Джек от сенките

5

Джек седеше в най-близкото до леглото кресло, изпружил крака и подпрял брадичка с пръсти. Носеше платнени шутовски дрехи в червено, черно и бяло и обувки с извити върхове, завършващи с раздърпани връзки, от които бе откъснал звънчетата. Палячовската шапка със звънчета и смешния жезъл бе захвърлил някъде из залата.

Всеки миг ще се покаже, мислеше си той. Дано този път боршинът да не го последва.

Върху масата се търкаляха останките от неговото тридесет и първо ядене, ако се съдеше по размерите и вида — закуска. Въздухът в помещението бе малко по-хладен, отколкото бе привикнал. Три пъти досега го бе посещавал боршинът — изникваше ненадейно в средата на стаята, или се появяваше от пода, за да се нахвърли мигновено към него. Джек неизменно прибягваше до една и съща тактика — защитаваше се от нападенията му с някое кресло, крещеше и вдигаше колкото се може повече шум, докато накрая Повелителя на Прилепите се появяваше, обсипваше го с извинения за безпокойството и прогонваше досадника. Постепенно Джек изгуби охота към съня, опасявайки се, че чудовището може да го нападне докато спи.

Храната пристигаше на равни интервали, не се отличаваше с нищо особено, но Джек я поглъщаше автоматично, докато мислеше за своите неща. Сигурно дори не би могъл да си спомни какво е ял предния път, нито пък имаше желание.

Още съвсем малко, рече си той.

За да не се размекне напълно правеше упражнения. Дори успя да възстанови част от изгубеното си тегло. Скуката прогонваше с най-разнообразни планове за бягство и отмъщение. Неведнъж си спомняше и прощалните думи на Розалия и те му вдъхваха сили.

Въздухът сякаш засия. Съвсем наблизо се разнесе звук, наподобяващ потропване на нокът по стената на метална чаша.

А след това Повелителя на Прилепите неочаквано изникна до него, но този път лицето му не беше усмихнато, както обичайно.

— Джек — поде той без излишни встъпления, — ти ме разочароваш. Какво се опитваш да направиш?

— Моля?

— Само преди минутки завърших една доста кекава магия. Наистина ли смяташ, че не бих засякъл нечий други опити в областта на Изкуството в пределите на Високия Зандан?

— Само ако са успешни — отвърна Джек.

— Което очевидно не важи за конкретния случай. Ти все още си тук.

— Няма съмнение.

— Не можеш да разбиеш тези стени, нито да преминеш през тях.

— Това вече го знам.

— Усещаш ли нарастващата тежест на времето?

— В известен смисъл.

— Тогава сигурно е настъпил моментът да въведем някой допълнителен фактор в твоето обкръжение.

— Не ми казвай, че имаш още един боршин.

Другият се закиска, под плаща му излетя самотен прилеп, завъртя се над него и увисна на веригата, която носеше.

— Разбира се не това имах пред вид — рече той. — Питам се още колко ще издържи прословутото ти чувство за хумор?

Джек сви рамене и почеса замислено брадичка.

— Кажи ми, като узнаеш отговора — рече той.

— Обещавам, да бъдеш сред първите.

Джек кимна.

— Все пак, ще ти бъда искрено благодарен, ако се въздържаш от каквито и да било опити да възбудиш магичните меридиани — продължи Повелителя на Прилепите. — Атмосферата тук е толкова наелектризирана, че веднага възникват нежелани странични реакции.

— Ще гледам да не го забравя — съгласи се Джек.

— Точка по въпроса. Прощавай, ако съм прекъснал нещо важно. Оставям те с ежедневните ти занимания. Adieu.

Джек не отговори. Беше останал сам.

Не мина много време и обещаният допълнителен фактор бе въведен в неговото обкръжение.

Осъзнал, че вече не е сам, Джек вдигна глава. В първия миг не повярва на очите си като зърна медната й коса и застиналата усмивка на устните й.

След това скочи, изтича при нея и я разгледа от всички страни.

— Добра работа наистина — промърмори накрая. — Предай възхищението ми на твоя създател. Ти си едно изключително точно копие на моята лейди Ивене, от Укрепения чифлик.

— Не съм нито копие, нито съм твоята лейди — отвърна тя с иронична усмивка.

— Каквото и да си, ти ми донесе радост — рече той. — Мога ли да ти предложа кресло?

— Благодаря.

Тя се настани в близкото кресло, а Джек придърпа още едно до нея и седна. След това се облегна назад и започна да я разглежда изпод вежди.

— А сега ще ми обясниш ли думите си? — попита той. — Щом не си Ивене, нито пък си нейното копие, създадено от моя заклет враг за да ме измъчва, какво си тогава? Или — казано по-деликатно — коя си?

— Аз съм Ивене от Укрепения чифлик, дъщеря на Лорет и на Полковника Който Никога Не Умира — отвърна тя все така усмихнато и едва сега той забеляза сребърната верига, която носеше на шията си и камъка, оформен по подобие на залата. — Но аз не съм твоята лейди — повтори тя.

— Страхотна изработка, няма що — продължаваше да се диви Джек. — Дори гласът е същият.

— Почти изпитвам съжаление към онзи нехранимайко — господаря на несъществуващата Сенчеста Обител — продължи тя. — Джек Лъжеца. Но нима можеш да очаква да чуеш истината от устата на един човек, който през всичките си животи е мамил другите?

— Сенчестата Обител наистина съществува! — ядоса се той.

— Тогава не разбирам защо е нужно да се гневиш, когато я споменавам.

— Той те е подучил, невинно създание. Да се подиграваш с моя дом е все едно да се подиграваш с мен.

— Тъкмо това целях. Но аз не съм творение на онзи, когото наричаш Повелителя на Прилепите. Аз съм негова жена. Зная тайното му име. Той ми показа целия свят вътре в една сфера. Без да напускам Високия Зандан обиколих и видях всички места. Ала никъде не срещнах място, което да се нарича Сенчестата Обител.

— Само моите очи могат да я видят — отвърна той, — защото тя винаги е скрита в сянка. Това е огромен, великолепен палат, с високи, озарени от факли стени, подземни лабиринти и безброй кули. От едната страна гледа към светлината, а другата му е обърната към мрака. Обзаведен е с множество трофеи, спомени от най-великите ми подвизи. Сред тях има безценни скъпоценности и красиви статуетки. Сенки танцуват по коридорите, примесени с отблясъците на гладко шлифовани диаманти, с които е обсипан подът. Такова е мястото, което осмиваш — Сенчестата Обител, в сравнение с която замъкът на твоя господар е като свинарник. Истина е, че понякога това място е самотно, ала един ден истинската Ивене ще го озари със своя смях и ще го докосне с красотата си та да увековечи великолепието му дълго, след като твоя господар се озове в страната на непрогледния мрак, изпратен там от десницата на моето възмездие.

Тя изръкопляска весело.

— Сега вече разбирам защо ти беше толкова лесно да ми завъртиш главата, Джек. Но виждам и друго — прекалено вдъхновено описваш тази твоя Сенчеста Обител за да съществува в действителност. Дълго време те чаках, а сетне и до мен стигна слухът за обезглавяването ти в Иглес. Ала въпреки това бях твърдо решена да дочакам завръщането ти. Баща ми обаче пожела друго. Отпърво наистина вярвах, че е под властта на своето желание да се сдобие с Адския Пламък. Но се оказа, че греша. Още в началото бе разбрал, че си скитник, самохвалко и лъжец. Много плаках, когато ме размени за Адския Пламък, но постепенно обикнах онзи, на когото ме дадоха. Моят господар е нежен, докато ти беше груб, той е интелигентен, а ти се славиш само с хитростта си. Крепостта му не е измислица, а едно от най-могъщите владения по цялата Тъмна страна. Той е всичко, което ти не си. Аз го обичам.

Джек плъзна тъжен поглед по загриженото й лице и попита:

— И как се е сдобил с Адския Пламък?

— Спечелил го е негов пратеник в Иглес.

— Името на този човек?

— Квазер — отвърна тя. — Квазер, победителят от Адските Игри.

— Относително безполезна информация за едно добре изпълнено копие — отбеляза Джек — дори и да е вярна. Виждам, че моят противник се е постарал да изпипа всичко. Съжалявам, но не вярвам че си истинската Ивене.

— Ти си пример за това как егоизмът на един човек му пречи да вижда по-далеч от носа си.

— О, не. Аз зная, че ти не си истинската Ивене, а нещо, създадено за да ме изтезава, защото истинската Ивене, моята Ивене, не би посмяла да ме съди в мое отсъствие. Тя щеше да изчака отговорите ми на всички отправени към мен обвинения.

И тогава девойката отмести поглед встрани.

— Още сладкодумни приказки — прошепна тя. — Те не значат нищо.

— Можеш да си вървиш — заяви той. — Кажи на твоя господар, че си се провалила.

— Той не е само мой господар, но и повелител на сърцето ми!

— …ако пък не ти се тръгва, остани. За мен това е без значение.

Той се изправи, върна се при леглото, изтегна се в него и затвори очи.

Когато отново се огледа, тя си бе отишла.

Ала малко преди това Джек бе зърнал онова, което се опитваше да скрие от него.

…Нищо няма да получат от мен, мислеше си той. Каквито и доказателства да ми представят, ще продължавам да твърдя, че всичко е измама. Ще пазя на сигурно място знанията и чувствата си — там, където не биха могли да ги достигнат.

Малко по-късно той се унесе в сън и сънува ярки и разноцветни картини от бъдещето, каквото искаше да бъде.

Дълго след това нямаше никакви посещения, което ни най-малко не го обезпокои.

Чувстваше, че е спечелил много важно сражение срещу Повелителя на Прилепите и че е отбил първия опит за посегателство към неговото душевно равновесие. От време на време, докато кръстосваше между кристалните стени на своя огледален затвор, той избухваше в доволен смях. А след това се унасяше в мечти за бягство и отмъщение. Хранеше се редовно и спеше добре.

Хрумна му, че след като Повелителя на Прилепите може да го наблюдава, когато пожелае, вероятно е наредил на други да го държат непрестанно под око. Нищо чудно дори да го използват за забавление, предавайки си го заедно с камъка от ръка на ръка по време на някой разгорещен пир. Този мисъл не му даваше покой. С каквото и да се захванеше, непрестанно му се струваше, че някой го следи внимателно. Случваше се дори неочаквано да се завърти и да размаха ръка в неприличен жест към потенциалните наблюдатели.

Божичко! Той наистина ще успее! — мина му веднъж мисълта. Започвам да подозирам присъствието му навсякъде и по всяко време и това нарушава равновесието ми. Все пак успях да положа основите. Ако ми даде поне една възможност и всичко останало бъде както го мислех, може и да осъществя замисъла си. Трябва обаче да се преструвам на безгрижен. И да престана с тези нервни разходки и това мърморене.

Той се отпусна в леглото, разтвори вътрешните си сетива и почувства отрезвяващия хлад на небесата.

Все пак успя да си наложи да пази тишина и да се движи бавно. Беше му далеч по-трудно, отколкото предполагаше. Понякога сядаше пред някое от безбройните огледала, стискаше ръце и броеше до хиляда и още до хиляда. Някъде по това време забеляза, че му е пораснала внушителна брада. Шутовските одежди се бяха износили и замърсили. Понякога се будеше нощем, облян в студена пот и не можеше да си спомни кошмара, който бе измъчвал подсъзнанието му. Случваше се дори денем да не помни какво е правил през изминалия половин или един час, но все още вярваше, че е запазил контрол върху разсъдъка си.

Дали пък не е намесено и някое заклинание? — питаше се нерядко той. Или това са естествени последствия на едно продължително и монотонно съществувание? Вероятно второто. Колкото и да е добър той като магьосник, сигурно щях да доловя присъствието на заклинание. Още малко, още съвсем мъничко. Чувствам, че скоро пак ще дойде при мен. Сигурно си казва, че е загубил прекалено много време за да ме сломи. Обезпокоен е да не последва обратен ефект. и да не е, скоро ще бъде. Скоро, съвсем скоро. И тогава ще дойде.

Но Джек ще е подготвен.

Той се пробуди и откри, че отново са му приготвили ваната — втората, откакто го бяха преместили тук — преди колко години беше това? — и нов шутовски костюм. Изтърка яростно тялото си и навлече дрехата в зелено и бяло. Този път остави звънчетата и дори нагласи шапката под закачлив ъгъл.

След това седна, скръсти ръце зад главата си и се засмя лекичко. Не му се щеше да издава нервността си заради предстоящата среща.

Когато въздухът засия и той чу мелодичния звън, погледна в посоката, от която идеше и кимна небрежно.

— Здравей — рече Джек.

— Здравей — отвърна другият. — Как си?

— Напълно възстановен, благодаря. Иска ми се вече да си тръгвам.

— Човек не бива да бъде припрян, когато става дума за здравето. Ако питаш мен, имаш нужда от още почивка. Но този въпрос можем да обсъдим и някой друг път. Между другото — продължи той, — съжалявам, че не мога да ти отделям повече време. Имах някои проблеми, които отнемаха цялото ми внимание.

— Няма нищо — успокои го Джек. — Скоро всички усилия ще се окажат напразни.

Повелителя на Прилепите втренчи поглед в лицето му, сякаш търсеше по него следи от начеваща лудост. След това се отпусна в едно кресло и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Когато дойде краят на всички неща — отвърна Джек като обърна лявата си длан нагоре, — тогава и усилията се оказват напразни, нали?

— Защо да идва краят на всички неща?

— Обръщал ли си внимание на температурата напоследък, добри ми приятелю?

— Не — отвърна другият малко смутено. — От доста време не съм напускал пределите на замъка.

— А би било поучително да го сториш. Още по-добре, ако разтвориш сетивата си за еманациите от Щита.

— Ще го сторя… насаме. Но винаги е имало слабо изтичане. Сигурен съм, че седемте, които са призвани да поддържат Щита ще узнаят за него и ще вземат необходимите мерки. Не виждам причина за тревога и безпокойство.

— Стига един от седмината да не е затворен някъде, от където не може да бъде призован.

Другият го погледна с разширени очи.

— Не ти вярвам — рече той.

Джек сви рамене.

— Търсех безопасно място, откъдето да отпътувам, когато ти ми предложи своето гостоприемство. А и не е никак трудно да се провери.

— Тогава защо не ми го каза по-рано?

— Защо да ти казвам? — попита Джек. — Щом собственото ми душевно равновесие е под заплаха, какво ме интересува дали останалият свят ще продължи да съществува, или ще бъде унищожен?

— Това е крайно егоистично отношение.

— Мое си е — отвърна Джек и раздрънка звънчетата.

— Май ще е най-добре да проверя вярна ли е тази история — рече другият, въздъхна и се изправи.

— Аз пък ще чакам тук — отвърна Джек.

След като го отведе в просторния си кабинет Повелителя на Прилепите преряза въжетата, с които беше завързан.

Джек се огледа. Подът бе облицован с красива мозайка, по стените висяха черни украшения и най-различни оръжия, а в средата на стаята имаше голяма маса, цялата покрита с инструменти, зад която се издигаше скромен олтар. Миришеше на тамян.

Джек пристъпи напред.

— Доста странен ми се видя начинът, по който е било нанесено името ти в Книгата на древните — подхвърли Повелителя. — Написано е върху нечие друго, заличено име.

— Може би божеството-покровител е променило първоначалното си решение.

— До колкото ми е известно, подобно нещо не се е случвало никога. Но щом твърдиш, че си един от седемте избрани, така да бъде. Чуй ме обаче, преди да поемеше твоята част от тежестта на Щита.

Той плесна с ръце. В стаята влезе Ивене, приближи се и застана до него.

— Макар да си един от избраниците за тази важна задача — обърна се той към Джек, — не мисли, че силата ти може да се сравни с моята тук, във Високия Зандан. Скоро ще трябва да запалим светлините и тогава дворецът ще се изпълни със сенки. Дори и да съм те подценил, трябва да знаеш, че моята вярна съпруга отдаде няколко години от живота си в изучаването на Изкуството и сега вече владее дори най-съкровените му тайни. Опиташ ли да предприемеш нещо друго, извън това, заради което те доведох тук, тя ще добави уменията си към моите. Каквото и да си мислиш, тя не е само копие на истинската Ивене.

— Зная — кимна Джек, — защото копията не плачат.

— Кога си видял Ивене да плаче?

— Попитай я сам — някой път.

Момичето сведе поглед, обърна им гръб и приближи олтара.

— Време е да започвам — предупреди ги Джек. — Ако обичате пристъпете в малкия кръг.

Той запали един по един въглените в десетте кандила, подредени в три кръга — външният с три, средният с четири и вътрешният с три. Когато добави ароматични треви пламъчетата им се разгоряха, а стаята се изпълни със сладникав дим. Междувременно Джек застана на отсрещната страна на олтара и нарисува един символ на пода с острието на железния нож. Той зашепна едва чуто и изведнъж сянката му се размножи, отново се събра в едно, люшна се, застана неподвижно, изпълни се с непрогледен мрак и накрая се разтегна през залата право на изток като някакъв безкраен път. Повече не помръдна, въпреки трепкането на светлинките и беше толкова черна, че приличаше на бездна.

— Това не ми харесва! — прошепна Повелителя и Джек го чу. — Двамата с Ивене не откъсваха очи от него.

Заобиколен от разноцветен дим, озарен от трепкащите светлинки, Джек постепенно придобиваше някакъв зловещо-неотразим изглед, а движенията му ставаха все по-уверени и съсредоточени. Когато вдигна малкото звънче от олтара и го разлюля, Повелителя на Прилепите извика „Спри!“, но не посмя да пресече кръга, защото в стаята се чувстваше нечие друго, напрегнато, зорко присъствие.

— Прав беше що се отнася до едно нещо — извика му Джек. — Когато става дума за Изкуството, наистина те бива повече от мен. Все още не съм дорасъл да кръстосвам шпага с теб. Още повече в епицентъра на твоята сила. Ето защо избягвах всякакви директни стълкновения и мислех единствено за собствената си безопасност. Зная, че на вас двамата ще са ви необходими само няколко минути за да прогоните силата, която повиках тук — но след това ви чакат още изненади. Ето една!

Той сграбчи подпорите на най-близкото кандило и го запрати през стаята. Въгленчетата се разхвърчаха като огнен прах. Част от искрите попаднаха върху гоблените и тъканта им мигновено започна да дими.

— Никой не ме е призовавал под Щита — извика през това време Джек. — Използвах трески от масата, обгорени върху пламъка на свещите, които идваха с вечерята, за да променя едно от имената в Книгата на Древните. Именно когато я разтварях ти почувства наличието на чуждо заклинание.

— Нима си дръзнал да нарушиш Великия Пакт и изложиш на опасност съдбата на света?

— Точно така — кимна Джек. — Каква полза от този свят за един безумец, в какъвто щеше да ме превърнеш? Плюя на вашия Пакт.

— От този момент ти ще бъдеш низвергнат, Джек. Нито един обитател на Тъмната страна няма да бъде твой приятел.

— И досега нямах.

— Пактът и неговия посредник — Книгата на Древните — са единствените неща, пред които всички ние се прекланяме и винаги сме почитали — въпреки нашите различия, Джек. Ще бъдеш преследван до твоето пълно унищожение.

— Че нима ме чакаше друга съдба — тук и от теб? Така поне ще мога да ти кажа „довиждане“.

— Ще прогоня злата сила, която покани в моя дом и ще потуша огъня, който запали. А след това ще вдигна половината свят след теб. Никога вече няма да знаеш що е покой. Краят ти няма да е за завиждане.

— Веднъж вече ме погуби, отне моята любима и сломи волята й, направи ме свой пленник, когото носеше на шията си и дори настърви твоя боршин да тича по петите ми. Знай тогава, че идния път, когато се срещнем, не аз ще бъда този, когото ще измъчват и преследват до безумие. Разполагам с дълъг списък и ти го оглавяваш.

— Ние ще се срещнем отново, Джек от Сенките — може би съвсем скоро. И тогава ще забравиш завинаги своя списък.

— А, като спомена списъка ми припомни още нещо. Любопитен ли си чие име заличих, когато нанесох своето в Книгата на Древните?

— Чие беше то?

— Може да ти се стори чудно, но беше твоето. Наистина трябва да излизаш по-често, приятелю. Ако го беше правил, щеше да забележиш снижаването на температурата, да провериш състоянието на Щита и да надникнеш в Книгата. Тогава ти щеше да заминеш, призован от дълга, а пък аз нямаше да съм твой пленник. И всички последващи неприятности щяха да бъдат избегнати. Ето ти един извод от цялата тази история — излизай по-често на чист въздух.

— Да, но тогава ти щеше да паднеш в лапите на Барона, или да се върнеш обратно в Гливе.

— Това подлежи на обсъждане — рече Джек и хвърли поглед през рамото му. — Тоя гоблен гори наистина красиво. Време е да тръгвам вече. Сигурно пак ще се срещнем — когато се отървеш от дълга си към Щита. Зная, че ще ме търсиш. Не се обезкуражавай, ако в началото не успееш да ме намериш. Упорствай. Когато почувствам че съм готов, ще се срещнем отново. Тогава ще ти отнема Ивене. Ще ти взема и Високия Зандан. Ще унищожа твоите прилепи. И ще се постарая да кръстосваш много пъти между Торните Ями и гробищата. Засега сбогом.

Той се извърна и пое по пътя, очертан от неговата сянка.

— Никога няма да съм твоя, Джек — чу гласа й зад себе си. — Истина е всичко, което ти казах по-рано. Ще се самоубия преди да падна в ръцете ти.

Той задиша тежко, в нагорещения от пламъците въздух и отвърна:

— Ще видим.

А после сянката го погълна.