Двойна беля

Шестнадесета главаПоследни тайни

— Коя е Лилит? — попита един разярен баща, след като огледа странно изглеждащата ни групичка при портите на гробището.

Госпожица Рийгън бе пристигнала, както и Нона с колата и шофьора.

Децата посочиха към двете ни с Лилит. Сестра ми се бе вцепенила, затова не се поколебах и за миг.

— Аз — казах и пристъпих напред.

Нона ни наблюдаваше и за миг си помислих, че ще ме издаде, но тя погледна към Лилит и явно разбра защо го правя.

— Ще си платиш — заплаши ме ядосаният баща.

— Точно така. Какво си си въобразявала, че правиш, да му се не види? — попита една майка със съсипан вид, чието дете я бе сграбчило през врата и стискаше като удавник.

— Много съжалявам, наистина много — рекох. — Беше ужасно глупаво от моя страна и се кълна, че никога, никога повече няма да правя така. Моля ви да ми повярвате.

— Трябва да я отстранят от училище до края на годината — подхвърли бащата.

— Ще бъде наказана — заяви госпожица Рийгън, като пристъпи напред, — но засега нека приберем децата по домовете им и да ги сложим да си легнат. Училището по-късно ще вземе решение как да постъпим с Лилит.

За щастие събралите се също като нас искаха да се приберат възможно най-скоро и бързо се разпръснаха.

След малко се намирахме на задната седалка в колата на Нона на път за вкъщи. Лилит мълчеше, седнала със събрани ръце, и гледаше през прозореца. Хванах едната й ръка, а тя ме погледна и ми се усмихна тъжно.

Нона се държа страхотно. Не каза нищо на Лилит, нито спомена нещо на мама и татко, след като те се върнаха десет минути след нас.

— Нека да остане наша малка тайна — прошепна тя, докато те окачаха палтата си. После приготви гореща вана за Лилит и ни направи горещ шоколад, който донесе в стаята ми.

— Защо не спиш при Ева тази вечер? — предложи тя, щом пресушихме чашите си. — Преживя голям ужас.

Лилит ме погледна.

— Съгласна ли си, Ев?

— Разбира се — отвърнах. — Няма проблеми.

Мама разпъна походното легло в другия край на стаята ми и застана усмихната на вратата.

— Уж искахте отделни стаи, а май не можете една без друга.

— Само за тази вечер — обади се Лилит. — Понеже е Хелоуин.

По-късно, когато изгасихме лампите, аз седнах в леглото и включих фенера.

— Мислиш ли, че ще можеш да съчиниш стихотворение за случилото се тази вечер?

Лилит не ми отговори веднага.

— Всъщност, Ева, аз… трябва да ти кажа нещо по този повод. Нещо като… тайна…

Моментът е подходящ — прецених. — Трябва да й съобщя последната си тайна.

— Аз също.

— Обещай да не ме намразиш — изрекохме в един глас.

— Обещавам — отвърнахме пак заедно, а после и двете се засмяхме.

— Първо ти — казахме едновременно и отново се засмяхме.

— Добре — започна Лилит. — Обикновено съм първа, след като съм първата жена и тъй нататък.

— Именно — съгласих се.

— Ето какво. Аз… такова… уф, трудно е. Добре, просто ще го кажа. Става въпрос за стихотворенията ми. Аз не ги съчинявам сама. Използвам един интернет сайт, в който има готови стихове и аз само избирам от четири възможни, а програмата ги подрежда и съчетава… така че виждаш, че съм долна измамница и не заслужавам наградите, които съм получила… и се обзалагам, че ме мразиш и ме мислиш за лъжкиня.

— Аз… — Не знаех какво да кажа. Лилит не бе написала нито едно от стихотворенията си. — Нито едно ли? Не си съчинила дори едно стихотворение?

— Не. Изобщо не ме бива в писането на поезия и съм пълна бездарница.

— Аз… аз… — Започнах да се смея. Всички тези драматични и страховити стихове — не бе написала нито един от тях. Тя също се смееше, но си личеше, че смехът й е по-нервен.

— Нали няма да кажеш на никого? — попита.

— Няма, ако не искаш.

— Повече няма да правя така. И без това не ми е особено приятно да мамя.

— Няма да те издам. Не се тревожи.

Отвън просветна светкавица, която освети стаята ми, а след нея изтрещя оглушителен гръм. И двете подскочихме, а Лилит изглеждаше особено разтревожена.

— Мислиш ли, че това е знак, че трябва да върна наградите си за поезия? — попита тя.

— Може би — рекох. — А може би е най-обикновена гръмотевица.

Просветна втора светкавица и изтрещя още по-оглушителен гръм. Прозвуча така, сякаш е паднал току над къщата.

— Май… трябва да върна наградите — заяви Лилит. — Да. Ще го направя. Трябва.

— Решението е твое — изтъкнах. — Аз няма да кажа на никого.

И двете легнахме и се загледахме в тавана.

— Каква е твоята тайна? — попита Лилит след няколко минути.

— Че пиша свои собствени стихотворения — отвърнах. — От години. Не знам дали стават за нещо, обаче… не са готик, а са… за хубави работи, за всичко, което харесвам, включително и за котенца. Обещай да не повърнеш.

— Обещавам.

— Криех ги в тайната си кутия — обясних. — Заедно с тайните си планове за стаята.

Отново замълчахме за кратко, размишлявайки върху тайните, които си бяхме споделили една на друга.

— Уж сме близначки, а изобщо не сме предполагали за какво си мисли другата — учуди се Лилит.

Сетих се как бях чула в съзнанието си виковете й от криптата.

— Понякога се усещаме. Мисля, че се получава, когато сме в беда.

— Може би — каза Лилит.

— Определено. Винаги ще бъдем близначки, никой не може да ни отнеме това, но едно нещо се промени — преди си мислех, че аз съм си аз, но в две тела. Сега смятам, че съм не само близначка, но също и независима и уникална личност.

— И аз така — съгласи се Лилит.

След което и двете избухнахме в смях.