Двойна беля

Трета главаПреместването

— Добре — каза татко, след като приключихме с вечерята. (Пенне3 със спанак, домати, грах и пармезан. Вкусно!) — Нека свикаме семейния съвет. Микробусите за покъщнината ще пристигнат през уикенда и професионалните работници ще пакетират целия багаж в кашони, така че тази вечер задачата ви е да съберете личните си вещи в малка чанта, която ще вземете със себе си в колата на тръгване.

Той стана от масата и отиде да сложи чайника. Премигнах, щом видях панталоните му — от рипсено кадифе и с цвят на горчица.

— Тате, откъде ги изкопа тия противни панталони? — попитах. — Все едно са от миналия век.

— Намерих ги на дъното на гардероба си.

— Дано не си ги носил извън къщата — добавих.

— Защо пък не? Вършат работа. Много хора само се чудят и маят какво да носят, кое е на мода и кое не е. Чиста загуба на време, пари и средства. Дрехите са предназначени да покриват тялото. Точка по въпроса.

Завъртях очи отегчено. Трябваше да се досетя, че ще последва лекция, ако се осмеля да коментирам липсата му на стил. Не че мама се бе справила по-добре с облеклото си. Носеше размъкнато долнище на анцуг и стара тениска. Но и това не беше необичайно. Не мисля, че притежава дори една пола в гардероба си. Никой от тях не бе в час, щом станеше въпрос за мода или стил. Чувствам се неудобно, когато се наложи да идват в училище на родителска среща или на някой училищен базар, защото и двамата изглеждат, сякаш са се облекли набързо в магазин за втора употреба и са грабнали първия парцал, който им е попаднал.

— Можеш да си позволиш хубави дрехи — продължих. — Не е престъпление да изглеждаш добре.

— Освен ако не робуваш на някой самозван моден гуру, на който му плащат цяло състояние, за да споделя идиотските си хрумвания — обади се Адам.

Въздъхнах. Понякога беше трудно да се живее в къща, пълна с умници, които си мислеха, че всяко стилно нещо е несериозно или повърхностно. (Мама и татко са преподаватели в местния университет — татко по физика, а мама по биология.) Дори Лилит подкрепяше анти модната философия с аргументите, че чрез готик стила демонстрираме неподчинение — вероятно единствената причина, поради която нашите приемаха хладнокръвно странния ни начин на обличане.

— Трябва да ви запиша за участие в някое предаване като „Пълна промяна“ — отбелязах, — за да ви поразкрасят. Бихте могли да изглеждате страхотно, ако положите минимални усилия.

Мама се засмя, но татко предпочете да не ми обърне внимание. Наистина е жалко, защото те могат да изглеждат добре. Татко е смугъл и красив, с квадратна челюст, която крие под буйна брада, а мама е хубава, с дълга тъмна коса, която винаги е вързана на опашка, но непрекъснато се изплъзва от ластика и се разпилява.

— Нямаш право да се обаждаш — намеси се Адам. — С Лилит се разхождате, сякаш сте част от семейство Адамс. Мрачните ви черни дрехи не могат да се нарекат точно висша мода.

— Това е… ъъъ… себеизразяване — възразих. — Готик стилът никога не излиза от мода, а и в момента обсъждаме мама и татко, а не мен и Лилит. Като се има предвид произхода им и факта колко стилни по принцип са италианците, те трябва повече да се гордеят с външния си вид.

Адам също не обръщаше особено внимание на облеклото си, но понеже е момче и по природа си беше тъмен и красив и с чиста кожа, можеше да му бъде простено, задето се мъкнеше като смотаняк. Той се изсмя, стана и се изнесе от стаята. Нямаше да са му излишни няколко урока как се носят панталони — неговите буквално му се изхлузваха, а дъното им бе провиснало почти до коленете му.

— Нямам време да мисля за такива дреболии като дрехи и мода — изтъкна татко. — Сега да се върнем на належащия въпрос. Чухте ли ме добре? Искам утре личните ви вещи да са приготвени.

— И ги сложете в малки чанти, не по-големи от училищните ви раници — добави мама, като почна да почиства масата. — Всъщност направо ползвайте тях. Колата не е толкова голяма, а и отзад при трима ви няма да има много място.

Лявата ми ръка инстинктивно се стрелна към устата ми и започнах да гриза онова, което бе останало от ноктите ми. Бях малко притеснена заради преместването. Не толкова защото напускахме старата си къща, колкото заради плановете около новата.

Разбира се, щеше да ми е мъчно да напусна „Грийб Стрийт“ номер 23 — все пак бях прекарала там целия си живот досега. Но при всички случаи новата ни къща щеше да е по-хубава — по-просторна, с по-голяма градина, а и не беше много далеч оттук, само на десет минути с кола, така че пак можехме да ходим в същото училище. Освен това се намираше по-близо до местното село Осбъри.

Не. Това, което не ми даваше мира, беше идеята на мама и татко двете с Лилит да имаме отделни стаи, тъй като вече бяхме почти на тринайсет.

Първата ми мисъл беше: „За нищо на света“. С Лилит винаги сме делели една стая. Тя винаги е била при мен — всяка сутрин, когато се събудех, и всяка вечер, когато си лягахме — още откак сме се родили, дори и преди това в утробата на майка ни, макар да няма как да го помня. Понякога гледам плоското коремче на мама и слабата й фигура и се чудя как, по дяволите, съм се побирала там. И то не само аз. Двете с Лилит. Изумително е. Но да имам собствена стая за пръв път? Дали щеше да ми хареса?

По-скоро бих казала „не, благодаря“ и си мислех, че и Лилит ще е на същото мнение. Но тя не беше. Напротив — прие идеята с бурен ентусиазъм. Което не ми остави друг избор, освен да се примиря с положението. Не ми се щеше да ме помислят за лигла или за навлек. И най-вече не исках никой да ме разпитва защо настоявам да сме в една стая, за да не се разкрие една от тайните ми.

— Ева — извика предупредително мама, щом ме видя да си хапя ноктите.

Свалих ръката си, но ми костваше огромно усилие. Устните ми привличаха ръката ми като магнит.

— Лилит — обади се татко, — гледай да прибереш наградите и грамотите си някъде на сигурно място, чу ли? Не искаме да се изгубят при преместването.

Лилит кимна, след което двете се качихме в стаята си да привършим със събирането на багажа. Не можах да се сдържа и пак загризах ноктите си, докато преглеждахме чекмеджетата. По някое време трябваше да изляза сама в градината и да прибера скритата кутия, която съдържаше две от тайните ми. Беше заровена зад навеса и от една седмица чаках сгоден случай да отида там, без да ме видят, но все имаше някой край мен.

— Осъзнаваш ли, че тази и утре вечер ще са последните ни нощи заедно в обща стая? — попита Лилит. Беше струпала цяла купчина от вещи, които искаше да вземе.

— Не. Искам да кажа, да… но все пак може пак да спим в една стая от време на време, нали? Имам предвид… когато ни дойдат гости или пък когато ни се прииска да сме заедно.

— Да, естествено. Ние сме си близначки така или иначе, но аз гледам на това като напълно нова страница от живота ни. Нямам търпение.

— И аз — изтърсих и отново пуснах в ход фалшивата си усмивка. Сестра ми изглеждаше истински щастлива от факта, че ще бъде независима от мен, което ме подразни. Нима нашето съжителство през всичките тези години бе толкова ужасно, та да няма търпение да се отърве от мен при първата появила се възможност? Е, трябваше да я осведомя, че тя не е единствената доволна от този факт. И за мен щеше да е като напълно нова страница. — Даже не просто нова страница, а направо нова книга!

— Ще е много готино да си я подредя и украся сама — призна Лилит, като изгледа мрачните сиво-зелени тапети по стените. Бяха останали още от предишните собственици, защото макар мама и татко все да обещаваха да ги сменят, така и не се стигна дотам. — Въпреки че още не мога да реша дали искам всички стени в черно за наистина драматичен вид или само тавана, за да имитира нощно небе.

— Разбирам. Трудна задача, нали?

— Със сигурност знам, че искам една от стените да бъде само за грамотите, стихотворенията ми и други такива. Нещо като изложба. Трябва и ти да направиш така с любимите си неща.

— Добра идея — казах, макар че вътрешно се ужасих. Нямах какво да сложа на стената. После се сетих за зодиакалната награда. Може би оттам щях да получа нещо, което да изложа на показ. — О, между другото, казах ли ти, че днес спечелих награда от интернет?

— Награда ли? Каква?

— Ами… не съм съвсем сигурна. Компютърът се разпя и хората взеха да ни зяпат, така че…

— Да не е било някое от онези изскачащи прозорчета — нали знаеш, дето искат да кликнеш върху тях, за да ти вземат данните и после да те ограбят?

— Не мисля. Беше сайт за астрология.

— Астрология! Какво търсиш в такива сайтове? Пак да си гледаш хороскопа ли? Честна дума, Ева, нали знаеш, че най-вероятно е измислен от някой служител в офис, който не знае нищо за звездите. А и според татко това са глупости, с които се занимават хора, дето си нямат друга работа.

— Но той казва така за почти всичко. Мери също твърди, че хороскопите по вестниците са много общи, но ако се съставят както трябва, тогава е истинска наука.

— Мери — какво ли разбира тя?

— Доста неща, за твое сведение. Например, ти знаеш ли, че имаме различни асценденти?

Лилит сподави една прозявка. Ненавиждаше факта, че аз (или Мери) може да знаем нещо, което тя да не знае, но така или иначе я информирах за всичко, което бях научила през този ден. След като свърших, тя все още ме гледаше с подозрение.

— Добре де, покажи ми го тогава — рече.

Извадих уебадреса от раницата си, включих компютъра и изпълних стъпките, както бе направила Мери по-рано.

— Първо ще видим твоя хороскоп, за да ти покажа как става — заявих, като се помолих компютърът да не се е препрограмирал през следобеда и сега да посочи Лилит за Момиче на зодиака — нищо чудно, с този мой скапан късмет. След малко се появи рождената й карта и аз обясних каквото бях научила от Мери.

— Добре — каза тя, като все още всячески се мъчеше да остане невъзмутима. — Разпечатай го, за да мога да го прочета като хората.

Натиснах бутона за принтиране и след секунди сестра ми държеше хороскопа си в ръка.

— Хм, Скорпион значи. Това е нашата зодия, нали? — попита, след като прочете разпечатката. — Емоционални, сложни, потайни. Често потъват в дълбоки размисли. Злопаметни. Пфу! Май не сме цвете за мирисане, а? Могат да са нападателни. Интуитивни. Това е вярно. Добри детективи. Да. Своенравни, силни, страстни и предани.

— Да, обаче прочети за асцендента си Овен — рекох, — защото той също е важен. Всъщност хороскопите ни са еднакви, с изключение на тази част с изгряващите знаци. Мери каза, че това до голяма степен обяснява различията помежду ни.

Лилит остави листовете.

— Честно, нали не вярваш на тези щуротии?

— Аз… просто съм отворена към новото — отвърнах. Знаех, че няма да може да оспори този аргумент. И мама, и татко винаги ни казваха колко е важно да си отворен към новостите и да не си вадиш прибързани заключения. Хи-хи! Това й затвори устата.

— Добре тогава, сега провери твоя — рече.

Въведох данните си и се появи картата ми. Тъкмо й посочих онази част, в която бе отбелязано, че имам асцендент Телец, когато компютърът започна да се тресе по същия начин, както в библиотеката.

После се разнесе тромпетът и гласовете на госпъл певците: „Момиче на зодиака, ти си звезда! Един месец с нас бъди и ще станеш тази, тази, тази, ТАЗИИИИИИ, която наистина СИИИИ“.

Лилит погледна пренебрежително.

— Майко мила, що за детински измишльотини? Е, Момиче на зодиака, каква е наградата ти? Химикалче? Значка? Или коронка, на която пише „Момиче на зодиака“?

— Не знам — отвърнах, докато преглеждах екрана. Не се споменаваше за никаква награда, нито ме питаха за данните или адреса ми, за да ми изпратят такава. Докато изучавах внимателно страницата, музиката заглъхна и на екрана остана само текстът, разясняващ картата ми.

Лилит веднага забеляза разочарованието ми и сложи ръка на рамото ми.

— Няма значение — рече утешително. — Извинявай, че ти се присмях, но явно си беше някаква глупава реклама. Не унивай. Не им се връзвай.

— Няма — обещах, обаче бях разочарована. Наистина си бях помислила, че може би за пръв път и на мен се случваше нещо хубаво. Но грешах.

След като прибрахме разни неща в раниците си, готови да поемем на другия ден към новия си дом, слязохме долу да погледаме телевизия.

— Някой иска ли горещ шоколад? — попитах.

Адам вдигна поглед от канапето, на което се бе изтегнал.

— Да, много ясно, обаче… каква е уловката?

— Няма уловка. Просто така и така ще си правя за мен, мога да приготвя и по един за всички.

— Тогава брой и мен — обади се Лилит, избута краката на Адам настрани и се настани в другия край на канапето.

Реших да проверя какво правят мама и татко и разбрах, че са в сутерена.

— Добре ли сте там долу? — провикнах се аз.

— Да, опаковаме виното — извика в отговор татко.

Голям майтап — помислих си. Колекцията от вино на татко бе неговата гордост и радост. Не беше някоя скъпа колекция, като например на бащата на Мери — неговите вина идваха все от разни лозя във Франция. А моят баща произвежда собствено вино. Обича да експериментира с различни аромати и затова прави вино от ревен, портокали или с вкус на грейпфрут и мента. Веднъж с Лилит опитахме от виното му от бъз и цариградско грозде. Беше ужасно противно и ме боля коремът след това. Кръстихме виното „Крудо“4, което мама намери за смешно, но не и татко. Той приема много насериозно винопроизводството си.

След като се уверих, че всички са заети, напълних чайника, включих го, намерих фенера на задната веранда и се измъкнах навън в градината. Беше много студено и въздухът миришеше на влага и мокра дървесина. Сърцето ми биеше лудо при мисълта, че някой може да дойде и да ме види, затова бързо се втурнах към навеса. Щом стигнах там, осветих с фенера мястото до задната стена, павирано с каменни плочки. Една от тях бе подвижна, напипах я и след като я отместих, се присегнах под навеса, където имаше малък процеп. Започнах да копая с ръце и изрових малко рохкава пръст, преместих две тухли, които бях сложила като маркер, и продължих да копая още малко. Отне ми само няколко минути, тъй като не бях заровила кутията прекалено надълбоко.

Опипах почвата, докато открих твърдата повърхност на тенекията, и издърпах. Лесно излезе. Скрих я под пуловера си и изтичах обратно в къщата. Бързо проверих какво става в хола и видях, че Лилит и Адам все още са погълнати от предаването по телевизията.

— Ей сега идват напитките — провикнах се аз.

— Побързай, робиньо — отвърна Адам.

Изтичах горе и щях да пъхна кутията в раницата си, но нещо ми направи впечатление. Като се имаше предвид, че вътре имаше само листове хартия, които биха шокирали Лилит, ако ги видеше, кутията ми се стори по-тежка от обикновено. Имах я от десетгодишна и в нея си събирах изрезки от списания или вестници, които харесвах, но на никого от семейството си не исках да обяснявам защо. Освен това там пазех и стихотворенията си, които също не бях показвала на никого. Отворих капака и погледнах вътре. Сърцето ми замря. Имаше два пакета, опаковани в тъмночервена опаковъчна хартия. Един малък и един средно голям. Не ги бях слагала там. Някой знае за тайното ми място! — ужасих се аз и в същия миг чух стъпки по стълбите. О, не! Коленичих и бързо набутах пакетите под леглото. В същото време погледът ми попадна на етикета върху средно големия пакет. На него пишеше: „За Момичето на зодиака“.

След секунди на вратата цъфна лицето на мама.

— Какво правиш, миличка? — попита тя. — Мислех, че с Лилит сте приключили с приготвянето на багажа си.

— Останаха някои дреболии — отвърнах, опитвайки се да си придам най-невинното изражение, на което бях способна.

Мама се вторачи в мен.

— Добре ли си? Изглеждаш ми малко зачервена. — Тя се доближи и сложи длан на челото ми. — Да не се разболяваш?

Поклатих глава, станах и седнах на леглото.

— Не, добре съм.

Тогава се появи Лилит.

— Хей, какво стана с горещия шоколад?

— А, да! Аз… ъъъ… сетих се, че трябва да прибера нещо в багажа си. Ей сега ще сляза да го направя.

Лилит въздъхна тежко.

— Няма нищо интересно по телевизията тази вечер. Адам отиде да вземе някой филм от видеотеката, затова ще почета малко.

Леле майко — отдъхнах си аз, щом тя светна нощната лампа до леглото си и се настани на него, — на косъм бях! Когато станах и отидох да направя напитката на Лилит, съзнанието ми се замъгли от въпроси. Какво имаше в пакетите? Кой ги беше сложил там? И най-лошият от всички — бяха ли прочели стихотворенията ми и бяха ли разкрили една от ужасните ми мрачни тайни?