Двойна беля

Единадесета главаКуриерът моторист

— Какво става, по дяволите? — извика татко и изтича до предния прозорец. Беше петъчната утрин от междусрочната ваканция.

Лилит остави препечената филийка, с която закусваше, и се втурна след него. Аз не бях толкова бърза. Всъщност изобщо не ми се занимаваше. Бях прекалено уморена, за да се втурвам накъдето и да било, понеже цяла седмица почти не бях спала. След обаждането на Неса положението не се бе подобрило, защото, преди да се усетя, бе дошла поредната нощ. И следващата. И по-следващата… И всеки път изникваха същите стари страхове, без значение колко пъти си повтарях, че трябва да се отпусна. През две от нощите стоях будна до малките часове, борейки се с въображението си и страха от тъмнината, преди най-накрая да се унеса вследствие на изтощението.

— Ела, Ева! — провикна се Лилит. — Трябва да видиш това.

Затътрих крака към прозореца, където стояха с татко. Гледката беше много странна. Пред къщата ни имаше спрял мотоциклет, а на задната му седалка, обвила ръце около водача и облечена от глава до пети в черна кожа, беше Нона. Тя ни видя, че я зяпаме, и ни помаха весело.

Татко изпуфтя.

— Какво пак й е скимнало на тази жена! — изсумтя той.

— Браво, Нона! — възкликна Лилит, щом мъжът от мотора си свали каската и пред нас се разкри красив младеж, може би към осемнайсетгодишен, с дълга до раменете лъскава кестенява коса, която той небрежно разтърси. — Къде е намерила това момченце?

Нона слезе от мотора и се отправи по алеята към къщата, а татко отиде да я посрещне, като през цялото време сумтеше и пуфтеше неодобрително.

— Наистина, смяташ ли, че е приемливо на твоята възраст да се държиш като щура тийнейджърка? — попита я той.

Нона се засмя.

— Смятам, че точно това трябва да правя — отвърна тя, после погледна към нас със сестра ми. — Момичета, имам инструкции от Пи Джей. Каза ми, че тъй като родителите ви ще ходят на работа днес, аз трябва да ви отстраня от пътя на работниците тук. Няма да е много забавно да стоите насред целия шум, който вдигат. И така, Лилит, скъпа, с теб отиваме на покупки.

Лилит изглеждаше много доволна, защото пазаруването с Нона винаги беше страхотна забава, понеже тя обичаше да ни глези и да ни купува подаръци.

— Може ли и аз да дойда? — попитах, макар да знаех, че вече имам друга уговорка. Такава, която ме ужасяваше от седмици — с психоложката, с която трябваше да обсъдим гризането на ноктите ми.

— Не сме те забравили, ангелче — рече Нона. — Ти тръгваш с Херми, който чака отвън.

А, Херми — това е името за Меркурий, крилатия вестоносец — сетих се аз, като надзърнах към него. Той ме видя, че го гледам, и ми махна.

— Какво? На мотора? — извикахме татко, Лилит и аз едновременно, но татко го каза с изненада, Лилит — със завист, а аз — с вълнение. Винаги съм мечтала да се возя на мотор.

— Точно така, Матео — потвърди Нона. — Не се тревожи, проверила съм го. Няма начин да пусна внучка си с някой непознат. Познавам дядото на Херми, доктор Кронос. Заедно играем бридж в Осбъри. Той е учител между впрочем.

— Ами само ако Ева иска да се качи на мотор — смотолеви татко. — И къде ще я заведе? Тази работа изобщо не ми харесва.

Надзърнах отново към Херми. Изглеждаше дружелюбен и както бе отбелязала Лилит, беше тотален сладур. Може би някой трябваше да ни снима заедно и можех да показвам снимката наляво-надясно из училище. Всички щяха да си умрат от завист.

— За бога, Матео, аз съм ти майка. Имай ми малко доверие. Херми е тук, за да заведе Ева на срещата й с психоложката днес. Без съмнение си забравил.

На татко му стана неудобно за момент.

— Мариса ме помоли да уредя някой да я закара, тъй като и двамата ще сте на работа — добави Нона.

— Да, но не сме очаквали мотор — обади се мама, която се появи зад нас с поднос с кафе. — Мислех, че ти ще я заведеш с колата си.

— Добро утро и на теб, Мариса — каза Нона. — Наистина не си пестите благодарностите в това семейство. Защо ли изобщо си правя труда!

Обвих ръце около кръста й.

— Умирам да се возя на мотор — признах.

— И аз — чух как измърмори Лилит зад мен. В погледа й се четеше неподправена завист.

След петнайсет минути носех каска и се намирах на задната седалка на мотора, който се носеше с ръмжене по улиците. Беше прекрасен ясен есенен ден, без нито едно облаче в небето, и усетих как настроението ми се вдига, виждайки как хората по тротоарите спираха и ни гледаха, докато профучавахме край тях. Минахме през цялото село Осбъри, покрай магазините и край фризьорския салон „Пентаграм“ и поехме по един селски път.

— Почти стигнахме — извика Херми. — Добре ли си там отзад?

— Да — извиках в отговор.

Подминахме една църква, изкачихме един хълм покрай някакъв парк, за който се рекламираше, че бил свещено място и в него имало свещен кладенец, и едва тогава Херми спря. Слязох и се огледах.

— Ех, че красиво! — възкликнах. Вдясно от мен, над малка каменна ограда, се откриваше панорамна гледка към обширни полета, простиращи се докъдето поглед стига. Вляво от нас се издигаше лек склон със скалист връх.

Херми посочи склона.

— Там горе — рече.

— Сигурно има някаква грешка — обадих се. — Имам среща с психоложката си. Звънни на Нона или на мама. Мисля, че си объркал мястото.

— Не, тук е — заяви Херми и се отправи нагоре по хълма. — Тя каза, че ще се срещнем на върха. Често обича да работи на открито.

Последвах го нагоре по очертаните стъпки, които ставаха все по-стръмни, колкото по-високо се изкачвахме. От време на време се налагаше да спирам да си поемам дъх, понеже върхът явно бе по-далеч, отколкото ми се бе сторило отдолу. Гледката ставаше все по-хубава с набирането на височина. Сякаш се намирахме на върха и в средата на света — виждаше се на километри във всички посоки. Херми изобщо не изглеждаше затруднен от стръмния наклон. Той крачеше уверено, все едно се разхождахме по равното.

Щом приближихме върха, различих по-ясно скалистото възвишение. Беше висока постройка с отворени сводове отпред и отзад. От отсрещната му страна мярнах нечий силует. Беше жена с бяла коса до кръста, облечена в дълга до глезените синьо-зелена рокля. Изглеждаше като някоя дама от времената на крал Артур и Камелот.

Херми ми направи знак да се приближа и помаха на жената, която също помаха в отговор. Беше красива като приказна кралица, с чиста, бяла кожа и синьо-зелени очи, които отиваха на роклята й. На врата си носеше медальон във формата на полумесец.

— Момиче на зодиака — приветства ме тя, щом се качихме при нея.

— Ух, уф, да — изпъхтях аз, едва поемайки си дъх.

— Аз съм Селена Луна — представи се жената. — Майка ти те записа да се срещнем.

Загледах я с възхищение.

— Да, обаче… ти наистина ли си психолог?

Тя кимна и ми посочи една тревиста могилка, на която да седна. Седнах и Селена дойде при мен.

— Прекрасно е тук горе, нали? — попита.

Кимнах.

— Обичам да работя на открито, когато мога — продължи тя, а Херми се излегна на земята по гръб, сложи ръце на тила си и се загледа в небето. — Искам да кажа, защо да се затваряме в някаква стая, когато можем да сме навън на чист въздух?

— Ами да — смотолевих, но вътрешно се зачудих какво, за бога, щяхме да правим тук. Познавах няколко момичета, които бяха ходили на психолог, и според разказите им нищо такова не им се бе случвало.

— Е, казаха ми, че се страхуваш от тъмнината? — подхвана тя.

Кимнах, макар да ми се стори нелепо. Страховете ми от предишната нощ ми се струваха на светлинни години от слънчевото, открито място, на което се намирахме, и от двете прекрасни личности, които бяха до мен.

— И че никой в семейството ти не знае за това? — добави Херми.

Проклятие — възнегодувах. — Тази Неса май не може да си държи устата затворена. Има ли някой, който да не знае тайните ми?

— Не се бой — каза Селена, сякаш доловила мислите ми. — Само ние, хората планети, знаем за страховете ти. Налага се, иначе няма да можем да ти помогнем, а тъкмо такава е ролята ни през този специален за теб месец.

— Разбирам. Хм, за тази работа с хората планети — поправи ме, ако греша — да не сте част от едно семейство, което обича да си избира имена, означаващи планети?

Херми и Селена се спогледаха, сякаш бях казала нещо смешно. После жената кимна.

— Може и така да се каже. Имената ни произхождат от планети, но всяко Момиче на зодиака тълкува присъствието ни по различен начин — обясни тя.

— Ще оставим на теб да решиш кои или какви сме — вметна Херми. — Няма особено значение. Важно е какво ще научиш през този месец. А и като се замислиш, ти самата можеш ли да обясниш коя си в действителност отвъд името си и физическото си описание?

Така поставен въпросът, осъзнах, че не мога и че аз, Ева Палумбо, съм също такава загадка за себе си, каквато бяха и те.

— Май не — отвърнах.

— Е, готова ли си да започнем сеанса? — попита Селена.

— Предполагам — рекох. — Какво трябва да правя? Трябва ли да говоря?

— Можеш да правиш каквото пожелаеш. Обикновено водя сеансите сама, тъй като някои хора предпочитат разговорите ни да останат поверителни, но при теб нещата са различни. В хороскопа ти Луната и Меркурий са в съвпад в момента. Меркурий ръководи комуникациите, както и други неща, а Луната управлява емоциите и… о, нека те улесня. Днес просто е хубав ден да изкажеш чувствата си, ако поискаш. Затова първи въпрос — имаш ли нещо против Херми да остане и да се намесва от време на време? Той наистина познава всички тънкости на общуването и може да ни бъде от помощ.

Херми ме заслепи с неустоима усмивка.

— Добре, може да остане — отвърнах и му се усмихнах на свой ред.

— Хубаво — каза Селена. — Как се чувстваш, Ева?

— Страхотно. — Наистина се чувствах страхотно, но после се притесних, защото видях как Селена се загледа в ноктите ми или по-скоро в тяхната липса.

— Но невинаги се чувстваш така май? — предположи тя.

— Май не.

— Страхотно уплашена, страхотно несигурна, страхотно нервна и страхотно изтощена — обади се Херми. — Понякога хората отговарят механично на този въпрос — „О, страхотно!“, — но ако се задълбочим малко, разбираме, че са изплашени, несигурни, нервни и изтощени.

— Хей, не съм чак толкоз зле — възразих. — Имам предвид, че съм добре, като казвам „страхотно“.

— Добре, страхотно — отбеляза Херми, но не бях сигурна дали се занася.

— Как се чувстваш, когато, да речем, си гризеш ноктите? — попита Селена.

— Понякога ми е нервно — признах.

— Разкажи ми какво изпитваш в тези моменти — насърчи ме тя. — Опитай се да си припомниш последния път, когато си се почувствала така. Може да затвориш очи, ако ще ти бъде по-лесно.

Затворих очи и се помъчих да си спомня как се бях чувствала миналата нощ, преди да се обадя на Неса и най-накрая да заспя.

— Добре. Понякога сякаш вътре в мен се спотайва нещо, нещо ужасяващо, като отровна змия, стегната и увита в стомаха ми, и тогава се чувствам най-зле. Всяка частица от мен сякаш се напряга до краен предел и напълно блокирам, без да мога да изляза от положението. И това състояние ме кара да си представям разни неща, които ме изпълват със страх.

Отворих очи и Селена кимна.

— Страх. Може да те парализира.

— Но понякога страхът е хубаво нещо. Например ако попаднеш в ситуация, когато сетивата ти те предупреждават, че не си в безопасност — да кажем, когато си вървиш по улицата и усетиш, че нещо или някой не е наред. В такива моменти страхът може да ти е приятел, понеже може да те предупреди за нещо.

— По-често обаче — изтъкна Селена — онова, от което се страхуваме, е част от въображението ни и може да се трупа и трупа, докато съсипе живота ни.

— Страхът — намеси се Херми — в много случаи означава лъжливи очаквания, които са привидно реални. Както каза Селена, ние се плашим от неща, които си въобразяваме, които дори не са реални. Това не е за пренебрегване обаче, защото ни кара да се чувстваме ужасно. Понеже чувството на страх си е съвсем реално.

— Точно за този вид страх ще си говорим днес — заяви Селена, — защото в такива моменти най-доброто нещо, което може да се направи, е да поговориш с някого. Кажи на майка си или на сестра си или на някоя приятелка.

— Не! Не мога. Не мога. Не мога. Не мога.

— Защо не? — поиска да узнае Херми.

— Мама и татко биха го сметнали за слабост. Те не боравят с чувства, а само с разум и логика. Ще се наложи да обяснявам защо се чувствам така понякога, а аз не мога да започна. Адам и Лилит ще ме вземат за лигла, както и Мери. Няма да ме канят на страшните си сбирки, нито да ме викат да гледам филми на ужасите с тях. Ще остана без приятели и ще изпусна всички купони. — Доплака ми се след това признание и Селена се пресегна и сложи ръката си върху моята.

— Но тези купони не са ти забавни, нали? — попита тя.

— Трябва да се довериш на близките си — намеси се Херми. — Хората са по-склонни да изслушват, отколкото предполагаш. Ти само си въобразяваш каква би била реакцията им, както и всичко останало.

— Защото не ги познавате. — Разбрах, че съм прозвучала сърдито.

Изведнъж Селена се изправи и се протегна.

— Но първо трябва да се освободиш от всичките си проблеми — каза тя. — И точно това ще направим — затова те доведох тук горе, където никой не може да те чуе.

Започна да ме обзема паника. Божичко! — изтръпнах. Нона грешеше. Тези двамата ме бяха довели на място, където никой да не можеше да ме чуе. Усетих познатото чувство на страх да ме завладява, докато въображението ми се развихри и си представих как ме изоставят тук или ме отвличат. Сигурно физиономията ми ме е издала, защото Селена ми помаха да застана до нея.

— Това е — заяви тя. — Това е чувството, нали? Което изпитваш сега, което те яде отвътре и превзема съзнанието ти.

Почувствах се объркана. Какво ставаше?

— Да, уплашена съм. Аз… изведнъж ме обзе съмнение дали мога да ви имам доверие — прошепнах.

Херми ми предложи телефона си.

— Обади се на майка си или на Нона, ако искаш.

— Не, сигурна съм, че няма нужда. Обаче… не знам защо така… — измърморих.

— Просто го кажи — насърчи ме Селена.

— Защо се страхувам — прошепнах едва-едва.

— По-високо. Хайде, стани и го кажи — настоя тя, щом станах да отида при нея.

— СТРАХ ме е — изкрещях.

— ПО-ВИСОКО — подтикна ме Херми, който също се бе изправил до нас. — Всичко е наред. Викай с всички сили. Тук си в безопасност. Единственото страшно нещо наоколо е чувството, което е вътре в теб. Изкарай го, изхвърли го.

— Да, колкото ти глас държи — добави Селена, отметна глава назад и изкрещя към небето: — СТРАХ МЕ Е.

И Херми стори същото:

— СТРАХ МЕ Е. Хайде, Ева, изкарай го навън! Всички онези чувства, които си таила в себе си през всички онези страховити нощи, всичките пъти, когато не си можела да заспиш и си чувствала, че не можеш да споделиш с никого. Изкарай всичко.

Поех си дълбоко въздух. Беше вярно. Беше се трупало в мен от месеци, от години, задушавайки истинските ми чувства. Отметнах глава назад като Селена и изкрещях към небето:

— СТРАХ МЕ Е. СТРАААХ МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ. — Изкрещях това още няколко пъти за късмет и усещането беше странно освобождаващо.

— Супер — отбеляза Селена. — Сега да покрещим още малко. — И за мое най-голямо учудване тя отвори уста и нададе оглушителен и продължителен писък. Наложи се чак да запуша ушите си с пръсти.

Херми ми се ухили.

— Получава се само ако действително осъзнаеш онова, което те тревожи.

— Брей. Какво ли тревожи нея? — изумих се аз.

Херми се засмя.

— О, един куп неща. Понякога прелива от емоции. Но сега е твой ред. Давай!

Затворих очи и се замислих за всички случаи, в които съм била принудена да си замълча, да задържа всичко в себе си, за цялото напрежение, което се бе трупало заради страха ми от тъмнината, за завистта ми, задето винаги съм на второ място във всичко. И после нададох вой:

— А… А… Аааа… ААААА. ААААААААААААААА. АААААААААААААААААААААААААА.

Не знам колко дълго крещях, но изведнъж спрях. Всички лоши чувства си бяха заминали и цялата ситуация изглеждаше наистина, наистина глупава. Ето че се намирах на върха на някакъв хълм с двама много необикновени придружители с имена на планети и крещях с цяло гърло. Стана ми смешно и се разхилих. Смехът ми се оказа заразителен, защото скоро Херми и Селена се присъединиха и след малко всички се смеехме, все едно бяхме чули най-голямата смехория на света. Селена се смееше толкова неистово, че чак й потекоха сълзи от очите.

Тъкмо се успокоявахме за малко, когато някой отново се разсмиваше и другите започваха да му пригласят — и се почваше отначало. И така няколко пъти, докато всичко приключи. Всичко приключи. А аз се чувствах достатъчно уморена, за да спя цяла седмица без прекъсване.