Джек от сенките

2

Тъмнината бе разсечена от тънички, едва забележими линии — бели, сребристи, сини, жълти, червени — повечето прави, някои леко потрепващи. Те пресичаха цялата завеса на мрака и някои бяха по-ярки от останалите…

Все по-бавно и по-бавно трептяха…

Ето че престанаха да наподобяват гъста пътна мрежа или сложно заплетена паяжина.

Бяха като дълги тънки пръчки — сетне колони — и накрая стълбове от светлина…

После изчезнаха и останаха само премигващи ярки точици…

За един неопределено дълъг период от време той не можеше да откъсне недоумяващ поглед от светлинките в небето. Едва след това някъде от дълбините на съзнанието му изплува думата „звезди“ и очите му се озариха от вътрешен блясък.

Тишина и никакви възприятия, освен картината на звездното небе…

След неопределено дълго време, той почувства че пропада — сякаш летеше надолу в някаква бездна, постепенно изпълвайки се със съдържание, докато накрая осъзна, че всъщност лежи по гръб вперил поглед нагоре и отново е такъв, какъвто е бил.

— Аз съм Сенчестия Джек — произнесе той, все още неспособен да помръдне.

Нямаше никакво понятие къде лежи и как е попаднал в това място на тъмнина и звезди. Усещането му се струваше познато, като нещо, което вече бе преживявал — макар и много отдавна.

От сърцето му отново бликаше топлина и заливаше тялото му, засилвайки различните усещания. И изведнъж си спомни.

— Проклятие! — бе първата дума, която произнесе, тъй като заедно с възвръщането на съзнанието и възстановяването на обонянието, дойде и представата за това къде се намира.

Беше в Торните Ями на Гливе, на Западния Полюс на Света, в царството на злия Барон Дрекхайм, през което трябваше да преминат всички възкръснали.

Малко по-късно осъзна, че лежи върху неголяма купчина отпадъци, в средата на езеро от нечистотии. Засмя се, при мисълта, че и обитателите на Тъмната страна, както и хората от дневната, започват и свършват живота си по един и същи начин — сред изпражнения и разлагаща се плът.

Когато най-сетне успя да раздвижи дясната си ръка, той започна да масажира шията си. Не усещаше болка, но отново се върна споменът за ужасните последни секунди от предишния му живот. Колко ли време е изминало от тогава? Поне няколко години, рече си той. Така бе предния път. Той потрепери и се помъчи да прогони мисълта за онзи неизвестен момент, когато щеше да изгуби и последния си живот. Треперенето се засили и скоро цялото му тяло му се тресеше неудържимо. Той изруга заради липсата на дрехи, които или се бяха разпаднали заедно с предишното му тяло, или — далеч по-вероятно — се бяха износили до парцали върху гърба на някой нещастник.

Надигна се бавно, поемайки въздух жадно и с пълни гърди. Изведнъж откри, че стиска в шепата си някакъв яйцевиден камък, замахна и го запрати надалеч. Не виждаше за какво може да му послужи, след като процесът на възкръсване вече бе приключил.

Изток бе във всички посоки. Той се озърна, стиснал зъби до болка, избра един път, който смяташе за най-безопасен и тръгна.

Не знаеше колко време ще му отнеме за да стигне брега. Макар очите му да тънеха в сенките на веждите, все още нямаше никакви истински сенки, с които да се посъветва.

Какво всъщност е времето? Една година се равнява на пълната обиколка на планетата около слънцето. По-малките периоди на годината могат да се определят във връзка с другите движения на планетата… или движенията на нейните обитатели.

За Джек, четирите годишни колебания на Здрача представляваха сезоните. Вътре в тези пасажи от време точните дати се определяха винаги с помощта на звездите — които неизменно грееха на небето — и чрез прилагането на магичните принципи за бъдат установени настроенията на направляващите ги божествени сили. Той знаеше, че обитателите на Дневната страна разполагат с механични и електрически устройства за измерване на времето, защото бе откраднал няколко такива. Ала след като се оказаха напълно безполезни на Тъмната страна, тъй като отказваха да функционират, той бе принуден да ги подари на момичетата от една страноприемница, убеждавайки ги, че били амулети с огромна контрацептивна мощ.

Гол и миришещ неприятно, Джек достигна брега на това мрачно и безмълвно място. След като си пое дъх и посъбра сили, той отново продължи на изток.

Местността ставаше все по-стръмна, често се налагаше да заобикаля обширни локви с нечистотии. Цели реки от мърсотия шуртяха наблизо в посока към езерото, от средата на което бе поел, тъй като според преданието всички нечистотии рано или късно се събират в Гливе. От време на време изригваха фонтани, стигаха нависоко и го опръскваха от горе до долу. Земята под краката му бе нашарена от безброй цепнатини и процепи, от които се стелеше жълтеникав дим с мирис на сяра. Той стисна гнусливо нос и взе да се моли на божествата, които бе избрал за свои покровители. Съмняваше се молбите му да бъдат чути, тъй като не вярваше боговете да съсредоточат вниманието си върху някой, попаднал в най-миризливата част на света.

Той спря, отново за да си поеме дъх. Теренът наоколо продължаваше да се издига и не след дълго се мярнаха първите щръкнали през почвата скални късове. Все още треперещ от студ, той се запровира между тях. Беше забравил — съвсем преднамерено — много от неприятните черти на това място. Дребни, заострени камъчета се впиваха в стъпалата му и той си даваше сметка за кървавата диря, която оставяше зад себе си. Долавяше и приглушения тропот от многобройните пухкави крачета на животните, които излизаха за да ближат кръвта му. Не поглеждаше назад, защото казваха, че носело лош късмет да се озърташ по тези места.

Както обикновено почувства дълбоко съжаление заради безсмислената загуба на кръв от поредното ново тяло, с което съвсем наскоро се бе сдобил. Ала съвсем скоро почвата под краката му стана почти гладка и той продължи напред, като премина в лек тръс. По-късно забеляза със задоволство, че шумът зад него бе утихнал.

Когато стигна по-високо, вонята започна да намалява. Помисли си, че не е изключено причина за това да е притъпеното му от постоянното дразнене обоняние. Този факт, колкото и незначителен на пръв поглед, го накара да се замисли върху състоянието на своето тяло — освен, че беше мръсен, уморен и изтощен, едва сега осъзна, че е гладен и жаден.

Борейки се със спомените си като с натрапчиво отваряща се врата, той се помъчи да възстанови колкото се може повече от предишните си пътешествия из Гливе. Ала колкото и да се озърташе, колкото и да се ровеше, не намираше нито едно познато местенце, по което да се ориентира.

Докато заобикаляше ниска горичка от метални дръвчета той изведнъж осъзна, че никога досега не беше попадал тук.

Сигурно на мили наоколо нямаше да открие и капчица чиста вода. Само изключителен късмет щеше да го отведе при някоя локва от последния дъжд… ала по тези места валеше толкова рядко. Това бе земя на нечистотии, непознаваща свежестта на дъжда. „Защо да не опитам някое дребно вълшебство за предизвикване на дъжд? — помисли си той. — Нещо, което няма да събуди ничие подозрение. Само че, както наоколо няма никакви сенки, ще съм лесна плячка за всеки. Открият ли ме, има две възможности — или ще ме превърнат в роб, или ще ме убият, което означава пак да се върна в Торните Ями. По-добре да вървя, докато почувствам, че ще издъхна от жажда и едва тогава да повикам дъжд.“

По-късно някакъв неестествен предмет в далечината привлече погледа му. Доближи го предпазливо и установи, че е два пъти по-висок от него, а на ширина е колкото разперените му ръце. Беше от камък, но с гладко полирана повърхност. Върху предния му край с едри букви бе издълбано следното послание:

Отдолу се мъдреше Великия Печат на Дрекхайм.

При вида му Джек изпита огромно облекчение, защото е добре известно макар и на малцина — на онези, които бяха съумели да избегнат насилствената служба при Барона и с които Джек след това бе разговарял — че подобни стълбове се издигат в най-слабо охраняваните места на неговото царство. Предполагаше се, че всеки беглец, който ги види, ще поеме по заобиколен път или ще свърне обратно и така ще попадне в някой друг район, където шансовете да бъде заловен са далеч по-големи.

Джек го подмина смело и дори бе готов да го заплюе презрително, ако устата му не беше пресъхнала.

Колкото по напредваше, толкова повече се топяха силите му и все по-трудно се изправяше след всяко поредно подхлъзване. Даваше си сметка, че е пропуснал поне няколко периода за сън. Ала нито веднъж не зърна някое подходящо за отдих място.

Почти невъзможно бе да държи очите си отворени. Стреснат от поредното препъване той осъзна, че от известно време върви със затворени очи, унесен в дрямка. Местността наоколо му се струваше съвършено непозната. Все пак последното го обнадежди достатъчно за да намери сили и да продължи.

Онова, което съгледа малко по-нататък, го зарадва, сякаш бе видял самите райски двери, защото и осъзнаваше, че няма сили да продължи.

Това бяха няколко огромни каменни блока, струпани в основата на невисока скала, зад която започваше нов хълм. Заобиколи ги, като се придвижваше съвсем предпазливо и се оглеждаше и за най-малките признаци на живот.

След като не откри такива, той се пъхна под каменните плочи. Придвижи се напред, докъдето му стигаха силите — и докъдето позволяваше теренът — а когато стигна там, отпусна се на земята и мигновено потъна в сън.

Нямаше никакъв начин да определи колко време бе изминало, когато нещото дойде да го събуди. Почувствал близостта му, той направи отчаяно усилие да прогони мъглата на съня и да изплува обратно в действителността.

Веднага след това почувства устните й върху шията си и лекото докосване на косите й по голото си рамо.

Остана да лежи още няколко секунди неподвижно, докато призоваваше на помощ последните остатъци от сила. После я сграбчи за косата с лявата си ръка, а дясната му се плъзна край тялото й. Първо я отдели от себе си и се претърколи на една страна, вече разбрал какво трябва да направи. Главата му се люшна напред с бързина, каквато не очакваше от себе си.

След като приключи, той избърса устни, изправи се и погледна надолу, към застиналото тяло.

— Нещастен вампир — прошепна той. — В теб е имало съвсем малко кръв, ето защо си жадувал за моята, ала не ти стигнаха силите да я изпиеш. Аз също бях отпаднал… и жаден. Всеки от нас направи това, което трябваше.

Облечен в черна риза, наметало и тесни ботуши — взети от последната жертва, Джек продължи да се изкачва нагоре, като все по-често пресичаше поляни с почерняла трева, която се усукваше около краката му, опитвайки се да го спре. От опит знаеше, че най-доброто решение в този случай е да ускори крачка. Нямаше никакво желание да се превръща в тор за тревите.

Най-накрая съгледа една дъждовна локва. Вместо да я доближи, той се притаи недалеч от нея и в продължение на няколко часа наблюдава околността. Мястото изглеждаше подходящо за клопка. След като се увери, че наблизо не са разположени никакви постове, той се приближи до локвата, огледа я внимателно, накрая се надвеси и пи жадно. Отдъхна си, пи отново, пак си почина и продължи да утолява жаждата си. Когато спря задъхан, съжали, че няма никаква възможност да вземе останалото със себе си.

Все пак използва възможността да отмие и мърсотията от тялото си.

По-късно мина покрай храсталак от цветя, които приличаха на виещи се отровни змии — а може би действително бяха отровни змии, защото съскаха и протягаха главите си към него.

Спа още два пъти, преди да се натъкне на следващата локва с дъждовна вода. Тази обаче беше охранявана, та се наложи да прибегне до цялата си ловкост и умение, за да утоли жаждата си. Заедно с това се сдоби със сабята на задремалия пазач и тъй като немарливецът повече нямаше да се нуждае от нея, прибави към трофеите си торбата с хляб, сирене и манерка вино, както и още един кат почти сухи дрехи.

Храната погълна почти веднага. Ограниченото й количество и фактът, че наблизо не виждаше никакъв кон, го наведоха на мисълта, че вероятно в съседство е поставен още един пост и че свежата смяна трябва да пристигне не след дълго. Джек изпи виното на един дъх и напълни манерката с вода, проклинайки миниатюрния й обем.

И тъй като не забелязваше наоколо подходящи цепнатини, където да се скрие, реши да продължи.

Напълно отвикнал от твърда храна, стомахът му продължаваше да се бунтува, но това не го безпокоеше. По пътя събра дребни остри камъчета, тъй като бе забелязал, че местността бе обитавана от малки, чевръсти гризачи. Надяваше се да повали поне един. Ала се оказаха твърде бързи, или пък той бе прекалено бавен. За късмет сред камъчетата намери и два кремъка и сега вече поне можеше да прави искри.

Докато се скиташе из околностите, дочу шум от копита, но конникът не препускаше в неговата посока. Знаеше, че е навлязъл дълбоко в царството на Дрекхайм и се чудеше към коя от границите да поеме. Безпокоеше се само да не излезе в близост до Високия Зандан, този център на могъщество, обитаван от Повелителя на Прилепите.

Накрая вдигна глава и отправи поредната си гореща молба към звездите — без да е уверен, че някой ще го чуе.

Колкото повече се катереше, пълзеше и прокрадваше, толкова по-силна ставаше омразата му. Дори гладът не бе в състояние да я заглуши.

Смадж, Квазер, Бенони, Веселия палач и Повелителя на Прилепите…

Един по един ще ги открие и ще им отмъсти — започвайки от най-незначителния и приключвайки с най-могъщия — който вероятно и сега беше някъде наблизо и едва ли подозираше присъствието му.

Толкова близо, че бе опасно дори да мисли за него.

Следващия път, когато заспа, сънува, че отново е в Торните Ями. Сега обаче го бяха оковали, за да остане — съвсем като великата Морнингстар, който седи вечно при Вратите на Зората — в това място завинаги.

Пробуди се окъпан в пот, въпреки, че въздухът бе студен. Стори му се, че отнякъде отново полъхва отвратителната воня, която бе оставил зад себе си преди часове, или дни.

Трябваше да мине известно време, преди да намери сили да се храни — с остатъците в торбата.

Ала омразата не стихваше, дори растеше — тя го подхранваше със сила. Тя утоляваше жаждата му, или го караше да я забрави. Подканваше го да върви напред и напред, без да мисли за почивка.

А Джек с наслаждение обмисляше края на всеки един от тях. Виждаше нагорещени железа и щипци, пламъци и пранги. Чуваше писъците и молбите им. Оковани някъде в подземията на съзнанието му, те се гърчеха, окъпани в кръв, бълващи жлъчка, облени в сълзи, които той щеше да изтръгва от тях преди да им позволи да умрат.

…В едно не се съмняваше — болката, която го измъчваше, не бе родена в изтощеното му тяло, а от наранената гордост. Да им се даде толкова лесно, да бъде задържан така непредвидено, премахнат толкова неочаквано — все едно бяха смачкали някое досадно насекомо. Бяха се отнесли с него, сякаш не беше сила от Тъмната страна, а най-обикновен крадец!

Това бе причината да си представя всички тези ужасяващи изтезания, вместо да жадува за възмездие на върха на сабята. Бяха го оскърбили с недостойния начин, по който го отстраниха. Ако бяха постъпили иначе, сигурно нямаше да е толкова разгневен. Вина за всичко това носеше само и единствено Повелителя на Прилепите — и той щеше да плати най-страшната цена.

Омразата го караше да бърза напред. Топлеше го, но това не му попречи да почувства, че наоколо става все по-студено. Дали не беше заради факта, че се изкачваше все по-нагоре.

Не след дълго се изтегна по гръб на една скала и се загледа в черната сфера, която закриваше звездите в средата на небосвода. Сферата беше фокусът на силите, които подкрепяха Щита — намираше се точно на противоположния край на осветената страна и за състоянието й се грижеха постоянно. Къде бяха сега седемте Сили от списъка в Книгата на Древните, чийто ред бе да изпълняват дълга си към Щита? Каквито и дребни свади да вълнуваха ежедневието им, нито една Сила нямаше право да пренебрегва дълга си към Щита, когато от това зависеше съдбата на целия свят. Джек също бе изпълнявал този дълг — всеки път, когато му дойдеше реда и дори веднъж заедно с Повелителя на Прилепите.

Копнееше да пробва с някоя магия, която щеше да му позволи да надзърне в текущата страница на Книгата на Древните, за да види изписаните там имена. Хрумна му, че едно от тях може и да е неговото. Но не — щеше да чуе името си веднага щом се бе пробудил в Торните Ями. Сигурно е някой друг, реши Джек.

Той наостри всички вътрешни сетива и изведнъж почувства всепронизващия хлад на космическото пространство, който се прецеждаше покрай единия край на Щита. Пробивът все още бе в съвсем ранен стадий, но колкото повече време изминаваше, толкова по-трудно щеше да бъде затварянето му. Въпрос твърде важен, за да бъде излаган на каквито и да било рискове. Изкованият от заклинания Щит предпазваше Тъмната страна от сковаващия мраз на Вечнозимата също толкова сигурно, колкото и силовите полета на обитателите на Дневната страна я запазваха от безмилостния жупел на слънцето. Джек притъпи вътрешните си сетива за всепроникващия космически хлад.

Не мина много време и той най-сетне успя да повали едно дребно, космато същество, което го разглеждаше с любопитство, приклекнало на издаден камък. Одра го, почисти го с трофейния нож и тъй като наоколо не се виждаха никакви съчки, изяде го съвсем сурово. Костите натроши със зъби, за да изсмуче от тях мозъка. Отвращаваше се от подобни дивашки методи за задоволяване на нуждите си, но в момента бяха далеч по-полезни и целесъобразни от които и да било цивилизовани начини. Все пак беше доволен, че наоколо не се навъртат разни досадни свидетели на пиршеството му.

Малко след като продължи, почувства, че ушите му пламват.

Джек от Сенките и…

Това бе всичко.

Който и да бе изговорил тези думи, намирал се е в пределите на някоя сянка. Съвсем за кратко.

Джек завъртя бавно глава за да напипа посоката. Мястото бе далеч напред и в дясно от него. Приблизително на стотина левги. Вероятно в съвсем други владения.

Той стисна зъби. Да знаеше само точното си местонахождение, сигурно щеше да определи къде бяха произнесени думите. Имаше две възможности — или е подочул част от предание, където се споменаваха делата му, или някой вече знаеше за завръщането му от Торните Ями. Втората възможност му хрумна малко по-късно.

Той ускори крачка и пропусна една от планираните почивки. Когато зърна поредната локва, реши, че съдбата е прекалено благосклонна към него. И този път наоколо нямаше и следа от постове. Джек я доближи предпазливо, наведе се и отпи жадно.

Отначало не можеше да различи отражението си във водата, но след като привикна със светлината, успя да разгледа лицето си — мургава кожа, изпъкнали скули, блеснали очи, строен силует на фона на звездите.

— Ах, Джек! Ти самият си се превърнал в сянка! — промърмори той. — Само си губиш времето в този окаян край. И всичко това защото обеща на Полковника Който Никога Не Умира онази прокълната дрънкулка. Не си си представял, че ще свършиш така, нали? Заслужаваше ли въобще да рискуваш? — Неочаквано той се разсмя, за първи път, откакто се беше съживил. — И ти ли се смееш, сянко на сянката? — попита той отражението си. — Сигурно — кимна. — Любезничиш с мен, защото си само мое отражение и знаеш, че отново ще си опитам късмета с онези проклети камъни — веднага щом науча къде се намират. Тя ги заслужава.

За миг Джек забрави омразата си и на лицето му изгря усмивка. Пламъците, които горяха в дебрите на ума му, постепенно утихнаха и на тяхно място изгря образът на девойка.

Имаше бледо лице, с очи зелени като краищата на старо огледало. Долната й устна бе съвсем къса и блестеше от влага. Брадичката й бе изваяна сякаш за да пасва в улея между неговия палец и показалеца, а веждите й трепкаха като криле на пърхаща птица. Наричаше се Ивене и на височина стигаше до рамото му. Тясното й кръстче бе стегнато в кадифен пояс. Шията й бе гладка като обелено от кората дръвче, а пръстите й бягаха чевръсто по струните на палмирината. Това бе Ивене от Укрепения Чифлик.

Родена бе в едно от онези редки съчетания между светлината и мрака — неин баща бе Полковника Който Никога Не Умира, а майка й бе една смъртна жена на име Лорет. Дали в това не се криеше тайната на нейното очарование? Притежаваше ли това нежно създание душа, след като част от нея идеше от света на светлината? Сигурно е така, реши той. Не можеше да си я представи като сила на мрака, произляза подобно на него от Торните Ями на Гливе. Не! Той прогони гневно тази мисъл.

Адския Пламък бе годежния дар, който баща й определи и той бе дал клетва, че ще го поднесе в краката й. Но преди това естествено идваше отмъщението… Ивене сигурно щеше да го разбере. Тя знаеше, че за него това е въпрос на чест. Затова можеше да почака. Беше му казала, в онзи толкова далечен ден, когато потегли за Иглес и Адските Игри, че е готова да го чака вечно. Времето едва ли значеше повече за нея, отколкото за Джек — в края на краищата, тя бе дъщеря на баща си. Можеше да надживее всяка смъртна жена по младост, красота и изящество. Следователно щеше да го почака.

— Да, сянко на сянката — обърна се отново той към отражението си в локвата. — Тя го заслужава.

Малко по-късно, докато бързаше всред мрака, мечтаейки краката му да се превърнат в колела, той отново дочу тропот на копита. Само че този път идеше съвсем отблизо.

Не беше чул повторно да произнасят името му, ала въпреки това се запита дали няма някаква връзка между хората, които бяха разговаряли за него, и тези конници.

Температурата нито спадаше, нито пък бе започнала да се покачва. Отдавна бе привикнал със студа и всеки път, когато отваряше вътрешните си сетива, долавяше просмукването на космически хлад през Щита над него. Малко по-късно стигна до заключението, че изтичането е най-доловимо именно по тези места, тъй като Торните Ями на Гливе бяха разположени непосредствено под връхната точка на Щита. Може бе ефектът от него все още бе почти незабележим по-далече на изток.

Продължи без да забавя ход, докато намери място за почивка, но така и не чу повече шума на преследвачите. Обнадежден, Джек си позволи да почива по-често и дори да се отбива от избраната посока за да проверява за дъждовни локви или леговища на малки животинки. При два подобни случая се натъкна на подходяща за пиене вода, но храна така и не намери.

Веднъж, докато разузнаваше местността около поредното леговище, вниманието му бе привлечено от бледо-червеникаво сияние, които идеше от една скална цепнатина вдясно от него. Ако бе вървял малко по-бързо, сигурно нямаше да го забележи — толкова слаба бе извиращата светлина. Но веднага щом я зърна той се отправи към нея, като внимаваше да не се подхлъзне по каменистия сипей.

Когато я наближи съвсем спря и се замисли. Дали беше предизвикана от огън? Каквото и да гореше там, наоколо щеше да има сенки. А където са сенките…

Той извади ножа, приближи цепнатината и внимателно се промуши вътре, протегнал въоръжената ръка пред себе си и опрял гръб в стената.

Погледна нагоре и установи, че скалната плоча захлупва тунела на около четири боя височина. Зад нея започваше звездна река, обсипваща тъмното небе.

Тунелът постепенно изви вляво, после внезапно свърши, а нататък следваше широк скален праг, под който се простираше неголяма долина. Джек спря и заоглежда местността.

От всички страни долината бе заградена с високи скални стени. В основата си скалите бяха обрасли с тъмни храсталаци, а нагоре ги покриваше мъх. В средата на долината не се виждаше никаква растителност. Голото място бе с форма на кръг, чийто диаметър достигаше осем стъпки. В самия му център се издигаше странна мъхната могила, която излъчваше светлината.

Без никаква видима причина Джек почувства безпокойство. Той огледа острозъбите върхове и стръмните склонове, ограждащи долината. Вдигна очи и към звездите.

Дали си въобразяваше, или долу нещо бе проблеснало, докато се озърташе в обратната посока?

Джек се спусна от скалния праг. Приближи стената отляво и започна да се прокрадва край нея.

Могилата в центъра бе покрита изцяло с розов на цвят мъх и тъкмо той изглежда бе източникът на сиянието. Докато вървеше в тази посока, Джек установи, че тук, в затворената долина, бе далеч по-топло, отколкото навън. Може би стените създаваха някаква изолация.

Стиснал готовия за удар нож в ръка, Джек пристъпи в оголения от растителност кръг. Каквато и да беше причината за причудливия изглед на това място, сигурен бе, че ще съумее да я обърне в своя полза.

Но бе извървял и дузина крачки вътре в кръга, когато почувства първия психически тласък — сякаш нещо се бе ударило и сега проучваше внимателно ума му.

Я виж, ново приятелче! Направо не мога да се сдържа! — прокънтяха вътре в него нечий мисли.

Джек замръзна.

— Кой си ти? — попита той. — Къде си?

Аз лежа пред теб, мъничък мой. Ела при мен.

— Виждам само един плесенясал камък.

Скоро ще видиш повече. Ела при мен!

— Не, благодаря — рече Джек, долавяйки неясни зловещи намерения зад пробуденото съзнание, което разговаряше с него.

Това не е покана. Заповядам ти да дойдеш!

Джек почувства как го обгръща някаква невидима сила и го повлича непреодолимо напред. Докато й се съпротивляваше, попита:

— Какво си ти?

Аз съм това, което виждаш пред себе си. Хайде идвай!

— Камъкът или плесените? — попита той, напрягайки сили да се задържи на място. Усещаше, че бавно и неумолимо губи схватката. Пристъпи ли веднъж, всяка следваща крачка щеше да е все по-лесна. Волята му щеше да бъде прекършена и камъкът щеше да постъпи с него както пожелае.

Бих казал, че съм и двете, макар всъщност да сме едно цяло. Но ти, странно създание, си невероятно упорито. Това е добре. Скоро ще разбереш, че не можеш да ми се съпротивляваш.

Това бе самата истина. Сякаш на своя воля десният му крак се готвеше да пристъпи напред. Осъзнал, че е безполезно да отвръща на силата със сила, Джек реши привидно да се подчини, за да спечели време.

Той завъртя лекичко тяло и поддавайки се на невидимото притегляне пристъпи така, че посоката, в която пое, водеше малко встрани от камъка.

Ето че и левият му крак задраска отчаяно по камънаците, опитвайки се да го завърти към центъра на долината. Джек направи опит да го спре, отказа се и отново се съсредоточи върху усилието да се придвижва косо спрямо обраслия камък.

Много добре. Може и да не дойдеш направо при мен — важното е че в края на краищата ще бъдеш мой.

Лицето му беше обляно в пот, която се стичаше надолу и капеше от брадичката върху гърдите му. Той продължаваше да пристъпва с механични движения, следвайки спираловидна посока, в чийто център лежеше камъкът. Нямаше представа още колко ще издържи на огромната притегателна сила. Всичко останало: омразата, глада, жаждата, любовта — бе изчезнало някъде на заден план. Само две неща съществуваха в този момент във вселената — той и проклетият розов камък. В тясната долина напрежението между тях ставаше почти осезаемо. Имаше усещането, че схватката продължава безкрайно много време.

Но ето, че в тясната малка вселена, която двамата поделяха, се появи нещо тово.

Четирийсет или петдесет мъчителни крачки — беше изгубил броя им — отведоха Джек на място, откъдето се виждаше задната страна на каменната могила. Това, което видя, едва не го лиши от последните резерви на сила и воля, за да го превърне в роб на зловещото създание.

Когато съгледа купчината оглозгани скелети, които се въргаляха зад светещия камък Джек се олюля и едва не се строполи.

Да. Наложи се да ги скрия тук за да не подплашвам странниците, които попадат в моята долина, привлечени от моето сияние. Съвсем скоро ти също ще лежиш там.

Повъзстановил донякъде самоконтрола си, Джек отново вложи сили в дуела. Той успя да премине покрай страшната купчина, следвайки постепенно затварящия се кръг и продължи от другата страна. Не след дълго пак се озова от тази страна, само че сега бе поне с десет стъпки по-близо до могилата.

Трябва да призная, че ти издържа далеч повече от който и да било от предишните. Ти си първият, който избра обиколния път, но и твоята воля ще сломя.

Джек не отговори, но следващия път, когато наближи разложените останки, се постара да ги разгледа внимателно. Между костите съгледа захвърлени саби, кинжали, метални топки и дори конски юзди — лъскави, сякаш бяха съвсем нови — и цели купища дрехи, върху които обаче времето бе оставило своя отпечатък. Имаше и купища други лъскави предмети, които не можеше да разпознае на звездна светлина. Но ако наистина там лежеше онова, което му се стори че видя при последното си преминаване, значи съществуваше поне малка надежда да се отърве невредим.

Още една обиколка и ще си пред мен, мъничък мой. Тогава ще можеш да ме докоснеш.

И наистина само няколко крачки го деляха от блестящата розова повърхност на могилата. С всяка измината крачка тя растеше в тъмнината, заобиколена от своето призрачно сияние. Светлината не извираше от отделни точки, а сякаш се пораждаше от цялата мъхеста повърхност.

Отново отпред, почти на крачка…

Следващия път, когато се озова в задния край Джек протегна ръка и почти успя да го докосне…

Той прехвърли кинжала в лявата си ръка, замахна и нанесе удар с него, опитвайки се да прониже плесенясалата могила.

Не виждаш ли колко са смешни и жалки твоите опити. Нищо не можеш да ми сториш.

Отново купчината със скелетите, още по-близо до плесенясалата повърхност, наподобяваща разкапала се плът. Вече почти долавяше глада на зловещата могила, под краката му хрущяха натрошени кости. Зърна онова, което му трябваше и с невероятни усилия извървя трите крачки, които го деляха от него — сякаш се съпротивляваше на невидим ураган. Намираше се само на сантиметри от смъртоносната повърхност.

В този миг Джек се хвърли към купчината с разпарцаливени дрехи. Придърпа я към себе си и тъкмо, когато се изправяше, почувства нов, съвършено непреодолим тласък. Този път краката му пристъпиха назад и той усети, че гърба му опира в обгърнатия с лишеи камък.

Помъчи се да се освободи, макар предварително да знаеше, че няма да успее.

В началото не почувства нищо. Сетне от мястото на допира започна да се разпространява някакво вледеняващо усещане. Нямаше и следа от болка. Джек изведнъж осъзна, че рамото му е изтръпнало и вцепенено.

Не е толкова страшно, колкото си мислеше, а?

Почувства замайване, сякаш бе седял часове наред и сега се бе изправил рязко. Усещането премина, за да бъде последвано от друго. Този път като че ли нещо се беше впило в рамото му и смучеше от плътта му. Едновременно с това Джек почувства, че силите му бързо се топят. С всеки удар на сърцето ставаше все по-трудно да разсъждава. Вцепенението продължаваше да се разпростира през гърба му и надолу по ръката. Със сетни усилия успя да вдигне торбата с парцали, захвърлена в краката му. Борейки се с непреодолимото желание да затвори очи той събра парцалите, положи на земята до тях кремъка, който бе забелязал при една от обиколките и го заудря яростно с острието на ножа. Първите искри затанцуваха по изсъхналия плат, а той продължи да блъска дори след като от парцалите се вдигна тъничка струйка дим.

Когато немощните пламъчета облизаха пръстите му той поднесе към тях кандилото, което някоя от нещастните жертви бе носела със себе си.

Вдигна го пред себе си и наоколо изникнаха сенки.

Постави го на земята и го нагласи така, че неговата собствена сянка на падне върху могилата.

Какво правиш, вечерьо?

Джек се отпусна в своето сиво царство, усещайки как главата му се прояснява, а в пръстите на ръцете и краката му се появява познатото тръпнене.

Аз съм камъкът, който пие кръвта на човеците! Отговори ми! Какво правиш?

Кандилото потрепна, но сенките продължаваха да го крият под своето покривало. Той докосна с ръка рамото си и вцепенението изчезна, заменено от слабо мравучкане. После отметна сенчестото си наметало и се изправи в цял ръст.

— Какво правя ли? — извика Джек. — Не, вече свърших. Бях твой гост, но се постарах да не ти остана длъжен за любезното посрещане.

Той заобиколи бавно могилата и застана срещу нея. Тя се пресегна към него както преди малко, но този път Джек размаха ръце и върху повърхността й затрептяха безброй сенки. А той се сля с постоянно менящия се калейдоскоп, който бе създал.

Къде си?

— Навсякъде — отвърна Джек. — И никъде.

След това пъхна ножа в канията и се върна при могилата. Пламъчето в кандилото отново потрепери, сякаш му напомняше, че трябва да действа бързо. Той положи длани върху податливата повърхност.

— Ето ме — рече.

За разлика от останалите Повелители на Тъмната страна, чиято сила бе свързана с местата, които обитаваха и където царстваха, силата на Джек, макар и не толкова могъща, съществуваше навсякъде, където светлината и предметите се срещаха, за да създадат сенки.

В нарастващия мрак Джек съсредоточи волята си върху могилата.

Сега вече ролите бяха разменени и могилата бе тази, която трябваше да се съпротивлява на чуждата сила. Доскорошният палач се бе превърнал в отчаяно бореща се за съществуването си жертва. А Джек продължаваше да подхранва растящия вътре в него глад, да запълва пустото пространство, вакуума. Изтичането на живителна субстанция бе сменило посоката си.

…и той започна да се храни.

Не можеш да постъпваш така с мен. Ти си нищо.

Но Джек се засмя, усещайки нарастваща сила. Скоро врагът нямаше да може дори да протестира.

Още преди кандилото да угасне напълно, могилата бе придобила кафеникав цвят и сиянието й се бе стопило. Каквото и да я бе обитавало доскоро, сега си бе отишло.

Джек изтри дланите си в наметалото, жест който повтори още безброй пъти, преди да напусне долината.