Двойна беля

Четвърта главаСтрашна вечер

— Ева, престани да си гризеш ноктите. Чувам те как ги дъвчеш въпреки силния звук на телевизора — скара ми се Лилит, без дори да ме погледне.

Адам взе да се гърчи, напъха пръстите си в устата си и започна да издава шумни мляскащи звуци.

— Ам, ам — подиграваше се той и смучеше ноктите си. — Обичам да ям малки момичешки пръстенца. Глозгам ги до кокалчетата и после ги схрусквам на кашичка, с която мажа лицето си за копринено гладка кожа. Нали така, Ева? Ти си таен вампир, който обича собствената си кръв? Уооо-хоооу-хоооу!

— Да бе, хаха, голям майтап — отвърнах, но махнах пръстите от устата си, щом финалните надписи на филма се появиха на екрана в ъгъла на стаята. Току-що бяхме изгледали диска, който брат ми бе донесъл от видеотеката. Разбира се, беше филм на ужасите. Казваше се „Нашествието на безглавите зомбита“. През някой от идните дни, много, много скоро — помислих си аз, — трябва да им разкрия тайните си. Налага се, защото не мога да продължавам повече така, вече не ми останаха нокти за гризане. Всъщност някой може да натрупа състояние, ако се сети да предложи на пазара изкуствени нокти за ядене, които гризачите на нокти като мен да могат да си купуват.

Адам се пресегна за дистанционното с намерението да изключи телевизора, но тогава започна рекламата на едно шоу за обзавеждане и дизайн.

— Не го изгасяй още — помоли Лилит. — Много ми харесва гостуващият водещ, който води предаването през последните няколко седмици. Истински готик принц. И двете го обожаваме, нали, Ева?

Кимнах, щом се появи образът на водещия. През няколко месеца канеха в предаването нов интериорен дизайнер, който изказваше своите идеи, като същевременно си избираше прозвище, с което да бъде известен през този период. Изборът на новия водещ бе Преобразителя и беше любимец на Лилит — тя бе окачила плаката му на стената над леглото си. Той беше висок, с тъмна коса до раменете, която носеше вързана на тила на опашка — мечта за всяко момиче, което си падаше по готик стила.

— Тоя може да ти е баща — отбеляза Адам. — Как може да харесваш такива типове?

— По-добре такива, отколкото някой пъпчив сополанко от някоя момчешка банда — отвърна Лилит. — Преобразителя е толкова харизматичен, сякаш е мъдра древна душа и знае много неща.

— Пфу! — изсумтя Адам. — Изглежда като изровен от земята. Има нужда от малко тен, без майтап.

В рекламата показаха Преобразителя в различни пози пред сгради, чието обзавеждане е проектирал. Във всички кадри зад него се виждаха двамата му странно изглеждащи асистенти — една блондинка със сурово изражение и един якичък момък с бръсната глава. И двамата имаха напрегнат вид. После образите на екрана се промениха и програмата продължи с обичайните реклами на прах за пране, зърнени закуски и бебешки пелени.

— Добре, вече може да го изгасиш — нареди Лилит.

— Благодаря ви, Ваше височество — отвърна Адам, изключи телевизора и се изправи. — И тъй, мили мои мънички сестрички, какво ще кажете, след като в неделя ще се местим, да посетим за последен път съседния двор?

О, неее! — обзе ме паника. На косъм бях да издрънкам една от тайните си точно в този момент, но Лилит също се изправи.

— О, да, хайде! Да, трябва да го направим заради доброто старо време. Ева? А и утре вечер може да нямаме този шанс, след като багажът ще е събран и мама и татко няма да са заети. Да си вземем палтата, а ти, Адам, се погрижи нашите да не ни усетят. Хайде, Ев!

— Ама нали не се преместваме толкова далеч? Имам предвид, че можем да идем и друг път.

— Не — възрази Лилит. — Няма да е същото. Никога повече няма да можем да се промъкваме по тайната пътечка през дърветата в градината ни. Мисля, че трябва да идем тази вечер и да извършим прощален ритуал.

— Съгласен съм — подкрепи я Адам. — Да не се уплаши, Евче-бебче? Да не се уплаши от страшното филмче?

— Пфу, изобщо не беше страшен. Няколко безглави трупа не могат да ме уплашат. Ами добре тогава, да вървим — заради доброто старо време. Обаче… ъъъ… какво ще правим с мама и татко? Може да ни чуят.

Адам бързо се промъкна на втория етаж и се върна след минутка.

— Спят като агънца — докладва той. — Или в случая с татко — като много шумно хъркащо агънце.

Взехме връхните си дрехи и се запътихме към задната веранда.

— Къде е фенерът? — запита Лилит и се огледа. — Някой го е преместил.

Усетих го в джоба си, останал от излизането ми навън по-рано.

— Може татко да го е прибрал в багажа — предположи Адам. — Не ни трябва. Колкото по-тъмно, толкова по-забавно. — Той погледна през прозореца към небето. — Освен това има много облаци, така че ще е непрогледен мрак.

Нямаше начин да ме закарат в съседния двор без фенер. За нищо на света. Обърнах се и докато Адам отключваше задната врата, се престорих, че съм видяла фенера на лавицата вдясно.

— Чакай, ето го — извиках и бързо го извадих от джоба си, за да го видят в ръката ми.

— Не мисля, че ни трябва — настоя брат ми.

— За всеки случай — рекох и Лилит кимна в съгласие.

— Макар че, ако ще правим прощален ритуал, щеше да е по-добре да имаме свещ. Ще взема една от шкафчето под мивката, стига да не са ги опаковали вече. — Тя се разтършува и след малко се появи с една свещ и кутия кибрит, които мушна в джоба си.

Затътрихме се по градинската пътечка, завихме вдясно зад живия плет, после Адам се прехвърли през високата до колене ограда и мина през пролуката между редицата от иглолистни храсти. Беше лесно да го направим, защото бяхме минавали по този път безброй пъти.

След малко се озовахме в съседния двор. Под съседния двор се разбираше гробището. Един мизерен лунен лъч просветна иззад облаците и за кратко освети редовете от безмълвни гробове. Очите ни скоро се приспособиха към тъмнината. Над главите ни в нощта се издигаха ангели, разперили крилата си, сякаш защитаваха онези, които лежаха под земята. Върху други гробове имаше обикновени надгробни камъни, на които бяха издълбани имената на починалите. Виждаха се разни вази с цветя — някои бяха свежи, явно поставени наскоро, а други бяха изсъхнали, оставени без надзор отпреди седмици. В далечината под тъмното небе се очертаваха силуетите на дърветата, някои лишени от есенните си листа. Потръпнах от студ.

— Добре ли си, Ев? — попита Лилит.

Кимнах.

— Да. Защо да не съм? И не ми викай Ев. — Семейството ми ме наричаше Ев, а понякога дори Евче или Евинце, което истински ме дразнеше. С техните имена никой никога не си правеше експерименти.

— Само питам — сопна се Лилит. — Няма нужда да се надуваш.

— Не се надувам. И съм добре. — Всъщност не бях добре. И това беше една от тайните ми. Бях ужасена, както винаги, когато идвахме на гробището — още от първия път, когато бяхме на осем години. Това беше любимото място на Лилит и Адам, а любимото им занимание бе да седят върху някой гроб и да си разказват истории за духове. Понякога дори се маскираха като духове и таласъми, особено за Хелоуин.

Винаги, когато ни идваха на гости разни приятели, те бяха водени на това място — явно повечето хора си умираха за страшни преживявания — и скоро тази традиция се превърна в нещо като празничния номер на Палумбо под надслов: изкарай ангелите на приятелчетата си. Никога не ми е харесвало. Нито веднъж. Всичко, което получих от този номер, беше навикът да си гриза ноктите и страхова невроза. Разбира се, много бързо осъзнах, че никога няма да мога да си призная колко ме е страх или как истински ненавиждам да ходя там. Ако го сторех, щяха да ме изоставят и да ми се присмиват. Лилит използваше преживяванията си там, за да подхранва поезията си и имиджа си на готик принцеса, а Адам — за да печели нови приятели, демонстрирайки колко е смел, колко разтреперващо плашещ може да бъде и как не съществува предизвикателство, което да не приеме, или страшно място, на което да не дръзне да отиде — с изключение на криптата в отсрещния край на гробището. Дори Адам не беше толкова глупав да ходи там. Носеха се слухове, че през осемнайсети век шест деца са се заключили вътре на Хелоуин, а на следната сутрин намерили само дрехите им и следи от нокти на вратата, откъдето са се мъчили да се измъкнат. Останките им никога не били открити. Легендата гласеше, че ако някой влезе вътре на Хелоуин точно в полунощ, костите му ще се превърнат на прах и ще се разпилеят из гробището. До криптата имаше шест гроба, за които се твърдеше, че са били направени, за да напомнят за случката. Изтръпвах, когато минавах оттам денем, а какво оставаше да припаря там през нощта.

Изведнъж Адам изскочи иззад едно дърво. Лилит изпищя и се разсмя, а аз паднах назад и си ожулих рамото в една надгробна плоча. Всичко давах брат ми да не прави така. Окопитих се и си поех дълбоко въздух. Може би сега бе моментът да им разкажа за тайния си страх — щеше да е като част от ритуала по сбогуването ни с гробището. Да им призная, че посещенията ни тук ми бяха причинили страх от тъмното, ненавист към филмите на ужасите, отвращение към гробищата и множество кошмари.

Толкова се радвах, че се местим на място, обградено от всички страни с къщи. Къщи, които Лилит и Адам се надяваха да са обитавани от духове. Къщи, които аз се надявах да бъдат обитавани единствено от живи хора. Но преместването ме бе изпълнило и с чисто нов страх — собствената ми стая. Като се имаше предвид, че се страхувам от тъмното, идеята не ми се струваше особено привлекателна. Нещата бяха горе-долу наред, докато деляхме стаята с Лилит — сякаш присъствието й ме закриляше и ми вдъхваше смелост. В новата къща щях да съм съвсем сама и това ме изпълваше с ужас. Беше време да си призная, че аз, втората по главнокомандване след готик принцесата Лилит, всъщност мразех тъмнината. Поех си дълбоко въздух, за да събера сили за признанието си.

— Всъщност, хора, трябва да ви кажа нещо — започнах.

— Чудесно. Нова история за духове? — предположи Адам и застана до една статуя на ангел, надвиснал над гроба на някой си Ерик Барингтън, починал в съня си през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

За втори път тази вечер смелостта не ми достигна и аз изтърсих един виц, който Мери ми бе разказала предишния ден.

— Кой дух обитава футболното игрище?

— Не знам — отвърнаха в един глас Адам и Лилит.

— Гол-търгайстът.

Лилит и Адам изпъшкаха с досада.

— Ама че тъпотия — рече Лилит.

— Не знаеш ли някоя страшна история? — попита Адам. — Все Лилит и аз разказваме хубавите мистерии.

— Обаче тя е тази, която е… как беше, Ева? А, да, Момичето на зодиака — обяви Лилит.

— Какво е това? — полюбопитства Адам.

— А, нищо — отвърнах. — Някаква тъпа реклама в интернет.

Точно в този момент забелязах как нещо помръдна зад рамото на Адам, нещо сред дърветата. Погледнах натам. Не нещо, а някой. Нечия фигура с черно наметало.

— Божичко! — изпищях и посочих натам. — Ей там! Там има някого.

Лилит и Адам подскочиха стреснато.

— Какво? Кой? Какво видя, Ева? — попита Адам.

Усещах, че не мога да си поема въздух.

— Н-н-някаква фигура, висок… мъж, струва ми се. Адам, недей!

Брат ми се бе втурнал по посока на дърветата.

— Излез, излез, където и да си — извика той, после се огледа. — Няма никого.

Лилит ме хвана под ръка.

— Браво, Ева. Замалко да се вържем. Този твой писък прозвуча много достоверно.

— Ама аз наистина видях някого. Честна дума!

— Да бе — рече тя, щом Адам се върна при нас.

— Там няма никого, хлапе — увери ме той.

Сърцето ми биеше лудешки.

— Трябва да ми повярвате. Знам какво видях, не си въобразявам. Да си вървим вкъщи. — Тръгнах към пролуката между храстите, но Адам ме дръпна назад.

— Може вече да спреш с театъра — рече. — Успя да ни заблудиш за момент с този първокласен писък и знаем какво искаш да постигнеш — опитваш се да компенсираш липсата на добра история. Това, което искаме от теб, е хубава страшна история като тези, които измисляме двамата с Лилит. Разбираш ли, малко мое… как я нарече, Лилит? Момиче…

— Момиче на зодиака — отвърна сестра ми. — Изглежда, че двете сме с различни изгряващи знаци, или както там се казва. Ева пак се ровичкаше в разни астрологични сайтове.

Извърнах отново поглед към дърветата, но всичко изглеждаше замряло. Нито звук, нито движение. Въпреки това нямах търпение да се приберем вкъщи. Адам кръстоса очи и сложи фенера под брадичката си, за да заприлича на зомби.

— Ева Палумбо, астрологията е за смотаняци, за хора без мозък, което означава, че ти нямаш мозък, което пък означава, че някой ти го е изял. Някоя вечер някой е влязъл през прозореца и ти е изгребал мозъка през ухото.

— Или са ти го изсмукали със сламка — добави Лилит. — През очната ти ябълка.

— Ъх! — изстенах. — Бихте ли престанали? Толкова е отвратително, а и астрологията не е за смотаняци. Използва се от много хора, и то от такива с мозък.

Адам взе да светва и изгасва фенера, така че призрачното му лице ту се появяваше, ту изчезваше.

— Посочи ми някакъв убедителен аргумент в полза на астрологията.

— Добре. Аз… — Погледнах към небето, където лунната светлина се мъчеше да пробие през облаците. Един облак се отдръпна и изведнъж пред мен се откри яркият полумесец. — Добре, погледни Луната. — Лилит и Адам вдигнаха погледи нагоре. — Всички знаем, че Луната въздейства на морето, на приливите и отливите, нали?

— Да — съгласи се Адам. — Всеки го знае.

— Също така знаем, че и Слънцето влияе на планетата ни по много начини — дава ни светлина, топлина, въздейства на растенията…

— И тъй нататък, и тъй нататък — прекъсна ме Лилит с досада.

— Добре. Това са само две от небесните тела, за които знаем, че ни влияят. В астрологията са десет. Не знам точно какво правят, но всички те са в различни позиции на небето, нали така? Някои са по-близо до Земята, други са по-далеч. И ако Луната може да влияе на морето, а Слънцето — на растенията, защо да не могат да влияят и на човешките същества?

— Накъде биеш, Ев? — попита Адам. — Защото дотук не каза нищо, с което да ме убедиш.

— Опитвам се да кажа, че там в небето може да има природни сили, които оказват влияние и на нас, като се има предвид, че сме живи същества на тази планета. Това е нещо като гигантска компютърна програма — всички различни елементи наоколо в момента на раждането ни определят конкретни неща за нас. В зависимост от разположението на планетите в небето и ъгъла на наклона на земната ос възниква нещо изключително уникално за всеки индивид.

Лилит кимна.

— Мисля, че ще се съглася с теб.

— Тъкмо затова, когато съм се родила аз, двайсет минути след Лилит, в подредбата на планетите в небето е настъпила някаква промяна в сравнение с момента на раждането на Лилит. Защото през това време Земята се е завъртяла малко, така че всички планети са се разположили под леко по-различни ъгли.

Адам кимна.

— Може и да имаш право. Това би обяснило защо тя обича да командва, а ти — не. — После се засмя. — Но все пак всичко това може да са пълни глупости.

Вдясно от Лилит забелязах някакво движение с ъгълчето на окото си. Хвърлих поглед зад нея и… кълна се, че видях движеща се сянка сред дърветата. Беше толкова тъмно, че не можех точно да я различа.

— Адам, зад теб — изпъшках. — В дърветата! Сигурна съм, че има някого.

Адам даже не си направи труда да се обърне.

— Да, да, няма да се хванем повече. Поне измисли нещо ново.

— Ама аз…

— Тъъъпооо — рече Лилит.

— Лилит, ти поне познаваш кога казвам истината — знаеш, че е така.

Лилит се вгледа съсредоточено в очите ми за няколко секунди.

— Добре, мисля, че не лъжеш. Но Адам твърди, че там няма никого, и според мен той също казва истината. А и нали знаеш как човек започва да си въобразява разни неща, когато е уморен. Мисля, че просто си уморена. Късно е и…

Чашата преля. Исках да се махна от това гробище възможно най-бързо.

— Добре де. — Забутах Лилит към пролуката в храстите. — Добре, може и така да е. Да речем, че не мога да измисля свястна страшна история тази вечер, не мога и астрологията да обясня, но има и още нещо, което не мога да обясня. Истинска мистерия! — Сниших гласа си до загадъчен шепот. — И тя се намира вкъщи под леглото ми точно в тази минута!

— Какво е? Стар чорап и миризлива маратонка? — предположи Адам. — Това не е никаква мистерия.

— Не точно. Аз… — Поколебах се за момент, чудейки се как щях да обясня тенекиената кутия с тайните ми неща вътре и мястото, където я бях крила години наред. После осъзнах, че няма значение дали ще научат за скривалището ми, защото се местехме и то вече беше непотребно. А ако се качах в стаята си достатъчно бързо, можех да извадя и да скрия тайните листове под дюшека и да им покажа само мистериозните пакети.

— И какво има под леглото ти тогава? — попита Лилит. — Труп?

— Разбира се, че не. Никога не съм ви казвала, но имаше едно местенце в градината, където си криех разни неща. В една стара тенекиена кутия…

Лилит изглеждаше изненадана.

— Имала си скривалище и не си ми казала?

— Нали не мислиш, че знаеш всичко за живота ми?

Тя се намуси.

— Явно не. И какво си държеше там?

— О, нищо важно. Разни неща от детските си години, като стари камъчета или миди, които събирахме по време на ваканциите си, такива неща.

— Но защо не ми каза? — недоумяваше сестра ми.

— Не знам. Просто исках… не знам точно. Както и да е, не бях слагала вътре нищо от много отдавна — излъгах. — Но отидох да я изровя, защото кутията е хубава. Получих я веднъж за Коледа с шоколадови бонбони вътре. И ти получи същата, Лилит, само че зелена, а моята беше червена. Мисля, че ти си изхвърли твоята.

Адам взе да губи търпение.

— Е, и какво? Изровила си я и си намерила вътре мухлясали бонбони и умрял плъх?

— Не. Изрових я и вътре имаше два пакета.

— Които ти си оставила там? — подсказа Лилит.

— Не. Които не съм оставяла вътре.

Това привлече вниманието им.

— Не е възможно. Измисляш си — каза Адам.

— Не, истината ви казвам.

— И какво имаше в пакетите? — попита той.

— Още не знам.

— Защо не ги отвори?

— Ами, ъъъ… — Поколебах се отново, понеже не ми се щеше да им разкривам цялата истина, а част от мен вече съжаляваше, задето изобщо си бях отворила устата, но отчаяно исках да ги разкарам от гробището. — Мама точно тогава влезе в стаята и не исках да ги види.

— Най-вероятно тя ги е сложила — предположи Адам, а Лилит кимна в съгласие.

— Не, не мисля, че е тя. Тя не знаеше за скривалището. А и пакетите бяха опаковани в тъмночервена хартия. Опаковани много хубаво при това, а знаем, че мама хич не я бива в опаковките. Тя просто натъпква всичко в пакетите и слага малко тиксо отгоре.

Лилит кимна.

— Вярно е. А как изглеждаха?

— Като опаковани в някой магазин. Много хубаво… но по-интересното е, че върху единия имаше етикет, на който пишеше: „За Момичето на зодиака“.

Адам избухна в смях и запляска бавно с ръце.

— О, добър опит, Ева. Не беше много страшно, но си го биваше.

— Не ви лъжа.

— Добре — продължи брат ми. — Кога за последно си слагала нещо в безценната си кутийка, момиченце на зодиака?

— Беше отдавна — излъгах. Всъщност беше преди около две седмици, но нямах намерение да им казвам, освен ако не намереха листовете ми.

— Има само един начин да разберем дали казва истината — заяви Лилит.

— Май да — рече Адам. — Да отидем да проверим.

Най-после тръгнаха по посока на пролуката в иглолистните храсти.

— Сбогом, гробище — провикна се Адам.

— Шшшт! — обадих се аз. — Ще събудиш мама и татко.

— Както и мъртвите — добави Лилит през смях. — Но не мислите ли, че трябва да извършим ритуала със свещта и всичко останало? Както си му е редът?

— Не. Да се прибираме сега и ъъъ… да се върнем през някоя специална вечер — като вечерта на Хелоуин например. Пада се в края на месеца, така че не е много далеч.

— Май стана късно — размисли Лилит, — а сутринта трябва да ставаме рано.

— Сбогом, призраци и таласъми, сбогом на всички, които почивате там — изтърси Адам с висок шепот.

— Дано изтерзаните ви души намерят покой — добави Лилит, а аз я задърпах напред.

Когато дойде моят ред да се провра през храстите, аз се обърнах назад, за да се уверя, че никой не ни следва. И още веднъж зърнах нечия фигура, мога да се закълна. За част от секундата, щом луната се показа иззад един облак и освети гробището, мярнах висок тъмен мъж с наметало. За миг луната освети бялото на очите му, щом той се обърна, и бях сигурна, че гледа право в мен. Хвърлих се напред в храстите и почти паднах, но не се сдържах и погледнах назад за последен път. Мъжът беше изчезнал и видях само лъч лунна светлина, спускащ се върху гроба, където само допреди секунди бе стоял той.