Джентълмен Джоул и Червената кралица

6.

Когато езерото Серена най-после се появи пред погледа ѝ, Корделия притисна нетърпеливо лице към купола на въздушната кола. Серена беше най-малкият, най-плиткият и най-интересният от биологическа гледна точка воден басейн от веригата езера, които изникваха на неравни интервали по протежение на дългата клисура южно от Карийнбург. Беше чак третото по близост до столичния град и това го държеше встрани от алчния поглед на предприемачите. Корделия егоистично се надяваше поне още известно време нещата да останат така. Гледката ѝ напомняше за Сергияр, какъвто го беше видяла за пръв път преди четиридесет и пет години, просторен, празен и приканващ, ако не се броят — както се оказа — няколкото (стотин) скрити биологически капана. Подозираше, че пръснатите колонисти още не са открили и задействали всичките, макар че упорито работеха по въпроса. Представи си рекламно послание към завършили студенти по медицина от съседните светове във Възлената връзка: „Елате да практикувате в красивия Карийнбург, където никога няма да ви доскучае! Защото никога няма да сте сигурни докрай какво правите!“ И не важеше ли това за всички тук, до самия връх…

— Чудесна идея — каза тя на Оливър, който също протягаше врат до нея и сега се усмихна с известно самодоволство.

— Добре, че сержант Пени още е в бизнеса. Бях изгубил връзка с него, след като купих втората си яхта.

Втората платноходка на Оливър беше по-голяма от първата, подходяща за по-неопитни във ветроходството и по-възрастни гости на по-голямото езеро в околностите на града. Не я беше изкарвал на вода след смъртта на Арал и накрая я продаде на един ентусиазиран цивилен пилот, който я беше видял да събира прах на сухия док. Корделия се радваше на подновения му интерес — за Оливър беше добре да излезе на чист въздух и да се откъсне от служебните си задължения, които лесно биха могли да го смажат с тежестта си. Той беше перфекционист в работата си, което беше добро качество, но само до определена степен — по време на цирка с държавното погребение конвоят от пет кортежни кораба се бе придвижил като часовников механизъм под неговото лично командване и Корделия беше готова да му целуне краката и сигурно щеше да го направи, ако не беше тоталният шок от загубата, — но ако някой не му тропнеше с крак да спре, сигурно би работил до смърт.

Въздушната кола се сниши и „имението“ на западния бряг се показа сред сергиярските дървета, които въпреки различната си биохимия доста приличаха на земните си събратя. Хижата на Пени се беше зародила като дъсчен кей върху стари бъчви и една паянтова колиба, кацнала върху сенчест скален нос над водата. Две по-големи и не толкова паянтови колиби се бяха появили впоследствие, като добавка, а не като заместители на първата, пълзяха нагоре по брега като зарязаните черупки на рак отшелник и водеха до последната добавка (засега) във вид на едноетажна къща с несиметрични пристройки, с прекрасна широка веранда, построена от местни материали, която бележеше появата на Ма Пени в живота на пенсионирания сержант. Пак по това време походната кухня се беше сдобила със значителни подобрения. Сега двойката си живееше доволно от скромната пенсия на Пени, от градината на Ма Пени и от наемите на старите колиби и лодките на Пени, за които бяха готови да платят по-непретенциозни карийнбургци.

Самият бивш сержант се появи иззад къщата си, докато гвардеец Риков приземяваше колата на едно равно каменисто място. Беше със стари къси панталони, износени спортни обувки и силен тен, на чийто фон белезите от червеева чума изпъкваха още повече. Махна им с широка усмивка. Беше едър мъж с десетина години по-голям от Оливър и сред първите заселници, които си бяха спестили цената и неприятностите на скоковия транспорт, като бяха останали на Сергияр след пенсионирането си от службите. Когато преди тринайсет години Корделия и Арал пристигнаха тук да поемат управлението на планетата, Пени вече бе старо сергиярско куче и строеше втората си колиба, макар че Корделия се запозна с него по-късно, когато Оливър откри това евтино и усамотено място за платноходката си. Най-ценна сред множеството добродетели на Пени, поне според Корделия, беше безпардонната охота, с която приемаше Оливър и неговите гости като обикновени карийнбургски туристи.

— Как сме, адмирале. Мадам. Рик. Отдавна не съм ви виждал — посрещна ги той, докато се измъкваха от въздушната кола. Оливър и Корделия получиха по един полувоенен поздрав, а гвардеецът — топло ръкостискане: двамата с пенсионирания сержант се бяха надушили като крастави магарета, вероятно защото бяха набори и колеги от службите. Сигурно щяха да се почерпят с бира на верандата по-късно, докато началниците на Риков плават в езерото, да обменят надълго и нашироко критична за мисията информация, подправена с фукни и откровени лъжи.

След неизбежния преамбюл — новодошлите минаха през тоалетната, а Пени им предложи да обядват с тях, покана, която гостите отказаха, защото бяха дошли подготвени за пикник, — всички тръгнаха към кея. Корделия свърна рязко настрани.

— За бога, Пени, каква е тази чудесия?

Приличаше на съвършено кристално кану, повдигнато на дървени магарета. Не беше кристално, както се оказа — при почукване корпусът издаваше грозния звук на пластмаса.

Пени се усмихна доволно.

— Доведеният ми син го докара, вика, че това било последна мода. Прозрачен корпус, та да виждаш през него във водата. Човекът, дето ги произвежда в Нови Хасадар, щял да ги прави и в други форми, ама още не му били готови калъпите. Материалът е по-лек от водата, тъй че и да искаш, не можеш потопи лодката. Гостите много го харесват, исках да поръчам още две, ама човекът е затрупан и не приема поръчки.

— Свободно ли е за днес?

Пени примижа към езерото.

— Може би по-късно? Сега и без туй е ветровито за кануто. Но за платноходката е идеално.

Вятърът наистина се засилваше и развяваше приятно косата на Корделия. Стъпиха на скърцащия кей. Оливър погледна смръщено на запад, вероятно разочарован, че вятърът не е по-силен. За нея обаче си беше добре, почти идеално, макар че Арал също би сметнал плаването при такъв вятър за скучно.

— Старата ти лодка е чудничка, адмирале — каза Пени, докато двамата с Риков им помагаха да се качат на платноходката. — Идеална е за даване под наем, много стабилна, дори аматьорите се оправят с нея, иначе все обръщаха лодките с тумбака нагоре и трябваше да ги вадя от водата. Мислех дали да не я предложа на онзи човечец от Нови Хасадар, да я ползва за модел, хем може да ми направи отстъпка за прозрачните канута.

— Добре си се грижил за нея. — Оливър кимна доволно.

Риков мълчаливо посочи спасителните жилетки, метнати на пейката, и двамата ги нахлузиха послушно. Това бе една от многото негласни дребни сделки, които Корделия беше сключила със своя гвардеец — тя ще се съобразява с правилата за безопасност, а той няма да ѝ виси на главата. Риков поне се беше научил да различава реалните от измислените опасности, за разлика от свръхнадъханите младоци от ИмпСи, които Ворбар Султана упорито изпращаше на Сергияр като официална охрана на вицекралицата и които толкова я дразнеха, че ѝ идеше да ги пребие със собствените им наръчници. Днес например едва се бе отървала от тях. „Личен живот.“ Самата идея за личен живот беше… Е, натам отиваха нещата, ако всичко минеше по плана ѝ. Вече нямаше търпение.

Тя се зае с кливера, докато Оливър вдигаше главното платно, а Пени и Риков ги избутваха във водата. После Оливър стегна гика и се премести на кормилото, а тя върза въжето на платното към кнехта и лодката се понесе по водата.

— Идеално! — извика му Корделия и се настани на предната пейка с лице към отдалечаващия се бряг. Езерото беше прекрасно, далечните насечени от жлебове канари пленяваха въображението, но гледката в другата посока беше още по-приятна, особено след като Оливър съблече ризата си и слънцето обля космически бледата му (макар и напоследък по-скоро канцеларски бледа) кожа. Добре де, вече не беше на двайсет и седем, но кой ли беше? А и дори като млад не беше от мършавите. Приятно беше да го види толкова отпуснат и щастлив, присвил очи срещу светлината, докато бръчиците в ъглите им не започнаха да ѝ намигат.

— Жалко, че няма как да си загубим комуникаторите — въздъхна той и хвърли поглед към китката си.

Корделия вдигна своя.

— За теб не знам, но аз настроих моя на „вулкани“.

— Какво? — засмя се той.

— Обучила съм персонала си. Въведох пет степени на спешност, първата е „любопитна информация“, втората — „дипломатическа криза“, третата — „необходимост от спешни медицински екипи“, четвъртата — „само в случай на изригващи вулкани“.

— Каква е тогава петата, за бога?

— „Семейство“ — отговори Корделия. — Макар че всичките ми роднини са на няколко точки за скок разстояние, така че до спешни ситуации се стига рядко.

— А каква степен се пада на Грегор?

— Е, той също е от семейството.

— О. Да. Разбира се.

Вятърът издуваше платната, лодката набра скорост, Корделия се усмихна широко и премести тежестта си настрани за баланс, развълнувана, но и спокойна, защото знаеше, че Оливър, за разлика от други хора, не би я накарал да виси с цяло тяло извън лодката, отпуснала тежестта си на някакво глупаво тънко въже и стиснала трескаво ръба на корпуса с крака, докато черната вода препуска под задника ѝ като състезателна писта. В сергиярските езера живееха създания, с които не ти трябва да плуваш.

Оливър ѝ даде знак, че ще завие, и двамата направиха необходимото лодката да поеме покрай един нос към най-широката част на езерото. „Прекрасно време, наистина.“ Той ѝ предложи да го смени на кормилото, тя се премести, а Оливър се изтегна на носа, усмихна ѝ се сънено, после се загледа нагоре към платното и небето, сякаш се опитваше да прочете там бъдещето. Или пък нещо го беше подсетило за милиардите тонове разнообразни проблеми, носещи се в орбита около планетата, което би било доста по-лош вариант. Контрапродуктивен дори.

След малко Корделия погледна на запад и смръщи чело, защото бъдещето, което разчиташе там, пълзящо над далечната планинска верига, никак не ѝ харесваше.

— Онези облаци ми се виждат доста тъмни. Има ли ги в прогнозата?

— Не се казваше нищо за въздушен фронт. Проверих. — Той се надигна и погледна натам. — Сигурно е внезапна местна буря, гръмотевична.

— Може би ще се насочи на юг.

— Ами…

По негласно съгласие поеха по курс, който да ги върне покрай носа към Хижата на Пени. Задачата им се усложни, защото вятърът беше сменил неблагоприятно посоката си. Все още бяха на известно разстояние от брега, когато бръснещият вятър изкара бели шапчици по набраздената водна повърхност, небето почерня и заваля проливен студен дъжд. Въпреки това Оливър отведе старата лодка до кея само с помощното платно, идеално подравнена и без да я блъска излишно в подпорите. Пени и Риков чакаха притеснени да хванат привързващите въжета и да изкарат кискащата се Корделия на хлъзгавите дъски.

— После ще ги разпънем да изсъхнат на слънцето! — извика Пени през воя на вятъра, докато помагаше на Оливър да прибере платната. — Бурята няма да продължи дълго. Жалко, че стана така!

— Да!

След като приключиха с лодката, се качиха по вкопаните в брега плоски камъни към съмнителния и потенциално опасен подслон на брулените от вятъра дървета, а после, когато ги удари поредният дъждовен откос, притичаха към верандата на Колиба №1.

Корделия потрепери и Оливър я погледна с тревога.

— Студено ли ти е? Не трябва да стоиш мокра.

— Може да дойдете в голямата къща — предложи Пени. Нов дъждовен откос се стовари от небето, капките рикошираха в дъските на верандата и обстрелваха лицата им. Пенсионираният сержант сви устни.

— От друга страна, камината в колибата е заредена. Ако я запалите, ще се стопли бързо.

— В колибата ще е по-добре — каза Корделия с мисълта какво неудобство би причинило нашествието на мокри гости на Ма Пени, която, за разлика от съпруга си, не страдаше от липса на класово самосъзнание.

Оливър вдигна вежди и избърса дъждовната вода от лицето си.

— Отлична идея! — каза той и незабавно пое контрол над нещата: вкара Корделия в колибата, запали огън в каменната камина и изпрати мокрия Риков да донесе хладилната чанта с обяда им. Макар да бяха минали десетилетия, Корделия потръпна несъзнателно при вида на това разхищение — дърва, които се горят заради топлината им, — но оранжевите пламъци прогониха игриво влажните сенки и тя се приближи да сгрее измръзналите си ръце.

Колибата на Пени ѝ напомни за други подобни колиби, които бе виждала в планините Дендарии в окръга на Арал, само дето единствената стаичка на тази колиба беше дори по-малка от техните, ако това изобщо беше възможно. В архитектурната прогресия нагоре по брега — от примитивизъм, през рустикалност до дълбок провинциализъм — на тази колиба се падаше примитивизмът: дъсчената врата се затваряше с връвчица, а прозорецът ѝ представляваше стари стъклени шишета, стегнати в рамка. Покривът ѝ обаче, скалъпен от парчета пластмаса и стари ламарини, пазеше от дъжда. Мебелировката се състоеше от единично легло, маса, която съвместяваше функциите на умивалник, и няколко паянтови стола. На кука на едната стена висеше намотано въже — явно старият простор на Пени. Оливър го откачи от куката, опъна го покрай камината и закачи другия му край за отсрещната стена, след което го използва по първоначалното му предназначение, като метна отгоре му мократа си риза.

— Ти?… — обърна се към Корделия.

Корделия реши, че спорният ѝ сутиен може да мине за горнище според къмпинг-стандартите, и последва примера на Оливър. Свали подгизналите си кецове и чорапи, първите сложи край камината, вторите — на простора. Оливър се усмихна и направи същото.

На вратата се почука — Риков носеше хладилната чанта и сухи хавлии в найлонов плик. Даде всичко на Оливър, но отказа поканата да остане. Изглежда, бурята беше прекъснала обяда му в голямата къща. Корделия му махна да се връща при бирата и компанията си, а и той също трябваше да се изсуши.

Придърпаха масата и столовете към камината и извадиха от чантата сандвичите и плодовете. Имаше и два термоса — с кафе и чай. Оливър протегна към огъня мокрите си крака и въздъхна доволно.

— Не е толкова зле. — Погледна я с крива усмивка. — Макар че си го представях по друг начин.

— Задачата ни за днес беше да се махнем от Карийнбург — каза Корделия. — Всичко останало са подробности.

Оливър ѝ подаде сандвич и тя го взе.

— Чудесно е, че апетитът ти се връща. Отслабна толкова много след…

— Ами… да — отвърна с пълна уста Корделия. Оливър затропа с пръсти по масата и ѝ хвърли още една тънка усмивка. Възцари се необичайно мълчание. Той въздъхна отново, но този път въздишката му прозвуча по-скоро предпазливо, а не доволно. Корделия отпи от приятно горчивия чай и се вгледа в него. Както винаги, огледът ѝ достави естетическа наслада. Но извън това той ѝ се стори напрегнат, току отваряше уста да каже нещо, после я затваряше. Корделия се зачуди какво премълчава, какво не събира смелост да ѝ каже след толкова много години и не се сети за нищо. Затова каза с любопитство: — Какво ти се върти в главата, Оливър?

Той махна с ръка.

— Ами… честно казано… ти ми се въртиш.

Тя вдигна вежди.

— Какво съм направила?

— Нищо.

— Ъ? А е трябвало? — Опитът ѝ да си спомни някакви задачи, които е подминала без внимание, бе прекратен преждевременно, когато Оливър поклати решително глава.

— Ни най-малко.

Тя го зяпна неразбиращо. Той се размърда смутено на дървения стол. Тя отпи от чая си. Той отпи от чая си.

Оливър стана да сложи още едно дърво в огъня, седна и започна отново:

— Не си намерила никого, след… Тоест, в личен аспект. За себе си. Напоследък имам предвид. Не в началото, разбира се, това ми е ясно.

„Не съм какво?…“ Със закъснение се сети какво има предвид. А именно… любовник, партньор, бъдещ съпруг? Нещо в тази посока очевидно.

— О. За бога, не. Дори не ми е хрумвало. Просто… тази точка така и не стигна до дневния ми ред, не. А и откъде време за това?

— Така е. — Той закима.

Тя примигна насреща му.

— А ти?

— Какво? Не! — Той се поколеба. — Тоест… не. Не съм и търсил.

Тя свъси вежди.

— А би ли искал?

— Мислех, че не. В началото. Знаеш. — Тя кимна и той продължи: — Но напоследък… напоследък си мисля, че… Нови мисли. Знаеш.

Не знаеше, но имаше желание да научи. Все пак това беше Оливър и тя искаше да е щастлив, както искаше да са щастливи членовете на семейството ѝ. Замисли се, но не се сети да е забелязвала нещо, нито сред младите офицери, нито сред дипломатическия персонал, нито друг достоен мъж, който да се е озовал в Карийнбург и да се е завъртял около Оливър. Напоследък. Не че забелязваше много неща напоследък.

— Това звучи добре. Звучи като… сякаш си готов да стъпиш отново на краката си. — „Да се отърси наистина.“

Той кимна отново, но бавно този път, сякаш мисълта беше нова за него, мисъл, с която още не е свикнал.

— Ами… може би. — Гледаше я втренчено и умолително сякаш.

„Извинявай, хлапе, но днес телепатията ми дава на късо.“ Чакай. Дали не се тревожеше, че ще ѝ падне в очите заради желанието си да продължи напред?

— Намерил си някой подходящ? Това би било чудесно, Оливър. И нали знаеш, че не е необходимо да ми искаш позволение! — Позамисли се. — Колкото до Арал… Ако храниш глупаво чувство на вина по този въпрос, нека ти го кажа право в очите — Арал също би искал да намериш щастието. Винаги го е искал.

Сред многото тайни съмнения, които Героят на Бараяр ѝ бе споделял през годините, на нея и само на нея — защото след определена точка в историята хората просто не му позволяваха да слезе от проклетия пиедестал, който бяха издигнали под него, и да признае недопустимата човешка слабост, че изпитва съмнения, — беше и страхът му, че дългогодишната и интензивна връзка между двамата може би пречи на Оливър по някакъв начин, спъва го било в професионален, било в личен план. Че Арал го е отклонил от някаква по-благоприлична и по-добра съдба. Добре де, само по-добра. Почти всичко друго би било по-благоприлично според бараярските стандарти. „И не само според тях“ — призна неохотно тя. На бетанците не би им мигнало окото от сексуалния аспект, но дори те биха сметнали разликата във възрастта и в служебната йерархия за неприемлива. В началото самата тя се тревожеше доста заради това.

Оливър кимна за пореден път и в кимването му не се долавяше несъгласие. Добре, значи поне по тази точка нямаше нужда да му чете лекция. Но след това махна двусмислено с ръка, което показваше, че Корделия още не е познала какво го яде отвътре. Е, имаше и по-отегчителни начини да убиеш скуката, докато навън се лее проливен дъжд, от това да гадаеш какви чувства тормозят Оливър — какво, за бога, правеше бараярските мъже толкова, толкова, толкова… толкова бараярски на тази тема? — но щеше да е много по-лесно, ако той събереше смелост и говореше открито.

И така, какво се опитваше да ѝ каже? Че е хвърлил око на потенциална тръпка, но нещата не вървят добре? Как биха могли да не вървят добре? Освен ако не се беше заплеснал по някой особено труден, но пък той знаеше как да се оправя с особено трудните, от опит. Нищо не разбираше.

Тя се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си, сви устни и го измери с поглед. Той вирна брадичка в несъзнателна реакция на това предизвикателство. Хубава брадичка.

— Сега ми хрумва да те питам, със закъснение… ти всъщност имаш ли някакъв опит в съблазняването?

Очите му се разшириха, после се присвиха.

— Естествено! Трудно мога да мина за асексуален, Корделия!

— Не това имах предвид! Ти май си най-неасексуалният човек, когото познавам. Което, несъмнено, е хвърлило в дълбоко недоумение мнозината, които напразно са ти правили мили очи през годините, бедните отхвърлени… надхвърлени. — Да, определено отхвърлени и надхвърлени. — Не, имах предвид… не питах дали умееш да сортираш хората, които се опитват да съблазнят теб. Това го можеш отлично, знам.

Той отвори възмутено уста. После я затвори. После стисна устни. Накрая каза несмело:

— Това е… алтернативна гледна точка. Допускам, че може да е изглеж… на теб така ли ти изглеждаше?

— Ами, видях един успех и множество неуспешни стрелби, а през останалото време ти беше извън обсега ми, в космоса. Едва ли и по време на космическите си пътувания си бил моногамен, не е задължително поне.

— Ами, да, но… Не мисля, че съм претенциозен, но човек трябва да се съобразява със служебното си положение все пак. Особено след като станах капитан.

Да, със сигурност се съобразяваше с ограниченията на професионалната етика, такъв си беше. А и честите промени във флотските екипажи възпрепятстваха дългите връзки.

— Добре де… какво би искал да имаш?

Той се облегна назад и скръсти ръце. И каза през стиснати зъби:

— Воркосигани. Очевидно. Макар че подобен вкус е твърде ограничаващ, та еволюцията да се съобрази с него.

Корделия въздъхна. „И на мен Арал ми липсва ужасно.“

— Не мога да те виня за това. Но какво би искал, което можеш да го имаш? Или ти е трудно да кажеш?

— Оказва се изненадващо трудно да го изрека на глас, днес поне.

Тя махна с ръка.

— Добре, нека се опитаме да хванем дирите на проблема от другия край. Как си представяш своя идеален партньор? Или хайде да не е партньор, а тръпка, да речем. Мъж, предполагам? Възраст, физически тип, емоционална нагласа, нещо? Име, чин, сериен номер?… Тоест, това е критична за мисията информация, нали така.

Изглежда, бе казала нещо много забавно, поне ако се съдеше по физиономията му, но той не каза нищо, само поклати невярващо глава. Накрая все пак добави:

— Между другото… след Арал наистина вярвах, че си падам само по мъже, но истината е, че преди това съм имал и приятелки. Не много, но за една-две мислех, че може да се окажат жената на живота ми. Нещата, както знаеш, се развиха другояче. Имаше и един хермафродит. Забележителен човек, между другото, капитан Торн, но най-хубавото в онази забежка беше, че за цяла седмица спрях да се чудя в коя категория попадам. — Примигна и навъси чело, сякаш чак сега си даваше сметка за това.

— Мислиш ли, че наистина си бисексуален? Като Арал?

— Аз… това звучи по-логично, отколкото че имам изразена слабост към хермафродити. Не е като да съм потърсил други след онази седмица с Торн.

Тя пробва от друг ъгъл.

— Тогава… коя беше първата ти тръпка?

Той я погледна изненадано и се засмя.

— Първата ми тръпка?

— Спомена „изразена слабост“. Хората, които имат ясни предпочитания към единия или другия пол, предпочитания, които са дълбоко вплетени в психиката им, а не просто временни залитания, обикновено откриват корените им в детството, още преди пубертета.

Той се хвана на шега за косата, макар че още се смееше.

— Мили боже! Това се превръща в поредния бетански разговор, така ли? Макар че, откровено казано, онзи хермафродит беше сравнително поносим като за бетанец. Е, не спираше да задава крайно чудати въпроси за Бараяр и бараярците, от друга страна.

— Но аз искам да ти помогна, Оливър! Ако ми е по силите — добави тя, после вметна встрани от темата: — Макар че някой път трябва непременно да ми разкажеш с подробности за хермафродита.

— Просто обичаш пикантните клюки, признай си.

Тя се усмихна широко. Оливър наистина я познаваше добре.

— Да, но с толкова малко хора мога да си клюкарствам на воля.

— Ясно. — Той преглътна усмивката си, както и още глътка чай.

— Първата тръпка — напомни му решително тя.

— Като куче с обратна захапка си, да знаеш. Което не пуска. Кой да ти помни толкова назад във… — изведнъж затаи дъх и странно изражение мина по лицето му — времето.

— Казвай — подкани го тя и се облегна назад, предвкусвайки интересна история.

— Спомних си всъщност. Гадните номерца на паметта ни. Ти как се сети, че… Така. Още в началното училище, докато другите момчета в класа ми закачаха хубавото момиче на третия ред, аз постоянно страдах — използвам тази дума не случайно — от мъчителна несподелена любов към учителите си. — И добави тихо: — Боже, как не се сетих по-рано…

— А! — възкликна доволно Корделия. — Май разбирам! Имаш слабост към авторитетите, Оливър. Към хора на властови позиции. — „Нищо чудно, че си падна по Арал.“ — Това… обяснява много неща.

— На теб може и да обяснява.

— Учители или учителки?

— Ами… и от двата пола всъщност. Не се бях сещал от години. — И я погледна обвинително, сякаш вината беше нейна.

— Е, много предпочитания не са свързани линейно с пола, а го пресичат под прав ъгъл. Нали си даваш сметка, че има повече от три категории и повече от една ос при сексуалните предпочитания на хората? Мисля, че просто страдаш от недостиг на категории.

— Аз пък си мислих, че страдам от твърде много. Повече от една ос? Каква геометрия използвате вие, бетанците, за бога? С въображаеми стойности?

— Вероятно. Тоест, не знам чак толкова много за науката на професионалните сексуални терапевти, но със сигурност знам, че използват доста сложна математика. Така или иначе, ясно е, че това те поставя в неизгодна позиция, структурен проблем, който се усложнява с напредването ти във възраст и чин. Поне предвид бараярските социални и възрастови пирамиди. Хората с по-висока властова позиция от твоята и по-големи по възраст стават все по-малко. И щом не си падаш по подчинени…

Той поклати решително глава, но дали в знак на съгласие или пълно отрицание на думите ѝ, Корделия не успя да прецени.

— Е, тогава ти остава да избираш измежду безинтересните, недостъпните и крайно непривлекателните. Така де, само си помисли за настоящите членове на генералния щаб, Съвета на графовете и министерския съвет например. Да не споменаваме драконите, които се явяват техни съпруги. — Корделия изкриви лице в гримаса при мисълта за някои от по-отблъскващите антични представители на така описаната група.

Той примижа с крива усмивка. Явно си мислеше за същото.

— Кошмар! По тази точка съм съгласен с теб.

Тя му размаха пръст. По всичко личеше, че хипотезата ѝ е правилна, а самата тя е проявила тънка проницателност. Още я биваше, нали?

— Нищо ти няма, Оливър, наред си си. Просто се намираш в среда с недостиг на мишени, това е.

— Но една е кацнала точно на мерника ми.

— Какво?

Той остави решително чашата си на голия плот. После стана, заобиколи масата, хвана брадичката ѝ, повдигна лицето ѝ нагоре и се наведе да я целуне.

Корделия измуча нещо нечленоразделно и се ококори. От това разстояние лицето му беше размазано и раздвоено; миг по-късно устните му попаднаха в целта, а сините му очи се затвориха. Тя разтвори устни и също затвори очи. Устата му имаше вкус на слънце, на дъжд, на чай и на Оливър. Страхотен вкус…

Когато се отделиха, за да си поемат дъх след минута… или две… или три, той прошепна:

— Значи така Арал е заприщвал бетанските ти изблици.

— Няма да споря по това — прошепна Корделия на свой ред, на сантиметри от усмивката му, сетне последва минутка на прегрупиране, в резултат на което тя се озова в скута му, паянтовият стол заскърца под двойния товар, а двамата се сдобиха с по-добър ъгъл за проучвания, който да щади гърба му.

Още няколко… незнайно колко… минути по-късно леглото привлече погледа ѝ като магнит. Оливър също погледна натам.

— Хм, тук има легло, виждам — отбеляза Корделия.

— Аз също го виждам. Всъщност леглото беше първото нещо, което видях, когато влязохме. Защото един имперски офицер трябва винаги да е наблюдателен.

— То навярно е по-удобно от този стол. Който издава странни звуци. — Същото май можеше да се каже и за самата нея, помисли си Корделия. — Не е много широко обаче.

— Е, по-широко е от дъното на лодката.

— От кое?

— Няма значение…

Прехвърлянето на персонал между двата съда премина без злополуки, както можеше да се очаква под личното ръководство на Оливър. Старото легло също скърцаше, както се разбра щом седнаха на ръба му, но поне не поддаваше под тежестта им.

При следващата почивка за поемане на дъх Оливър се поколеба и каза:

— Боже, наистина ми липсва практика. Не трябва ли да има… знам ли, три срещи или нещо такова? В израз на уважение? Преди беше така. Но пък правилата се променят постоянно. Проклети хлапета.

Корделия примигна замаяно.

— Ами, посрещна ме на орбиталната станция. После приемът в градината на двореца. И вечерята в офицерската столова. С плаването днес даже стават четири. Да, спазили сме всички изисквания. Че и отгоре.

— О. Много си права. — Усмихна се до уши и отново скъси разстоянието.

— Освен това гувернантките ми от ИмпСи са на сто километра оттук, в Карийнбург. Колко често се случва това?

— Никога не пропускай — изръмжа Оливър и спусна бавно устни по шията ѝ — тактическа възможност.

— Дяволски си прав.

Но точно преди да сменят вертикалната ос с по-добрата хоризонтална, Корделия вдигна ръка и чукна по комуникатора на китката си. Оливър вдигна вежди, но тя само поклати глава.

— Риков? Воркосиган е. Пренасочвам всички входящи повиквания към твоя комуникатор. — Внесе нужните промени на малкия холографски дисплей. — Разбрано?

— Да, милейди — чу се изненаданият глас на гвардееца.

— Ако някой под степен „вулкан“ ме търси, кажи, че съм на съвещание с адмирал Джоул за, ами, за неопределен период. Никакви прекъсвания, моля те.

— Да, милейди. Разбрах.

Може и наистина да беше разбрал. Беше наблюдателен човек като всички лични гвардейци на Арал от старата школа, и пак като тях изключително дискретен. Може би щяха да си поклюкарстват на воля по-късно. Много по-късно.

— Воркосиган край — ахна Корделия, когато Оливър направи на ухото ѝ с талантливите си устни нещо, от което по тялото ѝ се разляха тръпки. Последва дълга целувка, вкусна като предишните.

— О, Оливър — прошепна тя малко по-късно, след като си пое дъх. — Тялото ми смята, че това е страхотна идея. Виж, мозъкът ми… не е толкова сигурен.

Устните му се спуснаха по другата страна на врата ѝ, и по-надолу.

— Бетанско гласуване, така ли? Тялото ми гласува като твоето. Мозъкът ми… ами, значи имаме два гласа „за“, един „против“ и един „въздържал се“.

— Вицекралско вето ли си просиш?

— Властта е във вашите ръце, ваше височество. — Той се поколеба, после се надигна на лакът и се вгледа в лицето ѝ. Устните му се усмихваха, но очите му бяха сериозни. — Макар че, ако гласуването се проточи, ще трябва да отскоча зад колибата за малко.

— Навън е тъмно и вали дъжд. Студено е.

— Именно.

— И самотно.

— Да де.

— Сама се навивам, нали?

— Мм.

— Мм какво?

— Участвам в разговора, без да те прекъсвам.

Тя стисна решително устни и заяви:

— Голямо момиче съм. И двамата сме зрели хора. Можем да го направим.

— Запомнящо се при това.

Тя вдигна пръст към топлите му устни.

— Не. Никакви спомени. Ново начало.

Той се замисли за миг, кимна, пое си въздух и каза любезно:

— Как сте, Корделия? Аз се казвам Оливър. Много бих искал да правя любов с вас за пръв път сега, моля.

Устните ѝ се извиха нагоре. „Какъв глупчо…“ Загледа се в лицето му — скулите, извивката на носа, удивителните сапфирени очи, който я гледаха с неизмеримо любопитство, Оливър, какъвто го познаваше и обичаше, Оливър отгоре до долу, сега, на тази възраст, на това място. Където и двамата идваха за пръв път.

— Да — прошепна тя, и после: — Да…

Физическите подробности бяха несръчни и абсурдни както винаги, но докосването… докосването, оказа се, ѝ беше липсвало до болка и… леле…

— О… направи го пак…

— Слушам, госпожо — измърмори той, захапал зърното ѝ.

„Леле…“

— … какви безумни неща правим само за да обменим малко ДНК, нали? Или ДНК-то ни влудява? Подла молекула. Но ние сме ѝ хакнали програмката. Биологически пирати. — Устата му се спусна към друго пристанище и тя… издаде един твърде недостоен звук. „Тук достойнството не играе, точно така, няма място за теб тук, така че изчезвай.“ — О! Екипажът те поздравява, адмирале…

Той вдигна глава и я погледна.

— Корделия… пак се отплесваш.

— Неизбежно е — ахна тя. — Разказваш играта на невроните ми.

Усмивката му се скри от поглед.

— Браво на мен — каза той самодоволно. — Добре е човек да се отплесва от време на време.

— Разчитай на мен.

— Да…

Слънцето пробиваше бавно през изтънелите облаци и се спускаше лениво към хоризонта. Докосна го преди те да са изпитали нужда от още думи.