Джентълмен Джоул и Червената кралица

2.

Джоул подрани с двайсет минути за часа си при доктор Тан в центъра по репродуктивна медицина, а после установи, че не е в състояние да влезе. Вместо това обикаляше нервно страничната уличка.

Сега, трийсет и пет или четирийсет години след основаването си — зависи как ги броиш, — Карийнбург наистина си имаше странични улички. Първият бараярски отпечатък върху новата колония се беше изчерпал с военна база и космодрум в сянката на вулканична планина, отхапана наполовина при някакъв древен катаклизъм, която стоеше като страж, заедно с наниз от свои по-малки сестри, кацнали върху широка равнина. Снимките на най-ранния Карийнбург, които Джоул бе виждал, показваха кална улица, обточена с преустроени, а в някои случаи и несъмнено откраднати стари военни подслони, междинен етап в бавното израстване на базата от първоначалното ѝ примитивно превъплъщение в нещо по-нормално. Като всяко амбициозно селце, обслужващо военно съоръжение на Старата Земя или на Бараяр от Периода на изолацията, и това бе заложило предимно на услуги от категорията на баровете и бардаците, но с пристигането на първите истински колонисти и поредицата имперски вицекрале правителствените институции постепенно бяха изместили по-забавните аспекти на поселището. Историческата редакция се беше включила на бързи обороти и истината за срамните първи дни на колонията енергично се пренаписваше, приемайки далеч по-приемливия облик на мизансцен за романтични приключенски историйки.

Най-разгорещеният политически спор към момента, а и през последните десет години, беше идеята столицата да бъде преместена на по-подходящо място, било на този континент, било на някой от останалите пет, идея, която срещаше ожесточена съпротива от онези, които имаха сериозни икономически интереси в района. Вицекралицата беше натрупала десетки научни анализи и проучвания в подкрепа на преместването, но Джоул подозираше, че този път Корделия ще изгуби битката, победена от инерцията и човешката природа. Междувременно врявата на новото строителство не стихваше и някогашното селце се разширяваше неуморно във всички посоки.

Потънал в тези мисли, Джоул отново се озова пред вратите на клиниката, чиято табелка гласеше: Карийнбургски репродуктивен и акушерски център. Или Крац накратко, което изглеждаше много по-поносимо от евентуално стряскащо съкращение с главни букви. Сградата не беше ремонтиран военен подслон, а истинско, построено за целта здание, макар и съвсем утилитарно, което говореше за ограничен бюджет. Построена беше да приюти клиника, макар и не точно тази клиника, която се беше нанесла в сградата съвсем наскоро.

„Мога да направя това. Мога да направя всичко.“ Нима Арал Воркосиган не го беше научил на това? Джоул си пое дълбоко дъх и влезе.

… Но, когато пристъпи към опашката пред регистратурата, мислено си отдъхна с облекчение, че е решил да облече анонимни цивилни дрехи, а не издайническата зелена непарадна униформа. Не че имперските униформи бяха необичайна гледка по улиците на Карийнбург. Имаше няколко души на опашката пред него — мъж, жена и една двойка, — които обърнаха на свой ред глави да го погледнат. Джоул не знаеше да се радва ли, че има компания, или да се ядосва, че не е сам. Сестрата на регистратурата ги прати да изчакат на неудобните столове покрай стената на помещението, но когато Джоул си каза името, се оживи и каза с твърде силен глас:

— А, да, адмирал Джоул! Вицекралицата ни предупреди, че ще дойдете. Елате, ще ви заведа при доктор Тан.

И го подкара през някаква врата към къс коридор, пропит със слабата миризма на химикали и дезинфектант, които Джоул помнеше от всяка клиника, в която бе имал нещастието да се озове. Дали пък напрежението му не се дължеше на някакъв позабравен спомен за болка и нараняване, разбуден от миризмата? Не, едва ли.

Сестрата го вкара в стая с бюра и комтабла. Половината комтабла бяха в работен режим, обслужвани от съсредоточени служители на клиниката, над видплочите се редяха страховити количества данни, а тук-там се въртяха разноцветни плетеници, вероятно молекулярни карти, помисли си Джоул. Различните цветове и кройки на лабораторните престилки сигурно обозначаваха различни функции, позиции и отговорности, точно като имперските униформи и символи, но на този код Джоул не знаеше ключа. Имаше и много лични подробности — растения в саксии, играчки, холокубчета, сувенири. Дрехите под престилките бяха най-разнообразни, чак до двамата младежи с бетански саронги и сандали, което още не означаваше, че въпросните младежи са бетанци. Виж, вездесъщите чаши за кафе бяха познат елемент.

Сестрата от регистратурата го заведе при бюрото на слаб млад мъж с тъмна коса и синя престилка до коляното, под която се виждаха панталони и риза в сергиярски стил.

— Доктор Тан, адмирал Джоул дойде.

— А, чудесно! Само секунда… — Тан вдигна пръст и довърши каквото там правеше на комтаблото си, изключи страховитата холограма от вибриращи светлинни линии, след което стана, стисна крепко ръката на Джоул и се усмихна. Сестрата си тръгна.

Доктор Тан беше смугъл, страните му руменееха с цвета на човек в добро здраве. Трудно беше да се определи от коя земна етническа група произлиза — за разлика от бараярското население, изгубено и изолирано в продължение на шестстотин години и преоткрито едва преди век, бетанците от поколения използваха генно изчистване и пренареждане, които бяха заличили външните прояви на генетичния произход.

— Как сте, адмирале? Добре дошли в Крац. Много се радвам, че сте тук. Всеки приятел на вицекралицата е и наш приятел, уверявам ви!

Джоул за миг се стресна от познатия бетански акцент, излизащ от непозната уста, но бързо се стегна и съумя да поздрави на свой ред. Реши, че няма да допусне акцентът да му повлияе — дошъл бе тук за информация, въз основа на която да вземе самостоятелно решение… Или вече бе решил, което обезсмисляше въпросите му?

— Вицекралица Воркосиган каза, че ще имате въпроси и че е важно да ви дам пълни и ясни отговори. Искате ли преди това да ви разведа из клиниката?

— Ами… всъщност може. Благодаря. Единственият репродуктивен център, в който съм бил, още не беше започнал работа. — Имаше предвид една церемония по откриване в Хасадар, столицата на окръг Воркосиган, която Арал, по онова време министър-председател, а покрай него и той като негов адютант бяха посетили като израз на подкрепата си за многобройните медицински проекти на графинята.

Тан го заведе да облече някакви хартиени дрехи за еднократна употреба, после го преведе през двойните врати в края на коридора. От другата им страна имаше ярко осветена клинична лаборатория — лабораторни маси, отрупани с оборудване под филтриращи вентилационни качулки, и десетина потънали в работа техници, наведени над сканиращи станции. Помещението приличаше донякъде на неговата тактическа зала, само дето тук никой не изглеждаше в ни най-малка степен отегчен. Заети хора, чиито работливи ръце до една бяха тънкопръсти, облечени в ръкавици и нетрепващи.

Работните станции на първата маса, обслужвани от неколцина особено вглъбени техници, бяха посветени на най-важната дейност, сърцето на клиниката — оплождането. Две камери за съхранение със строг контрол на температурата съдържаха епруветките с клетки в ранен етап на делене. Лабораторните станции на следващата маса бяха заети с „контрола на качеството“, както го нарече доктор Тан, сканиране и поправка на гените. Втора банка със затоплящи камери поддържаше следващия етап на мониторираното развитие, а на последната одобрените ембриони и съответните им плаценти биваха имплантирани в утробните репликатори, където да преживеят следващите девет месеца.

Излязоха през вратата отсреща и доктор Тан помогна на Джоул да се отърве от шумящите хартиени дрехи и го преведе през серия помещения за съхранение на заредените репликатори, подредени на високи рафтове. Всеки репликатор имаше светлинно табло с датчици, което следеше развитието на ембриона. Приятна музика се редуваше с разнообразни звуци от природата, а индивидуални жакове се включваха към репликаторите и подаваха тихи записи на родителските гласове. Беше хем жизнерадостно, хем някак зловещо. Жизнерадостно зловещо или зловещо жизнерадостно, по избор. Джоул си напомни, че всички тези подредени на рафтове контейнери съдържат най-пламенните надежди на истински хора, било индивидуално, било по двойки. Следващото поколение сергиярци. След петнайсетина години всички тези чудати биологически бучици щяха да превземат улиците на Карийнбург, облечени по най-новата мода, да слушат ужасна музика и да се бунтуват срещу възгледите и политиката на родителите си. След двайсет и пет години щяха да се занимават с неща, които той в момента дори не би могъл да си представи, макар че някои навярно биха се озовали обратно тук, в репродуктивния център или в друго подобно учреждение. Или биха дарили собствените си гамети за онова, което вицекралицата беше нарекла „генетичната лотария“.

Можеше ли и неговите деца да са сред тях?

„Ами да, защо не.“

— Възможно ли е ембрионите… бебетата… да се объркат? — Имаше куп истории за разменени бебета. Според Корделия повечето ги разпространявали хора с ирационални възражения срещу репродуктивните центрове.

Доктор Тан отвърна на въпроса му с уморена усмивка:

— Нашите техници са изключително съвестни, но за да успокоим съмненията на, как да се изразя, не толкова добре образованите в биологическите науки, генетичната връзка на всяко бебе с родителите може да бъде потвърдена съвсем лесно, само с проба от вътрешната страна на бузата и три минути в сканиращата машина, процедура, която правим рутинно при предаване на доставката. Или на всеки по-ранен етап всъщност, защото амниоцентезата е рутинно изследване при отглеждане в утробен репликатор. Тази услуга се предлага безплатно, или по-скоро е включена в пакета без допълнително таксуване. — След миг добави: — Този въпрос ни го задават много често тук, бараярците. Вицекралицата веднъж ми каза, че процентът на грешките при нас е доказуемо по-малък от този при естественото раждане, но покойният вицекрал ме посъветва да не изтъквам тази статистика, защото можело да не се приеме добре.

— Разбирам — каза Джоул. Опита се да измисли няколко въпроса от техническо естество, които да отсрамят бараярския му коефициент на интелигентност в очите на доктора. Джоул искрено приветстваше пъстрото общество на галактически имигранти, заселили се на Сергияр, но трябваше да признае, че понякога те можеха да бъдат и изключително дразнещи. Успя да не изтъкне собствената си история като естествено родено бебе с непочистен генетичен материал, макар че какво би доказал с този аргумент, нямаше представа.

Така или иначе, наследствеността му скоро излезе на дневен ред, когато доктор Тан го заведе в друга стая близо до чакалнята и го остави да се оправя сам с едно комтабло, което свали медицинската му история с най-големи подробности. Джоул успя да съкрати този отегчителен процес, като вкара в системата военното си медицинско досие — предната вечер го беше качил в комуникатора си, след като отстрани класифицираните елементи. За щастие, тукашната програма явно бе свикнала да се оправя със секретното естество на бараярските военни досиета — доста ветерани от базата избираха да се уволнят тук, на Сергияр. Дали Корделия не беше качила досието на Арал? Да, явно го беше направила, когато бе дошла тук да качи своето. Така или иначе, когато се върна да го спаси, доктор Тан не повдигна въпроса.

— Нещо друго да попитате? Готов ли сте за следващата стъпка? — бодро попита Тан.

Джоул претърси с език устата си за отговор, безуспешно, но Тан не го изчака да се чуди, а му даде знак да го последва. Отби се на едно място да вземе някакви неща, чието предназначение си остана тайна за Джоул, после го заведе при друга врата, затворена и най-обикновена, с табелка, на която пишеше: „Бащина стая“, и плъзгач с надпис „заето/свободно“. Имаше и намагнетизирана табелка с надпис „свободно“ от едната страна и „не безпокойте“ от другата. Тан я обърна на „не безпокойте“.

— Ето ви бурканчето за пробата — каза докторът и му връчи въпросното бурканче. — Надписано е, както можете да видите. Течността вътре ще запази семенната ви проба жива и в добро състояние, докато дойде време да я обработим. Моля, проверете надписа, за да сме сигурни.

Джоул примижа и разчете името и номера на осигуровката си, надлежно отпечатани на етикетчето.

— Да… тоест, всичко е точно.

— В случай че, хм, ви сполети стеснителност, да речем, в стаята ще намерите разнообразни помощни материали. Мога да ви предложа и назален спрей с еднократна доза афродизиак. Преди ги оставяхме в кошничка, но постоянно изчезваха, затова вече ги раздаваме на ръка, за което моля да ме извините. — И му подаде малка ампула.

Джоул я взе предпазливо. Имаше чувството, че се е озовал в нечий чужд сън. Тан отвори вратата и го побутна през прага.

— Не бързайте. Когато сте готов, елате право при мен — посъветва го насърчително докторът. Вратата се затвори и Джоул остана сам в тихата, слабо осветена малка стая. Чу тихото изстъргване на плъзгача, преместен в положение „заето“.

В стаичката имаше удобен на вид фотьойл, обикновен стол с права облегалка и тясна кушетка, застлана с чаршаф с ластик. На лавица се редяха сексиграчки, повечето от които Джоул бе виждал в не толкова депресиращ контекст, всичките с малки хартиени лентички, в знак че са стерилни. Имаше и холовидео — бърз преглед на съдържанието показа немалък брой заглавия, които Джоул познаваше от казармите и космическите си пътувания, както и няколко, които едва ли бяха пускани някога, предвид вкуса на местната публика. Което го накара да се зачуди какви ли еквивалентни филмчета се предават от ръка на ръка в казармите на Женския корпус и дали сред състава на корпуса има жени, на които би дръзнал да зададе този въпрос. Не и на Воринис във всеки случай. Може би на полковника, ако се случеше да се напият заедно. Не просто да се напият, а да се отрежат. Видеото предлагаше и множество слайдове на красиви млади жени, не толкова много на красиви млади мъже, няколко на красиви млади хермафродити, една серия с впечатляващи възпълни млади жени, както и други, които ставаха все по-чудати… тези слайдове категорично бяха програмирани от галактическия екип. Някои от изображенията бяха отвратителни, а две бяха чисто и просто непонятни, макар Джоул да се имаше за космополит. Ала нито една от стотиците фотографии, поне към момента, не му въздействаше. Той изключи видеото.

„Правя това от тринайсетгодишен. Не би трябвало да е трудно.“ Но се оказваше точно такова — никога не се беше чувствал толкова безжизнен.

Седна на ръба на кушетката, прочете инструкциите на бурканчето и се замисли за назалния спрей. Този вариант граничеше с измама, с провал, беше крайно неподходящ за един мъжествен и енергичен имперски офицер. Или можеше да му бъде простено, защото наближаваше петдесетте?

Това май беше най-нееротичното, да не споменаваме най-неромантичното място, където беше попадал. И що за изкривена ирония налагаше то да е и мястото, където да бъде изпълнено основното биологическо предназначение на сексуалността му?

„Можех да направя това, когато бях на двайсет…“ Но вместо това бе добавил трийсет години, включващи излагане на силна радиация, биологически заплахи и химически токсини, в течение на военната си кариера. Само Бог знаеше какви щети са понесли и акумулирали гонадите му, като се започне с космическия инцидент, вкарал го във военна болница преди да е навършил трийсет. И друг спомен изплува в съзнанието му, древен спомен още от дните му в Академията — за някакви момчета, които работеха с експериментално микровълново оръжие и се майтапеха, че щели да имат само дъщери… Дори да беше част от най-традиционната връзка във вселената, пак би искал да го направи по този начин. Отвъд всяко съмнение „без предотвратими дефекти и заболявания“ беше най-страхотният подарък за рожден ден, който един баща би могъл да даде на първородния си син… ъъ, на хипотетичното си дете.

„По дяволите.“ Собственият му мозък, собствените му спомени със сигурност пазеха всички образи, които му бяха необходими.

Замисли се за Арал. Еротични спомени да искаш, цяла съкровищница. Нещата, които беше готов да изпробва… И би било съвсем на място, като си помислиш. Любимото лице се разтегна в широката усмивка от миналото, смееше се от сърце на настоящото му затруднение, ала уви, този образ твърде бързо отстъпи пред студената си, землиста, празна версия, която Джоул беше видял за последно през стъклото на ковчега… а спуснеше ли се по утъпканата спирала на тези мисли, скоро щеше да плаче, вместо да… Не.

Предаде се, счупи печата на назалния спрей и пръсна последователно в двете си ноздри. Спреят беше студен, без миризма и най-важното — без доловим ефект. И сега какво?

Един спомен изплува неканен в главата му — Корделия крачи забързано по коридор на втория етаж на Дом Воркосиган, само по хавлиена кърпа, увита около ханша ѝ като бетански саронг. Самият той изскача през някаква врата, обзет от паника. Каква ли заплаха ги е пришпорила? Пожар? Бомба? Не помнеше. Но ясно помнеше хавлиената кърпа. Корделия носеше голата си кожа като космическа броня. Уви, гвардеец или слуга притича да ѝ даде още една кърпа. Ами ако вместо да ѝ дадат втора кърпа ѝ вземеха първата?… Това… така представата рязко стана по-интересна.

Беше някак нередно да я използва по този начин във въображението си, но пък нали именно тя, проклета да е, го беше забъркала в тази история. Щеше да се наложи да го изтърпи.

В спомена му Корделия беше с дългата си червена коса от онова време, косата, която носеше като съпруга на Арал. Може би… ако си я представи с късо подстригана коса. Къса и къдрава. Да, така беше по-добре. Спокойно би могъл да мине без търчащите наоколо гвардейци и слуги от Дом Воркосиган, а и без самия Дом Воркосиган, в този ред на мисли. Само че така неговата редактирана Корделия остана да стои в бяла празнота. Стоеше и го гледаше с вдигнати вежди, сякаш за да каже: „Убедена съм, че можеш и по-добре, младежо…“

Можеше, и още как. Представи си своята малка яхта, първата, която си беше купил на Сергияр. В местното езеро, в средата му, далече от брега. Слънчевите лъчи падат косо. Вятър — никакъв, защото имаше по-интересни неща за правене от това да се бори с платната и руля. Корделия седеше на пейката при носа. Ухили му се, после махна хавлиената кърпа и я постла на пейката. А, и без комуникатори. Тях са ги оставили на брега. Никой не можеше да се свърже с тях, нито от нейния кабинет, нито от неговия.

Какво друго? Може би ще ѝ хареса малко охладено бяло вино — той ѝ подаде чаша, тя я надигна и обяви виното за прекрасно, а от вино Корделия определено разбираше. Вдигна поглед към него, видимо развеселена. Метна кърпата си, както и няколко други, в средата на лодката и те се наредиха спретнато покрай парапета, защото Корделия имаше отличен усет за законите на физиката, приложими към малки плавателни съдове, както и към почти всичко друго. Просна се отгоре им по онзи крайно делови начин, по който се движеше винаги и който хвърляше в ужас нейната бараярска приятелка и съветничка по социалните въпроси лейди Алис. Протегна се под светлината като котка, по лицето ѝ нямаше и следа от напрежение или скръб.

— Оливър — прошепна тя и сричките на името му се затоплиха в устата ѝ. Протегна атлетична ръка над голия си торс и му махна безапелационно, преди да нареди с гърлен глас: — Ела тук…

След двайсет минути Джоул излезе от малката стая с бурканчето в ръка, капачката му здраво завита. Примижа на яркото осветление, провери дюкяна си и тръгна да намери доктор Тан. Не се чувстваше пиян. Провери походката си спрямо евтините подови плочки — ходеше в съвършено права линия. Но се усещаше едновременно хем безтелесен, хем напълно в тялото си, истинско ходещо противоречие. „Нищо чудно, че раздават спрея на ръка.“

Тан го поздрави с едно доволно „Ха!“, взе бурканчето и го остави безцеремонно на бюрото си.

— Кога, ъъ… ще разбера дали съм минал теста? — попита Джоул.

— Ще се заема веднага и лично ще ви се обадя за резултата… може да не е днес, но не по-късно от утре сутринта, става ли?

Джоул даде на лекаря личния си комуникационен код.

— Едва ли ще има проблеми — побърза да го увери Тан, вероятно съзрял нещо на лицето му, макар че Джоул уж контролираше изражението си. — Триста милиона към четири са все пак доста добро съотношение — добави той, после се поколеба. — Колкото до семенната течност, която ще остане неоползотворена… В клиниката имаме неголямо, но постоянно търсене на висококачествени мъжки гамети. Вие несъмнено покривате всички критерии за физическо здраве, интелигентност и прочие, въпреки възрастта си. Бихте ли се съгласили да дарите остатъка за нашия каталог? Анонимно, разбира се. — Тан намигна дружески. — Лицето ви ще е достатъчна реклама.

Джоул трепна. Е, Корделия го беше предупредила за тази част от разговора, донякъде поне.

— Уви, на Сергияр лицето ми не е анонимно. Аз… нека първо видим оценката, става ли?

— Добре. Но все пак ви моля да си помислите, адмирале.

Тан изпрати Джоул чак до входната врата на клиниката, което явно бе знак за нещо.

Джоул поспря отново на огряната от слънцето странична уличка. Имаше чувството, че току-що е излязъл от възлен скок. Назад. Мисълта да се качи в скутера си не беше приятна. Не се беше сетил да попита Тан за колко време медикаментът ще излезе от системата му, а не му се влизаше отново в клиниката. Усещаше главата си бистра, но може да беше и илюзия. Може би една разходка щеше да ускори метаболизма му и преработката на медикамента, както става с алкохолните напитки. Обърна се и тръгна към главната улица, на една пресечка разстояние.

Със закъснение си спомни нещо, което Корделия бе споменавала няколко пъти — че самата тя е отгледана в репликатор на високотехнологичната колония Бета. Това означаваше, че баща ѝ, по онова време лейтенант Майлс Марк Нейсмит от Бетанския институт за астрономични наблюдения, е преминал през същото изпитание, с което току-що се беше преборил Джоул. А майка ѝ — през женския му еквивалент, макар че при жените процедурата беше чисто медицинска. Много по-инвазивна, ако се ориентираше правилно, но поне не им се налагаше да пришпорват либидото си към сътрудничество. Това подобряваше ли нещата, или ги влошаваше? От друга страна, бяха получили Корделия като резултат. Значи… си беше струвало.

Така или иначе, Джоул все още беше на етапа събиране на информация. До окончателното решение щеше да се стигне утре или доста по-далече в бъдещето, ако решеше да замрази пробата си. Все още не беше стигнал до точката, от която няма връщане.

Подмина младо колониално семейство — жената буташе количка със сърдито дете на около годинка, мъжът носеше кенгуру със спящо бебе, чиито отпуснати ръчички висяха на гърдите му. Джоул се запита какъв е смисълът да си спестиш бремето през деветте месеца гестация, а после да мъкнеш децата си като багаж, след като се появят на бял свят и то доста по-тежки, но явно хората обичаха да правят това, щом продължаваха да го правят. Направи опит да си се представи в ролята на младия татко. Можеше ли това да е неговото дете? „Внуче“ — поправи го сухо една част от съзнанието му. „Млъкни.“

Заобиколи възрастен господин, който изчакваше кучето му да свърши онова, което кучетата вършат край уличните лампи. Куче. Може би едно куче би било по-лесно, по-благоразумно… по-лесно за обяснение. Не един и двама прочути старши офицери в историята бяха имали прочути домашни любимци/ коне/любовници/растения… добре де, може би не чак растения. Макар че определено имаше немалко такива, които след двайсет или два пъти по двайсет години служба се посвещаваха на градинарството. По-зрелищните живи аксесоари се бяха превърнали в част от мистерията, забулваща командването, друг път бяха умело използвани от отдела за връзки с обществеността. Колкото до Джоул, той открай време предпочиташе да пътува с малко багаж.

След няколко пресечки стигна до централния бизнес район на Карийнбург, на една улица разстояние от така наречения вицекралски дворец. Името подвеждаше — къщата беше едноетажна и в лошо състояние. Вярно, заобикаляше я забележителна градина — подарък от още по-забележителната снаха на вицекралицата, — която цъфтеше изобилно по това време на годината, придавайки на „двореца“ цвят и уединение или поне илюзия за такова. Старата, нарисувана на ръка табелка още висеше на портата.

Първоначалният вицекралски дворец — за ужас на първия вицекрал — представлявал военен заслон, ни повече, ни по-малко. Следващите вицекрале се примирили с няколко военни заслона, прилепени един към друг в различни конфигурации. Те на свой ред били заменени от полуукрепено сглобяемо жилище, отличаващо се със забележителна грозота. Настоящата вицекралица, още в първите години на съвместното ѝ управление с нейния съпруг, беше наредила грозното жилище да бъде съборено, теренът да бъде разчистен и да се построи нещо по-нормално и елегантно. Казармите в дъното на парцела, които бяха приютявали гвардейците на граф Воркосиган, сега бяха превърнати в служебни офиси, а единственият останал гвардеец живееше в главната къща с останалите членове на прислугата.

Воден от импулс, Джоул пресече улицата и се представи на самотния страж при портата — още едно съкращение на персонала след кончината на Арал. Настоящата охрана на двореца беше значително по-малобройна и дискретна отпреди. Джоул нямаше нищо против дискретността, но не беше толкова сигурен дали одобрява съкратения щат.

Стражът при портата, който го познаваше добре, козирува.

— Адмирал Джоул, сър.

— Добър ден, Фокс. Нейно височество приема ли посетители?

— Вас със сигурност ще ви приеме, сър. Заповядайте.

Джоул тръгна по лъкатушната алея. Едва не се отказа, като видя редицата паркирани возила, много от които с дипломатически стикери на разнообразните планетарни консулства, базирани в Карийнбург. Явно имаше някаква дипломатическа среща… а, да, приемът за добре дошъл на новия ескобарски консул беше насрочен за този следобед. Някой трябваше да представлява сергиярските военни сили на приема и Джоул беше прехвърлил тази задача на командира на планетарната база — така двамата мъже щяха да се запознаят при по-миролюбиви обстоятелства, преди да е възникнала неизбежната криза, свързана, ако трябваше да избере един за нещастие нехипотетичен пример, с войници в градски отпуск и твърде много пиячка, от една страна, и галактически туристи, недостатъчно инструктирани относно по-тънките аспекти на бараярската култура, от друга. Много по-добре беше да се запознаят в градината на вицекралицата, отколкото в болница, или, още по-зле, в моргата към градската стража на Карийнбург. Тези елегантни соарета имаха множество чисто практични функции.

Само дето невъзможността да разговаря с Корделия насаме засили още повече нуждата му да го направи. Продължи по алеята около къщата, като пътьом забеляза един охранител в униформа и друг, който се преструваше, че плеви — двамата му кимнаха дискретно, — после позната гълчава и звън на чаши го упътиха към вътрешния двор и терасата, които се преливаха в градината. Стотина добре облечени гости държаха малки чинии и си говореха. Джоул се поколеба, преди да се гмурне в навалицата. За щастие, веднага видя Корделия, облечена в нещо леко и широко за топлия следобед, а след миг и нейният поглед го намери. Тя незабавно се извини на неколцината гости, които я заобикаляха, и тръгна към него.

— Оливър — каза топло. — Как мина в репродуктивния център?

— Мисията е изпълнена, мадам — каза той с престорен военен поздрав. Веждите ѝ литнаха нагоре в израз на доволна изненада. — Аз… трябва да поговорим, но моментът очевидно не е подходящ.

— Всъщност приемът вече свършва. Ако се позавъртиш тук още половин час, вярвам, че ще съм се отървала от повечето гости. Или можеш да наминеш по-късно.

За нещастие, имаше задачи, предвидени за вечерта.

— Не съм с униформа — каза колебливо той.

— Нищо де. Тъкмо тези параноични галактици да видят един незаплашителен бараярец за разнообразие. Това ще разшири кръгозора им.

— А на мен ми се струва контрапродуктивно. Нали точно затова се развяваме тук със страшните си имперски униформи, за да направим точките си за скок негостоприемни за неканените.

Тя се ухили.

— Чудесно изглеждаш. Върви го раздай малко красавец. Знам, че го умееш.

Отдалечи се от него и неколцина от гостите, кой с явен, кой със скрит дневен ред, се стекоха към нея. Джоул лесно премина на дипломатически режим — имаше дългогодишна практика в това упражнение. Все пак първо се спря при командира на базата генерал Хейнис, който беше подобаващо нагизден в пълна парадна униформа и изглеждаше подходящо широк и непробиваем. Краката му се бяха спарили непоносимо във високите до коленете ботуши, в това Джоул не се съмняваше.

— А, Оливър, ти пък кога дойде? — каза генералът. — Мислех, че няма да успееш. Да не е станало нещо? — А после добави обнадеждено: — Мога ли да си ходя вече?

— „Не“ и на двата въпроса. Просто реших да се отбия. — Обходи с поглед партито, което беше навлязло в последната си фаза — отпусната и леко подпийнала. — Как ти се стори новият ескобарски консул?

— Доста здравомислещ, макар и млад. Ако не друго, поне е еднополов, слава на Бога.

Джоул проследи погледа на Хейнис до познатата андрогинна фигура на бетанския консул, който си бъбреше с вицекралицата. Консул Вермилиън беше бетански хермафродит, един от характерните за тази планета индивиди с двоен пол, продукт на биоинженерство, немалка общност от хора, които… не можеха да минат нито за отделен вид, нито за раса… Джоул се спря на „малцинство“. Ако назначението на консула тук бе имало за цел да скандализира местните бараярци, то номерът изобщо не бе сработил по отношение на вицекралицата. Голяма част от консулския персонал в Карийнбург се състоеше от млади дипломати, които още учеха занаята си; ако не прецакаха нещо на Сергияр, имаха нелош шанс да получат по-престижни постове в посолствата на Бараяр. Вицекралицата беше споделила с Джоул, че според нея консул Вермилиън като нищо може да е следващият бетански посланик, който да представи портфолиото си на император Грегор, мисъл, от която очите ѝ грейваха по един много привлекателен, но и опасен начин.

Сервитьорка спря пред Джоул да му предложи питие.

— Обичайното, сър?

— Благодаря, Фрида. — Джоул взе чаша от подноса и отпи. Газирана вода, лед и каквато смес беше налична на бара, за да придаде на напитката камуфлажен цвят — Джоул беше обучен, още в дните си като адютант на министър-председателя, да не пие нищо алкохолно на места, потенциално подходящи за дипломатически засади, и навикът му беше останал.

— А, онова твое момиче… Воринис ли беше? И тя е тук някъде… ето я. — Хейнис кимна към дребна фигурка в парадна униформа на Женския помощен корпус, която включваше пола, а не панталон. Ако питаха Джоул, полата беше за предпочитане в жегата пред панталоните и ботушите. Момичето стоеше смутено в края на градината и стискаше пълна чаша. — Наложи се да ѝ обясня, че лична покана от вицекралицата, макар и пристигнала в последния момент, има предимство пред бумащината, която е предвидила за следобеда си.

— Добре. Двете се видяха в движение миналата седмица. Успя ли вече да я представиш?

— Преди малко. Горкото момиче си глътна езика.

— Е, Корделия ще се погрижи за това с времето. Разчитам, че ще изпратиш Воринис до базата. Аз имам, хм… извънредна среща с вицекралицата, насрочена за след приема.

Хейнис кимна и измери момичето с поглед.

— Как се справя с работата си при теб?

Джоул сви рамене.

— Добре засега. Умна е, а и явно е прихванала нещо от столичния блясък при последното си назначение… или пък просто ворската ѝ кръв си казва думата, не знам. — Поколеба се замислено. — Стигне ли се до разпределяне на ресурси и персонал, сергиярското командване винаги е трето на опашката.

— И аз съм стигнал до същия извод — каза с въздишка Хейнис.

— Комарското командване си извоюва правото да избира първо, защото уж ситуацията там е най-нестабилна, а бараярското му диша във врата. Постоянно се боричкат за най-добрите офицери. И както се оказва, извън борда остават най-добрите офицерки. Не че имам нещо против, нека ги пращат. Колкото повече, толкова по-добре. — След миг добави: — И не, тази няма да ми я откраднеш.

Хейнис изсумтя, но явно се отказа от мълчаливото попълване на вакантните места в своята администрация. Джоул му кимна сърдечно и тръгна бавно из навалицата, така че всеки, който прояви интерес към него, да получи своя шанс. Много често това бе най-бързият начин да намери каквото търси, стига да си търсеше неприятности.

— А, адмирал Джоул! — извика някой. Джоул нагласи дружеска усмивка на лицето си и се обърна.

Настоящият кмет на Карийнбург и един от съветниците му подлизурковци се приближиха към него. Забелязали това, двамата му основни съперници на предстоящите кметски избори направиха същото. Поздравиха се с предпазливи кимвания.

— Толкова се радвам да ви видя — каза кмет Йеркес. — Моля ви, верни ли са слуховете, че идната година ще затворите базата?

— Ни най-малко — каза Джоул. — Не зная откъде тръгват тези слухове… а вие?

Йеркес подмина без внимание този легнал полицай, нарушил инерцията на разговора.

— Но тази повишена активност сред цивилните предприемачи все трябва да означава нещо.

— Не е тайна, че негово императорско величество даде разрешение за отварянето на втора база — каза спокойно Джоул, като в същото време си мислеше: „Да, след като генералният щаб най-после успя да прокара законопроекта за финансирането през Съвета на графовете.“ Онзи законопроект едва не бе станал причина за истински престрелки във Ворбар Султана. — Една-единствена планетарна база винаги е била крайно недостатъчна, както във връзка с отбраната при нападение, така и в случай на природно бедствие. Покойният вицекрал Воркосиган настояваше за разширяването от самото начало на назначението си. Бъдете сигурни, че неговата вдовица ще направи и невъзможното да довърши започнатото от него.

— Да, но къде? — вметна мадам Моро.

— Този въпрос все още се обсъжда. — Всъщност изборът беше сведен до два варианта — Гридград или Нови Хасадар. Джоул би искал да се построят бази и на двете места, макар да знаеше, че това няма да се случи, поне не и едновременно. Окончателният избор се държеше в строга тайна, за да се ограничи бумът на финансови спекулации, който неминуемо щеше да последва новината.

— Стига де, със сигурност знаете нещо повече.

— Не бих се изразил така, мадам.

Кмет Йеркес го стрелна с объркана усмивка. Моро и другият кандидат-кмет, Кузнецов, изглеждаха само объркани, без придружаваща усмивка. В много отношения планетарната военна база в Карийнбург все още беше най-големият икономически субект в района, макар че в последно време за първенство се бореха разширяващата се правителствена администрация и цивилният космодрум, през който минаваше постоянният поток нови колонисти. Така или иначе, след още няколко експериментални въпроса четиримата се изнесоха към Хейнис да си опитат късмета с него. Усилията им бяха обречени, но Джоул не можеше да ги вини, че опитват.

Лейтенант Воринис, която го беше забелязала точно преди да го обградят амбициозните кандидат-кметове, дойде при него.

— Сър. Генерал Хейнис каза, че трябвало да го придружа, сър?…

— Правилно си постъпила, лейтенант.

Момичето видимо се отпусна. Джоул попита спокойно:

— Е, какво мислиш за вицекралицата сега, след като сте имали възможност да размените няколко думи?

— Не е толкова страшна, колкото си мислех. — Макар че ако се съдеше по тона ѝ, все още не беше докрай уверена в преоценката си. — Знам, че има внучета, но просто не ми изглежда като… като баба. Почти все едно… не се вписва в познатите категории, защото самата тя не им обръща внимание.

Джоул се усмихна.

— Открай време прави това. — Кимна в съгласие. — Жалко, че се запознавате чак сега, а не преди да… — „Преди половината ѝ светлина да угасне.“

— Това трудно би могло да се случи, сър.

— Така е, права си, не би могло. — Погледна над униформеното ѝ кепе. — Внимание, сетеганданци на хоризонта.

Воринис се завъртя да проследи погледа му.

Въпреки статута си на гем лорд сетаганданският консул в Карийнбург се задоволяваше с облекло по местната мода — риза и панталони, които макар и несъмнено удобни, някак съумяваха да изглеждат пет пъти по-скъпи от облеклото на всеки друг. Културният аташе на консулството, също като Хейнис, бе принуден да търпи облекло крайно неподходящо за слънчевия следобед — тъмни дрехи с тежка роба отгоре. Също гем, горкият аташе трябваше да изтърпи не само традиционното облекло, а и официалната лицева боя на своя клан — завъртулки в синьо и зелено, мацнати тук-там със златни резки в сложен рисунък, който му придаваше смътно подводен вид. Гем от по-нисша каста и на по-нисък пост обикновено минаваше с малка цветна ваденка на бузата, както беше направил консулът всъщност. Свръхнагизденият аташе или беше нервен новак, или някой началник беше пропуснал да го инструктира, което изглеждаше странно. Консулът, забелязал най-после появата на Джоул, прошепна нещо в ухото на подчинения си и го побутна към адмирала.

Докато двамата гем лордове се придвижваха към него между гостите, Джоул направи бърза справка с тазсутрешния доклад за движението на кораби в териториалния космос на планетата — доколкото си спомняше, в доклада не фигурираха данни за нищо необичайно. Мултискоковата възлена връзка към най-близкия от осемте основни свята на Сетаганданската империя, Ро Сета, пресичаше маршрута между Комар и Сергияр, тоест сетаганданците биха могли да затворят маршрута и следователно да откъснат Бараярската империя от Сергияр и от всичко, което лежеше от тази страна. По тази причина Комарското командване поддържаше военна охрана на точките за скок в няколко празни системи по маршрута, а останалите три четвърти от пътя до Ро Сета се охраняваха от сетаганданците.

Последният откровено враждебен ход на сетаганданците в този квадрант от космоса датираше отпреди четиридесет години, във втората година от регентството на Арал. Малко след края на Вордарианското претендентство — дворцов преврат на Бараяр, който за една бройка не беше свалил нестабилното ново правителство на Арал — Сетаганда се беше опитала да измъкне от бараярски ръце завоювания Комар и наскоро открития Сергияр. Бойните кораби така и не успяха да преминат през серията точки за скок, охранявани от бараярския адмирал Канциан, своевременно подкрепен с допълнителни войски, водени от самия Арал. След този сблъсък Арал се бе прибрал у дома, където го чакаше странната комбинация от тържествено посрещане на Бараяр и въстание на Комар.

Според Арал сетаганданците били планирали трите неща да се случат едновременно. Подобен многостранен удар сигурно би се увенчал с успех, но Претендентството бе приключило внезапно и много по-рано от предвиденото, а бунтовниците на Комар, чийто дневен ред не включваше смяната на бараярската окупация със сетаганданска — което не им бе попречило да приемат помощ от Сетаганда, — бяха разделени и бунтът им закъсня. Това бе позволило на Арал да се занимае с всяка от кризите лично и поотделно, вместо с трите накуп. Макар онези няколко години да бяха изключително тежки, Сетаганда явно си бе взела урок и повече не бе опитала да предприеме враждебни действия спрямо Бараярската империя по този маршрут.

Едва сега Джоул си даде сметка, че личната трагедия на Арал и Корделия покрай осакатения им от солтоксина невръстен син Майлс се е развивала едновременно с онези събития. Собствената му перспектива да стане родител правеше тази мисъл по-малко абстрактна и много по-тревожна.

— А, адмирал Джоул, колко се радвам да ви видя — каза сетаганданският консул, дребничкият лорд гем Навит. — Позволете да ви представя нашия нов културен аташе Микос гем Сорен.

Джоул поздрави младия служител на консулството, който изгледа с известно колебание цивилното му облекло, колебание деликатно изразено чрез едва забележима промяна в стойката. Джоул на свой ред представи лейтенант Воринис, която изгледа високия аташе с наеженото колебание на котка, която приканват да се сприятели с куче. Прецизно премереният лек поклон на гем Сорен беше почти също толкова наежен. Сетаганданската армия също имаше женски корпус, при това с отдавнашни традиции, но почти всички служещи в него бяха обикновени сетаганданци, непретърпели генно модифициране.

Исторически ворите бяха военна каста. Същото можеше да се каже и за гемите, но техният социален генезис беше по-сложен, кръстоска между обикновени сетаганданци и висши, нещо по средата — по-добри от едните, но обречени никога да не се изравнят с другите. Този вроден комплекс за малоценност правеше гемите свръхчувствителни на тема статут. Ворите като класа си имаха своите травми, повечето самонанесени според Джоул, но сред тях поне не фигурираха — в общия случай — прикритите страхове за генетична посредственост.

Заради лицевата боя и сетаганданските генни модификации един бараярец трудно би преценил възрастта на гем Сорен, но Джоул беше чел изпратеното преди седмица от ИмпСи досие на аташето, стандартна оценка за всеки новопостъпил консулски служител на достатъчно висока позиция. Сорен беше на трийсет, което го правеше необичайно млад на такъв пост сред дълголетните сетаганданци. Болезнено амбициозен? „Глупав въпрос.“ Докато е жив и мърда, всеки гем лорд се водеше най-вече от амбициите си.

— Добре дошли на Сергияр, лорд гем Сорен. Надявам се новата позиция да ви хареса.

— Благодаря ви, сър. Съжалявам само за едно — че не ме пратиха тук по-рано, за да се запозная с легендарния адмирал Воркосиган.

Джоул кимна отривисто.

— Привилегия беше да го познаваш.

— Първокласен стратег като него сигурно истински липсва на вашия император Грегор.

Джоул вече не помнеше колко пъти е водил този сондиращ разговор с един или друг галактик след смъртта на Арал.

— Липсва му наистина, но не като стратег. Освен велик човек, той беше и изключителен учител, който предаде на немалко млади бараярци своята визия и умения. Той беше мой професионален ментор повече от двайсет години, затова мога да го потвърдя от личен опит. — „Разшифровай това, сетаганданско паленце. На пръсти се броят бараярските офицери, които Арал е обучил по-добре от мен, а именно аз вардя изходната ви точка за скок.“ Джоул продължи гладко: — Да не забравяме също, че все още имам безценната възможност да черпя от неизбродния опит и мъдрост на вицекралица Воркосиган. Двамата работим в екип. Няма да се учудя, ако престоят ви тук, на нейния Сергияр, се окаже поучителен по много и неочаквани начини.

— Надявам се да сте прав, сър. — Гем Сорен хвърли поглед около себе си. — Градината ѝ се доближава до творбите на нашите гем дами.

„По-добра е, момченце, и ти го знаеш.“ Сетаганданците превръщаха изкуството в арена на генетична надпревара не по-малко от спорта… или войната.

— Колко мило от ваша страна. Градината определено е сред нещата, които я радват. Но, моля ви, непременно го споменете пред нея. Гарантирано ще я развесели. — Джоул вдигна уж услужливо пръст. — Ъъ… боя се, че боята по лицето ви се е разтекла, милорд. Тукашната жега не е милостива към официалното облекло. Може би е добре да прескочите до банята и да оправите боята, преди тя да ви види, макар че вицекралицата не би казала и думичка, разбира се…

Джоул сдържа доволната си усмивка, когато младият гем трепна и вдигна ръка към нашареното си лице. Очите на Воринис леко се разшириха, но с това реакцията ѝ се ограничи. Консулът, забелязал, че навалицата около вицекралицата в другия край на градината временно се е разредила, сложи умело край на разговора с няколко клиширани дипломатически фрази и подкара новопостъпилия си подчинен натам.

Воринис отбеляза:

— Никога не бях срещала гем лорд лице в лице, поне не в пълна униформа. Е, зървала съм няколко по улиците на Ворбар Султана, близо до квартала с посолствата.

Джоул се усмихна.

— Дребна добронамерена критика, изказана с любезен тон, обикновено е добра контрамярка срещу вродената им отвратителност.

— Да, сър, не ми убягна.

След кратък размисъл Джоул добави:

— Ако такава удобна възможност не е налице, има и друг подход, който върши почти същата работа — хвалиш щедро превъзходството на висшите, каквито гемите никога няма да бъдат.

И двамата проследиха тайно с поглед гем Сорен, който свърна дискретно към тоалетната за гости в градината, малка постройка, чието неделикатно предназначение бе прикрито зад добре планирана стена от пищна растителност. Воринис се подсмихна.

— А споменаването на бараярските победи върши ли работа?

— Ако го направиш умело, като тънък намек. Подходът е важен. Разбира се, в присъствието на адмирал Воркосиган никога не се налагаше да го изричаме на глас.

— Е, за по-тънък, но и красноречив намек от самото му присъствие не мога да се сетя.

— Определено вършеше работа по онова време. — „А сега ще трябва да намерим нещо друго.“

Исторически ворските жени не бяха воини въпреки хилядите песни и приказки за млади ворки, които се преобличат като младежи и влизат в битка след своя брат/любим/съпруг с жадно за мъст сърце. Някои от тези истории всъщност отговаряха на фактите, факти, разкрити малко по-късно в походния лазарет или морга. Краят на Периода на изолацията и въвеждането на приемни изпити по физическа подготовка в армията бяха сложили край на това. Но по принцип ворските жени се ценяха най-вече като майки на бойци.

Не че това не включваше и бойни действия понякога, когато зарязани у дома ворски дами се виждаха принудени геройски да защитават крепостта с различна степен на успех. Имало бе например една прочута графиня Воринис през Кървавите векове — врагът държал децата ѝ като заложници и обсаждал крепостта ѝ, а тя се изтъпанила на бойниците, вдигнала си полата, навела се и извикала измежду широко разтворените си крака, че не ѝ пука какво ще направят, защото, както виждали с очите си, можела да изкара още деца оттам, откъдето били излезли първите! Обсадата не успяла, децата ѝ оцелели, но всеки път, когато се сетеше за тази история, Джоул неизменно стигаше до извода, че семейната динамика от онова време би слисала дълбоко съвременния наблюдател, дори ако я наблюдава от безопасно разстояние. Напомни си да не забрави да попита настоящата Воринис дали е пряка потомка на онази прочута дама.

Навалицата най-после оредяваше. „Да! Изчезвайте всички, проклети да сте! Искам вицекралицата веднага!“ Джоул прати Воринис при Хейнис и си взе още един фалшив коктейл. Отпиваше и се опитваше да не нервничи.