Джек от сенките

13

Джек седеше, заслушан в ромоленето на далечните каменни водопади, той чуваше кънтящото стенание на света и виждаше ярките огнени потоци, които се стичаха по лицето му.

Земята се пропука и от дълбините бликнаха черни пушеци примесени с мирис на изгоряло. Подобно на безчислените прилепи, призовавани от неговия предшественик, въздухът се изпълни с огромни черни сажди. Звездите извършваха странни и непонятни движения, каквито никога досега не бяха наблюдавани в небесата. Седем озарени от вулканични изригвания планински върхове се издигаха в далечината и Джек неволно си припомни деня, когато и той бе вдигнал подобна планина. Цели потоци от метеори непрестанно разсичаха небосвода, но от време на време гъстите черни облаци закриваха напълно съзвездията. Земята не спираше да се тресе и далеч под него се разтърсиха самите основи на Сенчестата Обител. Ала Джек не се боеше, че кулата може да се срути, защото, подтикван от необичайната си привързаност към това място, той я бе оковал с толкова здрави заклинания, та щеше да издържи докато и той притежаваше сила.

Душата стоеше безмълвна до него. Той запали поредната цигара, любувайки се на огромното каменно свлачище по склоновете на близката планина.

Бавно и неумолимо се сгъстяваха над него облаците. Събираха се в далечината, където се зараждаше бурята и прескачаха от планина на планина подобно на някакво многочленесто, огромно космато насекомо. От време на време ги пронизваха метеорити, които се забиваха като снаряди в земята. Цялата тази картина напомняше на грандиозна битка между земните и небесните сили, чийто фронт бавно пълзеше към него.

Когато почти го достигна Джек се усмихна и извади сабята.

— А сега, душа — рече той — да видим дали силата ми още държи.

Като каза това, той начерта един символ върху камъка и произнесе заклинанието.

Реката от светлина и грохот се разтвори и заобиколи от двете страни Сенчестата обител, Оставяйки я непокътната.

— Добре свършено.

— Благодаря ти.

От всички страни бяха заобиколени от пламъци, земята под краката им се тресеше безспирно, над главите им бушуваше с пълна сила бурята, а небето непрестанно се озаряваше от падащи звезди.

Чул стъпки, Джек се извърна към стълбището.

— Това трябва да е Ивене — каза той. — Бурите я плашат и тя винаги идва при мен, когато започнат.

Ивене се показа откъм входа на стълбището, забеляза Джек и забърза към него. Не проговори, само спря до него и му позволи да я загърне в плаща си. Дори след това продължаваше да трепери.

— Не изпитваш ли поне малко угризения заради онова, което направи с нея?

— Малко — призна Джек.

— Тогава защо не отмениш заклинанието си?

— Няма.

— Опасяваш се, че ще те намрази, като си спомни всичко, нали?

Джек не отговори.

— Тя не може да ме чуе. Ще те попитам някои неща, но така, че да ми отговаряш едносрично, все едно, че си мърмориш нещо. Има нещо друго, освен омразата, нали?

— Да.

— Да не се боиш, че ще обезумее, когато й върнеш спомените?

— Аха.

— Значи все пак в теб са останали повече чувства, отколкото предполагах.

Джек отново предпочете да мълчи.

А грандиозният шум и светкавиците не спираха своето представление. Най-сетне Ивене вдигна глава към него и прошепна:

— Колко е страшно тук. Ще се прибираме ли, скъпи?

— Не. Ти ако искаш се прибирай. Аз оставам.

— Тогава и аз ще остана с теб.

Бавно, много бавно, бурята започна да утихва и накрая отмина напълно. Джек забеляза, че върховете на планините продължават да горят, видя също, че през огромните цепнатини в земята все така бликаше яркочервена лава. Той вдигна глава и зърна някаква бяла пелена, която се стелеше от небето. Трябваше да мине известно време преди да осъзнае, че това е сняг.

Внезапно бе завладян от ужасната мисъл, че планът му ще се провали и че разрушенията ще надхвърлят дори неговите очаквания. Ала вече не му оставаше нищо друго, освен да гледа.

— Ивене…?

— Да, Господарю?

— Искам да ти кажа нещо…

— И какво е то, моя любов?

— Аз… не… нищо!

И тогава душата му се приближи още по-близо и застана зад него, а странното чувство се засилваше, докато накрая стана почти нетърпимо.

Той я погледна разнежен и прошепна:

— Съжалявам!

— За какво, мили мой?

— Не мога да ти обясня сега, но ще дойде време, когато, надявам се, ще си спомниш думите ми.

Тя го погледна изненадано и отвърна:

— Джек, надявам се никога да не настъпи такъв момент. Винаги съм била щастлива с теб.

Той се обърна и втренчи поглед на изток. Задържа дъх за съвсем кратко и почувства ударите на сърцето си по цялото тяло.

Сред облаците от прах, грохота и вледеняващия полъх то продължаваше да следва дирята. Не обръщаше внимание нито на ослепителните светкавици, нито на бурята и постоянно тресящата се земя, защото не знаеше що е страх. То се спускаше надолу по хълмовете като привидение и се плъзгаше между скалите с ловкостта на гущер. Прескачаше бездни, умело отбягваше срутващи се грамади и само веднъж позволи да го удари мълния. Приличаше на къс протоплазмено месо върху пръчка, тялото му почти бе овъглено от горещината на лавата и нямаше нито една разумна причина за да е все още живо. А може би то не живееше в истинския смисъл на това понятие — във всеки случай не така, както живееха създанията от Тъмната страна. То нямаше име, само прозвище. Нито пък можеше да се похвали с някаква душевност. Беше като вързоп от инстинкти и рефлекси, само някои от тях вродени. Силата му беше неописуема, способно бе да издържа на огромни натоварвания, да понася невероятни болки и страшни телесни поражения. Не знаеше никакъв език и всички същества, които го срещаха, хукваха през глава.

И докато земята вибрираше и скалите се превръщаха в пясък, то се насочи към планината, която-някога-бе-крачила, озарено от сиянията на огнените гейзери. Дори поредното свличане на гигантски каменни маси не можа да го спре.

То спря за миг, търсейки най-прекия път сред хаоса от натрошени скали. Погледът му описа дъга нагоре по последния хълм.

Там, на самия връх се издигаше целта му, заградена от високи стени, все още добре охранявана…

…Но освен силата, то притежаваше и известна хитрост.

— Не зная дали печеля, или губя — промърмори Джек. — Важното е, че нещата потръгнаха.

Ивене не отговори. Може би не беше разбрала какво й казва.

Вместо нея се обади душата.

— Губиш. За света не мога да кажа със сигурност, но за тебе знам — губиш, Джек.

И докато разглеждаше замислено огненото зарево на изток, Джек си даде сметка, че това е самата истина.

Защото небето бе просветляло, но не само от вулканичните изригвания и светкавиците. И силата, която владееше съвсем отскоро, като че ли бе започнала да се топи. Когато погледна на запад, той откри, че почти половината от черната сфера се е изгубила зад хоризонта. И в този момент зад него избухна зората.

В мига, когато и последните капчици сила го напуснаха, започнаха да се рушат стените на Сенчестата Обител.

— Време е да се махаме от тук.

— Теб какво те е грижа, душа? Нищо не може да ти стане. Няма да бягам. Казвам ти, че тази кула може да издържи дори срещу зората.

Някъде под него се разнесе грохот, една от стените внезапно поддаде и се срина право в двора, а на мястото й зейна широк проход към вътрешните помещения. Джек чу крясъците на своите слуги и дори видя неколцина от тях, докато се носеха из двора. Последва ново земетресение и кулата се разтърси из основи.

Джек отново извърна лице към порозовялото небе на изток.

— Ето че Изгубения Ключ отново ще бъде изгубен — промълви той. — Този път завинаги.

Защото бе опитал едно съвсем простичко заклинание и се бе провалил.

Разнесе се оглушителен рев, като от отприщен водопад и една немалка част от неговата цитадела се срина, обгърната в прах.

— Щом отказваш да си тръгнеш, какво ще кажеш за девойката до теб?

Джек се извърна към Ивене. Почти бе забравил за присъствието й. Едва сега забеляза, че на лицето й бе изписано странно изражение.

В началото не можа да определи какво точно означава, но долови промяна в тембъра на гласа й, когато го попита:

— Джек, какво става тук?

Изведнъж тялото й се вцепени и тя се люшна като парализирана към него. Той протегна ръка и я подхвана, преди да падне.

А след това всичко си застана на местата. Заедно с топенето на неговите магични сили бе отпаднало и заклинанието, което й бе наложил преди толкова много време. И докато зората се разпростираше над бушуващия свят, умът й бавно се проясняваше.

Той заговори припряно, опитвайки се да задържи вниманието й и да й попречи да осъзнае онова, което бе станало с нея.

— Аз съм виновен за всичко — каза й задъхано. — Седемте записани в Книгата на Древните отказаха да ми сътрудничат в поддържането на Щита срещу външния студ и затова ги погубих. Само че сбърках, като сметнах, че могат да бъдат пожертвани. Мислех, че ще се справя и без тях, но само влоших положението. Остана само една възможност. Аз разруших Великата машина, която поддържаше света такъв, какъвто беше. Ние, обитателите на Тъмната страна, вярващи в най-различни неразбираеми неща, обединени в понятието „наука“, смятаме от край време, че тази Машина движи света. Дневните, които са не по-малко суеверни от нас, смятат, че под земната кора има само разтопена лава и нагорещени минерали. Кой би могъл да каже дали ние сме прави, или те? Философите и от двете страни неведнъж са заявявали, че светът, който възприемаме, е само илюзия. За мен това няма особено значение. Каквато и да е същината на реалността, от която както изглежда сме временно изолирани, аз се отправих на пътешествие до центъра на света и предизвиках всеобща катастрофа. В момента навсякъде около теб наблюдаваш резултата от моите действия. Благодарение на мен планетата започна отново да се върти. Тъмната и светла страна повече няма да съществуват. Вместо това и двете части на света ще получат своите порции светлина и мрак. Все пак, сигурен съм, че в тъмното ще се запазят някои от уменията, които владеехме тук, докато науката ще продължава да процъфтява на светло.

Ако светът не бъде унищожен, добави мислено той.

Питаше се как ли изглежда всичко това сега в страната на светлината — например в университета — където сигурно настъпва никога невиждана вечер и на небето изгряват звезди. Интересно дали Пойндекстър ще го намери за подходящ епилог на поредния семестър?

— По този начин — продължи Джек, — отпада и необходимостта от постоянен щит срещу студа и топлината. Звездата, около която се въртим, ще разпределя равномерно лъчите си върху двете страни на планетата. Аз…

— Джек от Злото! — извика тя и се отдръпна от него.

С крайчеца на окото си той забеляза тънкия оранжев полумесец, изгрял над ръба на хоризонта.

Първите лъчи на слънцето удариха в стените на кулата и тя започна да се люлее застрашително. Подът под краката им се разтърси, от стената се откъсваха едри камъни и трополяха надолу.

…А Ивене се присви болезнено и той забеляза, че очите й са разширени от ужас, зад разпилените й от вятъра коси…

…Видя също, че в дясната си ръка стискаше кинжал.

Той облиза устни и отстъпи назад.

— Ивене — повика я Джек. — Послушай ме, моля те. Стига да пожелая, мога да ти отнема тази играчка, но не искам да те наранявам. И без това ти причиних предостатъчно болка. Хвърли ножа, моля те. Ще се опитам да повикам…

Тя се хвърли право към него, той посегна да я сграбчи през кръста, но се подхлъзна и отскочи встрани.

Острието просвистя край главата му, следвано от ръката й. Той обхвана раменете й.

— Джек от Злото! — изсъска тя, промуши го в ръката и от раната бликна кръв.

Объркването му бе съвсем краткотрайно, но напълно достатъчно, за да се освободи от прегръдката му и да замахна с кинжала — този път право към гърлото му.

Той отби удара й с лявата ръка и я тласна назад с дясната. За миг зърна лицето й и остана като поразен — на устата й бе избила пяна, от прехапаната й горна устна се стичаше тънка струйка кръв.

Тя се препъна в парапета, който внезапно поддаде назад.

Джек скочи към нея, но пристигна на време за да види разветите й от вятъра поли, докато се носеше право надолу към покрития с плочи двор. Писъкът й бе съвсем кратък.

Той отстъпи назад, когато поредното люшване на кулата заплаши да хвърли и него.

Слънцето вече бе изгряло наполовина.

— Джек! Трябва да тръгваш! Всеки миг кулата ще се срути!

— Това вече няма значение.

Въпреки това той се обърна и пое към стълбата.

След като проникна в цитаделата през един отвор на стената то започна да претърсва коридорите. Зад себе си оставяше трупове винаги, когато срещаше уплашени бегълци. На едно място върху него се срути цяла плоча от тавана, но то успя да изпълзи от развалините и продължи.

Скри се зад една купчина от натрошени камъни, когато край него притича цяла бригада ведроносци, след това отново пое по дирята, като използваше мебели, ниши и зейнали врати за прикритие. Носеше се безшумно като привидение, промъкваше се ловко като гущер.

Зад поредното свлачище от камъни отново се натъкна на дирята.

Тя водеше нагоре…

Където отиваше и то.

Небето сияеше от ярка светлина, но той виждаше само счупения парапет и разперените й поли, пяната на устата й и тънката кървава струйка. До слуха му достигаше грохотът на изтормозената земя, върху него се сипеше дъжд от ситни камъчета, вятърът нашепваше тъжно като погребална песен, а люшкането на кулата му действаше почни успокояващо. Джек стигна началото на стълбите и го видя да се качва.

Той извади ножа и зачака, тъй като друг път надолу нямаше.

Странно, помисли си, че каквото и да се случи, инстинктите за самосъхранение винаги вземат връх.

Острието в ръката му не потрепна, когато боршинът изкачи последните няколко стъпала и го нападна.

Ножът се заби в дясното рамо на чудовището, но не го спря. Боршинът го удари, повали го назад и той изпусна дръжката на оръжието.

Джек се претърколи настрани и успя да заеме отбранителна позиция части от секундата преди създанието да се стовари отново върху него. Острието продължаваше да стърчи от рамото му, лъщейки на светлината, но от раната не се стичаше кръв, а някаква кафеникава течност.

Джек успя да избегне втората атака и удари чудовището с две ръце, но не постигна никакъв ефект. Все едно, че бе докоснал мековат и разплут труп.

Още два пъти Джек успя да избегне щурма на противника, като първия път го ритна в гърдите, а втория го бодна с лакътя във врата.

Ала при третия чудовището го завари неподготвен. Все пак Джек се отърва с няколко драскотини и дори успя да измъкне острието от рамото.

Приклекнал, настръхнал, той кръжеше около боршина, стараейки се да поддържа максимална дистанция. Едва не се препъна в няколко парчета от мазилката. Чудовището мигновено се възползва от преимуществото си и скочи към него. Джек се завъртя и го посрещна с ножа, но и този път не уцели.

Докато възстановяваше нарушеното си равновесие боршинът го сграбчи отзад и го повали.

Джек замахна и го удари с ножа в главата. Повтори още няколко пъти, ала след това ножът бе избит от ръката му. Чувстваше неимоверна тежест върху гърдите си, лицето на чудовището бе толкова близо, че ако имаше дъх, сигурно щеше да запищи от ужас. Но не можеше.

— Жалко, че не ме прие, когато ти предлагах — чу той гласа на душата.

А след това чудовището постави едната си ръка на лицето му, другата на врата и бавно започна да ги извива.

Главата му постепенно се обръщаше встрани, от непоносимата болка очите му се изпълниха със сълзи и на няколко пъти съзнанието му заплашваше да потъне в надигащата се черна пелена. Ала все пак не беше прекъснал връзка с околния свят и някои от нещата, които видя, го озадачиха.

Светът на магиите си бе отишъл, но зората напомняше малко на здрач. А здрачът бе негов добър приятел — не като магьосник, а като крадец.

Заради силата, която извличаше от сенките.

…Нито едно острие не може да го застигне там и никаква сила не е в състояние да му причини зло…

Лъчите на изгряващото слънце огряха парапета и хвърлиха дълга сянка, достигаща само на крачка от него.

Той се помъчи да я достигне, но не успя. Вместо това протегна ръка към нея.

Ръката и част от рамото му попаднаха в сянката.

Болката не беше изчезнала, нито заплашителният пукот на гръбначния му стълб и смазващата тежест върху гърдите му.

Ала същевременно познатото мрачно усещане започна да изпълва тялото му.

Той напрегна последни сили за да задържи отиващото си съзнание. Със силата, която го изпълваше, успя да се притегли още малко към сянката и сега почти половината му тяло бе скрито от нея. После, като си помагаше с лакти и нокти, успя да пъхне главата си на тъмно.

Ето че освободи и другата си ръка и веднага вкопчи пръсти в шията на боршина. Сега вече и двамата бяха скрити от сянката.

— Джек, какво става? — извика някъде от близо душата. — Не мога да те виждам, когато си в сянка.

Измина много време преди Джек да се покаже обратно от сянката.

Той се облегна изтощено на парапета, дишайки тежко. Целият бе измацан с кръв и лепкави кафеникави петна.

— Джек?

Ръката му трепереше, докато ровичкаше из остатъците от наметалото си.

— Проклятие… — изстена пресипнало той. — Смачкали са се последните ми цигари.

Сякаш всеки миг щеше да се разплаче от това.

— Джек, направо не можех да повярвам, че ще се спасиш…

— Нито пък аз. Е добре, душа. Достатъчно ми досажда. А и аз май вече се наиграх. Няма какво повече да правя. Защо да не те ощастливя. Давам ти съгласието си. Прави, каквото искаш.

Той затвори очи за съвсем кратко, но когато ги отвори, душата вече бе изчезнала.

— Душа? — повика я той.

Никакъв отговор.

Не се чувстваше по-различен. Наистина ли се бяха слели?

— Душа? Дадох ти онова, което искаше. Ако не друго, поне говори с мен.

Мълчание.

— О, по дяволите! Кой има нужда от теб?

Той се извърна и огледа опустошената земя наоколо. Лъчите на издигащото се в небето слънце пробуждаха цветове във всички предмети. Вятърът бе утихнал, чуваше само далечният му шепот. Въпреки разрушенията и дима имаше някаква странна и дива красота в тази картина. Сигурно нямаше да се стигне до толкова много болка, безчестие и смърт, ако не бяха го предизвикали. Но сред всички тези пепелища, или дори над тях, като покривало се бе спуснало нещо, което им придаваше един нов, непознат и непредсказуем изглед. Сякаш всичко, към което поглеждаше, криеше в себе си възможността за съвършенство. В далечината се виждаха разрушени селца, насечени планински вериги и изгорели до основи гори. Като че ли гигантската ръка на злото бе помела света, който познаваше, но той знаеше, че не ръката на злото, а неговата ръка бе извършила всичко това — ето, че бе заслужил новото си прозвище. Но съвсем скоро, в това не се съмняваше, от пепелищата щеше да израсне нещо ново. Каквото и да е то, каквито и последствия да има появяването му, вината щеше да е само и единствено негова. Ала и това вече нямаше значение. На света предстоеше да опознае един нов ред — постоянна и неизменна смяна на светли и тъмни цикли — и той чувстваше, че това ще е за добро. Обърна се и впери очи в изгряващото слънце. Никога през живота си не бе виждал по-красива гледка. Сигурно имам душа, рече си той, защото не помня друг път да съм се чувствал така.

Кулата престана да се люлее и бавно започна да се разпада.

Казах го съвсем искрено, Ивене, помисли си той. Още преди да си възвърна душата. Казах ти, че съжалявам и бях съвсем искрен. Не само за теб. За целия свят. Искам да ти се извиня. Обичам те.

…Камък по камък се рушеше каменната постройка и тялото му политна неудържимо напред, към перилата.

Неизбежно е, рече си той в мига, когато се блъсна в каменния парапет. Съвсем неизбежно. Няма друг начин. Когато целият свят се пречиства, с помощта на ветровете, огъня и водата, и всички злини са унищожени, или прогонени, неизбежно е последната и най-великата сред тях да бъде споходена от същата съдба.

Вятърът го блъсна с шумно свистене в лицето в мига, когато перилата поддадоха. Колкото и да е странно, помисли си, че звукът прилича на плющящо на простора пране.

Докато тялото му прелиташе над ръба на терасата, той хвърли кратък поглед право нагоре.

Високо в небето се рееше някаква черна фигура, която растеше с невероятна бързина.

Разбира се, рече си той, ето че получи мечтаната свобода, след като зърна изгрева с очите си…

Прибрал криле и изпънал огромното си тяло, Морнингстар се носеше право надолу подобно на огромен черен метеор. Когато наближи, той разпери ръце и протегна дългите си, изящни пръсти.

Джек се зачуди дали ще пристигна на време.