Джентълмен Джоул и Червената кралица

14.

Симулацията на военни игри, предназначена да отклони вниманието на Майлс, вършеше работа. Джоул прекрати отпуската на Кая и я натовари със задачата да организира шоуто в една от тактическите зали на базата. Момичето реагира с ентусиазъм, може би защото организирането на тази полезна задача му гарантираше запазено място на първия ред. На принципа, че някои възможности са по-задължителни от други, Джоул подбра няколко офицери, които според него се чувстваха прекалено удобно в сънливото спокойствие на сергиярското космическо пространство — заден двор във военно отношение, който много бързо можеше да се превърне в преден. Останалите места се заеха бързо, след като новината се разпространи — явно всички искаха да видят сина на адмирал Воркосиган.

По този начин Джоул не само осигури забавление за своя ВИП гост, а и спести на себе си необходимостта да разговаря с него, поне до обедната почивка, когато Майлс каза:

— Е, покажи ми онзи престоял пластобетон, за който мърморите двамата с майка ми.

И така Джоул за втори път поведе представител на семейство Воркосиган към планината от чували, които се скапваха кротко под тропическото слънце. Лабиринтът, ако се съдеше по издайническите боклуци в някои по-скрити кьошета, явно бе привлякъл и други обитатели на базата, било за разговор насаме, за любовна среща или купон. Напомни си да уведоми за това охраната на базата. Още една причина да премести проклетия пластобетон, стига да намери икономически оправдано място или човек, на което или когото да го прехвърли.

За ужас на Джоул Майлс, стиснал бастунчето си, настоя да се покатери на една купчина, за да хвърлел поглед отвисоко. Изглежда, притежаваше котешко любопитство и стремеж към високи позиции, но без котешката способност да скача с лекота на краката си. Джоул си поотдъхна, когато Майлс седна на купчината, провеси крака и се настани удобно. Седнал на този свой „трон“, графът беше малко по-висок от домакина си. Дали пък това не бе изначалната цел на упражнението, зачуди се Джоул, но не каза нищо. Облегна се на отсрещната купчина, скръсти ръце на гърдите си и зачака.

Уж небрежно, Майлс подхвана:

— Е, тази идея на майка ми за посмъртните деца изненада ли те? Тоест, предвид че се срещате и прочие.

„Дотук с разговора за пластобетона значи.“ Или с други отклоняващи вниманието теми.

— Да — призна Джоул. — Дори не предполагах, че е технически осъществимо. А и по онова време още не се срещахме, когато тя се върна от Зимния празник със замразения материал. — Поколеба се. Къде искаше да стигне Майлс с този разговор? И искаше ли Джоул да му играе по свирката? — А… а ти? Изненадан ли беше?

Майлс разклати ръка в смисъл „и да, и не“.

— Винаги съм знаел, че иска дъщеря. Не вместо мен, държа да подчертая. В добавка. Сигурно затова вземаше под крилото си разни бараярски момичета през годините, да задоволява тази своя майчинска мания. Мислех, че се е отказала от идеята за своя дъщеря преди десетилетия. Знаех за замразения материал — информацията беше в морето от документи, които трябваше да прегледам като изпълнител на завещанието на татко, — но имах милион други неща на главата и сметнах, че поне този проблем е на майка ми, а не мой. После съвсем забравих за това, а и тя не повдигна въпроса. — Последното го накара да се навъси.

— На мен също не беше казала нищо. Вероятно е изчаквала да потвърди жизнеспособността на пробите — каза Джоул. — Това трябва да е било. — А ако материалът се бе оказал нежизнеспособен, щеше ли да държи и тази скръб заключена в сърцето си, без да сподели с никого тежестта ѝ? Тъжно, но твърде вероятно. Беше негов ред да смръщи чело.

— Истинската изненада е Сергияр — продължи Майлс. — Мислех, че ще се прибере у дома. И ще прави… и аз не знам какво. Нещо. Ще бъде баба, да речем. Децата страдат от сериозен недостиг на баби и дядовци — татко почина, майката на Екатерин е покойница отдавна, а баща ѝ живее на Южния континент и рядко идва. Е, вуйна ѝ и вуйчо ѝ Вортис живеят в града. Има и братя със свои съпруги и деца, има го и Ники, също Алис и Саймън, и… с други думи, децата ни не са чак толкова лишени от роднини, колкото бях аз като малък. Аз имах само стария граф Пьотър. И братовчеда Иван от време на време. — Веждите му се свъсиха съвсем при мисълта за този роднински недостиг.

— Останал бях с впечатлението, че сега Екатерин отговаря за вашия окръг — кротко каза Джоул. — Две графини в един окръг не е ли малко като две жени в една кухня?

— Майка ми не е изместена, по дяволите — каза Майлс. — Не е възможно да си мисли, че… нали? — Искрено смущение разшири очите му. — Не ми казвай, че това е причината!

— Не, не, не е това, сигурен съм — каза Джоул. — По-скоро е въпрос на личен избор. Подозирам, че иска да се върне към старите си корени в астрономическия корпус. Избрала е тази кариера, за да открива нови светове, а Сергияр е нов свят, така че… върши работа.

Майлс се поободри.

— Като Бараяр в младостта ѝ? Да, може и да си прав.

— Не спомена нито един от бетанските си роднини — отбеляза с любопитство Джоул и намести по-удобно гръб на подпората си от чували. — Знам, че Корделия поддържа връзка с брат си. А ти имаш братовчеди там, нали?

Майлс сви рамене, малко смутено.

— Трима. Запознахме се лично чак когато заминах за една учебна година на Бета. Бях на петнайсет. А те всичките бяха на различна от моята възраст, което е важно, когато си на петнайсет. Отказах се да следя партньорите и дечурлигата им, макар че мама редовно получава съобщения на тази тема от майка си и се чувства длъжна да ми ги препраща.

Джоул, самият той жертва на подобни майчински доклади за роднини, които почти не познаваше и които би подминал на улицата, кимна с разбиране. Съобщенията все по-често съдържаха некролози. Едва в последните години си бе дал сметка, че това е нейният тромав начин да даде израз на усещането си за загуба, а не опит да го депресира по теснолъчевия канал. Научил се бе да отговаря на съобщенията ѝ.

Майлс се намръщи.

— Може би трябва да си на подходящата възраст, за да се сближиш с роднините си. Ако не сте прекарали достатъчно време заедно в детството, просто изпускаш влака. След това най-много да станете добри познати. Е, с известни привилегии при спешна ситуация — добави той. — Ако, да речем, се озова на Бета и се сблъскам с проблеми. Или ако някой от тях има нужда от помощ на Бараяр. Нещо такова.

Когато беше на осемнайсет, Джоул нямаше търпение да се махне от провинциалния окръг, където беше роден, и редките му визити след това не бяха променили отношението му. С други думи, не отношенията му с Арал, нито отношенията му с Арал и Корделия на по-късен етап, бяха причината да се откъсне от семейството си — разстоянието и кариерата му вече бяха направили това. И все пак… длъжен бе да пази политическата репутация на Арал с цената на всичко, а мълчанието винаги му се бе струвало по-лесно и по-сигурно от лъжите. А най-лесно е да запазиш мълчание, ако изобщо не влизаш в разговор.

Дали и синовете му, ако решеше те да се родят на Сергияр, щяха да се радват на същата безопасна дистанция от пролетарското му семейство на Бараяр, каквато Майлс поддържаше с бетанските си братовчеди? И дори в по-голяма степен с ворските си племенници и племеннички, особено ако информацията за кръвната им връзка така и не излезе на бял свят? А сестрите им, които ще са много по-близо по време и място? Мълчанието би могло да ги раздели точно толкова успешно, колкото и разстояние от светлинни години. Не, ако решеше да остане на Сергияр, Джоул би направил необходимото да живее възможно най-близо до Корделия, толкова близо, колкото тя го допусне, да отгледат заедно децата си. Би искал нейните щерки да са съседските момичета.

Което доведе до една още по-стряскаща мисъл — предвид близостта и воркосиганския чар имаше немалка вероятност неговите синове и нейните дъщери да се харесат и романтично на някакъв по-късен етап. За този риск на удобното мълчание не се беше сещал досега. Напуши го истеричен смях, който побърза да преглътне — не би искал да обяснява на Майлс причината за странната си реакция. Корделия имаше право, че човек трябва да започне така, както смята да продължи. Прикритието с анонимните яйцеклетки изглеждаше все по-пробито.

Майлс се изкашля. Заби поглед в земята. После вдигна глава.

— Е, ъъ… планирате ли да се ожените на някакъв етап?

„Ако ми предложи, веднага ще се съглася“ — помисли си Джоул без колебание, толкова категорично, че сам се стресна. Но пък той би се съгласил с всяко нейно предложение, като си помислиш. Да го оваля в пудра захар като фунийка с крем например… сексуалният привкус на последното хрумване го накара да се усмихне за миг. За щастие, Корделия едва ли съзнаваше властта си над него. От друга страна, дотук го бе възнаграждавала пребогато за всяко негово „да“… Накрая успя да каже:

— Не сме го обсъждали.

— Все още? Или никога? — Залюля крака и петите му заудряха в разсеян ритъм по трона от чували. Би трябвало да изглежда детински, но не беше така.

Джоул не можеше да реши дали Майлс е по-загрижен за бъдещето на майка си или за миналото на баща си в провеждането на този… на този разпит, точно така. Ако не друго, бившият оперативен агент на ИмпСи поне нямаше подръка спрей с фаст-пента. Или имаше? Джоул потисна импулса да се дръпне извън обсега му.

— Няма да е скоро, във всеки случай. Корделия беше категорична, че иска да държи дъщерите си далече от бараярските закони за настойничество. Дори няма да се замисли по въпроса, преди и най-малката ѝ дъщеря да е станала пълнолетна, а дотогава… отношенията ни, каквато и форма да са приели междувременно, отдавна ще са влезли в коловоза на десетилетията и тази тема ще е излязла от дневния ред.

Майлс кривна глава.

— Десетилетия? Планираш дългосрочно?

— Майка ти планира дългосрочно, иначе не би се впуснала във всичко това. — След миг добави: — Макар че напоследък десетилетията определено минават по-бързо отпреди. И може би още по-бързо за нея.

Ново подобие на усмивка от страна на Майлс, който в крайна сметка не беше чак толкова по-млад от Джоул. Притвори очи и зададе следващия си въпрос:

— И… мислиш ли, че някога бихте могли да имате дете заедно? Посредством една или друга технологична интервенция. Като се има предвид колко е полудяла майка ми по идеята да даде своя личен принос за заселването на Сергияр. Изхождайки вероятно от теорията, че ако искаш нещо да се свърши както трябва, свърши си го сам.

Джоул примигна, сварен неподготвен от тази нова идея. Напоследък въображението му бе изцяло заето с тримата потенциални синове. Дали пък не би могъл да има и дъщеря нейде в далечното бъдеще? Приятна мисъл, приятна по един странен начин.

— Струва ми се, че вече е планирала достатъчно деца. Нали не мислиш, че бих могъл да я убедя за още едно?

Майлс изсумтя.

— Чувал ли си израза „лесно като да отстрелваш риба в корито“? — Усмихна се криво. — Само дето не е толкова лесно, оказва се. Веднъж го пробвах, като дете, във Воркосиган Сърло.

— С какво? — не се сдържа Джоул, изпълнен с любопитство. Дали и братята на Майлс щяха да са като него? Без солтоксиновите увреди, слава богу.

— Започнах със стар лък и стрели, които намерих в една барака, но резултатите ми се сториха незадоволителни. Водата изкривяваше образа, лъкът беше твърде голям за мен, а и аз не умеех да го използвам… по онова време едва ли бих могъл да улуча нещо и извън водата. Пък и рибите се движат постоянно, проклетниците. Отмъкнах зашеметител от един гвардеец, но и с него не се получи, защото водата абсорбираше заряда. Рибите само… се пообъркаха малко. Започнаха да плуват странно. Тъкмо се канех да пробвам с една плазмена дъга, открадната по подобен начин, когато ме хванаха. Жалко. Сигурен съм, че щеше да е зрелищно.

Джоул преглътна напушилия го смях.

— Или смъртоносно! — Бетанската наука, кръстосана с бараярско войнолюбие, явно бе произвела ужасяващ хибрид на крехката възраст от колко, шест или седем?

Майлс се ухили.

— За рибите — със сигурност. Но иначе — да, изгаряния от парата и шрапнели от коритото за всички, които бяха в обсега ми. Което със сигурност щеше да включва и самия мен, макар че бях проявил здравия разум да се снабдя с капак от кофа за щит. — Размаха ръка, все едно държи въпросния капак.

Дали разговорът не предлагаше подходящ повод да сподели за замразените си синове? С цената на голямо усилие Джоул стигна само до:

— Харесва ли ти да си баща? — Така де, никъде не беше записано, че на този импровизиран шиш трябва да се върти само единият от събеседниците.

Майлс се облегна назад и се подпря на лакът върху чувалите. Изглеждаше изненадан.

— Има моменти, когато ми иде да си оскубя косата, но иначе — да, много ми харесва, дотук поне. Макар че изглежда бая страшничко, ако се замислиш сериозно, което аз рядко правя поради липса на време. Откровено казано, потенциалът ми да прецаквам разни неща и да ги прецаквам много зле винаги е бил необичайно голям. Добре че си имам Екатерин.

На Джоул му хрумна, че на някакъв етап и Майлс е преживял същата неприятна процедура по осигуряването на генетичен материал, през която бе преминал и той неотдавна в репродуктивния център. Или пък го е направил у дома — в сутерена на Дом Воркосиган имаше амбулатория още от времето, когато Арал беше регент, свръхмодерна тогава, а навярно поддържана и до ден-днешен. Може би Екатерин му е помогнала при онази неприятна и толкова самотна процедура… Е, не беше негова работа.

— Умът не ми го побира как се справят самотните родители — продължи Майлс, — макар че понякога явно се налага, като при стария Пьотър, когато заради Лудия Юри е останал само с татко ми. По онова време баща ми не е бил толкова малък, но все пак. Подозирам, че е било трудно и за двамата. При това, по общо мнение, старецът бил поомекнал впоследствие, по времето, когато съм се появил аз. Макар че според мен просто е бил уморен. — Усмивката му режеше като нож. — Но накрая двамата все пак се спогодиха. Явно стават и такива неща.

Майката на Корделия също е била вдовица, съобрази Джоул. Зачуди се защо Майлс не се позова на нея като на контрапример. Бетанските самотни родители, изглежда, се справяха по-добре от бараярските и не само заради отсъствието на гражданска война. „Съществува и моделът на Корделия — осъзна той. — На майка ѝ.“ Модел, който Корделия следваше, било то съзнателно или не. Може би това беше причината да се чувства така забележително уверена в силите си.

Майлс зарея замислено поглед.

— Съжалявам само за едно и то е, че децата не се родиха по-рано. Имало е основателни причини, предполагам, но… Лизи и Таура няма да помнят дядо си Арал, а Селиг и Симон така и не го видяха. Е, той дойде да види криофризера с шестте ембриона малко след като с Екатерин се оженихме, но това едва ли се брои.

Джоул се опита да си представи сцената. Трябваше да е било малко след като Арал и Корделия поеха вицекралския пост на Сергияр, при едно от пътуванията им до дома. Самият той бе останал тук да държи крепостта в тяхно отсъствие, същото, което Бобрик правеше сега за него.

— Той как, ъъ… го възприе? Имам предвид технологията и прочие.

Майлс сбърчи нос.

— Объркан, изумен, нещо такова, предполагам. Искрено се радваше за нас, разбира се, макар че и да е имал някаква съмнения за техническата част, едва ли би посмял да ги изрази на глас, предвид че мама стоеше до него. Посветил бе живота си да измъкне Бараяр от калта и да го издигне до галактическите стандарти, включително и медицинските, но не знам дали си е давал сметка как ще се отрази това на собствения му живот. Какво ще означава за графството му и за цялото онова ворско… нещо. — Размаха ръце, сякаш напразно се опитваше да обхване цялата сложност на своята история. — Когато децата най-после се появиха, той направо се влюби в тях, разбира се. — Плъзна поглед настрани по напечения от слънцето пейзаж. — Мислех, че ще имаме повече време.

Джоул преглътна и каза малодушно:

— Като говорим за време, ако искаме да ни останат няколко минути за обяд…

— А. Да, прав си. — Майлс успя да се смъкне от чувалите, без да си счупи нещо, а Джоул успя да не го ядоса, като се втурне към него с протегнати за помощ ръце, един вид двойна победа.

Докато вървяха към столовата и Джоул се стараеше да не му личи, че скъсява крачките си, го заля неочаквана вълна от силни чувства. „Слънчасал съм — каза си той, но истинската мисъл изплува упорито: — Моля ви, родете се скоро. Искам да се запознаем.

Докато още има време.“

Майлс закъсня за вечерята в двореца след края на военните игри, а след края на вечерята Корделия безцеремонно отвлече Екатерин за няколко часа парково планиране, като заряза Майлс да се оправя с дечурлигата. Не последваха експлозии, противопожарни аларми или паникьосано тропане по вратата на кабинета ѝ, от което Корделия заключи, че синът ѝ се справя добре като детегледачка. Приготвяше се за лягане и тъкмо проверяваше за последно комтаблото си — макар че ако беше пристигнала още някоя задача, хич не искаше и да знае, — когато той подаде глава през прага, измуча вместо поздрав, влезе и се тръшна на един стол.

Тя се облегна назад в своя и го измери с поглед.

— Е?

— Ъ. — Направи онова нещо със стъпалата си и Корделия се запита дали синът ѝ не трябва да се прегледа за синдрома на неспокойните крака. Само че миг по-късно стъпалата му спряха да се въртят, сякаш вече бяха навили достатъчно механизма му за още една обиколка на стаята, и той каза:

— Днес си поговорих с твоя Оливър.

Притежателното местоимение не ѝ убягна. Добър знак? Или по-скоро знак за разграничаване, един вид „твой“ Оливър, „твой“ проблем…

— О?

— Признавам, че е приятен тип… винаги е бил…

— Такъв е, да.

— Но не е много приказлив.

Тя го стрелна с намръщен майчински поглед.

— Ти да не би да си го разпитвал?

— Изобщо не беше така!

Което Корделия си преведе като: „Точно така беше.“

— Просто си поговорихме. Като цивилизовани хора. Споделихме някои свои притеснения. Е, аз поне споделих. Той предимно слушаше. Личеше си, че мисли, но проклет да съм, ако знам какво.

— Много неща има на главата в момента. — Усмихна се на внезапен спомен. — Винаги ми е било забавно да надавам по едно ухо, когато го сгащят галактически дипломати на някой официален прием. За тяхна неприятна изненада Оливър умее да изтръгва повече, отколкото дава в замяна.

Майлс почеса намусено нос.

— Аз определено говорих повече, отколкото слушах.

Корделия сви устни.

— Значи това е проблемът, така ли?

Той вирна брадичка и само ѝ се озъби в отговор.

— И за какво толкова го разпитваше? Безуспешно?

— О, ами… планове за бъдещето, такива неща. Неговите. Твоите…

— Майлс… да не би да си го питал за намеренията му?

Той се размърда неспокойно.

— Не точно. Добре де, нещо такова.

— По-добре запази тези реплики за ухажорите на Хелън. Те много скоро ще се появят.

Майлс потръпна театрално.

— Е, няма да е толкова скоро.

— Може да се изненадаш. Както и да е. Плановете на Оливър са си негова работа.

— Но ако той не иска да говори за нищо, свързано с теб, и ти не искаш да говориш за нищо, свързано с него, аз как, по дяволите, да разбера… нещо? — възрази той.

— Може пък да не разбереш.

Той изсумтя с възмущение.

— Решенията ти засягат и мен и ти го знаеш. Не очаквам да ми дадеш право на глас, но бъди така добра да сведеш поне някаква основна информация до знанието ми. Трябва да знам как стоят нещата!

— Не държа плановете си в тайна. Планирам да преместя столицата, да се оттегля от вицекралския пост, да си построя дом и да отгледам момичетата си. Това би трябвало да запълни времето до стогодишния ми юбилей. След това — кой знае? Може да възродя научната си кариера. Или да се пенсионирам наистина. Или да си направя харем, който да ме забавлява на старини. Да ми разтриват стъпалата по няколко пъти на ден.

Майлс избухна в смях.

— Мъжки или женски харем?

— Мислех си за мъжки, но може и да проявя известна гъвкавост.

Идеята сякаш го отклони от основната тема, но само за кратко, уви.

— А плановете на Оливър? Те какви са?

— Все още не е решил окончателно, но ще ти бъда благодарна, ако го оставиш да се колебае насаме със себе си. Рано или късно ще го измисли.

— Какво ще измисли? Изглежда, вярва, че ти не искаш да се омъжиш за него.

— Не искам да се омъжвам за никого, докато момичетата не си стъпят на краката. След това… ще е нов свят. Поредният нов свят. — Нейният… кой поред? Пети? Шести?

— Да, и Оливър това каза. И защо той знае, а аз — не?

— Може би защото умее да слуша?

Майлс затропа с пръсти по облегалките на стола. Стъпалата му се завъртяха отново.

Оливър явно не бе споменал за своите момчета, иначе този разговор щеше да е доста по-различен и вероятно много по-разгорещен. Е, тя бе казала какво мисли по въпроса; останалото зависеше от Оливър.

— Грегор каза, ако съм искал да науча нещо повече, да съм говорел с теб. Това означава, че има още за научаване, иначе не би се изразил така, нали?

Корделия бе по-склонна да приеме друга интерпретация, а именно че Грегор, като разумен човек, е намекнал на Майлс следното: „Това и с пръчка не ща да го докосвам.“ Само че проблемът с Майлс и пръчките беше, че дадеш ли му пръчка, ще се отправи към най-близкото гнездо на оси, а и кой малоумник беше решил, че да се внесат земни оси на Бараяр ще е ценна придобивка за местната екосистема? Като си говорим за инвазивни видове… Малкият Майлс, който бе изтърпял стоически болките от десетки счупени кости, плака с глас след срещата си с осите. Пищя направо. Необходими бяха два часа и някои доста силни лекарства, за да го успокоят. После, с помощта на военен зашеметител и отровен спрей, Корделия се погрижи това никога да не се случи отново. „Говори кротко и носи точния инструмент.“

Ала именно това отношение беше превърнало Майлс в най-добрия имперски следовател на Грегор. С едно и също упорство той изследваше дълбините на мистерии и на канализационни тръби. Корделия започваше да се досеща защо заподозрените в неговите разследвания толкова често се опитваха да ужилят разследващия.

— Изобщо не съм длъжна да задоволявам мръснишкото ти любопитство — уведоми го тя. — Просто… потърси бетанеца в себе си и току-виж си намерил душевен покой. Очаквам много скоро всички въпроси сами да намерят своя отговор. — „По един или друг начин, благодаря ви «много», адмирал Десплейнс.“

— И къде е мястото на Оливър във всичко това? — попита настойчиво Майлс, после устните му се кривнаха нагоре. — Освен че ще оглавява харема, предполагам.

„Ами да, Оливър се отнася сериозно към всяка задача, с която се нагърби.“ Корделия прогони доволната си усмивка и отговори с категоричен тон:

— Където той избере. Предстои му да вземе важно професионално решение, което не мога да обсъждам с теб, след това… ще разберем, като му дойде времето.

Майлс издаде устни напред.

— Професионално решение? Какво професионално решение? Та той е адмирал на сергиярския флот, за бога! — Веждите му се събраха в скорострелен размисъл. — На този етап от кариерата му няма да го насочат в друга област. Да се оттегли от въоръжените сили и да се посвети на дипломация като Иван? Всъщност би се справил прилично. Или… не, не… Трябва да е… комарският флот, бараярският флот, шеф на Операции? Тиболд е пуснал корени на Комар, Куприн го повишиха до адмирал на бараярската флота миналата година, Десплейнс е… мили боже, да не би да са му предложили Операции? Шеф на Операции?!

„Ох!“ Забравила беше колко бързо мисли Майлс и колко добре е информиран.

— Майлс! Обещах да го пазя в тайна! Аз имам право да го знам в качеството си на вицекралица. Ти нямаш.

— Имам, защото… я чакай, какво? Ако приеме, трябва да се върне във Ворбар Султана! Това вашето какво е, флирт за една нощ? — Изправи гръб, кипнал от внезапно възмущение. — Съблазнява те и си плюе на петите, а ти дори не го спъваш по пътя му към вратата?

— Първо, съблазнихме се един друг, и второ, още не е тръгнал към вратата. И трето, всичко е много по-сложно, отколкото го представяш ти.

— Което ни връща на първоначалния въпрос — кое го прави толкова сложно?

— Само преди няколко дни му ръмжеше като куче пазач за една прегръдка. Да не би да си сменил междувременно страните?

— На твоя страна съм — изръмжа той. — Само дето не ми е ясно какво точно включва твоята „страна“.

— Знам, миличък — въздъхна тя. „Но ми се иска да си на моя страна не толкова шумно и някъде другаде.“

— Шеф на Операции — каза замислено той. Явно нямаше да се откаже. — Леле. Нали си даваш сметка, че да отхвърлиш подобно предложение означава да сложиш край на кариерата си? Ще решат, че не си достатъчно отдаден.

— Познавам мисленето на висшето командване, да.

— Не че кариерата на Оливър не е достатъчно… достатъчно зряла и така.

— И това го знам.

Тъжна физиономия се прокрадна по лицето му — завиждаше на Оливър за кариерата в имперските въоръжени сили, за която и самият той бе мечтал навремето? Откровено казано, Корделия смяташе, че Майлс бе уцелил право в десетката с работата си за ИмпСи, където странната му гениалност се бе разгърнала в пълния си мащаб. Строгите правила в армията и флота не бяха за него и неминуемо биха довели до катастрофа — бяха довели всъщност, поправи се тя, спомнила си един ранен негов експеримент в тази посока. „Всички си имаме своите пропуснати разклонения.“

Майлс завъртя бастунчето в ръце и отстъпи:

— Добре де. Да. Това наистина е сериозно решение за един офицер от кариерата. Особено за пролетарий от неговото поколение, изникнал от нищото.

— Ако беше на негово място, ти как би постъпил? — попита тя с любопитство.

— Животът ми би трябвало да е протекъл по много различен начин, за да се озова на неговото място.

— Безспорно. Но все пак си представи един хипотетичен сценарий. Да речем, че ухажваш Екатерин, но тя не може или не иска да напусне Сергияр.

— Ами… не е същото. Защото всяка жена, която се реши на връзка със старши имперски офицер, знае, че той не е свободен като цивилните мъже. Тя трябва да избере дали да го последва, или да остане, а не той — дали да остане, или да замине. Тоест, ако офицерът следва заповеди. Което не се отнася до Оливър обаче. Само веднъж съм вземал решение, което да постави сърцето ми на кантара, но то… — добави Майлс и внезапно млъкна.

— Мм?

— Не беше заради жена — довърши той. След кратко мълчание добави: — Беше заради амбиция. Хм. Даа. Хич не завиждам на Оливър за дилемата му.

„О, момчето ми. Представа си нямаш.“

Наблюдаваше зорко лицето ѝ, даде си сметка Корделия. След миг Майлс предложи, уж на шега, но не му се получи съвсем:

— Бих могъл аз да го спъна, ако това искаш…

„Да не дава бог.“

— Искам Оливър да вземе решение, за което няма да съжалява, това искам. И не мисля, че аз или ти можем да му помогнем в това. — Успя да добави: — Макар че ти благодаря за предложението. Знам, че идеята ти беше добронамерена. — „Потенциално катастрофална, но иначе добронамерена.“ — Но ако наистина искаш да ми помогнеш, върви да си лягаш, за да си легна и аз.

Той изсумтя.

— Да, да, добре. Разбирам от намеци. — И за нейно облекчение се надигна и закуцука към вратата, като ѝ махна в движение.

Най-добрият начин да избегне следващ неприятен разговор с любопитния син на Корделия, реши Джоул, беше при никакви обстоятелства да не остава насаме с него. Следвайки този свой план, на следващия ден той покани Кая и Фьодор да им правят компания по време на обяда в офицерската столова. Имаха достатъчно теми за разговор — Фьодор мърмореше за Гридград, а Кая и Майлс крояха демонични планове за симулирано отвличане на кораби (момичето беше в отбора на Майлс, който същия следобед щеше да атакува), — които с лекота да държат събеседниците встрани от личната тематика, така че Джоул се отпусна облекчено в стола и остави гостите си да дрънкат на воля.

И така, докато Кая, след кратко затишие в разговора, посветено на дъвкане и гълтане, не каза:

— Какво искате най-много за пикника по случай рождения си ден, адмирале?

Изненадан от въпроса, Джоул отговори искрено:

— Нула жертви.

— Амин — изръмжа Фьодор и кимна енергично. Още не беше изрекъл гласно: „Казах ти аз, че така ще стане“ по повод раздуващото се като балон събитие, но няколкото многозначителни паузи на подбрани места в разговора бяха достатъчно красноречиви. Веща усмивка разтегли лицето на Майлс.

— Организационният комитет назначи офицер по сигурността — сериозно го уведоми Кая. — Той държи връзка с градската гвардия и така нататък. Не, питам ви сериозно, какво бихте искали най-много?

Комитетът явно бе пратил Кая като съгледвач със задача да събере информация по този жизненоважен въпрос. Логичен избор, като си помислиш. Джоул превключи мозъка си на по-висока скорост. Естествено, първото, за което се сети, бе свободен ден с Корделия в Колиба №1 на брега на езерото Серена, подарък, който очевидно не можеше да си поиска. Второто беше свободен ден, който да прекара сам на някое тихо място, точка. Настанен удобно с последния брой на университетското научно списание и неговите безкрайно интересни статии. Една разходка в провинцията също се класираше в челните места, за предпочитане с Корделия… пикник за двама, а не за две хиляди. Би могъл да продължи в същия дух, но нямаше смисъл.

Кая явно се надяваше на нещо простичко и осъществимо, например бутилка с любимия му алкохол — нулева вероятност, — разходка с пони или нещо такова. И ако не ѝ дадеше отговор или поне насоки, рискуваше да го изненадат с бог знае какво.

Колебанието му бе продължило твърде дълго. Фьодор, самият той ветеран с десетилетен опит в празненствата по случай нечие повишение и церемониите при смяна на командването, и несъмнено досетил се за настоящата дилема на Джоул, изсумтя дружески и каза:

— Какво стана с онази твоя шантава идея да си подариш син за петдесетия рожден ден, Оливър? Макар че такъв подарък не е по силите на организационния комитет. Освен ако не осиновиш някой от младшите офицери, което, повярвай ми, би ти спестило куп междинни неприятности.

Майлс застина, после примигна като гущер.

— Сериозно? Майка ми ли ти промива мозъка, Оливър?

„По много начини.“

— Рекламира новия репродуктивен център на всеки, който е склонен да я чуе. Стане ли дума за това, превключва на бетански режим. — Две съвършено правдиви твърдения.

— Но това как се връзва със… — Не довърши, приковал Джоул с онзи всепронизващ лазерен поглед, до който прибягваше при нужда, най-често точно когато си мислиш, че рови в противоположната посока.

„Трябва да поговорим“ — помисли си Джоул. А после: „Не, не трябва.“ Нямаше да е тук, във всеки случай.

— Само не забравяйте — каза той на Кая, — че нямам място да съхранявам големи неща. — Поне що се отнася до апартамента му, макар че вероятно би могъл да използва някое прашно кьоше в базата за съхранението на предмети с калибъра на бойна совалка например. За негово облекчение, Фьодор не изтъкна тази възможност.

— Ако искате подаръкът да е изненада, по-добре се допитайте до майка ми — предложи услужливо Майлс.

Кая се замисли над предложението.

— Е, да, двамата се познавате отдавна, така че…

— И отблизо — измърмори Майлс. — Няма спор.

Пак ли го слагаше на кантара? Джоул го стрелна с намръщен поглед.

Фьодор вметна:

— Ами да, нали знаеш, че Оливър ще придружава вицекралицата на празненството? Трябва да я включите в церемониите.

— Да, сър, наясно сме — каза Кая. — Помолихме я да връчи наградите на турнира по ботушено поло.

Ботушеното поло беше пролетарски пехотински вариант на старото ворско кавалерийско поло, което в оригиналната си версия беше известно под името „Хвани главата на сетаганданеца“. В първите години, след като Корделия бе поела поста на вицекралица, някой се беше опитал да го прекръсти на: „Хвани главата на Претендента“, в нейна чест, но тя беше побързала да задуши тази идея още в зародиш. В играта участваха три отбора от мъже с военни ботуши и стикове, които гонеха топка по маркиран, но незаравнен терен. Колкото по-неравен всъщност, толкова по-добре. Груба игра на груб терен с груби участници, помисли си разсеяно Джоул.

— Ще има походен лазарет, нали? — попита той.

— О, да, сър. При толкова много хора злополуките са неизбежни. Ще имаме пълен екип медтехници, подготвени да се справят с всичко, от ухапвания на радиали, лошо храносмилане и счупени крака до инфаркти. — При последното стрелна Фьодор с успокоителна усмивка, което едва ли му допадна особено, помисли си Джоул.

Кая и Фьодор продължиха да говорят за пикника, което не беше любимата тема на Джоул, но определено биеше темата за утробните репликатори, особено в присъствието на Майлс, който си седеше и попиваше всяка дума. Приключиха с обяда без други смущаващи разкрития.

Или почти. Джоул и Фьодор минаха през тоалетната на столовата, преди да се отправят към залата за симулации, където щяха да участват във военните игри като съдии. Докато си миеха ръцете, Фьодор се огледа дали са сами и каза:

— Май е редно да знаеш, че… плъзнал е слух, че не просто придружаваш вицекралицата, а че излизаш с вицекралицата. Не знам докъде си готов да стигнеш, за да спреш клюките, но… реших, че трябва да знаеш и така нататък.

„Вече?“ — помисли си Джоул, но на глас каза само:

— Сериозно?

Фьодор изсумтя.

— Е, думата, която мълвата използва, е доста по-директна от тази, с която я замених аз, но това не променя същността на информацията.

„Е, Корделия. Май дойде ред да проверим на практика социалните ти теории.“

— Като никога, слухът е верен.

Веждите на Фьодор подскочиха. Той мълча дълго, после каза:

— Високо летиш, пролетарче. Внимавай да не ти се опърлят крилата.

Кратка усмивка раздвижи лицето на Джоул. „Учих се на летене преди много години, лично от Арал, и той не допусна да падна.“ Възможно ли бе тази голяма височина да се е превърнала в негова територия, място, където се чувства у дома си? Може би не съвсем и известна предпазливост би била от полза. Умението да спреш навреме не беше сред фамилните таланти на Воркосиган; може би един Джоул би послужил добре в ролята на аварийна спирачка. „Не съм достатъчно пиян за тези мисли.“

На глас каза само:

— Надявам се на успешно кацане. — „Но къде?“

Фьодор не попита за повече подробности, а Джоул се въздържа от изпадането в такива. Избърса си ръцете и двамата излязоха от тоалетната.