Джентълмен Джоул и Червената кралица

12.

Корделия се събуди през нощта, защото ѝ се ходеше до тоалетна, а след това — както се случваше често — не успя да заспи отново. Отиде в кабинета си с идеята да се приспи с някой скучен доклад. Изборът ѝ на скучни четива беше голям. Тя се настани в удобния стол и избра наслуки някакъв финансов отчет. След половин час, отегчена, но не достатъчно, вдигна очи, стресната от тихо почукване.

— Будна ли си? — прозвуча приглушено гласът на Майлс през вратата.

— За теб — да. Влизай.

Майлс открехна вратата и се вмъкна в кабинета. Вместо пижама носеше стара тениска и широки шорти. Късото разстояние до стола, който Корделия му посочи, измина с помощта на бастунчето си, без дори опит да прикрие нуждата си от него. Седна с въздишка.

— Изглеждаш… изпържен. — Бръчки по лицето, помръкнали очи, рошава прошарена коса.

— Ами… Пристъп. — Майлс вдигна рамене небрежно.

— Предизвикан или, ъъ, естествен? — Пристъпите с неизяснен генезис му бяха останали в наследство от криозамразяването, на което бе подложен по спешност преди десетина години, състояние, сложило край на военната му кариера. Всъщност преди почти петнайсет години? Лечение нямаше, но поне можеше да контролира пристъпите с помощта на едно устройство, измислено от екипа военни невролози, работил по проблема му, стимулатор, който предизвикваше пристъп в избрано от Майлс време и място, елиминирайки случайния елемент в цялата тази история. Системата работеше, стига пациентът да използваше стимулатора достатъчно редовно, така че предизвиканият пристъп да изпреварва естествения.

— Предизвикан. Мразя махмурлука след това, но нивата на невротрансмитерите ми бяха високи, а не исках да развалям пътуването до „Серж“ с някой зрелищен пристъп.

— Радвам се, че най-сетне ти е дошъл акълът.

Устните му трепнаха.

— Екатерин настоя. В интерес на истината.

— В такъв случай — радвам се, че си имал достатъчно акъл да се ожениш за нея.

— О, да.

— Мислех, че спиш като пън след пристъп.

— Не винаги. Пристъпите разказват играта на мозъчната ми химия. Понякога заспивам като отрязан, друг път не мога да мигна.

— А. Добре дошъл в клуба.

— Да, ама аз не съм на… на колко стана, на седемдесет и шест?

— Браво. Уцели от първия път.

— Е, нали наскоро имаше рожден ден. Помня, защото ти изпратихме видео на децата.

— Най-хубавият ми подарък.

Той се усмихна отпаднало и тропна с бастунчето по пода.

— И понеже не можах да заспя, се замислих за разговора ни тази вечер.

— О? — Корделия остави четеца си и се облегна назад. Надяваше се, че добре е прикрила тревогата си. „Не подвеждай свидетеля.“

— За някои от онези клевети във Ворбар Султана.

— Почти цяла вечер само за това говорихме, миличък. Дай по-конкретно.

— Права си. — Пое си дъх. — Конкретно, онази за Гес Ворутиър. И татко. Когато са били млади.

Ха. Не за тази „клевета“ се беше подготвила. Тази датираше много отпреди Оливър.

— Работата е там, че я чувах не само от хора, които очевидно се надяваха да ме вбесят. — Още една колеблива пауза, по-дълга. — Е… били ли са, такова, любовници, или не? Имам предвид: те бяха роднини по сватовство.

— И това… е нещо, което Арал не е сметнал за необходимо да потвърди или отрече?

Майлс видимо се смути.

— Така и не го попитах. — След миг добави: — Но пък и той никога не го отрече на глас. А го е правил за други неща. Редовно отричаше онова с Комарското клане например, гневеше се.

— И имаше пълното право да се гневи.

— Знам.

Корделия въздъхна.

— И ти… смяташ ли, че имам правото или задължението да ти казвам нещо, което Арал е предпочел да премълчи? Смяташ ли, че ти имаш право да знаеш? — Надяваше се Майлс да разбира, че това не е риторичен въпрос.

Той махна широко с ръка.

— Право? Или нужда? Но си мисля, че ако не е било вярно, някои хора са можели просто да ме уведомят за това. А ако е било вярно… значи дължа извинение на един-двама. Нали уж казват, че не можеш да оклеветиш мъртвите.

— Глупости. Можеш, и още как. Единствената разлика е, че покойникът не може да те осъди за клевета по съдебен ред.

Той изкриви устни, в знак че приема аргумента ѝ.

— Краткият отговор може да се окаже подвеждащ — каза Корделия. — По-дългият… изисква известен контекст.

Майлс се облегна назад.

— Аз не бързам.

— Не очаквай приспивна приказка.

— Малко истории от онзи период на Бараяр попадат в тази категория.

Корделия неволно се разсмя.

— Така е. — Пое си дълбоко дъх, преди да започне по същество. — Несъмнено знаеш, че след като по-голямата част от семейството им било избито от отряда на смъртта на Лудия император Юри… боже, по онова време Арал трябва да е бил на годините на Алекс, нали така?… та след това генерал граф Пьотър само дето не зашил за панталона си малкия Арал и така докато гражданската война не свършила. Подозирам, че вече разбираш защо.

Майлс стисна очи за миг, вероятно виждаше себе си на мястото на Пьотър и Алекс на мястото на Арал. Намръщи се още повече.

— След като това негово странно военно чиракуване на най-високо ниво свършило заедно с войната, Арал се озовал в тогавашния вариант на вашата офицерска академия. Която по онова време била още в процес на изграждане като образователна институция. Гес и Арал били не само втори братовчеди, а и приятели в Академията. Подозирам, че нито единият, нито другият е можел да мине за нормален според бетанските стандарти. Дори и без да включваме пубертета в сметката.

— Аз… трудно бих могъл да споря по този въпрос.

— По всичко личи, че еднополовите сексуални експерименти от страна на младежи в онзи контекст са били толерирани — хомосексуалността никога не е била забранена на Бараяр, а само силно неодобрявана от обществото, макар че дали това е по-добрият вариант, не се наемам да кажа, — но така или иначе никой не поемал риска да парадира с „отклонението“ си, а семействата го пазели в строга тайна. Какво точно си е мислел Пьотър, когато му е хрумнало да ожени Арал за сестрата на Гес, не мога да си представя. Собствената му майка е била Ворутиър, така че сигурно е сметнал, знам ли, че това ще е един традиционен семеен съюз. Или е имал наум някаква доста по-сложна схема, надявал се е женитбата да извади Гес от картинката. Изглежда — и с пълно право, — по онова време е смятал младия Гес за опасен, токсичен направо. Но едва ли си е представял каква кървава трагедия ще произлезе от плановете му.

— Наистина ли е имало таен дуел? Заради твърдения, че жена му му изневерява?

— Два дуела. Знам го от Арал и нямам причина да се съмнявам в думите му.

Майлс подсвирна.

— Незаконно откъдето и да го погледнеш…

— И строго наказуемо. И дуелите, изглежда, са довели до мистериозното ѝ самоубийство.

— Веднъж татко ми каза… — Майлс се поколеба. — Точно по онова време беше плъзнал слухът, че съм убил първия съпруг на Екатерин. Боже, каква досада. Но както и да е. Татко каза, че не било изключено да я е убил Пьотър. Един вид да поправи грешката си. Да подозираш собствения си баща в такова нещо… Без да си сигурен в каквото и да било. Каза, че така и не е събрал смелост да го попита.

— Явно премълчаването открай време е фамилна традиция на семейство Воркосиган.

— Ами… в този случай разбирам затруднението на татко.

— Хм. Така или иначе, няколко години след смъртта ѝ Арал и Гес го ударили на живот с твърде много алкохол и безобразия, при това на показ. — Убийствена двойка, събрана в някой специален бараярски ад, съставена от един протосадист и от един объркан младеж, склонен към самоунищожение. Е, може би нямаше нужда да споделя с Майлс чак толкова подробности. — Не знам дали Арал го е правел съзнателно, за да вбеси Пьотър, но резултатът така или иначе е бил същият. Когато най-после се скарал окончателно с Гес, скандалът бил толкова зрелищен, че се стигнало до кръв. Арал се стегнал, дори съумял да напредне в кариерата си. Гес продължил устремно по нанадолнището. Не и в кариерно отношение, уви. Високите постове, които заемаше по-късно във въоръжените сили… нанесоха сериозни щети на имперските служби.

— Татко ли ти е разказвал всичко това?

— Някои от нещата. Останалото сглобих сама, от други източници. Удивително беше колко много хора смятаха, че трябва да бъда уведомена за онези събития, макар да се бяха случили две десетилетия преди да пристигна на Бараяр. Дори адмирал Гес в двайсетината минути преди, ъъ, злощастната си кончина. Резултатът неизменно ги разочароваше. — И най-много Гес като че ли… Корделия стисна зъби и успя да не се усмихне. — Вероятно трябва да уточня, докато сме на тази тема, че възраженията ми срещу Гес бяха свързани с личността, а не с пола му.

Майлс сви рамене, в знак че разбира бетанските ѝ стандарти.

— Значи, дори да е било вярно, пак се равнява на клевета, това ли искаш да кажеш?

— Един и същи набор от факти… може да бъде представен неутрално, може да бъде раздухан до истерични мащаби или да бъде поднесен по начин, който уронва престижа и наранява, в зависимост от целите на хората, които го разпространяват. Макар че според мен самият факт, че онзи епизод никога не е бил тайна, поне за тяхното поколение, в значителна степен е притъпил зъбките на клеветата.

— Е, мен доста здраво ме ухапа — каза Майлс и се навъси. — Татко ми разказа почти всичко за онзи свой тъмен период, но не и за Гес. Тоест… аз съм наполовина бетанец, нали така? А и не бях дете, когато водихме онзи разговор, с дете не би могъл да споделиш такива неща, разбира се, но аз бях на трийсет. — Сбърчи нос в сложен вид смущение. — А вместо това той ме остави… на тъмно.

Корделия потри с ръка врата си, някаква болка се зараждаше там.

— Това се случва, когато двама души са си особено важни един за друг. Представи си… че той отчаяно е държал на доброто ти мнение за него, точно толкова, колкото ти държеше на неговото.

— Хм.

— Нека опитаме нещо. — Корделия прехапа устна. — Помисли си за трите най-лоши неща, които си правил някога, онези, за които най-много съжаляваш.

— Само три? Мога да се сетя за повече.

— Точно сега не е нужно да парадираш с гениалността си — сухо отбеляза тя. — Трите най-отвратителни ще свършат работа.

— Пак ми е трудно да избера, но… добре. — Облегна се назад и завъртя бастунчето в ръцете си. Стисна устни, споходен от неприятен спомен.

— А сега ми кажи на колко трябва да станат Селиг и Симон, преди да им разкажеш за тях? На десет?

— Не, разбира се! Ужасите от морално естество не са подходящи за толкова малки деца. Или от каквото и да било естество, ако зависи от мен.

— Двайсет?

— Двайсет… е особена възраст — каза неангажиращо той. Явно се досещаше накъде го води Корделия и гледката не му харесваше особено.

— Трийсет?

— … може би. — Онази особена физиономия, която Корделия помнеше от юношеството му — като на палаво дете, което се чуди през коя врата да избяга, — се изписа за миг на лицето му.

— Четирийсет?

— Четирийсет може и да стане — призна сухо той.

— Значи Арал е трябвало да се спре на трийсет и девет. Очевидно.

— Ох. — Тих болезнен стон като онези, които издаваше напоследък при всяко ставане и сядане.

— А ако променим малко упражнението, на колко години трябва да си самият ти, за да ми кажеш за въпросните три свои постъпки, без да се чувстваш неудобно?

Майлс сякаш се притесни.

— За две от тях вече знаеш. Третата… беше много отдавна.

— Не искам от теб да ми се изповядваш, миличък. Просто те моля да погледнеш на баща си като на човек, а не като на свръхчовек. Изисква усилие, знам. Съгласи се обаче, че от толкова висок пиедестал се пада много зле.

— Сигурно е така. Хм. — Наведе се напред и подпря брадичка на бастунчето. — Така е. Знам го. От личен опит. — Още една пауза. — Чудя се с какво ли от поведението си ще побъркам своите деца.

— Пубертетът чука на вратата, ако не греша, така че скоро ще получиш отговор на този въпрос. Или те ще ти го кажат в прав текст, или ти ще го разбереш сам.

Той примижа. Въздъхна.

— Някакъв друг съвет, о, премъдра?

— Сериозно ли питаш? — Корделия сви рамене. — Нищо бог знае колко оригинално. Прости, за да ти простят, и ако ще казваш нещо, не го отлагай до безкрай.

Сух смях.

— Последното фигурираше в трите неща, за които попита преди малко.

— Важи за много хора.

Майлс помълча.

— Аз… той винаги изглеждаше толкова уверен в себе си… до степен на самодостатъчност. Толкова силен. Тревогите покрай инфаркта ги пропуснах, защото по онова време бях криозамразен. Научих за това много по-късно, когато той вече беше добре и може би… не си дадох сметка колко…

— За силен — да, силен беше. За другото… никой не може да издържи на толкова много сила толкова дълго без чужда помощ. Но ти вече го знаеш, струва ми се.

Той кимна с усмивка. За Екатерин ли си мислеше?

Прошарената му коса улови светлината на лампата и Корделия примигна смутено.

— Догодина ще си на възрастта, на която беше Арал, когато се запознахме. И косата ти е точно толкова прошарена, колкото беше неговата по онова време.

— Сериозно? — Майлс свъси вежди и подръпна един кичур, сякаш би могъл да види косата си. — Може би като стана на осемдесет и моята ще е бяла като неговата.

„Надявам се — помисли си Корделия и сърцето ѝ изведнъж се сви. — Не, не позволявай на страховете да съсипят прекрасния момент.“ Или на скръбта да погълне бъдещето? Това щеше да е по-трудно.

Корделия неволно се прозина и попита Майлс:

— Доспа ли ти се вече?

Той се протегна и разкърши рамене.

— Май да.

— Утре можеш да се успиш, разрешавам ти.

— Което ми напомня, че ти няма да можеш. — Изправи се и тръгна към вратата. — Хайде, лека.

— Лека. Приятни сънища, хлапе.

— И на теб. Късмет със сънищата. — Махна с ръка и излезе.

Без „благодаря“, без „толкова се радвам, че си поговорихме“. Което едва ли би трябвало да я изненадва, предвид…

Майлс подаде глава през прага.

— Та кога ще разкажеш на Аурелия всички тези срамни историйки?

„Момчето отвръща на удара!

Добре.“

— Когато е достатъчно голяма да попита, предполагам. — „Или никога.“ Да освободим бъдещето от тежестите на миналото посредством селективна амнезия? Дългият жизнен опит на Корделия показваше, че това съвсем не е най-лошият подход.

Майлс се изсмя и си тръгна. Корделия въздъхна и изключи лампата.

Сутрешните срещи във вицекралския офис приключиха сравнително бързо — Корделия се чувстваше уморена след безсънната нощ и не беше в настроение да търпи глупости, а и вече започваше да си фантазира за следобедното бягство. Когато се върна при комтаблото си, откри, че обичайната виртуална планина от съобщения, състезаващи се за вниманието ѝ, се е смалила до виртуална могилка. „Благодаря ти, Айви.“ Нямаше и скрити вулкани при това, поне докато не стигна до последното в списъка.

— Ах, тези мазни копеленца — изръмжа тя, след като плъзна поглед по текста. Явно реакцията ѝ бе по-гръмогласна от очакваното, защото Айви подаде глава през вратата, която разделяше владенията им.

— Вие, ъъ… стигнахте до предложението на „Плас-Дан“, нали?

— Да. — Корделия се зачуди дали бюджетът ѝ позволява още едно повишение на заплатата на Айви. Ако секретарката беше сложила това съобщение в челото на списъка, Корделия нямаше да е в състояние да прегледа останалите нито толкова бързо, нито с толкова ясна мисъл.

Външният наблюдател едва ли би открил нещо необичайно в предложението. „Плас-Дан“ искаха да отворят втори завод за производство на материали в Гридград. Гридград несъмнено се нуждаеше от такъв. Компанията, самодоволно сигурна в монополното си положение, изреждаше списък от искания за съдействие от страна на администрацията, които… които не бяха неприемливи, реално погледнато, макар определено да бяха нахални. Един вид държаха сами себе си срещу искане за откуп. Е, този номер им се беше получил веднъж, нали така?

И понеже нямаше друг избор, Корделия би могла да вдигне ръце и да им даде каквото искат. Или това, или да гледа безпомощно как планът ѝ да премести столицата удря на камък.

— Отврат.

Изчете отново офертата. Подробностите с нищо не промениха първото ѝ впечатление. Най-много можеше да я маркира като получена и изчакваща отговор. Не че третият прочит би променил нещо. Не би могла да извади от ръкава си конкурентна оферта.

Написа и изпрати напомнящо съобщение по теснолъчевия канал до Марк и още едно до свои приятели във Ворбар Султана, писа дори до Комар, но щом първите ѝ съобщения по темата не бяха раздвижили нещата, сегашните едва ли щяха да постигнат нещо. Задържането на отговора още два дни, докато се върне от „Принц Серж“, едва ли щеше да докара безсъние на онези нахалници, защото и техните сметки показваха същото като нейните. Отлагането дори не се класираше в графата на „дребното отмъщение“. Въпреки това отложи отговора си.

Малко по-късно, вече обзета от реално нетърпение да потегли към базата и оттам към „Серж“, се зачуди разсеяно какво ли правят децата и внуците в другата част на градината. Точно тогава Айви ѝ позвъни от приемната. Обикновено просто подаваше глава през прага. Стана ясно защо не го е направила този път, когато гласът ѝ прозвуча официално по интеркома:

— Вицекралице, кметът Кузнецов е тук.

Улесняваше я, ако реши да откаже срещата. Е, решително би искала да я откаже, но не биваше. Трябваше да изгради мостове между двамата сега, когато Йеркес беше вън от играта. Йеркес беше склонен към твърде шумни изяви от време на време, но с него поне можеше да се разбере. Самата тя беше гласувала за Моро. Разочарованието не беше нещо ново за нея; на младини, като бетански гражданин, сякаш винаги заемаше губещата позиция при гласуване. А и онзи глупак, Фреди Стабилягата, минали бяха години преди бетанският електорат да се отърве от него.

Корделия въздъхна и каза:

— Да влезе.

Кузнецов бе придружен от по-възрастна жена, една от общинските съветници, съобрази със закъснение Корделия. Е, все пак трябваше да им признае, че се нагърбват с управлението на Карийнбург, освобождавайки имперското правителство от това задължение. Поздравиха се; Корделия нагласи дружеска усмивка на лицето си и им махна да седнат на удобните столове пред бюрото ѝ. Двамцата изглеждаха нервни, но твърдо решени да направят нещо. Корделия замени обичайното си въведение: „И какво може да направи днес за Карийнбург правителството на Негово императорско величество?“ с по-неутралното — макар и също толкова приканящо, защото държеше да приключи със срещата навреме:

— Какво имате да споделите с мен днес, кмете?

Кузнецов се наведе напред и остави един поочукан четец върху стъкления плот на бюрото ѝ.

— Това — каза злокобно той — е официална петиция срещу преместването на имперската планетарна столица от историческия Карийнбург в малък провинциален град. Досега сме събрали повече от пет хиляди подписа и без съмнение ще съберем още. Макар че и без тях становището на нашите хора е очевидно.

— Добро упражнение в прилагането на демократичните процедури — отбеляза Корделия, без да докосне четеца. Част от по-старите бараярски имигранти нямаха доверие на тези галактически прийоми; други ги възприемаха с готовност и бързо-бързо намираха начин да манипулират вота. Комарците, които имаха отколешен опит с всякакъв вид гласувания, нямаха проблем с галактическите порядки. По-младите сергиярци също се справяха сравнително добре.

— Като бетанка — каза общинската съветничка, мадам Нойс, — не бихте могли да отхвърлите това.

Корделия се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Не съм бетанка от над четирийсет години, но иначе — да, разбирам какво имате предвид. Процедурата ви е добра, но не и искането.

— Искате да ни откраднете столицата, а това ще задуши развитието на Карийнбург — възрази бурно Кузнецов. — Ще угаси искрата на бъдещото ни величие!

„Именно“ — помисли си Корделия, но на глас каза друго:

— Никой не е казал, че ще съборим града. Нищо няма да се промени. И базата, и цивилният космодрум ще си останат в Карийнбург, а те са фактори, които гарантират бъдещия растеж на града. — Докато не дойдеше време и те да бъдат преместени. Корделия сви устни. — А и размерът не е единственият двигател на величието. Какво е населението на Карийнбург в момента, около четирийсет хиляди? Точно като населението на Флоренция в разгара на Ренесанса. Само че къде е нашият Леонардо да Винчи? Нашият Микеланджело? — Не добави: „Къде е нашият Филипо Брунелески?“, любимият откачен творец на Арал от Старата Земя, защото създаването на гениална архитектура в обречения Карийнбург би било трагична недомислица.

— Ние сме първото, основополагащото колониално поселище на Сергияр — каза Кузнецов. — Историята ни е ключова за този свят.

— Да, присъствах лично на „основополагането“ — каза суховато Корделия. По онова време Кузнецов беше ходил прав под масата някъде на Бараяр. А Нойс вероятно бе ходила на детска градина. — История — да; величие — не — продължи Корделия. — Карийнбург, или по-скоро базата, започна съществуването си като таен военен склад, а малко след това прерасна в писта за совалки и грозен военнопленнически лагер. В който се случваха някои доста грозни неща. Както знаете, неуспешният опит за завладяването на Ескобар не е сред най-величавите моменти в бараярската история. По онова време никой не е мислил за рационално заселническо планиране, защото до един са били затънали до ушите в заговорите на старата Военна партия. Мирното заселване на една от най-добрите планети, откривани през последните две поколения, най-близка до Земята като условия за живот, изобщо не е било в челото на дневния им ред, гледали са на нея като на плацдарм за величави завоевания, а не като на перспективна инвестиция, която изисква много работа и обещава сигурна, но бавна възвръщаемост.

Кузнецов, който не беше вор, се видя принуден да свие рамене, в знак че приема аргумента ѝ. Човекът не бягаше от работа, доколкото ѝ беше известно, и съвестно изпълняваше задълженията, за които му се плащаше. Уви.

— Тера не е активен от хиляди години — възрази Нойс. — Може да минат още толкова, преди отново да се събуди.

— Стотици, не хиляди — поправи я Корделия. — Голямото изригване, което е отнесло върха му, наистина се е случило преди хиляди години, но след това е имало други, по-малки изригвания. Проучването на активността му е публично достояние. — И подлежеше на постоянна ревизия с получаването на нови научни данни, които, уви, се натрупваха твърде бавно. „Трябват ни още хора.“ — Вулканът не е угаснал, а само заспал, а разломът под него продължава да се измества и разширява, което не вещае нищо добро в дългосрочен план. Да, едва ли ще изригне през следващите десет години, иначе щях да евакуирам целия град. Слез следващите сто? Може би. След сто и петдесет — двеста? С голяма доза сигурност.

— На Старата Земя има градове, които са съществували хиляди години в съседство с вулкани далеч по-активни от нашия — каза Кузнецов. — Издигали са ги от пепелищата и са продължавали напред.

— Да, но тези градове са били основани преди човечеството да научи достатъчно за движението на тектоничните плочи. Поради липса на по-добро обяснение хората вярвали, че подобни катастрофални събития са наказание от боговете. А след научния пробив в геологията продължили да живеят там по инерция. И от късогледство. И защото не са били в състояние да сложат кръст на една губеща инвестиция. Ние обаче не можем да се оправдаем с невежество. Невъзвръщаемите разходи могат единствено да растат, а колкото до инерцията, тя е производна на масата, която аз, признавам, се опитвам да намаля.

— Като осакатявате бъдещето на Карийнбург! — възрази Кузнецов.

Корделия потисна импулса да си заскубе косата.

— Бъдещето на Карийнбург е река от лава — каза тя и се намръщи. — Ако земетресенията не го сринат първи. Макар че веднъж в тази връзка Арал каза, че не земетресенията убиват хората, а строителните предприемачи. Факт, който не променя аргумента.

— Земетресенията тук са слаби, едва се усещат — каза Нойс. — И сравнително редки, най-много един-два пъти в годината!

Не беше ли живяла тук преди десетина години, когато земята се бе разцепила?

— Всъщност сеизмичната активност в разлома е почти непрекъсната. Хората просто не усещат малките и дълбоките трусове. Моят екип от вулканолози качва данните в правителствената мрежа буквално в реално време. Всеки може да ги погледне. — Сложи длан върху хладното черно стъкло на бюрото си. Идеше ѝ да свие ръка в юмрук, разбира се, но това би се възприело като враждебен жест.

— Неразбираеми научни алабалистики! — изсумтя Нойс. — Могат да се тълкуват всякак!

Корделия я зяпна невярващо.

— Нищо подобно! Всички качени в мрежата обяснения са написани на език, който и десетгодишно дете може да разбере. И това не е метафора. Редовно пращам Блейз Гати при десетгодишни ученици и трябва да ви кажа, че децата се справят отлично с това упражнение по четене с разбиране. — В началото Гати се бе смутил сериозно от така поставената му задача, но бързо схвана идеята и я взе присърце. Ако можеше да се вярва на думите му, класът, с който работеше, вече с нетърпение очаквал появата му за поредното упражнение. — Има дори обучителна програма в мрежата за разчитане на диаграми и графики.

— Така значи — каза студено Нойс. — Излиза, че прословутата ви демократичност е една преструвка, нали, вицекралице? Пет хиляди гласа не струват нищо пред думата на един вор.

— Вижте. — Корделия се наведе напред и стисна ръце върху плота на бюрото. — Проблемът няма политическо решение, защото самият той не е политически. Астероидите… хората на адмирал Джоул могат да се справят с астероидите, и слава богу. Но не и с вулканите. Въпрос на разлика в мащаба. — Е, освен ако астероидът не е с размерите на планета, но Корделия се бе научила да не подкопава собствените си аргументи с прекомерна прецизност. — Грегор дава големи правомощия на вицекралската администрация, но не и суперсили. Не мога да спра континенталния дрейф. — След миг добави замислено: — Което би било пагубно в дългосрочен план за здравето на сергиярската биосфера, дори ако можех.

— Но можете да спрете преместването на столицата — каза Кузнецов.

„Ако бях късогледа, зла или глупава — несъмнено.“ Корделия въздъхна и побутна четеца с подписите към неговите приносители.

— Предлагам да отнесете петицията си до ръба на кратерната калдера и да я представите на вулкана. От него, а не от мен, зависи дългосрочният резултат. Макар че ако ви се стори, че получавате отговор, бягайте.

— Много смешно — каза Кузнецов с разбираема горчивина. — Жалко, че виждате икономическата катастрофа, която ще се стовари върху жителите на Карийнбург, като шега.

— Не преувеличавайте. Да, немалък брой хора няма да спечелят толкова много от града, колкото са планирали. Но това далеч не означава масов глад.

Изпълнена с негодувание, Нойс взе с яден жест четеца.

— Това не е краят на разговора ни, вицекралице.

„Де този късмет.“

— Самата аз също обичам Карийнбург. Дворецът е мой дом, който пази някои от най-щастливите спомени в живота ми. — Както и най-съкрушителния, но това не беше тяхна работа. — Ще ми е трудно да го оставя, много трудно. С Арал винаги сме давали мило и драго за този град. Но ако искам да дам най-доброто от себе си за неговите хора, ще трябва да ги науча да не обричат бъдещето си заради невъзвръщаеми загуби.

Кметът и съветничката, осъзнали, че проблемът няма да бъде решен днес, най-после си тръгнаха, ядосани и мърморещи. Но важното бе, че си тръгнаха, което означаваше, че същото може да направи и тя.

Малко по-късно Корделия излезе от кабинета си и завари Блейз да си приказва с Айви. Освен тях в приемната нямаше никого.

Айви вдигна поглед.

— Тръгвате ли? Приятно пътуване!

— Благодаря. По всичко личи, че ще е изключително интересно.

— Едва ли ще ви трябва пресаташе? — попита със смътна надежда Блейз.

— Съжалявам, Блейз. Семейството ми е достатъчно многобройно. А и не е задължително всяка моя крачка да става обществено достояние. — Смили се над жалния му поглед, който Блейз неведнъж бе използвал успешно. — Добре де, напиши кратко съобщение. И искам да го видя, преди да го пуснеш.

Блейз кимна, примирил се с утешителната награда. Едва ли щеше да се задоволи с „кратко“ съобщение, но темата изглеждаше безопасна, а и съдържаше полезен урок по история. Макар че трябваше непременно да съгласува текста с военната цензура, така че подробностите за „пенсионирането“ на имперски кораби да не стигнат до цялата Възлена връзка. „Заповядайте да ни отмъкнете нещата! Нека ви покажем как!“

Тръгна към изхода, но по средата на пътя се поколеба. Откриваше се възможност да свърши още нещо. „Не отлагай днешната работа за утре.“

— Между другото, май е редно да ви уведомя за едно нещо. Отскоро с адмирал Джоул излизаме. Не е тайна, но е лично и държа да се съобразите с това. Но ако в мрежата попаднеш на нещо, хм, свързано с темата, Блейз, непременно ме уведоми. — „Готово. Едно слабо място по-малко.“ На принципа, че нападението е най-добрата защита. Или това, или поне бе отхвърлила едно неприятно задължение. Като да събереш смелост да идеш на зъболекар.

Блейз остана с отворена уста, буквално.

— Ъ?… — изломоти след миг. — Наистина?

Айви изправи гръб, слисана колкото него, но по-смела в любопитството си.

— Джентълмен Джоул, кучето, което не прави нищо нощем, сериозно? Как се случи това?

Корделия не можа да реши дали неуверената усмивка на секретарката ѝ е похотлива, или просто е знак за изумлението ѝ. Така или иначе показваше, че ако Корделия има нужда от довереница, с която да обсъди качествата на Оливър, така както старият граф Пьотър обичаше да обсъжда надълго и нашироко конете си с едно-две свои приятелчета, разполага подръка с доброволка, която с готовност ще я изслуша. Това звучеше далеч по-приятно, отколкото да говори за Оливър с Майлс. А и Айви щеше да запази тайната ѝ.

— Някой път ще излезем на обяд и ще си поговорим за това — обеща Корделия. Е, по-вероятно бе да хапнат сандвичи на бюрото ѝ. — Нека твоите хора се обадят на моите хора.

Айви козирува на шега и усмивката ѝ стана по-уверена.

— И не смятате, че може да възникнат… ами, проблеми? — каза несмело Блейз. — Покойният вицекрал…

Корделия не знаеше какво точно е прочел по лицето ѝ, но каквото и да беше, го спря, преди да е довършил изречението си.

„Ще изкормя всеки, който се опита да направи проблем от това“ не беше нещо, което би могла да каже. Нито да направи, призна си.

— Не знам. И точно по тази причина ви уведомявам за нещо, което по принцип не е ничия работа. — „Включително и ваша“ остана да виси във въздуха. — Все пак помисли, ако обичаш, как да превърнем това в стара, скучна и безинтересна не-новина, за всеки случай.

Последва тихичко професионално изскимтяване.

Корделия се ухили и изхвърча.

Прехвърлянето на семейството ѝ в орбита не се оказа чак такъв цирк. Така де, Майлс все пак имаше сериозен опит в предислоцирането на малки армии. Упражнението се опрости допълнително, след като решиха да оставят малките близнаци и Таура на грижите на бараярската им бавачка, дворцовата прислуга, ИмпСи и Риков като опитен сенешал. Трите по-големи деца и Фреди останаха в неизгодна позиция, числено превъзхождани и обсадени от възрастни. Стига Майлс да не преминеше на тяхна страна, всичко щеше да е наред. Военният екипаж на вицекралския катер и на ескортиращия го куриерски съд беше в отлично настроение, защото пътуването щеше да запише още летателни часове в досиетата им, а и посещението на историческия кораб беше вълнуващо и за тях. Вълнение, допълнително подсилено от факта, че имат на борда си не кого да е, а вицекралицата и адмирала на флота.

След като миниатюрният конвой излезе от орбита, в малкия салон на катера сервираха вечеря. На две маси — четирите деца заемаха едната заедно с няколко жертвени агнета във вид на младши офицери и старши техници, които дечурлигата да подложат на разпит, а втората остана за скучните разговори на по-възрастните Воркосиган, Оливър, старшите офицери, които не бяха дежурни, и личния лекар на вицекралицата. Всъщност разговорът не беше толкова скучен, но Корделия си обеща следващата вечер да седне при децата.

Съвсем неизненадващо разговорът се въртеше около „Принц Серж“. Оливър се придържаше към официалните версии на своите военни истории, които бе разказвал толкова често, че ги знаеше наизуст; Майлс запазваше самообладание и само веднъж се задави с виното си. Разбира се, героичната роля на свободната наемническа флота, удържала възления проход при Вервейн, докато „Принц Серж“ и корабите на създадения с тази изрична цел съюз на Центъра Хеген пристигнат и измъкнат победа от лапите на поражението, беше добре известна на местните военни.

— А къде бяхте вие по време на събитията, довели до сетаганданското нападение срещу Вервейн, граф Воркосиган? — попита капитан Окойн. — Били сте млад офицер по онова време, предполагам? В ИмпСи, ако не се лъжа?

Майлс се изкашля.

— Да речем, че работех като агент под прикритие в Центъра. За повече подробности ще трябва да почакаме още три години. Поне що се отнася до мен. — Имаше предвид междинните интервали, обикновено петгодишни, когато класифицираната информация се преразглеждаше за разсекретяване. След три години изтичаше четвъртвековната давност на събитията при Вервейн. Дали Майлс броеше дните дотогава? Сигурно. Макар че някои аспекти на онази история щяха да отлежат още двайсет и пет години в архивите, в това Корделия не се съмняваше. Половин век изведнъж ѝ се стори твърде кратък период.

— Сдържаността ви ми се струва излишна — отбеляза Окойн. — Предвид многобройните холодрами по темата Вервейн.

Корделия ги беше гледала всичките; Майлс имаше колекция и държеше цялото семейство да ги гледа — понякога включително и Грегор, а в последните години и комодор Галени, приятелят му от ИмпСи с историческо образование, който имаше необходимия за целта достъп — и подлагаше фактологическите грешки на унищожителна критика. Арал също се включваше в отбора на критикарите, мърмореше и се смееше шумно, а нерядко критикуваше критиката.

— Зная — въздъхна Майлс. — И все пак остават три години.

Окойн провеси нос като разочаровано ловно куче. Преди да е измислил към въпроса друг подход, който да не нарушава правилата за класифицирана информация, Оливър гладко смени темата:

— Щом така или иначе си тук, Майлс, защо не повториш бойното упражнение отпреди няколко години? Като предпазна мярка срещу опити за присвояване от пенсионерските ни докове?

Именно с такова упражнение Майлс бе увенчал ревизорското си разследване във връзка с организираната престъпна група за кражби, възползвайки се от възможността да удължи семейния си престой на Сергияр и да подложи на тормоз подбрана група новоизлюпени офицерчета от сергиярския флот.

Майлс изправи гръб с целия ентусиазъм на пъстърва, зърнала стръв.

— Можем ли да го направим на живо? Ще изисква известна подготовка, но на бас, че ще успея да съкратя…

— Симулации — прекъсна го Оливър. — Така ще можеш да прегледаш повече възможни сценарии за по-малко време.

И на значително по-ниска цена, отколкото ако позволяха на Майлс да си играе на войници с истински войници, помисли си Корделия.

— Симулациите стават — пробва си късмета Майлс, — но е много по-добре да се отстрани виртуалното от реалното и да се разкрият всички онези слаби места, за които никой не се е сещал.

— По принцип съм съгласен с теб — каза твърдо адмирал Джоул, — но този път ще се задоволим със симулации.

От този момент нататък военната част от сътрапезниците се хвърли в разгорещена дискусия как най-добре да организират това безценно тренировъчно упражнение, дискусия, която умело ги отклони от всички останали теми до края на вечерята. За щастие, не се наложи Екатерин, Корделия и личният ѝ лекар да търпят твърде дълго скучната тема, защото децата скоро приключиха с вечерята си и станаха неспокойни, а младшите офицери, които им правеха компания, имаха истински задължения, към които да се върнат. Колкото до Оливър, помисли си тя, мотивацията му да се оттегли рано за лягане беше силна поне колкото нейната.

Времето му насаме с Корделия — най-сетне! — беше мисълта, крепяла го през дългите седмици на орбиталната смяна, макар че си го бе представял на друго място и по друго време. Нестандартното двойно легло в стандартната ѝ каюта се разшири до целия им свят за шейсетина минути. Тя бе така добра да го пусне пръв в миниатюрната баня след това, а когато на свой ред излезе оттам десетина минути по-късно, изглежда, се изненада, че не го заварва потънал в доволен сън — явно именно с тази мисъл го бе целунала за лека нощ, преди да влезе в банята, — а легнал по гръб с една ръка под врата и загледан в тавана.

— Мълчалив си — каза тя, мушна се под завивките и положи глава на гърдите му с ухо върху сърцето. — За миналото ли мислиш?

— Не. За бъдещето. — Обърна глава да я целуне по косата и добави: — Нещо изникна във връзка с работата ми.

Тя надигна глава и го изгледа недоволно.

— Нали уж трябваше да си вземеш отпуск. Балансиран здравословен живот и прочие.

Той изсумтя.

— Свързано ли е с моята част?

— Ами… Да. Не. Може би.

Тя свъси вежди в опит да разгадае неясния му отговор.

— Ще помогне ли, ако поговорим? Арал постоянно ме използваше за слушател. Или като кошче за душевни отпадъци при нужда. И да има нещо засекретено, просто ми кажи кое е и ще си остане такова.

В това Джоул не се съмняваше.

— Получих лично съобщение от адмирал Десплейнс. Търси си заместник за шеф на Операции. Според него постът бил в моята категория, ако реша да пусна листче с името си в шапката.

Корделия застина, ако не броим едно предпазливо примигване.

— И ти… изпрати ли вече отговор?

— Още не.

Тя вдигна вежди.

— Още не си решил или си решил, но отлагаш отговора?

„Не, да, може би.“

— Още не съм решил.

Тя се надигна на лакът. Познаваха се толкова отдавна, че голото ѝ тяло, макар и наслада за окото, не успя да отклони вниманието му. Друго го прикова — тревогата, изопнала лицето ѝ.

— Ако предложението те изпълваше с ентусиазъм, вече щеше да си събираш багажа за Бараяр.

— Е, не точно в този момент… — Усмихна се въпреки безпокойството си. — Пък и трябва да свърша едно-две задължителни неща преди това. Да си намеря заместник на свой ред. Бобрик би могъл да поеме работата, струва ми се. — Това беше част от служебната му характеристика: да поеме нещата в свои ръце при спешна ситуация. — Ще можеш ли да работиш с него?

— Да — бавно отвърна Корделия. — Не толкова лесно, нито толкова приятно, колкото с теб, но бих могла да се нагодя. Пък и няма да е задълго. — Не каза: „Ами ние?“ Вместо това каза: — А какво ще правиш с ембрионите?

— Ще видим. — „Така казваше Арал, когато не знаеше какво да отговори.“ Той прехапа умърлушено устна.

— Аз… — започна Корделия, после спря. След миг продължи: — Искаш ли да ти помогна да си изясниш мислите? Или предпочиташ да не го правя?

Ако предпочиташе да я държи настрани, не би повдигнал темата, нали така?

— А ще бъдеш ли безпристрастен съветник?

— Не, но бих могла да се престоря на такъв за кратко — каза тя и се отдръпна. Хладен повей обля хълбока му.

— От два дни се мъча сам да реша какво искам — въздъхна той. — Така че давай, включи се в изтезанието.

— Добре… — Корделия сви замислено устни. — Да опитаме с един хипотетичен въпрос. Ако Десплейнс ти беше предложил поста преди пет месеца, на Зимния празник, да речем, какво щеше да направиш?

Мислите му се върнаха към онези пусти дни на поизбелял траур. Сториха му се невероятно далечни. От опит знаеше, че скръбта може да бъде заровена в работа, да бъде уловена жива в ковчега на служебните задължения.

— Щях да приема — отвърна той, изненадан от категоричността си. — Въпреки… не, заради предизвикателството. Подобно решение би било… не толкова продукт на отчаяние, колкото шанс да се откъсна от безвремието на онзи период. Да продължа напред към… нещо. Към неизвестното. — Дали би срещнал нови хора по този път? Нов любим човек, дори такъв, с когото да създаде семейство? Щеше да попадне в среда, където моментално щяха да го набележат като цел, среда с богат избор на партньори. Спомни си как веднъж Корделия бе цитирала Джейн Остин, не съвсем точно и през смях: „Всеизвестно е, че всеки мъж на висока позиция задължително има нужда от партньор.“

Макар че само изключително глупав мъж би заменил жена като Корделия за произволен брой рибки в морето. Вярно, свят широк, вкусове всякакви. Но пък преди пет месеца тя още не се бе уловила в мрежата му, нали така? Защото той още не беше хвърлил мрежата си в морето. Или пък тя бе скочила сама в лодката му, още преди да е посегнал за мрежата? Подробностите започваха да му се губят.

„Чакай малко, спри се, с метафори няма да стигнеш доникъде…“

Пое си дълбоко въздух.

— А после ти ми предложи едно съвсем различно бъдеще, пълно с неизвестни величини. И сега разполагам с две пътеки, поели в незнайна посока, и само с два крака.

Тя се отдръпна още малко, сякаш така можеше да стане по-малко изкусителна и по-безпристрастна. Не ѝ се получи, предвид че беше гола и прочее, но усилието ѝ бе достойно за уважение, реши той.

— Мисля си — продължи Джоул, — че Арал би ме насърчил да приема. Предложението да оглавя Операции имам предвид. Колкото до другата пътека… едва ли си е представял, че може да се отвори пред мен. — Или се е надявал Джоул и Корделия да се наследят един друг? Но онази част с ембрионите не би могла да му хрумне, със сигурност. Едновременно го преряза болка и го напуши смях при мисълта, че никога няма да види лицето му при новината за лудата идея на Корделия.

Тя вдигна рамене.

— Всички имахме други планове. Които бяха застигнати от съдбата на повечето планове. Но иначе, да, прав си. Арал би се зарадвал на такова повишение. Дори би го използвал като повод да се върне в окръга.

Джоул кимна, защото беше стигнал до същия извод.

— Вечно се тревожеше за кариерата ми. Понякога дори повече от самия мен. Когато напуснах Ворбар Султана, за да служа в космическия флот, имах чувството, че ме отпраща, че ме захвърля дори, макар да се виждахме през моите отпуски, но по-късно разбрах, че е бил прав, че съм имал нужда от ново пространство, за да израсна. И не само в кариерно отношение.

— Винаги е имал усет към подбора на персонал — съгласи се Корделия. Сухо? Тъжно? Или просто отбелязваше неоспорим факт? — Макар че в този случай, според мен поне, в решението му имаше и щипка суеверие — не можеше да защити теб, затова поиска да защити кариерата ти или нещо такова.

— Хм. — Много по-лесно му бе да разбере това сега, отколкото навремето.

— В интерес на истината, той още тогава говореше как някой ден щял да ти намери работа в окръга. Все едно се опитваш да прибереш на рафта книга, която още не си затворил. Дива работа.

Джоул се усмихна.

— Е, аз ускорих нещата, като дойдох на Сергияр.

— И слава богу. — Тя помръдна, сякаш се канеше да го целуне, но после си спомни, тъкмо навреме, за самоналожената си временна безпристрастност. — Та… това означава ли, че гледаш на дилемата си като на автоборба, дясната ръка срещу лявата, да угодиш на Арал срещу това да угодиш на мен?

Джоул се намуси, стреснат от това тънко прозрение.

— Не е изключено. Може би. Знам, че в това няма смисъл, така е, не го казвай…

Тя махна с ръка и сбърчи замислено нос.

— Не, не, просто… Когато Майлс беше малък, отношенията му с дядо му Пьотър бяха, хм, да речем, че бяха конфликтни. Трябва да призная на Пьотър, че въпреки възрастта си и с цената на огромни усилия успя да приеме по достоен начин това предизвикателство. Не че Арал му остави някакъв избор, разбира се. Или трябваше да се примири с наследника мутант, или да остане без никакъв. Пьотър умря, когато Майлс беше на седемнайсет, и още няколко години моето момче правеше и невъзможното да живее така, че да се хареса на стареца. Но понеже Майлс си е Майлс, успя да извърти нещата така, че да се хареса и на себе си. Но гледката беше сърцераздирателна, уверявам те.

— Едновременната работа по няколко разнородни задачи е фамилна черта на семейство Воркосиган?

Корделия изсумтя и продължи:

— Е, напоследък е по-спокоен. Или най-после е асимилирал истината. Ако не друго, вече не трепва, когато някой го нарече „граф“. Нито се оглежда за истинския граф. — Замълча и вдигна ръка да го погали по лицето. — Или истинския адмирал.

Разбираше какво има предвид, но…

— Това по какъв начин трябва да ми помогне?

Корделия въздъхна.

— По никакъв, предполагам. Освен че и преди съм виждала скъп на сърцето ми човек да се бори със сериозни вътрешни дилеми. Да гори живота си като приношение за мъртвите. В крайна сметка всички оцеляхме по един или друг начин, но на моменти… оцеляването ни висеше на косъм. — Усмихна се. — За щастие, ти не си толкова изобретателен като Майлс в самоубийствените начинания. Сигурна съм, че ще оцелееш начело на Операции. И че отделът ще оцелее при твоето управление. Десплейнс е прав за това.

Той кимна отсечено. И двамата знаеха, че не това е истинският въпрос.

— Нямаше ли някаква народна приказка как един кон умрял от глад, защото не можел да реши към коя от двете бали сено да тръгне?

Тя се почеса по главата.

— Е, и коя бала е по-голяма? Или по-близо? Човек трябва да вземе предвид и разстоянието все пак.

— Операции е по-близо. Не в пространствено отношение, разбира се. И по-лесно, макар че това звучи абсурдно. Но няма как да знам всъщност, нали? По-скоро е като… като две бали с неизвестен размер зад затворена врата. — „Дамата или тигърът?“ — Тази метафора не помага особено. — Заложи на друг, по-директен подход: — Дълг или щастие? Егоизъм — поправи се той. — Как може да е щастлив човек, ако знае, че е обърнал гръб на дълга си?

— А — каза Корделия и усмивката ѝ помръкна.

— Скоро трябва да дам отговор на Десплейнс.

— А.

— Такова предложение не получаваш често. И други офицери чакат за повишение.

— А.

— Макар че да се пенсионирам като адмирал на сергиярския флот… дори не си бях мечтал за подобен успех в професията.

— А.

— И какво означава това „а“? — попита той малко раздразнено.

— Все едно си прехапвам езика, но без болката.

— А — отвърна той и я разсмя.

— Благодаря ти, че ми се довери — каза тя, малко твърде официално предвид разсъблеченото им състояние. — Това ще ми спести измислянето на алтернативни обяснения за проявите ти на разсеяност.

— Разсеян ли изглеждам?

— Само за човек, който те познава много добре.

Имаше ли в живота му друг, който да го познава по-добре от нея, по-интимно? Не можеш да си намериш нови стари приятели, така казват. Е, можеш, но отнема страшно много време. А времето рано или късно свършва.

— Не бих могъл да взема ембрионите със себе си във Ворбар Султана.

— Така е, да.

— А ти не би дошла с мен.

— Да. Вече направих своя избор. Оставам на Сергияр.

— Значи, за разлика от твоя Майлс, аз не мога да имам и двете неща. Ако тръгна по другата пътека, може да намеря нещо добро в алтернативното си бъдеще, но не мога да взема със себе си… тези неща. — Със закъснение си даде сметка, че леглото не е най-безпристрастното място за този разговор. Макар че не можеше да си представи как го провежда в своя кабинет или в нейния.

— Ембрионите могат да останат замразени още десетина години — каза тя, влязла отново в ролята си на безпристрастен съветник. — Нищо не ги заплашва, ако не броим вулканите, а няма данни, че скоро ще изригнат. А колкото до мен… — Корделия не довърши. Поклати глава. Стисна устни.

— Какво за теб?

— Щях да кажа, че аз още ще съм тук. Но няма да съм замразена във времето като ембрионите. Планирам да бъда тук, но повече от това не бих могла да кажа със сигурност.

Не би могъл да очаква от нея, че ще го чака в безвремие. „Сега или никога“ звучеше твърде драматично, но „сега или без гаранции“ звучеше съвсем на място. Реалистично. Разумно. И други депресиращи прилагателни за възрастни.

Бяха се върнали до първото квадратче.

— Някакви други идеи? — попита Джоул.

— Боя се, че изчерпах капацитета си на безпристрастен съветник. Съжалявам.

Да, нямаше да го освободи от отговорността за собствените му решения. Разговорът беше преминал до голяма степен според очакванията му. Или се беше надявал на друго — да го моли отчаяно да остане? Да захвърли всичко в името на любовта и живота? Това не беше в стила на Воркосиган и все пак… навремето тя беше направила точно това, захвърлила бе кариерата си, семейството си, корените си, напуснала бе колонията Бета заради Бараяр. „Не… заради Арал.“ Без да погледне назад? Може би не.

— Когато си решавала дали да зарежеш всичко, за да отидеш на Бараяр, ако тогава знаеше какво ще стане, ако знаеше всичко, пак ли би взела същото решение? — попита я изведнъж той.

Тя се умълча, обмисляйки въпроса му.

— По онова време? Може би не. Тогава все още бях твърде страхлива, за да го приема. Сега? Да. Звучи парадоксално, знам. Макар че е равносилно да кажа, че съм доволна от живота си. Всяка промяна би заличила от лицето на вселената хора, които обичам, но пък… би довела други хора в живота ми, предполагам. Хора, които така и не са се появили.

Ето това беше Корделия. Не „империята щеше да пропадне без мен“, а хората, просто хора, които се появяват или изчезват по волята на случайностите в живота ѝ. Не можеше да прецени дали разсъждава по-опростено или по-дълбоко от всеки друг, когото познаваше. Може би и двете.

Придърпа я към себе си и се протегна да загаси нощната лампа. Така и не разбра когато дишането им се уеднакви в прегръдките на съня.