрави за това! Нямаш ли нещо добро, което да ми кажеш по въпроса?

— Всъщност, Робин — усмихна се той, — наистина имам. Намерихме Розетския камък. — Той се сви до размерите на малки цветни петна и изчезна. Когато мястото му в бокса се зае от една сияйна вретеновидна маса с цвят на лавандула, той каза: — Това е образът на началото на една книга.

— Но тя е празна!

— Още не съм я стартирал — обясни ми той. Масата беше по-висока от мен и наполовина широка. Пред очите ми тя започна да се променя; цветът избледня, докато през нея можеше ясно да се вижда, а после в нея започнаха да се явяват една, две, три точки ярка червена светлина, които се превърнаха в спирала. Чуваше се неприятен шум като от тракане на зъби, като от телеметричен апарат, или като усилено цвърчене на маймунки. После картината се стабилизира. Звукът спря. Чу се гласът на Алберт:

— Спрях я в това състояние, Робин. Вероятно този звук представлява език, но все още не сме успели да извлечем от него семантиката. „Текстът“ обаче е ясен. Светлинните точки са сто трийсет и седем. Сега наблюдавай внимателно, а аз ще пусна книгата още няколко секунди.

Спиралата от 137 звездички се удвои. От нея се издигна друга спирала с точки и стигна до върха на вретеното, където остана тихо да виси. Тракането на езика отново започна и първоначалната спирала се разшири, докато от всяка една от точките започна да се оформя нова спирала. Когато процесът свърши, имаше една голяма спирала, съставена от 137 малки спирали, всяка от които съставена от 137 точки. После цялата червена структура се превърна в оранжева и спря.

— Искаш ли да се опиташ да интерпретираш това, Робин? — запита Алберт.

— Не мога да броя толкоз много. Но прилича на 137 по 137, нали?

— Разбира се, Робин. 137 на квадрат, което прави общо 18769 точки. Сега гледай.

Къси зелени линии разсякоха спиралата на десет сегмента. Един от сегментите се отдели, падна на дъното на вретеното и отново стана червен.

— Това не е точно една десета от числото, Робин — обясни Алберт. — Ако преброиш, ще видиш, че на дъното сега има 184 точки. Ще продължа по-нататък. — Централната фигура отново промени цвета си, стана в жълто. — Обърни внимание на горната фигура. Загледах внимателно и видях, че първата точка стана оранжева, а третата жълта. После централната фигура се завъртя около вертикалната си ос и избълва триизмерна колона от спирали. Алберт каза: — Сега в централната фигура имаме общо 137 на куб точки. Оттук нататък — обясни той деликатно, — е малко скучно за гледане. Ще го мина набързо. — Така и направи; наоколо летяха фигурите от точки, изолираха се, цветовете се променяха от жълто до авокадо, от авокадо до зелено, от зелено до белезникаво, от белезникаво до синьо и така два пъти с всички цветове от спектъра. — Сега виждаш ли какво имаме? Три числа, Робин. 137 в центъра. 1840 в дъното. 137 на осемнайсета степен, което е приблизително равно на 10 на трийсет и осма степен на върха. Или, подред, три безразмени числа: константа на фината структура, отношението протон-електрон и числото на елементарните частици във Вселената. Робин, ти току-що изкара един кратък курс по теория на елементарните частици, изнесен от хичиянски учител!

— Боже Господи! — възкликнах аз.

Алберт отново се появи на екрана сияещ.

— Точно така, Робин — потвърди той.

— Но, Алберт! Означава ли това, че можеш да четеш хичиянските ветрила?

Лицето му помръкна.

— Само най-простите — отговори той омърлушен. — Това всъщност беше най-лесното. Оттук нататък обаче нещата са доста ясни. Ще пускаме всяко ветрило и ще записваме на лента. После ще търсим съответствия. Ще направим семантични допускания, ще ги тестваме в толкова контекста, колкото можем да намерим… Всичко това ще направим, Робин. Но ще ни отнеме време.

— Не искам да отнеме време — изръмжах аз.

— Разбира се, Робин, но най-напред трябва да се открие всяко ветрило, да се прочете, да се запише и да се кодира за компютърно сравняване и тогава…

— Не искам да слушам — отвърнах аз. — Просто го направи… Какво има?

Изразът му се беше променил.

— Това е въпрос на средства, Робин — отговори той извинително. — Ще отнеме много машинно време.

— Направи го! Дотам, докъдето можеш. Ще наредя на Мортън да продаде още някоя и друга акция. Какво друго има?

— Нещо приятно, Робин. — Той се усмихна и се сви, докато в ъгъла на бокса остана само едно малко лице. В центъра на екрана се появиха цветове, които се сляха в комплект хичиянски контролни прибори, показващи цветна структура върху пет или десет панела. Другите бяха тъмни. — Знаеш ли какво е това, Робин? Това е съчетание от всички известни полети на Гейтуей, които са завършили на хичиянския рай. Всички структури, които виждаш, са еднакви в седем известни мисии. Другите се различават, но може с доста голямо основание да се допусне, че те не са директно свързани с настройката на курса.

— Какво искаш да кажеш, Алберт? — попитах аз. Беше ме изненадал. Усетих, че бях започнал да треперя. — Да не би да искаш да кажеш, че ако изберем такива настройки, можем да отидем на хичиянския рай?

— С вероятност нула деветдесет и пет, да, Робин — кимна той с глава. — Аз идентифицирах три кораба, два на Гейтуей и един на Луната, които ще приемат такава настройка.

Облякох си пуловера и отидох да се разхождам край водата. Не исках повече да слушам.

Дъждовалните машини работеха. Събух обувките си, за да мога да почувствам меката мокра трева, загледах се в няколко момчета близо до плажа Няк, които хвърляха блесна за костур по посока на вятъра и си мислех: всичко това получих, като си рискувах живота на Гейтуей. За това заплатих с живота на Клара.

После си помислих: искам ли отново да рискувам всичко постигнато, да рискувам живота си?

Всъщност не ставаше въпрос за желание. Ако някой от тези кораби замине за хичиянския рай и мога по някакъв начин да се промъкна на него, щях да отида.

Тогава благоразумието надделя и аз разбрах, че в крайна сметка не мога да отида. Не на моята възраст. И не при отношението, което имаше „Гейтуей Корп.“ към мен. И, преди всичко, не сега. Астероидът Гейтуей се движи по орбити под прав ъгъл спрямо еклиптиката. Пътуването дотам от Земята е скучно и продължително — според кривите на Хофман двайсет месеца или повече, а при повишено ускорение над шест. Тези кораби можеха да отидат и се върнат за шест месеца. Разбира се, ако въобще се върнат.

Осъзнаването на действителността ми донесе колкото облекчение, толкова и болезнено, неутолимо чувство за загуба.

Зифрид фон Шринк никога не ми каза как да се освободя от чувството за двойнственост (или вина). Той ми каза как да се справям с тях. Рецептата е главно човек да се остави да ги почувства. Рано или късно те сами ще отзвучат. (Според него.) Най-малкото няма да са парализиращи. Така че докато оставях тази раздвоеност да догори и се превърне в пепел, аз се разхождах покрай водата, радвах се на въздуха, който бълбукаше изпод тръбите, и гледах горделиво към къщата, в която живеех и крилото, в което моята, от известно време платонична жена, се чувства добре и си почива. Каквото и да вършеше, не го вършеше сама. На два пъти такси докарваше някого от спирката на метрото. И двамата докарани бяха жени; сега отново пристигна едно такси и от него излезе мъж, който се оглеждаше доста неуверено, докато таксито обърна и се понесе към следващото повикване. Нещо се усъмних, че този мъж не търси Еси; но не можех да измисля никаква причина, поради която да търси мен, или най-малкото, ако имаше да урежда нещо с мен, защо не се бе свързал с Хариет. Така че бях много изненадан, когато високоговорителната тръба под стрехата се извъртя към мен, а гласът на Хариет каза:

— Робин? Тук е някой си мистър Хагенбуш. Мисля, че трябва да го приемеш.

Беше много необичайно за Хариет. Обаче обикновено тя беше права, така че тръгнах през моравата, изплакнах босите си крака под френските прозорци и поканих мъжа в кабинета. Беше доста възрастен човек, с розови бузи, плешив, с елегантни бакембарди и изискан американски акцент — не такъв, какъвто обикновено имат родените в Съединените Щати.

— Благодаря ви много, че ме приехте, мистър Бродхед — каза той и ми подаде визитната си картичка, на която пишеше: Herr Doktor Advokat Wm.J.A. Hagenbush

— Аз съм адвокат на Петер Хертер — каза той. — Пристигнах тази сутрин от Франкфурт, защото искам да сключа с вас едно споразумение.

Колко странно от негова страна, помислих си аз; да идва лично, за да прави бизнес! Но ако Хариет иска да се срещна с тази стара отрепка, сигурно се е консултирала с моята юридическа програма, така че попитах:

— Какво споразумение?

Той чакаше да го поканя да седне. Поканих го. Предполагах, че очакваше също да поръчам кафе или коняк за двама ни, но не изпитвах особено желание за такова нещо. Той свали черните си ръкавици от ярешка кожа погледна перлените си нокти и каза:

— Моят клиент иска да му бъдат изплатени 250 000 000 долара в специални сметки плюс гаранция срещу всякакви преследвания. Вчера получих кодирано съобщение.

Изсмях се на глас.

— Господи, Хагенбуш, защо ми казваш това? Та аз нямам толкова много пари.

— Не, нямате — съгласи се той. — Освен вашите инвестиции в консорциума Хертер-Хол и някои акции в рибната ферма, вие имате само няколко жилищни къщи и лично имущество. Мисля, че бихте могли да съберете шест или седем милиона, без да се сметнат инвестициите Хертер-Хол. Точно сега един Господ знае колко биха стрували те, като се има предвид всичко.

Облегнах се и го погледнах.

— Ти знаеш, че съм се освободил от акциите си в туризма. Така че, значи си проверил. Само забравяш мините за храна.

— Не, не съм, мистър Бродхед. Мисля, че тези акции ще бъдат продадени днес следобед.

Никак не ми беше приятно да разбера, че той познаваше финансовото ми състояние по-добре от самия мен. Значи Мортън е трябвало да продаде и тях! Точно тогава нямах време да помисля какво означава това, защото Хагенбуш поглади бакенбардите си и продължи:

— Положението е такова, мистър Бродхед. Казах на моя клиент, че споразумение, постигнато чрез принуда, не може да има законна сила. Ето защо той вече няма никакви надежди да постигне споразумение с „Гейтуей Корпорейшън“ или дори с вашия концерн. Затова получих нови инструкции: да осъществя незабавно получаване на споменатата сума: да я вложа в тайни банкови сметки на негово име, да му ги съобщя когато, и ако се завърне.

— Един такъв шантаж няма да се хареса на Гейтуей — отбелязах аз. — И все пак те може да нямат друг избор.

— Наистина нямат — съгласи се той. — Онова, което не е точно в плана на мистър Хертер е, че той не може да се изпълни. Сигурен съм, че те ще дадат тази сума. Сигурен съм също, че връзките ни ще бъдат подслушвани, а моите офиси наблюдавани и че министерствата на правосъдието на всички страни, които имат дял в Гейтуей, ще повдигнат обвинения срещу мистър Хертър, когато той се завърне. Те ще намерят парите и ще ги изземат. Те анулираха предишния договор на мистър Хертер поради неспазването му от негова страна. И те ще го пъхнат — най-после — в затвора.

— Намираш се в трудна ситуация, мистър Хагенбуш — отбелязах аз.

Той се изсмя пресилено. Очите му вече не бяха весели. Поглади за момент бакенбардите си, а после избухна:

— Вие не знаете! Всеки ден дълги кодирани съобщения! Искай това, гарантирай онова, ще те държа лично отговорен за друго! И често изпращам отговор, който ще получи едва след двайсет и пет дни, а през това време, цели петдесет дни, той ще ме залива с нови нареждания, ще ме укорява и ще ме заплашва! Не е добър човек, а сигурно не е и млад. Дори не съм сигурен, че ще доживее да получи нещо от това изнудване… Но пък може и да доживее.

— Защо не го напуснеш?

— Бих го сторил, ако можех! Но ако го напусна, тогава на кого да разчита? Тогава въобще няма да има никой на негова страна. И какво ще прави той, мистър Бродхед? Също… — той повдигна рамене, — той ми е много стар приятел, мистър Бродхед. Ходил е на училище с баща ми. Не. Не мога да го напусна. Но не мога да направя и онова, което иска. Вие обаче може би ще можете. Не като му дадете четвърт милиард долара, не, защото вие сам нямате толкова много пари. Но вие можете да го направите съдружник. Аз мисля, че той ще… не. Аз мисля, че той трябва да приеме това

— Но аз вече… — Започнах и спрях. Ако Хагенбущ не знаеше, че вече бях дал половината от акциите си на Бавър, не беше необходимо да му казвам. — Защо и аз да не анулирам споразумението? — попитах аз.

Той вдигна рамене.

— Бихте могли. Но мисля, че няма да го направите. Вие сте символ за него, мистър Бродхед, и аз смятам, че той ще ви се довери. Виждате ли, мисля, че зная какво иска той с всичко това. Да живее като вас през останалата част от живота си.

Той се изправи.

— Не очаквам веднага да се съгласите с това — каза той. — Преди да отговоря на мистър Хертер, имам двайсет и четири часа. Моля ви да помислите по казаното. Ще ви се обадя утре.

Стиснахме си ръце и Хариет му поръча такси. Останах докато колата дойде и бързо го откара в падащата вечер.

Когато се върнах в стаята си, Еси стоеше до прозореца и съзерцаваше светлините на Тапанско море. Изведнъж ми стана ясно кои бяха посетителките й през днешния ден. Едната от тях беше фризьорката й; от главата й се спускаше светлокафяв водопад и стигаше до кръста и когато се обърна към мен, отново видях същата Еси, която беше заминала за Аризона толкова отдавна.

— Толкова дълго говори с онзи дребен човек — отбеляза тя. — Сигурно си гладен. — Тя ме погледна за момент, изправена до прозореца, и се засмя. Предполагам, че въпросите, които се въртяха в главата ми, бяха бяха се изписали на лицето ми, защото тя им отговори. — Първо, вечерята вече е готова. Нещо леко, което може да се яде по всяко време. Второ, в стаята ми е оправено, за да можем да си легнем, когато пожелаеш. И, трето, да, Робин, имам уверението на Уилма, че всичко това е разрешено. Аз съм много по-добре, отколкото си мислиш, скъпи Робин.

— Разбира се, че изглеждаш чудесно — казах аз и може би съм се усмихнал, защото бледите й съвършени вежди се събраха.

— На похотливата си жена ли се присмиваш? — попита тя.

— О, не! Не, съвсем не — отговорих аз, докато я прегръщах през кръста. — Просто само преди малко се чудех, защо някой би желал да води живот като моя. Сега вече зная.

Любихме се внимателно и бавно, а после, когато разбрах, че нищо няма да й стане, буйно и страстно. После се хранихме с ястията, подредени на бюфета, излежавахме се и се прегръщахме, докато отново стигнахме до любов. След това — просто дремахме и се ухажвахме взаимно, докато Еси не изкоментира зад гърба ми:

— Доста впечатляващо изпълнение за такъв стар пръч, Робин. Не е много лошо дори за седемнайсетгодишен.

Протегнах се, прозинах се, потрих гърба си о корема и гърдите й.

— Ти май малко прибързано се възстанови — отговорих аз.

Не каза нищо, само отри носа си о врата ми. Съществува някакъв радар, който не може да се види или чуе, но който ми казва истината. Полежах за момент, после се освободих и се изправих.

— Мила Еси — обърнах се аз, — какво е онова, което не ми казваш?

Тя лежеше в ръцете ми, с лице обърнато към ребрата ми.

— За какво? — попита тя невинно.

— Хайде, Еси. — Не ми отговори и попитах: — Непременно ли трябва да вдигна от сън Елма, за да ми каже?

Тя се прозина и се изправи. Беше фалшива прозявка; когато ме погледна, не личеше да й се спи.

— Уилма е много консервативна — отговори тя, като вдигна рамене. — Има такива лекарства, които ускоряват оздравяването, кортикостероиди и други, които тя не желае да ми дава. С тях наистина съществува известен риск от неблагоприятни последици след много години… но дотогава, без съмнение, пълното здравно обслужване ще съумее да се справи, сигурна съм. Ето защо настоявах. Това я подразни.

— Последици! Искат да кажеш левкемия!

— Да, може би. Но по-вероятно не. И във всеки случай не скоро.

Станах от леглото и седнах гол на края, така че да мога да я виждам по-добре.

— Еси, защо?

Тя пъхна ръка под дългата си коса и я отметна от лицето си, за да отговори на погледа ми.

— Защото бързам — отговори тя. — Защото ти, в края на краищата, имаш нужда от здрава жена. Защото е неудобно да уринираш през катетър, нито пък е естетично. Защото това беше решение, което можех да взема само аз, и аз го взех. — Тя отхвърли завивката от себе си и легна. — Погледни ме, Робин — подкани ме тя. — Нито един белег! И вътрешно съм съвсем добре. Мога да се храня, да храносмилам, да уринирам, да се любя, да зачена дете, ако искаш. Не следващата пролет, или дори следващата година. Сега.

Всичко казано беше вярно. Сам можех да се убедя. По дългото й бледо тяло нямаше никакъв белег — не, не съвсем никакъв; от лявата й страна имаше едно по-светло парче нова кожа. Но човек трябваше да се взира, за да го открие. Нямаше обаче нищо друго, което да показва, че само преди няколко седмици беше рязана, кърпена и фактически мъртва.

Стана ми студено. Станах, за да завия Еси с робата й и да си наметна моята. В каната на бюфета имаше малко кафе, все още топло.

— И за мен — каза Еси, докато си наливах.

— Не трябва ли да почиваш?

— Когато съм уморена — отговори ми тя, — ще знаеш, защото ще се обърна и ще заспя. Отдавна не сме прекарвали така, Робин. Достави ми удоволствие.

Тя взе чашата от мен и ме погледна над ръба докато пиеше.

— Но на теб не — отбеляза тя.

— Да, на мен също ми достави удоволствие! — И това беше истина: но честността ме накара да добавя: — Чудя се, Еси. Защо когато каза, че ме обичаш, в главата ми нахлу чувство за вина?

Тя остави чашката и отново легна.

— Искаш ли да споделиш това с мен, скъпи Робин?

— Просто трябва. — После добавих: — Предполагам, че ако трябва да го споделя с някого, най-добре ще е да извикам стария Зигфрид фон Шранк и да му разкажа.

— Той ти е подръка винаги — отговори тя.

— Хм. Ако започна с него, Бог знае кога ще свърша. Във всеки случай той не е програмата, с която искам да разговарям. Толкова много неща стават, Еси! И всичко това без мен. Чувствам, че изоставам.

— Да — каза тя. — разбирам, че се чувстваш така. Има ли нещо, което искаш да направиш, така че повече да не изпитваш такова чувство?

— Е… може би — споделих аз. — Например за Петер Хертер. Мъкна се с някаква идея, която бих желал да обсъдя с Алберт Айнщайн.

Тя кимна.

— Много добре, защо не? — Еси седна на края на леглото. — Подай ми чехлите, моля те. Хайде да го направим сега.

— Сега? Но вече е късно. Ти не трябва да си…

— Робин — каза тя мило, — аз също трябва да говоря със Зигфрид фон Шринк. Това е една добра програма, макар че не е написана от мен. Казва, че си добър човек, Робин, уравновесен, щедър и всичко това аз мога лично да потвърдя, да не говорим, че си отличен любовник, с когото е цяло удоволствие да правиш любов. — Тя ме хвана за ръка, докато прекосявахме голямата стена с изглед към Тапанско море и седна в любимото ми удобно кресло пред моя пулт. — Обаче — продължи тя, — Зигфрид казва, че имаш голям талант в измислянето на причини да не правиш това, което се иска от теб. Така че ще ти помогна да си признаеш всичко чистосърдечно. Дайте горад Полимат. — Тя не говореше на мен, а на пулта, който изведнъж се обля в светлина. — Инициирай едновременно програмите Алберт и Зигфрид — нареди Еси. — Достъп до двата файла в диалогов режим. Сега, Робин! Нека да поставим въпросите, които повдигна. В края на краищата аз също съм много заинтересувана.

Вече толкова години тази жена, С.Я.Лаворовна, за която съм женен, ме изненадва най-много, когато най-малко очаквам. Тя седеше удобно до мен и ме държеше за ръка, докато аз говорех за неща, за които предпочитах да мълча. Въпросът не беше само да отида на хичиянския рай и Завода за храна и да спра Петер Хертер да подлудява света. Въпросът беше къде бих могъл да отида след това.

Отначало обаче не изглеждаше, че ще ходя някъде.

— Алберт — казах аз, — ти ми каза, че от записите си разбрал настройките за курс от Гейтуей за хичиянския рай. Можеш ли да сториш това и от Завода за храна?

Двамата седяха един до друг в холобокса — Алберт пускащ облачета дим от лулата си. Зигфрид с ръце скръстени на скута, слушащ мълчаливо и внимателно. Нямаше да проговори, докато не му заговорех аз, а засега се въздържах.

— Страхувам се, че не — отговори Алберт извинително. — Ние знаем само една настройка за Завода за храна, тази на Триш Бавър, а пък тя не е достатъчно сигурна. Вероятността тя да заведе там кораб, е може би нула шест. А след това какво, Робин? Тя не може да го върне назад. Най-малкото така стана с Триш Бавър. — Той се понамести на стола и продължи. — Съществуват, разбира се, някои алтернативи. — Алберт погледна към Зигфрнд фон Шринк, който седеше до него. — Умът на Хертер трябва така да се манипулира, че сам да промени плановете си.

— Това ще успее ли? — попитах Алберт Айнщайн.

Той вдигна рамене. Зигфрид се размърда, но не каза нищо.

— О, не се прави на дете — скара му се Еси. — Отговори, Зигфрид.

— Госпожа Лаворовна — каза той, като ме гледаше, — мисля, че не. Смятам, че моят колега постави този въпрос само за да мога да го отхвърля. Изследвах съобщенията от Петер Хертер. Символизмът е съвсем очевиден. Ангелската жена с човка като на граблива птица… какво е „гърбав нос“, гаспажа! Мисля за детството на Пейтър и за онова, което е чул за „очистване на света от лошите евреи“. Има също емоции от насилие и наказания. Той е много болен, изкарал е една сърдечна атака и вече не е рационален. Нито внушение, нито призиви за разум ще помогнат, гаспажа. Единствената възможност, може би, ще бъде продължителният психоанализ. Той обаче вероятно няма да се съгласи, бордовият компютър не може успешно да го проведе, пък и няма време. Не мога да помогна, гаспажа, във всеки случай не с реални шансове за успех.

Много отдавна прекарах няколко стотици часа, повечето от тях неприятни, да слушам разумния, влудяващ глас на Зигфрнд и не ми се щеше повече да го чуя. Но, знаете ли, не беше толкова лош.

Седналата до мен Еси се размърда.

— Полимат — извика тя, — приготви прясно кафе, — После се обърна към мен и каза: — Мисля, че ще прекарам тук известно време.

— Не разбирам за какво — възразих аз. — Струва ми се, че планът ми няма да успее.

— Ако е така — отговори тя невъзмутимо, — нямаме нужда от кафе, а трябва да се върнем в леглото. Всъщност, на мен всичко това ми е много забавно, Робин.

Е, защо не? Странно, но вече не ми се спеше, както и на Еси. Всъщност бях едновременно разтревожен и успокоен, а умът ми никога не е бил по-ясен.

— Алберт — извиках аз. — има ли някакъв прогрес в разчитането на хичиянските книги?

— Не много, Робин — извини се той. — Има други математически томове, като този, който видя, но тъй като все още езикът… Да, Робин?

Щракнах с пръсти. Чудатата мисъл, която блуждаеше в подсъзнанието ми, излезе наяве.

— Гош числата — казах аз. — Книгата ни показа гош числата. Същите са като онези, които мъртвите хора наричат „гош числа“

— Разбира се, Робин — кимна той. — Те представляват основните безразмерни константи на Вселената, или поне на тази Вселена. Остава обаче въпросът за принципа на Мах, който предполага…

— Не сега, Алберт! Откъде смяташ, че са ги взели мъртвите?

Той замълча и се намръщи. Като изчукваше лулата си, той погледна към Зигфрид, после каза:

— Предполагам, че Мъртвите взаимодействат с хичиянския изкуствен интелект. Несъмнено съществува някаква двупосочна връзка.

— Точно моята мисъл! Какво друго според теб биха могли да знаят Мъртвите?

— Трудно е да се каже. Тяхната памет е съхранена много непълно. Комуникацията с тях в най-добрия случай е изключително трудна, а сега е напълно прекъсната.

Изправих се.

— Ами ако възстановим комуникацията? Ако някой отиде на хичиянския рай и поговори с тях?

Той се изкашля. Като се опитваше да не бъде прозвучи снизходително, каза:

— Робин, няколко члена на групата Хертер-Хол плюс момчето, Уон, не успяха да получат от тях ясни отговори на тези въпроси. Дори нашият изкуствен интелект не постигна много… макар че — каза той достатъчно учтиво, — причината за това е главно в необходимостта да се използува като посредник бордовият компютър, Вера. Съхранената им памет е лоша, Робин. Те са маниаци, нерационални и често неясни.

Зад мен Еси също се бе изправила с кана с кафе и чашки… Не бях чул кога звънецът от кухнята е съобщил, че кафето е готово.

— Попитай него, Робин — заповяда тя.

Не се направих, че не разбирам.

— По дяволите — избухнах аз, — добре, Зигфрид. Това е по твоята част. Как да ги подмамим да разговарят с нас?

Зигфрид се усмихна и свали ръце от скута.

— Хубаво е, че мога да разговарям отново с теб, Робин — отбеляза той. — Бих желал да те поздравя за значителния прогрес, който си постигнал след нашия последен сеанс…

— Остави това сега!

— Разбира се, Робин. Има една възможност. Паметта на жената-изследовател, Хенриета, изглежда е доста пълна, с изключение на нейната фикс-идея за изневярата на мъжа й. Мисля, че ако имаме една компютърна програма с онова, което знаем за личността на нейния съпруг и въздействаме с нея…

— Да създадем един измислен съпруг?

— По същество, да, Робин — кимна той. — Не трябва да е напълно същият. Тъй като паметта на Мъртвите е съхранена недотам добре, може би, няма да бъдат забелязани неверните реакции. Разбира се, програмата ще бъде доста…

— Достатъчно. Зигфрид. Можеш ли да напишеш такава програма?

— Да. С помощта на твоята съпруга, да.

— А след това как ще установим контакт с Хенриета?

Той погледна към Алберт.

— Надявам се за това да помогне моят колега.

— Разбира се, Зигфрид — отговори весело Алберт, като почесваше единия си крак с палеца на другия. — Първо. Напишете програма със спомагателни програми. Второ: Прочетете я в прехвърлящ процесор РМАL-2, с достъп до гигабита бърза памет и необходимите подчинени модули. Трето. Поставете я в един петместен кораб и я отпратете на хичиянскня рай. После я свържете с Хенриета и започнете разпита. Това според мен ще има шанс за успех, о, може би нула девет.

Намръщих се.

— Защо трябва да се изпраща цялата тази апаратура?

Той отвърна търпеливо:

— Причината е в C, Робин. Тъй като ни липсва радио със свръхсветлинна скорост, трябва да изпратим машината там, където ще се работи.

— Компютърът Хертер-Хол има радио със свръхсветлинна скорост.

— Вера е много неинтелигентна, Робин. Много е бавна. Пък и аз не ти казах най-лошата част. Процесорът РМАL-2 е много обемист, нали разбираш. Той ще запълни почти изцяло петместния кораб. Това означава да пристигне на хичиянския рай почти гол и незащитен. Ние обаче не знаем кой ще го посрещне на дока.

Еси отново седеше до мен, изглеждаше хубава и загрижена с чашка кафе в ръка. Взех я машинално и отпих една глътка.

— Ти каза „почти“ — казах аз. — Значи ли това, че ще има място за пилот?

— Страхувам се, че не, Робин. Ще остане място само за още сто и петдесет килограма.

— Аз тежа наполовина! — Почувствах напрежение в Еси. Бяхме стигнали точно до този въпрос. Мисълта ми беше така ясна и се чувствах толкова уверен, както не ми се беше случвало от седмици. Парализата на бездействието отзвучаваше с всяка секунда. Ясно съзнавах онова, което казвах и добре разбирах какво означава то за Еси… и нямах желание да спра.

— Това е вярно. Робин — съгласи се Алберт, — но нали не искаш да пристигнеш там мъртъв? Ще ти трябва храна, вода, въздух. Стандартните норми за пълен тур, при стопроцентово регенериране на всички провизии, възлиза на повече от триста килограма и там просто няма…

— Престани, Алберт — извиках аз. — Знаеш не по-зле от мен, че не става въпрос за пълен тур. Говорим за… колко беше? Двайсет и два дни. Толкова беше полетът на Хенриета. Повече не ми е необходимо. Само за двайсет и два дена. После ще пристигна на хичиянския рай и запасите ще са без значение.

Зигфрид наблюдаваше много заинтересован, но мълчалив. Алберт също изглеждаше загрижен. Той призна:

— Е, това е така, Робин. Но има голям риск. Няма да има никакъв запас за евентуална грешка.

Поклатих глава. Бях стигнал много преди него… във всеки случай — преди него, за там, където той сам желаеше да отиде.

— Ти каза, че на Луната има един петместен, който ще приеме този курс. Има ли там също, как го нарече, РМАL?

— Не, Робин — отговори той, а после добави тъжно: — Има обаче на Кору, готов за изпращане на Венера.

— Благодаря ти, Алберт — казах аз, почти му се озъбих, защото трябваше с ченгел да му тегля думите от устата. После седнах и се замислих над току-що чутото.

Аз не бях единственият, който слушаше внимателно. До мен седеше Еси, която остави чашката си.

— Полимат — подаде команда тя, — достъп и дисплей на програмата Мортън, в диалогов режим. Хайде, Робин. Направи онова, което трябва.

От бокса се чу шум на отваряща се врата и влезе Мортън, който се ръкува с Зигфрид и Алберт и погледна през рамо към мен. Той беше получил информация и когато влезе, бях готов да се закълна от израза на лицето му, че онова, което беше научил, не му харесваше. Това обаче не ме разтревожи. Казак му:

— Мортън! На базата за изстрелване в Гвиана се намира информационният процесор РМАL-2. Купи го.

Той се обърна към мен възмутен.

— Робин — отвърни той упорито, — мисля, че не разбираш колко бързо се стопява капиталът ти! Само програмата ще ти струва над хиляда долара за минута. Ще трябва да продам акции…

— Продавай!

— Не е само това. Ако планираш да отидеш лично с онзи компютър на хичиянскня рай… Недей! Не си позволявай и да помислиш за това! На първо място, забраната, наложена от иска на Бавър, все още не е вдигната. На второ място, ако успееш но някакъв начин да я заобиколиш, ще бъдеш изложен на презрение и щети, които…

— По този въпрос не искам мнението ти, Мортън. Да предположим, че мога да накарам Бавър да отмени забраната. Ще могат ли да ме спрат?

— Да! Но — добави той вече поомекнал, — макар че могат, съществува вероятност и да не го сторят. Най-малкото не навреме. Все пак, като твой юридически съветник, трябва да ти кажа…

— Не трябва нищо да ми казваш. Купи компютъра. Алберт и Зигфрид, програмирайте го така, както се уточнихме. А сега и тримата напускайте бокса; трябва ми Хариет. Хариет? При първа възможност ми резервирай едно място за полета от Кору за Луната, за същия кораб, с който ще бъде изпратен компютърът, който ще купи Мортън. И докато вършиш това, виж дали можеш да откриеш Хансън Бавър. Искам да говоря с него. — Когато тя кимна и изчезна, се обърнах да погледна Еси. Очите й бяха влажни, но се усмихваше.

— Ти май знаеш нещо? — подметнах аз. — Зигфрид вече не ме нарича „Боб“ или „Боби“.

Тя обви ръка около мен и се притисна.

— Може би мисли, че вече не трябва да те третира като дете — отговори тя. — Нито пък аз, Робин. Мислиш ли, че исках да оздравея, само за да можем по-скоро да правим любов? Не. Беше главно да не бъдеш държан като затворник тук от една жена, която смяташе, че не е хубаво да оставиш сама. Да, сега вече мога сама да се грижа за себе си — допълни тя, — когато заминеш.

Когато се приземихме в Кайене, беше тъмно като в рог и валеше пороен дъжд. Бавър ме почака докато се оправя с митницата. Беше полузаспал в тапицирания фотьойл до товарния терминал. Няколко пъти му благодарих за посрещането, но той ме прекъсна и каза:

— Имаме само два часа. Хайде да се залавяме за работа.

Хариет беше наела един чартърен полет с хеликоптер. Излетяхме над палмите точно когато слънцето се показваше над Атлантика. Докато достигнем до Кору, съвсем се беше развиделяло, а лунният модул стоеше изправен до поддържащата го кула. Беше съвсем мъничък в сравнение с гигантите, които излитаха от летище Кенеди или Калифорния, но Гвианският космически център има с една шеста по-голяма ефективност на ракетите, тъй като е разположен на екватора. Ето защо не беше необходимо ракетите да са много големи. Компютърът вече беше натоварен и поставен на мястото му и ние с Бавър веднага се качихме. Тласкане. Поклащане. Чувство на гадене от закуската, която не трябваше да ям. А после излетяхме.

До Луната полетът трае три денонощия. По-голяма част от това време прекарах в сън, а останала част в разговор с Бавър. Това беше най-продължителното време, което прекарвах през последните дванайсет години откъснат от комуникационните си средства и си мислех, че ще ми тежи като воденичен камък. Премина неусетно. Събудих се, когато предупредителните сигнали за ускорение замлъкнаха и видях Луната с цвят на месинг да нараства срещу нас. А после се прилунихме.

Като си помисли човек къде бях ходил, чак е смешно, че никога по-рано не бях стъпвал на Луната. Не знаех какво да очаквам. Всичко там ме изненада: ходенето с танцова стъпка при чувство за тегло не повече от това на една напълнена с въздух гумена кукла, звукът на писклив тенор, който излизаше от устата ми при атмосфера, състояща се от двайсет процента хелий. Вече не дишаха хичиянска смес, не и на Луната. Хичиянските машини за копаене влизаха като бомба в лунната маса и с количеството слънчева светлина, което беше необходима, за да работят, тяхната експлоатация не струваше почти нищо. Единственият проблем беше, че трябваше да се пълнят с въздух, поради което използуваха хелий… по-евтин и по-лесен за доставка от азота.

Хичиянското лунно вретено е разположено близко до базата на совалката — или, ако трябва да сме точни, базата на совалката е разположена там, където е то, близко до Фра Моро, защото точно там хичиянците преди един милион години бяха копали най-много. Всичко беше под повърхността, дори и местата за акостиране бяха скрити под навеси в тесните бразди на лунната повърхност. Двама американски астронавти, Шепард и Митчел, бяха прекарали един уикенд наоколо, бяха пребродили около двеста километра, без да ги открият. Сега във вретеното живееха повече от хиляда души и във всички посоки се бяха разклонили нови тунели: лунната повърхност беше осеяна с микровълнови чинии-антени, слънчеви колектори и тръби.

— Хей, ти, здравей — обърнах се аз към първия човек, когото видях без работа. — Как се казваш?

Той направи няколко дълги скока към мен, като дъвчеше една незапалена пура.

— Теб какво те засяга? — попита той.

— На совалката има един товар. Искам да се натовари на петместния, който е в дока. Ще ти трябват половин дузина помощници и, може би, товаро-разтоварна техника; работата е спешна.

— Хм — промърмори той. — Имаш ли разрешение да товариш?

— Ще ти го покажа, когато ти платя — отговорих аз. — По хиляда долара на човек и десет хиляди на теб лично, ако го свършиш за три часа.

— Хм. Нека да видя товара. — Тъкмо тогава го сваляха от ракетата. Той го огледа внимателно, почеса се, помисли. Не беше напълно мълчалив. От малкото думи, които отрони, успях да разбера, че се казва А.Т.Уолтърс-младши, и че е роден в Тунелите на Венера. От отличителната гривна на ръката му разбрах, че си е опитал късмета на Гейтуей, а от факта, че вършеше случайни работи на Луната, можех да заключа, че късметът му не ще да е бил много добър. Е, моят също не беше първите два пъти; а после се промени. В каква посока? Трудно е да се каже. — Мога да го свърша, Бродхед — каза той най-после, — но нямаме три часа. Онзи шегаджия, Хертер, ще ни разиграва отново след около деветдесет минути. Дотогава трябва да сме свършили.

— Още по-добре — казах аз. — А сега, кажи ми къде се намира офисът на „Гейтуей Корп.“

— В северния край на вретеното — отговори той. — След около половин час ще затворят.

Още по-добре, помислих аз за втори път, но не го казах. Влачейки Бавър след себе си, отново с танцова стъпка, се върнах по тунела до вретенообразната кухина, която представляваше средище на района и отидох в стаята на директора по изстрелването.

— Ще ви трябва връзка със Земята за нашите документи за самоличност — казах й аз. — Аз съм Робин Бродхед, ето тук отпечатъци от пръстите ми. Това е Хансън Бавър — ако обичаш, Бавър… — Натиснах палеца му върху плочата. — Сега кажи онова, което трябва — поканих го аз.

— Аз, Алън Бавър — издекламира той, — с настоящето оттеглям съдебната забрана срещу Робин Бродхед, „Гейтуей Корп.“ и всички останали.

— Благодаря ти — казах аз. — Сега, директор, докато потвърждаваш казаното, ето едно подписано копие от онова, което току-що каза Бавър и план на мисията. Според договора ми с „Гейтуей Корп.“, който твоите машини ще ти предоставят, имам право да използувам техническите средства на Гейтуей във връзка с експедицията Хертер-Хол. Аз се каня да сторя това, за която цел се нуждая от петместния кораб, разположен в момента на твоите докове за акостиране. От плана за мисията ще видиш, че възнамерявам да отида на хичиянския рай и оттам на Завода за храна, за да попреча на Петер Хертер да подлудява човечеството, също да освободя групата Хертер-Хол, както и да донеса ценна за Гейтуей информация за проучване и ползване. Бих желал да замина след един час — завърших строго аз.

За момент като че ли всичко вървеше като по вода. Директорът по полетите (беше жена) погледна отпечатъците на плочата, взе плана на мисията и го претегли на ръка, а после ме погледна с отворена от изненада уста. Чувах виенето на газа, който излизаше от машините за отопление, работещи по цикъла на Карно под лещите на Френел и насочен към антишоковите рефлектори точно над нас. Не чувах нищо друго. После тя въздъхна и каза:

— Сенатор Праглер, известно ли ви е това?

И от въздуха зад бюрото й се чу гласът на Праглер, който изръмжа:

— Повече от известно, Мили. Кажи на Бродхед, че няма да стане. Не може да получи кораба.

Пристигнах след три дни транзитно пътуване. Предварително автоматично бяха изпратени паспортните данни на всички пътници и властите знаеха, че пристигам още преди совалката да бе напуснала Френска Гвиана. Беше чиста случайност, че ме посрещна Праглер; но дори и да не беше там, имаха достатъчно време, за да получат нареждане от главния офис в Бразилия. За момент си помислих, тъй като Праглер се оказа там, че бих могъл да се спазаря. Не можах. Трийсет минути му крещях и още толкова му се молих. Никаква полза.

— Няма нищо нередно в плана на твоята мисия — призна той. — Нередното е в теб самия. Нямаш право да използуваш техника на Гейтуей, защото онзи ден, докато беше в орбита, „Гейтуей Корп.“ изкупи акциите ти. Но дори и да не беше, Робин, не бих те пуснал. Прекалено много си заинтересован лично. Да не говорим, че си много стар за такова нещо.

— Аз съм опитен пилот от Гейтуей!

— Ти си един опитен досадник, Робин. А може би също и малко луд. Какво мислиш, че може да направи сам човек на хичиянския рай? Не. Ние ще използуваме плана ти. Но ще го направим както трябва, от Гейтуей, с най-малко три кораба, два от тях пълни с яки, добре въоръжени смелчаци.

— Сенаторе — помолих се аз, — пусни ме да замина! Ако изпратиш този компютър на Гейтуей, ще са необходими месеци… години!

— Не и ако го изпратя направо оттук с петместен — възрази ми той. — Шест дена. После той може веднага да отлети в конвой. Но не с теб. Обаче — каза той съвсем основателно. — ние разбира се ще ти платим за компютъра и за програмата. Откажи се, Робин. Остави на някой млад да поеме тези рискове. Говоря ти като приятел.

Е, той наистина ми бе приятел и ние двамата знаехме това, но след като му казах какво може да прави с неговото приятелство, може би то поохладня. Накрая Бавър ме дръпна настрана. Последното, което видях от сенатора, беше как седи на ръба на бюрото втренчен в мен, лицето му позеленяло от гняв, очите му сякаш готови за плач.

— Лош късмет, мистър Бродхед — каза Бавър съчувствено.

Поех дълбоко дъх, за да го коригирам, и спрях точно навреме. Нямаше смисъл.

— Ще ти взема билет за връщане до Кору — съобщих аз.

Той се усмихна и ми показа идеални протези — беше похарчил част от парите за лични нужди.

— Ти ме направи богат, мистър Бродхед. Мога да си платя билета. Освен това никога не съм бил тук и сигурно няма да дойда втори път, така че мисля да поостана малко.

— Както желаеш.

— А ти, мистър Бродхед? Какви са твоите планове?

— Нямам никакви планове. — Нито пък можех да измисля някакви. Цялата ми програма бе отишла по дяволите. Не мога да ви опиша каква празнота чувствах. Бях се решил да извърша още една мисия с мистериозен хичнянски кораб… е, не толкова мистериозен, както по времето, когато бях изследовател на Гейтуей. Но все още доста рискована перспектива. Бях подготвил тази мисия с помощта на Еси, след като толкова дълго се бях страхувал от нея. И накрая нищо.

Гледах завистливо през дългия, празен тунел надолу към доковете.

— Може би ще се гръмна — казах аз.

— Мистър Бродхед! Това е… това е…

— О, не се безпокой. Няма да го сторя, защото всички оръжия, които донякъде познавам, вече са натоварени на петместния. А пък се съмнявам, че ще ме пуснат да вляза в него, за да си ги взема.

Той се взря в мен.

— Е — отвърна той колебливо, — може би ти също би могъл да прекараш няколко щастливи дни…

И тогава изразът му се промени.

Почти не го видях; почувствах същото, което чувстваше и той, а това бе достатъчно, за да ангажира цялото ми внимание. Старият Петер отново бе легнал на кушетката. Беше по-лошо от всеки друг път. Изживявах не само неговите блянове и фантазии… които изживяваха всички. Беше болка. Отчаяние. Лудост. Ужасно чувство на натиск около слепоочията, изгаряща болка в ръцете и гърдите. Гърлото ми беше сухо, после изподрано от храната, която повърнах.

Никога по-рано от Завода за храна не беше идвало такова нещо.

Но по-рано никой не беше умирал на кушетката. Не спря след минута или след десет. Гърдите ми се разпъваха за глътка въздух. Също и на Бавър. Също и на всеки друг, където и да се намираше в обхвата на излъчването от кушетката. Болката продължаваше, и всеки път, когато изглеждаше, че вече е достигнала някакво равнище, избухваше нов, по-силен пристъп; и през цялото време изпитваш ужас, ярост, ужасна мъка на човек, който знае, че умира, но не желае да умре.

Познавах това чувство.

Познавах го и знаех какво бих могъл да направя… какво можеше да направи тялото ми, ако само успеех да запазя разсъдъка си. Насилих се да направя една стъпка, а после още една. Успях дори да се затичам по широкия, износен коридор, докато Бавър се гърчеше на земята зад мен, а пазачите пред мен се олюляваха напълно безпомощни. Втурнах се покрай тях (съмнявам се някой да ме е видял) и се мушнах в тесния люк на обслужващия модул, преметнах се, целия ожулен и разтреперан, затворих ключалките над главата си.

Вече бях вътре, в злощастната, позната пчелна килийка, заобиколен от пресовани светлокафяви пластмасови форми. Уолтърс си бе свършил добре работата. Нямаше как да му платя, но ако беше подал ръка през люка докато го затварях, бих му дал един милион.

След известно време Петер Хертер умря. С неговата смърт кризата не спря веднага. Тя само започна бавно да намалява. Никога не съм се замислял какво изживява човек, когато чувства, че сърцето му спира, червата му се опразват и смъртта пробожда мозъка му. Това продължава много по-дълго, отколкото съм предполагал. Продължи през цялото време, докато освободих обслужващия модул от дока и го издигнах с помощта на малките водородни ракети до височината, на която можех да включа хичиянския двигател. Въртях и настройвах колелата за избиране на курс, докато не се получи добре познатата светлинна структура, която ми бе показал Алберт.

Тогава натиснах стартовия бутон и поех по маршрута. Корабът започна да се накланя, да се ускорява. Звездната картина, която можех да видя, като се навеждах покрай запаметяващия модул, започна да се променя. Сега вече никой не можеше да ме спре. Дори самият аз не можех да се спра.

Според всички данни, които Алберт можа да събере, пътуването трябваше да продължи точно двайсет и два дни. Не много дълго — стига човек да не е затворен в кораб, който е натоварен до краен предел. Имаше място и за мен — повече или по-малко. Можех да се протегна. Можех да се изправя. Можех дори да легна долу, ако капризното движение на кораба ми позволеше да разбера къде беше „долу“ и ако нямах нищо против да бъда свит между парчетата метал. Онова, което не можех да върша през тези двайсет и два дни, беше да се движа на разстояние повече от половин метър в която и да било посока — нито да се храня, нито да спя, нито да се къпя или да се облекчавам; изобщо да върша каквото и да било на такова разстояние.

Имах на разположение много време, за да си спомня колко ужасяващи бяха всичките ми хичиянски полети и отново да изпитам целия този ужас.

Имаше също много време за учене. Алберт предвидливо ми беше осигурил всички онези записи, които бях пропуснал да му поръчам и сега можех да си пускам тези ленти. Не бяха много интересни, нито пък тяхното пускане беше сложно. РМАL-2 представляваше само памет; много памет, но малко дисплей. Нямаше триизмерен бокс, а само стереосистема с плосък екран, когато можех да го гледам, или пък екран колкото една длан, когато не можех.

Отначало не го използувах. Просто лежах и спях. Отчасти се възстановявах от травмата, причинена от смъртта на Петер, толкова ужасяваща, сякаш беше моята собствена смърт. Отчасти експериментирах със собствения си ум — позволявах си да чувствувам страх (когато имах някаква причина за това), поощрявах чувството си за вина. Има някои видове вина, които зная, че ценя: размишление върху неизпълнени задължения и неизпълнени ангажименти. Имаше много такива, по които можех да мисля, като започна от Петер (който сигурно още щеше да е жив, ако не го бях приел в експедицията) и завърша, или по-скоро незавърша, с Клара, замръзнала в черната дупка — без да свършвам с нея, защото винаги можех да се сетя и за други. Това развлечение скоро ми омръзна. За моя изненада открих, че вината, в края на краищата, не беше непреодолима, след като приемех да я чувствам; с това си запълних първия ден.

След това се обърнах към лентите. Пуснах заместителя на Алберт, вдървената, полуподвижна карикатура на програмата, която познавах и обичах, и той ми изнесе лекция за принципа на Мах и гош числата и за най-странни форми на астрофизическо размишление, за което някога бях мечтал. Всъщност не слушах; оставях гласа да минава покрай ушите ми. Това беше през втория ден.

После, от същия източник, научих всичко онова, което беше съхранено за Мъртвите. Почти всичко това вече бях слушал, но го изслушах още един път. Нямах нищо по-добро; и това беше през третия ден.

После имаше различни лекции за хичиянския рай и произхода на Древните, и възможните стратегии за общуване с Хенриета, и възможните рискове от страна на Древните, и това беше също през третия ден, и четвъртия, и петия.

Започнах да се чудя с какво ще запълня двайсет и два дни, така че се върнах отново към онези ленти, пуснах ги всичките и така запълних шестия ден, и осмия, и десетия; и на единайсетия…

На единайсетия изключих напълно компютъра и усмихнат зачаках.

Беше изтекъл половината ден. Висях на ограничителните ремъци в очакване на удовлетворението от единственото събитие, което това проклето пътуване можеше да ми донесе: примигващото изригване на златни искри в кристалната спирала, което щеше да означава, че времето на обръщане е достигнато. Не знаех кога точно трябва да се случи. Може би не през първия час на деня (и то наистина не се случи). Може би не също през втория, или третия… и също не се случи. Не през тези часове, нито пък през четвъртия, или петия, или часовете след него. Въобще не се случи през единайсетия ден.

Нито през дванайсетия.

Нито през тринайсетия.

Нито през четиринайсетия: и когато въведох данни, за да проверя дали правилно съм пресметнал дните, компютърът ми съобщи онова, което не исках да науча.

Беше много късно.

Дори да достигнех средата на пътя през този ден… дори през следващата минута… нито водата, нито храната, нито въздухът щяха да стигнат, за да оцелея до края.

Можеха да се направят някои икономии. Направих ги. Само навлажнявах устните си, вместо да пия, спях колкото можех, стараех се да дишам колкото се може по-повърхностно. И най-после настъпи обръщането — на деветнайсетия ден. Осем дни закъснение.

Когато въведох данните в компютъра, резултатът беше безмилостен и ясен.

Пътят бе преполовен много късно. След деветнайсет дни оттук-нататък корабът може би щеше да пристигне на хичиянския рай, но без жив пилот на борда. Тогава вече щяха да са минали най-малко шест дни от моята смърт.