Джентълмен Джоул и Червената кралица

13.

„Призрачен кораб“ — това се въртеше в главата на Джоул, докато крачеше по ехтящите пусти коридори на „Принц Серж“ на следващия ден. Призраци на напрегнати амбициозни мъже, чиито сенки пресичаха периферното му зрение като при халюцинации в резултат на крайно изтощение. Някои от тях сигурно наистина бяха мъртви, но всички без изключение бяха далеч, пръснати по ветровете, забравили за кораба, който дълго е бил центърът на съществуването им. Ако се съдеше по изопнатото лице на Майлс, изглежда, и той виждаше същите призраци.

Бяха се разделили на две групи за обиколката, защото желаещите да разгледат „Серж“ — сред членовете на екипажите, придружили вицекралицата на тази разходка — се оказаха твърде много. Групата на Корделия се предвождаше от капитана и главния инженер на малобройния екипаж, обслужващ „Принц Серж“ на този негов последен преход. За тях това беше допълнителна работа, но поне осигуряваше няколко часа разнообразие в иначе скучното рутинно пътуване. А и няма лошо да си почистиш къщичката, когато ще ти идват гости.

Когато стигнаха до машинното отделение, Джоул осъзна, че се оглежда с не по-малко любопитство от останалите. Служил бе няколко месеца на „Серж“, но рядко бе слизал в машинното. Възрастните си бяха поделили децата — Корделия държеше Алекс за ръка, Майлс държеше Хелън, а Екатерин — Лизи, — като предпазна мярка да не се отклонят към някое активно контролно табло. На няколко пъти Корделия се напрягаше, готова да прехвърли повереника си на Джоул и да хване Майлс за ръка, но той успя да се сдържи и да даде добър пример на дечурлигата. Притеснително експертната му лекция върху няколкото различни начина да се отвлече корабът от машинното се ограничиха до строго словесни обяснения, макар че на тръгване графът не се сдържа и хвърли изпълнен с копнеж поглед през рамо.

Мостикът изглеждаше много по-познато, поне от гледната точка на Джоул, тактическата зала — двойно повече. Старият тактически компютър не беше демонтиран заедно с оръжейните системи, само софтуерът му беше прочистен от класифицирана информация. Остарелият хардуер не подлежеше на рециклиране. Ясно бе, че екипажът е използвал машината за военни игрички, полезно, изграждащо умения занимание, което Джоул можеше единствено да одобри. Тук най-сетне позволиха на гостите да натискат които копчета пожелаят. Майлс с искрен ентусиазъм потопи децата и Фреди във виртуална битка.

Поканиха и Джоул да се включи, но той поклати глава с усмивка и измърмори:

— И преди съм го виждал в оперативен режим.

Домакините им съобразиха кога и къде се е случило това, сконфузиха се и не настояха повече. Явно и Корделия не намираше изкушението за неустоимо — приближи се до Джоул, хвана го под ръка и се загледа в играта.

— Често съм се чудила какво остава за офицерите, щом тактическият компютър прави толкова много — подхвърли след няколко минути Екатерин, която също се бе присъединила към публиката. — И толкова бързо.

— Има решения, които компютърът не може да вземе — обясни Джоул. — Най-вече от политическо естество. Освен това, макар и рядко, се случва офицер да знае нещо, което не е известно на компютъра. Виждал съм само няколко пъти Арал да отменя решенията му — в разгара на битката при Центъра Хеген. В три от четири пъти отгатна правилно какъв ще е следващият ход на противника, тогава когато противникът отменяше решенията на тактическите си компютри.

Онази битка бе продължила няколко ужасни часа, но не и наполовина толкова ужасни, колкото напрегнатите седмици преди това.

Официалната версия гласеше, че младият император Грегор тайно е напуснал икономическата конференция на Комар, на която бе присъствал заедно със своя министър-председател, за да отиде на спешна и лична дипломатическа мисия в Центъра Хеген в опит да сплоти тамошните разнопосочни политически движения в лицето на неизбежното сетаганданско нападение срещу планетата Вервейн. Системата на Вервейн граничеше с Центъра Хеген и мнозина се опасяваха, че сетаганданците ще я използват като плацдарм за завладяването на Центъра с неговите многобройни и жизненоважни възлени маршрути, а ако наберат достатъчно инерция, ще прилапат дори и системата Пол, което би ги довело право до комарския праг на Бараярската империя.

Набързо нает двойник на Грегор бе върнат на Бараяр „по болест“, за да се прикрие внезапното изчезване на императора. Друга диверсия гласеше, че Грегор е изчезнал на Комар, отвлечен или по-лошо. Тази измама бе подкрепена от трескавата и уж строго секретна дейност на Имперската служба за сигурност, която прерови куполите и системата на Комар в търсене на изчезналия. До ден-днешен съмненията в достоверността на всяка от тези версии се поддържаха грижливо. Всяка от тях си имаше своите фанатични поддръжници, но интересът към онези събития постепенно отмираше, превръщайки се в история.

Джоул и Корделия бяха сред малцината, които знаеха, че истинският отговор е „всичко споменато по-горе“, при това не непременно в логичната си последователност. Явно заета с подобни мисли, Корделия стисна лекичко ръката на Джоул и прошепна в ухото му:

— Слава богу, че Арал можеше да разчита на теб, докато аз придружавах до Бараяр онова бедно момче, което трябваше да се прави на Грегор. Никога не бях виждала Арал толкова ужасѐн, буквално онемял от страх, както когато мислехме, че сме загубили Грегор, и то точно след като всичко уж най-после се бе наредило и Бараяр бе поел по живо по здраво към бъдещето си.

— Дори по време на Претендентството?

— Няма база за сравнение. И не само защото тогава Арал беше с двайсет години по-млад. Двете кризи бяха… знам ли, качествено различни. За кратко Арал бе убеден, че се задава трета гражданска война на Бараяр, и това едва не го сломи. Когато се разбра, че всъщност си имаме работа със сетаганданците, облекчението му граничеше със… направо с радост.

Би било смешно, ако не беше толкова вярно. За щастие, обичайната строга и решителна фасада на Арал не се беше пропукала и онзи път. Дори Джоул бе станал свидетел само на отделни панически пристъпи на съмнение, като ярки потоци лава, които съзираш през уж твърда скална повърхност. Направил бе всичко по силите си да подкрепи Арал, било в ролята си на адютант, било в тази на довереник или любовник, макар че за последното почти не бе оставало нито време, нито енергия. Но очевидно се бе оказало достатъчно, защото в крайна сметка всички за пореден път бяха оцелели.

Но когато най-после получиха потвърждение, че Грегор се качва на борда, Арал се усмихна, даде нужните заповеди, отиде в каютата си, заключи вратата, седна на койката и се разплака от облекчение. Което не трая дълго — предстоеше им да защитят възлен проход. Почти маниакалният ентусиазъм, с който застаряващият адмирал подхвана тази задача, се отрази магически върху бойния дух на хората, мнозина от които за пръв път влизаха в истинска битка. Фактът, че източникът на тази енергия е далеч по-сложен от обикновеното бараярско войнолюбие, беше нещо, което Джоул не можеше и не биваше да обяснява никому, нито тогава, нито по-късно. Освен на Корделия, може би, но тя го знаеше и без него. Сложи ръка върху нейната и я стисна с дълбока благодарност.

Екипажът на „Принц Серж“ предложи на гостите си да обядват със стандартните войнишки порциони в столовата на кораба, уж за да се потопят още по-пълно в автентичната атмосфера, а всъщност поради липса на друга храна. За техен късмет, тази шарада им бе спестена от личния готвач на вицекралицата, който нагости всички. Докато поглъщаше с апетит ястията и обсъждаше превратностите на войнишката храна по принцип, инженерът се обърна с въздишка към Джоул:

— Предполагам, че поне адмиралът се е хранел по-добре тук, на кораба.

„Не, по-зле.“ По време на онези ужасни седмици преди битката Арал почти не се хранеше, защото старите му стомашни проблеми се бяха обострили от стреса, а към алкохол не смееше да посегне. Джоул редактира тази информация до следното:

— Само по време на дипломатическите фази. Станеше ли напечено, не обръщаше никакво внимание какво му сервират. — А Джоул мълчаливо бе добавил „подсещай го да се храни“ към растящия си списък със задачи по поддръжката на своя ключов човек.

След обяда по предложение на Корделия децата бяха изпратени в гимнастическия салон на кораба заедно с неколцина младши членове на екипажа да се запознаят с военните програми за фитнес. След като надникна в каютата на Арал и в своята в съседство, сюрреалистично опразнени, сиви и голи, Джоул се върна при старшите Воркосиган в коридора за една последна бавна разходка.

— Такова пилеене на ресурси — въздъхна Корделия. — Обновяваме военния си флот, а после бързаме да пенсионираме корабите.

— Да, голямо пилеене, докато изведнъж не ни потрябват бойни кораби и тогава всички надават вой до небето. Защо не сме се подготвили?! — възрази с усмивка Джоул.

Майлс кимна.

— И тогава се зариваме до шията в геми. Отново.

Екатерин каза замислено:

— Чудила съм се какво е истинското предназначение на гем братството с всичките му военни и културни традиции. Тоест, от гледната точка на сетаганданските висши. Стигнах до извода, че основната функция на гемите е камуфлажът.

Веждите на Корделия литнаха нагоре.

— С каква цел?

— Да скрият биооръжията на сетаганданските висши. И някакъв дългосрочен дневен ред. — Протегна ръка с дланта нагоре. — От собственото си пребиваване зад кулисите на Ро Сета останах с впечатлението, че висшите могат да ни унищожат по всяко време. И единствената причина да не го правят е, че не искат.

Майлс кимна неохотно.

— Боя се, че това е вярно. Висшите дами от Звездната градина разполагат с биологични агенти, които могат да ти стопят костите. Буквално. — Потръпна от спомена. — Екипажът на кораб като „Принц Серж“ би измрял за по-малко от час.

— Как може да се защити човек срещу такова нещо? — каза Екатерин.

Джоул не можа да прецени дали въпросът ѝ е реторичен, или не. Въпреки това реши да отговори.

— Настоящите планове залагат на напълно автоматизирани кораби. Не мога да говоря за оперативните детайли, но ви гарантирам, че страшно много хора, както военни, така и цивилни, работят по тези въпроси.

— „Кошмарната плевня“, така наричахме отдела по разузнаване и анализ на биологическите оръжия към щаба на ИмпСи — каза Майлс, зареял поглед в спомените си. — В голямата сграда, пълна с бледи, прекаляващи с кафето мъже, онези от Кошмарната плевня бяха най-бледите и най-побърканите.

Екатерин сви рамене.

— Има организми, които нападат пластмаса и метал. Висшите със сигурност работят и върху тях.

— Да, но все още стои въпросът как да бъдат транспортирани — изтъкна Джоул. — А това — за щастие — е сериозен проблем. — Подозираше обаче, че кротката градинарка знае повече, отколкото казва. „Което важи за всички присъстващи.“

— Страшничко е, като си помислиш. Автоматизирани бойни кораби, които защитават мъртъв свят и няма кой да ги изключи. — Впери поглед през стените, загледана в… какво?

Корделия, практична както винаги, развали магията.

— Ако можеш да ми намериш производител, чиито машини работят вечно, непременно ми дай адреса му. Някои от нашите устройства не издържат и седмица.

Майлс се изсмя мрачно, а Екатерин се усмихна. На Джоул не му убягна фактът, че Корделия не включи в шегата си другата половинка от коментара на Екатерин, тази за мъртвия свят.

Но после Майлс прехапа устни и се намръщи като човек, изправен пред трудно решение. След миг вдигна очи да ги погледне.

— Предстои нещо, което Грегор обмисля от доста време и за което май трябва да ви уведомя. Свързано е с онази златна мина с документи от времето на Окупацията, на която попаднахме, когато открихме заровения лабораторен бункер. И с въпроса защо част от документите още не са разсекретени въпреки гръмогласното настояване на академичната общност. Дъв Галени следи работата с тези документи от самото начало и е съгласен с Грегор, макар че самият той би дал мило и драго да ги публикува, дори е написал книга, която престоява в секретните файлове в кабинета му в ИмпСи и чака зелена светлина. Дъв ми позволи да прочета черновата.

Джоул дълбоко уважаваше комодор Галени, един от най-сериозните и затрупани с работа хора във Ворбар Султана, който едновременно ръководеше комарския отдел на ИмпСи, понеже беше комарец по произход, а поради историческото му образование го бяха натоварили да следи анализа на огромното количество военни и други документи, изоставени от сетаганданците при изтеглянето им от Бараяр преди столетие и на които ИмпСи бе попаднало почти случайно едва преди седем години. Джоул се зачуди дали собственият му достъп до класифицирана информация е достатъчно висок, за да хвърли едно око на ръкописа на Галени…

— Както и да е — продължи Майлс, — Дъв е разгадал някои мистерии около последните дни на войната и изтеглянето на сетаганданците, мистерии, за които дори не сме подозирали. Макар че — от днешна гледна точка и през погледа на новоразкритите факти — не е за вярване, че сме ги пропуснали. Имам някои теории и за това, между другото. Но да се върнем на основното — както знаем, гем са използвали на Бараяр само леки химически оръжия и почти никакви от биологично естество, дори когато е станало ясно, че губят войната.

Хората, пострадали от сетаганданските оръжия, едва ли биха се съгласили с определението „леки“, помисли си Джоул, но извън това казаното от Майлс отговаряше на истината.

— Защото висшите не са им разрешили да използват сериозните оръжия. Което е пример как една видимо слаба и видимо невоенна генетична аристокрация контролира собствената си военна каста. Видимо.

При този наниз от иронични „видимости“ Майлс се ухили. Той бе имал много по-пряко вземане-даване с висшите от Джоул и добре познаваше дълбините, скрити под онази изящна и измамна повърхност.

— Оказва се, че група заговорници от гем хунтата, ръководеща Окупацията, измислили план как да наклонят везните в своя полза след драматичния си провал с ядрените оръжия, които явно не са били последната им надежда да променят нещата, както смятахме доскоро. Всъщност самото съществуване на изоставения бункер е трябвало да ни подскаже, че е имало и резервен план — не биха струпали толкова богатство и документация на едно място, ако не са вярвали, че ще се върнат да си го приберат. Галени е разполагал и с уникалното свидетелство на очевидец в лицето на Мойра гем Естиф, макар разказът ѝ да е пълен с неясноти и двусмислици типично в стила на висшите. Дори на Дъв му отнело доста време, докато отдели сеното от плявата. Така… Истинският план за изтегляне е включвал използването на биологично оръжие, откраднато от висшите, някаква силно заразна чума, доколкото разбирам, генетично променена така, че да поразява бараярското население. Представете си картинката. Изтегляте всичките си хора от Бараяр, пускате чумата на свобода, запечатвате след себе си възлените проходи и я оставяте да вилнее в изолация. Лабораторна епруветка с размерите на планета. Връщате се след година-две и заварвате пейзаж, тотално прочистен от досадното местно население, което е имало наглостта да отхвърли културното ви превъзходство, и се нанасяте на спокойствие. Да, цялата Възлена връзка е щяла да нададе вой, да изпраща протестни ноти и прочие, но… след дъжд качулка.

— Колко близо са стигнали до осъществяването на плана си? — попита Джоул, беше изтръпнал.

— Доста близо. Успели са да откраднат базовия материал и са се опитвали да съберат екип от биохимици, сред които е имало поне една висша — подкупена или привлечена по друг начин, — които да извършат генетичната модификация на препарата и да произведат достатъчно количество. Явно са смятали, че щом деянието им стане факт, наказанието ще им се размине. Само че централното им имперско правителство — тоест висшите — ги хванало в крачка. Помните ли онези прословути екзекуции, когато членовете на хунтата се прибраха на Ета Сета? Всички смятахме, че гемите са били наказани заради загубата — от една страна, са загубили войната, от друга, са нанесли сериозна щета върху сетаганданската репутация, две непростими провинения, всяко от които е достатъчно за смъртно наказание. Но публичните екзекуции са имали за цел да дадат и друг, не толкова видим урок на гемите — какво се случва, когато техни представители тръгнат срещу висшите.

Корделия издиша шумно. Веждите на Джоул вече се бяха вдигнали до най-високата си възможна позиция. Той отбеляза бавно:

— Това… определено поставя в нова светлина военните ни постижения от онова време и гордостта ни, че сме изгонили окупаторите.

— И още как.

— Нищо чудно, че Грегор отлага разсекретяването на документите — каза Корделия. — Сигурно се чувства като кокошка, която мъти бомба.

— Да, твърди, че изчаква подходящия дипломатически момент да я излюпи. Най-полезния или най-малко разрушителния, както дойде. Предвид дълголетието на висшите част от главните действащи лица още са живи, което повдига въпроса за история ли говорим, или за актуална политика. Всеки път стигам до извода, че такива тайни трябва да излязат на открито, а после… сам оборвам аргументите си.

— Значи Екатерин е права — измърмори Корделия. — Живи сме благодарение на благоволението на висшите.

— Мда, в това е проблемът — каза Майлс. — Някой да има решение?

— Еднолично? Не — каза майка му. — Освен очевидното — че трябва да разширим значително научните и биологичните си изследвания и не само на университетско и военно ниво, а да започнем този процес още в началното училище. — Въздъхна. — Когато всичко е приоритет, нищо не е приоритет, но този въпрос е в основата на всичко останало. Изглежда логично хората да са на едно мнение по него, но… Хора.

— Изглежда, висшите не се интересуват само от недвижимата собственост… Ох — прекъсна мисълта си Майлс, когато ятото от дечурлига и техни придружители се появи иззад ъгъла на път към родителската централа. „В очите на Корделия по-младите членове на екипажа сигурно също изглеждат като деца“, помисли си Джоул. Самият той също можеше да ги види по този начин — достатъчно бе леко да примижи.

В светлината на току-що прекъснатия разговор лесно се досети за генезиса на замислените, тревожни погледи, с които възрастните гледаха приближаващите деца. „Стари страхове с нови лица.“ Плъзна за последно поглед по стария боен кораб и тръгна след останалите към свързващите тръби.

Ако призванието му беше да защитава Бараяр — а той не смяташе, че тази представа е изцяло илюзорна и плод на самозаблуда, — възможно ли бе през последните трийсет години да е работил в грешната институция?

Семейство Воркосиган бе доставено успешно в базата рано сутринта. Оливър се отби през апартамента си, а Корделия подкара останалите към вицекралския дворец. Остатъка от сутринта посвети на гоненица с онези свои задължения, които не можеха да минат през комтаблото, най-вече срещи с хора, които искаха от нея да им осигури стоки или услуги, най-често безплатно. Започваше да се чувства като изтощена майка. Постара се да изтръгне възможно най-много обещания в замяна.

Тези задачи бяха поносими, дори приятни в някаква степен, когато ѝ бе по силите да осигури исканото, доста по-неприятни, когато не можеше (най-често случаят беше такъв), и най-неприятни, когато искането на една група влизаше в непримиримо противоречие с исканията на втора и трета. От друга страна, не беше изключено опитът ѝ като вицекралица да я подготви за втората среща с майчинството. Утешителна мисъл.

Докато вървеше през градината на път към планирания семеен обяд, видя Алекс да седи на една уединена пейка и да си клати краката — и буквално, и метафорично? Алекс беше кротко дете, чието мълчание оставаше незабелязано сред врявата на братята и сестрите му, но когато го видиш така, сам, правеше впечатление. Корделия свърна с усмивка към него.

— Здрасти, хлапе.

Той вдигна глава и я погледна.

— Здрасти, бабо. — После, явно осъзнал, че баба му няма да си тръгне, се премести встрани да ѝ направи място и тя седна до него. Двамата се загледаха в красивите растения и една лъкатушна пътечка, която създаваше впечатлението, че се вие с километри сред листака.

— Какво прави народът? — попита тя, за да избегне по-директното: „Защо си самичък тук?“.

Въпреки това Алекс вдигна отбранително рамене. След миг все пак отговори:

— Мама работи върху твоя градински проект. Татко отиде до базата да говори с адмирал Джоул за онова учение. Хелън и другите момичета са вътре и играят с Фреди.

И са оставили Алекс извън играта, понеже е единственото момче? Жалко, че Селиг още бе твърде малък да му прави компания. Идеята на Майлс да заченат всичките си деца наведнъж сега ѝ се стори с една идея по-малко откачена.

— Хареса ли ти разходката до стария боен кораб?

— Да, интересно беше. — После, вероятно преценил отговора си като доста постен, добави: — Най-много ми хареса, когато адмирал Джоул разказваше за дядо.

— И на мен. — Корделия се поколеба, после подхвърли уж небрежно: — Тогава защо си провесил нос? Заради момичетата ли?

Алекс направи физиономия и поклати глава — отхвърляше това дадено му наготово обяснение. По детски честен, той въздъхна и каза:

— Не, заради татко.

Корделия се зачуди как да го попита така, че хем да не го притисне, хем да го подкани към отговор.

— Защо, сега пък какво е намислил? — каза накрая.

— Нищо ново. Просто пак говореше за Академията. Често го прави.

Интересно. Ако не друго, Алекс явно си даваше сметка, че тази фамилна обсесия е свързана колкото с него, толкова и с Майлс. Екатерин със сигурност имаше пръст в това, помисли си Корделия.

— Просто иска да те насърчи. Самият той срещна много трудности, докато го приемат, заради увредите му… направи и невъзможното, за да преодолее пречките по пътя си, така че… сега иска да те улесни.

— Това го разбирам, но просто… Изкарва го, че е същото като да… като да си граф.

— Неизбежна историческа необходимост?

Алекс свъси вежди.

— Нещо такова. Тоест, всички графски наследници са учили там от… от… винаги.

— Това не е съвсем вярно. Имперската военна академия е основана чак след Периода на изолацията. Преди това младежите са се обучавали при други офицери, един вид чиракуване. Включително и прадядо ти Пьотър. — Вярно, Пьотър бе чиракувал за офицер по време на истинска война, беше се обучил кажи-речи сам с много малко помощ отвън. Учил бе всичко в движение, а воюващият нов Бараяр бе следвал по принуда стъпките му. В Майлс имаше много от Пьотър, помисли си Корделия не за пръв път.

— Но дядо е учил там. И татко. И чичо Иван. И чичо Грегор, и чичо Дъв Галени, който дори не е вор, и всички.

— Не и чичо ти Марк — възрази Корделия. Вероятно си заслужаваше Погледа, който получи в замяна.

— Чичо Марк е различен.

— Много различен — съгласи се тя, — но генетично е същият като татко ти. Което за пореден път доказва, че не биологията определя съдбата ни.

— Дори изглежда различно.

— Да, полага доста усилия в тази посока. — Марк се стараеше да поддържа телесното си тегло високо със същата страст, с която повечето хора се опитваха да го държат ниско, само дето при него старанието бе свързано с повече наслади за небцето. А фактът, че този негов избор вбесява генетичния му брат, беше по-скоро плюс, отколкото минус, доколкото Корделия можеше да прецени.

Алекс заби поглед в нещо невидимо, което очевидно се намираше някъде между обувките му.

— Не и дядо Вортис обаче.

Професорът, както всички наричаха доктор Вортис, беше брат на покойната майка на Екатерин и инженер от най-висок клас. Дали пък светът на Алекс не беше чак до такава степен лишен от невоенни образци на мъжко поведение? Корделия внезапно се усмихна.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо. Само на теб.

Алекс я последва послушно, но не успя да скрие любопитството си.

Корделия го заведе в кабинета си, затвори вратата и разчисти малката конферентна маса. После отключи един висок шкаф, пълен с широки плитки чекмеджета. „Не съм го отваряла повече от три години.“ Поколеба се, после започна да вади лист след лист, някои от изкуствена тънка материя, други от истинска хартия. Имаше всякакви размери, някои колкото лист от тетрадка, други големи колкото половината маса. Алекс я гледаше отстрани в началото, после се приближи и посегна предпазливо да пипне листата.

— Това са рисунки на дядо ти Арал — каза му тя.

— Знам, че можеше да рисува — каза Алекс. — Веднъж ни нарисува няколко неща, на мен и Хелън. Бяхте дошли за Зимния празник. — Сигурно говореше за последния път, когато с Арал се бяха върнали заедно на Бараяр, прецени Корделия. — Но не знаех, че е нарисувал толкова много неща.

— Дълго време не рисуваше изобщо — каза Корделия. — От него знам, че е започнал да рисува много малък, по-малък от теб, но онези рисунки са се загубили. Като тийнейджър също рисувал, макар и по-малко. Няколко от онези рисунки успял да запази, останалото се изгубило. Започна да рисува отново чак след регентството. И по-сериозно, след като дойдохме на Сергияр.

— И с бои ли е рисувал?

— Малко. Веднъж се опитах да го запаля по видизображенията, но той не прояви интерес. Изглежда, държеше на прекия допир с хартията и молива. Да създава нещо само с ръцете, очите и мозъка си. — И само за себе си? Огромната част от времето си Арал бе посветил на империята, живял бе като неин крепостен роб, затова едва ли бе чудно, че беше поискал един малък резерв за лично ползване.

Алекс се наведе да погледне отблизо.

— Защо не ги е показал на никого? Защо не ги е раздал? Има толкова много. Никой ли не ги е искал?

— Показваше ги на някои хора. На мен, на Оливър, на Саймън понякога. Сигурна съм, че доста хора биха ги поискали, но не заради… не заради самите рисунки. Биха ги поискали, защото ги е рисувал лорд-регентът, адмиралът или графът, или по-лошо — за да ги продадат. — Замълча. — Арал каза, че би било като онази мечка, яхнала колело, която някакъв тип развеждал из окръга му. Интересна била не защото карала колело добре, а защото изобщо карала колело.

— На мен ми изглеждат много хубави.

— Ами… не грешиш в това. — Макар и само единайсетгодишен.

Алекс започна да прехвърля листата, несмело в началото, после все по-уверено.

— Има много сгради. Това площадът в Хасадар ли е? Я, виж, това е вицекралският дворец! Много е хубава рисунката.

Корделия погледна над рамото му.

— Особено като се има предвид, че по онова време още не беше достроен. — Преглътна и подхвана важното: — Може би не си даваш сметка, но не дядо ти е отишъл на война. Войната е дошла при него. И той се е научил да воюва, защото не е имал избор. Ако по-големият му брат не е бил убит, превръщайки дядо ти в графски наследник, ако Лудият Юри не се бе появил на сцената, предполагам, че дядо ти би станал… е, може би не художник, но архитект със сигурност. Вероятно от онези архитекти, които се заемат с големи обществени проекти, сложни и трудни като командването на армия, защото гигантската му воркосиганска енергия все е трябвало да се канализира някак. — Като придошла река, която препуска по склоновете на родните му Дендарии и излиза от бреговете си. — Би построил Бараяр по друг начин.

Лицето на Алекс бе застинало като маска.

— Но аз съм наследникът.

— Но си наследник сега, на една планета, променена от дядо ти, различна от онази, която той е наследил. Ти имаш много по-голяма възможност да избираш. Неограничена. Той много би се зарадвал, че ти е осигурил такъв подарък. Че няма нужда животът ти да е като неговия. — Поколеба се. — Нито като на татко ти, или като на неговия дядо, а твой собствен. Колкото ти душа иска. Накъдето и да те отведе тя.

Трудно бе да се прецени как приема думите ѝ детето. Беше резервирано почти колкото майка си. Изразителното лице на малкия Майлс беше огледало на душевните му борби и това, изглежда, я бе разглезило като родител, помисли си Корделия. Накрая Алекс посегна към рисунките и попита:

— Може ли да взема няколко?

— Рано или късно ще ги наследиш всичките. Много се радвам, че ти харесват. Но ако искаш да вземеш няколко сега, избери онези, които ти допадат най-много, и аз ще уредя да ги съберат в нещо като албум, така че да не пострадат по пътя. — В специална опаковка и прочие… някой от персонала ѝ все щеше да знае какво да направи.

— Бих искал, да — отвърна той, толкова тихо, че Корделия се наведе, за да го чуе.

— Значи ще го направим. Разгледай ги спокойно. — Отиде на бюрото си, за да му осигури пространство. Наблюдаваше го тайно над видплочата на комтаблото си и се чудеше правилно ли е постъпила. Вероятно да, защото Алекс още разглеждаше рисунките, когато се наложи да прекъснат за обяд. Не спомена нищо за това на масата, не че имаше голям шанс да вземе думата, след като се събра целият клан.

Заобиколена от бандата, Корделия се сети за едно старо родителско проклятие: „Дано имаш шест деца, всичките като теб.“ Само дето в техния случай проклятието бе придобило друг облик. Майлс би бил повече от щастлив, ако имаше шест деца по свой образ и подобие, защото би знаел какво да прави с тях. Вместо това му се бяха паднали шест много различни от него деца, различни и помежду си. Като си помислиш, това бе доста по-добро като отмъщение.

Върнаха се в кабинета ѝ и Корделия се зачете в следващия доклад, тиха като мишка, за да не смути детето, което се бе заело отново с рисунките на Арал. Уж четеше, а всъщност бе наострила уши за тихите възклицания на изненада и прошепнатите коментари. Минутите се точеха и по някое време Корделия си даде сметка, че скоро ще трябва да се върне в служебния си офис. Точно тогава Алекс възкликна:

— Това си ти, бабо! Защо си без дрехи? Да плуваш ли си ходила?

Корделия успя да се спре, преди да е скочила панически от стола, и се приближи спокойно до масата. Вероятно бе трябвало да заключи онова чекмедже, само дето чекмеджетата нямаха индивидуални ключалки, а само шкафът.

— Художниците винаги се упражняват да рисуват голи тела — каза Корделия. — Доколкото знам, те са най-трудни за рисуване. Позирах за дядо ти, когато искаше да се упражнява.

— Добре изглежда. Тоест, прилича на теб. А това е адмирал Джоул. Сигурно дядо е трябвало да се упражнява и с рисуването на мъже.

— Точно така. — Еротичният привкус на рисунките явно му убягваше. По-надолу в купчината имаше няколко доста по-откровени рисунки и Корделия награби всичките уж за да ги погледне по-отблизо.

— А хермафродити рисувал ли е? Трябва да има и хермафродити. И четириръки също. И от онези водни хора. И тежкопланетяни.

— Нямаше кой да му позира. По онова време консул Вермилиън още не беше пристигнал. — Дали Вермилиън би се съгласил да позира? Може би. Но и за това, както и за много други неща, беше твърде късно.

Следващата рисунка в купчината изобразяваше двамата с Оливър в леглото. Това би било доста по-трудно да обясни на внука си. Избра напосоки две рисунки с облечени хора и ги остави на масата да отвлече вниманието на Алекс, докато скрие другите. Някой ден той щеше да наследи всички рисунки — сърце не би ѝ дало да унищожи нито една от тях, — но не беше нужно да ги вижда сега.

— Може ли да взема тази, където си нарисувана на яхтата?

Корделия погледна рисунката.

— Тя върви в комплект с друга. — Скица на Оливър, гол до кръста на руля, надничаше изпод нейната. — Трябва да са заедно. — „И още как.“ — Защо не вземеш тази?

— Тук в градината на мама ли си? Добре. — Изглеждаше доволен от замяната. Корделия си отдъхна скришом.

Ако беше отгледан като бетанско дете, щеше ли Корделия да крие рисунки от него? Е… може би няколко, да. Някои от скиците Арал бе правил в пристъп на пакостлив хумор, към други бе подходил сериозно, понякога рисуваше по памет, друг път единствено под натиска на въображението си, а имаше и такива, които да подпомогнат въображението. Последните се бяха оказали полезни. Не можа да реши дали се бори да скрие широка усмивка или сълзи, но така или иначе извърна лице от Алекс и остана така, докато не възвърна самообладанието си, а рисунките не прибра в тяхната пещера от чупливи спомени. Да почиват там в мрака, докато острите им ръбове се притъпят.

— Няма рисунки на дядо обаче — отбеляза Алекс.

— Уви, така е. Само дето… в известен смисъл всички рисунки са и автопортрети. Поглед към него, който само шепа хора познават.

— Хм. — Детето свъси вежди, не толкова в недоумение, колкото в размисъл.

— Коя ти хареса най-много? — попита тя и посочи рисунките, които Алекс беше отделил.

За нейна изненада той не посочи някой от портретите, а една голяма и детайлна, почти архитектурна рисунка на Дом Воркосиган, гледан отпред.

— Интересно. Защо? — Дали вече не страдаше от носталгия?

Детето раздвижи ръце, сякаш опипваше за някакъв невидим инструмент.

— Ами, тя е най-… има си всичко.

Корделия се вгледа в рисунката. Беше рисувана тук, на Сергияр, вероятно по памет, но и с помощта на снимки и видео. Някои подробности бяха толкова дребни, че трябваше лупа, за да ги видиш… ако си спомняше правилно, самият Арал бе прибягнал до помощта на лупа, докато работеше по тази рисунка, но въпреки това композицията в никакъв случай не изглеждаше механична. Може би не Алекс страдаше от носталгия, а някой друг е страдал?

— Мисля, че си прав, Алекс.