Джек от сенките

8

Той откъсна първите няколко страници от разпечатката и ги разпръсна върху масата. Принтерът продължаваше да трака равномерно, в такт с шума на дъжда зад прозореца.

Джек протегна ръка към машината и откъсна следващия лист. Плъзна поглед по съдържанието му и го остави при другите.

Откъм прозореца се чу тихо подраскване. Той вдигна рязко глава, а ноздрите му затрептяха развълнувано.

Нищо. Там нямаше нищо.

Запали цигара и пусна клечката на пода. Извървя няколко крачки. Погледна часовника. Пламъчето на свещта в свещника на стената затрептя и на пода безшумно падна капка восък. Той застана до прозореца и се заслуша в свистенето на вятъра.

Ключалката изщрака. Джек се обърна и втренчи поглед във вратата. В стаята влезе едър мъж и го огледа.

— Доктор Сенкин — кимна той и разкопча сакото си.

— Доктор Квилиан.

Мъжът окачи сакото на закачалката зад вратата, извади шарена кърпа и се зае да бърше очилата си.

— Как сте?

— Благодаря добре. а вие?

— Чудесно.

Доктор Квилиан затвори вратата, а Джек се върна при принтера.

— С какво се занимавате?

— Разпечатвам някои неща за статията, за която ви говорих преди няколко седмици — ако си спомняте.

— Ясно. Съвсем скоро научих за вашите занимания тук — той махна към машината. — Всеки път, когато някой се откаже, вие бързате да заемете компютърно време.

— Така е. Държа връзка с всички от списъка.

— Напоследък доста хора са отпаднали от него.

— Трябва да е заради грипната епидемия.

— Ясно.

Джек извади пакета с цигари. Тъкмо се готвеше да запали, когато машината спря да трака. Той откъсна последните страници и ги постави върху другите на масата.

Доктор Квилиан го последва.

— Може ли да погледна какво имате тук? — попита той.

— Разбира се.

— Нищо не разбирам — каза Квилиан след като прегледа няколко страници.

— В противен случай щях да съм доста изненадан. Първо трябва да бъдат преведени.

— Джон — рече другият, — трябва да призная, че много ме озадачавате напоследък.

— Ако ви трябва компютърът, вече свърших — отвърна Джек и се зае да прибира листата.

— Доста мислих по вашия случай. От колко време работите при нас?

— От около пет години.

Зад прозореца отново се разнесе някакъв странен шум. И двамата завъртяха глави.

— Какво беше това?

— Нямам представа.

— Та мислех си — продължи доктор Квилиан, — че винаги успявате да намерите време за онова, което ви интересува.

— Така е. Признавам.

— Дойдохте в отдела с чудесни препоръки и действително се оказахте изявен специалист по културата на Тъмната страна.

— Благодаря ви.

— Не го казвах като комплимент.

— О, така ли? — Джек се засмя, но не откъсваше поглед от последната страница на разпечатката. — А като какво?

— Джон, имам странното усещане, че не сте този, за когото се представяте.

— В какъв смисъл?

— В графата „място на раждане“ на вашата молба за постъпване на работа тук е отбелязан град Нови Лайдън. Но както се оказа подобно лице не се е раждало там.

— Виж ти? И кой хвърли светлина върху този въпрос?

— Доктор Уедъртон наскоро се отбил там.

— Аха. Това ли е всичко?

— Ако се изключи широко известният факт, че нерядко са ви срещали в компанията на съмнителни лица, съществуват известни съмнения относно валидността на вашата научна степен.

— Отново Уедъртон?

— Източникът няма значение. По-важни са изводите. Пак повтарям — имам съмнения, че не сте този, за когото се представяте.

— И защо избрахте този момент и тази вечер за да споделите съмненията си?

— Семестърът свърши, научих, че се каните да ни напускате. А и днес е последният ви час при компютъра. Исках да разбера какво смятате да вземете със себе си и — евентуално — къде ще го отнесете.

— Добре, Карл — въздъхна Джек. — Да речем, призная, че наистина съм се представял за друг човек. Какво от това? Нали сам казахте, че съм експерт по моята специалност. И двамата знаем, че имам известна популярност като лектор. Каквото и да е изровил Уедъртон — има ли значение?

— Трябва да зная истината, Джек. Да нямате проблеми със закона? Мога ли с нещо да ви помогна?

— Не. Нямам никакви проблеми.

Квилиан пресече стаята и се отпусна на кушетката.

— Никога не съм виждал някой от вас отблизо — промърмори той.

— За какво говорите?

— Че вие не сте нормално човешко същество.

— А какво съм тогава?

— Обитател на Тъмната страна. Така ли е?

— Защо да е така?

— Защото ако съм прав, следователно подлежите на преследване от закона. При определени обстоятелства.

— Да речем, че сте прав. На лице ли са споменатите обстоятелства?

— Може би — отвърна Квилиан.

— А може би не. Какво всъщност искате?

— За сега единственото, което ме интересува, е вашата истинска самоличност.

— Стига ви, че познавате мен — отвърна Джек и посегна към куфара.

Квилиан поклати глава.

— Не мисля, че ви познавам. Нещо повече, напоследък една идея за вас не ми дава покой. Ако предположим, само за момент, че вие наистина сте обитател на Тъмната страна, емигрирал при нас, въпросът с вашата самоличност все пак остава открит. В тъмната половина на света съществува една личност, която доскоро смятах че притежава само митологична стойност. Питам се, би ли дръзнал този легендарен крадец да се прехвърли на Дневната страна? И ако го стори, каква ще бъде причината? Възможно ли е Джонатан Сенкин да е простосмъртният прототип на Джек от Сенките?

— Дори и да е така — какво? — попита Джек и погледна с крайчеца на окото към прозореца, където бе зърнал някакво движение. — Нима ще наредите да ме арестуват? — продължи той като се изправи и пристъпи нехайно вляво, надявайки се Квилиан да го проследи с поглед.

— Тъкмо това възнамерявах да сторя.

Едва сега Квилиан погледна към прозореца и онова, което видя притиснато към стъклото, го накара да изругае уплашено.

— Надявам се, че поне сте въоръжен?

— Нямаше как иначе — отвърна другият, извади малък пистолет от джоба си и го насочи.

Бих могъл да го замеря с куфара и да взема първия рунд с известен риск. Може и да се окаже излишно, ако спечеля малко време и се приближа до светлината.

— Чудно, че дойдохте сам, след като сте имали подобна идея. Дори и да разполагате с необходимата власт за да извършваше арести в пределите на академичното градче…

— Не съм казвал, че съм сам.

— Позволете ми да се усъмня в думите ви — продължи Джек и отново пристъпи към трепкащата светлина. — Аз пък твърдя, че сте сам. Познавам ви достатъчно за да зная, че предпочитате да решавате подобни проблеми без чужда помощ. Може би просто искате да ме премахнете — без излишни свидетели. Или пък се надявате да спечелите нещо от признанията ми. Не, по-скоро първото, защото изглежда никак не ме обичате. Макар да не ми е известна причината.

— Боя се, че надценявате способностите си да пробуждате неприязън в околните, както и моите наклонности към насилствени методи. Не, вече уведомих управата и полицията е на път към тази стая. Намерението ми беше само да ви задържа до тяхното пристигане.

— Изглежда сте чакали последния възможен момент.

Квилиан махна със свободната си ръка към куфара.

— Имам подозрението, че проектът, на който отделихте толкова много време през последните няколко седмици, ще се окаже твърде далеч от социалните науки.

— Вие сте твърде мнителен човек. Сигурно знаете, че законът забранява да се арестуват хора, срещу които не съществуват доказателства.

— Да и затова изчаквах. Обзалагам се, че необходимите ни доказателства ще открием тъкмо във вашия куфар. Забелязал съм, че когато става дума за обществената безопасност, законът позволява известни своеволия.

— Виж, тук май сте прав — отвърна Джек и се завъртя така, че светлината го удари право в лицето. — Аз съм Джек от Сенките! — извика неочаквано той. — Господарят на Сенчестата Обител, крадецът, който се движи безшумно под покривалото на сенките! Аз бях обезглавен в Иглес и възкръснах отново в Торните Ями на Гливе. Аз съм онзи, който посмя да наруши Пакта и да фалшифицира едно от имената в Книгата на Древните. Аз бях затворникът в диаманта. Аз надхитрих господаря на Високия Зандан и ще се върна, за да му отмъстя. Аз съм най-страшният противник за всички мои врагове. Сега, когато ти разкрих името си, ще посмееш ли да ме заловиш, жалка отрепко?

Квилиан го гледаше изумен, зяпнал от изненада. В този момент прозорецът изтрещя, свещта угасна и в стаята нахлу боршинът.

Квилиан се завъртя и втренчи ужасен поглед в подгизналото от дъжда чудовище, което се носеше през стаята. От устата му се откъсна нечленоразделен звук и той замръзна като парализиран. Джек пусна дръжката на куфара, измъкна шишенцето с киселина и го отпуши. След това запрати съдържанието му право в лицето на зловещото създание и без да губи ценно време, за да проследи резултата от действията си, грабна отново куфара и заобиколи чевръсто Квилиан.

Тъкмо стигна вратата, когато чудовището нададе първия си болезнен вик. Джек изхвърча в коридора, обърна се, заключи вратата и дръпна дъждобрана на Квилиан от закачалката на стената.

Беше преодолял половината от стъпалата към долния етаж, когато над него се разнесе изстрел. Веднага след него последваха и други, но Джек вече бе навън, наметнат с дъждобрана и прескачаше ловко дъждовните локви, така че не можа да ги чуе. Гръмотевиците също ги заглушаваха. Съвсем скоро, помисли си той, ще чуя воя на сирените.

Обладан от буреносни мисли, той ускори крачка.

От една страна времето му помагаше, от друго го възпрепятстваше.

Движението по улиците почти бе замряло, но затова пък повърхността им бе твърде хлъзгава, за да позволява поддържането на скоростта, която желаеше. Повечето минувачи се бяха прибрали на сухо, зад прозорците на сградите трепкаха мъждукащи свещи. Небето беше съвсем мрачно. Ако не друго, поне имаше идеална възможност да се сдобие с някое превозно средство без особени затруднения.

Да напусне града нямаше да е никак трудно, виж другояче стоеше въпросът с измъкването от бурята. Изглежда стихията следваше неговата посока — един от маршрутите, които бе избрал и запаметил в най-малки подробности отдавна, като най-подходящ за завръщането му в страната на мрака. При други обстоятелства сигурно щеше да посрещне със задоволство смрачаващото се небе и прогонването — поне за известно време — на нетърпимата жега. Ала точно сега бурята го забавяше, принуждаваше го да кара бавно и да бъде внимателен. Пътят буквално плуваше във вода, силният вятър люшкаше непрестанно купето, а честите светкавици го заслепяваха.

Не след дълго пътят бе преграден от полицейски кордон и знаци, отбиващи движението от магистралата. Малко по-нататък, зад завесата на дъжда се мярна сцена от заключителния етап на пътна катастрофа — три смачкани коли, линейка с мигащи лампи и зейнали врати и носилки, на които тъкмо товареха пострадалите.

Джек завъртя копчето на радиото, но улавяше само пращене. Запали цигара и смъкна лекичко прозореца. Завъртени от вятъра, няколко капки проникнаха вътре и го удариха по лицето. Въздухът беше студен, димът от цигарата излиташе бясно навън. Той всмукна няколко пъти и се помъчи да се успокои — последните няколко часа бе живял под постоянно напрежение.

Изминаха немалко часове преди бурята да утихне, а дъждът да се превърне в кротък ръмеж. Дори небето започна лекичко да просветлява. Колата се носеше по мокрия път през поле. Мислите му постепенно го върнаха назад, към годините, които бе преживял на Дневната страна. Какво всъщност постигнах? — запита се Джек, но така и не успя да намери отговор.

Поне няколко години му бяха необходими докато привикна с обстановката, откри поле за действие, снабди се с нужните документи и дори натрупа преподавателски опит. След това на дневен ред дойде въпросът с намирането на подходяща работа в университета, който разполагаше с машинни средства за обработка на огромни пакети информация. Джек посвети цялото си свободно време за да се научи да борави с компютрите и едва след това пристъпи към изпълнение на отдавна замисления план. Най-много усилия му отне изработването на алгоритъм за обработка на информацията. Имаше и немалко провали, които забавяха съществено работата.

Но този път, този път бе толкова близо до успеха, че почти бе в състояние да го подуши. Този път знаеше, че е само на една протегната ръка от отговорите, които търсеше.

А ето, че сега трябваше да бяга, с куфар пълен с материали, чието съдържание така и не бе успял да прегледа. Напълно възможно бе да се е провалил отново и да се завръща сред враговете си без оръжието, което бе търсил. Ако е така, значи само бе отложил с няколко месеца присъдата, която тегнеше над главата му. Но не можеше да остане — защото тук също си бе създал врагове. Хрумна му, че може би трябва да извлече поука от всичко това, някакво прозрение, което можеше да му разкрие повече за него самия, отколкото за враговете му. И да имаше такова, засега му избягваше.

Ако беше останал още съвсем малко… Само колкото да прегледа получените резултати и да ги подложи на още един анализ. Не, часовникът бе отброил последните минути от престоя му на Дневната страна. Дори и да се връщаше с меч в ръка, острието му почти сигурно щеше да е притъпено. Имаше и някои други неща, въпроси от личен характер, които би желал да разреши по съвсем друг начин. Клер, например…

Не след дълго дъждът се засили отново и облаците над главата му пак започнаха да се сгъстяват. Джек увеличи скоростта, съзнавайки, че пътят е все така хлъзгав и отново потърси някоя станция по радиото. Тук-там се чуваше тиха музика, прекъсвана от пращенето на статичното електричество в атмосферата. Все пак остави радиото включено, предпочиташе музиката, пред тишината.

Тъкмо завиваше нагоре по един хълм, когато започнаха да предават новините. Стори му се, че чу името си няколко пъти, но сигналът бе твърде слаб, за да различи подробностите. Беше съвсем сам на пътя. От време на време се обръщаше назад или поглеждаше в огледалото, сякаш се опасяваше от появата на преследвачи. Най-много се ядосваше, че бе позволил на най-обикновени простосмъртни да осуетят плановете му. Докато се спускаше по отсрещния склон на хълма забеляза, че завесата на дъжда се е изместила далеч наляво, където все още святкаше. В небето не се виждаха никакви самолети и Джек отправи горещи благодарности към Бога на Бурите. Той запали нова цигара, откри една станция, където звукът бе достатъчно ясен и зачака следващата емисия на новините. Но този път въобще не споменаха името му. Спомни си онзи отдавна отминал ден, когато се бе надвесил над една прясна дъждовна локва и бе обсъдил окаяното си положение със собственото си отражение. Помъчи се да си представи онзи Джек — отслабнал, измършавял и изтощен, гладен, премръзнал и вмирисан на нечистотии. Едва ли настоящото му положение можеше да се сравнява с тогавашното — освен лек глад в момента не чувстваше нищо друго. Но все пак каква част от онзи Джек се бе съхранила непокътната? Беше ли се променил през изминалите няколко месеца, докато живееше в един напълно различен свят? Тогава трябваше да бяга от Западния Полюс на Света, да полага неимоверни усилия за да остане жив, да надхитри преследвачите си и да се добере до Здрача. А ето, че сега бягаше от Източния Полюс и отново към Здрача. Пришпорван от омраза и любов, подтикван от жаждата за мъст, която пламтеше в сърцето му, топлеше го и го хранеше със сила. Виж, тази жажда не го бе напуснала дори за миг. Беше узнал много неща за живота и науката на дневните, но те с нищо не бяха променили човека, който се бе надвесил над онази локва, за да размени няколко думи с отражението си.

— Морнингстар — заговори той като спусна прозореца и се обърна към мрачното небе, — след като чуваш и знаеш всичко, чуй и това: Аз не съм по-различен от последния път, когато разговаряхме.

Той се изсмя.

— Това добре ли е, или не? — продължи не след дълго. Сетне затвори прозореца и потъна в размишления върху последния въпрос.

Беше забелязал известни промени в хората край него, по време на своя престой в университета. Най-вече в някои от студентите, което бе съвсем естествено, в онзи краткотраен период между подрастването и съзряването. Колегите му също понякога променяха отношенията си — някои се караха, други се сдобряваха. Виж, той си бе останал съвсем същият. Дали отговорът на този въпрос не се крие в моята природа? — запита се той. Може би тъкмо в това се състои разликата между дневните и тъмните? Те се променят, а ние не. Важно ли е това? Вероятно, макар да не виждам за какво. Ние не се нуждаем от промени, което определено не може да се каже за тях. Но защо? Заради разликата в продължителността на живота? Заради различните мирогледи? Сигурно е и едното и другото. Какъв всъщност е смисълът на промяната?

След още няколко емисии, в последната от които съобщиха, че го издирват като опасен престъпник, Джек сви по един страничен и запустял път. Малко по-нататък спря, запали огън и изгори в него всички улики, които можеха да насочат към неговата личност. Докато документите му се превръщаха в пепел, той извади нова карта за самоличност от един плик и я прибра в портфейла си. Беше я приготвил за подобен случай още преди няколко семестъра. За всеки случай накрая разбърка пепелта, за да се увери, че нищо не е останало. Събра я в дъждобрана на Квилиан, отнесе я до едно дере и я хвърли долу в мътната вода. Докато крачеше обратно към колата, хрумна му, че няма да е зле, ако я смени с друга при първа възможност.

Отново излезе на магистралата и пое в предишната посока. Мислите му неусетно се върнаха към събитията от последните няколко часа. Не се съмняваше, че боршинът е убил Квилиан. Полицията бе известена за срещата между двамата, а Пойндекстър без съмнение щеше да потвърди, че го е срещал наблизо около предполагаемия час на престъплението. Клер и много други щяха охотно да излеят неприязънта си към него. Изводът се налагаше от само себе си. Макар че със сигурност би премахнал Квилиан, ако това се налагаше, той изпитваше негодувание, че отново е обвиняван за нещо, което не беше извършил. Положението напомняше за неблагоприятната развръзка от последното му посещение в Иглес и той неволно разтърка шията си на мястото, където върху предишното му тяло се бе стоварило острието на секирата.

Питаше се, дали със замъглено си от болка съзнание боршинът не беше сбъркал Квилиан с него — или своевременно бе забелязал измъкването му. Всичко зависеше от степента на уврежданията, които Джек бе предизвикал. За съжаление, нямаше никаква представа за възстановителните способности на зловещото създание. Не беше изключено и в този момент да го следва някъде отдалеч. Интересно, дали Повелителя на Прилепите го бе изпратил, или боршинът бе тръгнал сам, подтикван от заложената в него омраза? Всички тези нерадостни мисли го накараха да потрепери зиморничаво и да натисне педала.

Върна ли се веднъж, това едва ли ще има значение.

Само дето не беше напълно сигурен.

В следващото градче, което прекоси, взе друга кола. Беше съвсем близо до Здрача.

От няколко часа седеше с кръстосани крака на върха на един невисок хълм и четеше. Дрехите му бяха покрити с прах, под мишниците му се бяха образували огромни тъмни кръгове, ноктите му бяха почернели от мърсотия, а клепачите му непрестанно се спускаха уморено. Той въздъхна и си отбеляза нещо в разтворения на коленете му бележник. Над далечните планини на запад проблясваха бледи звезди.

Беше изоставил последната кола преди няколко левги на изток от хълма и бе продължил пеша. Малко по-нататък пресече онази невидима граница, където съперничещите си Сили бяха сключили примирие и продължи напред, стиснал куфара в ръка. Избра върха на хълма, защото винаги се чувстваше по-спокоен на високо. През цялото пътуване бе подремнал само веднъж, съвсем за кратко, но въпреки огромното си изтощение не посмя да заспи, преди да напусне царството на хората. Едва тук, на хълма си позволи да се отпусне.

Той продължи да прелиства намръщено страниците, натъкна се на поредния интересен факт и го нанесе при останалите бележки.

Изглежда бе на път да потвърди първоначалните си предположения. Само да се получи…

Хладен ветрец се издигна нагоре по склона на хълма, носейки със себе си ухания, които почти бе забравил в градовете на хората. Далеч назад бе останала градската глъчка, шумът и развълнуваните въпроси на лекционните зали, ярката постоянна светлина, скучните срещи, монотонния брътвеж на машините. Само листовете в ръцете му напомняха за онзи живот. Той вдъхна от мириса на вечерта, а бележките, които бе подредил встрани неочаквано подскочиха към очите му и ускориха мислите му като поема, в чието съдържание внезапно е вникнал.

Точно така!

Очите му обгърнаха небосвода и откриха ярката, немигаща звезда, която го пресичаше.

Той скочи развълнувано, забравил за умората. Пресегна се и изрисува един символ в праха. После посочи с пръст спътника и прочете думите, които бе изписал в бележника.

В първия миг не се случи нищо.

После спътникът застана неподвижно.

Джек продължи да го сочи с пръст, без да промълви нито дума. Спътникът започна да расте и да блести все по-ярко.

Накрая пламна като падаща звезда и изчезна.

— Една ново предзнаменование — обяви той и се усмихна.