Джентълмен Джоул и Червената кралица

11.

Не така си беше представял почивния си ден, но ако не умееше да проявява гъвкавост пред лицето на тактически пречки, значи си беше избрал неподходяща професия. Корделия беше заминала на поредното експресно пътуване до Гридград да покаже на снаха си терена за новия вицекралски дворец и прилежащата градина и да я запознае с младия архитект, комуто бе възложено планирането на града.

— Знам, че всички натискат момчето да смъкне стойността на проекта, но трябва да го убедим, че парковете и градините са задължителни — беше го уведомила Корделия сутринта по комтаблото. — Може да е парадоксално, но нищо не прави един град толкова градски, колкото вмъкването на достатъчно природа. Знам, че сега всичко изглежда провинциално, да не кажа селско, но няма вечно да е така. Човек трябва да планира навреме. — След кратка пауза добави: — И достатъчно места за паркиране. И транспортна система с мехурчести коли. Адекватни водопровод и канализация. Защото където и да са хората, винаги искат да идат някъде другаде, а пътьом търсят тоалетна.

— И места за родители с малки деца — чу се гласът на Екатерин някъде отстрани, приглушен, но достатъчно категоричен. Долетяха и далечни детски крясъци, явно воркосиганското домочадие си беше спретнало малък бунт, придружен от родителски викове, които се опитваха да потушат врявата, но май само наливаха масло в огъня.

— Да — каза Корделия. — Някои архитектурни проекти изглеждат много хубави на пръв поглед, но като стигнеш до подробностите ти става ясно, че според авторите им хората се раждат на двайсет и две, не се размножават и кротко изчезват на седемдесет.

— Не трябваше ли да наемеш някой по-опитен архитект? — попита Джоул.

— Въпросът е дали бих могла да наема по-опитен архитект и отговорът, уви, е отрицателен. — Въздъхна, но после тръсна решително глава. — Е, младежът, изглежда, се учи бързо. И чува какво му говоря, без да го заплашвам с мъчителна смърт, за разлика от други, по-възрастни и по-закостенели бараярски идиоти, така че…

И беше заминала без повече бавене, повлякла след себе си — като развяно от вятъра знаме — сащисан персонал, драпащ да внесе нужните промени в съсипания ѝ график.

Така Джоул се озова с един съвсем празен ден, който да запълни с нещо достатъчно интересно или поне по-интересно от изкушаващата мисъл да се върне в кабинета си и да дразни Бобрик, като му виси на главата посредством комтаблото. Реши да остане в апартамента си и да прекара деня в безделие, но след като прелисти още няколко научни списания от университета, усети, че не го свърта на едно място. Свикнал беше с тесните пространства на бараярските бойни кораби, а и трудно би могъл да нарече апартамента си „твърде малък“. Твърде… някакъв. Не достатъчно някакъв? „Недостатъчно Корделия.“ Потисна импулса си да изгледа съобщението на Десплейнс за трети път — така де, то нямаше да се промени, — и след още половин час четене си измисли повод да избяга.

Названието на Карийнбургския университет беше също толкова претенциозно и неточно като названието на вицекралския дворец, мислеше си Джоул, докато вървеше към разнородния набор от сгради, полазили един склон в бившите покрайнини на града. Университетът бе основан преди по-малко от две десетилетия и като повечето здания в града бе започнал съществуването си с няколко походни армейски подслона. Впоследствие бяха добавени три по-нови сгради, ъгловати и грозновати, както и една клиника, която се беше превърнала в централната болница на Карийнбург. Местното обучение на медтехници беше висш приоритет, както и на друг технически персонал, жизненонеобходим на младата колония, чието население, поне в по-голямата си част, не беше достатъчно заможно, за да изпраща децата си в чужди университети. Карийнбургският университет нямаше общежитие за студентите от провинцията и те живееха на квартира в околните квартали като войници, разквартирувани в окупиран град. Походните подслони още бяха тук, префасонирани за пореден път да приютят онези факултети, за които нямаше място в по-новия сграден фонд.

Биологическият факултет, понеже участваше в обучението на бъдещи медтехници — а скоро, по план, и на истински лекари, — се ползваше с цял коридор на втория етаж на един от по-новите блокове. Джоул спря някакъв мъж по риза, панталони и сандали, който бързаше нанякъде, понесъл нещо като четка за чистене на канали.

— Извинете, бихте ли ми казали къде да намеря… ъъ… — Човекът не беше чистач, осъзна Джоул, познал със закъснение мъжа от снимките към няколко статии в списанията, които преглеждаше от известно време. — Доктор Гамелин, ако не греша?

Мъжът спря.

— Да, аз съм Гамелин. — Примижа смутено насреща му, сякаш бе сигурен, че познава Джоул, но не се сеща откъде. Ако Джоул беше с униформа, а не с цивилни дрехи, сигурно лесно щеше да се сети. — По какъв въпрос? — Примижа още по-усърдно. — Родител? Студент?… Документи се приемат в съседната сграда. — Говореше с бараярски акцент, имаше нещо от Южния континент в гласа му.

— Нито едното, нито другото, засега. — Или никога? Още един поток от мисли, който да се присъедини към бурното море в главата му. — Оливър Джоул. Адмирал от сергиярския флот.

— А. — Гамелин изправи гръб, вероятно по някаква атавистична причина — едва ли бе служил във въоръжените сили, — и се здрависа с Джоул като равен с равен, но и нащрек, както биха се здрависали двама свещеници от различни вероизповедания. — Какво може да направи биологическият факултет за сергиярския флот? Вицекралицата ли ви изпраща?

— Не, днес съм тук по своя воля, макар че… в известен смисъл вицекралицата е непряко отговорна за посещението ми. От известно време насам чета…

Прекъсна го внезапната поява на енергична загоряла от слънцето жена на средна възраст по къси панталонки и сандали.

— Намерил си я! Мерси! — Грабна безцеремонно четката от ръката на Гамелин. — Къде беше?

— В дисекционната лаборатория.

— Ха. Трябваше и сама да се сетя.

Гамелин се обърна към Джоул.

— Адмирале, позволете да ви представя нашия експерт по билатералите доктор Добрини.

Жената измери Джоул с поглед отгоре до долу с вдигащи се вежди и разширяваща се усмивка, после кимна.

— Вие сте изключително билатерален, нали? Толкова се радвам! Трябва да вървя. — Сандалите ѝ зашляпаха в галоп по коридора и свърнаха към една врата. Жената я отвори със замах и извика през рамо: — Добре дошъл в Уни! Не влизайте! — И затръшна вратата след себе си.

Не без известно усилие Джоул върна вниманието си към декана на факултета.

— Както казах, от известно време чета вашето списание за местната биология и някои статии ми се сториха много интересни. — Самият Гамелин беше сред авторите, при това умееше да пише достъпно, така че текстовете му да бъдат разбираеми дори за лаици, освен това беше главен редактор на списанието.

Лицето на учения грейна.

— Чудесно! Не предполагах, че списанието ни намира публика извън няколкото сходни научни институции на планетата, малкия кръг местни ентусиасти и шепа запалени ксенобиолози от Възлената връзка.

— Май ще е най-точно, ако определя себе си като заинтригуван любител — обясни Джоул. — Каквато е и вицекралицата, между другото.

— О, вицекралицата е много повече от това — увери го Гамелин. — За щастие. Тя наистина разбира какво се опитваме да правим във факултета. За разлика от някои предишни имперски администратори. — Намръщи се като от неприятен спомен. — Което не значи, че не е взискателна по някои въпроси, но поне изискванията ѝ не са нелепи.

— Твърди, че познанията ѝ, придобити в Бетанския астрономически корпус, са крайно остарели.

Гамелин размаха енергично ръце.

— Не, не, има страхотна научна основа. Колкото до детайлите, знанията на всички ни остаряват ежедневно, с всяко ново откритие. Представете си какво научават от нас студентите ни!

— И аз дойдох с молба за информация. Чудех се дали във факултета ви има някой, който работи върху биологичните видове в района на езерото Серена.

— В момента — не. Всички, които можем да отделим, заминаха за Гридград. Опитваме се да изпреварим строителите. Така де, не искаме да ни застигне нова чума като онази с червеите или нещо още по-лошо.

— Разбирам. — Дотук със смътния му план да открие експерт и да го разпита за последните открития по въпроса, който го интересуваше.

Някакъв мъж се появи на стълбите, видя Гамелин и тръгна към него, като размахваше ръце.

— Йонас! Джули пак ми сви генния скенер за проклетите си студенти! Накарай я да ми го върне, преди да са го повредили — отново!

Гамелин въздъхна.

— Ако ще ги учим как да не повреждат оборудването, трябва да им осигурим оборудване, с което да се учат. Знаеш това.

— Тогава ѝ дай твоя скенер!

— Да бе! — Гамелин посрещна храбро възмутения поглед на колегата си, после сякаш поомекна. — Но следобед можеш да използваш моя. Самият аз нямам шанс да стигна до него. Проклети срещи. Върни го, като приключиш.

— Ха. — Мъжът се врътна и подхвърли едно намусено „благодаря“ през рамо.

— И го пази от Джули! — извика след него Гамелин, на което колегата му отвърна със злостен смях, преди да свърне зад ъгъла.

— Войни за оборудване — въздъхна Гамелин и се обърна отново към Джоул. — Вие имате ли такива?

— И още как — призна с усмивка Джоул.

— Идната седмица ще е още по-зле, когато нахлуят ескобарците.

Джоул примигна.

— Това звучи повече по моята част. Странно, че никой не ме е уведомил.

Гамелин го зяпна неразбиращо за миг, после се разсмя.

— О! Не такова нахлуване. Университетът на Нуово Валенсия всяка година изпраща група докторанти за обмяна на опит. Което само по себе си би било чудесно, само че в желанието си да спестят от таксите за багаж те разчитат ние да им осигурим нужното оборудване. А това създава условия за надпревара, която няма нищо общо с науката.

— И завист, която има?

— О, не, не! — енергично отрече Гамелин. — Бих приел всякакви колеги с отворени обятия. — След миг добави не толкова разпалено: — Е, с изключение на сетаганданци може би. Освен ако не си носят свое оборудване. — Още една кратка пауза. — И не ни го оставят в наследство. Както са зарязали оборудването си след края на Окупацията. Тогава не бих имал нищо против.

— Искате ли да подхвърля някоя и друга дума в този смисъл? В консулството?

Този път Гамелин се изсмя злостно, после млъкна изведнъж.

— О, момент. Предвид че го казвате вие, това май не е шега.

— Наполовина, да речем — призна Джоул.

Гамелин поклати глава.

— Дойдох тук преди почти двайсет години, с идеята, че ще се занимавам с приложна наука. Давах си сметка, че никога няма да стана велик откривател или нещо такова, но поне се надявах да работя на терен. Знаете ли кога ми се удава възможност да се занимавам с наука? През уикендите. Евентуално. Този малък факултет описва, класифицира и каталогизира по около две хиляди нови вида годишно.

— Това… звучи впечатляващо — пробва Джоул.

— Мислите ли? При това темпо ще сме приключили с картографирането на местната флора и фауна след, ами, грубо казано, след пет хиляди години.

— Надявам се, че ще получите по-добро финансиране преди да са изтекли петте хиляди години — каза Джоул.

— Е, и аз на това се надявам. — Погледна настрани, сякаш към някакво далечно видение. — Стои и въпросът със сергиярската палеонтология. Как се е оформила настоящата флора и фауна, откъде идва? Ние буквално драскаме по повърхността, в най-добрия случай. Геолозите ни редовно изпадат в нервни кризи горките.

— Не подозирах, че сергиярските радиали фосилизират — каза Джоул. — Така де, може ли желе да се превърне във фосил?

Гамелин вдигна ръце и възкликна с нескрита болка в гласа:

— Кой знае? Ние определено не знаем! — Погледна си часовника. — С удоволствие бих ви развел из факултета, адмирале, но имам среща с едни студенти след малко. А вие за какво всъщност… а, да, езерото Серена.

— Да, напоследък често ходя там. Подводният живот е забележителен, има и някои много красиви екземпляри, но повечето видове не фигурират в наръчника, който ползвам.

— Ами да, нищо чудно. — Гамелин сякаш се отнесе нанякъде. — Всъщност може би ще мога да ви помогна. Елате.

Поведе го по коридора покрай две пълни с хора лаборатории. Зад третата врата, оказа се, имаше претъпкан килер с оборудване. Деканът хлътна вътре и след няколко минути се появи с голяма тежка на вид чанта.

— Ето, вземете! — каза той и я бутна в ръцете на Джоул, който го погледна с недоумение.

— Какво е това?

— Набор за събиране на проби. Там някъде има и видеонаръчник, трябва да има, с указания кое как се прави. Разработихме го миналата година за кръжока по биология на едно от столичните училища. Страхотни деца, между другото. Донесоха някои много интересни екземпляри. — Гамелин го погледна щастливо. — За следващото ви пътуване до езерото Серена.

„Ето това — помисли си Джоул — е типичният сергиярски вариант на съдействие.“ Незнайно защо това го подсети за Корделия и той неволно се усмихна.

— Разбирам.

Гамелин килна глава.

— В тази връзка, напоследък получаваме много запитвания за езерото Серена, всичките от глупави по-глупави. Инверсия на въглероден диоксид, как ли не! Серена е твърде плитка за такова нещо.

— Да, знам.

— В такъв случай, ъъ, има ли някаква друга причина за интереса ви към онзи район? Нещо, за което следва да бъдем уведомени? Под секрет? Защото ако има проблем, решаването му несъмнено ще падне и на нашите плещи и макар общественият интерес да е част от задълженията ни като университет, ще ни е много по-лесно да работим в негова полза, ако бъдем предупредени навреме. — Гамелин се залюля на пети, сякаш вярваше, че така изглежда по-надежден и услужлив слушател.

— Интересът ми е изцяло личен.

— Хм. — Усмивка, която показваше, че не вярва на казаното, но се отнася с уважение към тайната на събеседника. — Е, всички си имаме задължения. — Погледна си отново часовника. — А моите ме настигат. Наистина трябва да тръгвам. Заповядайте пак, адмирал Джоул! Следващия път наистина ще ви разведа из факултета, обещавам!

И отпраши с бърза крачка.

Джоул поклати глава, хвана по-удобно чантата и тръгна към стълбите в края на коридора. Научното вълнение сред преподавателите в Карийнбургския университет, изглежда, граничеше с вманиачаване, но кой можеше да ги вини? Сети се за стари изрази като „дете в сладкарница“, но му се сториха недостатъчно силни. Дали и на стария кораб на Корделия от астрономическия корпус настроението е било толкова наелектризирано? Не би се учудил.

Докато минаваше покрай една полуотворена врата, чу сърцераздирателен женски писък:

— Какво си направил с червеите ми?

Джоул наби спирачки. Явно имаше дълбоко заложен рефлекс да реагира на женски писъци. Което не беше нещо лошо по принцип. Но в този конкретен случай навярно би могъл да пренебрегне инстинктите, като прибегне към по-висши мозъчни функции. Като здрав разум. Или малодушие може би. Любопитството изглеждаше най-силната карта в тестето, но Джоул потисна и него. Потиска го чак до края на коридора, където спря, обърна се и тръгна обратно.

Отвори вратата още малко и надникна. Мъж и жена стояха един до друг, надвесени над осветена лабораторна маса, и зяпаха някаква голяма табла. Мъжът се наведе да погледне по-отблизо каквото там гледаше.

— Ха! — каза бавно той. — Това е странно…

Жената, която вече не пищеше, присви очи и също се наведе.

— Хмм!…

Каквото и да се случваше тук, реши Джоул, нямаше той да остане в научната история като човека, който го е прекъснал. Отдалечи се с тихи стъпки.

Когато Корделия и Екатерин се прибраха от Гридград, в Карийнбург вече се спускаше сумрак. Риков тъкмо спираше наземната кола пред парадния вход на двореца, когато Корделия забеляза Оливър да се приближава. Гюрукът се вдигна и той любезно им помогна да слязат — на Корделия, за да си открадне многозначително ръкостискане, и на Екатерин, която бе натоварена с отломките от деня във вид на преносимо комтабло, куфарче и навити на рула архитектурни планове.

— Подраних ли? — попита Оливър.

— Не, ние закъсняваме — отвърна Корделия. — Но пък екскурзията ни беше изключително полезна.

Риков откара колата към паркинга, а Фрида отвори вратите да ги посрещне.

— Още ли имам шест деца и съпруг? — попита я Екатерин и Фрида се усмихна.

— Така изглежда, милейди. Всички са в задния двор. На ваше място не бих им позволила да внесат онези кални камъни вътре.

— Никога не е излишно да направиш строева проверка на персонала… — Тя остави багажа си и всички отидоха в задния двор. — Хм. Май заварваме повече, отколкото оставихме.

Шестимата внуци на Корделия бяха окупирали целия двор и компания им правеше не само Фреди, а още няколко карийнбургски младежи, които се ровеха в купчини камънаци, разтрошени шисти и парчета кристална скала. Майлс седеше на тапициран стол с вид на надзирател и току даваше указания с бастунчето си. Фактът, че седеше, вместо да клечи с децата, можеше да означава само едно — че съветът на Екатерин да изведе всички деца извън града и да ги умори от тичане е подействал и на самия него, което беше добре.

— Кои са новите попълнения? — попита тя.

— Приятели на Фреди, като гледам — каза Корделия, разпознала участниците в горския пожар. Да, дори Бобче №3 беше тук, прокарваше лъча на фенерче по едно парче шиста и жумеше. — Но как точно са се озовали тук, не смея да гадая.

— Фьодор Хейнис ги нарича човешкото шестокрако — вметна Оливър. — Шест глави, дванайсет крака и се движат като едно тяло, макар че… сметката не излиза дори ако бяха две шестокраки. Но иначе метафората е добра.

— Може би ксенобиологията не е силната страна на генерала — каза Корделия. В същия миг Майлс ги видя, надигна се от стола и тръгна към тях с усмивка. Използваше бастунчето си и за друго освен като диригентска палка, което беше достатъчно красноречиво за опитното ѝ майчино око. Побърза да си напомни, че коментарите по въпроса не са добра идея. Майлс размени съпружеска целувка с Екатерин, при това изящно въпреки разликата в ръста им. Завист прободе Корделия. И тя би искала да целуне Оливър за добре заварил…

— Успешен ден? — обърна се Екатерин към Майлс.

— Великолепен — увери я той и добави към Корделия: — Онази учителка по геология, която ни препоръча, ни заведе на страхотно място. Децата с часове търчаха из клисурата да мъкнат камъни. Отначало Хелън и Алекс стояха настрана, но после Селиг и Симон — вместо да си строшат главите един на друг, каквито опити полагаха — откриха чистак нов фосилен вид, поне според думите на госпожица Хано. С което състезанието започна. Наложи се да проведа сериозни преговори, за да им взема ценния камък, но успяхме да го разменим срещу няколко лъскави розови кристала и така избегнахме кризата. Умеят да се пазарят като за двегодишни. Дали пък не са се метнали на Марк и Карийн?

— Някакви щети? — попита Екатерин.

— Нищо непоправимо. Ожулвания, някой и друг ударен пръст, малко кръв и пот, но неочаквано малко сълзи, сигурно защото аптечката им се стори почти толкова интересна, колкото и камънаците. Лизи вече иска да стане палеонтолог, дори може да пише думата.

— Браво! — каза Корделия. — Време беше в семейството да се появи и някой учен.

— Вчера искаше да става медтехничка — изтъкна Екатерин.

— А миналата седмица — скоков пилот — каза Майлс. — Може пък да стане бараярска ренесансова жена.

— А на мен ми звучи повече като член на Бетанския астрономически корпус — каза с известно самодоволство Корделия.

Екатерин плъзна притеснен поглед по купчините камъни и децата, които ровеха запленено в тях.

— Дали ще поискат да натоварим всичко това на скоковия кораб?

— Вероятно — въздъхна Майлс. — Или пък ще успеем да ги убедим, че находките им ще се чувстват по-добре като музейни експонати в къщата на баба.

— О, много ти благодаря — измърмори Корделия, при което Майлс подсмръкна доволно.

— Не стават за истински музей, така ли? — каза Екатерин.

— Госпожица Хано взе трите нови вида фосили — обясни Майлс. — Останалите явно не представляват научен интерес.

— Цели три!? За един следобед?

— Това е Сергияр — каза Корделия. — Тук не можеш да обърнеш камък, без да откриеш нещо ново, буквално. Споменах ли вече колко обичам това място? — Като се изключи политиката, но тя беше човешки внос.

Миг по-късно разговорът на възрастните бе прекъснат безапелационно от организиран набег на дечурлига, които държаха да покажат на двете новодошли най-добрите си находки и да бъдат похвалени за откривателството си. След известно време и с известно съжаление Корделия сложи край на купона в полза на вечерята — отпрати местните младежи да си ходят, а гостуващите воркосиганчета пришпори към горния етаж да се измият. Изпрати Фрида да налее на Оливър истинско питие по негов избор, остави мърлявите си внучета на грижите на родителя, който бе допуснал да се омърлят, и хукна надолу по стълбите. И този път успя да си открадне целувка за добре дошла.

— Е, как беше пътуването, ваше височество? — попита я Оливър.

— И моето беше великолепно, в интерес на истината. И изтощително. Използвах Екатерин безпощадно, но на нея май ѝ хареса цял ден да си говори само с големи хора, затова се надявам, че не ми се сърди. Макар че би била в правото си, защото я експлоатирах безсрамно.

— А успя ли да… успяхте ли да си поговорите по женски, както се надяваше?

— Наистина исках да си поговорим, но не остана време. — И добави: — Може би по-късно тази вечер ще успея да повдигна темата. За нас, имам предвид. Имаш ли нещо против?

Той вдиша шумно като човек, който събира сили пред голямо изпитание. Явно не преливаше от ентусиазъм.

— Майлс е по твоята част. Излишно е да казвам, че ти го познаваш много по-добре, отколкото аз бих го опознал някога. Така че ти трябва да решиш.

— Ха. Той е забележително непроницаем понякога, дори за мен.

— А Екатерин?

— Екатерин… нея я виждам по-ясно. — С Екатерин бяха повече приятелки, отколкото снаха и свекърва, което беше предимство в случая, при това не единственото — също като Корделия, Екатерин знаеше от опит какво е да си бараярска вдовица, макар и без необходимостта да изнася публични речи. — Тя няма да ни създаде проблем.

— Тоест дори ти не знаеш как ще реагира синът ти?

— Изобщо няма да му предоставя право на глас, любими. — Това очевидно не го успокои, затова след миг Корделия добави: — Ако приеме постъпката ми като измяна към Арал, винаги мога да контрирам с непробиваемия аргумент на цялата истина, нали знаеш това.

Което само го стъписа още повече.

— Аз… не съм готов за това. Не съм… никога не съм искал да заставам между теб и семейството ти. Между Арал, теб и семейството ви.

— Което първоначално се състоеше единствено от Майлс. — Е, и Иван в известен смисъл. И Грегор. Добре де, Оливър имаше основание. Явно гледаше на себе си като на бедното доведено дете.

Веждите му литнаха нагоре.

— Чуваш ли се какво говориш? „Единствено“ Майлс? Майлс, човекът армия?

Корделия се разсмя напук на всичко.

— Добре де, добре. Ще си мълча, разбрах.

— Само не ме карай да се червя, моля те.

Тя бръсна лицето му с пръсти.

— Харесваш ми изчервен.

— Зная. — Хвана ръката ѝ и целуна пръстите ѝ. — И с радост бих спрял да дишам, докато не стана син-червен, ако това ще те накара да се усмихнеш. Или да се разхилиш, което е по-вероятно. И все пак…

Оставяше и това решение в ръцете ѝ, правото да запази най-интимната му тайна. Тя кимна, че разбира.

— Ако позволиш да отбележа, пътуването ни до „Принц Серж“ ще е с преспиване. Вицекралският скоков катер е по-просторен от бърз куриер, но все пак ще е по-икономично откъм място, ако се настаним в една каюта, не мислиш ли?

Това най-сетне извика усмивка на лицето му.

— Значително по-икономично, да.

Майлс се появи и двамата, подвластни на някакъв нелеп рефлекс, се раздалечиха стреснато като виновни ученици.

— А — каза той и изгледа Оливър с любопитство. — Още сте тук. Да не е станало нещо?

— Поканих Оливър да вечеря с нас — каза Корделия.

— Сигурна ли си? Не ми се вярва атмосферата да е подходяща за делови разговори.

— Смятам да забраня деловите разговори на трапезата тази вечер — отсече тя.

Майлс се засмя и махна, в знак че отстъпва.

— Разбрано.

Всъщност разговорът по време на вечерята се оказа доста приятен и оживен, въртеше се предимно около клюки от колония Хаос и новини от фамилния окръг на Воркосиган. Корделия не можа да реши дали Оливър е необичайно мълчалив и просто не успява да вземе думата сред толкова бърборковци. Затова пък той успя да проведе нещо като същински разговор с най-младите сътрапезници, прилагайки триковете, които обикновено използваше на дипломатически соарета. И слушаше със същото многопластово внимание, отбеляза си Корделия.

След още едно масово преселение към горния етаж по-малките деца се озоваха по леглата, по-големите си намериха занимания, а Корделия, последвана след минутка от Майлс и Екатерин, най-после се върна при Оливър в една приятна стая до трапезарията, където възрастните да пийнат след вечерята. Седна на канапето до него, като си мислеше: „Сега вече би могъл да ме прегърнеш през раменете, любими“, но телепатичният ѝ намек не стигна до него. Майлс и Екатерин седнаха на канапето от другата страна на ниската масичка. Фрида им сервира, после по знак на Корделия се оттегли.

Оливър все така беше твърде резервиран. Едва ли го тормозеха служебни проблеми, нали уж си бе взел свободен ден. Корделия сериозно щеше да се ядоса, ако се окажеше, че не го е направил. Обърна се към него и попита:

— А ти какво прави цял ден, Оливър?

Това най-сетне го оживи и той им разказа една забавна история за посещението си в университета, според която там всичко вървяло по обичайния за тази институция начин. Екатерин прояви искрен интерес, за разлика от Майлс, който вероятно би предпочел да чуе някоя клюка за сергиярския флот. Но именно той попита, като въртеше между два пръста празната си чаша:

— И откъде е този интерес към езерото Серена?

— Заведох майка ви там на разходка с лодка.

— А. И татко обичаше яхтите.

— Да, той ме научи да плавам, преди години.

— И мен също. Макар че, откровено казано, на младини предпочитах конете на дядо.

Корделия се обнадежди, че темата може да завие към по-лични откровения, но вместо това Оливър се отплесна в ентусиазирани описания на водните обитатели, които беше видял през дъното на стъкленото кану. Забравил за кратко тревогите си, той разказваше интересно, отпуснал юздите на вродения си чар. Усмивката на Екатерин ставаше все по-широка.

— Но нали не планирате разработването на терени при езерото? — каза Майлс. — Майка от години се опитва да махне хората от вулканичните райони.

Корделия изведнъж реши, че търпението е неплодотворна политика.

— Всъщност двамата с Оливър излизаме.

Майлс зяпна. Мълчанието се проточи опасно, макар Екатерин да го наруши с едно „Поздравления!“, след като вдигна вежди и премести няколко пъти поглед между Корделия и Джоул. Майлс си затвори устата.

След миг я отвори отново.

— Ъъ… какво точно имаш предвид, като казваш, че излизате? В този контекст.

— Чукаме се, скъпи — отвърна Корделия с най-спокойния си бетански тон.

— Аа… — И след миг добави: — Благодаря за разяснението. — „Мисля“, казваше физиономията му, макар устата му да мълчеше.

Екатерин хвърли кос поглед на съпруга си. Определено преглъщаше нещо, кикот най-вероятно. Оливър все така се криеше в миша дупка, метафорично казано, но бегла усмивка разтягаше устата му. И не се бе изчервил. А после най-сетне — и за огромно задоволство на Корделия — преметна ръка през раменете ѝ, собственически. Вирна брадичка и погледна Майлс в очите.

— И това… известно ли е на широката общественост? Или на някаква по-тясна? — предпазливо попита Майлс.

— Още не съм пуснала прескомюнике, ако за това питаш. Но на Грегор казах, в съобщението си за Аурелия. Както и на Алис и Саймън, разбира се.

— И тримата знаят? Но не си казала на мен? Кога съм се превърнал в риск за сигурността? — възмути се Майлс. След миг добави: — Макар това да обяснява защо Грегор постоянно повтаряше, че ако искам подробности, трябвало да говоря с теб. Реших, че ми намеква за нещо нередно, че иска от мен да разследвам… нещо.

„Може и така да е било“, помисли си Корделия, но не го каза на глас.

Веждите на Майлс се смъкнаха. Още.

— Не се ли тревожиш за политическите последствия? На местно ниво? И не само на местно? — Поколеба се. — Не ми е трудно да си представя как някой политически противник повдига обвинения в конфликт на интереси, ако се разбере, че двете най-големи клечки на Сергияр се… ъъ, си лягат заедно.

— Ами… — Корделия хвърли поглед на Оливър, чието лице отново бе застинало в безизразна маска, и със съжаление редактира думата, която искаше да използва, а именно „трите“. — Двете най-големи клечки на Сергияр си лягаха заедно в продължение на десет години. Хората отдавна са свикнали с това. Аз не бях вицекралица само защото се явявах съпруга на баща ти. От самото начало с Арал деляхме поста по императорски указ.

Майлс махна нетърпеливо с ръка в смисъл „това го знам“.

— Обвиненията в конфликт на интереси обикновено се отправят тогава, когато единият партньор неправомерно се възползва от властта и възможностите на другия. Нужно е голямо въображение да видиш в двама ни с Оливър нещо различно от равноправен екип.

— Това не би ги спряло, ако решат да тръгнат на бой.

— Опитът ми показва, че същото може да се каже за всичко останало, което съм направила или не съм направила.

Оливър се намеси неочаквано:

— Един от афоризмите на баща ти гласеше: „Не позволявай на врага да избира бойното ти поле.“ И далеч не само в тесния военен смисъл.

— Хипотетичен враг на хипотетично бойно поле в нашия случай — сухо добави Корделия. — А и какво биха могли да направят? Да поискат оставката ми? — Замисли се над този възможен вариант. — Всъщност това сериозно би ме вбесило, защото би провалило плановете ми. Би ме принудило да остана на този пост по-дълго от предвиденото само за да докажа на някакви нещастници, дето само хабят кислорода, че не те ръководят парада. Отврат.

Майлс все така въртеше празната си чаша между пръстите си. Опитваше се да измисли логично основание, с което да подплати и оправдае чувствата си? Корделия не можеше да реши дали да го остави, или да го отклони от тази пътека. Той несъмнено бе опитен тактик. Чудесно качество, стига тактикът да е на твоя страна.

— Стига семейството ми да се радва за мен — заяви тя и направи кратка пауза, оставяйки предизвикателството да натежи във въздуха, — сергиярската общественост, а и всяка друга, може да върви по дяволите.

Екатерин все така изглеждаше притеснена, но като се имаше предвид естествената ѝ резервираност, която граничеше със стеснителност, това не беше изненада. Не за пръв път Корделия се запита как е възможно жена като нея да се омъжи за човек, който до такава степен излиза от зоната ѝ на комфорт. „И слава богу, че го направи.“

— Вуйна Вортис веднъж каза, че първата атака срещу жена, която е обществена фигура, почти винаги е свързана с някаква сексуална клевета — каза накрая Екатерин.

Корделия сви рамене.

— Професорката е умна жена и отличен историк, но от моя гледна точка това са стари новини. И да е имало някаква клевета, била тя сексуална или друга, която да не е била използвана срещу двама ни с Арал, когато той беше регент, а и по-късно, когато стана министър-председател, то въображението ми не стига да си я представя. Ако и в половината клевети по наш адрес имаше зрънце истина, значи не ни е оставало време нито да спим, нито да се храним, какво остава да си вършим работата.

— Това е… вярно — призна с неохота Майлс. — Бетанският ти произход беше неизчерпаем извор на вдъхновение за клеветниците. А татко винаги е бил мишена. Предполагам е смятал, че думите са за предпочитане пред гранатите.

„Не си падахме и по двата вида.“

— Научната ми подготовка за Бетанския астрономически корпус не беше най-подходяща за ворбарсултанската политическа сцена, признавам. Беше ми втълпено, че най-лошото нещо е да кажеш или повториш непроверена информация. Че животът на много хора зависи от прецизността ти. Затова онази клюкарница ми се струваше не просто жестока, а малоумна.

— Странно — каза Екатерин. — На бетанците им се носи славата, че са обсебени от секса, но когато отидеш на Бета, откриваш, че това изобщо не е вярно.

— Естествено, че не е вярно. Не им се налага да бъдат обсебени — каза Корделия.

Устните на Майлс се кривнаха нагоре, но каквото и възражение да му беше на езика, не го сподели на глас.

Корделия го погледна сериозно.

— Съжалявам, че е трябвало да търпиш онези клевети. Не че си се оплаквал особено през годините…

— Основно в училище ме тормозеха с тях. След като обидите на тема мутант спряха да ме вбесяват, момчетата пробваха с клюки за вас. Накрая ги научих да… престанат. На Иван му беше по-лесно, можеше просто да ги набие. Уви, не искаше да ги бие от мое име, освен онзи път, когато някакъв идиот пусна слуха, че леля Алис спи с теб, представи си. Тогава… се получи добре. В известен смисъл. — Придружи думите си със злорада усмивка.

— Алис отнесе доста критики, задето не се омъжи повторно — каза Корделия. — Но онзи слух, ако не друго, поне означаваше, че според хората имам добър вкус. Даже бях поласкана.

— Веднъж, вече не помня за какво конкретно бях разстроен по онова време, но веднъж дядо ми каза: „Ние сме Воркосиган. Ако слуховете не те обвиняват най-малкото в убийство или държавна измяна, значи не си струва да станеш от леглото заради тях.“ А после помисли малко и се поправи: „И за убийство не си струва.“ А после редактира и това: „А и държавната измяна не винаги си струва труда.“

Корделия се изкиска мрачно.

— Такъв си беше дъртият Пьотър. Все едно го чувам да го казва. Арал беше на същото мнение, между другото. Може би го е наследил от баща си. Единствената клевета, която наистина го вбесяваше, беше онова за Комарския касапин. Всички останали го отегчаваха.

— Но вбесяваха мен — тихо каза Оливър.

Майлс го погледна.

— Мда, озовали сте се право в центъра на клюкарницата по времето, когато баща ми беше министър-председател.

— И при това не ми беше позволено да набия клюкарите. — Замълча, свъсил вежди над някакъв неприятен спомен, после добави: — Което често се превръщаше в сериозно изпитание.

В онзи период се бяха появили слухове и за красивия адютант на министър-председателя във всякакви въобразими и невъобразими комбинации от сексуалност и/или (не)лоялност. Имаше дори такива — на принципа, че дори спрелият часовник показва точното време два пъти на ден, — които се доближаваха, макар и като в криво огледало, до истинската история. Майлс сигурно бе чувал и тях и ги бе отхвърлил заедно с другите. А може и да не ги беше чул, предвид че по онова време рядко се задържаше на Бараяр. Корделия се колебаеше дали и как да го попита. Погледна Оливър, но по нищо не личеше, че той има желание да се възползва от пролуката в разговора.

— Когато постъпих в Академията, слуховете сякаш понамаляха, или поне не стигаха до мен — каза Майлс. — Е, условно казано. Чувах ги по-рядко, но онези, които стигаха до мен, бяха от най-грозния вид.

— По онова време Арал вече не беше регент, но с времето клеветите наистина намаляха — каза Корделия. — За щастие.

Екатерин каза предпазливо:

— А обществената реакция тук, на Сергияр? За вас, както и за новите деца? И интересува ли ви изобщо?

— Не особено, а и не виждам причина за бог знае каква реакция. — Корделия сви рамене. — Като се има предвид смесеното население на Сергияр, реакцията на хората е трудно предвидима. В Периода на изолацията овдовелите жени в репродуктивна възраст са били не просто насърчавани, а притискани да се омъжат повторно, за да дадат своята дан към генетичния басейн.

Сянка мина по лицето на Екатерин.

— Не само в Периода на изолацията, уви.

Корделия кимна и продължи:

— Обратното, жените след репродуктивна възраст били насърчавани да си останат вдовици, за да не отнемат мъже, които биха могли да направят деца на други, по-млади жени. Никой не го е формулирал по този начин, разбира се, но крайният резултат от странните социални привички на бараярците е именно този, ако го анализираш в дълбочина.

— Хм — каза Майлс, който едва ли си беше правил труда да анализира точно това.

— Не сме на Бараяр, Периодът на изолацията отдавна е свършил, а концепцията за „репродуктивна възраст“ е мъртва и погребана. Не просто можем да съхраняваме замразени гамети с десетилетия, а да използваме рекомбинация на соматични клетки на всяка възраст. Включително и посмъртно, ако си се сетил да замразиш тъканна проба. Дори от невръстно момиченце могат да се вземат яйцеклетки. Да не споменавам за клонирането, него го познаваме съвсем отблизо в лицето на брат ти Марк.

Майлс махна с ръка, за да покаже, че няма теоретични възражения спрямо последния аргумент.

— Така е, но… някои хора няма ли да решат, че Оливър е малко, ъъ, твърде млад за теб? — Ако се съдеше по физиономията му, изглежда, вече си представяше вицовете по темата и не ги намираше за особено забавни.

— Е, благодаря ти, че не зададе въпроса на обратно, в смисъл дали аз не съм твърде стара за Оливър — тросна се Корделия.

— А аз ви благодаря двойно, графе — обади се Оливър и кой знае защо го каза развеселено. — Скоро навършвам петдесет. Всички сте поканени на пикника по случай рождения ми ден, между другото, стига още да сте тук.

— О, чудесно — каза Екатерин.

— За чудесно — не знам, но определено обещава да е интересно — каза навъсено Оливър. — Ще дойдат много семейства от базата, значи ще има и много деца.

— Още по-чудесно.

Майлс, останал в малцинство и на крачка от капитулацията, пробва за последно:

— Е, ако направиш сметката, може и да има смисъл. Бетанската продължителност на живота срещу бараярската и така нататък.

Екатерин примижа, но успя да се усмихне храбро.

„Да де, все някой трябваше да каже и това.“ Корделия се обърна към Оливър, обзета от внезапна решителност, която нямаше нищо общо с желанието ѝ да подразни Майлс, и каза с ожесточение:

— Да. Ако ще ми обещаваш нещо, Оливър, нека то да е, че ще ме надживееш. Обещай, че ще ме надживееш.

Оливър сякаш се стресна.

— Ами… ще се опитам. — След миг по очите му пролича, че е разбрал. Предпазливата прегръдка през раменете ѝ се стегна за миг в знак на подкрепа.

На Майлс му отне по-дълго да схване подтекста, но накрая и това стана:

— О.

Екатерин не срещна никакви затруднения — кимна на свекърва си сериозно, по сестрински.

Скоро след това гостито се разтури, трима от събеседниците бяха много уморени, а четвъртият… четвъртият имаше вид на човек, който трябва да премисли много неща. Ако не друго, поне оставиха Корделия да се сбогува с Оливър насаме. На прага двамата споделиха една крайно незадоволителна целувка за лека нощ.

Той изсумтя:

— Ух. Това мина…

„Добре? Зле?…“

— … по-политически, отколкото очаквах.

— Майлс май все по-рядко излиза от ролята си на граф напоследък.

— Още не мога да реша каква беше реакцията му, а го наблюдавах през цялото време.

— Ако трябва да гадая… мисля, че ще продължи да изразява съмненията си пред нас — и най-много пред Екатерин, бедното момиче, — но пред външни хора ще отстоява твърдо позицията ни. — Или така поне се надяваше, горещо.

— Аз срещу брат си, аз и брат ми срещу света?

— Което важи сто процента за Майлс и Марк. С други думи, Майлс има богат опит с този вид сценарий.

— Сигурно бих могъл да кажа, че нямам търпение да видя двойната му игра на практика — въздъхна той, — но истината е, че имам в излишък.

Корделия се засмя.

— Ще се видим ли преди утре вечер в базата?

Когато всички щяха да тръгнат за нейния скоков катер и оттам за „Принц Серж“.

— Боя се, че не. Имам да свърша куп неща, преди да зарежа хората от администрацията си за цял един ден и само с някакви си трийсетина теснолъчеви канала, по които да ме намерят. — Ден, който, по някаква случайност и благодарение на нечии орбитални изчисления с цел най-голяма ефективност — и за техен късмет, — започваше и завършваше с корабна нощувка. Макар че предвид дългогодишния опит на Оливър в съставянето на графици за най-заетия човек във Ворбар Султана може би „случайността“ трябваше да се изключи от уравнението, реши Корделия.

Той тръгна към наземната си кола, а тя се прибра, като си мислеше: „Така, оцеляхме и след втория възлен скок.“ Още колко оставаха, докато стигнат живи и здрави до дома?