Джек от сенките

10

След като разреши всички гранични проблеми, включително и противоречията с Дрекхайм, като завладя неговото царство и го прибави към своето, а самия Барон изпрати на посещение в Торните Ями, Джек насочи вниманието си към Укрепения чифлик, дома на Полковника Който Никога Не Умираше. Не мина много време и се наложи чифликът да смени името си, а Джек влезе като победител в царството му.

От доста време двамата седяха в библиотеката на Полковника и пиеха от най-отбраното му вино.

Най-сетне Джек повдигна деликатния въпрос за Ивене и годежа й с избраника, сдобил се с предварително определеното възнаграждение за ръката й — Адския Пламък.

Полковника, чийто хлътнали бузи носеха симетрични белези, а червеникавата му коса се спускаше в немирен перчем чак до средата на носа, кимна над бокала с вино. Сетне премигна уплашено с бледите си очи.

— Ами, нали такава беше уговорката… — произнесе малодушно той.

— Не и според мен — отвърна Джек. — Доколкото разбрах, ставаше дума за задача, която стои пред мен, а не за състезание между различни страни.

— Трябва да признаеш обаче, че се провали. Така че, когато тук се появи друг кандидат, съгласен да ми осигури така желаната от мен цел, аз не можех да не…

— Можеше да изчакаш поне завръщането ми. В края на краищата щях да го открадна и да ти го донеса.

— Завръщането от Торните Ями отнема доста време. Не ми се щеше дъщеря ми да остане стара мома.

Джек поклати глава.

— Признавам, че съм напълно удовлетворен от последващото развитие на нещата — продължи Полковника. — Сега ти си могъщ Господар и дъщеря ми е твоя. Предполагам, че е щастлива. Аз пък се сдобих с Адския Пламък, който радва старините ми. Всеки от нас получи онова, за което мечтаеше…

— Не — спря го Джек. — Имам чувството, че никога не си ме харесвал за зет и че си се спогодил с Господаря на Високия Зандан за това как да се отървеш от мен.

— Аз никога…

Джек вдигна ръка.

— Казвам само, че имам такова усещане. Истината е, че не зная какво точно е станало — освен, че си разменил Ивене за Адския Пламък — нито ме интересува. В светлината на всичко това и най-вече като се има пред вид че сега сме роднини — независимо дали го желаеш, или не — ще ти позволя сам да се лишиш от живота си.

Полковника въздъхна и се усмихна.

— Благодаря ти — рече той и се осмели да вдигне очи. — Много мило от твоя страна. Опасявах се да не вземеш някое прибързано и повлияно от чувствата ти решение.

След което двамата отново отпиха от чашите.

— Значи ще трябва да си сменя името — произнесе Полковника.

— Още не — отвърна Джек.

— Защо, да не си променил намерението си?

— Не. Ще обмисля този въпрос по време на отсъствието ти.

— Благодаря ти — повтори Полковника. — Знаеш ли, никога досега не съм извършвал подобно нещо. Да ти е известен някой подходящ метод?

Джек потъна в размисъл.

— Казват, че с отрова не се усещало нищо — подхвърли той. — Ефектът разбира се е строго индивидуален и не е изключено да се получи неприятен обрат. Препоръчвам ти да опиташ с прерязване на вените във вана с гореща вода. Изпитана работа. Все едно, че си лягаш да спиш.

— Е, тогава ще го опитам.

— В такъв случай, позволи ми да ти дам няколко дребни, но полезни съвета — той се пресегна и стисна китката на Полковника. След това извади кинжала от пояса си. — Първо — продължи, като прие наставническия вид, който използваше по време на лекции, — не повтаряй грешката на всички аматьори, които се захващат с тази работа. — Използвайки върха на острието като показалка той продължи: — Не бива да прерязваш вената напречно. Възможни са вторични запушвания, които само удължават процеса и налагат нови повторения. Не става дума само за болката, въпросът има и естетическа страна. Ще я разсечеш по дължина, ето така, следвайки синята линия. Ако артерията се окаже прекалено хлъзгава, повдигни я с острието и тогава я прекъсни. Не дърпай нагоре — усещането не е от приятните. Помни — най-бързо става с едно завъртане на ръката. Някакви въпроси?

— Мисля, че няма.

— Тогава повтори наученото.

— Подай ми кинжала.

— Моля.

Джек изслуша повторението, кимна доволен и добави още някои дребни подробности.

— Много добре — приключи той, като прибираше кинжала. Сигурен съм, че ще успееш.

— Ще пием ли още по-чаша вино?

— Защо не? Избата ти е чудесна.

— Трогнат съм да го чуя.

Високо в небето над света на мрака, яхнал един ленив дракон, когото бе нахранил с Бенони и Веселия палач, Джек се надсмиваше с ветровете, а своенравните силфиди се смееха с него, защото сега той бе техен господар.

С течение на времето Джек почти приключи с разрешаването на граничните спорове. В началото плахо, а сетне с все по-нарастващо умение той овладяваше и прилагаше древните познания, които бе открил и събрал по време на пребиваването си на Дневната страна в един общ масивен том, наречен „Изследване и оценка на културата на Тъмната страна“. И тъй като сега силата му се простираше далеч из пределите на нощта, той започна да събира в двора на своя замък онези граждани, чийто спомени за миналото или по-особени способности биха могли да хвърлят нова светлина върху неговата работа. Почти бе решил да публикува своя труд веднага, щом сметне, че го е завършил. Вярваше, че това ще стане и за целта бе изпратил свои доверени агенти не само из страната на мрака, но и отвъд, в градовете на цивилизацията, където цареше вечен ден.

Той самият се бе установил във Високия Зандан, преименуван сега на Сенчестата Обител — грамаден, блестящ палат с високи, просторни и озарени от факли зали, безкрайни подземни лабиринти и многобройни кули. Много и най-различни украшения и трофеи красяха стените му, повечето безценни, радващи се на легендарна популярност. По коридорите танцуваха на воля сенки, а таваните бяха изпъстрени от отраженията на безбройните скъпоценни камъни, които сияеха дори по-ярко от слънцето над дневната половина на света.

Седнал в богато обзаведената библиотека на Сенчестата Обител, пред пепелника, изработен от черепа на бившия Господар на това място, Джек обмисляше за кой ли път своя грандиозен план.

Той запали цигара (навик, който бе пренесъл със себе си от Дневната страна и който се радваше на голяма популярност и донякъде бе станал източник, чрез вноса на тютюн, за умножаване на богатствата му) и проследи с присвити очи тъничката струйка дим. В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Стаб — един от превърнатите в прилепи човеци, който сега бе станал негов предан слуга.

— Господарю? — каза той, спрял на почтително разстояние.

— Да?

— Някаква старица стои пред вратата и настоява да се срещне с теб.

— Не съм викал никакви старици. Кажи й да си върви.

— Тя твърди, че вие сте я поканили.

Джек погледна дребния, уплашен човечец, чийто редки, щръкнали косми по главата и издължено лице, му придаваха насекомоподобен изглед и към когото все още изпитваше известно уважение, защото някога е бил прочут крадец, опитал се да ограби предишния Господар на това място.

— Поканена ли? Не помня подобно нещо. Как всъщност изглежда тя?

— От нея лъха на запада, блогопочтени господине.

— Странно…

— …помоли да ви предам, че името й е Рози.

— Розалия! — възкликна Джек и скочи на крака. — Доведи я при мен, Стаб!

— Да, господарю — кимна Стаб и отстъпи назад, изненадан от този внезапен, неочакван и нетипичен изблик на чувства.

А Джек изтръска пепелта от цигарата в черепа и втренчи поглед в кухите му орбити.

— Интересно, кога отново ще се появиш на бял свят? — промърмори той. — Имам усещането, че ще е съвсем скоро.

Той си записа в бележника при първи удобен случай да изпрати патрули край Торните Ями.

Тъкмо изчисти черепа от пепелта и подреди разпилените по масата листа, когато Стаб доведе старицата в библиотеката. Изпълнил заръката слугата се поклони и побърза да напусне стаята.

— Розалия! — изрече радостно Джек и забърза да я посрещне. — Толкова се радвам, че…

Тя не отвърна на усмивката, но прие креслото, което й предложи.

Божичко! Тя наистина прилича на счупена метла, припомни си той. И все пак… Розалия.

— Значи, реши се най-сетне да дойдеш в Сенчестата Обител — продължи той. — Заради хляба, който раздели с мен толкова отдавна, сега ще получиш каквото пожелаеш. Винаги ще си на почит заради съвета, който ми даде. Ще имаш цял рояк прислужници, които да те къпят, обличат и да изпълняват прищевките ти. Ако желаеш да изучаваш Изкуството, ще ти намеря учители сред най-способните магове. Каквото ти е нужно — само ми кажи. Но първо ще си организираме празник — задето отново сме заедно. Добре дошла в Сенчестата Обител!

— Не дойдох за да остана, Джек, а за те видя отново — в твоите нови одежди и чудесно черно наметало. Ами тези блестящи ботуши? Никога не си се поддържал така.

Той се усмихна.

— Защото вече не ходя толкова, колкото се налагаше на времето.

— …Нито пък се прокрадваш тук и там. Вярно, сега няма нужда. Значи вече си имаш свое собствено царство, Джек — най-голямото, което някога е съществувало. Щастлив ли си в него?

— Повече от щастлив.

— Все пак отиде при онази машина, която мисли като човек, само че по-бързо. Същата, за която те предупреждавах. Така е, нали?

— Аха.

— …и тя ти даде Изгубения Ключ, Колиния.

Той се извърна, взе една цигара от табакерата, запали я и всмукна. Сетне я погледна и кимна.

— Така е, но ми се ще да не говорим за това.

— Разбира се, разбира се — закима тя. — И с него се сдоби със силата, помогнала ти да осъществиш амбициите, които на времето дори и не подозираше, че имаш.

— Тук също имаш право.

— Разкажи ми за жената.

— Каква жена?

— В гостната срещнах една жена, много красива, облечена в зелена рокля, за да отива на очите й. Поздравих я и устните й ми отвърнаха с усмивка, ала духът й крачеше зад нея и ридаеше. Какво си направил с нея, Джек?

— Направих, каквото беше необходимо.

— Откраднал си нещо от нея — не зная още какво — също както преди крадеше всичко, което ти привлече окото. Има ли въобще някой на този свят, когото би могъл да наречеш свой приятел? Някой, от когото никога не си вземал нищо?

— Да — отвърна Джек. — Той седи на върха на Паникус планина, половината от камък, другата половина и аз не зная от какво. Не веднъж се опитвах да го освободя, стараех се с всички сили. Ала дори Ключа се оказа безсилен…

— Морнингстар… — кимна тя. — Да, съвсем естествено е твоят единствен приятел да бъде прокълнат от боговете.

— За какво ме наказваш, Рози? Та аз поднасям в краката ти всичко, което притежавам, за да изкупя страданията, които си понесла заради мен.

— Жената, която срещнах… Би ли се съгласил да й върнеш онова, което преди си й отнел — ако ти кажа, че това е единственото ми желание?

— Може би. Но се съмнявам, че ще го поискаш. Дори да го сторя, опасявам се, че тя ще изгуби ума си.

— Защо?

— Заради всички неща, които е видяла и изстрадала.

— Ти ли си причината за тези страдания?

— Да, но тя сама си го изпроси.

— Нито една човешка душа не заслужава мъката, която видях да крачи зад нея.

— Душа ли! Не ми говори за души! Или за страдания и мъки! Да не би да намекваш, че ти имаш душа, а аз не? Или си мислиш, че не зная какво е това мъка? Виж, в едно си права — тя наистина е човек, поне част от нея.

— Но ти имаш душа, Джек. Аз я донесох с мен.

— Боя се, че не разбирам…

— Оставил си я в Торните Ями на Гливе, както постъпват всички обитатели на Тъмната страна. Аз обаче я взех, в случай, че някой ден ти потрябва.

— Шегуваш се, разбира се.

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че е моята?

— Аз съм магьосница, забрави ли?

— Нека я видя.

Той смачка цигарата, докато Розалия развързваше вързопа с вещите си. Отвътре извади дребен предмет, загърнат в парче чист плат. Разгъна го и го поднесе върху дланта си.

— Това ли? — попита той и избухна в смях.

Беше сивкава сфера, която започна да просветлява веднага щом се озова на светло, първо стана блестяща като огледало, сетне прозрачна и накрая по повърхността й започнаха да бягат различни цветове.

— Това е само един камък — каза той.

— Беше с теб, когато се пробуди в Ямите, нали?

— Да. Държах го в ръка.

— И защо го захвърли?

— А защо не?

— Не си ли го стискал в шепата си всеки път, когато си се пробуждал в Гливе?

— Какво от това?

— Тук е скрита душата ти. Може би някой ден ще пожелаеш да се слееш с нея.

— Това било душа? И какво трябва да правя с нея? Да си я нося в джоба?

— По-добре, отколкото да я захвърлиш върху някоя купчина с нечистотии.

— Дай ми я!

Той дръпна камъка от ръката й и впи поглед в него.

— Това не е никаква душа — заяви Джек, — а най-обикновен камък, или може би вкаменено яйце от гигантски торен бръмбар. Дори мирише на Ямите!

Той понечи да го захвърли.

— Недей! — извика Розалия. — Там е твоята… душа — завърши почти шепнешком тя, когато камъкът се удари в стената.

Джек мълчеше, загледан през прозореца.

— Трябваше да се досетя — продължи Розалия. — Никой от вас не желае да чуе за тях. Трябва да признаеш, че камъкът не беше „най-обикновен“, инак едва ли щеше да се разгневиш толкова лесно. Почувствал си нещо в него, нещо, което те е обезпокоило. Нали?

Ала той не отговори. Беше втренчил очи в разбития предмет, над който бавно се оформяше някакво мътновато очертание. Вътрешността му постепенно се изпълваше с цвят и накрая облакът заприлича на човешка фигура, полюшваща се над пода.

Джек не можеше да откъсне поглед. Беше като омагьосан при вида на това призрачно изображение, чийто черти бяха съвсем като неговите.

— Чий дух си ти? — попита го пресипнало той.

— На Джек — разнесе се в отговор тънък гласец.

— Аз съм Джек. А ти кой си?

— Джек — повтори привидението.

Той се обърна към Розалия и изсъска ядно:

— Ти го доведе тук! Сега искам да го прогониш!

— Не мога — отвърна тя и приглади косата си с ръка. — Той принадлежи на теб.

— Защо не остави проклетия камък там, където го намери? И където му беше мястото?

— Мястото му не беше там, а при теб.

— Ей ти — обърна се Джек към призрака. — Душа ли си, или какво?

— Почакай малко — отвърна другият. — Все още не съм се ориентирал. Ах, да. Сега вече ми е ясно. Мисля, че съм душа.

— Чия?

— Твоя. На Джек.

— Страхотно — изпъшка Джек. — Сега вече ми върна за всичко, нали, Розали? Какво, по дяволите, ще правя с тази душа? Как да се отърва от нея? Ако умра, докато това нещо е на свобода, за мен няма връщане обратно.

— Не зная какво да ти кажа — рече тя. — Мислех, че постъпвам правилно — стана ми жал като я намерих и реших, че ще й се зарадваш.

— За какво да се радвам?

— И преди съм ти казвала, че Барона винаги е бил благосклонен към старата Рози. А когато взе царството му ти го изтърбуши и обеси с краката нагоре. Тогава плаках, Джек. Той беше единственият, който се грижеше за мен от доста време. Научих и за други твои деяния и нито едно от тях не можех да одобря. Никак не е трудно да причиняваш болка със силата, която владееш и ти тъкмо това правиш. Помислих си, че ако намеря изгубената ти душа и ти я върна, може да смекчиш гнева си.

— Розалия, Розалия — въздъхна той. — Ти си глупачка. Искала си да сториш добро, но си постъпила глупаво.

— Сигурно — отвърна тя, притисна ръце и погледна към трепкащата във въздуха душа.

— А ти — обърна се на свой ред Джек към привидението. — Какво ще предложиш сега, след като чу всичко?

— Имам само едно желание.

— И то е?

— Да се слея с теб. Да заживеем заедно, да ти помагам и утешавам…

— Я почакай малко — вдигна ръка Джек. — Какво е необходимо за да се слееш с мен?

— Само твоето съгласие.

Джек се усмихна. Запали цигара, но ръцете му видимо трепереха.

— Ами ако откажа? — попита той.

— Тогава ще се превърна в скитник. Ще те следвам на определено разстояние, няма да мога нито да те утешавам, нито да те предупреждавам…

— Чудесно — кимна Джек. — Точно това ми трябваше. Отказвам. Махай се от тук.

— Шегуваш ли се? Никой не постъпва така с душата си. Не виждаш ли, че съм тук, изпълнен с желание да ти помагам, вдъхновявам или успокоявам, а ти се готвиш да ме изриташ. Какво ще кажат хората? „Я, вижте, това е душата на Джек, бедничката. Принудена да се скита в компанията на долни привидения и второразредни астрални сили…“

— Разкарай се — повтори Джек. — Ще мина и без теб. Познавам ви добре що за стока сте. Вие принуждавате хората да се променят. Е, аз пък не желая да се променям. И така съм си добре. Ти си грешка. Връщай се обратно в Торните Ями. Върви където щеш. Прави каквото ти скимне. Само си тръгни. Остави ме на мира.

— Наистина го мислиш.

— Точно така. Ще ти намеря дори някой новичък и хубавичък кристал, ако държиш да се сгушиш обратно някъде.

— Твърде късно е за това.

— Е, по-добро не можех да ти предложа.

— Щом не желаеш да се слееш с мен, моля те поне не ме гони като престъпник. Позволи ми да остана край теб. Може би след време ще оцениш нуждата от мен и ще ми позволиш да се сближим.

— Махай се!

— Ами ако откажа да си вървя? Ако просто продължа да ти досаждам?

— Тогава — заяви навъсено Джек, — ще те ударя с цялата мощ на Ключа. Ще извадя на бял свят сили, за които никой не е сънувал дори в кошмарите си.

— Нима ще унищожиш собствената си душа?

— Позна. А сега си тръгвай!

Душата се обърна с лице към стената и изчезна.

— Толкова по въпроса за душите — рече Джек. — А сега ще те заведа в покоите и ще ти намеря прислужници. Скоро започва празненството.

— Не — поклати глава тя. — Дойдох само за да те видя. Исках да ти донеса едно нещо и го направих. Това е всичко.

Тя понечи да стане.

— Чакай — спря я Джек. — Къде ще идеш?

— Срокът, за който се наех да служа като Магьосница на Източните Мочурища вече изтече. Ще се върна в страноприемницата „При Горящото чукало“ на пътя край морето. Може би ще намеря някоя девойка, която да се грижи за мен, когато изнемощея. Аз пък в замяна ще я уча на Изкуството.

— Остани поне още малко — помоли я той. — Почини си, хапни…

— Не. Това място не ми харесва.

— Щом толкова желаеш да си вървиш, позволи ми поне да те изпратя по някой по-лесен начин.

— Не. Благодаря ти.

— Ще приемеш ли пари?

— Някой ще ми ги открадне.

— Ще ти изпратя охрана.

— Предпочитам да пътувам сама.

— Както желаеш, Розалия.

Той я изпрати с поглед, после се настани до камината в ъгъла.

Джек продължи да работи упорито върху своите „Изследвания…“, като наблягаше предимно на собствената си роля и същевременно консолидираше властта си над страната на нощта. През това време присъства на многобройни церемонии по издигане на неговата статуя. Поети и певци възпяваха името му и подвизите му — не старите, от времето, когато беше обикновен крадец, а от сегашната му епоха на мъдрост и могъщество. Четири пъти се завръщаха от Гливе Повелителя на Прилепите, Смадж, Квазер, Барона и Веселия палач и той неизменно ги изпращаше обратно, като се стараеше да не повтаря методите си. Решил бе да изчерпи отредената им бройка животи и да се отърве от тях завинаги.

Ивене много танцува и се смя на празненството, което Джек организира в чест на бащиното й завръщане. Все още с превръзки на китките Полковника вдигна тост с вино от избата, която някога му бе принадлежала.

— За Господаря и Господарката на Сенчестата Обител — обяви тържествено той. — И нека щастието и мощта им да продължат колкото продължава и нощта над нашата страна!

А след това Полковника Който Никога Не Беше Погубван От Друг отпи юнашка глътка и веселбата започна.

От върха на планината Паникус Морнингстар продължаваше да се взира на изток.

Една душа се скиташе в мрака, проклинайки.

Някакъв възтлъст дракон похъркваше лекичко докато се спускаше лениво обратно към леговището си, стиснал в ноктите си охранена овца.

Притаило се в сумрачното тресавище, никому неизвестно чудовище жадуваше за кръв.