Джентълмен Джоул и Червената кралица

9.

Вечерята на ресторантската тераса и последвалото я конфиденциално съвещание във вицекралския дворец бяха минали толкова добре миналата седмица, че решиха да ги повторят и тази, в делничен ден. „Проработи и този път“ — мислеше си Джоул, докато изплуваше лениво от любовния шемет. Топлата Корделия се гушеше в прегръдките му. Вдигна глава и видя, че очите ѝ са полуотворени, сребристосиви в нощния сумрак, будни, но сънени, като на човек, който е готов да лежи с часове в леглото. Примижа покрай косата ѝ, която го гъделичкаше по носа, погледна часовника на нощното шкафче и изсумтя с негодувание.

— Мм? — попита тя, все така без да помръдва.

— Трябва да ставам. Не ми се става.

— Ми недей — каза тя и се сгуши още по-решително в него.

— Мм… — Той въздъхна издълбоко. Мислеше за празното легло в апартамента си, толкова малък и студен напоследък. — Трябва.

— Ето още едно предимство на откритата връзка. Ще оставаш през цялата нощ. Ще се наспиваш по-добре. Ще си по-свеж на сутринта и по-работоспособен.

— Изкусителка такава. Знаеш как да съблазниш един мъж.

Тя се усмихна сънено.

— Само своя мъж.

Той се ухили в косата ѝ и я целуна по главата.

— На Серена този уикенд?

Корделия сви устни колебливо.

— Получих информация, която ме навежда на мисълта, че ще е добре да разнообразим модела. Честата ни поява на езерото явно е породила сериозно количество спекулации от неочаквано естество. Очевидно никой под трийсет не вярва, че някой над петдесет може да прави секс, така че обясненията, макар и изобретателни сами по себе си, внушават странни идеи на хората.

Той отвърна с едно разочаровано „мм“. Фактът, че изобщо имат модел, му се бе струвал толкова приятна промяна. Би могъл да следва и повтаря въпросния модел много дълго, преди да му омръзне. Месеци. Години дори. Регулярен график, който да съобразява единствено с Корделия. И все пак…

— И без това ще се наложи да го променим. Следващата седмица съм в орбита.

Една напълно рутинна инспекция на скоковите станции, охраняващи двата задънени възлени прохода. Вълнуващи в началото, тези инспекции бързо му бяха омръзнали, но не бяха и наполовина толкова скучни, колкото работата на хората, които отиваше да инспектира. Краткотрайното и недотам искрено вълнение от появата на секторния командир беше кажи-речи единственото разнообразие, на което се радваха мъжете и жените, охраняващи възлените фортове, и макар скуката да беше нещо хубаво, когато работиш на космическа станция — предвид алтернативите, — бойният дух и настроението на хората също не бяха за подценяване. И по някой действителен проблем от време на време, много рядко, колкото никой да не умре от скука. Инспекциите имаха своя смисъл, при това в повече от едно отношение, и мисълта, че трябва да им отдели от времето си, за пръв път изпълваше Джоул с толкова силно негодувание.

Беше ред на Корделия да изхъмка разочаровано.

— Ох, съвсем бях забравила за това. — Обърна се на другия си хълбок и Джоул легна послушно по гръб, така че Корделия да облегне глава на рамото му и да преметне собственически ръка през гърдите му. — Е, винаги можем да прибегнем до вид-секс, предполагам. Макар че не виждам как ще сработи при няколкочасовото закъснение на връзката.

Джоул се разсмя.

— Няма как. Не че бих се отказал от гледката.

— Ти, ИмпСи и всеки теснолъчев радист с достатъчно високо ниво на достъп, за да отвори връзката…

— Точно за това си мислех и аз. Не искам да деля. — Притисна я към себе си. — Ако не друго, поне… ако ти се случи нещо, докато съм горе, този път поне ще мога да се върна, следвайки собствените си заповеди.

Тя вдигна вежди.

— Мм?

— Сетих се за кашата при втория си търговски ескорт. — Бяха го повишили до помощник-капитан на „Нова Атина“. Корабът беше нов по онова време и Джоул се радваше на повишението си. — Подминавахме Земята на път към последния скок по маршрута си, когато получихме вест за инфаркта на министър-председателя. Бях напълно безсилен. Нямаше и с кого да поговоря. Е, политически клюки и спекулации имаше в изобилие, а и всички знаеха, че съм бил в екипа му, затова постоянно ме разпитваха. Тези въпроси бяха последната капка, истински тормоз, макар неколцина от колегите ми офицери да знаеха, че Арал не е бил просто мой началник, а и приятел. Нямах основание да поискам отпуск, нямаше начин да се прибера у дома предсрочно… Бях на крачка да дезертирам.

Корделия въздъхна.

— Съжалявам, че бюлетините ми бяха толкова лаконични по онова време. Във Ворбар Султана цареше хаос, Майлс беше изчезнал и мнозина го смятаха за мъртъв, Марк се появи неочаквано, а и тревогите покрай инфаркта на Арал… Е, не беше чак като Войната за претендентството, но близо.

Прегръдката му стана по-крепка.

— От моя гледна точка, бюлетините ти бяха като глътка вода в пустиня. Гледах ги постоянно. Ту търсех скрита информация между редовете, ту се опитвах да не чета между редовете… Помня последния, след като му трансплантираха сърцето — ти изглеждаше изтощена до смърт, но иначе лицето ти грееше. — Усмихна се. — А следващият бюлетин беше от Арал, после… после всичко се оправи. — „Оправи се временно поне.“ Ала онзи неочакван допир до смъртта, загубата и чувството за безпомощност бяха основната причина Джоул да насочи при първа възможност кариерата си към Сергияр.

Корделия бе знаела какво иска да чуе той, знаела бе какво има нужда да чуе… първото ѝ частно теснолъчево съобщение бе потеглило към „Нова Атина“ само ден след нещастието, преди още да е затваряла очи дори за кратък сън, поне ако се съдеше по вида ѝ. И преди това Корделия му бе давала знаци, къде директни, къде завоалирани, че го приема, но именно онова съобщение и другите, които го последваха, най-после го бяха убедили, че тя не мисли за него като за поредния каприз на съпруга си, когото да толерира по своя бетански начин, а като за равностоен партньор, достоен за уважението и обичта ѝ. Открай време беше малко влюбен в нея, но пък кой ли мъж от обкръжението на Арал не беше? Не че след онзи преломен момент любовта му се беше засилила, не. Ала заедно с онези съобщения Джоул бе получил почти недоловимото усещане за дълбоко и безапелационно доверие, което промени позицията му в техния прекрасен триъгълник, когато всички се събраха отново. А оттам последва… ами, остатъкът от живота му.

„Когато бях сам и уплашен, ти ме утеши.“ Повдигна лицето ѝ към себе си и я целуна с благодарност за това, пък макар и с петнайсет години закъснение. Тя сякаш се учуди, но Джоул не се опита да обясни.

Вече се обличаше, когато отново заговориха за уикенда и ваканционните си планове. Корделия се претърколи, взе комуникатора си от нощното шкафче, отвори календара и намръщи чело.

— О, от това се страхувах. Имам две следобедни срещи, и двете планирани отдавна, което значи, че за разходка извън града и дума не може да става. Ще трябва да кажа на Айви за в бъдеще да охранява по-добре уикендите ми.

Джоул седна до нея със своя комуникатор да сравнят календарите си. Резултатът беше обезкуражаващ.

— Вечеря и съвещание на тази дата, тук? — предложи накрая Корделия и посочи. — Всъщност защо наистина да не вечеряме в двореца? В градината на Екатерин, би било много приятно. Стига да се покрием и никой да не знае къде сме. Така и други ще могат да се възползват от гостоприемството на Пени.

Корделия се бе почувствала виновна, когато разбра, че липсата на други летовници в Хижата на Пени по време на техния престой там не е било случайност, а дело на Джоул от съображения за сигурност. Аргументът му, че Пени не е понесъл финансова загуба, защото му е било платено за всички легла, без да се налага двамата със съпругата му да обслужват толкова много гости, не я бе утешил особено.

— Няма да мога да остана до късно. На следващата сутрин отлитам за станцията.

Тя кимна, отбеляза въпросната вечер в календара си като заета и добави бележка към кухненския персонал. Бързият преглед на утрешния график никак не утеши Джоул, не го мотивира и изобщо не му помогна да се откъсне от Корделия, но с цената на героични усилия, които едва ли биха му спечелили особено съчувствие, дори ако имаше на кого да се оплаче, той се предаде на карийнбургската нощ.

Оливър беше заминал за орбиталната си инспекция преди няма и половин седмица, а Корделия вече се чувстваше отегчена до смърт. Отегчена и неспокойна. Потропваше по черното стъкло на бюрото си в кабинета и зяпаше дъждовната нощ в задната градина. Разноцветните лампички сред растенията и покрай алеите бяха като странни жизнерадостни акценти в мрачната нощ.

Не беше като да нямаше купища работа. Отхвърлила бе най-горния пласт спешни задължения за деня, но отдолу винаги имаше втори пласт, по-труден. И трети под него. Най-добрият начин да се измъкнеш от работа е като се затрупаш с още работа. Замисли се над този парадокс и накрая си призна, че бяга от конкретна задача. Една задача, но с много подточки, уви. „Да му се не види“, както би казала сладката ѝ снахичка. Мислеше върху това от месеци, от години. В известен смисъл дори от десетилетия. Нямаше причина да се плаши точно сега, когато планът ѝ най-сетне беше на път да даде плод.

Извика кодирано-теснолъчевата записваща програма, настани се удобно на стола си, изправи рамене и нагласи уверена усмивка на лицето си.

— Здравей, Грегор. Не е спешно; обаждам се по личния ти канал, защото се касае за нещо лично, а и за да стигне съобщението до теб по най-бързия начин. — Защото следващото съобщение щеше да потегли към Майлс, а в случай че синът ѝ и доведеният ѝ син си сравняха бележките, което далеч не беше изключено, Корделия не искаше Грегор да е в неведение. — Първо, редно е да знаеш, че планирам най-късно след година да си подам оставката като вицекралица на Сергияр. Може и по-рано. Така че ще е добре да си отваряш очите за подходящ заместник. Или за десетина такива, защото бройката на желаещите да поемат поста ще е подмножество на най-способните и подходящите за него. — Спря записа на пауза, докато състави наум собствен списък с най-важните качества, които трябваше да притежава човекът, наследяващ отговорността за нейната планета. Човек, който няма да съсипе всички проекти, които тя е стартирала и подготвила — всички те бяха в процес на развитие, но на Сергияр нищо не беше завършено. В същото време смяната на управлението не включваше ли и точно такива неща като смяна на посоката? Като се започне с онази първа смяна на управлението отпреди почти три десетилетия, когато Арал се беше отказал от регентството, предавайки империята в ръцете на Грегор, и която бе протекла сравнително гладко, ако не се броят няколко дребни проблема на прехода. За които тя се стараеше да не си спомня, нито да се сърди на Грегор, майчински или в друго свое качество. Онзи проточил се кошмар покрай грозния заговор на Вордрозда и Хесман беше приключил успешно все пак. Да не споменаваме за почти катастрофалните събития около Центъра Хеген… За Грегор тези неща сигурно изглеждаха много по-назад в миналото, отколкото за нея.

Поклати глава, извади списъка, който бе нахвърлила по-рано, и плъзна поглед по точките и подточките — слава богу, в последно време престрелките се извършваха с точки и тирета, а не с куршуми — и задраска половината. След това задраска още няколко, докато не сведе списъка до трите си най-важни приоритета. Така де, имаше време да обсъждат детайлите. Включи записа и изложи редактирания си списък с лаконичната ефикасност на човек, който цял живот докладва. После натисна отново паузата. Поднови записа.

— С което стигаме до причината за оставката ми. Нямам здравословни проблеми, между другото — побърза да добави, в случай че императорът би стигнал до този погрешен извод, докато слуша съобщението ѝ. Нямаше смисъл да го тревожи излишно. Имаше само бегъл спомен за съобщението си отпреди три години, когато го бе уведомила за смъртта на Арал. Сигурно би могла да го отвори в комтаблото, за да си опресни паметта. Ако трябваше да избира между това и да си пъхне ръката в лагерен огън, би избрала пламъците, благодаря. „Съсредоточи се, жено.“ — Просто реших, че е време да осъществя едно отколешно и дълго отлагано свое желание.

Почти със същите думи, с които го бе обяснила на Оливър, тя разказа за замразените гамети, за правния им статут, как ги е донесла на Сергияр и за технологичното зачеване на Аурелия и нейните все още замразени сестри, пет на брой. Аурелия вече беше на шест седмици — Корделия се бе отбила в репродуктивния център снощи за поредната си визита, — което означаваше, че е пресрочила с две седмици датата, на която по план трябваше да съобщи радостната новина. В исторически план тази новина се оповестявала чак на третия месец след зачеването, дори в началото на четвъртия. Вероятно от предпазливост, защото помятанията често убивали ранните надежди, а и защото в онези средновековни времена, преди появата на надеждни тестове за бременност, първите осезаеми движения на плода били окончателното доказателство, че наистина се е зародил нов живот. Корделия още помнеше онова едва доловимо пърхане ниско в корема си, докато беше бременна с Майлс, преди… небеса, преди четиридесет и четири години. Кой да подозира, че от онова едва доловимо пърхане ще се роди такова хиперактивно малко чудовище? Усмихна се, после отново спря записа на пауза. Трябваше да реши как да включи потенциалните синове на Оливър в този доклад. Момчета, които технически щяха да са братя на Майлс.

Имаше адски много хора, които това не засягаше. И много малко други, чийто списък, както обикновено, се оглавяваше от Грегор. Корделия въздъхна и включи отново на запис.

— Следващата новина трябва да си остане между нас двамата, строго поверително. — Обясни за безядрените яйцеклетки и гениалната си идея да ги предложи на Оливър. Припомни специалната разпоредба на бараярското законодателство относно попечителските права баща-син, които не се различаваха съществено от тези за майка-дъщеря. — Което означава, че от правна гледна точка това изобщо не засяга Майлс, макар че вероятно ще го уведомим на някакъв по-късен етап от семейна любезност. Но Оливър тепърва трябва да вземе важни решения, включително и по въпроса кога, затова няма никакъв смисъл новината да се разгласява, преди да се е превърнала в новина. — С което поне по една точка улесняваше следващото си съобщение. — И за да завърша с една още по-лична новина — прекрасна новина, впрочем, — може би е редно да спомена, че двамата с Оливър започнахме да… ъъ, да излизаме. — Устните ѝ се кривнаха нагоре при спомена за спора ѝ с Оливър относно най-подходящия термин, но май беше по-добре да не споделя тази шега с Грегор. Някъде под дълбоката си резервираност Грегор криеше чудесно чувство за хумор, но тежестта на империята рядко му позволяваше да го прояви. Горкото момче. — Никой от двама ни не знае накъде ще ни отведе това в дългосрочен план, така че няма смисъл да питаш, но… добре е да се знае, че сме успели да живнем отново след всичко. — „Отърсваме се от смъртта и протягаме отново ръка към живота. Напук.“ Екатерин сигурно би се сетила за някоя прекрасна метафора, за кълнове, които израстват от пепелище, или нещо такова. Чувствата на Корделия наистина бяха като кълнове — нежни, зелени и крехки. Надяваше се, че усмивката, с която завърши съобщението си, изглежда като усмивка на щастлив човек, а не на идиот. Не се сети какво друго да добави, затова спря записа.

Пусна го отначало с намерение да внесе някакви корекции, но съобщението ѝ прозвуча добре: вярно и стегнато. Усмивката ѝ накрая наистина изглеждаше малко идиотски, но едва ли можеше да я запише отново, без да изгуби от непосредствеността ѝ. Ако Грегор имаше въпроси, можеше да ги зададе. Нагласи кодирането на най-високо ниво и изпрати съобщението. Представи си как пакетът данни потегля от вицекралския дворец към орбиталната релейна станция, оттам към възлената точка за скок по комарския маршрут, а после скок след скок със скоростта на светлината, покрай Комар, през задънения проход на Бараяр до правителствената орбитална комуникационна станция и оттам до императорската резиденция и до комтаблото на Грегор в онзи негов строг модерен кабинет, който също като нейния гледаше към градина. Ден ли щеше да е, когато пристигне, или нощ? Беше твърде уморена да пресмята.

А сега — следващото съобщения в краткия ѝ списък. Добре беше, че се бе поупражнила с писмото до Грегор. Бързо отхвърли идеята да започне с нещо жизнерадостно от сорта на: „Добри новини, Майлс, ще си имаш сестричка!“ Първо, за него новината би била по-скоро стряскаща, отколкото добра. Второ, разликата във възрастта беше твърде голяма за брат и сестра, деляха ги поколения. Реално погледнато, Майлс щеше да е по-скоро далечен чичо на Аурелия, а децата му щяха да са нейни по-големи братовчеди, а не племенници. Не ѝ беше много ясно как двете разделени — както във времето, така и в пространството — части на семейството изобщо ще съумяват да се срещат лично. Ангажиран със задълженията си на граф в своя потомствен окръг, Майлс все по-рядко пътуваше извън Бараяр, а след като Корделия се оттеглеше като вицекралица и отпаднеше необходимостта да докладва ежегодно на Грегор — да не споменаваме осигурения ѝ за тази цел имперски скоков катер, — колко често щеше да прескача до Бараяр? Е, времето щеше да покаже… или да каже, пък било и под заплахата от разпит с фаст-пента. Фест-пентата винаги помагаше. Корделия включи на запис и повторно се хвърли в бездната.

— Здравей, Майлс. И Екатерин, ако слушаш. Всъщност Майлс така или иначе ще трябва да ти пусне съобщението. Първо, бъдете спокойни, пускам го кодирано, защото касае въпроси от лично естество, а не защото се е оформила поредната криза. В отлично здраве съм, между другото. Но до една година ще си подам оставката като вицекралица на Сергияр. Причината е, че… — Спря записа и го върна в началото на последното изречение. — Първо, малко предистория… — Ставаше ѝ все по-лесно да разказва за онова с гаметите, а и тази история естествено водеше към Голямата новина за Аурелия и бъдещите ѝ сестри. Понеже това имаше отношение към делата на окръга, Корделия обясни подробно плана си да ползва вдовишката си пенсия за издръжка на момичетата, но само докато пораснат. — Като се има предвид, че не съм получавала и един петак заплата за цялата очаквана — и неочаквана — работа в качеството си на лейди Воркосиган, а по-късно и на графиня Воркосиган, една пенсия ми се струва заслужена компенсация. Това, между другото, е интересна тема, която да повдигнеш пред Съвета на графовете, Майлс, в случай че ти е доскучало. Заплати за техните съпруги. На бас, че това ще отприщи интересни дебати. — Успя отчасти да скрие усмивката си, преди да е придобила хищнически характер.

Ембрионите на Оливър щяха да почакат. Онова, дето двамата с Оливър „излизали“, също можеше да почака още известно време. Не че се срамуваше, разбира се — Оливър беше забележителна придобивка дори по най-високите стандарти, — просто… просто се стесняваше, изглежда. Позволено ли им е на вицекралиците да се стесняват? По-лесно ѝ бе да си представи как обсъжда подновения си любовен живот с Екатерин, отколкото с Майлс. „Ще почака.“

Завърши с няколко забавни случки, вицове почти, описващи последните хаотични изцепки на колония Хаос, както обичаше да нарича своя Сергияр, и изключи записа.

Съобщението ѝ до Марк, клонирания брат на Майлс, и неговата партньорка Карийн Куделка беше по-кратко и значително по-лесно. Но пък Марк отлично познаваше сложната природа на нестандартните семейства. Постара се в думите ѝ да не се промъкне и намек от сорта на: „А вие двамата кога най-после ще се замислите за деца?“, затова пък изрично подчерта ползата от замразяването на гамети за бъдещо ползване. Нямаше представа къде в империята или извън нея се намират двамата в момента покрай мултипланетарните бизнес начинания на Марк, но с помощта на надеждните пощенски услуги, които Марк ползваше постоянно, съобщението щеше да стигне до тях.

Останаха ѝ Саймън Илян и Алис Ворпатрил, които бяха сред най-старите и най-близките им приятели на Бараяр. Ако не друго, щеше да мине с едно съобщение за двамата, на същия адрес и със същото ниво на сигурност. Новините за оставката, гаметите и Аурелия не се различаваха съществено от трактовката си в предишните съобщения, освен че прозвучаха по-гладко и самоуверено сега, когато ги повтаряше за четвърти път. Не беше толкова сигурна какво ще прочетат между редовете. Преди години им беше намекнала, че не са твърде стари да станат родители, но оттогава беше минало време, синът на Алис, Иван, се беше оженил за своята Тедж и двамата работеха по въпроса с внуците, за които Алис мечтаеше отдавна. Колкото до Саймън, той беше женен за работата си в продължение на десетилетия. Хранеше ли дори закърняло желание да създаде свое генетично потомство? На този въпрос Корделия не знаеше отговора. Реши да остави без коментар собствения си пример, който показваше, че при наличие на желание начин винаги се намира. Колкото до потенциалната новина на Оливър, по-добре сам да реши иска ли да я сподели с Алис и Саймън, или не. Те бяха и негови приятели.

Корделия прекъсна отново на пауза. Изправена бе пред дилема. Много ѝ се искаше да сподели с Алис за Оливър. И категорично не искаше да споделя за Оливър със Саймън. Саймън харесваше и ценеше Оливър като човек и офицер, но несъмнено още носеше белезите от дългогодишните проблеми със сигурността, с които извънгабаритните лични отношения на Арал бяха вгорчавали живота му. Нещо повече, Саймън със сигурност щеше да забележи лекото насичане в записа там, където Корделия го е спряла на пауза, за да помисли. Въздъхна с раздразнение.

Накрая се спря на следното:

— И още една добра новина — двамата с Оливър започнахме да излизаме. Беше като да намериш вода в пустиня. И за двама ни, струва ми се.

От всички хора в краткия ѝ списък Алис и Саймън най-добре щяха да разберат какви усложнения се крият зад това простичко обяснение. Изключи записа, без да добави нищо друго.

Орбиталната му смяна, бързо реши Джоул, се превръщаше в най-бавните осем седмици в живота му дори в сравнение с болничния му престой на младини. Не че нямаше достатъчно работа покрай инспекциите на всички военни станции при точките за скок между Сергияр и Никъде. Освен това се разнообразяваше с бойни учения от различно естество във всяка станция по пътя си или почти във всяка — прескачаше по някоя, колкото да държи екипажите на нокти.

Воринис го следваше по петите като секретарка и адютант, защото обичайните му канцеларски задължения го следваха по теснолъчевия канал. Въпросните осем седмици влизаха в досието ѝ като космически стаж и тя ги посрещаше с искрен ентусиазъм. Освен това се оказа полезен съконспиратор в организирането на изненадващи учения.

— Идеята не е просто да тестваме готовността на екипажите или състоянието на оборудването с цел да ги подобрим — обясни ѝ той по време на едно от ученията. — За мен е важно да разбера как старшите офицери ръководят хората си, особено в критични ситуации. Това е част от, хм… от маркирането на кандидатите за повишение.

— Това не е ли малко несправедливо към онези офицери, които имат некадърници сред персонала си? — попита тя. — Тоест, вината за евентуален провал може и да не е на командващия офицер.

— Опитваме се да оплевим некадърниците на доста по-ранен етап и да ги преназначим на не толкова критични планетарни позиции. Което не е справедливо спрямо Фьодор — добави замислено той. — Ако си извадил късмет с добър екипаж, е лесно да направиш добро впечатление на свой ред. Но ако успееш да изцедиш максимума от един по-посредствен екипаж, значи наистина си добър офицер. — Какъв прякор бяха измислили на онзи кораб под командването на Арал? „Воркосиганската колония на прокажените“, точно така. Е, вярно е, че в онези далечни и трудни дни прокажените на Арал бяха колкото военни, толкова и политически некадърници.

Воринис се замисли, свъсила вежди.

— Та за това маркиране. Вие как… по какъв критерий решавате? Не само по отличните резултати от ученията, предполагам?

— Въпрос на практика — въздъхна той. — Усвоил съм го с времето и опита. Струваше ми се, че Арал го прави по някакъв вроден ворски инстинкт, но по-късно си дадох сметка, че е имал достатъчно време да натрупа опит, преди аз да се присъединя към екипа му. — При Джоул това отсяване все още се извършваше с цената на съзнателно усилие, но поне процесът се бе съкратил значително през последните години.

Разговорите му с вицекралицата бяха редки, кратки, лишени от усамотение и депресиращо прагматични. В едно от съобщенията си я помоли да му изпрати по теснолъчевия канал друга научнопопулярна книга за сергиярската биология, защото вече бе прочел двете, които носеше със себе си, и остана много изненадан от отговора ѝ, че други няма. Успяла бе да му намери някакво научно списание от университета, което публикуваше по темата — всъщност единственото, което публикуваше научни материали по темата. Броевете му за десет години назад — само десет години? — обещаваха поне за известно време да държат съзнанието му заето.

Мисълта за трите замразени ембриона в карийнбургската клиника беше като сърбеж в кьошетата на мозъка му, който той решително отказваше да почеше. Само дето, незнайно как, статиите за репродуктивна биология в университетското списание винаги първи му се набиваха на око. Репродуктивните стратегии на сергиярската фауна — както и на сергиярската флора всъщност, когато успееш да ги различиш, — бяха странни. Помагаха му да си изясни онова, което правеше… мислеше да направи… не мислеше да направи.

Накрая, най-после, на орбиталната му смяна ѝ свършиха минутите, нищо че субективното му усещане ги удължаваше до часове. А той ги броеше през цялото време. Не беше възнамерявал да се задържи в орбита и секунда повече от необходимото — дори на него му се полагаха няколко дни отпуск след орбитална смяна, облага, от която той рядко се възползваше, — но плановете му се промениха, когато научи, че вицекралицата е заминала за Гридград заедно с Хейнис да договаря инфраструктурни строежи с местните, или както се изрази Корделия, когато Джоул се приземи от орбита директно в Гридград, да изстискат камъни от кръв.

Ако не се броеше едно кратко ръкостискане и многозначителен поглед, се наложи целия ден да я дели с комисии. Е, поне успя да си създаде представа как вървят плановете за строежа на базата в Гридград от първа ръка, а не чрез докладите, които така или иначе трябваше да прегледа по-късно, пък макар и само за да сравни личните си впечатления с документацията. Пътуването с подорбитална совалка до Карийнбург премина в досадната компания на екипите им — Корделиния и на Фьодор; от втората група се отърваха при базата, но първата ги придружи почти до вицекралския дворец, преди Корделия да ги отпрати твърдо по къщите им. Чак когато проклетата входна врата се затвори след тях Джоул си получи целувката за добре дошъл. Целувка, която той се постара да подслади и удължи из цялото просторно фоайе.

— Сами най-после — каза той.

— Най-накрая! — промълви тя, без да се откъсва от устните му. — Първо да вечеряме? — попита и се дръпна назад да прокара закачливо пръсти през косата му. — Или съвещание?

— Съвещание — отвърна той и обсипа челото ѝ с целувки. — Кажи на Риков да ни донесе вечерята на поднос.

— Възхищавам се на ефективността ви, адмирале.

Придърпа я за още няколко сластни секунди.

Плъзна ръка зад нея и я притисна към себе си, а тя се усмихна между целувките, развеселена от това загатнато, а всъщност и съвсем осезаемо обещание. Джоул усети как натрупаното през деня напрежение започва да се стапя под ръцете му. Уви, идеята да я грабне на ръце и да я качи по стълбището беше непрактична, защото криеше риска Джоул да се спъне и двамата да свършат в спешното вместо в спалнята. Затова я поведе бавно, почти като в танц, към стълбите.

А после един радостен, задъхан детски глас извика:

— Бабо!

Корделия погледна над рамото му и очите ѝ се разшириха.

— Ох, по дяволите — промълви тя, толкова тихо, че само Джоул я чу. Разделиха се.

Той се обърна, а после се наложи да подпре Корделия, която едва не падна от сблъсъка си с две малки телца, които изхвърчаха откъм арката на входа и се метнаха собственически да я прегръщат. За него място не остана.

Пищящият детски щурм продължи с втора вълна. Едно по-малко и друго, още по-малко дете се появиха в галоп да се състезават с първите нападатели за място по торса на семейния матриарх. Последваха ги две прощъпалчета, които явно не схващаха за какво е цялото това вълнение, нито кои са тези високи възрастни, но видимо бяха решени да се включат в надпреварата.

Джоул не беше виждал лице в лице воркосиганските хлапета от три години — по онова време бройката им беше по-малка, а и самият той мислеше за други, много по-неприятни неща, — но беше виждал видеосъобщенията на Корделия и лесно сортира децата. Алекс и Хелън — тъмнокосото момче и кестенявото момиче, вече единайсетгодишни или там някъде, близнаци само по силата на общата дата, на която бяха отворени репликаторите им. Елизабет, на осем, и Таура, на пет, с по-естествена или поне по-традиционна разлика във възрастта. Селиг и Симон, още един чифт не-близнаци на еднаква възраст, някъде на две, последното попълнение в семейството — не само по ред, а и по план, ако Джоул бе разбрал правилно, — заченати скоро след погребението на Арал. Според Корделия появата им била резултат от острото усещане за смъртност, превзело Майлс след преждевременната кончина на баща му. Очите на всичките варираха в сиво-синята гама, но по наследство, а не по избор — родителите им бяха решили да се оставят в ръцете на генетичната лотария по този въпрос. Мислите на Джоул се отплеснаха към замразените ембриони в клиниката и той бързо им дръпна юздите.

— Къде са мама и татко? — надвика Корделия тълпата. — Кога пристигнахте?

Хелън се писа говорител на групичката:

— Преди два часа. Тате каза, че ще сме изненадата. Изненадахме ли те, бабо?

Корделия, възстановила в голяма степен самообладанието си, отвърна подобаващо:

— Като Зимен празник посред лято — каза тя и разроши обичливо косата на момичето с едната си ръка, а с другата разроши косата на братчето му. — А това ще да е Дядо Мраз.

Джоул проследи погледа ѝ до входната врата, където, размахал бастунче, се появи един много нисък леко прегърбен тъмнокос мъж около четиридесетте, придружен от висока тъмнокоса жена на същата възраст.

— Реших, че изненадата ще ти хареса! — заяви Майлс с широка усмивка, макар че смутената физиономия на Екатерин над главата му говореше за друго.

— Здрасти, майко — продължи Майлс и тръгна към Корделия. И да бе имал намерение да я прегърне, не би успял, защото достъпът му бе блокиран от обсадилите майка му дечурлига, две от които понастоящем висяха на ръцете ѝ. А и Корделия, разтеглила устни в напрегната усмивка, май не беше в настроение за такива жестове.

Настроение. Мда, можеше да целуне за сбогом „настроението“, с което бяха започнали вечерта. „Напразна надежда“, нали това беше терминът за обречената борба? Докато кръвта му постепенно се качваше към главата от други, по-топли райони, му хрумна да се запита що за изненада е всъщност изненадата. Майлс още се водеше лорд-ревизор Воркосиган, макар все по-рядко да се изявяваше в това си качество… дали император Грегор не го беше пратил тук на някоя тайна инспекция? Не, едва ли се бе заел с опасно разследване на Сергияр, иначе нямаше да доведе домочадието си. Освен ако планът не беше да ги остави тук, а самият той да продължи нанякъде. Само че ако бяха дошли с официален, пък макар и непредвиден в графика правителствен кораб, Джоул щеше да е научил за това веднага щом корабът им е навлязъл в космическото пространство на Сергияр, а такава информация не беше стигнала до него. Дали изненадата не бе предвидена за него и хората му? Все още имаше ярки спомени от онази трижди проклета организирана група за кражба на военни доставки, която бяха разкрили преди няколко години.

— Здравейте, граф Воркосиган, графиньо — поздрави той, дори успя да кимне любезно и да се усмихне. — Дано пътуването ви е било спокойно. Как стигнахте дотук?

Отговори му Екатерин:

— Дойдохме с редовния пътнически кораб. Като никога не пътуваме по работа, а семейно, и решихме, че не е редно да се възползваме от услугите на имперските служби. — Усмивката ѝ му се стори по-искрена от тази на съпруга ѝ. — На децата им беше много по-приятно, отколкото в теснотията на куриерските кораби. Имаха си и компания в лицето на група интересни бъдещи колонисти.

— Които бяха подложени на подробен разпит — добави Майлс. — Май трябва да дам децата под наем на ИмпСи.

— Ох, тате — каза Хелън и завъртя очи. Алекс само сви устни едва забележимо.

Аха, значи бяха стигнали до фазата „ох, тате“. Преди няколко години близнаците обожаваха безрезервно баща си, вярваха, че той пали и гаси звездите. Явно пубертетът чукаше на вратата.

Злорадата усмивчица на Джоул бързо се стопи, когато му хрумна да се запита какво ли означава „семейно“ за Корделия, майката на ключов бараярски граф и приемна майка на император. Възможно ли бе например император Грегор да е изпратил лорд-ревизор Воркосиган със задача да провери дали вицекралицата на Сергияр не е полудяла?

„Не е луда — прииска му се да възрази. — Просто е бетанка.“

Е, тази мисъл беше по-добре да запази за себе си.

— И Ники ли е с вас? — обърна се той любезно към Екатерин. Синът ѝ от първия брак, голямо момче, вече на… колко, на двайсет? Не, на повече.

Тя поклати глава.

— Каза, че има много да учи и не може да дойде. Скоро завършва и наистина е натоварен.

— Вече завършва? — каза Джоул.

— Да, знам. — Усмихна се накриво и позалитна, когато малките близнаци се блъснаха в краката ѝ. Наведе се да вземе едното, другото увисна за крачола на панталона ѝ и впери подозрителен поглед в Джоул.

— Е. Май няма да имате нужда от мен тази вечер — извини се той. — Приятно прекарване със семейството ти, Корделия.

Тя му отправи напрегната усмивка и разшири едва доловимо очи в знак на преувеличен ужас.

— Ще трябва да отложим съвещанието. Ще ти звънна по-късно. — Прати гвардеец Риков, който се бе появил междувременно и изчакваше дискретно настрани, да намери кола и шофьор, които да върнат Джоул в базата. Никой не го покани да остане.

Уж да го изпрати, Корделия успя да затвори вратата между тях и семейството си.

— Не ми се стори твърде изненадана от появата им — отбеляза той.

— Да, само ужасена. — Корделия изкриви лице в гримаса. — Не подозирах, че ще цъфнат така. Наистина съжалявам.

Джоул разчете последното като излагане на факт, а не като извинение, и кимна унило.

— Работата е там, че им изпратих видеосъобщение преди… малко след като започна орбиталната ти смяна. Казах на Майлс за сестрите му. Не можех да отлагам повече.

Джоул изчисли наум приблизителното съотношение време/скорост/разстояние, като включи ден-два за организирането на шест деца, съпруга и антураж. Доста скоростна реакция, показа резултатът.

— А за… за братята му?

Корделия поклати глава.

— Още не. Но казах на Грегор строго поверително.

— Но не и на Майлс?

— За разлика от момичетата, момчетата не са въпрос на еднолично решение от моя страна. Имам ли разрешението ти да спомена за тях? Или предпочиташ да изчакаш и сам да кажеш на Майлс? Или нещо друго?

Той се поколеба, силно изкушен да прехвърли на Корделия трудната част.

— Тази вечер едва ли ще имате възможност да поговорите насаме, покрай децата. Нека изчакаме малко. — След миг добави: — Не виждам как ще обясним това с момчетата, без да обясним и… факти от миналото, за които Арал така и не каза на Майлс.

— Ако от самото начало бяхме излезли на светло — каза с ожесточение Корделия, — сега това изобщо нямаше да е проблем.

Той допря утешително пръст до устните ѝ.

— Тогава щяха да възникнат други проблеми.

Усмивката ѝ се изкриви.

— Да, затова си скрихме главите в пясъка като щрауси, само че бурята пак ни застигна.

— Природен закон, какво да се прави. — Мисълта да обясни на Майлс как и защо се е оказал баща на тримата му замразени полубратя далеч не изглеждаше толкова страшна, когато дребният проклетник беше на разстояние от няколко точки за скок. — Не им позволявай да те изтощят до смърт. Денят ти и без това беше дълъг.

— А твоят — още по-дълъг.

Той вдигна рамене. А само преди половин час изобщо не се чувстваше уморен. Както вицекралицата го бе обобщила така красноречиво — „по дяволите“.

А после наземната кола пристигна и му отне шанса дори да я целуне за лека нощ. Стисна ръката ѝ и си тръгна.