Двойна беля

Шеста главаНов дом

— Матео, Матео! Свали ме долу! — извика мама, щом татко я взе на ръце.

— Нали трябва да те пренеса през прага? — отвърна той, клатушкайки се по алеята, която водеше до верандата на новата ни къща. — Нов дом, ново начало.

Лилит хвърли поглед в двете посоки на улицата от мястото на паркираната ни кола.

— Поведението им е направо унизително. Дано никой не ни гледа, за да не разберат какви откачалки имаме за родители.

Засмях се. Аз пък го намирах за сладко, а и Лилит напразно се тревожеше, защото фиаското им не трая дълго. Въпреки че мама е слаба и дори клони към кльощава, формата на татко не е както едно време и видях как коленете му почнаха да сдават багажа. След секунди и двамата се строполиха един върху друг на ливадата отпред.

— Това ми идва в повече — измърмори Лилит и се затича към входната врата. — Току-що пристигнахме, а вече ме карат да се срамувам!

В този момент чух звънене на телефон. Не беше моят, нито на Лилит, понеже и на двете мобилните ни звъняха с „Реквием“ на Моцарт. Адам ни я бе сложил и трябваше да му се признае, че никой друг в училище нямаше такава мелодия на телефона си. Но тази, която се разнасяше в момента, приличаше на звуци от църковен орган. Беше шантава.

— Откъде идва този шум? — попита мама, след като стана от тревата и, си изтупа долнището.

Адам посочи към мен.

— От теб. Идва от раницата ти, Ева — поясни той.

— Няма ли да се обадиш? — попита мама.

Имах ужасното предчувствие, че това е новият ми телефон, затова поклатих глава.

— Ще се обадя после.

— Ела тук — настоя мама. — Аз ще вдигна. Сигурно е някой от приятелите ти. Ще ги поканя да ни помогнат с разопаковането. — Преди да успея да я спра, тя грабна раницата ми и в следващия миг я видях как изважда телефона от страничния джоб, в който го бях сложила. — Какво е това? — попита учудено. — Това не е твоят телефон.

— Този… този… ми е подарък.

Татко се приближи и погледна телефона, който въпреки че все още звънеше, започна да затихва.

— От кого? — Той го взе от мама, преобърна го в ръката си и пак й го подаде. — Изглежда скъп. Кой ти го даде, Ева?

Не успях да измисля отговор толкова бързо и усетих, че почвам да се изчервявам. Лицето на мама помръкна.

— Нали не си го задигнала от някой по-малък ученик? Четох как тийнейджърите ограбвали телефоните си един от друг.

— Мамо! Как можа да си го помислиш? Дори за секунда! — ядосах се аз. Бях ужасена, че може да й хрумне такова нещо.

Мама се ухили.

— Само се майтапя, скъпа. Няма нужда да си толкова сериозна.

— Разбира се, че не бихме си помислили такова нещо — добави татко. — Но може да си го купила от някого, който го е откраднал от другиго?

— Сигурно се шегувате! Сякаш не ме познавате! Собствената си дъщеря!

Мама и татко се разсмяха.

— Само те занасяме, Ева — осведоми ме татко. Хвърлих им най-кръвнишкия си поглед. Понякога имаха странно чувство за хумор.

— Но кажи все пак откъде го имаш — продължи той. — Нали не е паднал от небето?

Адам се изкикоти.

— Може и да е. Беше в тайната й кутия, скрита зад навеса в градината в старата ни къща.

— Каква тайна кутия? — попита баща ми.

Изгледах кръвнишки и Адам, но той само сви рамене, сякаш казваше: „Да не е лъжа?“. Аз се местих от крак на крак, трескаво претърсвайки съзнанието си за някакво обяснение.

Мама погледна от Адам към мен, после пак към Адам и пак към мен.

— Чакам да чуя истината.

— Подарък ми е от някой си Пи Джей. Получих го, защото съм Момичето на зодиака този месец. И го открих в тайната си тенекиена кутия, когато я изрових снощи.

— Тайна кутия? — попита мама.

Татко въздъхна и я погледна уморено. Тя стоеше и чакаше обяснение, но в този момент по улицата се зададе микробусът с багажа ни и взе да бибитка. Татко започна да маха като луд на шофьора, за да му покаже къде да паркира.

Мама все още ме гледаше.

— Двете с теб ще си поговорим по-късно, млада госпожице — заяви и ми върна телефона, след което отиде при татко, за да дадат наставления на преносвачите.

— Няма ли да се обадиш? — попита Адам.

Сведох поглед към телефона. Пак бе започнал да звъни още по-силно, щом мама ми го подаде.

— Да видим — отвърнах и натиснах копчето, което най-много приличаше на копче за приемане на обаждането. — Ало?

— Най-после — чух непознат глас от другата страна. — Разговаря с Ева Палумбо, да? — Не можех да разпозная що за акцент бе този. Звучеше като смесица от италиански и руски.

— Ами… да. Кой се обажда?

— Аз Пи Джей Власаова. Обаждам се каже, че е твой покровител този месец.

— Моля?

— Ти Момиче на зодиака, я?

— А, това ли? Хм! Всички така казват.

— Ти Скорпион, я, я?

— Я, я. Искам да кажа — да.

— Е, тогава аз е твой покровител. Плутон е управляваща планета на Скорпион, тъй че бъде твой покровител.

— Покровител? Управляваща планета… Но какво означава това?

— Означава, че ще получава помощ от мен и други планети в продължение на един месец, докато бъде Момиче на зодиака. Но най-вече от мен, понеже аз управлява Скорпион.

— От теб и другите планети? — попитах и се намръщих на Адам, който слушаше разговора.

— Да. Всички дошли тук в човешки облик. Това не чак такава тайна.

— Кой се обажда? — попита Адам.

Закрих телефона с ръка и прошепнах:

— Някакъв тип Пи Джей. Май е смахнат.

Но Адам не ми обърна внимание. Наблюдаваше приближаването на една кола по пътя. Черен мерцедес с тъмни стъкла, карана от шофьор.

— Какво случва там? — попита гласът от другия край на телефона.

— Току-що пристигна баба. Ъъъ… трябва да вървя. Местим се в нова къща — обясних. Исках да го разкарам. Отчасти защото не го познавах, а и защото исках да ида да посрещна Нона. Нона на италиански означава „баба“.

— Я, я, тръгвай. Много скоро срещнем с теб — каза Пи Джей. — Отивай каже здрасти-здрасти на баба.

— Я, я. Чаооо — изтърсих и прекъснах разговора. Отидох при Адам и Лилит, които махаха към колата от тротоара.

Колата на Нона забави ход и шофьорът паркира пред микробуса. След малко тя излезе и ни лъхна неизменният й парфюм, ухаещ на портокалов цвят. Наричаше се „Загара Ди Сисили“. Разпознавам го, защото веднъж за Коледа тя подари едно шишенце на мама. Мама никога не го използва, но аз обичам да се пръскам с него при специални случаи, тъй като той ме кара да се чувствам пораснала и модерна.

Нона, както винаги, изглеждаше елегантна и стилна в спретнат, шит по поръчка костюм, изрязани обувки без връзки и червен шал, метнат върху раменете й, до които се спускаше гладката й сребристосива коса. Тя разпери ръце срещу нас. Нона е единственият човек, на когото Адам разрешава да го прегръща. Според Лилит брат ни се натискаше да стане любимият й внук с надеждата да наследи солидна част от парите й. А Нона е бъкана с пари. Семейството й е в хотелиерския бизнес в Италия и притежава верига от шестзвездни курорти по Амалфийското крайбрежие5. Адам твърди, че когато „предаде богу дух“, ще остави голямо наследство. Не че за мен е от значение. Аз просто си я обичам. Тя е една от малцината, които могат да ни различат с Лилит дори когато не стоим една до друга (много хора могат да забележат разликата, когато сме заедно, но не и като ни видят поотделно), и освен това разбира от всичко, свързано с мода и дизайн.

— Хубавите ми дечица! — възкликна тя. — Ева, Лилит, още ли сте в черно? Направо ме отчайвате. Красиви момичета като вас трябва да носят цветни дрехи, а не да ходят облечени като за погребение. Адам, колко си пораснал! Всеки път те намирам все по-висок. — Нона спря и погледна към къщата. — Хм, значи е тази, така ли?

Ние кимнахме, застанахме зад нея и заедно се загледахме в новия си дом. Той представляваше бяла самостоятелна къща във викториански стил с четири спални, отдалечена от пътя зад малка предна ливада с храсти и дървета. Беше на два етажа, с големи еркерни прозорци и приятна веранда пред входната врата.

— Какво мислиш, Нона? — попитах.

Тя се обърна и ми намигна заговорнически.

— Мисля, че има потенциал. Тези стари къщи имат хубави четвъртити стаи и високи тавани. Смятам, че може да се направи много уютно с малко принос от точните хора.

— С Лилит ще си имаме собствени стаи — съобщих.

— И аз така чух — отвърна тя и се обърна да ме погледне с тъмнокафявите си очи, които никога не пропускаха нищо. — И как се чувстваш по въпроса?

Под проницателния й взор усетих, че се изчервявам, и се зачудих дали се досеща как наистина се чувствам.

— Ами добре, предполагам. Нали знаеш — ново място, нова страница.

Тя вдигна поглед към небето, което се бе заоблачило като пред заваляване, и стисна ръката ми.

— Браво на теб. Хайде сега да влизаме вътре, преди да е заваляло. Имам изненадващ подранил подарък за рождения ви ден, момичета, както и общ подарък по случай преместването. — После се изкикоти и пак ми смигна. — Не съм сигурна дали майка ви и татко ви ще го одобрят, но мисля, че ще го харесате!

Двамата с Адам я хванахме под ръка от двете страни и се запътихме по алеята.

— Здравейте, милички — извика Нона на мама и татко, които надзърнаха иззад микробуса и си размениха тревожни погледи. Посещенията на Нона винаги бяха свързани с някаква намеса в живота им. Нямах търпение. Обичах намесите й.

Щом влязохме, разведохме набързо Нона из сутерена, а после се качихме в спалните. Моята и на Лилит бяха в задната част с банята между тях. И двете бяха празни, понеже мебелите още не бяха качени, но представляваха светли, просторни стаи с дървени подове.

— Много хубаво — отбеляза Нона с одобрително кимване.

— Нали? Имаме куп планове — обади се Лилит. — Разглеждах разни готик сайтове в интернет и натрупах множество идеи и за двете ни.

Нона ме погледна.

— Сигурна съм, че и Ева има един куп собствени идеи, нали, ангелче?

— Аз… — започнах.

Лилит махна с ръка, сякаш искаше да ме отпрати.

— Да, обаче вкусът ни напълно съвпада.

— Наистина ли? — попита Нона и пак ме погледна.

Забих поглед в пода. Да й кажа ли истината? — зачудих се. — Да издам тайната си?

Но Лилит отговаряше вместо мен.

— Ние винаги вършим нещата заедно, Нона — заяви сестра ми. — И макар че ще имаме отделни стаи, ще бъде сякаш сме в голяма стая, само че разделена на две, ако ме разбираш. Аз ще влизам и излизам от нейната когато си поискам, а също и тя.

Усетих, че сега не му е времето за разкриване на тайни, затова поведох Нона обратно към стълбите и долу в кухнята. Навън вече се изливаше пороен дъжд, така че нямаше как да й покажа задния двор. Дори преносвачите си бяха взели почивка и се бяха подслонили навън под навеса до ливадата.

— Мамо, извинявай, че не можем да ти предложим нищо за пиене — обади се татко, щом влезе, понесъл един кашон, — обаче още разопаковаме, както виждаш.

— Матео, за подстригване си — забеляза Нона. После извади една плоска бутилчица от джоба си и я вдигна нагоре. — Пиенето не е проблем. Познаваш ме — винаги идвам подготвена.

— Всъщност, може би щеше да е по-добре да бе дошла по друго време — продължи татко. — Днес сме ужасно заети, а не искаме да се чувстваш пренебрегната.

— О, няма такава опасност — успокои го Нона. — И не се безпокой, няма да ви се пречкам, нито ще остана дълго. Дойдох само да ви поднеса подаръка си по случай преместването.

Мама влезе след татко.

— Колко щедро от твоя страна. Нямаше нужда да си правиш труда — включи се тя.

— О, напротив. Обичам да ви правя подаръци. Този път много мислих какво да избера, както и за рождения ден на момичетата на двайсет и шести, и смятам, че съм се справила идеално. Знам какви сте със сина ми, когато стане въпрос за обзавеждане — нямате време, все сте заети с книгите си и работата… — Тя направи ефектна пауза и можех да усетя безпокойството, което се надигаше у мама и татко. — Така че се спрях на нещо, което ще ви спести време и пари.

Татко все още изглеждаше на нокти.

— Наистина, мамо, не биваше. А и… — Той извърна поглед към дъжда, който се лееше, сякаш се опитваше да спечели състезанието за най-пороен дъжд на всички времена. — … трябва да продължим с нанасянето.

— Винаги си толкова нетърпелив! Няма да отнеме много време — заяви Нона и погледна часовника си. — Всъщност той трябва да е тук всеки миг.

— Той ли? Кой? — попита мама.

Нона пусна широка усмивка.

— Подаръкът ви. Преобразителя.

Лилит изглеждаше пред припадане.

— Да не би да говориш за Преобразителя от телевизионното предаване?

— Какво предаване? — пак попита мама. Двамата с татко никога не гледаха телевизия, с изключение на разни странни документални поредици на историческа тема, които ни отегчаваха до смърт.

— Той е гост водещ на едно дизайнерско шоу — обясни сестра ми.

— Същият — потвърди Нона. — Използвахме го за всичките ни хотели в Италия, никой не може да се мери с неговия декораторски усет. Разбира се, това беше далеч преди да изгрее звездата му по телевизията.

Татко изглеждаше напълно объркан.

— За какво сте го използвали? Какъв усет?

— Става въпрос за интериорен дизайн — намеси се Лилит. — Той е най-добрият.

— Най-добрият. Но кой точно е този човек? — не спираше с въпросите татко. — Преобразител ми звучи малко странно за нечие име. По-скоро ми прилича на название на електрически уред.

— Преобразителя е прозвище, с което участва в предаването по телевизията. Истинското му име е Пи Джей Власаова.

Сега беше мой ред да припадна, но не от радост, а от изненада.

— Пи Джей ли каза? — Въпросът ми бе заглушен от пронизителния звънец на входната врата.

— Това трябва да е той — обяви Нона. — Обича да оглежда дадения имот, докато е празен, преди хората да са го напъпили с лошия си вкус, тоест с мебелите си.

Лицето на татко се зачерви, а мама изглеждаше на ръба на избухването.

— Е, идете да го поканите вътре — нареди Нона. — Наела съм го за един месец. Ще направи каквото поискате, а аз ще уредя сметките. Нека най-после момичетата да получат стаите на мечтите си, като се има предвид в какво мрачно подобие на стая живееха преди.

Двете с Лилит се втурнахме към входната врата. В мига, в който я отворихме, просветна една светкавица, която освети верандата и него — Преобразителя. Висок, тъмен, облечен в черно наметало, изглеждащ досущ като готик принц. В същия момент изтрещя гръмотевица.

— Еха! Впечатляващо — възкликна Лилит.

Преобразителя направи нисък поклон.

— Пи Джей Власаова на ваши услуги — съобщи той.

След секунди от сенките изникнаха още две тъмни фигури и застанаха зад Пи Джей. Неговите странни на вид асистенти — блондинката с големи черни очила и здравенякът с бръснатата глава — изглеждаха повече като телохранители, отколкото като интериорни дизайнери.

— Мои асистенти — Наталка и Олександър — представи ги Пи Джей.

Двамата се поклониха по съвършено същия начин, по който го бе направил Пи Джей преди малко. Не можех да си поема дъх. Непознатият имаше същия глас и същото име като на мъжа, с когото разговарях по телефона по-рано. А и приличаше на човека, когото бях видяла да ни наблюдава предишната нощ на гробището. Сигурна бях. Сърцето ми се сви от страх, щом той погледна към мен и се усмихна.