Джентълмен Джоул и Червената кралица

4.

Следващата сутрин Джоул прекара в капана на поредната от сякаш безкрайната поредица поверителни срещи, разглеждащи офертите на различните подизпълнители във връзка със строежа на новата база. Бюджетният отдел беше извършил началния подбор, но окончателното решение по всеки договор трябваше да мине през Хейнис и Джоул, които да отсеят най-подходящия кандидат, което не беше лесно, защото служителите от бюджетния си имаха фаворити и не пропускаха да лобират в тяхна полза. Нуждите на императора, от една страна, и на бюджетния отдел към сергиярското командване, от друга, обикновено до голяма степен съвпадаха, но не винаги, и Джоул постоянно си напомняше на чия страна е той, докато колегите му се надвикваха и размахваха оферти с подчертани в различни цветове числа.

Когато направиха прекъсване за късен обяд, двамата с Хейнис тръгнаха заедно към офицерската столова. На минаване през централния вътрешен двор Хейнис заслони очи, изгледа намръщено далечното плато от палети с пластобетон и попита:

— Откри ли нещо ново за онези копеленца от „Плас-Дан“?

— Вицекралицата обеща да насъска свои разследващи счетоводители по петите им. Според това какво успее да открие и кога — надявам се в началото на идната седмица, — би трябвало да измислим някакъв полезен ход. В дългосрочен план пластобетонът ни е по-необходим от отмъщението.

Хейнис изсумтя в неохотно съгласие.

— Има дни, когато направо излизам от кожата си — да имаш толкова момчета с пушки, а да не ти разрешават да стреляш по никого. Откритата стрелба може да е истински балсам за душата.

Джоул също изсумтя.

Като цяло Джоул харесваше Фьодор Хейнис. Генералът беше прехвърлен тук едва преди две години и оттогава се бе доказал като съвестен офицер, който брои шепата години, делящи го от пенсионирането, което в общи линии означаваше, че всички задачи се изпълняваха в срок и без излишно суетене. Стил на работа, който беше за предпочитане, предвид мирновременните му задължения, пред гневната неудовлетвореност на воинския тип, какъвто Хейнис не беше — без, разбира се, да се брои разбираемата му антипатия към цивилните предприемачи.

Колкото до личния живот на генерала, той бе в етап на тайнствен безпорядък — дългогодишната му съпруга бе отказала да го последва тук, уж за да се грижи за възрастните си и болни родители на Бараяр, но по-вероятно бе стигнала до критичната точка, отвъд която поредното назначение на съпруга ѝ ставаше непоносимо. Двамата му по-големи сина бяха в колеж, единият на Бараяр, другият на Комар, което обясняваше аскетичния му начин на живот, както и къде отива по-голямата част от заплатата му, но преди няколко месеца дъщеря му бе пристигнала на Сергияр да живее при баща си. Джоул нямаше представа дали това е знак, че съпругата на Хейнис скоро ще последва щерка им, или че младата Фредерика Хейнис е влязла в ролята на брачен шпионин. Ако бе вярно второто, то подозренията на майка ѝ бяха безпочвени — дори ако безпрекословната вярност на Хейнис към брачните му клетви се окажеше недостатъчна да го държи далеч от любовни връзки, то непоносимостта му към емоционални излияния със сигурност постигаше същото.

След като им дойде редът на опашката в кафетерията и седнаха на малка маса до прозорците, Хейнис каза:

— Встрани от темата, вербуваха ме за шпионин.

— О? — Джоул разгъна хартиената салфетка и се взря в умрелия си сандвич. Само че яхнията и преварените макарони изглеждаха още по-непривлекателни в горещото субтропично време.

— Твоите офицери явно са решили да ти спретнат парти изненада за петдесетия ти рожден ден. Казах им, че това с партито може и да става, но елементът с изненадата едва ли ще ти хареса.

— Правилно си им казал — кимна Джоул. Е, тайничко се трогна, макар да му беше ясно, че основната мотивация на заговорниците е прозрачното им желание да се напият и да пускат фойерверки. Подобни тържества бяха като доброкачествени бунтове. — Даже и на партито не съм особено навит. Самият аз смятах да пропусна повода и придружаващите го шеги за остаряването.

— Добре дошъл в клуба — каза без съчувствие Хейнис, който беше с пет-шест години по-голям от него.

Джоул свъси вежди.

— Не е ли малко рано да организират подобно нещо? До рождения ми ден остават месеци.

— Някои от идеите им са направо грандиозни и изискват технологично време за подготовка.

— Скучно им е, а? На бас, че мога да им измисля допълнителна работа.

Хейнис се подсмихна.

— Организирането на тържеството в базата си има предимства — освен че е по-удобно, ще имаме и някакъв контрол върху ситуацията. За косвените щети ще отговаря нашата служба за сигурност, а не градската гвардия на Карийнбург.

— А предимството да организират нещо на петдесет километра навътре в пустинята е, че няма да подпалят нищо.

— Кетърингът ще е труден.

— Да го минем като полево упражнение?

— Хм, може би — каза Хейнис. Ако се съдеше по присвитите му очи, явно намираше идеята за привлекателна.

— Така или иначе ще трябва да уведомим градската гвардия — изтъкна Джоул. — Предвид че момчетата и момичетата ще искат да си доведат гаджета. Нека го наречем обща маневра. Ако им намекнеш, че другият вариант е да спретнем тържеството в центъра на града, те всячески ще ти съдействат да го организираш извън пределите му.

Хейнис се изкиска.

— Харесва ми как мислиш, Оливър. Напомни ми да не ти заставам на пътя. — Гребна замислено от яхнията си и добави: — Семействата също. Да довлечем съпругите и дечурлигата на пикника, за баласт.

— Чудна идея.

— И ти можеш да си доведеш някоя.

Идеята за тържеството внезапно придоби приятен привкус.

— Бих могъл да поканя вицекралица Воркосиган.

Хейнис сви устни.

— Имах предвид някоя мацка, но и така става. Ако не друго, присъствието ѝ ще зададе определен тон.

Би могло и да зададе, но никак не беше сигурно, че ще е трезвият тон, който имаше предвид Хейнис. Но пък той не познаваше много добре Корделия.

— Но определено няма да реши облозите — добави Хейнис.

Джоул не си направи труда да се престори, че не разбира.

— Кои облози, дали ще се появя на партито с мъж или с жена? — Тонът му стана хаплив. — Да взема да поканя консул Вермилиън. Да ги видя тогава как ще си уредят облозите.

Хейнис вдигна умиротворително ръка.

— Не е моя работа, само дето хората питат мен. Сякаш аз ще знам!

— Хм… не си бях давал сметка за това — призна Джоул. Макар че не виждаше за какво има да се извинява. „Може би защото нямам нищо?“

Най-простичко казано, бараярският офицерски корпус предпочиташе висшите офицери да се придържат към стабилността на хетеросексуалните брачни връзки най-вече за да се минимизира потенциалът на личните драми да съсипват колегиалната атмосфера на работното място, както се случваше обикновено. Но ако питаха Джоул, същата работа вършеха и нестандартните връзки, стига драматизмът им да клонеше към нула. Този му възглед не беше тайна за никого. Беше го изказвал достатъчно често, с ударение върху клонящия към нула драматизъм, защото вярваше, че тази част често бива подценявана.

— Сигурно ще съжалявам, че съм попитал, но какви са последните слухове за личния ми живот? — „Или за липсата на такъв.“

Хейнис вдигна рамене.

— Наричат те кучето, което не прави нищо нощем.

— Я пак?

— Не ме гледай така! Било литературна препратка. Което вероятно обяснява защо звучи лишено от смисъл, по дяволите. — Хейнис се намръщи, внезапно обзет от подозрения. — Ако питаш мен, звучи ми сетаганданско.

— Ясно. — Е, можеше да е и по-зле. Проблемът да оставяш клюките без храна беше, че даваш свобода на околните да си измислят. — Добре дошъл в светлината на прожекторите, адмирал Джоул. Макар че тук не е и наполовина толкова зле, колкото в комарското командване. Или на Бараяр, бог да им е на помощ. — А като си помислиш, че си беше мечтал да го пратят на Комар, врящото гърне на империята. И кога точно през последните години беше умряла болезнената му младежка амбиция? Дали защото се чувстваше… доволен тук, на Сергияр?

— Съвсем вярно, за наш късмет — съгласи се Хейнис.

Джоул измери с поглед генерала. Фьодор беше уравновесен, баща с опит и образец за средностатистическия офицер. И знаеше как да си затваря устата. Като тестови обект, както Корделия несъмнено би го нарекла, беше почти съвършен. Джоул изпробва изречението наум като един вид репетиция. После укроти колебанията си — паниката си? — и го пусна на бял свят:

— Всъщност мислех да си подаря син за петдесетия рожден ден.

Хейнис вдигна вежди, да, но не падна от стола, нито даде друг прекомерен израз на изненадата си.

— Не трябва ли да свършиш няколко задължителни неща преди това? Или си успял да ги отметнеш тайно от списъка под носа на множеството заинтригувани наблюдатели?

— Всъщност е доста по-просто. Вицекралицата — „Да, скрий се зад полите на Корделия“ — непрекъснато говори за предимствата на новия репродуктивен център, който отвориха в града. Явно е достатъчно да отидеш там, да се представиш и да купиш дарена яйцеклетка. Е, трябва да прескочиш няколко обръча, вярно, за да докажеш, че си, ъъ, че се класираш за купувач. Но ти спестява много от трудните междинни стъпки.

— Флиртовете, ухажването, сватбата? Новите роднини? — Хейнис изкриви уста. — Направо звучи като измама, да ти кажа.

— Галактиците го правят, така съм чувал. — „Непрекъснато“ едва ли беше технически вярно.

— Да бе, галактиците… — проточи Хейнис.

— Признавам, че когато мисля за това, упорито си представям момченце на, ами на седем. Достатъчно голямо, за да си говорим, да правим разни неща заедно. Обаче представа нямам как се стига от фазата на единичната клетка до седмата година.

Хейнис сви рамене.

— Бебетата са трудна работа, но всеки, който се е научил да разглобява и сглобява оръжие, може да се научи да сменя пелени. Номерът е да се държиш с бебето нежно, но решително, точно като с неексплодирала бомба. Да се чудиш как днешните мрънкала биха се справили в старата кавалерия — да ринат конска тор на ставане и на лягане. Не понасям мъже, дето ги е страх да си изцапат ръцете. А и ако не друго, малките бебета поне си стоят там, където ги оставиш. Виж, като проходят… истински маниаци със склонност към самоубийство, такива са всичките, и момчетата, и момичетата. Представа нямаш колко се радвам, че моите отдавна се израснали тази фаза. — Отпи решително от студения си чай. — Не знам защо нямаш партньор, Оливър — без значение на пола му, — и не е моя работа, но едно мога да ти кажа, и то е, че родителството е отборен спорт. Трябва ти подкрепление, резерви. Признавам, че когато моите деца бяха малки, повечето работа я поемаха жена ми и семейството ѝ, или другите жени в базата, където служех тогава. Знаеш как жените на офицерите си помагат за тези неща. Но така или иначе, това ми се струва най-големият недостатък на бойния ти план.

— Вицекралицата твърди, че човек може да наеме бавачки.

Хейнис изсумтя.

— На Сергияр? Да си се опитвал да наемеш когото и да било напоследък?

— Стотина подизпълнители?

Хейнис махна с ръка.

— Точка за теб. Но и с бавачките не е по-лесно, повярвай ми. — После присви очи. — Подхвърлих на Фреди да си намери нещо на половин работен ден. Тя веднага ме обвини, че съм стиснат и не искам да ѝ давам джобни. Само че моята идея е друга — да ѝ намеря занимание, така че да няма време за глупости. Макар че, от друга страна, какво ще прави с парите? Това е все едно да дадеш заредено оръжие на пиян. Бебетата са предизвикателство. Тийнейджърите са кошмар. Ето ти още една тема за размисъл, Оливър.

— Аз… по-добре да се движа стъпка по стъпка.

— Така и трябва и може би е по-добре. — След миг добави: — Няма да крия, че имам смесени чувства към тези репликаторни клиники, но за дъщеря си ги предпочитам. Само си помисли — изобщо няма да ѝ се наложи дори на среща с момче да излиза. — Замълча, явно размишлявайки върху тази привлекателна представа за липсата на мъжко представителство в живота на дъщеря си.

— Човек би си помислил, че си в отлична позиция да внушаваш страх от бога у ухажорите.

— Да, но всички знаят, че не ми е позволено да използвам плазмените оръдия за лични цели.

Джоул се засмя и хапна последната хапка от сандвича си.

— Освен това тя е само на… колко, петнайсет?

— Факт, който се погрижих да разпространя, но не съм сигурен, че помага. — Хейнис въздъхна. — Петнайсет. Ужасна възраст. През половината време още е моята малка принцеса, на тати кадетчето, а после, без предупреждение, сякаш някаква враждебна извънземна форма на живот превзема мозъка ѝ. Уж се глезоти и дрънка за кученца и панделки, а в следващата минута — женски върколак! — Вдигна ръце, сви пръсти и направи физиономия уж ръмжи, което май беше най-изразителната гримаса, която Джоул бе виждал на лицето му. — Напоследък банята се е превърнала в зона на бойни действия. Миналата седмица беше вкарала вътре половината си приятелчета и сина на сетаганданския консул да ги учел как да си мацотят лицата като гемите.

— Това звучи… като обмен на културно ниво — каза Джоул в опит да го утеши.

— Да бе! А когато я накарах да почисти, напълно разумно от моя страна, да не ти казвам… Изкара ме все едно съм Лудия Юри, станал от гроба.

— Ъъ… не можеш ли да се преместиш в квартира с две бани?

— Няма свободни жилища в базата. Да се преместя в по-голямо ще означава да прецакам семейството на някой колега.

— Не можеш ли да се позовеш на по-високия си чин?

— Хм, пред колегата — може би, но ще трябва да се позова и пред съпругата му, а това би имало… неконтролируеми последствия. Съпругите в базата си имат своя, как да я нарека… вицекралицата вероятно би я нарекла култура. Аз по-скоро бих се спрял на „бунтовническа мрежа“. Да им се опънеш не е безопасно. — След миг добави: — Все пак се включих в списъка на чакащите.

— Много разумно от твоя страна.

Хейнис вдигна рамене.

— Важно е сам да избереш бойното поле, нали така казват. — След още едно кратко замисляне добави: — Единственият проблем с утробните репликатори е, че не правят достатъчно. Двайсет! Защо някое бетанско генийче не измисли репликатор, в който децата да престояват до двайсетата си година? На бас, че търсенето ще е огромно. — Допи си чая и сдъвка неразтопения лед.

Докато вървяха през плаца за следобедния сблъсък с бюджетния отдел, Джоул си мислеше, че Корделия се е оказала права за тайния родителски клуб. През последния час бе научил за своя генерал повече, отколкото за петдесетината работни срещи преди това. Фактът, че Хейнис изглеждаше склонен да го разглежда като… евентуален член на клуба?… му вдъхваше кураж. Или пък просто ставаше въпрос за краставите магарета, дето се подушвали отдалече? Темата за чуждите деца никога не се беше класирала сред интересите на Джоул, но сега този хоризонт, изглежда, се изместваше и му разкриваше нови простори. Някои от тях му се струваха доста плашещи.

На бараярските бойни кораби роднини не се допускаха, а отдалечените станции на империята, чиято задача най-често бе да защитават жизненоважни и потенциално спорни точки за скок, не насърчаваха семействата на офицерите да заемат скъпите и крайно ограничени жилищни пространства, с които разполагаха, така че семействата най-често се скупчваха в поддържащи планетарни бази като тази, за която отговаряше Хейнис. Като офицер, чието кариерно развитие бе свързано най-вече с орбиталните станции, Джоул рядко се беше сблъсквал с такива проблеми отблизо. Не беше изключено генералът, с обширния си наземен опит, да се окаже по-полезен от очакваното за космическия адмирал Джоул.

Освен това започваше да разбира по-добре защо Корделия толкова настояваше за настойническите директиви. Бараярската история беше пълна с подробности за делата на Арал през първите няколко години на регентството, които съвпадаха и с първите няколко години на брака му, но освен покрай шокиращия факт, че бе съкратила Войната за претендентството, съкращавайки с една глава претендента, историята повече или по-малко мълчеше за Корделия. А през онзи период тя се бе занимавала най-вече с Майлс, чието оцеляване все още беше висяло на косъм — медицински проблем с несигурен отговор. Когато например бе изпратила Арал в смъртоносната надпревара до точките за скок към Ро Сета, по-късно станала известна като Третата сетаганданска война, Корделия бе останала да се грижи за болното си дете сама, все още чужденка на своята планета-осиновителка, по време, когато свекърът ѝ, граф Пьотър, се явявал по-скоро заплаха за Майлс, отколкото подкрепа за майка му. Как би протекло цялото това време за Арал, ако не бе имал Корделия, на която да повери грижите за любимото си момченце?

Човек очаква появата на децата да пренареди бъдещето му. Но никой не бе уведомил Джоул, че могат да пренареждат и миналото. Неочаквана власт за няколко момченца, които още не го бяха докарали до бластосфери дори. Той поклати глава и влезе след Хейнис в административната сграда.

След няколко дни Джоул кацна с личния си скутер на паважа пред вицекралския дворец, изгаси двигателя и се измъкна от машината. Преди да е тръгнал към входа обаче вратата на двореца се отвори и Корделия се измъкна почти на пръсти. Облечена беше като за излет, със зелена тениска, здрави кафеникави панталони и ботуши. Носеше брезентова торба. Махна му и забърза към него. Той ѝ отвори вратичката при пътническото място, после се върна на пилотското кресло.

— Хайде, излитай, преди още някой да ме е настигнал. „Само още нещо, ваше височество!…“

— На вашите услуги, ваше височество. — Джоул се ухили и издигна скутера във въздуха. — Може ли да попитам къде отиваме така мистериозно?

— Връх Роузмонт. Като наближим, ще ти дам точните координати.

Джоул кимна и послушно смени посоката. Връх Роузмонт се намираше на двеста километра югоизточно от столицата и беше най-голямото и най-зрелищно вулканично образувание от разпръснатата планинска верига, към която принадлежеше и издълбаното възвишение до Карийнбург. Не бяха нужни координати, за да го намери човек. Дори от тази скромна височина Джоул го виждаше — широк симетричен силует на хоризонта, чиято снежна шапка грееше като фар в ко̀сата светлина на късния следобед.

— Искрено ти благодаря за возенето — добави Корделия. — Наистина не исках да ходя там сама. Имах нужда от компания, и то не просто от човек, който да държи видкамерата.

Щеше да държи видкамера? Интересно.

— Мислех, че имаш предостатъчно компания. Риков, екипът от ИмпСи, целият ти персонал?… — Нещо повече, често ѝ се налагаше да повиши решително глас, за да се отърве от тях.

Тя се намръщи.

— Те не са подходящият вид компания.

— А аз съм? — Добре го каза.

Тя кимна и облегна глава назад. Стори му се, че жестът не се дължи единствено на физическа умора. Карийнбург бързо се смали зад тях, отминаха и външните квартали покрай реката. Всички признаци за натрапливо човешко присъствие скоро отстъпиха пред червените шубраци на полупустинята.

— Е… какво има в торбата? — попита той, след като мълчанието се проточи.

Тя се засмя тихичко, бръкна в торбата и извади запечатан найлонов плик, съдържащ приблизително килограм…

— Пясък — отвърна тя на вдигнатите му вежди.

— Пясък?

— Бетански пясък. Пристигна с транзитен кораб преди два дни, но едва сега успях да се измъкна. — След миг добави: — Вечерял ли си? Не се сетих да те попитам. — Което подсказваше коя част от претрупания си график е жертвала, за да се измъкне.

— Не, но в багажника, освен аптечка, има и армейски блокчета. Може да прибегнем до тях, ако не се върнем навреме за цивилизована вечеря. — А ако се върнеха навреме, дали би склонила да вечеря с него? На някое по-добро място от офицерската столова, не че Карийнбург предлагаше бог знае какъв избор на ресторанти.

Тя се изкиска.

— Изобщо не се учудвам. Ти винаги си подготвен, Оливър. Сигурно ти е станало навик.

— Има нещо такова — призна той. — Пясък значи. Сергияр си има пясък. — Твърде много видове, ако се съдеше по последните му битки с предприемачите. — Защо внасяме още от Бета?

— Изпратиха ми го. — Тя въздъхна. — Знам, че знаеш нещичко за първата ни среща с Арал тук, на Сергияр. Само дето тогава не беше Сергияр. В дневника ми фигурираше като поредица от цифри и букви, които се превърнаха в зашеметяващо откритие.

Той кимна, надяваше се да не я отклони от разказа. Чувал бе историята няколко пъти, от Арал и от нея, със съответните лични редакции, но нямаше нищо против да я чуе отново, защото при всеки преразказ изскачаше по някоя нова и интересна подробност. Не точно „Как се запознах с майка ви“, но все пак интригуващо и лично.

Версията на Арал започваше как той стои на пост при скритите запаси за подготвяната от Бараяр инвазия. По онова време бил капитан на стария си крайцер „Генерал Воркрафт“, прогонен негласно от бараярския генерален щаб в дълбоката космическа провинция, след като политическата му кариера навлязла в период на продължително затъмнение. Заминал на патрулна обиколка с кораба си през късата верига точки за скок към Ескобар, после се върнал на орбиталния си пост и открил, че кораб на Бетанския астрономически корпус се е промъкнал по друг маршрут и преспокойно се е настанил на планетата в негово отсъствие. Опитът му мирно, но твърдо да прогони нахалните бетанци бил съсипан от група политически мотивирани метежници, които нанесли удара си, докато Арал бил на планетата с малък отряд, за да залови бетанския научен екип, предвождан от Корделия. След това ситуацията много бързо станала взривоопасна, и в двете версии, макар че тази на Корделия обикновено включваше неповторими редакторски бележки. Историята как двамата, зарязани от собствените си кораби, макар и по различни причини, се съюзили, за да си върнат „Генерал Воркрафт“ и да спасят живота и последвалата шеметна кариера на Арал, отдавна се беше превърнала в легенда. И като повечето легенди беше изкривена в публичния си прочит.

— Помощник-капитанът ми, Рег Роузмонт, беше прострелян в първоначалното меле. Невроразрушител. Горкият, нямаше никакъв шанс. Винаги мисля за него като за първата жертва на Бараяро-ескобарската война. Е, той и Истината.

Истината винаги е първата жертва на войната, така гласеше старата поговорка. А Джоул имаше основания да смята, че за онази конкретна война това е… по-вярно от обичайното. Кимна.

— Погребахме го, преди да напуснем лагера, и това всъщност беше първото, което с Арал свършихме заедно. Рег беше нашият ксенобиолог, мисля, че съм ти казвала… истински гений. Каква загуба само, по дяволите! Както и да е, когато миналата година официално избирахме имена, които да заменят означенията на планинските върхове, аз настоях HY-21 да бъде кръстен на него. Стори ми се… знам ли. Нещо. А и категорично не исках да кръстим още един връх на принц Серж.

— Хм — каза Джоул. Знаеше, че по времето на Серж ворбарсултанската политика е била истинска змийска яма, нищо че принцът престолонаследник беше загинал героично на Ескобар. От друга гледна точка, геройската му смърт беше донесла късмет на империята. Веднъж Джоул бе казал на Арал, че се чувства щастливец, задето собствената му кариера е започнала доста по-късно. Арал беше отвърнал с кратичкото: „Прав си.“

— Помолих бараярското посолство на Бета да уведомят роднините на Рег, ако успеят да открият такива, и те го направиха. В резултат преди два дни това — тя вдигна торбата — се появи в дворцовата поща заедно с писмо от сестрата на Рег. Мисля, че сме се виждали един-два пъти. Явно само тя от семейството все още го помни, все пак минаха четирийсет и пет години… Понеже няма планове да изровим бедния Рег и да изпратим останките му на Бета, тя решила, че и това ще свърши работа — да изпрати малко бетанска почва при него. Моли ме да я посипя върху гроба му. Сметнах, че може да заснемем как го правя и да ѝ изпратим записа. — Изгледа намръщено торбата в скута си и премина на стария си бетански режим: — Пясъкът е стерилизиран, разбира се, няма живи микроорганизми.

Джоул вдигна вежди.

— И е помолила за това вицекралицата на Сергияр?

— Не, моли командващия офицер на Рег.

— Това е… почти бараярско. Бетански феодални връзки?

— Нещо такова. Каквото успееш да измъкнеш от един небрежен и непомнещ свят.

Издигащо се въздушно течение над по-топъл участък земя подметна скутера. Джоул пое на ръчно управление, преди корекционните механизми на автопилота да спуснат машината на зададения курс твърде бързо и с цената на неприятни усещания. Заедно с топлото въздушно течение по спирала се издигаше и едва забележим облак — ято от миниатюрни радиали не по-големи от нокът, наподобяващи сапунени мехури. За жалост, докато се размазваха по стъкления купол на скутера, който цепеше през тях с няколкостотин километра в час, радиалите се пукаха не както сапунени мехурчета, а като сополи. Джоул направи гримаса и включи звуковата защита. Сополите се оттекоха по стените и изчезнаха.

Този вид радиали представляваха паразитиращи насекоми, кръвосмучещите представители на местната фауна, но понеже се движеха много бавно, не застрашаваха хората, които лесно ги сваляха от кожата си с помитащо движение. Не беше препоръчително да ги смачкаш, защото останките им бяха по-корозивни и следователно по-опасни от самото ухапване. Щом се върнеха в Карийнбург, трябваше спешно да измие скутера.

— Отврат!

Корделия се ухили.

— И аз не ги харесвам тези гадинки, признавам си. Но по-добре да налетим на тях, отколкото на големите им братовчеди.

Които проявяваха неприятната склонност не толкова да се размазват, колкото да експлодират.

— Сериозно. Някакви предположения кои сергиярски видове първи ще изчезнат от лицето на планетата при новото ѝ човешко управление?

— Ще се въздържа, благодаря. — След кратък размисъл добави: — Получавам петиции да бъдат раздадени плазмени дъги за защита, представи си. Първо е прекалено, второ изобщо не е спортсменско. Големите радиали можеш да ги свалиш и с горяща пръчка. — И след кратка пауза добави: — Ако не ти е проблем да си подпалиш косата. — И след малко по-дълга пауза: — Или с лазерна показалка.

Джоул прехапа устни, за да не се разсмее.

— Лазерна показалка? Сериозно? Това пък откъде ти хрумна?

— В резултат на експеримент — отвърна тя и вирна брадичка.

— По биология или от спортни подбуди?

— Ами, по малко и от двете. Аз отговарях за биологичната част. Арал се водеше от спортните подбуди. Така де, и той не обичаше гадните вампирчета.

Теренът под тях се издигаше, шубракът отстъпи пред рехави дървета, те — пред гъста гора. По-голямата надморска височина вървеше с по-влажен въздух. Корделия му даде точните координати, скутерът набра още височина, отби встрани и се насочи към пояс, където гората започваше да оредява отново, не поради липса на влага, а заради ниските нощни температури.

— Идвала ли си тук преди? Тоест, след първия път — попита Джоул, като се оглеждаше за подходящо място, където да приземи машината, в близост до участъка, който според Корделия и навигационната система на скутера беше крайната им цел. Засега теренът предлагаше неприятна клисура, неравен стръмен участък и опасните за скутера израстъци на сергиярските „дървета“, които не се различаваха съществено от земните и бараярските, освен по цвета, който варираше в приглушената сиво-зеленикава гама.

— Само веднъж, малко след като ни пратиха на Сергияр. Изгорихме коса по бараярските обичаи с идеята да умилостивим каквито богове или призраци обитават това място. Маркерът още беше там по онова време, преди… тринайсет години, струва ми се. Но оттогава почвата може да се е слегнала, да се е разместила, или животни може да са… е, скоро ще разберем.

— Хм. — Благодарен за дневната светлина, Джоул най-сетне откри пролука в дърветата и спусна скутера към един сравнително равен участък. Провери личното си оръжие — най-обикновен зашеметител, но и той беше повече от достатъчен да елиминира по-опасните представители на местната фауна — и слезе след Корделия на обраслата с храсталаци полянка. Тя се заоглежда и закрачи напред-назад. Скоро започна да пухти, задъхана от разредения въздух. Понеже не знаеше какъв маркер търсят, Джоул вървеше след нея и оглеждаше терена, колкото да се ориентира в обстановката. Мястото тънеше в покой и тишина.

— А — каза най-накрая Корделия и спря пред стандартен погребален маркер, какъвто бараярската армия бе използвала преди три-четири десетилетия. Неръждаемият метал още носеше надписа с имената на Роузмонт, чина му и датите на раждането и смъртта. Маркерът се криеше зад няколко дръвчета, по-високи от Джоул. Корделия ги изгледа намръщено, после извади от кобура личното си оръжие — плазмена дъга, значително по-мощна от неговия зашеметител, — нагласи го на тесен лъч, сряза безцеремонно дръвчетата близо до земята и ги метна настрани. След това нагласи плазмената дъга на широк лъч и ниска мощност и се зае да обгори ниската растителност около маркера. Когато приключи, гробът изглеждаше тъмен и спретнат, сякаш някой се е грижил за него през всичките тези години.

Тя извади видкамера от един джоб на панталона си и я връчи на Джоул.

— Май ще трябва да импровизирам. Гледай да хванеш в близък план маркера, както и панорамен изглед на мястото. Винаги можем да го заснемем повторно, но… по-добре да стане от първия път. — С плика бетански пясък в ръце застана до маркера, вдигна брадичка и на лицето ѝ се появи онова леко объркано изражение, характерно за хората, които записват съобщение до адресат, когото виждат единствено със силата на въображението си. Джоул се замота с камерата — защо правеха копчетата толкова миниатюрни напоследък? — после ѝ кимна, че е готов и записва.

— Здравей, Джасета. Както виждаш, получих съобщението и пратката ти. — Повдигна лекичко плика с пясъка. — Стоя до гроба на Рег на три хиляди метра височина, на склона на връх Роузмонт. — Изчака Джоул да насочи камерата към маркера. — Както виждаш, мястото е прекрасно. — Наистина беше такова; Джоул направи панорамен запис на склоновете, изкачващи се към високия връх, после бавно снижи камерата, за да хване широката равнина в ниското. Добави и няколко кадъра в близък план на най-интересните местни дръвчета, които бяха избегнали среща с плазмената дъга на Корделия. След това насочи камерата отново към нея и ѝ даде знак да продължи. Тя каза още няколко изречения в памет на покойния офицер, после бавно разпръсна съдържанието на плика върху гроба му, сякаш не беше стерилизиран пясък, а безценни семена на лековито растение. През последните три години беше натрупала значителен опит в мемориалните речи. Вероятно от страх церемонията да не излезе твърде кратка, продължи с модифицирана версия на речта, с която обичайно рекламираше Сергияр, а Джоул илюстрира думите ѝ с още панорамни кадри на красивата околност. Речта ѝ се свеждаше до следното — ако ти е писано да загинеш и да те погребат, то това местенце на Сергияр е идеално за целта, красиво и усамотено. Извод, с който Джоул можеше единствено да се съгласи. Скоро долови напрежение в очите ѝ, явно усилието да говори на невидимата си публика започваше да я изморява. Джоул завъртя пръст, че вече може да приключва, което тя и направи, но не с някакъв полувоенен бетански поздрав, а като се поклони мълчаливо над събраните си длан в длан ръце. Благословия? Извинение? Джоул спря записа.

— Боже, колко съм уморена вече от смъртта — въздъхна Корделия. Дали го каза на него, на себе си или на вселената по принцип Джоул не разбра. После тя пристъпи към него, взе камерата и я прибра в торбата заедно с празния найлонов плик. — Не че някой ми е виновен, най-малко сестрата на Рег. Нали аз събудих спомените ѝ за него със съобщението си. Няма ненаказано добро дело и прочее.

Искаше му се да ѝ предложи някаква по-съществена утеха в този пристъп на подновена скръб, или каквото беше там, но знаеше, че отговорът не е във физическата интимност. Бяха го пробвали веднъж, тласнати от общото си отчаяние скоро след смъртта на Арал, но опитът им завърши с пълен провал. Тя изглеждаше напълно фригидна, а и той бързо изгуби интерес, надвит от непосредствените си тревоги. Бяха като двама евнуси, които се опитват да правят любов. (Зачуди се за миг как ли го правят безполовите сетагандански ба, продукт на генно инженерство, и дали изобщо го правят. Имаха ли изобщо някакво подобие на сексуален живот или желания?) Със закъснение си бе дал сметка, че двамата с Корделия всъщност не са толкова опитни, колкото вероятно изглеждаше отстрани. Никога не бяха правили любов един с друг, бяха правили любов със или за Арал. Призракът между тях все още беше твърде осезаем по онова време. Нищо чудно, че се бяха отказали, водени не от гузна съвест, а от взаимна прошка, отхвърляйки секса за утеха като лоша идея. „Или просто моментът е бил неподходящ?…“

Чудеше се какви ли мисли минават през главата ѝ на това спокойно място, което тя свързваше с прежни ужаси. Някаква мисъл определено се оформяше в главата ѝ, защото след като се взира известно време в маркера, Корделия каза:

— Ха! Между другото, двамата с Рег си приличате. Не в лице, но по ръст и цвят. И той беше рус като теб. Странно, че чак сега правя връзката. Сигурно… ако беше оцелял, сега щеше да изглежда като теб. — Погледна го с присвити очи, сякаш изпробваше ново лице върху тялото му, така както пробваш различни дрехи на холограма в шивашко ателие. — Беше с три години по-млад от мен. А сега е по-млад с четиридесет, застинал във времето. — След миг добави, загледана в обгорената и поръсена с пясък почва в краката си: — Сигурно са останали само кости. Нямаше от какво да му направим ковчег, дори за саван нямаше какво да използваме. Всъщност, преди да го погребем, взехме дрехите му, за да ги използват живите.

Колко близка беше с помощник-капитана си? И ако още скърбеше за него след четиридесет и пет години, как би могъл да се надява Джоул, че ще я извади някак от скръбта ѝ покрай много по-скорошната загуба?

— Било е много отдавна.

Корделия прокара пръсти през къдравата си коса със своя обичаен нетърпелив жест.

— Направихме приношение, изгорихме кичури коса. Съвсем бях забравила за тази история, докато не пристигна проклетият пясък и не изрови всичко. Не мисля, че човек може да се възстанови след загуба на близък; може единствено да забрави. Просто… забравяш упорито, докато му хванеш цаката.

Джоул пристъпи от крак на крак, побиха го студени тръпки. Корделия сякаш бе прочела мислите му.

— То е все едно хората умират по два пъти — каза той.

— Да — кимна Корделия. Нямаше нужда да уточняват кои хора имат предвид. Тя отиде при него, хвана го под ръка и двамата бавно тръгнаха през полянката, отворили сърцата си за хубостта на планината. Корделия не трепереше, не показваше признаци, че старият травматичен стрес я измъчва на нова сметка. Само по устните ѝ се четеше напрежение.

— Когато се оттеглиш от активна дейност, би ли си избрала дом в планината? Заради гледката? — попита той, забелязал начина, по който Корделия изпиваше с поглед простора.

Устните ѝ се отпуснаха едва доловимо.

— Не. Майлс е влюбен в планините, не аз. Той би се прехласнал по това място. Аз искам да съм близо до вода, много близо. Имам си план… Трябва някой път да ти покажа мястото, но за тази цел трябва да се махнем от Карийнбург поне за ден, може и за два.

— Изглежда интересно — насърчи я той. Ден-два далече от служебните задължения, двамата заедно, на място, където не се налага да произнасят заупокойни речи, някъде, където ще имат време да си говорят, това изглеждаше… приятно. По-добре беше да не уточнява допълнително как точно изглежда. Да остави вратата отворена. „За какво, за бягство?“ Нямаше къде да отиде.

Корделия се усмихна някак почти срамежливо.

— Е, нещо повече от план е. Преди няколко години купих един парцел на брега, по-скоро като инвестиция, защото по онова време все още вярвах, че с Арал ще се приберем на Бараяр. Освен това се влюбих в онова място от пръв поглед. Намира се на една издатина в малък залив на източния бряг на втория континент. Далече от столицата — и настоящата, и евентуалната бъдеща.

Истината бе, че първите поселища на въпросния континент бяха одобрени едва преди няколко години. Оттогава едва ли се бяха разраснали много.

— Казвах си, че просто постъпвам като отговорен родител, защото бог знае къде в империята ще се озоват децата на Майлс и на Марк. Може пък някое от тях да избере Сергияр… А после, ами, плановете ми се промениха. Всичко се промени. Нещата правят точно това — променят се.

— Мда. — Той я прегърна предпазливо през раменете. Тя, по-скоро неволно, отпусна глава на рамото му за миг. Тук, в планината, слънцето все още огряваше, но равнините в ниското сивееха безформени в спускащия се здрач.

Нещо оранжево блещукаше долу; тънка димна колона се издигаше от камуфлажните сенки към светлината.

— Ха. Онова там огън ли е?

Корделия вдигна глава и присви очи.

— Така изглежда. Горски пожар? В тази посока няма поселища — каза тя, а след миг се поправи: — В смисъл официално регистрирани.

— Дали да не хвърлим един поглед?

И без това беше време да потеглят. Когато мракът допълзеше до тази надморска височина, някои от по-неприятните местни създания щяха да се събудят и да си потърсят вечеря. Повечето все още не бяха наясно с качествата на хората като законна плячка, но имаше злонравни твари, които бяха готови да се нахвърлят на всичко. Дори да повърнеха впоследствие закуската си, това едва ли би било голяма утеха за въпросната вечеря.

— Пожарите — каза Корделия с най-бетанския си тон — са естествена част от всяка екосистема. И все пак… — Погледна към Карийнбург, чийто ореол от светлини се виждаше дори от това разстояние, макар подробностите да се губеха. — Не е чак толкова встрани от пътя ни.

Стигнали до мълчаливо единомислие, двамата тръгнаха към скутера.