Джентълмен Джоул и Червената кралица

3.

Дипломатическият прием се проточи извънмерно, но накрая Корделия успя да прехвърли на асистентите си задачата да изхвърлят любезно по-пияните и по-незначителни гости, а почистването — на изключително компетентната си домашна прислуга, и махна на Оливър да я последва. Когато се бе появил така неочаквано и колебливо на алеята, изглеждаше висок и спокоен както обикновено, но в сините му очи се четеше лека паника — като котка, която е влязла по погрешка в пералнята, а после някой е пуснал центрофугата. Отведе го до любимото си кътче в градината, хвърли един последен поглед за окъснели дипломати, после се тръшна на удобния шезлонг, изрита обувките си и издиша шумно.

— Добре, че свърши най-после. Горките ми крака.

Оливър седна с усмивка на люлеещия се стол до нея.

— Помня как Арал ти разтриваше стъпалата след приемите.

— Мда — въздъхна Корделия, намерила утеха в спомен, от който не болеше чак толкова. Вдигна поглед с внезапна надежда, но Джоул не придружи наблюдението си с оферта да направи същото. Затова Корделия се надигна, кръстоса крака и се зае сама да разтрие стъпалата си.

Продължи:

— Видях те да си приказваш с гостите, благодаря. Колцина заби този път? Трябва ли да ти претърсим джобовете за ключове от хотелски стаи, любовни бележчици на салфетка или дамско бельо?

В дните му като красивия адютант на Арал джобовете на униформата му неведнъж се бяха превръщали в източник на интересни находки след приеми и партита дори когато Джоул се кълнеше, че никой не се е приближавал достатъчно, за да ги пъхне там.

— Стига де, онова с тайнственото бельо се случи само веднъж — възрази той с престорено възмущение. — Добре де, два пъти, но тогава бяхме в един бар на Тау Кит и всички бяхме пияни. И все пак се чудя — можеха поне да си напишат комуникационния номер на бельото или нещо такова. Какво са очаквали, да ги издирвам както принцът е търсил Пепеляшка? — Направи се, че държи в ръце дамски бикини, придружавайки жеста с изражение на кучешка надежда.

Корделия се разсмя. Беше толкова приятно.

— Или да изпратиш ИмпСи да го свърши вместо теб.

— Истината е, че ИмпСи наистина получаваше всичко, което не можех да идентифицирам със сигурност. Понякога си представях как разкривам някоя великолепна сетаганданска шпионка, замисляща коварен заговор, но всеки път историята се оказваше доста по-скучна.

Корделия плъзна ръка по лицето си да изтрие усмивката си.

— Мда… — Облегна се отново назад. — Е, как мина при доктор Тан?

Джоул сви рамене.

— Беше много любезен. И ентусиазиран. И ужасяващо бетански.

— Последното червена точка ли е, или черна?

— Просто точка, струва ми се. Беше… преживяването беше дори по-странно, отколкото очаквах. — Корделия остана с впечатлението, че се кани да каже още нещо, но Джоул поклати глава и подхвана темата от друг ъгъл. — Оставих му онова, което той упорито наричаше моята „проба“. Сякаш гонадите ми са печиво. Следващата стъпка, освен ако гаметите ми не се окажат до една неспособни… ами, до следващата стъпка остават само няколко стъпки.

— Знаеш ли каква ще е?

— Повече или по-малко. Тоест, знам въпроса, но не и отговора. Ще трябва да реша дали да замразя пробата си и да отложа всичко за по-нататък, или да продължа с оплождането. Което на свой ред води до следващото решение, което е дали да замразя всички зиготи — или се наричат ембриони?… както и да е. Или да дам зелена светлина на една от тях. Или на повече.

— Майлс, когато обмисляше тази технология за бъдещите ми внуци, искаше да започнат с дванайсет накуп, защото така било по-ефективно. Почти все едно искаше да си отгледа собствен извод. Предложих да се редуваме с Екатерин да му държим главата под вода, докато не му дойде по-добра идея, но тя се справи и без моя помощ. Чудесно момиче е тази моя снаха. Още не мога да си отговоря на въпроса с какво толкова я е заслужил Майлс.

Оливър се засмя.

— Аз пък не виждам никаква загадка в това, доколкото познавам Майлс. Не, не, за личен взвод на Джоул и дума не може да става. Дори за половин взвод.

— Би могъл да наемеш бавачки. Аз определено ще го направя.

— Ще се наложи, предполагам. Не виждам друг начин да… Ти нали няма да заложиш всичките си шест момичета едновременно?

— Не, не! Макар че направих проучване каква е оптималната разлика във възрастта между децата в едно семейство. Доколкото разбрах, такава не съществува. Или съществуват няколко варианта, в зависимост какво се опитваш да постигнеш.

— Кога ще решиш?

— Вече съм решила, поне що се отнася до първата стъпка. Казах на Тан да действа и по шестте оплождания. Това всъщност вече е направено. Остават още няколко дни да приключат с кръстосаните проверки за генетични дефекти и да отстранят каквото може да се отстрани, след това пет ще отидат във фризера, а едно — в пещта, така да се каже. А след девет месеца Аурелия ще е… мой проблем. — Устните ѝ се извиха в усмивка. — Малко ме е страх, но колкото и да е трудна за гледане, няма начин да надмине Майлс.

Оливър кимна в знак на съгласие.

— Колкото повече научавам за първата ти година на Бараяр, толкова повече ми се струва невероятно, че си останала.

— По онова време, точно след Ескобарската война, бях изгорила почти непоправимо бетанските си мостове назад. За по-малко от колко… година и половина, се бях запознала с Арал, точно тук, на тази планета, която аз бях открила и която щеше да е дъщерна колония на Бета, ако твоите хора не се бяха появили тук една година по-рано… Помогнах на Арал да потуши военен бунт, избягах, пратиха ме обратно да воювам срещу Бараяр, бях военнопленник, прибрах се у дома, а после избягах оттам. Открих Арал, омъжих се за него и нито той, нито аз планирахме приключения… планът беше да се оттеглим в дълбоката провинция и да отгледаме куп деца. И аз по най-глупавия начин се хвърлих презглава в първата си и единствена бременност. А после император Ецар натресе на Арал — и на двама ни — онова проклето регентство. Последва първият опит за покушение — разказвала ли съм ти за него? Звукова граната, неуспешен опит. И вторият, успешен, трагедията с газовата солтоксинова граната. След това цезарово сечение по спешност, бедния Майлс го набутаха в изнамерен отнякъде утробен репликатор, всичко това направено от напълно неопитен лекар… Кълна се, че онзи тип беше по-уплашен и от мен. А после Претендентството и цялата онази каша. Накрая, през пролетта, извадихме Майлс от репликатора, а той беше толкова увреден бедничкият, което, както можеше да се очаква, взриви стария граф Пьотър като поредната граната… Никога няма да забравя онзи техен скандал с Арал, след който пет години не си продумаха и… и това беше първата ми година на Бараяр, да. Нищо чудно, че бях на края на силите си. — Отпусна глава на възглавничката и издиша шумно. — Но тайният ми зъл и егоистичен план, когато отидох при Арал, беше да имаме шест деца. Това би било крайно неприемливо на Бета с нейния строг контрол над раждаемостта. Той винаги… Арал го знаеше, разбира се, от самото начало до края. Че това е мечтата ми, опропастена от обстоятелствата. И съжаляваше, че не е могъл… че не е могъл да ми даде онова, заради което бях жертвала толкова много. Точно затова замразихме гаметите още в първия възможен момент.

— Значи винаги е планирал да имате още деца.

— Надяваше се, по-скоро. По онова време и двамата се бяхме отказали от планирането. При нас то никога не даваше резултат. — Примигна. — До края. И все пак… ето ни тук. Четирийсет години по-късно. Но все пак сме тук, по дяволите. — Прокара пръсти през непокорната си коса. — Е, какво искаш? Наистина? Не какво смяташ за най-разумно или, още по-лошо, не какво си мислиш, че искам аз.

— Мисля… — Оливър се поколеба отново, после продължи: — Мисля, че искам да направя генетичния си залог, както се изразяваш ти. Да продължа директно с оплождането.

— Да предявиш претенции към бъдещето?

— Или поне да премина към следващия етап на тревоги. Защото от този вече ми писна. Ако пък се окаже, че нещата не могат да се случат… — Остави изречението недовършено. Дали щеше да каже: „майната му“?

— И тогава няма да си приключил с вземането на решения. Защото все още ще съществува вариантът да купиш други безядрени яйцеклетки. А има и няколко алтернативни метода за подреждане на зиготи, малко по-сложни.

Той прокара ръка по челото си.

— Не бях мислил за това. Става все по-сложно.

— Само до определена степен. Ако не друго, появата на истинските деца заменя теорията с практиката. И тогава човек има време да се тревожи, че… че не му остава време да диша понякога.

— Гласът на опита?

— Уви, базата данни покрай едно дете не ме прави експерт. Факт, който би трябвало да ме разколебае, но вече чаках достатъчно, благодаря.

Чуха се леки стъпки и Фрида подаде глава иззад храстите.

— Имате ли нужда от нещо, милейди? Сър?

Корделия се замисли.

— Едно истинско питие може би. А не ябълков сок и вода. Една чаша от бялото, освен ако не сте го прибрали вече. Оливър?

— Обичайното, Фрида, благодаря. — Слугинята кимна и се отдалечи. При вида на високо вдигнатите вежди на Корделия Джоул добави: — Довечера имам задължения. Иначе с удоволствие бих седял тук да се наливаме до среднощ. За жалост, алкохолът носи единствено илюзия, че си намерил решение на проблема си.

Корделия каза извинително:

— Идеята не беше да те затруднявам, Оливър. А да ти дам подарък.

Той изсумтя.

— О, отлично си знаела какво правиш.

Тя се почеса по врата и се намръщи.

— Което всъщност ме води към следващото. Ако решиш да продължиш с оплождането, първата ти задача — още преди да си тръгнал към совалката за орбиталната си смяна — ще е да седнеш и да попълниш роднинската директива. И директивата за унищожаване. Тан ще ти даде формулярите. Клиниката ги държи на архив за всяка поверена им зигота.

— Ъъ… каква директива?

— Зиготите не са като гаметите, те са различен вид юридически лица. Гаметите са лична собственост, част от собственото ти тяло, която е била отделена от него. Зиготите са съдебен процес, който си чака реда. Въпроси с унаследяването, сещаш се. От момента на оплождането, дори ако решиш да замразиш всички зиготи и особено ако решиш да сложиш една в репликатор, трябва да се знае какво ще се случи с децата ти, или с потенциалните ти деца, ако те взривят или се подхлъзнеш под душа, или нещо друго.

Оливър свъси вежди.

— Да. Веднъж ти спомена, че баща ти е загинал в инцидент със совалка. Така че сега не случайно избираш този пример, нали?

Тя сви рамене.

— Самата аз се возя на совалки.

— Аз… хм. Не, за това пък изобщо не съм мислил, признавам. Ти кого избра? Майлс, предполагам?

— Той е логичният избор. Но дори да не беше, пак щях да избера него. Е, този избор има и своите недостатъци — ако исках момичетата ми да отраснат на Бараяр, щях да ги зачена там, а не тук. В тази връзка, ако ти не посочиш настойник и се гътнеш, по закон настойник става най-близкият ти роднина. Кой е това при теб?

Джоул, изглежда, се стресна сериозно.

— Майка ми, предполагам. Или най-големият ми брат.

— Можеш ли да си ги представиш как отглеждат осиротелите ти деца?

— Моите? Може би. С голяма доза въображение. Децата на Арал… — Лицето му се изкриви в гримаса, която Корделия не успя да разчете. — Ако имах традиционен бараярски брак и деца, сигурно щях да… не, чакай. Тогава щях да имам сватове, на които да разчитам. Хм.

Корделия разтърка очи с опакото на ръцете си.

— Нека ти задам друг въпрос тогава. Накъде, според теб, ще поеме кариерата ти през следващите десет години? Накъде си се запътил ти?

Веждите му литнаха нагоре. Той каза предпазливо:

— Да разбирам ли, че смяташ да се пенсионираш на Сергияр? Да останеш тук като постоянен колонист?

— Това е моята планета… Виж, всичко това е ново за мен, защото преди три години животът ми бе осакатен жестоко. Преди това… преди това планирах да се върна на Бараяр, в окръг Воркосиган, когато Арал най-после реши да се оттегли, и там да изживеем старините си в галактически стил и в условия на отлично медицинско обслужване. Баща му, онова издръжливо дърто копеле, доживя почти до сто, без да се радва на подобни екстри. Бях си внушила, че Арал, с новото си сърце и прочие, със сигурност ще го надмине. Ще живее поне до сто и десет. А после една проклета интракраниална артерия се спука и плановете ми отидоха по дяволите. — Вдигна рязко рамене. — Планове. Никаква полза от тях.

Той протегна ръка към нея, но я отпусна по средата на разстоянието.

— Мда.

Помълчаха. Фрида се върна с напитките, после ги остави отново, като хвърли любопитен поглед през рамо.

— Втората ми двайсетлетка на служба ще свърши след десет години — каза накрая той. — Никога не съм имал намерение да остана за трета двайсетлетка. Не съм мислил сериозно за пенсионирането си, за евентуална втора кариера или нещо друго, смятах, че имам време, поне още шест-седем години, преди това да дойде на дневен ред. Къде ще съм тогава… Военен съм, така че не всичко зависи от мен. Както самата ти изтъкна преди малко, дори утрешният ден и дали ще съм жив да го видя не зависи изцяло от мен.

Тя отклони поглед.

— Веднъж Арал спомена, че смятал да ти предложи работа в окръга, когато се приберем на Бараяр. И по-точно няколко поста, от които да си избереш. Той също имаше планове.

— А. — Оливър отпи от фалшивото си питие. — Сигурно бих приел. — След миг продължи: — Нямам силни роднински връзки на Бараяр. Бях що-годе близък със семейството си, преди да замина за Академията на осемнайсетгодишна възраст, но оттогава се отчуждихме. Те така и не излязоха от родното ми градче. За мен то… не беше достатъчно. Баща ми почина, сигурно си спомняш, точно преди да ме пратят на Сергияр. Майка живее при сестра ми от години. Окръгът се е развил… когато за последен път бях там, всичко, което помнех с любов от детството си, беше променено, презастроено. Изчезнало. Сергияр… ми изглежда все по-добре, наистина. — Ясният му поглед се спря върху нея. — Склонна ли си да станеш кръстница на децата ми? Защото… така поне ще са със свои, така да се каже, сестри.

— Склонна съм, и още как — откликна тя без колебание. — Имай предвид, че от клиниката ще искат още няколко декларации, покриващи сложни обстоятелства, така че ще трябва да изброиш още възможни настойници в низходящ ред на предпочитанията си. Което означава, че можеш да включиш семейството си в тази графа.

— А може ли директивата да се променя на по-късен етап?

— О, да. Обикновено съветват клиентите си да я преподписват веднъж годишно.

— Хм. Звучи разумно.

Тя отпи от виното, остави чашата на малката маса и затропа с пръсти по страничната облегалка на шезлонга.

— Ако… ако решиш да се уволниш от службите на Сергияр… склонен ли си да станеш кръстник на моите деца?

Той я погледна стреснато.

— Какво, преди Майлс?

— Поне преди Бараяр.

Той сви устни.

— Но… ти ще си мъртва. А аз не мога да… това не е… изобщо не мога да си го представя. — Само дето очевидно си го представяше, ако се съдеше по болезнената гримаса. Той изведнъж примигна. — Чакай. Не говориш само за замразени ембриони, нали?

— Да, не и след следващата седмица.

Той издиша шумно.

— Това вероятно е най-ужасяващата отговорност, която някой ми е възлагал. По-страшна от командването на кораб или да съм последният оцелял между министър-председателя и онова, което идва за него. — Примигна още няколко пъти. — Ласкаеш ме, Корделия. Или съвсем си откачила?

Тя се усмихна криво.

— Кой знае? Имай предвид, че това е само хипотетично, засега.

— Имам го предвид. И все пак… — Така и не довърши изречението.

Затова пък си погледна часовника и се намръщи.

— По дяволите. Трябва да тръгвам. Да мина през базата и да се преоблека. Когато кандидатствах за космическите служби, представа нямах, че голяма част от времето ми ще е посветена на боричкания с предприемачи. И на бетон, килотонове бетон. Но совалките ми все трябва да кацат някъде. — Допи чашата си, стана и погледна Корделия отвисоко. — Корделия…

— Да?

Той преглътна, после избълва на един дъх:

— Искаш ли някой път пак да излезем с лодката?

Тя се надигна изненадана. Арал го беше научил да плава, когато Джоул беше още съвсем млад, предал му бе любовта си към този спорт. Истината бе, че Корделия предпочиташе да плава с Оливър, защото това намаляваше вероятността да се озове непланирано във водата покрай пристрастеността на съпруга си към рисковото поведение навсякъде и във всичко. Споменът я накара да затаи дъх.

— Не съм била на вода от… вече не помня откога. Би било чудесно. Сигурно ще успея да го включа в графика си. — Млъкна объркано. — Чакай, ти нали каза, че си продал яхтата си миналата година?

— Все ще намеря нещо. Стига ти да намериш време.

— За разходка с лодка ще намеря време, та дори ако трябва с длето да го режа. Звучи добре. Отлично всъщност. — Позавъртя се на шезлонга, после протегна ръка. — Помогни ми да стана.

Странно изражение се изписа на лицето му, но той все пак се наведе, хвана ръката ѝ и я дръпна полека. Тя се изправи, нахлузи обувките си и го изпрати до къщата, където двамата се разделиха. „Ти натам, аз насам.“ „Но не задълго“, помисли си с усмивка тя.

Минаха още три дни, преди на Джоул да му остане време за вицекралицата. Примами я в базата с предложение за вечеря в офицерската столова, което не беше особено примамливо, но пък щеше да я отърве от търговската обсада на комарците, което определено имаше своите плюсове. Така или иначе, докато я водеше през задната писта за совалки към далечната страна на базата и двамата мижаха под ко̀сата атака на залязващото слънце, Корделия продължаваше да говори за това.

— Ще се отрази ли на моята работа? — попита той, прекъсвайки оплакванията ѝ, докато крачеха по тармака. Изтърбушеното възвишение трептеше в далечината от отразения пек.

— Непряко. Все същото — искат да се въведат със закон извънпланетарни акции с право на глас за онези, които допринасят за развитието на колонията било чрез инвестиции, било чрез доставка на специални материали, точно както е в родните им куполи на Комар. А въпросните „онези“ са самите те, както можеш да се досетиш. Моето контрапредложение да раздадем на всички по десет пожизнени акции с право на глас просто като преместим десетичната запетая бе отхвърлено от собствените ми съветници — според тях комарците щели да го приемат като подигравка. Което си е точно така. Държа да предотвратя евентуален референдум, преди някой да е тласнал нещата в тази посока.

— Защо, не би могла да изгубиш на референдум. Всички освен комарците ще гласуват срещу предложението, нали така?

— Не се знае. Има достатъчно оптимисти, които биха се повлияли от статистически невероятната идея, че именно те ще са сред малцината, които да спечелят, ако предложението се приеме. Нека си го кажем, човек не си събира покъщнината и не потегля за Сергияр, ако не е роден оптимист. — След миг внесе поправка в собственото си изказване: — Е, освен староруски говорещите, които са си мрачни по природа и постоянно, ако съм разбрала правилно.

Джоул се усмихна.

— Едно мога да ти обещая — че субектите на твоите зараждащи се експерименти по местна демокрация няма да те последват в моята имперска база.

— Лъжеш, но не ми пука… — А после зяпна сащисана, когато стигнаха до крайната си точка.

— Какво виждаш тук, Корделия? — Джоул обхвана с жест натрупаните на височина два метра чували, които се издигаха пред тях като стена. Чувалите лежаха на палети, подредени един до друг на десетки метри във всички посоки като голямомащабен макет на някакво геоложко образувание, пустинен терен, насечен от високи скалисти плата и клисури, само че по-подреден. Поеха на зигзаг към центъра на лабиринта.

— Много, много торби с нещо си. И не са мои, ако позволиш да отбележа.

— Предприемачът ги достави с няколко месеца предсрочно. Всъщност това би трябвало да ни подскаже нещо…

— Предприемач подранил? Сериозно? Тази история вече звучи като халюцинациите на пияница.

Той кимна мрачно.

— А още не съм започнал да пия. Това трябваше да е плас-сместа за новите писти на втората база във… решихте ли вече?

— Гридград. — Корделия сбърчи нос. — Току-виж жителите му решили да сменят името на селцето си, след като се разчуе, но това, за щастие, няма да е мой проблем. Освен ако не се опитат да го нарекат на Арал, което ще значи да отида там и да изнеса поредната проклета реч.

Добра локация близо до екватора, също като Карийнбург, което щеше да пести енергия на совалките, излитащи към орбита. Джоул одобряваше избора. Поне от тази гледна точка. От друга страна, градчето се намираше на една десета от планетарната обиколка оттук…

— Само дето още сме далече от Гридград. Както като разстояние, така и като време. По план най-ранната дата за начало на изкопните работи е след година. А ако трябва да сме реалисти, ще се случи по-скоро след година и половина.

— Да де, но все още не виждам проблема. Рано или късно тези материали ще трябва да се транспортират оттук до там, нали така? — Тя ръчна с пръст един издут чувал. — Освен ако в най-скоро време някой не отвори фабрика за производство на материали в Гридград, а такова писмо за намерение още не се е появявало на бюрото ми. Макар че рано или късно и това ще се случи, без съмнение.

Джоул поклати глава.

— Това тук е последната иновация във високотехнологичните материали. С много висока якост още при полагането, но и с висока издръжливост на чести и силни удари точно като при кацащи совалки. Характеристиките му позволяват на инженерите да свършат същата работа с двойно по-малък разход на количество и тегло, а следователно и по-евтино, макар цената на тон да е по-висока. На хиляда тона за тази поръчка.

Тя му вдигна вежди в стандартното си предизвикателство.

— Става въпрос за пластобетон, нали? Трайността му се измерва във векове. А и не е като да страдате от липса на място за складиране. Базата ви разполага с квадратни километри празно пространство, които да използвате при нужда. Пространство, запазено с императорски декрет за бъдещи казарми и нови писти. Макар че е редно да те предупредя — има няколко предприемачи тук, в Карийнбург, които вече са хвърлили алчно око на терените.

— Трайността му се измерва с векове само ако е смесен и положен. — Джоул махна отново с ръка да обхване лабиринта от чували. — Пропускаш няколко термина, а именно „последна“, „иновация“ и „високотехнологичен“. Съставките на стария пластобетон наистина бяха забележително трайни. Но този боклук трябва да се смеси с активатора си и да се положи в рамките на някакъв срок, отвъд който характеристиките му много бързо се влошават заради протичаща химическа реакция. До края на въпросния срок остава по-малко от година. А колко време материалът е престоял в складовете на производителя, можем единствено да гадаем.

— Пластобетон със заложена амортизация — каза тя с нескрито възхищение. — Кой да се сети?

— За жалост не се е сетил най-важният човек — офицерът от снабдителния отдел, който е приел доставката миналата седмица. Сигурно се е стреснал от десетките транспортни автомобили, блокирали централната порта, и е подписал товарителниците, без да ги съгласува с инженерите. Първият проблем, както се досещаш, е, че материалите изобщо не е трябвало да бъдат доставени тук, а в Гридград, чийто избор все още се пази в тайна.

— Значи не само са ни пробутали проблемната си стока, а са ни натресли и допълнителни транспортни разходи. Супер.

— И не е само това. Счетоводството на базата, което също пропуснало да съгласува доставката с инженерния отдел, а само преброило чувалите, за да е сигурно, че съответстват на фактурата, било споходено от пристъп на невиждана ефективност и платило сметката.

— Е, това може да се поправи. Дори само грешният адрес за доставка ти дава достатъчно правно основание. Накарай ги да си приберат чувалите и да върнат парите. Арал би направил точно това.

— Арал би ги заплашил, че ще ги накара да изядат сместа, и те биха му повярвали. — Джоул замълча, застигнат от завистлив спомен за стил на командване, който открай време му се струваше непостижим или най-малкото отвъд собствените му актьорски способности. Номерът на Арал беше съвсем прост — просто не беше номер. — Вече го направих. Е, без онази част с изяждането. Твърдят, че това щяло да ги извади от бизнеса, да фалират, и догодина нямало как да извършат доставката. А нямало друг търговец, който да се справи с подобни количества. Изпратих един от най-добрите си прокуристи, човек с изразени следователски наклонности, да провери това твърдение и той твърди, че е вярно.

Корделия сбърчи чело.

— Онези типове… „Плас-Дан“, нали така бяха? Човек би могъл да си помисли, че не са толкова тъпи да пикаят в кофата, от която се надяват да пият.

Джоул се ухили. Корделия току-що бе цитирала една от любимите фрази на Арал, която той употребяваше във връзка с политиците. Уви, прибягвал бе до нея само пред свои хора, а не в публичните си изказвания.

— Така е, но ето, че го правят. Освен това са цивилни колонисти. Което ги прави твоя отговорност, ваше височество. Смятай, че съм ти прошепнал нещо на ушенце. — Мислите му кривнаха встрани. Ушенцата ѝ надничаха пакостливо между непокорните къдрици и изглеждаха някак различни от времето, когато Корделия носеше косата си дълга, пригладена от собствената си тежест, или аристократично прибрана назад и окичена с живи цветя.

Лицето ѝ се изопна в изразителна гримаса.

— Мамка му, знаех си, че лъготиш… Искаш да проуча тези „Плас-Дан“ и евентуално да намеря слабо място, което да използваш?

— Струва си да пробваме. Само без да застрашаваме доставката на пластобетон за догодина, ако обичаш.

— Ясно… — Изгледа намръщено крепостта от стареещ материал. — Затова ли ме доведе тук, в този импровизиран и самоделен тих конус, без истински тих конус, който да подскаже на всички, че си говорим тайни работи? Не че разходката не беше приятна сама по себе си.

Следобедът беше по-топъл от онзи, в който се бе провело градинското ѝ парти, въздухът изглеждаше по-светъл и оттогава, пронизван от ко̀сите златни лъчи на слънцето. Дали не я боляха краката след заобиколния маршрут, по който я беше превел? Джоул сведе поглед към обувките ѝ. Изглеждаха удобни. За единайсети или дванайсети път през изминалите три дни съжали, че не се писа доброволец да разтрие стъпалата ѝ, когато му се беше открила възможност, но тогава още беше сащисан от визитата си в клиниката, а и как би погледнала Корделия на едно толкова арогантно предложение? Арал беше онзи, който ѝ разтриваше стъпалата.

— Да… не. Не само за това — призна той. „Изобщо не за това.“ „Плас-Дан“ беше само удобно прикритие, първото, което му дойде наум. Макар че да насъска Корделия по дирите им беше повече от логично. — Имам лична причина, която няма нищо общо с това.

Корделия се облегна на стената от чували, скръсти ръце под гърдите си и го погледна с усмивка.

— Ухото ми винаги ще е отворено за личните ти неща.

Той си пое дълбоко дъх.

— След разговора ни онзи ден събрах кураж и казах на Тан да продължи с опложданията.

— Поздравления! Значи вече си почти баща. Предполагам си решил да замразиш зиготите, докато не уточниш бъдещите си професионални планове, нали?

— Да. Или така поне казах на Тан, когато тази сутрин се обади с последните новини. Но не за това исках да говорим, а за… Тан каза, че едно от четирите оплождания не е сработило. Според него това било нормална загуба на този етап от процедурата.

Тя се поколеба, после кимна.

— Самата аз започнах с двайсет яйцеклетки, толкова донесох от Бараяр. Половината отидоха по дяволите, по една или друга сложна причина. Биологията на такова микрониво е много по-рискова, отколкото си даваме сметка. И по-жестока.

А неговото неуспешно оплождане прибавяше още една загуба в сметката ѝ. „Винаги ли ще си с крачки пред мен, Корделия?“

— Да, Тан охотно ми обясни всичко, до най-малките подробности, преведено за лаик като мен, разбира се. Молекулярната биология не е силната ми страна. Но проблемът не е в самата биология, а във…

Корделия чакаше, облегната спокойно на стената от чували, но и някак нащрек, помисли си той. „Когато сте готов, господин Джоул.“

Той заби поглед в униформените си ботуши.

— Преди две седмици изобщо не подозирах, че всичко това ще ми се стовари на главата. Преди една седмица бях просто… уплашен, струва ми се. Объркан. Но онзи квартет от евентуални синове много бързо пусна корени в главата ми. Първо си мислех само за един, пък после ще му мислим. След това реших да са двама, защото нали казват, че едно момче трябва да има брат, макар да не съм сигурен, че моят брат се е радвал особено на появата ми. А после започнах да си мисля — а какво ще стане, ако… Как е възможно да… само няколко дни по-късно, как е възможно аз да… — Не довърши, не толкова останал без думи, колкото препънат от собствените си хаотични мисли.

— Да скърбиш за едно неродено дете?

Той кимна.

— Нещо такова. — Не беше очаквал такова нещо от себе си. Когато бе уведомил Тан, че може да продължи с опложданията, някаква част от съзнанието му упорито изтъкваше аргумента — надеждата? — че може и четирите да се провалят и тогава на изпитанието му ще се сложи край. Ще може да започне живота си от нулата. Ще сложи край на напрежението. „Колкото по-бързо започнеш, толкова по-бързо ще свършиш.“ Ала после, когато съдбата сбъдна отчасти това негово тайно, тъмно желание… имаше ли изобщо право да го нарича „скръб“? Погледна я в очите. — Нямам с кого другиго да говоря за това, освен с теб. Ето затова сме тук. За да ти кажа истината. — „Най-после.“

Тя засмука долната си устна и зарови с върха на обувката си прахоляка.

— Не знам, Оливър. Чудя се дали не ставаш жертва на собствените си навици. Всичко това не е нито незаконно, нито неморално или скандално, напротив. Правиш нещо добро за бъдещето на Сергияр. А ти се държиш, сякаш си част от таен заговор, който може да събори имперското правителство. Тази твоя болезнена дискретност принадлежи на миналото, тя, както и причините, които я обуславят. Отишъл си в центъра за репродуктивна медицина и си купил няколко дарени яйцеклетки. Много хора го правят. Би могъл да говориш за това с всеки, повярвай ми.

— На теория е много по-лесно, отколкото на практика, и ти знаеш защо.

— Ако те притеснява какво ще кажат хора, чиито глави още за заврени в Периода на изолацията — и дори в още по-тъмни места, — макар въпросният период да е приключил много преди те да се родят, тогава… или ако се чудиш какво би направил Арал на твое място… Знаеш какво би направил, нали? Би казал: „Дай му гласност, пък да става каквото ще“ или нещо в този смисъл, но доста по-пиперливо. — Тя примигна замислено. — Вярно е, че това негово отношение винаги ужасяваше младите му съветници, след като най-после остаря толкова, че да има млади съветници. По-възрастните, онези, които помнеха какви ги е вършил в гнева си из Ворбар Султана на младини, едва двайсетинагодишен, след като първата му съпруга умряла толкова брутално… те не биха се изненадали. Само че младоците бягаха от старите кучета като дявол от тамян и така повечето от тях запазиха илюзиите си непокътнати. — Джоул се запита дали Корделия не мисли за сина си Майлс. Тя вдигна поглед, сивите ѝ очи бяха сериозни и напрегнати. — Оливър, ти не правиш нищо нередно. В това няма нищо нередно. Живеем на новия Сергияр, а не на стария Бараяр. Никой никого няма да убива в пристъп на праведен гняв, уверявам те.

— Да, но дори ти казваш „анонимно дарени яйцеклетки“.

Усмивката ѝ беше много засрамена.

— Е… не виждам причина зорлем да викаме дявола, нали?

Той се разсмя напук на себе си.

— Пробвай, сериозно — предизвика го тя, абсурдно пряма както обикновено. — Следващия път, когато се съберете на клюки около кафемашината или каквото там правите в базата или на станцията горе. Кажи: „За петдесетия си рожден ден реших да си подаря син“ или нещо такова. Да, младоците може и да не разберат, но повечето от по-старите офицери са родители. Нищо чудно да откриеш, че си се включил в клуб, за чието съществуване не си подозирал. Помоли ги за съвет, това гарантирано ще ги спечели на твоя страна.

Последното звучеше като убедителен аргумент, несъмнено. Въпреки това Джоул заяви със строг глас:

— Имперските офицери не клюкарстват. Ние само обменяме критична за мисията ни информация.

Корделия се изкиска.

— Да бе. Клюкарствате като перачки.

Той отвърна с широка усмивка и по някаква причина му стана по-леко.

— Горе-долу, само дето при нас фукните и лъжите са повече.

Даде си сметка, че стои много близо до нея в хладно-топлата сянка на стените от чували. Подпираше се на протегнатата си ръка и това създаваше впечатлението, че надвисва над Корделия. От толкова близо винаги оставаше смътно изненадан, че макар и висока за жена, тя всъщност е по-ниска от него. Беше много тихо, липсваше дори далечният трясък и вой на кацаща или излитаща орбитална совалка. Все едно бяха на стотици километри от всичко живо, някъде в насечените вулканични хълмове. На пикник, да речем. Виж, това беше нелоша идея за бягство през уикенда…

Уханията, уловени в неподвижния въздух, гъделичкаха сетивата му — лека пот, косата ѝ, ароматът на сапуна ѝ, сухата прах на пластобетона. Той се взря в устните ѝ, докато тя го гледаше отдолу нагоре със закачлива усмивка; даде си сметка, че и тя като него е застинала неподвижно, само че какво означаваше това? Даде си сметка и за друго — определена безмозъчна част от тялото му съвсем сериозно твърдеше, че да притисне вицекралицата към стена от чували с пластобетон и да я оправи тук и сега, права, би било чудесна добавка към следобеда и на двама им.

„Я да мълчиш. Точни ти никога няма да ми казваш какво да правя с вицекралицата.“

Колко траеше действието на онзи проклет бетански спрей, по дяволите?

Отърси се от временната хипноза и отстъпи рязко назад. Тя наистина ли бе затаила дъх, или само на него му се стори така? Самият той определено бе затаил дъх и можеше единствено да се надява, че го е прикрил добре.

— Е! — каза бодро той. — Вечеря, ваше височество?

Тя не се оттласна веднага от стената. Вирна брадичка. Усмивката ѝ се промени, не че изчезна съвсем, но стана по-вдървена — любезната усмивка, към която прибягваше за холовидео записите, не за него.

— Щом казваш, Оливър. След теб.

Едва не ѝ предложи да го хване под ръка, но колебанието му се проточи твърде дълго и тя тръгна сама, а той я последва.

„Трябва да намеря лодка.“

Вървяха към сградата с офицерската столова и Корделия се въсеше. Беше толкова сигурна, че Оливър ще я целуне. И че на нея ще ѝ хареса. Точно както ѝ бе харесвало преди, в някои много специални случаи…

„Не ставай глупава. Знаеш, че той предпочита мъже.“ Знаеше го от десетилетия.

„Сигурна ли съм наистина?“ Тогава защо не си беше намерил някой мъж през изминалите три години? Е, не през първите няколко месеца на посттравматичен стрес. Да, знаеше, че е обект на симпатии и от двата пола, както и на някой и друг гостуващ хермафродит — ставала бе свидетелка на това, както във ворбарсултанския им период, така и след като го прехвърлиха на Сергияр. В онези ранни дни, докато още свикваше с новите си задачи на претоварен с работа адютант в кабинета на един от най-влиятелните мъже на планетата, Оливър отбиваше несръчно опитите за флирт, а след това започна онзи забавен период, когато бе толкова заплеснат по Арал, че не забелязваше нищо и никого. Но с времето се бе научил да излъчва мълчаливото послание „не си прави труда с мен“ по отношение на всяка добродетелна ворска матрона, която му хвърлеше око. Същото навярно би могло да се каже и за Корделия, но предвид че тя беше съпруга на Арал, на пръсти се брояха мъжете без психиатрична диагноза, които дръзваха да я притеснят с нежелани аванси. Макар че особеният ѝ социален и политически статут също бе помогнал в това отношение — винаги можеше да препрати към ИмпСи малцината натрапници, чиито безплодни надежди не успяваше да угаси сама. А неща като тези бързо се разчуваха.

Което означаваше, че и нейните умения в тази област са поръждясали, само дето така и не бе имала възможност да развие въпросните умения. Беше на трийсет и три, командир в Бетанския астрономически корпус и в ситуация напълно лишена от предпоставки за романтика, когато Арал си беше паднал по нея… ха, беше паднал върху нея — устните ѝ се извиха при спомена за изключително точния израз, който Оливър беше използвал, и челото ѝ се изглади, — и след това животът ѝ се бе променил драматично.

Замисли се за споделеното от Оливър — за истинската причина да я доведе тук, а не за претекста с „Плас-Дан“. Едва сега със закъснение си даваше сметка, че Джоул се опитва да свикне с мисълта за един вид технологично помятане, без да разполага с думи и дори с ясна идея за случилото се. Нямаше представа как да се справи с това. Щеше ли да помогне, ако тя му предложеше да даде име на изгубената зигота? Или заедно да изгорят кичурчета коса, както правеха бараярците, за да почетат своите покойници? Или това би било твърде брутално от нейна страна? Обидно? Или просто непонятно? Не, не би било непонятно — ясно бе чула объркването и болката в гласа му. Може би да го изслуша търпеливо и с разбиране щеше да се окаже достатъчно. Да бъде единственият приятел, с когото Оливър може да разговаря. „Мамка му, исках да ти направя подарък, да те зарадвам, а не… това.“

Офицерската столова в базата беше разделена на две части, добре организирана кафетерия на долния етаж за хората, които бързаха, и по-уютна трапезария горе с големи прозорци с изглед към космодрума. Храната се приготвяше на едно и също място, но в трапезарията я поднасяха сервитьори и посудата беше по-изискана. Двамата с Арал често бяха обядвали тук заедно с военния персонал, когато колониални проблеми ги водеха в базата, обикновено в някоя от малките частни стаички в двата края на централното помещение. Днес Оливър я поведе към маса край прозорците. Хората се обръщаха след тях. Персоналът моментално се разтича, което можеше да се очаква. За щастие, сервитьорът им беше от опитните и не плетеше крака от ужас при вида на адмирала и вицекралицата.

По време на салатата и основното разговаряха за новата база — тази тема тепърва щеше да занимава вниманието им, подозираше Корделия. Оливър очевидно се забавляваше с нейната откровена надежда, че тласъкът, който Гридград щеше да получи покрай гигантската инжекция с военни пари и тълпи строители, ще пренасочи колонизационните маршрути и ще даде глътка въздух на Карийнбург с неговата полупустинна екосистема — „Кой и защо, в името на вселенската логика, е решил да започне колонизацията от тук?“, — да не споменаваме активните тектонични разломи и не съвсем угасналите вулкани, и скоро тълпите колонисти ще се насочат към далеч по-здравословния, добре водоснабден и геоложки стабилен район около Гридград.

— Това място изобщо не е било избрано за колонизационен плацдарм — палеше се тя. — Избрали са го, защото пещерите в склоновете на онова, което сега наричаме планината Тера, били идеални скривалища за продоволствието и екипировката на една агресивна флотилия, където да останат незабелязани от, да речем, минаващите през системата кораби на Бетанския астрономически корпус, докато старата военна партия работела по откачения си и безумно глупав план за превземането на Ескобар. Вярно, че пещерите изпълниха предназначението си. Поне това трябва да признаем на кръвожадните главорези на стария император Ецар.

Оливър вдигна ръце с дланите напред в жест на съгласие, или поне на не-несъгласие — чувал бе тази нейна тирада и преди. Раздвижване край масата им, което не идваше от сервитьора и очаквания десерт, привлече вниманието на Корделия и тя млъкна и се огледа. Адютантката на Оливър, лейтенант Воринис, спря до масата им и сърцето на Корделия прескочи от страх, че появата на момичето вещае някаква криза. Но очевидно не ставаше въпрос за това, поне ако се съдеше по колебливия, дори гузен поздрав на новодошлата.

— Адмирал Джоул, сър. Добър вечер, ваше височество. — Почтително движение в нейна посока, което не беше нито военен поздрав, нито поклон, нито реверанс, а нещо средно, което се превърна в нескопосан подскок. — Моля да ме извините, че ви прекъсвам… — Момичето хвърли поглед към празните им чинии, явно с надежда, че не е избрало съвсем погрешно момента. — Но получих това… това нещо и не знам какво да правя с него. Показах го на полковник Мартин, но и тя не знаеше как да постъпи и ме посъветва да попитам вас, сър, защото вие вероятно знаете всичко за този сорт неща. Чух, че са ви видели да идвате насам и… дойдох.

Протегна отривисто ръка. Държеше плик от твърда шарена хартия, характерен плик, който Корделия позна веднага, макар че не бе очаквала да го види тук, в офицерската столова. Оливър също го позна, взе го от Воринис и веждите му литнаха нагоре.

— Виж ти. Какво имаме тук, лейтенант?

— Мисля, че е покана за прием в сетаганданското консулство. Макар че езикът е малко… неясен. Поканата е от лорд гем Сорен. Уж. — Гласът ѝ тежеше от дълбоко подозрение.

— Ами, точно това си е — каза Оливър. — Адресирана лично до теб. Няма грешка. Написана е ръчно, с калиграфски почерк, точно както подобава на амбициозен млад гем. Явно е вземал уроци по краснопис. Освен ако не се е паникьосал и не е платил на някой по-опитен да напише текста вместо него, което би се сметнало за истински позор, ако се разчуе. Хартията е ръчно правена, добра текстура, макар че очевидно е купешка. — Прокара поканата под носа си и я подуши.

Корделия се облегна назад; започваше искрено да се забавлява.

— Какво друго можеш да измъкнеш като информация?

— Канела, роза и гардения, струва ми се. Не е много изтънчено, но младежът явно е искал да се съобрази с липсата на опит у получателя, което е знак за дипломатическо усилие от негова страна. Или дори на известна прямота, макар че… не, забравете за последното. Е, ти как го разчиташ, Корделия? — попита той и ѝ подаде поканата с все плика.

— Не е редно един мъж да напръска писмата си с парфюм, нали? — попита смутено Воринис. — Или всичките покани от тяхното консулство са такива?

— Чувала ли си за езика на цветята, лейтенант? — попита Корделия.

Правите гъсти вежди на момичето се смъкнаха.

— Това не беше ли някакъв обичай от Периода на изолацията? Различните цветя носели различно послание. Червени рози за любов, бели лилии за скръб, такива щуро… такива неща.

— Именно — каза Оливър. — Само че сетаганданската гем култура, поне на родните си светове, не се ограничава с цветята. Предмети, музика, съчетанието между тях, цветя и техните аромати, каквото се сетиш. Всички те имат кодирани послания.

— Да го занеса ли тогава в отдела за сигурност на базата?

— Е… обикновено става въпрос за кодирани социални послания — поясни Оливър. — Нещата, които гем казват с езика на плазмените оръдия, са по-директни. Което със сигурност подлага на изпитание естетическото им чувство.

— О. Естетика — каза Воринис. В тона ѝ се четеше некодирано съмнение.

Оливър продължи:

— За да разшифроваш това, трябва да обърнеш внимание на редица елементи — хартията, мастилото, вида калиграфия, изразните средства… За неясни поетически алюзии се добавят допълнителни точки. Също и на начина на доставка… който е бил какъв, между другото?

— Мисля, че някой го е предал на портата и оттам е влязло в пощата на базата.

— Ясно.

Момичето погледна към поканата в ръцете на Корделия.

— Е, и какво казва? Какво послание…

— Ами, като за начало, спазени са всички правила на добрия тон, което показва уважение, както в личен, така и в професионален план — започна Оливър.

— Или това, или способност да следваш инструкциите в някой наръчник по етикет — вметна Корделия. — Което не е точка срещу момчето, имай предвид.

Подаде плика и поканата на Оливър, той ги взе, огледа ги отново и каза:

— Самата хартия е сравнително неутрална, цветовете на плика и поканата се допълват хармонично, значи не е налице прикрита враждебност. Калиграфският стил е формален, тоест нито фамилиарен, нито официален. Ароматите обаче… хм.

— Какво? — изписка Воринис.

— Канела за топлина — обади се Корделия, — което е знак как да се интерпретират останалите аромати. Розите — при тях сетаганданците като никога следват традициите на Старата Земя — са за любов, желание или приятелство, в зависимост от цвета.

— Е, как ще познаеш цвета на розата по миризмата ѝ? — вдигна вежди Воринис.

— Сетаганданците го могат — каза Оливър. — Както и много други хора, стига да са обучени. Не е някакъв особен талант.

— Освен това… о, съвсем забравих за гарденията. Оливър? Ще ми помогнеш ли?

— Надежда — каза бавно той. Сините му очи се присвиха едва доловимо, но иначе лицето му остана неразгадаемо. — Лорд гем Сорен ви кани на среща, лейтенант. И се надява да приемете. — Върна плика и поканата на момичето.

Тя ги взе, а лицето ѝ се сгърчи в искрено недоумение.

— Божке, и защо?

Корделия сбърчи чело. Отговорът на този въпрос не вещаеше нищо добро нито за гем лорда, нито за вор лейтенантката. Зачуди се дали да примижи, или да се облегне назад и да се наслади на представлението. На първо време се облегна назад.

— Ами, гемите имат силно развит състезателен дух — каза Оливър. — Този още не го познавам, но в общия случай поканата означава, че или иска да ти натрие носа, или да те впечатли.

Лицето на Воринис си остана сгърчено.

— Не съм сигурна, че разбрах последното, сър.

Оливър потърка замислено устни.

— Има и друг вариант. Забелязал съм, че културните аташета обикновено са шпиони под прикритие. А какъв по-добър начин да държиш под око шефа на конкуренцията от този да излизаш със секретарката му.

Воринис се изпъна, сякаш глътнала бастун.

— Сър! Никога не бих!

— Не съм намекнал противното, лейтенант.

— Това е нож с две остриета, разбира се — вметна Корделия. — Имаш ли някаква дезинформация, която би искал да стигне до сетаганданското консулство тази седмица, Оливър?

Воринис се поотпусна и видимо се замисли над този аспект на ситуацията.

— Не бих казал. А ти?

— И аз не се сещам в момента. Ще трябва да помисля.

— А аз какво да правя, сър? — попита Воринис и размаха своето… любовно писмо? Стръв? Сетаганданците, да не споменаваме обикновените, негенномодифицирани човеци, също можеха да лъжат с цветя в края на краищата.

— Не сме във война със Сетаганда, дори не сме в особено напрегната дипломатическа фаза в момента.

Поне не според стандартите на Оливър, каза си Корделия.

— Бих казал, че си свободна да приемеш или отхвърлиш поканата, лейтенант, решението е твое.

— Макар че ако решиш да откажеш по особено категоричен начин, адмиралът без съмнение може да те насочи към полезна литература — каза Корделия.

— О, има подробен наръчник за помощния военен персонал в дипломатическите ни посолства и консулства в Сетаганданската империя, който не е зле да прочетеш по принцип, лейтенант. Макар че не ти препоръчвам да си пробваш силите с кодираните сетагандански послания, те са само за експерти. Освен това противното би било знак за твърде голям интерес. — След миг добави: — А и наръчникът наистина е много подробен и голям като обем.

— Вие чели ли сте го, сър?

— Наложи ми се да го науча наизуст, когато станах адютант на министър-председателя. И както се оказа, скоро след това ми влезе в работа, много по-скоро, отколкото очаквах. Имам предвид войната за Центъра Хеген.

— Разбирам, сър. — Воринис свъси вежди, замислена дълбоко. — Значи казвате, че това може да, хм… да се превърне в професионално занимание? Познай врага си?

— Адмирал Воркосиган искаше от нас да знаем всичко. Това не е по силите на никого, но ние, от екипа на адмирала, определено се опитахме. Вече ти казах за какво да внимаваш и вярвам, че ме разбра. С останалото ще се справиш и сама.

— Сър. Ъъ, благодаря ви, сър. Мадам. Задето ми отделихте от времето си. — Усмихна се неуверено, поздрави и си тръгна, като гледаше поканата в ръката си.

Корделия свали ръка от устата си, след като прецени, че вече е в състояние да контролира напушилия я смях.

— Оливър, ти направо окуражи бедното момиче.

— И какво, нали това ми е работата като ментор. А и беше проява на милост към онзи нещастен гем лорд.

— Не съм сигурна, че да прицелиш Воринис в него минава за проява на милосърдие.

— Е, рано или късно ще разберем. Предполагам, че ще ми докладва своевременно.

— Нямам търпение да чуя клюките, честно.

— Да се срещнем при градския фонтан с калъпите сапун?

— Ако ти донесеш мръсното си бельо, и аз ще донеса моето.

Той се усмихна широко.

— Отказвам да задълбая още в тази метафора, благодаря. — За щастие, сервираха десерта и това му спести необходимостта да го прави. Но все пак погледна в посоката, в която беше изчезнало момичето, и поувехналата му усмивка се разшири.

— Ще споделиш ли какво е толкова смешно? — подбутна го Корделия.

— Ароматизираното ѝ писмо ми напомни за една история с Арал. Леле, не знам дали става за разказване. Не е изключено аз да съм единственият жив свидетел.

— И ако изведнъж се гътнеш, тя ще изчезне от историческите архиви? Казвай, Оливър. — Едва ли беше от неприятните, иначе нямаше да се подхилва така.

— На тебе може и да я разкажа. Но не си представям как я разказвам на Воринис. Или на някой друг всъщност. — Опита десерта. — И така… малко след войната за Центъра Хеген прекарахме доста време в орбита около Вервейн. Докато младият Грегор беше на планетата и ухажваше вервейнците, ние с Арал се мъчехме с подробностите на шестстранното споразумение за прекратяване на огъня и мирните договори. Та значи там имаше един страшно неприятен сетагандански представител, който, изглежда, си въобразяваше, че може да ни извива ръцете, макар империята му току-що да беше загубила войната. Засипваше ни с написани на ръка бележки, свръхофициални и псевдопочтителни, които, както можеш да се досетиш, някой нещастник от нашия екип трябваше да разшифрова…

— И въпросният нещастник си бил ти?

— В повечето случаи — да, а по-завъртените бележчици задължително се оказваха на моето бюро. Пристигаха постоянно, всяка по-миризлива от предишната. Имаше комбинации от дванайсет аромата и понякога ги изпращахме на планетата за лабораторен анализ. Повечето от тези комбинирани аромати, ако се интерпретират в правилния ред — а онзи тип по някаква причина явно смяташе, че това не ни е по силите, — се оказваха разнообразни тежки обиди. Арал започваше сериозно да се дразни от нахалството на онзи гем задник и веднъж, докато аз се мъчех с поредната бележка, изведнъж каза: „Я ми го дай това“, измъкна писмото от ръцете ми и отиде в тоалетната. Където го редактира, добавяйки, хм, личния си ароматен маркер.

Корделия приглуши кискането си в салфетката, превръщайки го в изискано покашляне.

— Разбирам. — И определено разбираше, да. Яко е бил газиран, наистина. Или по-точно гъзиран…

— „Едва ли ще ги затрудни да интерпретират този отговор“, така каза. Пъхна писмото в плика и ме накара да го отнеса лично на флагманския им кораб. Изражението на сетаганданския пратеник беше един от върховите моменти в тогавашната ми кариера. Направо се виждаше как кръвта се отцежда от лицето му, въпреки боята и всичко.

— Леле-мале. И какво стана после?

— Пратеникът не каза и дума. Но явно Арал беше прав, че ще разберат намека. Онзи надут пуяк изчезна от делегацията, а следващото писмо, което получихме от сетаганданците, беше много по-кротко. И, ъъ, много по-малко миризливо.

— Прав си, не бях чувала тази история.

— Е, онова писмо така и не влезе в официалните архиви. Нито в нашите, нито в техните, доколкото знам. От моя гледна точка беше съвършеният отговор, макар че отстрани сигурно изглежда прекалено. Човек трябва да е бил там и да е станал свидетел на всички утежняващи обстоятелства, довели до избухването на Арал, за да го оцени по достойнство. Тогава разбрах, че Арал би направил всичко за Бараяр. Без ограничения.

— Това е… вярно.

— Той изобщо не се притесни от жеста си, още повече, че „ароматизираното“ писмо свърши работа и постави сетаганданците на мястото им… макар да ми се струва, че на един по-късен етап се срамуваше, задето е избухнал така, че е изгубил контрол.

— О, да. При него често се случваше да съжалява със закъснение. — „Историите на Арал“ — мислеше си Корделия. Бавно и постепенно неговото сложно, масивно присъствие започваше да се свежда до „историите на Арал“. — Мразя да изнасям публични речи в негова памет — въздъхна тя. — Подреден набор от думи, варварски редактиран, всичко неприлично и крайно — изрязано, защото не се вписва в образа му… Имам чувството, че така го смалявам. Превръщам го от реален човек в иконата, която искат да имат.

— Или от която имат нужда?

Тя поклати глава.

— Не, по-добре да се научат да понасят истината, така мисля аз.

— Много неща се премълчаваха по онова време, неща, които ми тежаха…

Корделия кимна, в знак че разбира онова, което той не изрича на глас.

— … но съм адски доволен, че не аз трябва да изнасям въпросните речи.

— Мда.