Джек от сенките

7

Първите признаци за неговото бавно приближаване той почувства някъде към средата на семестъра. Как стана това — не можеше да каже със сигурност. В тази страна изглежда бе ограничен в сетивните средства, които притежаваха всички останали. И все пак усещаше, че то го търси — прокрадва се, опипва навсякъде, прикрива се, дори изчезва за известно време, за да продължи отново. Нямаше никаква представа за истинската му природа. Единственото, което знаеше със сигурност бе, че то непрестанно скъсява дистанцията помежду им.

След като напусна общежитията, той пое надолу по главната улица, изброи осем пресечки и сви в деветата, на която бе разположен и Бункера. Наоколо се издигаха многоетажни сгради с тесни прозорци, като цепки в машините за кредитни карти, а движението бе толкова оживено, че задименият от изгорели газове въздух оставяше неприятен горчив вкус в устата. По тротоара се въргаляха празни метални кутии от бира и смачкани стари вестници. Пространството между сградите бе натъпкано с боклуци. Въздухът внезапно бе разцепен от тътена на един пътнически самолет, който се спускаше към летището. Но най-непоносимо бе слънцето, застинало за вечни времена в небето, то сякаш го приковаваше към нагорещения паваж с безмилостните си лъчи. Няколко хлапета играеха край водната помпа на следващия ъгъл, но когато ги наближи спряха и го изгледаха с подозрение. Той захвърли цигарата си в ручейчето, което се стичаше край бордюра и я проследи с поглед, докато се изгуби в канала. Поне тук, в близост до постоянно течащата помпа, въздухът бе малко по-прохладен.

Толкова много светлина и никаква сянка, помисли си той. Странно, как никой не го забелязва. Къде ли точно съм изгубил моята?

Известна промяна настъпваше на местата, където светлината бе мъжделива. Тогава му се струваше, че светът е изгубил, или възвърнал някое свое качество. Някаква неотменна част от природата на реалността, от подлежащото чувство за обща взаимозависимост и взаимосвързаност, която се губеше под яркия блясък на деня. В опразненото място изникваше някаква неясна тревога. Сякаш сенките се опитваха да го заговорят, или да го извикат от света на небитието, където бяха прогонени. Именно благодарение на тях когато влезе в бара знаеше, че онзи, който го търси, вече е съвсем близо.

Горещината на постоянния ден остана назад, веднага щом се спусна в търбуха на Бункера. Поти веднага зърна черната й коса и мургавите й бузи, озарени от светлината на трепкащата свещ. Докато си проправяше път между масите той за първи път, откакто бе излязъл от лекционната зала, почувства известно отпускане.

Вмъкна се в сепарето до нея и се усмихна.

— Здрасти, Клер.

Тя вдигна изненадано глава и го погледна ококорено.

— Джон! Винаги го правиш.Появяваш се изневиделица.

Той продължи да се усмихва, докато разглеждаше познатите нежни черти, розовите точици, оставени от очилата, пухкавината под очите й, стръкчетата коса, спуснали се до веждите й.

— Като търговски представител, нали? — отвърна той. — Ето го и келнерът.

— Бира.

— Бира.

И двамата въздъхнаха едновременно, облегнаха се назад и се заоглеждаха.

Не след дълго тя се разсмя.

— Ама и годината си я биваше! — обяви на висок глас. — Радвам се, че семестърът свърши!

Той кимна.

— Толкова голям курс май не сме имали.

— Че и невърнатите книги…

— За всичко са виновни ония от административния — рече той. — Изпрати им списък на студентите, които…

— Да не мислиш, че ще се втурнат да си плащат глобите.

— Някой ден ще почнат да ти искат ръкописи. Като дойдат, покажи им картоните им поискай първо да си платят глобата.

— Брей, хубава идея! — възкликна тя.

— Естествено. Потрябва ли им нещо, ще ти върнат парите с лихвите.

— Май си изпуснал призванието на своя живот, след като се премести в антропологията. Трябваше да станеш администратор.

— Отидох там, където винаги съм искал да бъда.

— Защо го казваш в минало време?

— Не зная точно.

— Какво се е случило?

— Нищо особено.

Само дето чувството не го напускаше. Близо беше.

— Нещо не е наред с договора ли? — настояваше тя.

— Не. Никакви проблеми.

Напитките пристигнаха. Той вдигна чашата си и отпи. Протегна крака под масата и неволно докосна нейните. Тя не се отмести, дори не трепна. Не се притесняваше от подобни неща. Сигурно и с другите е така, помисли си Джек. Привлекателна жена, но много напира да се омъжи. Преследва ме почти целия семестър. След някой и друг ден…

Той прогони тази мисъл. Ако я беше срещнал по-рано можеше и да се ожени за нея. Не страдаше от никакви скрупули и нямаше да му е трудно да я остави, когато се наложше да се върне обратно.

— Измисли ли нещо за ваканцията? — попита го тя. — Нали обеща?

— Не съм мислил. Зависи от едно изследване, което съм подхванал.

— И докъде си стигнал с него?

— Ще ти кажа когато поработя малко с компютъра. Запазих си време.

— Скоро?

Той погледна часовника си и кимна.

— Толкова скоро? Ако нещата тръгнат добре…?

— Тогава другия семестър няма да ме има.

— Ами договорът…

— С него всичко е наред. Само дето не го подписах. Поне засега.

— Веднъж спомена, че Квилиан не те харесвал.

— Така е. Той е старомоден. Мисли, че прекарвам твърде много време при компютрите и твърде малко в библиотеките.

Тя се усмихна.

— Аз също.

— Знаеш, че съм достатъчно популярен като лектор, за да се безпокоя за мястото си.

— Тогава защо отказа да подпишеш договора? Да не очакваш, че ще ти вдигнат заплатата?

— Не — отвърна той. — Готов съм да се обзаложа, че щеше да ми откаже, ако го бях помолил за ваканция. Виж, тогава със сигурност щях да му кажа да си пъхне договора… Защо да го подписвам, след като сега изследванията са е по-важни за мен. Все пак щеше да ми е приятно, ако му го бях казал за договора…

Тя сръбна от бирата.

— Няма да отречеш, че си се хванал с нещо важно.

Той вдигна рамене.

— Как беше семинарът? — помъчи се да смени темата.

Тя се разсмя.

— Не зная причината, но изглежда си гвоздей в супата на професор Уедъртон. Почти цялата си лекция посвети на разгромяването на твоя курс „Обичаи и философия на Тъмната страна“.

— Вярно, че не споделяме едно мнение по доста въпроси. Но той никога не е посещавал Тъмната страна.

— Намекна, че ти също не си го правил. Съгласен е, че обществото там е на феодален стадий и че някои от местните владетели вярвали, че притежават абсолютна власт над всичко в пределите на техните царства. Затова пък отхвърли категорично предположенията, че били обединени в някакъв Пакт, създаден въз основа на предпоставката, че небето щяло да падне, ако не поддържат нещо като Щит с помощта на съвместни магични усилия.

— Ако не е така, какво пази живота на онази страна на света?

— Някой зададе този въпрос и професорът отвърна, че проблемът бил за физиците, а не за социолозите. По негово лично мнение ставало дума за някакъв особен газов слой във високите части на атмосферата, наподобяващ нашите силови завеси.

Той се изсмя презрително.

— Ще ми се поне веднъж да го закарам там. И приятелчето му Квилиан също.

— Зная, че си посещавал Тъмната страна — кимна тя. — Понякога дори си мисля, че връзката ти с нея е далеч по-силна, отколкото си склонен на признаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако можеше да се видиш сега, щеше да знаеш. Доста време ми отне, докато открия причината, но когато забелязах кое те прави толкова странен в места като това, казах си, че било повече от очевидно. Очите ти. Никога не съм виждала толкова чувствителни към светлината очи. В момента, когато влезеш в някое затъмнено място зениците ти стават огромни. Около тях остава съвсем тесен пръстен от бялото. Забелязах също, че очилата, които понякога носиш, са по-тъмни, отколкото са обикновените.

— Това е защото ми има нещо на очите. Изглежда се дразнят от светлината.

— Ами това казвам и аз.

Той й върна усмивката. Сетне изгаси цигарата и сякаш това бе уговорен сигнал, защото в същия миг от високоговорителя на стената се разнесе тиха, нежна мелодия. Джек си поръча още една бира.

— Предполагам, че Уедъртон е гръмнал няколко пъти и по възкресяването на мъртвите тела, нали?

— Аха.

Ами ако умра тук? — зачуди се той. Какво ще стане с мен? Ще ми бъде ли отказан достъп до Гливе и повторно завръщане?

— Какво те безпокои? — попита го тя.

— Защо мислиш, че нещо ме безпокои?

— Ноздрите ти затрепкаха. Освен това стискаш челюсти.

— Твърде много се вглеждаш в лицето ми. Ама и музиката тук и отвратителна.

— Обичам да те гледам — каза тя. — Хайде да свършваме и да отидем у нас. Ще ти изсвиря нещо друго. Искам да ти покажа едно нещо и да те питам за него.

— Какво е то?

— Предпочитам да изчакам.

— Хубаво.

Допиха си бирите и той плати. Веднага щом излязоха навън Джек почувства, че настроението му отново се разваля.

Изкачиха се по стълбите до третия етаж и влязоха в нейния апартамент. Още на прага тя замръзна и издаде нисък, гърлест звук.

Той я побутна лекичко, заобиколи я и влезе вътре. Спря в средата на стаята.

— Какво има? — попита я като се оглеждаше бдително.

— Сигурна съм, че не оставих стаята така. Тези хартии, разпилени по пода… а и креслото никога не стои там. И чекмеджето е отворено. Гардероба също…

Той се наведе над бюрото и разгледа внимателно ключалките за драскотини, но не откри нищо. След това пресече стаята и в мига, когато влезе в банята тя чу звук, който наподобяваше щракване на автоматичен нож.

След малко се показа, хлътна в другата стая, провери и нея и надникна в клозета. Когато се върна я попита:

— А прозорецът над масата отворен ли беше?

— Мисля, че да — отвърна разтреперано тя.

Той въздъхна. Огледа внимателно парапета и я осведоми:

— Сигурно вятърът е разпилял хартиите. Що се отнася до чекмеджето и вратата на гардероба, може и да си ги забравила отворени, когато си бързала сутринта. Така е станало и с креслото.

— Може и да си прав — кимна тя. — Но аз съм малко вманиачена на тема ред.

— А защо си нервна?

Тя се наведе и вдигна разпилените хартии.

— Откъде взе този нож? — попита го неочаквано.

— Какъв нож?

Тя блъсна вратата, обърна се и впери очи в неговите.

— Същият, който държеше в ръката си само преди минута!

Той протегна ръце и разпери пръсти.

— Нямам никакъв нож. Ако искаш, можеш да ме претърсиш. Ще видиш, че не съм въоръжен.

Тя заобиколи бюрото и затвори чекмеджето. Помисли малко, изтегли долното и извади някакъв пакет, увит във вестник.

— Защо съм нервна ли? — попита го тя. — Ето защо! Заради това.

Тя постави пакета на бюрото и развърза канапа, който го придържаше. Джек надникна през рамото й. Вътре имаше няколко много стари книги.

— Смятах, че си ги върнала!

— Тъкмо мислех да го направя…

— Такава беше уговорката.

— Искам да зная откъде ги имаш и по какъв начин си се сдобил с тях.

Той поклати глава.

— Освен това се споразумяхме, ако ги намеря да не ми задаваш точно тези въпроси.

Тя подреди книгите върху бюрото и посочи корицата на едно от тях.

— Сигурна съм, че това преди го нямаше. Петна от кръв, нали?

— Понятие нямам.

— Помъчих се да ги изтрия с влажен парцал. Това, което се показа отдолу наистина приличаше на засъхнала кръв.

Той вдигна рамене.

— Когато ти казах, че тези книги са били откраднати от шкафа в стаята за ценни издания и ръкописи ти ми предложи да ги намериш и аз се съгласих — продължи тя. — Приех също да запазя анонимността на човека, който го е направил. Никакви въпроси. И през ум не ми е минавало, че това ще бъде свързано с кръвопролития. Всъщност, не само петната ме накараха да се замисля за онова, което може да се е случило. Покрай този случай осъзнах колко малко всъщност зная за теб. Едва тогава обърнах внимание на очите ти и безшумния начин, по който се придвижваш. Някои говорят, че си имал доста познанства сред престъпните среди и това е обяснимо — написал си не една статия по криминология и преподаваш кратък лекционен курс за престъпността. Затова в началото не обръщах внимание на подобни приказки. Одеве те видях да се прокрадваш из стаята ми с нож в ръка — очевидно готов да го използваш срещу някой неканен гост. Нито една книга не може да се сравни с човешкия живот. Отказвам се от уговорката ни. Кажи ми какво си направил за да се сдобиеш с книгите!

— Не — отсече той.

— Трябва да зная.

— Ти си подредила тази малка сценка в стаята само за да ме изпиташ, нали?

Тя се изчерви.

А сега, предполагам, ще се опита да ме шантажира за да склоня да се оженя за нея, помисли си той. Стига да смята, че ме е хванала на тясно.

— Добре де — въздъхна той и се обърна към прозореца. — Открих човека, който бе откраднал книгите и разговарях с него. По време на краткия спор, който възникна, носът му пострада и той бе така невъзпитан да пусне няколко капки кръв върху книгите. Не можах да ги изчистя.

— О! — възкликна тихичко тя и той погледна внимателно лицето й.

— Това е всичко — приключи Джек.

След това пристъпи към нея и я целуна. Тя се отпусна в прегръдката му. Джек започна да масажира нежно раменете й гърба й и постепенно спусна ръце надолу. Когато стигна бедрата и тя започна да си разкопчава блузата реши, че планът за отвличане на вниманието е успял напълно.

— Прости ми — въздъхна тя.

— Няма нищо — кимна той и й помогна с копчетата. — Няма нищо.

По-късно, докато разглеждаше разпилените й по възглавницата коси и анализираше действията си от последния час той отново долови нарастващото присъствие, този път толкова близко, сякаш го наблюдаваха. Огледа стаята, но не забеляза нищо.

Заслушан в шума от улицата, той реши, че е време да се връща към главното си занимание. Най-много след още една цигара.

В този момент от небето се разнесе нов свръхзвуков грохот, който разтърси сградата и прозорците задрънчаха.

Небето постепенно се изпълваше с облаци, които скриваха слънцето, но почти не намаляваха светлината. Докато паркираше колата, Джек си даде сметка, че е подранил. Преди да излезе вдигна тежкия куфар от задната седалка. В багажника бе поставил три големи пътнически чанти.

Докато вървеше към далечния край на общежитията кой знае защо си спомни за Морнингстар. Без съмнение и в този момент оглеждаше света от върха на своята планина, слушаше песента на птиците и падащите камъни, шепота на вятъра, ромона на дъжда и грохота на светкавиците. Дали бе в състояние да следи всяко негово движение? Сигурно. Жалко, че не беше близо до него, за да се посъветва. Не, по-скоро щеше да го попита направо знае ли как ще завърши онова, което бе намислил.

Все още бе непоносимо горещо, но за негово облекчение от север полъхваше слаб ветрец. Въздухът миришеше на задаваща се буря. Общежитията бяха почти празни в този час. Джек мина покрай група студенти, които сравняваха записките си от лекциите, седнали на парапета на неголям фонтан. Двама от тях му бяха познати — сигурно бяха посещавали лекциите му по антропология на културите преди няколко години. Нито един от студентите не го поздрави.

Когато наближи Рибарника отнякъде чу да го викат.

— Джон! Доктор Сенкин!

Той спря, зърнал дребната, възпълничка фигура на един млад инструктор на име Пойндекстър. Махаше му от входа на Рибарника. Също като него малкото му име бе Джон, но когато се събираха да играят карти другите го наричаха по фамилия.

Джек направи усилие да се усмихне, докато другият бързаше към него.

— Здравей, Пойндекстър. Мислех, че си заминал на почивка.

— Уф, имам още изпити в лабораторията — оплака се инструкторът като дишаше тежко. — Излязох да пийна нещо разхладително и в мига, когато дръпнах вратата, осъзнах какво съм направил. Цялата ми връзка с ключове остана на бюрото. В сградата няма никой, дори чиновниците си тръгнаха. Сега чакам да мине някой от пазачите. Да си ги виждал наблизо?

Джек поклати глава.

— Не, аз също тъкмо пристигнах. Трябва да ти кажа обаче, че пазачите не разполагат с ключове за всички помещения. Твоята лаборатория не беше ли от другата страна на сградата.

— Ами да.

— Защо тогава не опиташ да влезеш през прозореца?

— Много е високо, няма да стане без стълба.

— Добре, да погледнем отвътре.

Пойндекстър прокара ръка по оредялата си коса и кимна.

Влязоха вътре и когато стигнаха вратата на лабораторията Джек извади връзка ключове от джоба си, избра един и го пъхна в ключалката. Бравата изщрака и вратата се отвори.

— Късметлия — подхвърли Джек.

— Откъде имаш ключ?

— Това е ключът от моя кабинет. Опитах с него и се получи. Казах ти, че си късметлия.

Лицето на Пойндекстър разцъфна в доволна усмивка.

— Благодаря ти — каза той. — Страшно ти благодаря. Бързаш ли?

— Не, май съм подранил.

— Тогава, позволи ми да те почерпя с кафе от автомата. Все още не съм изконсумирал времето за почивка.

— Хубаво.

Джек влезе в лабораторията и остави куфара на една от масите, докато Пойндекстър забърза по коридора да вземе кафе.

Някъде зад стената се разнесе приглушен звън. Навън ставаше все по-мрачно.

Не след дълго Пойндекстър се върна и Джек пое чашата димящо кафе, която му носеше.

— Как е майка ти?

— Добре е. Напоследък взе да излиза по-често.

— Предай й поздрави.

— Обещавам. Благодаря ти, задето си я навестил.

Двамата засърбаха горещото кафе.

— Ама наистина имам късмет, че мина наблизо — подхвърли след кратко мълчание Пойндекстър. — Сигурно в цялата сграда само нашите ключове съвпадат. Толкова бях отчаян, че и призракът да ми беше предложил помощта си, пак щях да приема.

— Какъв призрак?

— Не си ли чувал? Последната мълва. Видели някакво снежнобяло създание да се прокрадва през горичката и по покривите.

— И кога било това?

— Съвсем наскоро. Миналия семестър все разправяха за оная мутираща скала в Института по геология. Предишният някой пусна слуха, че във водата имало афродизиак. Все такива ще ги измислят. Някои хора просто ги сърби езика да разправят. Защо стана сериозен?

— Нищо, нищо. Вземи си една цигара.

— О, трогнат.

Някъде в далечината се разнесе грохот от гръмотевица. Миризмата в лабораторията пробуди в него неприятни спомени.

— Другия семестър оставаш ли? — попита го Пойндекстър.

— Май не.

— А, чух, че са те пуснали в отпуск. Поздравления!

— Не точно.

На лицето на другия се мярна безпокойство.

— Да не си решил да ни напускаш?

— Зависи — от някои неща.

— Може да ти прозвучи егоистично, но лично аз бих предпочел да останеш.

— Благодаря.

— Ще се обаждаш, нали?

— Разбира се.

Оръжие, мислеше си той. Трябва ми нещо по-ефикасно от това, с което разполагам. Но не мога да искам от него. Добре все пак, че се отбих тук.

Той дръпна от цигарата и погледна към прозореца. Небето продължаваше да се смрачава, стъклото бе помътняло от кондензираната влага.

Джек изгълта кафето, смачка чашата и я запрати в кошчето. След това изгаси цигарата и се изправи.

— Най-добре да бягам. Искам да стигна в Пешеходеца преди да завали.

Пойндекстър скочи и му подаде ръка.

— Желая ти успех — ако не се видим скоро.

— Благодаря. Ключовете.

— Какво?

— Ключовете, казвам. Защо не ги прибереш от бюрото — за всеки случай.

Пойндекстър се изчерви и посегна към връзката. После се изкиска.

— Вярно, за малко да повторя номера.

— Аха.

Джек вдигна куфара от масата.

— Довиждане — рече той. Навън небето се раздра от нова светкавица.

— До скоро.

Джек излезе и забърза към съседната сграда, която наричаха Пешеходеца. Пътем отскочи до лабораторията и открадна шишенце сярна киселина, като се постара да го запуши грижливо.