Джентълмен Джоул и Червената кралица

1.

Беше добър ден на военната трансферна станция, орбитираща около Сергияр. Вицекралицата се прибираше у дома.

Адмирал Джоул влезе в контролната зала на станцията и забърса с поглед главния тактически дисплей, който жужеше разноцветен над холомасата си. Образът представляваше карта на парченцето космос под негово командване, макар и настроена понастоящем към изкривения мащаб на човешките интереси в системата на Сергияр, а не според астрографската реалност, която би пратила всичко в забвението на невидимото, поставяйки решително хората на мястото им, а именно в ролята им на нищожно петънце върху повърхността на прашинка. Звезда от клас G, която гореше приятна и укротена от това разстояние; огърлицата ѝ от половин дузина планети и обикалящите около тях луни; колониалният свят, който се въртеше под станцията. И от по-критично стратегическо естество — четирите точки за скок, които бяха порталите на системата към голямата Възлена връзка, както и прилежащите им военни и граждански станции. Две от точките за скок бяха високо активни, през тях минаваха големи потоци търговски трафик и теснолъчеви съобщения към останалата част от Бараярската империя и към най-близкия ѝ съсед от тази страна, мирния понастоящем Ескобар; третата представляваше портал към дълъг и неефективен заобиколен маршрут към Възлената връзка, а четвъртата — поне според четиридесетгодишните проучвания — не водеше никъде.

Джоул се зачуди кога точно през последните години е започнал да носи в главата си цялата тази карта и всичко, което се движи в нея. Преди бе смятал тази способност на своя ментор за нещо почти свръхчовешко, още повече че покойният Арал Воркосиган виждаше по този начин цялата империя с нейните три свята, а не само най-малкия трети. По всичко личеше, че времето без затруднения е дарило Джоул със способност, която дълго му беше убягвала, въпреки положените усилия. Което беше добре. Защото времето извън всякакво съмнение му беше длъжник, предвид всичко, което му беше отнело.

Сутринта в контролната зала беше спокойна и тиха, повечето техници скучаеха на станциите си, вентилацията изпълваше помещението с обичайните смесени миризми на електроника, рециклиран въздух и преварено кафе. Джоул пристъпи към една от работните станции и стисна леко рамото на трафик-контрольора. Насърчителен жест, който означаваше „работи спокойно“. Мъжът кимна и отново насочи вниманието си към двата пристигащи кораба.

Скоковият катер на вицекралицата приличаше на катерите, които се полагаха на флотските адмирали, беше малък и бърз като тях, но настръхнал не от оръжия, а от комуникационно оборудване. Ескортът му, бърз куриерски кораб, можеше да поддържа скоростта на катера, но не беше по-добре въоръжен от него. Двата кораба пътуваха заедно, за да си окажат помощ в случай на технически проблем, но нищо повече. Е, поне при това пътуване не бяха възникнали проблеми от никакво естество. Джоул наблюдаваше напрегнато маневрите им за скачване с дока, макар да си даваше сметка, че тревогата му е напълно безпочвена. Нито един пилот не би си позволил непохватно скачване под погледа на онези спокойни сиви очи.

Новата му адютантка щръкна до него.

— Почетната стража е готова, сър.

— Благодаря, лейтенант Воринис. Тръгваме.

Даде ѝ знак да го последва, излезе от контролната зала и тръгна към дока на вицекралицата. Кая Воринис съвсем не беше първата техничка, медтехничка или офицерка от разширения Имперски женски помощен корпус, която изпращаха на сергиярска служба, нито първата, която получаваше назначение в неговия офис. Но вицекралицата щеше да одобри, а това бе приятна мисъл. Е, Корделия със сигурност щеше да сподели и някоя не толкова приятна забележка за това как на родната ѝ колония Бета и на подобните ѝ прогресивни планети жените открай време участват равноправно във всички професионални сфери на живота. Откровено казано, Джоул изпитваше тайно задоволство и най-вече облекчение, че трябва да търпи жените само в рамките на работното време, а всичко, свързано с тях извън това, както на станцията, така и на планетарната база, беше пряка отговорност на майчински настроения и изключително ефективен полковник от Женския корпус.

— Никога не съм виждала вицекралица Воркосиган на живо — сподели му Воринис. — Само на видео.

Джоул си напомни да държи под контрол дългата си крачка, макар че едва ли само това бе причината за учестеното дишане на лейтенантката — по-скоро идеше реч за силно вълнение, предизвикано от предстоящата среща с обожавана героиня. Вълнение съвсем на място, ако питаха него.

— Така ли? Мислех, че сте роднина на граф Воринис и сте прекарали доста време във Ворбар Султана.

— По-скоро сме далечни роднини, сър. Виждала съм графа само два пъти. Била съм във Ворбар Султана, но повечето си време там прекарах в офисите на Операции. Назначиха ме в администрацията малко след като завърших. — Леката ѝ въздишка не криеше тайни за Джоул, защото беше идентична по съдържание с леките въздишки на предшествениците ѝ: „Още не съм служила на кораб, по дяволите.“

— Е, не се отчайвайте. Самият аз седем години служих в столицата на различни административни длъжности, военен секретар, адютант и прочие, но след това успях да си уредя три пътувания като ескорт на търговски флотилии. — А това беше най-желаната, най-активната и най-космическата служба, към която да се стреми един имперски офицер в мирно време, опит, който му спечели капитански пост, пък макар и само за едно пътуване, който той след време изтъргува за настоящата си сергиярска позиция.

— Да, ама сте били адютант на самия регент Воркосиган!

— По онова време той вече беше само министър-председател. — Джоул си позволи подобие на усмивка. — Не съм чак толкова стар. — И едва не добави: „млада госпожице!“. Изглеждаше му дванайсетгодишна и то не само заради ръста си — или по-скоро липсата му, — нито заради пола си; предшествениците ѝ бяха мъже, но и те му бяха изглеждали горе-долу на толкова. — Макар че, иронично, единственото ми участие в реални бойни действия беше точно в онзи период, докато му бях секретар — при пътуването ни до Центъра Хеген. Е, когато потегляхме натам, нямахме представа, че ще се стигне до война.

— Обстрелваха ли ви?

— Ами, да. Когато пътуваш с флагмански кораб, ариергард не съществува, нито обоз. Добре, че щитовете ни издържаха, още повече че императорът също беше на борда при онова пътуване. — Двайсет години бяха минали оттогава. Онзи епизод беше истинска каша, при това строго секретна, каша, на която Джоул, залепен за рамото на граф Воркосиган, бивш регент, действащ министър-председател и адмирал, беше станал свидетел отблизо и отначало докрай. Бойните му истории от Центъра Хеген открай време подлежаха на най-строга редакция.

— Сигурно и вицекралица Воркосиган познавате оттогава?

— Горе-долу да. От… — Направи бърза сметка и резултатът го свари неподготвен. — От почти двайсет и три години.

— Аз съм почти на двайсет и три — осведоми го Воринис с тон, който подсказваше, че искрено се опитва да му бъде от помощ.

— О — измънка Джоул. Пристигнаха на девети док, което го спаси от по-нататъшни размисли върху сюрреалистичния ход на времето.

Дузината мъже от почетната стража се изпънаха в стойка мирно, Джоул отвърна на поздрава им и ги прецени с поглед. Всичко по тях лъщеше колосано, браво. Похвали сержанта им и зае стратегическа позиция с изглед към меката връзка, която тъкмо се скачваше под компетентния и съсредоточен поглед на доковия техник. Преминаването от мека връзка с нулева гравитация към гравитационното поле на кораб или станция рядко бива процес грациозен и щадящ достойнството, но първите трима, които го изпълниха сега, имаха достатъчно опит с това упражнение — офицер от екипажа на кораба, служител на ИмпСи от охраната на вицекралицата и гвардеец Риков, единственият от личната свита на новия граф Воркосиган, пратен на служба при майка му в качеството ѝ на вдовстваща графиня. Първият слязъл имаше грижата за механизмите, вторият направи визуален и електронен оглед на дока за неоторизирано човешко присъствие, а третият се обърна да помогне на своята господарка. Воринис направи опит хем да се изправи на пръсти, хем да застане в стойка мирно, което не ѝ се получи много добре, но съвсем изпадна от полезрението на Джоул, когато последната фигура излезе от тръбата на меката връзка с изящно залюляване и стъпи на крака с помощта на гвардееца, протегнал ръце да я поеме.

Всички се изпънаха, когато сержантът на почетната стража даде знак за приветствие. Адмирал Джоул козирува и каза официално:

— Вицекралице Воркосиган. Добре дошли у дома. Надявам се, че сте пътували спокойно.

— Благодаря, адмирале, спокойно беше — отвърна тя също толкова официално. — Хубаво е да се прибереш вкъщи.

Той я измери с преценяващ поглед. Изглеждаше поуморена от скока, но в рамките на нормалното, нищо общо с празното, мъртвешки посивяло лице, което Джоул помнеше отпреди почти три години, когато се беше върнала сама от погребението на съпруга си. Не че самият Джоул се бе чувствал различно по онова време. Колонистите на Сергияр можеха само да гадаят дали тяхната вицекралица ще се върне след онова пътуване, или на мястото ѝ ще бъде изпратен някой непознат лорд. Но ето че тя бе свалила траура и дрехите ѝ, макар и в убити цветове, поне не бяха черни — панталон и сако в комарски стил, а характерната ѝ усмивка се беше затоплила до нещо повече от стайна температура. Гъстата ѝ прошарена червена коса бе все така къса, а изящните кости на лицето ѝ изпъкваха като крепост, която не познава поражение.

В лявата си ръка носеше нещо като куфарче, малка криофризерна кутия сякаш. Лейтенант Воринис, като всеки добър адмиралски адютант, пристъпи и протегна ръка към куфарчето.

— Да взема багажа ви, ваше височество?

А Корделия викна, силно и неочаквано:

— Не! — И дръпна куфарчето назад. После, видяла високо вдигнатата вежда на Джоул, продължи по-спокойно: — Не, благодаря ви, лейтенант. Сама ще го нося. А гвардеецът ми ще се погрижи за останалия багаж. — Кимна отсечено на момичето, а на Джоул хвърли въпросителен поглед.

Той схвана намека.

— Вицекралице, позволете да ви представя новата си адютантка, лейтенант Кая Воринис. Започна наскоро, пристигна на Сергияр няколко седмици след като вие заминахте.

Корделия беше заминала преди шест седмици, за да представи лично на император Грегор годишния доклад на сергиярския вицекрал и да прекара част от тържествата покрай Зимния празник със семейството си. Джоул се надяваше, че последното е било по-скоро освежаващо, отколкото изтощително преживяване, но предвид воркосиганското потомство, с което бе имал случай да се запознае, изтощението трудно би могло да се изключи от картинката.

— Как сте, лейтенант? Надявам се службата на Сергияр да ви хареса. Ъъ… роднина ли сте на младия граф?

— Далечна, мадам — отвърна Воринис. Джоул предположи, че този въпрос и съответният отговор отдавна са втръснали на младата жена, но поне сега момичето се справи без придружаваща гримаса.

Вицекралицата се обърна и отправи няколко думи на благодарност към почетната стража. Сержантът, горд с поверениците си, отвърна с традиционното: „Мадам, да, мадам!“, след което ги изведе от дока. Корделия ги проследи с поглед, после се обърна с въздишка съм Джоул и го хвана под ръка.

— Сериозно, Оливър, налага ли се да правиш това всеки път, когато минавам транзитно оттук? — Поклати глава. — Нали си даваш сметка, че просто ще измина разстоянието от дока за скачване до шлюза на совалката? Бедните момчета от стражата можеха да си поспят.

— Винаги сме посрещали вицекраля по този начин. Честта е както за теб, така и за тях, нали знаеш.

— Арал ви беше военният герой. Неколкократно.

Ъгълчетата на устата му се кривнаха нагоре.

— А ти не си, така ли? — После добави, воден от любопитство: — Какво има в кутията? Не е отрязана глава… отново… надявам се. — Кутията, за щастие, беше твърде малка да побере глава.

Сивите очи на Корделия блеснаха.

— Хайде и ти, Оливър. Човек носи у дома част от разчленено тяло веднъж, забележи — веднъж, и до края на света хората се изнервят при вида на багажа му. — Устните ѝ се изкривиха. — Но самият факт, че вече можем да се шегуваме с това… какво пък.

Лейтенант Воринис, която подтичваше след тях, изопна лице в умерен потрес, но дали заради прочутата историческа случка, сложила край на войната за Претендентството много години преди нейното раждане, или заради отношението на началниците ѝ към въпросната случка, Джоул не можа да прецени.

— Искаш ли да си починеш преди пътуването до планетата? — попита той. — Не знам дали ти е време за обяд или за закуска, но все ще ти намерим нещо за хапване. — Целият Бараярски имперски флот, както и тази станция по подразбиране, живееха по ворбарсултанско време, което за жалост не съвпадаше с времето на колониалната столица долу, защото двете планети, освен по ред други неща, се различаваха и по дължината на денонощието си. Не че „едно и също време“ от двете страни на възлен скок, да не говорим за цяла поредица такива скокове, имаше някакво друго реално значение, освен чисто символичното. — Совалката ще те изчака колкото решиш, уверявам те.

Корделия поклати със съжаление глава.

— Вчера, когато навлязохме в космическото пространство на Сергияр, преминах към карийнбургско време. Мисля, че вече закусих и следващото ми ядене ще е за обяд, но ще разбера със сигурност, когато кацнем. Благодаря ти за предложението, Оливър, но този път ще пропусна. Нямам търпение да се прибера. — Пръстите ѝ се свиха до побеляване около дръжката на криокутията.

— Надявам се, че скоро ще се видим за по-дълго.

— О, непременно трябва да го направим. Кога се връщаш в базата долу?

— В края на седмицата.

Очите ѝ се присвиха, сякаш пресмяташе нещо наум.

— Мдаа. Може и да свърши работа. Добре, секретарката ми ще ти звънне.

— Хубаво. — Джоул прие това с усмивка, като прикри разочарованието си. Новини от Бараяр пристигаха на всеки час по теснолъчевия канал. Разказите за дома пристигаха със завръщащи се пътници много по-рядко. Възможно ли беше човек да страда от носталгия по глас? По един конкретен, лек глас, все още белязан от широките бетански гласни четиридесет и повече години след като е положил клетва за вярност към една чужда империя?

Бързо — твърде бързо — стигнаха до шлюза на совалката. Джоул лично я бе инспектирал преди няма и час. Пилотът докладва, че е готов да потегли. Джоул се дръпна настрани с Корделия да си открадне още няколко минутки, докато качат багажа ѝ през шлюза.

— Нямаш много багаж — отбеляза той.

Корделия се усмихна.

— Арал превръщаше всяко пътуване в армейски преход. Аз предпочитам по-семплата логистика. — Погледна към шлюза на совалката, сякаш нямаше търпение да се качи. — Някакви произшествия, за които да не съм чула по теснолъчевия?

— Нищо, което да е преминало стратосферата. — Традиционната разделителна линия на поверените им територии. Корделия се явяваше пастир на приблизително два милиона колонисти от името на император Грегор и Джоул подозираше, че половината от тях ще предявят претенции за вниманието ѝ още с кацането на совалката. С това не можеше да ѝ помогне, но поне имаше грижата никакви проблеми да не се стоварят на главата ѝ отгоре надолу. — Грижи се за себе си, Корделия. Или поне позволи на персонала си да го направи. — Спогледа се съзаклятнически с гвардеец Риков, който се явяваше нещо като сенешал на домакинството ѝ и който кимна, в знак че е разбрал и енергично подкрепя намека.

Корделия само се усмихна.

— Ще се видим скоро, Оливър.

„И ето, че си тръгва. Винаги си тръгва, като всеки друг Воркосиган.“ Джоул поклати глава.

Изчака, докато не чу как скачващите скоби на совалката се разтварят, после си тръгна и той.

Воринис се изравни с него и попита:

— Вие бяхте ли там, сър, когато е донесла главата на Претендента?

— Тогава бях на осем, лейтенант. — Постара се да изтрие развеселената усмивка от лицето си: тя не подобаваше на адмиралския му имидж. — Отраснах в един от най-западните окръзи, където нямаше военен космодрум, следователно не представлявахме особен интерес за нито една от двете страни. Основният ми спомен за войната е как всички се стараят да се държат нормално, но възрастните са обзети от страх и си шепнат всякакви фантастични слухове. Лорд-регентът избягал с малолетния император, бетански шпиони му промили мозъка и всякакви други дивотии… Всички смятаха, че лорд Воркосиган е изпратил съпругата си на онази безумна мисия, но както разбрах по-късно, истината е била доста по-сложна. — И не беше негово право да я разказва, напомни си той. — Двамата често се срещаме по работа тук, на Сергияр, така че вероятно ще имаш шанс да я поразпиташ за военните ѝ приключения. — Макар че, като си помислиш, май не беше добра идея да излага невръстната Воринис, или който и да било друг впечатлителен млад офицер, на воркосиганската представа за инициативност. Разни метафори изникнаха в главата му, всичките сродни на тази да гасиш огън с газ.

Ухили се и зави към контролната зала, откъдето да проследи совалката на вицекралицата, докато успешното ѝ приземяване не бъде официално потвърдено.

Сергиярският следобед обливаше с щедра светлина ресторантската тераса с изглед към онова, което Корделия вече не би могла да нарече нито „лагер“, нито дори „село“, защото се беше превърнало в истински град дори според галактическите стандарти. Терасата буквално висеше над стръмен скален откос в хълма и създаваше приятната илюзия, че гледаш към залив от светлина. Когато сервитьорът, настанил я на резервираната ъглова маса, попита дали мадам би искала да спуснат поляризираната тента, Корделия отказа едносрично и му даде знак да я остави. Облегна се назад и вдигна лице към топлината, затвори очи и позволи на слънчевата милувка да я успокои. И се опита да не мисли колко време е минало откакто друга, много по-осезаема милувка, бе правила същото. „Следващия месец ще станат три години“ — обади се другата част на мозъка ѝ, която не знаеше почивка и не подлежеше на изключване.

Отвори очи и се огледа с надеждата да разсее мислите си. Двете най-близки до нейната маси бяха празни, както можеше да се очаква, ако не се броеше цивилният ѝ охранител от ИмпСи, който седеше на по-далечната, отпиваше от студения си чай и също като нея се оглеждаше. Ситуационно наблюдение, мда. Нейните над четирийсет години като поданик и слуга на Бараярската империя включваха твърде много ситуации; днес обаче беше склонна да се задоволи с режима „имам си хора за това“. Само дето този тип изглеждаше толкова млад… Корделия имаше чувството, че тя трябва да внимава за него и вместо него, майчински. Не биваше да дава израз на това чувство, разбира се, редно бе да щади достойнството на младока.

Вдиша дълбоко, сякаш с ефирността си въздухът би могъл да проветри по-тъмните ниши на сърцето ѝ. Сервитьорът донесе две чаши вода. Едва бе отпила глътка от своята, когато човекът, когото очакваше, се появи на входа, огледа се, видя я, вдигна ръка за поздрав и тръгна към нея. Телохранителят ѝ, предвид цивилното облекло на госта, не скочи да козирува, макар че тази въздържаност видимо му струваше сериозни усилия, и успя само да кимне в отговор на неговото кимване.

Когато бе видяла за пръв път лейтенант Оливър Перин Джоул — по онова време той беше на колко… на двайсет и седем? — Корделия без колебание го описа като великолепен. Висок, рус, строен, с красиво благородно лице — скулите му бяха направо убийствени! — сини очи, сериозни и умни. След две десетилетия и някои сериозни житейски промени адмирал Джоул още беше висок и с чудесна стойка, макар и малко по-солиден, както в снагата, така и в поведението. Чистото русо на косата му беше прошарено тук-там със сиво, светлите очи се бяха сдобили с рамки от всъщност доста симпатични бръчици, а от него се излъчваше кротка, но желязна самоувереност. Колкото до онези крайно несправедливи скули и мигли, те още си бяха на мястото. Поусмихна се леко — нямаше лошо да си позволи този интимен момент на естетическа наслада, — после той стигна до масата ѝ, поклони се над ръката ѝ и седна срещу нея.

— Вицекралице.

— Нека бъде само Корделия днес, Оливър. Освен ако не искаш аз да ти викам „адмирале“.

Той поклати глава.

— Достатъчно ме адмиралстват в службата. — Но интригуващата му усмивка се кривна леко. — А и сред нас винаги е имало само един истински адмирал. Последното ми повишение винаги ми се е струвало сюрреалистично, особено когато бях в неговата компания.

— Истински адмирал си. Така каза императорът. По съвет на вицекраля.

— Няма да споря.

— Добре, защото обратното би било със закъснение от няколко години, да не говорим за свършената междувременно работа.

Джоул се засмя, махна с ръка, в знак че отстъпва пред аргумента ѝ, макар и само пред него, после взе менюто. Погледна я.

— Вече не изглеждаш толкова уморена. Това е добре.

Корделия не се съмняваше, че неведнъж е изглеждала буквално смазана в борбата за нов баланс, която водеха напоследък. Прокара пръсти през късо подстриганата си червеникава коса, която се къдреше по обичайния си хищнически начин около главата ѝ.

— И не се чувствам толкова уморена. — Смръщи лице. — Напоследък се случва да изкарам по няколко часа накуп, без да се сетя за него. А миналата седмица имах цял такъв ден.

Той кимна с разбиране. Корделия знаеше, че наистина разбира.

Чудеше се откъде да започне. „Не сме се виждали достатъчно през тези три години“ не отговаряше напълно на истината. Адмиралът на Сергиярския флот беше поел гладко поста си като дясната военна ръка на овдовялата вицекралица, точно както беше изпълнявал тази длъжност и по времето, когато вицекралят и вицекралицата си деляха управлението. Колониалната планета го беше приела с одобрение заради неоспоримите му достойнства дори когато гигантската сянка на неговия ментор, изтиквала го доскоро извън светлината на прожекторите, бе отстранена от онази… би ли могла да я нарече преждевременна?… от онази гигантска по своите лични и политически последствия смърт. Вицекралица Воркосиган и адмирал Джоул се бяха нагодили към новите модели на съответните си длъжности, трудеха се въпреки болезненото отсъствие, затягаха обществените шевове около раната. Инструктажи, инспекции, дипломатически задължения, петиции, съвети дадени и чути, спорове с бюджетните комисии — по-често в тандем, но понякога и във взаимна опозиция… работата им „след Арал“ не се беше променила драстично нито по съдържание, нито по ритъм в сравнение с работата им „преди“. И ето че политическата рана бавно беше заздравяла, макар още да смъдеше от време на време.

Вътрешните рани… тях те рядко обсъждаха, вероятно водени от милосърдие и взаимно зачитане на болката. Корделия знаеше, че скръбта на Оливър не е по-малка от нейната, не се подвеждаше от факта, че той я крие по-добре, защото обстоятелствата му го позволяват. Макар че неведнъж, докато събираше смелост за поредната публична церемония, която се налагаше да изтърпи в качеството си на Вдовицата на вицекраля, му бе завиждала за възможността да страда насаме.

Само предишната им близост изглеждаше отнета завинаги, погребана. Бяха като две планети, които се скитат безнадеждно, след като общото им слънце е угаснало. Май беше време да си намерят нов източник на гравитация и светлина.

— Ако това ще е работен обяд, значи някой е пропуснал да ми даде дневния ред.

— Не, не е работен — каза тя, — макар че дневен ред имам. Личен дневен ред, което е и причината да те поканя тук в така наречения ни почивен ден. — Зачуди се как ли е разчел поканата ѝ, довела го тук в удобни цивилни дрехи, които му стояха чудесно, между другото, вместо в обичайната униформа. Джоул имаше тънък усет към детайлите, безценно качество още по времето, когато министър-председателят Воркосиган го беше назначил за свой военен секретар в жежката политическа атмосфера на имперската столица. „Сега сме далече от Ворбар Султана. И толкова по-добре.“

Отпи от водата и се гмурна в темата.

— Чувал ли си нещо за новия репродуктивен център, който открихме в центъра на града?

— Ами… конкретно не съм. Знам, че полагаш неуморни усилия за подобряване на общественото здравеопазване. — Примигна насреща ѝ с най-симпатичния си поглед от типа „не знам за какво говориш, но те слушам внимателно“.

— С помощта на майка ми успях да привлека изключителен екип бетански специалисти по репродуктивна медицина, които подписаха петгодишни договори да обучат сергиярски медтехници в клиниката и да работят с пациенти. Идеята е, че след края на договора им ще имаме достатъчно обучени специалисти, за да открием още няколко дъщерни клиники в по-новите колониални градове. А ако имаме късмет, току-виж сме изкушили неколцина от бетанците да останат.

Джоул, заклет ерген, се усмихна и вдигна рамене.

— Истината е, че съм достатъчно стар и ясно помня времето, когато тази технология беше нова и се приемаше противоречиво на Бараяр. По-младите офицери, които идват при нас, я приемат за нещо нормално, при това не само комарците или момичетата от Женския корпус.

Сервитьорът се появи с виното — леко, добре охладено бяло с плодов аромат, произведено тук, на тяхната планета, да! — и Корделия се подкрепи с една глътка, преди да продължи в атака:

— В този конкретен случай обществената полза се явява и лична. Работата е там, че… Не съм ти казвала за това, а мисля, че и Арал не го е споделял с теб, но в един от трудните периоди на неговото регентство — преди ти да се присъединиш към екипа му — решихме като предпазна мярка да замразим свой генетичен материал. Замразена сперма от него и замразени яйцеклетки от мен. — Случило се бе преди повече от трийсет и пет години.

Стоманено-русите вежди на Оливър се вдигнаха.

— Веднъж той спомена, че след нападението със солтоксин вече не може да има деца.

— По естествен път — да. Нисък брой на сперматозоидите, множество клетъчни увреди, получени на един или друг етап от живота му. Но с новите технологии… Достатъчна е само една добра гамета, въпрос на сортиране.

— Хм.

— По причини, които бяха по-скоро политически, отколкото биологични или технологични, така и не се възползвахме от въпросната тъканна банка. Но в завещанието си Арал изрично е посочил, че след смъртта му собствеността върху пробите преминава изцяло към мен. На път към дома, на връщане от Зимния празник и годишния вицекралски доклад, взех всичко, целия генетичен материал, който бяхме замразили. И го донесох на Сергияр. Именно той беше в криокутията, която пазех като квачка яйцата си.

Оливър изправи гръб, рязко заинтригуван.

— Посмъртни деца на Арал? Възможно ли е?

— Точно с този въпрос се обърнах към бетанските специалисти. И както се оказа, отговорът е „да“.

— Ха! Сега, когато Майлс официално е граф Воркосиган и има свой син, още един син… брат?… Това няма да повдигне въпроси с унаследяването, нали? Ъъ… тези деца ще бъдат ли законни, имам предвид според бараярското право?

Синът ѝ Майлс, съобрази угнетено Корделия, беше само с осем години по-млад от Джоул.

— Всъщност планирам да заобиколя тези законови капани, като зачена само дъщери. Така ще се възползвам от една особеност на бараярските закони за унаследяване, която позволява момичетата да бъдат само и единствено мои. Дори фамилията им ще е моята — пролетарското име Нейсмит. Няма да имат законово основание за претенции нито върху окръг Воркосиган, нито върху семейните имоти. Следователно на свой ред ще бъдат защитени от реципрочни претенции.

Оливър сви устни и се намръщи.

— Арал… би искал да ги подсигури финансово. Най-меко казано.

— Вече отделям настрана щедрата издръжка, която ми се полага като вдовстваща графиня, и ще я насоча изцяло за тази цел. Разполагам със заплатата си на вицекралица, която ще получавам поне още известно време, както и с личните си инвестиции, повечето тук, на Сергияр, а тези доходи са предостатъчни за издръжката на едно разширено домакинство.

— За още известно време? — реагира моментално Джоул, с тревога. Ключовата реплика не му беше убягнала и това не би трябвало да изненадва Корделия.

— Никога не съм възнамерявала да остана на този пост, докато умра във впряга му — меко каза тя. „Както стана с Арал“ — добави наум. — Аз съм бетанка. Вероятно ще доживея до сто и двайсет и дори повече. Посветих на Бараяр достатъчна част от живота си, предостатъчна. Време е… — Допи виното в чашата си и Джоул любезно ѝ наля още. — Казват, че човек не бива да взема големи решения за живота си, нито да внася сериозни промени, докато е в траур. Трябвало да мине поне година след загубата, защото преди това не разсъждаваме трезво. Напълно съм съгласна с това наблюдение, мога да потвърдя правотата му от личен опит, само дето бих увеличила срока на две години.

Джоул кимна мрачно.

— Мисля за това още откакто го погребахме във Воркосиган Сърло. — В онази вечер беше отрязала дългата си до кръста коса, която Арал толкова обичаше, отрязала я бе почти до корените и я бе положила в пламъците на горящия мангал. Защото обичайният кичур, изгарян като приношение, ѝ се бе сторил крайно недостатъчен. Никой от другите опечалени не бе възразил, нито бе повдигнал въпроса. Така и не я пусна да порасне след това, носеше я съвсем къса, почти по момчешки. — Следващия месец ще станат три години. Мисля, че… мисля, че точно това искам, а ако ще го правя, няма смисъл да губя време. Бетанка или не, по-млада не ставам.

— Човек не би ти дал повече от петдесет — каза Джоул. Което я правеше негова връстничка. И думите му не бяха ласкателство, той наистина я виждаше такава. „Бараярци.“

— Само ако е бараярец. Един галактик не би се заблудил. — „Седемдесет и шест“, каза си бавно наум. Звучеше ѝ… невъзможно. Само дето по някое време през последните три години беше спряла да брои годините от раждането си насам, а на обратно — от бъдещата си смърт към настоящия момент. Торба откраднато време, което не расте, а се смалява. Използвай го или го губиш безвъзвратно.

Сервитьорът пристигна със салатите им от ват-пиле с ягоди и панер с различни видове хляб. Това ѝ даде време да събере сили за следващия си ход. Благодарна беше на Оливър, че вместо да ѝ зададе очевидния въпрос защо му казва всичко това, бе приел думите ѝ просто като — а може би не толкова просто — като разговор между приятели. Единият има да сподели нещо важно, а другият е готов да го изслуша с готовност. Отпи малка глътка от виното. После голяма. Остави чашата.

— Не останаха много яйцеклетки, след като сортираха добрите. Моето здраве също пострада през годините. Но би трябвало да са достатъчни за пет-шест момичета.

Джоул се засмя.

— Е, Сергияр има нужда от жени.

— И от мъже. Има и няколко яйцеклетки, които биха могли да се използват като… Ами, един вид като безядрени яйцеклетки. Нямат ядро, но са запазили моята митохондриална ДНК. А именно такива безядрени яйцеклетки се използват като носители при инвитро зачатия с генетичен материал от еднополови партньори.

Джоул спря да дъвче и я зяпна. Сините му очи се разшириха. Имаше остър ум, съобразяваше много бързо и Корделия открай време ценеше високо това му качество.

— Ако решиш… а не е нужно да бързаш, мисли колкото време ти е нужно… мога да ти даря някаква част от тези безядрени яйцеклетки, както и генетичен материал от Арал, и така би могъл да… двамата с Арал бихте могли да имате свои синове, един или повече. Говоря за синове по политически, не по биологични причини. С хикс хромозома от Арал и игрек хромозома от теб момчетата ще са неоспоримо твои от правна гледна точка. Без трижди проклетото смъртоносно Вор пред имената си.

Джоул най-сетне преглътна хапката си с помощта на глътка вино.

— Това… звучи откачено. Направо… свят да ти се завие.

И наистина приличаше на човек, комуто се е завил свят, чак страните му поруменяха. Но пък на него руменината му стоеше добре. Както винаги. Корделия потисна усмивката си.

— На колонията Бета това би било рутинна процедура. Също на Ескобар, на Земята или на която и да било прогресивна планета. — На нормалните планети, както ги наричаше за себе си Корделия. — Или дори на Комар, по дяволите. Този биотехнологичен трик е познат от векове.

— Да, но не е така за нас, за… — започна той, но замълча колебливо, преди да е довършил.

„Не и за Бараяр.“ Това ли искаше да каже? Или… „не и за мен“?

Вместо това каза друго:

— Не искаш материалът да се похаби, за това ли става въпрос?

— Не става въпрос какво не искам, а какво искам.

— И колко… колко такива яйцеклетки има?

— Четири. Което не гарантира четири живородени деца. Даваш си сметка за това, надявам се. Всъщност не гарантира, че ще се роди дори едно. Но все пак са четири билета за генетичната лотария.

— И откога обмисляш това, хм… тази необичайна оферта? — Все още я гледаше с широко отворени очи. — Когато кацна на станцията, миналата седмица, вече беше ли го решила?

— Не, хрумна ми преди три дни, след като разговарях с доктор Тан. Обсъждахме какво да правим с неизползвания материал, въпрос, който изобщо не си бях задавала. Той предложи да даря безядрените яйцеклетки на клиниката и ако ти не проявиш интерес, вероятно ще направя точно това. Те могат да ги използват. Но после ми хрумна по-добра идея.

Почти не беше спала през онази нощ, развълнувана от хрумването си. А после се беше отказала от безполезните догадки насаме и вместо това бе поканила Оливър на обяд.

— Никога не съм мислил… отдавна съм се отказал от идеята да имам деца — каза той. — Имах кариерата си, имах Арал, имах… онова между трима ни. И то ми беше предостатъчно, за друго не съм си и мечтал.

— Да. Винаги съм смятала, че не ти достига въображение. — Подкрепи се с хапка хрупкаво пиле от салатата. — Да не споменавам, че не ти достига и алчност, при това в най-висша степен.

— Как изобщо бих могъл да се грижа за… — започна той и млъкна по средата на изречението.

— Ще имаш достатъчно време да обмислиш практическите подробности — увери го Корделия. — Просто исках да ти пусна мухата.

Оливър се хвана за главата, уж на шега, но не съвсем.

— И тя да жужи вътре, докато ме побърка? В теб винаги е имало нещо садистично, Корделия.

— Хайде сега и ти, Оливър. Известна агресивност, може би, но чак садизъм. Както вероятно си спомняш.

Оливър едва не се задави със следващата глътка вино, което навярно бе знак, че си спомня. „Добре.“ Но следващите му думи Корделия не очакваше:

— Еверард Пьотър Джоул?

„Леле-мале, вече имена им измисля!“ От друга страна… тя беше измислила имена на своите хипотетични момиченца още преди година. „Бързо го преглътна, да се не надяваш.“ За щастие, налице беше достатъчно време за колебания и за водопада от тревоги, който неминуемо щеше да последва, както Корделия беше научила от собствен опит.

— На Сергияр сме, човече. Не сме вързани от традициите. Можеш да избереш каквито си имена поискаш. Първото си момиче ще кръстя Аурелия Косиган Нейсмит. Всъщност всичките ще се казват Косиган Нейсмит, но „Косиган“ ще е истинско второ име, без тирета или друго. — „Или представки.“ — Само дето не съм сигурна дали ще ми благодарят за избора впоследствие.

— Какво, ъъ… какво мисли за това Майлс? Или клонираният му брат Марк?

— Още не съм им казала. И не възнамерявам, преди да е станало факт. Не е тяхна работа. Е, това може би е прекалено, но решението определено не е тяхно.

— Ти или… или Арал… казвали ли сте на Майлс за нас? Той знае ли? Винаги съм се питал. Тоест, дали знае и ме приема, или просто не знае.

А ужасното държавно погребение, където Оливър и синовете ѝ се бяха видели за последно, определено не беше мястото, където въпросът да бъде повдигнат.

— Ха. Не. Арал държеше да спестим на Майлс тази информация. Аз не бях докрай съгласна с това решение, но трябва да призная, че така беше по-лесно.

Той кимна с облекчение.

Тя задържа погледа си върху него, после добави бавно:

— Арал се гордееше искрено с теб. Надявам се, че знаеш това.

Той затаи дъх и отклони поглед. Преглътна. Кимна отсечено. Вдиша няколко пъти, преди да проясни мислите си.

— Когато започна да ми разказваш за това, реших, че ще ме помолиш да стана кръстник или нещо такова… как беше бетанският термин — съродител?

— Съродителят е същото като родител от правна, а обикновено и от генетична гледна точка, докато кръстникът е по-скоро законен настойник на сирачето, в случай че родителите умрат. Което ме подсеща, че трябва да помисля сериозно върху новото си завещание. За щастие, мога да използвам услугите на най-добрите сергиярски адвокати. Същото важи и за теб, ако решиш да…

— Арал Косиган Джоул?… — измърмори той, сякаш не е чул последното, макар Корделия да беше сигурна, че не е така.

— На никой и окото му няма да мигне — увери го тя. — Или Оливър Джоул-младши, или каквото си поискаш.

— А как да им… как ще им обясня за майка им? Или липсата на майка?

— Анонимно дарени яйцеклетки от генетична банка, напълно стандартна процедура. И е много близо до истината. Станал си на петдесет и внезапно си решил да преодолееш кризата на средната възраст с помощта на дете, вместо да си купуваш червен скутер или нещо друго от този сорт.

Той прокара ръка по прошарената си златна коса и се засмя неуверено.

— Започвам да си мисля, че ти си моята криза на средната възраст, Корделия.

Тя сви рамене с усмивка.

— Да ти се извиня ли?

— Никога.

Най-хубавата усмивка разтегли устните му, въпреки дълбокото объркване.

Да, не се бяха виждали достатъчно през последните три години. Просто се бяха засичали достатъчно често, пришпорвани от служебни и други задължения, често на различни планети или в двата края на гравитационния кладенец, а овдовялата вицекралица, зорко следена от медиите и обществеността в новото си солово качество, съвсем беше забравила що е то лично време. За разлика от нея, Арал умееше да контролира тези неща, да разделя личното от публичното и да не прави компромиси с правото си на уединение. Умело защитаваше не само собственото си лично пространство, а и тяхното. Умение, за което сега, в ретроспекция, Корделия му завиждаше.

Извади от джоба си визитка, написа няколко думи от обратната ѝ страна и я подаде на Оливър.

— Потърси този лекар, ако решиш да се отбиеш в клиниката и да направиш дарение. Доктор Тан, главният ми бетански специалист. Той знае за какво става въпрос. Когато си готов, господин Джоул.

Джоул взе предпазливо визитката и я разгледа подробно.

— Ясно. — Пъхна я в джобчето на ризата си и я потупа през плата, сякаш да се увери още веднъж, че е на сигурно място. — Това е изключителен подарък. Никога не бих се сетил за такова нещо.

— И аз стигнах до това заключение. — Корделия избърса устни със салфетката. — Е, помисли си добре.

— Едва ли бих могъл да мисля за нещо друго, дори да исках. — Усмивката му беше хем щастлива, хем крива. — Благодаря ти, че не ме застреля с това предложение в работно време, между другото.

Тя козирува с усмивка.

Той се взря в нея, погледът му се стопли.

— Ха… Това е вторият път, когато един Воркосиган обръща живота ми надолу с главата и го засилва в неочаквана посока. Защо ли не съм изненадан.

— Първият път е бил, когато, хм, когато Арал си е паднал по теб?

— Направо падна върху мен, отнесе ме. Все едно ме удари падаща сграда. Не сграда, която се срива, а която пада от небето.

Корделия се усмихна широко.

— Чувството ми е познато. — Тя го измери с поглед, завладяна от прежно любопитство. — Арал говореше с мен за всичко, аз бях единствената, с която можеше да сподели за тази страна от живота си… докато не се появи ти. Но за началото на връзката ви избягваше да говори. В империята цареше мир, Майлс беше на сигурно място в Академията, политическото напрежение беше стигнало най-ниската си точка от години — не че това продължи дълго, — аз заминах да се видя с майка на Бета, а Арал страдаше заради поредното си несподелено увлечение, но при него това се вписваше в границите на нормалното. Когато се върнах, вие двамата вече бяхте заедно, а бедния Илян заварих в нервна криза — като самоубиец на покрива, когото да спасявам със сладки приказки. — Лоялният до смърт шеф на сигурността едва не се бе разплакал от облекчение — е, физиономията му се пораздвижи от силни емоции, което си беше невиждан феномен, — когато откри в нейно лице спокоен съюзник, а не разгневена съпруга. „Знаех, че Арал е бисексуален, още когато се омъжих за него. А той знаеше, че съм бетанка. Мелодрамата никога не е била на дневен ред, Илян.“ — Единствената изненада беше как изобщо сте преодолели бараярските си предразсъдъци.

Спомен за нещо забавно раздвижи изразителното лице на Джоул.

— Ами… боя се, че ще го сметнеш за много по-бараярско, отколкото бетанско. Със сигурност включваше много по-малко приказки, отколкото е по бетанския вкус, и не съжалявам за това. Стандартният период за разсекретяване все още е петдесет години, нали? Основателно изискване, ако питаш мен.

Корделия се изкиска.

— Добре тогава, забрави.

Джоул кривна глава.

— А той имал ли е много, ъъ, несподелени увлечения? Преди мен?

— Би трябвало да разменя тази информация срещу нейна равностойна… — Джоул на свой ред махна в смисъл „добре тогава, забрави“ и Корделия се усмихна, — но ще се смиля над теб. Не, макар столицата да беше пълна с красиви офицери, той гледаше на тях като на прекрасен залез или като на хубав кон, наслаждаваше им се абстрактно. Не пропускаше да назначи интелигентен офицер, а ако в добавка е и от красавците, толкова по-добре. Колкото до офицери с изключителна сила на характера, такива рядко се задържаха на Бараяр, повечето търсеха приключения в космоса. А да открие и трите качества в един човек…

Джоул размаха отново ръка, но Корделия го спря с категоричен жест.

— О, дръж се прилично. За пръв път те видя, когато ти връчи онзи медал, нали така? Вече беше чел докладите за орбиталния инцидент, изчел ги беше подробно — винаги го правеше преди награждаване, — както и предишните ти доклади. Ако не друго, ти току-що беше спестил на императора необходимостта да търси заместници на стотина мъже с изключително скъпа професионална подготовка. — Нищо чудно, че Арал го беше назначил при себе си незабавно, веднага щом бумащината и лекарите на Джоул го позволиха. Другото назначение се бе случило доста по-късно.

Джоул изкриви физиономия.

— Това винаги ми се е струвало странно. Да те наградят за действия, които почти не си спомняш. По онова време хипоксията вече си казваше думата. Да не говорим за тежката кръвозагуба. Или така поне заявиха по-късно военните лекари. А аз си мислех само за едно — ами ако се наложи пак да го направя, а не си спомня как? — Устните му се извиха в закъсняла усмивка. — Боже, бил съм млад, нали?

— Беше достатъчно стар. Както и всички ние, предполагам. — След миг тя добави с любопитство: — Хрумвало ли ти е, че си моносексуален, преди Арал?

Той сви рамене.

— Ако не броим експериментите на четиринайсетгодишна възраст. Излизал бях с жени, доколкото кариерата ми на онзи етап го позволяваше. Но нещо не беше както трябва. След Арал реших, че вече знам защо не се е получавало. — Хвърли поглед към нея изпод дългите си мигли. — В началото ти буквално ме хвърляше в ужас. Мислех, че рано или късно главата ми ще се озове в торба.

— Мда, мина известно време, докато те убедя в миролюбивите си намерения.

— А аз разбрах какво представляват прословутите бетански разговори на графинята. Преди това не се бях възприемал като наивно провинциално момченце.

Корделия се изкиска.

— На колонията Бета си имаме обици за тази цел. Обици, които се продават във всеки бижутериен магазин.

— Ха. Напомни ми да ти разкажа за сводника на хермафродити, когото срещнах по време на третото си пътуване като военен ескорт. Без твоето обучение бих пропуснал… ами, една крайно забележителна седмица. — За миг сякаш го обхвана палаво настроение при този очевидно любим спомен. Отдавна не беше виждала такова изражение на лицето му. Не беше загадка защо през последните три години и двамата караха на автопилот, но сега изведнъж се запита кога това се е превърнало в навик.

— Радвам се, че беше успял да превъзмогнеш своята, хм, срамежливост, преди да дойдеш при нас на Сергияр.

— Изминалите години и капитанстването вероятно са помогнали.

— Е, нещо определено е помогнало. — Тя килна глава закачливо, но и приятелски. Мълчание се възцари помежду им, подправено с напрежение.

Той завъртя между пръстите си столчето на чашата, после я погледна в очите.

— Това няма да е лесно, нали? Нито просто.

— Никога не е било. Не виждам защо да е сега.

Смехът му беше тих, но искрен.

Поседяха още малко в ресторанта, разговорът им се насочи към работата — а покрай колонията Хаос, както Корделия обичаше да нарича Сергияр, разговорите за работа никога не свършваха, — после се изправиха едновременно. Той не ѝ предложи ръката си, макар че би могъл, предвид че го беше правил на подобни места неведнъж, а тя не скъси излишно разстоянието помежду им. Помогна ѝ да се настани в наземната кола, която я чакаше отпред. Когато автомобилът потегли, Корделия се извърна да го погледне през прозореца — Оливър вървеше към своето возило, но се обърна и ѝ махна с усмивка миг преди колата ѝ да завие. На спускане ръката му докосна за миг джобчето на ризата.

Корделия долавяше объркването му, и нищо чудно — самият Оливър открай време трудно прикриваше чувствата си. Мама му стара, този човек заслужаваше да бъде обичан… Но и да си беше създал нови връзки след кончината на Арал, не беше споделил за тях с нея, не беше и длъжен. Ако опитите ѝ да се прави на сватовница по бараярски не се бяха проваляли неизменно през годините, сигурно би се изкушила да се намеси. А и Арал несъмнено бе имал своите основания да не прибегне към помощта ѝ, докато бе ухажвал Оливър. Но Оливър беше… сложен. „Нали точно затова му подхвърлих тази идея“ — напомни си тя.

Колата влезе в завоя и високата му самотна фигура се изгуби от погледа ѝ.