Джек от сенките

11

И тогава настъпи времето на окончателното нарушаване на Пакта.

Започна да става все по-студено и Джек надникна в Книгата на Древните, където бяха записани имената на онези, чийто ред бе дошъл. Продължи да чака и да наблюдава, но нищо не се променяше.

Най-накрая призова непокорните Господари да се явят пред него.

— Приятели — обърна се към тях, — ваш ред е да изпълните дълга си към Щита. Защо досега не го сторихте?

— Господарю — отвърна Елдридж, най-възрастният от тях, — ние се споразумяхме да откажем.

— Защо?

— Вие самият си позволихте да нарушите Пакта — отвърна другият. — Щом светът не може да бъде повече такъв, какъвто беше, нека си остане такъв, какъвто е. С други думи, нека върви по пътя към пълното си разрушение. Накажи ни, ако желаеш, но никой от нас няма да си помръдне пръста. Щом си толкова могъщ магьосник, поправи сам Щита. А нас погуби и се наслаждавай на смъртта ни.

— Чу молбата му — обърна се Джек към своя помощник. — Постарай се да я приведеш в изпълнение.

— Но, Господарю…

— Прави каквото ти казах.

— Слушам.

— А аз ще се погрижа собственолично за Щита.

И така седемте Господари бяха екзекутирани.

А Джек продължи напред.

Изкачи се на върха на най-близката планина и обмисли предстоящата задача. Студът бе съвсем осезаем, той разтвори вътрешните си сетива и долови пробойните в Щита.

После се зае да чертае символи с върха на ножа върху гладката скала. А те отпърво задимяха, след това започнаха да тлеят като въглени. Джек повтаряше с монотонен глас тайнствените слова, които бе научил от Ключа.

— Хъм… здравей.

Джек се извърна рязко и вдигна ножа.

— Аз съм.

Отнякъде повя вледеняващ полъх.

— Какво желаеш, душа?

— Чудех се какво правиш тук. От време на време те следвам.

— Зная. Но това не ми харесва.

Той отново се съсредоточи върху магичните символи.

— Ще ми кажеш ли?

— Е, добре — въздъхна Джек. — Ако ми обещаеш да не хленчиш наоколо…

— Аз съм изгубена душа. Изгубените души хленчат.

— Ами хленчи си тогава. Не ме е грижа.

— Та с какво се занимаваш…

— Готвя се да поправя Щита. Мисля, че открих една магия, която ще свърши работа.

— Не вярвам да успееш.

— Какво значи това?

— Не мисля, че Щита може да бъде поправен само от една личност.

— Е, скоро ще узнаем.

— Може ли да помогна?

— Не!

Джек доизрисува символа и отново подхвана магичната си песен. Вятърът утихна и наоколо пламнаха огньове.

— Трябва да тръгвам — заяви той. — А ти гледай да не ми се мяркаш твърде често пред очите.

— Разбирам. Исках само да те попитам за сливането.

— Може и да стане някой ден, когато ми омръзне животът — но не сега.

— Искаш да кажеш, че има надежда?

— Може би. Но не и в този момент.

Джек се изправи и огледа работата си.

— Не се получава, а?

— Я млъквай.

— Провали се, значи.

— Млъквай, казах.

— Искаш ли сега да се слеем?

— Не!

— Може би ще успея да ти помогна.

— Като идеш в пъкъла!

— Само питах.

— Остави ме на мира.

— Какво ще правиш сега?

— Махай се!

Той вдигна заплашително ръка и призова част от силата си. Нищо не се получи.

— Не мога да го направя — предаде се накрая.

— Зная. Да имаш други идеи?

— Мисля…

— Аз зная какво трябва да се направи.

— Какво?

— Иди и се посъветвай с твоя приятел Морнингстар. Той знае много неща. Мисля, че ще получиш добър отговор.

Джек сведе глава и се загледа в димящия символ. Вятърът бе пронизващо студен.

— Май си прав — рече той.

— Сигурен съм, че съм прав.

Джек се загърна зиморничаво в наметалото.

— Ще ида да се поразходя сред сенките — заяви той.

Така и направи, докато не стигна планината. Сетне пое нагоре.

Когато стигна върха, той се приближи към Морнингстар и извика.

— Ей, тук съм.

— Зная.

— И сигурно знаеш какво искам?

— Да.

— Може ли да бъде осъществено?

— Не е невъзможно.

— Какво трябва да направя?

— Няма да е никак лесно.

— Така си и знаех. Кажи ми.

Морнингстар намести гигантското си каменно туловище.

А след това му каза.

— Не зная дали ще успея да го направя — рече Джек.

— Все някой трябва да успее.

— Да знаеш кой може да е този някой? Само ми го посочи.

— Не.

— Можеш ли поне да ми предскажеш дали ще успея, или ще се проваля?

— Не. Веднъж вече споменах за тези твои сенки.

— Ах, да, спомням си.

Планината потъна в мълчание.

— Сбогом, Морнингстар — извика Джек. — Благодаря ти.

— Сбогом, Джек.

Джек се обърна и изчезна сред сенките.

Той навлезе в огромния тунел, който водеше до самото сърце на света. На отделни места по стените на тунела играеха светли петна. По-нататък галерията бе скрита в сянка, която му помогна да преодолее огромни разстояния за съвсем кратко време. На други места мракът бе непрогледен и Джек се придвижваше както всички останали.

От време на време пресичаше странични галерии и тъмни подземни проходи. Не се забави нито за миг, за да ги изследва. Понякога до ушите му достигаше тропот на копита и дращене на гигантски нокти по пода на галерията. Веднъж подмина едно открито огнище, в което тлееха кости. На два пъти чу крясъци, сякаш наблизо изтезаваха жена. Всеки път ускоряваше крачка, положил ръка върху дръжката на кинжала.

Мина и покрай един тунел, в който грамаден паяк си бе оплел мрежа, чийто нишки бяха дебели и здрави като въжета. Чудовището се раздвижи и Джек побягна навътре.

Паякът не го последва, но след известно време зад гърба му отекна смях.

Когато спря, за да си поеме дъх, той забеляза, че стените тук са влажни и покрити с хлъзгава плесен. Чуваше се слаб тътен като от далечен водопад. Дребни паякоподобни създания висяха от пукнатините в стената.

Той продължи нататък, където подът бе изпъстрен с дълбоки цепнатини, от които бликаше пара, а понякога лумваха и ярки, нажежени пламъци.

Вървя дълго, преди да стигне метален мост, широк не повече от един разтег. Надникна в бездната, над която се извиваше, но видя само непрогледен мрак. Стъпка по стъпка Джек пое по тясната метална платформа, разперил ръце, за да пази равновесие. Когато най-сетне отново се озова на твърда земя, той въздъхна и се отпусна уморено.

Тук стените на тунела се разширяваха и дори изчезваха, а таванът се издигаше толкова нависоко, че се губеше от погледа. Наоколо се движеха някакви тъмни маси с различна плътност и Джек продължи напред пипнешком, макар че можеше да създаде светлина стига да пожелае — боеше се да не привлече нечие внимание.

Известно време се измъчваше от опасенията, че е сбъркал пътя и е попаднал в някоя странична подземна пещера, но не след дълго зърна тънка бяла лента далеч пред себе си и продължи по-уверено нататък. Когато доста по-късно я доближи, откри, че светлината извира от обраслите с гъби стени на подземната галерия, чието дъно представляваше огромно черно езеро. Докато заобикаляше езерото, отправил поглед към тъмнината отвъд него, нещо изпляска във водата. Джек измъкна кинжала и се обърна.

Осъзнал, че присъствието му е забелязано, той изговори няколко думи, които предизвикаха появата на ярко сияние над повърхността на езерото. Междувременно във вътрешността на езерото се вдигна грамадна вълна, която се понесе с нарастваща бързина към него, сякаш задвижвана от някакво гигантско подводно чудовище. От двете й страни израснаха заострени пипала, черни и мокри и се протегнаха към него.

Той премигна на светлината, която бе създал и се приготви да се отбранява, стиснал с две ръце дръжката на кинжала. В същото време прошепна най-лесното заклинание за сила и точност, което му дойде на ум. Пипалата се завъртяха в безумен танц над главата му и той посече най-близкото от тях. Лепкавият израстък тупна в краката му и продължи да се гърчи, докато накрая го покоси с последната си конвулсия.

Последното за щастие се оказа от полза. Защото в мига, когато Джек полетя надолу, вторият израстък разцепи с могъщо движение мястото, където бе стоял допреди секунда.

И тогава от водата бавно изплува белезникаво овално лице, със слепи очи и корона от гърчещи се като червеи коси, разтвори гигантската си паст и се насочи към Джек.

Без да се изправя от мястото, където лежеше, Джек замахна с острието право към средата на отвратителното овално лице и повтори научените от Ключа думи с бързината, с която му позволяваше устата.

Острието на кинжала засия, капките вода по металната му повърхност се изпариха мигновено и изведнъж от предния му край лумна дълъг огнен език.

Джек описа бавно кръг с острието и в ноздрите го лъхна миризмата на обгоряла плът.

Ала чудовището продължаваше да напредва докато Джек зърна отблясъка на многобройните му заострени зъби. Единственият му здрав израстък и остатъкът от втория се размахваха заплашително над водата. От устата на чудовището се чуваше зловещо съскане и клокочене. Този път Джек се прицели с огнения си меч в гърчещите се червеи над главата му. От устата на отвратителното създание се откъсна болезнен вопъл и то потъна обратно в дълбините, които го бяха родили.

Туловището му вдигна такава гигантска вълна, че Джек едва не бе пометен след него. За миг над повърхността се мярна заострения му гребен и по-скоро видът му, отколкото ледената подземна вода, накара Джек да затрепери неудържимо.

Eдва тогава Джек се изправи, потопи острието в езерото и повтори заклинанието, което умножаваше хилядократно силата, която бе призовал и съсредоточил в оръжието. Кинжалът започна да вибрира толкова силно, че едва го удържаше в ръце. В краката му продължаваше да потръпва прерязаният израстък.

Колкото по-осезаемо ставаше присъствието на тази сила, толкова по-отпаднал се чувстваше Джек. Тялото му бе покрито с лепкава пот, плътна като подгизнала топла нощница.

Изведнъж над водата отново се издигна гребенът на чудовището, последван от гигантска приливна вълна. Джек не помръдна и остана в същото положение, докато водата на езерото започна да кипи.

Повече чудовището не се показа.

Едва след като заобиколи езерото и хлътна в тунела Джек си позволи малка почивка. Похапна от запасите, но не посмя да заспи. Подкрепи се и с няколко глътки от билката, която бе взел и продължи.

Малко по-нататък навлезе в поредното разширение, озарено от нови изригвания на подземни огньове. Тук бе пресрещнат от човекоподобно чудовище, но бързо се прикри в сенките, които трепкаха по стените. За съвсем кратко бе изкушен да се позабавлява с обърканото космато създание, което призова с отчаян рев на помощ приятелката си, но вместо това се възползва отново от сенките за да се придвижи до най-далечното място, където се простираха.

Оказа се, че обхванатият от подземни изригвания район е доста обширен, защото веднага щом се озова в покрайнините му Джек си даде сметка, че е наближил целта. Мислено се подготви за следващата опасност, която знаеше, че го очаква тук.

След като се спуска още известно време лъхна го миризма, която му напомни за Торните Ями на Гливе. Знаеше, че скоро ще може да вижда отново, макар че нямаше да има светлина, нито пък сенки, които да използва за прикритие. За всеки случай преговори няколко подходящи заклинания.

Миризмата ставаше все по-силна, докато накрая трябваше да полага огромни усилия на волята си, за да не изпразни полусмляното съдържание на стомаха си.

Това, което не след дълго израсна пред погледа му, бе по-скоро като призрачно видение.

Видя усойна местност на скали и пещери, из която отекваха някакви самотни и печални звуци, наподобяващи птича песен. Това бе странно притихнало място на стелещи се над земята и между скалите мъгли, застинали изпарения над обширните локви подземна вода, където мъглите, миризмите и изпаренията се кондензираха малко по-нависоко, за да се превърнат в тих, безшумен ръмеж, преразпределяйки оскъдните богатства на тънкия слой от почва. Маранята пречеше да види какво следва нататък, а кожата му бе настръхнала от всепронизващия студ, който цареше тук.

Джек продължи толкова бързо, колкото имаше смелост.

Не беше изминал и стотина разтега, когато по-скоро почувства, отколкото забеляза някакво движение вляво и зад него. От една локва бе изскочило дребно черно същество, цялото покрито със сгърчени издатъци и го наблюдаваше съсредоточено с немигащите си очи.

Джек измъкна кинжала от пояса и го докосна съвсем леко с върха на острието, а след това отстъпи пъргаво назад, готов за онова, което знаеше, че ще последва. Въздухът се разцепи от трясък в мига, когато дребното създание претърпя чудовищна трансформация. Сега то се издигаше високо над него, подпряно на закривените си, черни крака, без лице и тяло, сякаш всичко останало бе очертано с най-тъмното от всички мастила. Създанието проговори и опашката му се сгърчи.

— Кажи ми името си, ти, който си слязъл тук долу — отекна гласът му като сребърната камбана на Креле.

— Никой не бива да го узнае преди да ми съобщи своето — отвърна Джек.

В галерията отекна смях. Създанието размърда рогатата си глава.

— Стига си се опъвал! — произнесе то. — Казвай си името, че започнах да губя търпение.

— Добре, тогава — съгласи се Джек и произнесе едно име.

Създанието падна на колене пред него.

— Господарю — изрече покорно то.

— Да — отвърна Джек. — Това е моето име. Готов ли си да ми се подчиняваш безпрекословно.

— Готов съм, господарю мой.

— Искам да ме отнесеш до най-далечния край на твоето царство, отвъд който никой от твоите събратя не дръзва да премине. Освен това ще запазиш в тайна вестта за моята поява тук.

— Ще направя както ми наредиш.

— Повтори каквото ти казах и се закълни.

Това бе изпълнено.

— Наведи се, за да мога да те яхна, а след това ще бъдеш моят кон.

Той се метна върху гърба на създанието, пресегна се напред и сграбчи двата рога, които увенчаваха главата му като корона.

— Тръгвай! — извика му Джек и двамата потеглиха.

Разнесе се тропот на копита и тънък вопъл, подобен на конско цвилене. Джек забеляза, че плътта под краката му не е нито мека, нито податлива.

Създанието ускори бяг и пейзажът наоколо започна да се променя толкова бързо, че беше трудно да се различат отделни подробности.

…а след това настъпи тишина.

Постепенно Джек долови присъствието на други черни фигури, които се носеха наоколо из мрака. Силни, ритмични въздушни тласъци го удряха периодически в лицето. Едва сега той осъзна, че вече не препускат, а летят в някакво тъмно и празно пространство, заобикаляйки огромни черни колони, които изникваха от дълбините и изчезваха в мрака над него.

Полетът продължи дълго и Джек мръщеше нос, тъй като миризмата, извираща от широкия гръб на създанието бе по-неприятна дори от зловонието на Торните Ями. Носеха се с огромна скорост, ала въпреки това от време на време край тях прелитаха някакви тъмни очертания.

Въпреки главозамайващото им спускане пътуването сякаш продължаваше безкрайно. Джек започна да се безпокои, че ръцете му ще отмалеят и ще падне в бездната. Опасяваше се да не заспи от изтощение. За да прогони неприятните мисли взе да си припомня разни неща. Странно, рече си той, как най-големи услуги са ми правили моите най-страшни врагове. Никога например нямаше да тръгна да търся източника на могъществото, което сега притежавам, ако не бях принуден от Повелителя на Прилепите. Само благодарение на него се сдобих със силата, която ми помогна да си отмъстя и да си върна Ивене… Ивене… все още не съм доволен от начина, по който те принудих да се върнеш при мен и да ме обикнеш. Ала… Нима имаше друга възможност? Ти заслужаваше напълно онова, което ти сторих. Та не е ли любовта един вид магия, където единият е обичан, а обича другият и онзи, който обича е омагьосаният. Разбира се. Съвсем същото е.

…А след това спомените го отведоха при Полковника, Смадж, Веселия палач, Бенони и Барона. С всички тях вече се беше разплатил. Спомни си за Розалия, старата Рози и се зачуди дали все още е сред живите. Все пак реши, ако някой ден се върне от това пътешествие, да я потърси в страноприемницата на брега на морето. Боршинът… Интересно, дали деформираното изчадие беше оцеляло след онова стълкновение и дали продължаваше да го следва, изпълнявайки заповедта, която Повелителя на Прилепите бе заложил като компютърна програма в някоя от живите машинки на сгърченото му тяло. Да, боршинът… последното и вероятно най-страшно оръжие на Повелителя. Тази мисъл предизвика цял взрив от нови асоциации — компютрите в Бункера, лекциите и онова момиче — как се казваше? — Клер! Той се усмихна при спомена за нея, макар да не помнеше добре лицето й. А също и Квилиан. Виж, неговото лице никога нямаше да забрави. Как само го мразеше! Изкиска се, като си припомни колко ловко го бе оставил в ръцете на боршина, който без съмнение бе сбъркал Квилиан с него. Върна се към онова безумно надбягване през Дневната страна, докато търсеше най-краткия път за мрака без да знае със сигурност дали документите, които бе открил и отпечатал наистина ще му разкрият тайната на Изгубения Ключ. А сетне необятният възторг, когато се увери, че притежава точно онова, което му е нужно. Никога не беше понасял прекомерната светлина, но сега изпита странна носталгия по онези почти безгрижни дни в университета. Сигурно защото сега съм толкова далеч от тях, помисли си той.

…И неизменно мислите му се връщаха към извисяващата се над гребена на планината фигура на Морнингстар…

Върна се съвсем назад, до последното му посещение на Адските Игри и злощастния инцидент, който бе предизвикал цялата верига от събития довели до настоящото пътуване…

…И неизменно мислите му се връщаха към извисяващата се над гребена на планината фигура на Морнингстар, неговия единствен приятел…

Защо двамата бяха приятели? Какво ги сближаваше? На пръв поглед нищо. ала въпреки това Джек изпитваше искрено възхищение пред загадъчното създание, каквото не бе изпитвал никога и към никого. Някак подсъзнателно долавяше подобна взаимност и у Морнингстар.

…Та нали тъкмо гигантът от планината го бе посъветвал да предприеме това пътуване като единствено средство за да постигне целта си.

След това си спомни за надвисналата над Тъмната страна опасност. Не само че той бе допринесъл за назряващото бедствие, но и никой друг освен него не бе в състояние да осъществи замисленото пътуване. Ала това съвсем не означаваше, че е подтикван от някакви морални предразсъдъци или все още незакърняло чувство за дълг. Вършеше го единствено от чувство за самосъхранение. Ако Тъмната страна загине в ледената прегръдка на Всезима той също щеше да издъхне без никаква надеждата възкресяване.

…И неизменно мислите му се връщаха към извисяващата се над гребена на планината фигура на Морнингстар…

Последната мисъл го накара да потрепери, толкова рязко и ненадейно, че едва не изпусна рогата. Приликата! Каква удивителна прилика…

Но не, поклати глава Джек. Това създание е истинско джудже в сравнение с Морнингстар, който се издига в небесата. То крие лицето си, докато Морнингстар притежава благородни черти. То вони, а Морнингстар ухае на свеж вятър и дъжд. Морнингстар е мъдър и сърдечен, а това чудовище е глупаво и злонамерено. Само по някакво случайност и двамата притежават крила и рога. Създанието под него се подчинява на волята на един магьосник, а кой би могъл да се похвали със същото по отношение на Морнингстар…?

Кой наистина? — зачуди се той. Нима Морнингстар не е омагьосан по същия начин, по който омагьосах това чудовище от земните недра? Само боговете са способни на това и никой друг…

Той обмисли внимателно последната възможност и след това я отхвърли.

Какво значение, реши накрая. Той е мой приятел. Бих могъл да попитам този демон дали не го познава, но отговорът няма да промени нищо. Морнингстар е мой приятел.

Малко по-късно тъмнината наоколо започна отново да се сгъстява и той сграбчи здраво рогата, опасявайки се да не ги изпусне от умора. Нарастващият мрак можеше да означава само едно — че наближават границата и на това царство.

Най-сетне създанието, което бе яхнал, проговори отново:

— По-далеч не мога да те нося, господарю и повелителю мой. Онзи черен камък обозначава края на царството на прогледния мрак. Нататък нямам право да продължа.

Джек прекрачи отвъд черния камък и мракът стана абсолютен.

— Добре — извика той през рамо. — Освобождавам те от служба при мен, ала помни — срещнем ли се отново, не ще се опитваш да ми причиниш зло и ще му сложиш толкова вярно, колкото ми служи сега. Върви си!

И Джек продължи нататък, изпълнен с увереност, че е съвсем близо до целта.

Усещаше го по едва доловимите вибрации на почвата под краката. Въздухът също лекичко се тресеше, от ехото на далечни машини.

Джек се зае да обмисля предстоящата задача. Съвсем скоро магиите щяха да изгубят сила си, а Ключа щеше да стане безполезен. Вярно че и районът, в който бе навлязъл, не криеше никакви опасности. Единственото, което стоеше между него и финала, бе тъмнината. Той повика едно малко сияние и го спусна пред краката си, за да вижда къде стъпва. Не се нуждаеше от ориентир за посоката, тъй като му бе достатъчно да следва звука така, че да се засилва.

…Колкото по-силен ставаше той, толкова повече се топеше способността му да създава светлина, докато накрая и тя угасна.

Тъкмо навреме — в далечината вече се бе появила малка блестяща точка, която постепенно нарастваше.