Джек от сенките

6

Небето вече просветляваше когато, преметнал торбата през рамо, той пое уверено на изток. Въздухът режеше остро, тревата бе скрита от хладни изпарения, а долината и околните хълмове тънеха в мъгла. Миришеше на влага.

Джек спря за съвсем кратко, колкото да намести тежкия вързоп, обърна се и хвърли прощален поглед на мрачната страна, чийто предели току що бе напуснал. Беше стигнал доста далеч, при това за съвсем кратко време. С всяка крачка към светлината силата на неговите врагове се стопяваше. Скоро щяха да го загубят напълно. Ала сигурно щяха да продължават да го търсят, невъзможно бе да забравят онова, което им бе сторил. Ето защо не му оставаше друг изход, освен да бяга. Назад оставаше добре познатата му земя на вълшебства, магии и заклинания, чудеса, жестокости и удоволствия. Там някъде бе смисълът на неговия живот, жената, която до скоро боготвореше, а сега ненавиждаше. Джек знаеше, че някога ще се завърне отново и ще донесе със себе си онова, което можеше отново да ги събере.

Той се извърна и продължи своя път.

С помощта на сенките се прехвърли в своето скривалище близо до Здрача, където пазеше различни магични документи, които бе събирал през годините. Завърза ги грижливо в стегнат вързоп, метна ги на рамо и ги понесе на изток. Веднъж достигне ли Здрача ще бъде в относителна безопасност, премине ли отвъд него, всякакви заплахи ще отпаднат.

Не след дълго местността стана хълмиста, а в далечината се издигна снагата на Ренсиал планина, чийто отсамен край стигаше почти до границата на Здрача. Насочи се право към най-високия връх — Паникус.

Още щом излезе над мъглата Джек зърна далечните, неясни контури на Морнингстар, които се очертаваха на светлия фон на Вечната зора. Застинал неподвижно върху своя зъбер, вдигнал леко глава, той гледаше на изток. За онези, които не го познаваха, приличаше на изваяна от вятъра скулптура върху Паникус. И действително почти половината от тялото му бе издялано от камък, трупът, наподобяващ гигантска хищна котка, израстваше направо от скалата на хребета. Крилата му бяха сгънати върху гърба и Джек знаеше — макар да го доближаваше отзад — че ръцете му все още са скръстени на гърдите, лявата върху дясната, че вятърът не е разрошил неговите дебели като въжета коси и брада и че лишените му от клепачи очи са вперени право в източния хоризонт.

Пътека нямаше, а последните няколкостотин стъпки, делящи го от хребета, пресичаха почти отвесна скала. Както обикновено мястото изобилстваше от сенки и с тяхна помощ Джек пое нагоре по стената сякаш е хоризонтална равнина. Още преди да стигне върха вятърът засвири пронизително в ушите му, но дори той не беше в състояние да заглуши гласа на Морнингстар, който се надигна от утробата на планината под него.

— Добро утро, Джек.

Застанал до лявата му страна Джек вдигна поглед към главата на Морнингстар, черна като нощта, която бе напуснал и заобиколена с ореол от перести облаци.

— Утро ли? — попита той.

— Почти. Винаги е почти утро.

— Къде?

— Навсякъде.

— Донесох ти нещо за пиене.

— Извличам вода от облаците и дъжда.

— Донесох ти вино, извлечено от грозде.

Огромното, набраздено от светкавици лице се завъртя бавно към него и рогата му се наведоха напред. Джек отмести поглед от немигащите очи, чийто цвят все не можеше да запомни. Имаше нещо ужасяващо в тези очи, които никога не виждаха онова, за което бяха предназначени.

Лявата му ръка се спусна и обгорената му длан легна разтворена пред Джек. Той постави вътре един винен мях. Морнингстар го вдигна, пресуши го на един дъх и пусна меха в краката на Джек. Сетне обърса устни с опакото на ръката си, премигна доволно и отново впери поглед на изток.

— Какво искаш от мен, Джек от Сенките? — попита той.

— От теб — нищо.

— Тогава защо ми носиш вино всеки път, когато минаваш от тук?

— Мислех, че го обичаш.

— Така е.

— Знаеш ли, ти си може би единственият ми приятел — рече Джек. — Не притежаваш нищо, което бих се изкушил да открадна. Нито пък аз имам нещо, от което да се нуждаеш.

— Да не би да ме съжаляваш, задето съм сраснал с това място?

— Какво е това „съжаление“? — попита Джек.

— Съжалението е което ме прикова тук и ме обрече вечно да чакам зората.

— Е, в мен няма и капчица от него — увери го Джек. — Защото аз непрестанно пътувам.

— Зная. Навсякъде из тази половина от света бе разнесена вестта, че си нарушил Пакта.

— А известно ли е защо?

— Не.

— Ти знаеш ли?

— Разбира се.

— Откъде?

— От очертанията на облаците мога да науча дали след три сезона някой мъж ще се скара с жена си в далечен град и дали убиец ще си получи заслуженото на бесилката. По търкалянето на камъка познавам колко девици ще бъдат съблазнени и научавам за движението на айсбергите на отвъдния край на света. Плътността на вятъра ми показва къде ще удари следващата светкавица. Толкова дълго съм гледал и толкова много съм видял, че вече съм част от всички неща и нищо не остава скрито от мен.

— Знаеш ли къде отивам?

— Да.

— И какво ще правя там?

— И това знам.

— Тогава, кажи ми, ако знаеш, ще успея ли в това, което желая да завърша?

— Ще успееш в това, което си предприел, но тогава едва ли ще бъде каквото го желаеш.

— Не те разбирам, Морнингстар.

— И това зная. Но така е с всички оракули, Джек. Когато настъпи онова, което си предсказал, питащият вече не е същият, какъвто е бил когато е задал своя въпрос. Невъзможно е да накараш някой човек да разбере промените, които му предстои да изживее и затова предсказанието е истински валидно само за неговия бъдещ вариант.

— Достатъчно — прекъсна го Джек. — Въпросът е, че аз не съм човек. Аз съм обитател на Тъмната страна.

— Всички вие сте хора, независимо коя страна на света считате за свой дом.

— Но аз нямам душа и следователно не се променям.

— Променяш се — заяви Морнингстар. — Всичко, което живее, се променя или умира. Сърцата на твоите сънародници са студени, ала светът, който обитават, е топъл, надарен с вълшебства, чудеса и заклинания. Обитателите на Светлата страна притежават чувства, които ти не би разбрал, макар науката им да е хладна като сърцата на твоите сънародници. Ала въпреки това те възприемат съществуването на твоето царство, макар да се боят от него и ти също би могъл да разбереш чувствата им. Макар и да се страхувате едни от други, дълбоко в себе си вие не сте нищо повече от огледални отражения. Така че, човече, не ми говори за душа, след като никога не си виждал подобна.

— Да бъде както казваш — макар че не разбирам думите ти.

Джек приседна на една скала и също като Морнингстар се загледа на изток.

— Одеве каза, че си очаквал тук зората — подхвърли той след известно време. — Значи искаш да видиш как слънцето са изкачва на хоризонта.

— Да.

— Струва ми се, че ще трябва да чакаш дълго може би вечно.

— Възможно е.

— Не знаеш ли? А мислех, че знаеш всичко.

— Зная много неща, но не всичко. А това има значение.

— Тогава, разкажи ми за някои от тези неща. Чувал съм дневните да разказват, че сърцето на света било стопен демон, че колкото повече се спускаш надолу, толкова по-горещо ставало и че ако някой прониже кората на планетата през отвора ще бликнат пламъци, а от нагорещените минерали ще израснат цели вулкани. Ала мен са ме учили, че вулканите са дело на огнените стихии, които, ако бъдат обезпокоени, разтопяват земята около тях и я запращат нагоре към небето. Те се таят в земните недра. Дори и да ги подминеш и да продължиш надолу, температурата няма да се покачва. А ако продължиш нататък, ще стигнеш до самия център на света, който въобще не е разтопен, а съдържа Машината, с нейните гигантски пружини, зъбчати колела, маховици и противотежести. Зная, че всичко това е самата истина, защото съм слизал достатъчно надолу, за да чуя тиктакането на Машината. Но въпреки това дневните притежават методи за да докажат, че именно техният възглед за света е верният. И сигурно щяха да убедят и мен, ако не знаех, че нещата стоят иначе. Кажи ми, кой е прав и кой се лъже?

— И едните и другите са прави — отвърна Морнингстар. — Защото описвате едно и също нещо, въпреки, че никой от вас не го вижда такова, каквото е в действителност. Вие обрисувате обкръжаващата ви реалност съобразно възможностите си за контрол върху нея. И тъй като тя не подлежи на контрол, вие се боите от нея. Ето защо понякога твърдите, че е неразбираема. И тогава едни от вас твърдят че била демон, а други — машина.

— Освен това зная, че звездите са убежища на духове и божества — някои добронамерени, други враждебни, или безразлични. Но всички са съвсем близо и лесно могат да бъдат призовани. Дневните обаче твърдят, че звездите се намирали на огромни разстояния от нас и че там нямало и капчица разум. Какво ще кажеш…?

— Че и този път виждам два начина за обрисуване на реалността — и двата напълно правилни.

— Но щом идва два начина, защо да няма и трети? Или четвърти? Или толкова, колкото са хората, например?

— Да — отвърна Морнингстар.

— Тогава кой е верният?

— Всички са верни.

— Не, кой представя нещата такива, каквито са? И възможно ли е това?

Морнингстар не отговори.

— Ти — извика Джек и го посочи с пръст. — Вглеждал ли си се в реалността?

— Аз гледам облаците и падащите камъни. И слушам вятъра.

— И с тяхна помощ научаваш за други неща.

— Но не и за всичко.

— Ти не ми отговори — вглеждал ли си се в реалността?

— Аз… веднъж… Аз чакам изгрева. и това е всичко.

Джек отново втренчи поглед на изток, където над хоризонта бавно се носеха оцветени в розово облаци. Заслуша се в ромона на падащите камъни и в свистенето на вятъра, но те не му говореха нищо.

— Ти знаеш къде ще отида и какво ще направя — каза той след известно време. — Знаеш също какво ще се случи и какъв ще бъда тогава. От върха на твоята планина виждаш много подобни неща. Вероятно дори знаеш кога ще умра за последен път и при какви обстоятелства ще стане това. Погледнато така, животът ми е безсмислен, а съзнанието ми — нищо повече от гост в това тяло, неспособно да въздейства и променя хода на събитията.

— Не — рече Морнингстар.

— Чувствам, че го казваш само за да не ме наскърбиш.

— Не, казвам го, защото някои страни от живота ти са скрити в сенки, зад които не мога да надзърна.

— Защо да не можеш?

— Може би защото моята и твоята съдба по някакъв начин са преплетени. А нещата, които въздействат върху моето съществуване са скрити от погледа ми.

— Е, това поне е нещо — въздъхна Джек.

— Има и друго обяснение — може би, когато постигнеш онова, което търсиш, ти ще преминеш отвъд всякакви предсказания.

Джек се разсмя.

— Хич няма да е зле — отбеляза той.

— Може да е и по-зле, отколкото предполагаш.

Джек сви рамене.

— Каквото и да е, нямам друг избор освен да почакам и да видя.

Далеч вляво и под него — прекалено далеч, за да чува равномерния му грохот — един водопад се спускаше от около стотина стъпки височина и изчезваше зад скален праг. Още по-надолу буен поток виеше корито из равнината и се губеше в гъстата гора. На другия край на потока се гушеше малко селце, чийто комини димяха. Той се вгледа нататък, опитвайки се да различи прозорците и дворовете.

— Кажи ми защо — рече Джек, — Падналата звезда, която ни е донесла познание за Изкуството, не го е разпространила и сред дневните?

— А може би точно в този момент някои от обитателите на Светлата страна си задават същия теологичен въпрос — защо звездата не е спомогнала да се разпространи научното познание сред тъмните. Но какво значение би имало това? Чувал съм да казват, че нито едното, нито другото ни е дадено от Падналата звезда, а са все творения на човека и че онова, което всъщност са ни дарили е съзнанието, което създава свои собствени системи.

В този момент, задъхан и хриптящ, с оглушителен плясък на грамадните си криле, върху близката площадка се спусна уморено един дракон. Вятърът бе прикрил шума от приближаването му. Драконът остана да лежи на скалата, като изпускаше огромни огнени кълба при всяко издишване. След известно време завъртя изпъкналите си очи и погледна нагоре.

— Здрасти, Морнингстар — произнесе той пресипнало. — Надявам се, нямаш нищо против да си поотдъхна тук за малко. Уууф! — Той изпусна грамадно огнено кълбо, което озари цялата клисура.

— Можеш да си отдъхнеш — отвърна Морнингстар.

Драконът забеляза Джек, фиксира го с поглед и не помръдна.

— Май вече съм твърде стар за да прехвърлям планината — рече той. — Но какво да се прави, като най-близкото стадо овце е в онази долина.

Джек постави крак върху сянката на Морнингстар и едва тогава попита:

— Тогава защо не се преместиш да живееш от онази страна на планината?

— Дразни ме светлината — обясни драконът. — Леговището ми трябва да е на тъмно. Твой ли е? — обърна се той към Морнингстар.

— Кой да е мой?

— Човекът.

— Не. На себе си е.

— Значи ще мога да си спестя дългото пътуване и същевременно да почистя площадката под теб. По-голям е от овца, макар че едва ли е толкова вкусен.

Джек се скри напълно в сянката в мига, когато драконът избълва ново огнено кълбо — този път право към него. Погълнати от вдишването му, пламъците внезапно изчезнаха, а след това Джек ги върна обратно към дракона.

Чудовището изръмжа от изненада и удари с криле зачервените си очи. Отнякъде се появи сянка, протегна се и легна върху лицето му. Тя попречи на следващия му опит да изпепели жертвата.

— Ей, ти! — извика драконът, зърнал скритата в сянката фигура. — Мислех, че си някой обитател на Здрача, дошъл да обезпокои моя скъп приятел Морнингстар. — Но сега вече те познах. Ти си онова несретно създание, което опустоши моята съкровищница! Какво направи с розовата ми диадема с тюркоази, с моите четиринадесет великолепно гравирани гривни и с кутията с диаманти, които бяха поне двадесет и седем?

— Сега вече са част от моята съкровищница — отвърна Джек, — а ти по-добре си върви. Може и да си по-едър от тукашните диви прасета, но едва ли си толкова вкусен. Не ме карай да ти прекършвам гръбнака.

Той издиша ново огнено кълбо и драконът отстъпи назад.

— Спри се! — изкрещя чудовището. — Остави ме да си отдъхна тук и сам ще си тръгна!

— Веднага! — настоя Джек.

Чудовището се надигна, протегна дългата си опашка за да запази равновесие и като хриптеше оглушително, изпълзя до ръба на скалната площадка.

— Мразя те! — извика той през рамо, отблъсна се и се изгуби от погледа.

Джек се наведе за да проследи полета му. Драконът се носеше право надолу към склоновете на хребета и миг преди да се разбие в острите му зъбери, внезапно разпери криле, завъртя се и бавно се насочи към селцето, сгушено на брега на потока, в покрайнините на тъмната гора.

— Чудя се какъв е смисълът от съзнанието — промърмори Джек, — след като не може да променя природата на чудовището.

— Но този дракон някога е бил човек — рече Морнингстар, — алчността го е превърнала в това, което е сега.

— Чувал съм за тези неща — отвърна Джек, — аз самият за кратко бях полска мишка.

— Все пак преодоля страстта си и съумя да се върнеш сред хората. Някой ден същото може да сполети и него. Именно благодарение на съзнанието си човек е в състояние да опознае и преодолее някои от факторите, които правят битието му предсказуемо. Впрочем, защо не погуби дракона?

— Защото нямаше нужда… — поде Джек, но изведнъж се разсмя. — Пък и трупът му щеше да ти омирише площадката.

— А може би, защото си решил, че няма смисъл да убиваш нещо, което не би могъл да изядеш и което не представлява реална заплаха за теб?

— Не — поклати глава Джек. — Тъй като сега аз съм виновен за смъртта на една овца и за лишаването на малкото селце долу от единствения му източник за прехрана.

Изминаха няколко секунди, преди Джек да разпознае звука, който последва след тези думи. Гръмотевичното тракане, което идеше отгоре бе причинено от Морнингстар, който скърцаше със зъби. Отнякъде полъхна хладен ветрец и небето на изток притъмня.

— Може и да си прав — произнесе съвсем тихо Морнингстар, сякаш не говореше на него. — …за съзнанието.

И той поклати печално огромната си глава.

Джек отмести смутено поглед встрани. Очите му проследиха ленивия полет на ярката, немигаща звезда, чието неизменно присъствие в небосвода от дълго време не му даваше покой.

— Властелинът на тази звезда — подхвърли той, — се съпротивлява на всякакви заклинания за общуване. Звездата се движи по-бързо и по различен начин от другите. Освен това не премигва. Имаш ли някакво обяснение за всичките тези странни обстоятелства?

— Това не е истинска звезда, а изкуствен обект изведен в орбита над Здрача от учените на Дневната страна.

— И с каква цел?

— За да наблюдава границата.

— Защо?

— Защото се боят от вас.

— Ние не разполагаме с подобни устройства над страната на светлината.

— Зная. Но не държите ли и вие границата под постоянно наблюдение — с вашите методи?

— Естествено.

— Защо?

— За да знаем какво прониква през нея.

— Ето че научи отговора.

— И това е всичко? — изсумтя Джек. — Ако този „обект“ наистина се намира над Здрача, той трябва да се подчинява еднакво на законите на науката и на нашите заклинания. Някой ден възнамерявам да го сваля.

— Защо? — попита Морнингстар.

— За да докажа, че моите магични сили превъзхождат тяхната наука.

— Не е препоръчително да се нарушава равновесието между двата свята.

— Освен ако си на страната на тези, които ще победят.

— И въпреки това възнамеряваш да използваш техните научни методи за постигнеш онова, което си намислил.

— Готов съм да използвам всичко, което би ми свършило работа.

— Наистина съм любопитен какво ще излезе от всичко това.

Джек доближи източния ръб на площадката, плъзна се внимателно през него, намери опора за краката си и погледна нагоре.

— Не мога да чакам повече да изгрее това твое слънце. По-добре да ида да го намеря сам. Сбогом, Морнингстар.

— Сбогом, Джек.

Все така преметнал небрежно вързопа през рамо Джек продължи своя път към светлината. Не след дълго прекоси изоставения град Мъртвокрак, без дори да поглежда обраслите в диви храсталаци светилища на безполезните божества, които някога са били главна туристическа атракция. Под олтарите им никога не бе имало нещо, което си е заслужавало да бъде откраднато. Привързал с кърпа разпилените си от вятъра коси той вървеше забързано по прочутия Булевард на Пеещите статуи. При звука от стъпките му всяка една от каменните фигури — увековечили действително съществували прочути личности — подхващаше своята песен. Съвсем скоро монотонните напеви започнаха да му действат на нервите, Джек се втурна през глава, за да пресече час по-скоро прокълнатото място и спря задъхан и с главоболие, едва когато Булевардът остана зад него.

Стиснал юмруци, той понечи да прокълне призрачния град, но се отказа — не можеше да измисли дори едно бедствие, което вече да не бе сполетяло руините зад него.

Когато аз започна да управлявам, помисли си той, всичко ще бъде съвсем различно. Няма да позволявам да израстват така хаотично градове, та после да бъдат обречени на бавна гибел.

Да управлява?

Тази мисъл бе изникнала неканена в главата му.

Всъщност, защо не? — запита се той. Ако успея да се сдобия с могъществото, за което жадувам, защо да не го използвам така, както ми харесва? Първо ще отмъстя на онези, които ми се подиграха, а след това ще си разчистя сметките с останалите. Аз съм единственият сред тях, който не се нуждае от постоянно място за своята сила. Значи съм създаден за да бъда техният завоевател. Сложа ли ръка веднъж на Изгубения Ключ на Колиния всички мои врагове са обречени на поражение — при това в техните собствени владения. Нищо чудно тази мисъл да е зреела отдавна в мен. Освен това ще възнаградя Розали за постоянството й. Да не забравя да го включа в списъка. А когато приключа с Повелителя на Прилепите, Бенони, Смадж, Квазер и Веселия палач, ще навестя Барона и ще се погрижа да бъде сменено името на Полковника Който Никога Не Умира.

Стори му се забавно, че във вързопа, заедно с многото други ръкописи лежаха и пергаментовите свитъци, които бяха предизвикали гнева на Повелителя на Прилепите. За известно време действително бе обмислял възможността да ги размени срещу свободата си. Отказа се от идеята само защото се съмняваше, че другият ще приеме предложението, но няма да сдържи думата си. Не го плашеше толкова възможността да остане пленник, колкото позорът от връщането на откраднатите свитъци. Подобен акт неминуемо щеше да нанесе непоправими щети на репутацията му. А и без ръкописите шансовете му да успее в онова, с което се бе захванал сега, бяха съвсем нищожни…

В главата му цареше бъркотия. Спомни си неотдавнашния разговор с Морнингстар. Изглежда наистина беше прав — нямаше кой знае каква полза от съзнанието, което — подобно на пеещите статуи на Мъртвокрак — служеше единствено за да всява смут и противоречия и да предизвиква главоболие.

Далеч вдясно, почти над хоризонта се появи отново спътникът на дневните. С всяка измината крачка светът около него се изпълваше със светлина. Не след дълго зърна и първите яркозелени петна трева. На изток облаците пламтяха в розово. До ушите му достигна цвърчене на птици, не беше чувал песните им от години.

Добро предзнаменование, рече си той, е да те посрещат с песен.

И Джек продължи с бодра стъпка към деня.