Джек от сенките

4

Докато пред очите му все още танцуваха тъмни петна, Джек търсеше поне мъничка сянка наоколо.

Ала светлината угасна толкова бързо, колкото и се беше появила и мракът, който я последва, изглеждаше почти непроницаем. Джек реши, че и тъмнината може да послужи за прикритие, докосна скалната стена и започна да се прокрадва край нея.

— Вашият пленник? — чу вика на Барона. — Той е мой!

— От доста време сме добри съседи, Бароне — поне от последния урок по география, който ме принудихте да ви дам — продължи сега мрачната фигура, изправена върху близката скала. — Но като гледам, един опреснителен курс ще ви дойде добре. Ей тези камъни служат за да бележат границата между нашите две владения. Ако забелязвате, пленникът е застанал от моята страна на камъните — също както вие и хората ви, смея да добавя. Вие, разбира се, сте само почетен и уважаван гост, но пленникът си е мой.

— Господарю — рече малко задъхано Барона, — вие знаете, че открай време спорим за този участък от границата. Сигурно ще си припомните и факта, че преследвам този човек по цялото протежение на моето царство. Мисля, че няма да е честно, ако ми го отнемете тъкмо, когато възнамерявах да сложа ръка на него.

— Да е честно? — долетя през смях отговорът. — Не ми говорете за честност, съседе, а и не наричайте този беглец „човек“. И двамата знаем, че границите очертават пределите на силата, а не се дават по закон или договор. И тъй като моята сила се простира до тук, земята е моя. Не ме интересува какво става оттатък, във вашата земя. Ако настоявате да променим границите — като си премерим силите — готов съм да го сторя на часа. А що се отнася до пленника, сигурно си давате сметка, че той също е Сила — една от малкото подвижни в нашата страна. За разлика от нас той черпи могъществото си не от завладяната територия, а от съчетанието между светлина и мрак. Онзи, който го залови, несъмнено ще се възползва от тези негови умения — и това естествено съм аз. Е, съгласен ли сте, Повелителю на Нечистотите? Или желаете още сега да уредим нашия малък пограничен конфликт?

— Виждам, че силата е с вас…

— Което за сетен път показва, че сме в пределите на моето царство. Хайде, вървете си у дома, Бароне.

Заобиколил от другата страна на грамадния камък, бележещ границата, Джек безшумно потъна в мрака. Все още имаше възможност да се върне в предишното царство, с което да налее още масло в огъня на разгорелия се граничен спор, но какъвто и да беше изходът за враждуващите страни, той неминуемо щеше да е нечий пленник. По-добре да избяга в посоката, където засега не го дебнеше никой.

Джек ускори крачка и хвърли поглед през рамо, за да провери как се развива конфликтът. Барона пристъпяше възбудено от крак на крак и махаше развълнувано с ръце. Гласът му ечеше в околността, но Джек бе твърде далеч, за да различи отделните думи. Той побягна през глава, давайки си сметка, че съвсем скоро ще забележат отсъствието му. Изкатери един невисок хълм и се втурна надолу по източния му склон, проклинайки загубата на кинжала.

Пътем зърна няколко подходящи камъка и ги прибра в джоба, в случай, че му потрябва оръжие. Сетне продължи в тръс.

После за един кратък миг сянката му се очерта на земята пред него и се издължи към хоризонта. Джек спря и се обърна. Над хълма се издигаше ярко огнено кълбо, следвано от цял рояк прилепи. Единственият звук, който се чуваше в равнината, бе собственото му шумно дишане. Джек вдигна глава за да се ориентира по звездите и се огледа за подходящо укритие от новите преследвачи.

Все още нямаше представа как е приключила срещата на противниците — и двете враждуващи страни бяха скрити зад хълма. Въпреки привидната си неувереност Барона бе прочут като много способен магьосник, а и близостта на граничните камъни подсказваше, че и двамата се намират на относително равни разстояния от епицентровете на своите сили.

Няма да е зле, помисли си той, ако вземат да се унищожат взаимно. Макар че е малко вероятно. Жалко.

Сигурен беше, че вече са забелязали ненадейното му изчезване. Единствено от разрешаването на спора зависеше кога ще се втурнат по петите му. Той отправи мислена молба към звездите с надежда нещата да не намерят бързо решение.

Ала не измина и минута, когато някаква черна фигура прелетя съвсем ниско над него, сякаш за да се подиграе на молбите, които шептеше. Джек запрати един от събраните камъни, но я пропусна. Стараеше се да върви в предварително избраната посока и да поддържа относително равномерно темпо, за да запази силите си. Въпреки това се потеше обилно.

Черната летяща фигура изви вляво и набра височина. Съвсем скоро отново го застигна, изравни се с него и го доближи така, че вече я забелязваше с крайчеца на окото. Засега не предприемаше никакви враждебни действия, но той мислено се готвеше за първото стълкновение.

— Мога ли да полюбопитствам за състоянието на твоето здраве? — произнесе тих, учтив глас.

— Защо не? — сви рамене Джек, но с мъка сдържаше да не се разтрепери. — Аз съм гладен, жаден и изморен.

— Колко жалко. Аз естествено ще се погрижа в най-скоро време да бъдат решени тези дребни проблеми.

— Защо?

— Така съм възпитан — да посрещам любезно всеки гост.

— Нямах представа, че съм твой гост.

— Но, Джек, всички посетители на моето царство са и мои почетни гости — дори тези, които предишния път са оскърбили гостоприемството ми.

— Хубаво е да го знае човек — особено, ако ми помогнеш колкото се може по-скоро да достигна източната ти граница.

— Бихме могли да обсъдим този въпрос след вечеря.

— Чудесна идея.

— От тук, моля.

Джек сви вляво и пое в посоката, която го водеше фигурата. Знаеше, че всякаква съпротива е безсмислено. Докато вървяха той разгледа крадешком смуглото, красиво лице, озарено от бледата светлина на звездите, сгушено във високата яка на наметалото и блестящите очи, наподобяващи пламъчета на свещи — горещи, оранжеви, трепкащи. От небето продължаваха да се сипят прилепи и да изчезват под разтвореното наметало. След като известно време вървяха мълчаливо другият посочи с ръка някаква издатина, която се виждаше пред тях.

— Ето там — рече той.

Джек кимна и разгледа обезглавения хълм. Един от по-малките центрове на сила, определи той, вероятно най-близкия до мястото на конфликта.

Стигнаха подножието на хълма и започнаха бавно да се изкачват. Когато на едно място Джек се подхлъзна, той почувства как другия го хваща внимателно за лакътя. Почти по това време забеляза, че ботушите му не издаваха никакъв звук, въпреки, че и двамата вървяха по камънаци.

— Какво стана с Барона? — попита той накрая.

— Прибра се у дома помъдрял — отвърна другият и за миг лицето му се озари от блестяща усмивка.

Стигнаха плоското било на хълма и поеха право към центъра му.

Мургавият мъж извади сабята си и използва върха й за да начертае някакъв сложен символ на земята. Джек разпозна някои от знаците. След това мъжът застана до Джек, плъзна палец по острието на сабята и остави няколко капки кръв да попаднат в центъра на символа. Докато го правеше произнесе седем думи. Накрая се обърна, махна на Джек да застане бързо до него, очерта около двамата кръг и отново заговори на символа.

Внезапно символът под краката им бе обхванат от пламъци. Джек се помъчи да отмести поглед от святкащите огньове, но очите му следваха линиите на символа, сякаш хипнотизирани от спотаената в него сила.

Постепенно го завладя летаргия и той почувства, че символът взима връх над волята му и прогонва всички останали мисли. Струваше му се, че се движи, че става част от нещо…

Някой го бутна и той падна.

Стоеше на колене в някакво ярко помещение и останалите присъстващи имитираха подигравателно движенията му.

Не. Тези, които го имитираха, бяха само негови отражения.

Той разтърси глава за да проясни мислите си, осъзнал че е заобиколен от огледала и светлина.

Изправи се и се огледа смутено. Намираше се близо до центъра на просторна многостенна зала. Всички стени бяха облицовани със стъкла, а също и безбройните фасетки на конусообразния таван и подът под краката му. Не можеше да установи само откъде идва светлината. Може би се прецеждаше по някакъв начин през самите огледала. Малко встрани и на по-високо ниво бе поставена маса. Докато вървеше към нея почувства по напрежението в мускулите си, че се изкачва по лек наклон. Той подмина масата и продължи, следвайки посока, която смяташе за права линия. Масата остана зад него, после и над него. Само след стотина крачки отново бе пред него. Сви надясно и повтори опита. Резултатът бе същият.

Нямаше врати, нито прозорци. Само маса, легло, няколко кресла и още две три по-малки масички, разхвърляни на различни места по множеството повърхности на залата. Сякаш беше затворен в някакъв гигантски многостенен и блестящ скъпоценен камък. Отвсякъде го следваха безбройни отражения и отражения на отраженията, накъдето и да погледнеше, имаше светлина. Не се виждаше нито една сянка.

Той се отпусна в най-близкото кресло и отражението му го погледна с уморено изражение от пода.

Ето, че съм пленник на човека, когото веднъж вече успях да убия, помисли си той. Без съмнение това е епицентъра на неговата сила и залата е построена специално за мен. Лошо. Много лошо.

Отраженията по стените отново се разместиха. Той вдигна глава и ги проследи. Не след дълго движението изчезна. Огледа се, търсейки резултата от краткотрайната активност.

Хляб, изсушено месо, вино и вода бяха подредени върху масата, която сега висеше над главата му.

В мига, когато се изправи, Джек усети леко докосване по рамото. Обърна се и установи, че Повелителя на Прилепите е застанал зад него. Другият се усмихна и се поклони леко.

— Вечерята е сервирана — съобщи той и го покани с жест на масата.

Джек кимна, последва го до трапезата и се зае да пълни чинията си.

— Харесваш ли отредените ти покои?

— Намирам ги за доста забавни — отвърна Джек. — Забелязах, че липсват врати и прозорци. Както и много други неща.

— Така е.

Джек започна да се храни лакомо. Апетитът му беше като разгарящ се пожар.

— Пътуването изглежда доста те е изтощило.

— Зная.

— По-късно ще наредя да докарат вана, както и чисти дрехи.

— Благодаря ти.

— Никакъв проблем. Искам да се чувстваш удобно по време на вероятно доста продължителното ти пребиваване тук.

— Колко продължително? — попита Джек.

— Кой знае? Може да ни отнеме години.

— Аха.

„Интересно, ако се се метна към него с ножа за хранене, ще успея ли да го убия? — чудеше се Джек. Или е твърде силен за мен. Ами ако за частица от секундата призове своята сила? Дори и да успея, как ще се измъкна от тук?“

— Къде сме? — попита Джек.

Повелителя на Прилепите се засмя.

— Ами как, тук сме си — отвърна той и докосна гърдите си.

Джек смръщи вежди и го погледна изненадано.

— Не разбирам…

Повелителя на Прилепите разкопча сребърната верига, която носеше на шията си. На нея висеше огромен блестящ диамант.

— Ако обичаш, разгледай го, Джек — рече той.

Джек докосна камъка с пръсти и го премери върху дланта си.

— Е, заслужава ли си да бъде откраднат?

— Сигурно. Какъв е този камък?

— Всъщност, не е камък. Това е тази стая. Обърни внимание на формата.

Джек отново впи поглед в камъка, като от време на време оглеждаше стените на залата.

— Формата му наистина прилича на помещението, в което…

— Съвсем същата е. И така трябва да бъде, защото става дума за едно и също нещо.

— Пак не мога да схвана…

— Вземи го. Приближи око до него. Погледни вътре.

Джек послуша съвета, примижа и надникна в камъка.

— Вътре… — поде той. — Има точно копие на тази зала…

— Намери масата.

— Видях я! Видях и себе си, седнал до нея. Аз… аз… разглеждам… този камък!

— Великолепно! — Повелителя на Прилепите изръкопляска възторжено с ръце.

Джек остави камъка на масата и другият го вдигна за веригата.

— Внимавай сега — рече той и стисна диаманта в шепата си.

В залата се възцари мрак. Вътре остана тъмно, докато Повелителя не разтвори пръсти.

След това той извади свещ изпод наметалото си, намести я в една цепнатина между дъските на масата и я запали. Като свърши приближи камъка до пламъчето.

В залата взе да става топло, а след няколко секунди почти непоносимо горещо. Джек почувства, как челото му се обсипва с едри капки пот.

— Достатъчно! — извика той. — Няма смисъл да се печем!

Другият духна свещта и пусна камъка в една кана с вода. Температурата в залата спадна за броени секунди.

— Та къде сме? — повтори въпроса си Джек.

— Нали казах, в камъка, който нося на шията си — отвърна Повелителя докато си поставяше веригата.

— Страхотен номер. А ти къде си?

— Тук.

— Вътре в камъка.

— Да.

— И същевременно го носиш.

— Очевидно. Номерът си го бива. Ще ти призная, че не ми отне кой знае колко време за да го разработя и да подготвя всичко. В края на краищата малцина ще отрекат, че аз съм един от най-способните магьосници на нашето време — въпреки факта, че някой от най-скъпоценните ми ръкописи с разработки за различни аспекти на Изкуството бяха откраднати преди много години.

— Каква злочеста загуба. Трябвало е да ги пазиш по-внимателно.

— Така и сторих. Но избухна пожар. По време на суматохата крадецът е успял да ги измъкне и да се скрие в сенките.

— Разбирам — рече Джек, който довършваше последния комат хляб. — И заловихте ли крадеца?

— О, да. Дори беше екзекутиран. Но все още не съм свършил с него.

— Нима? И какво още възнамеряваш да му направиш?

— Намислил съм да го лиша от разсъдък — заяви Повелителя на Прилепите и изпи на един дъх остатъка от виното в чашата си.

— А може би той вече е лишен от разсъдък. Не казват ли, че клептоманията е вид душевно заболяване?

Другият поклати глава.

— Не и в този случай — заяви той. — За нашия крадец това е въпрос на чест. Той обича да надхитря могъщите и да се сдобива с най-скъпоценните им притежания. Изглежда по този начин подхранва тщеславието си. Ако подобно желание може да се характеризира като душевно заболяване, тогава повечето от нас страдат от същото. Той винаги успява, защото притежава известна сила, а освен това е съобразителен и безскрупулен в начинанията си. За мен ще бъде истинско удоволствие да го наблюдавам как дегенерира към абсолютно безумие.

— С което ще подхраниш своята гордост и тщеславие, нали?

— Донякъде. Но освен това ще поднеса дар в краката на Бога на Справедливостта и ще отърва обществото от един престъпник.

Джек се разсмя. Другият се присъедини към него.

— И как възнамеряваш да осъществиш замисъла си? — попита накрая Джек.

— Като го хвърля в затвор, откъдето никой не може да избяга и където няма да може да прави нищо, освен да съществува. От време на време ще въвеждам известни дразнители, които да занимават мислите му, а сетне ще ги премахвам. Така в съзнанието му ще се редуват периоди на депресия и еуфория. Постепенно ще прекърша самоувереността му, като скъсам връзката й с гордостта, от която израства.

— Сега вече всичко ми е ясно — кимна Джек. — Както виждам, всичко си обмислил внимателно — и сигурно от доста време.

— Можеш да не се съмняваш в това.

Джек побутна встрани празната чиния, облегна се назад в креслото и известно време разглежда отраженията, които ги заобикаляха.

— Не бих се учудил, ако сега ми кажеш, че твоят камък може да се изгуби случайно по време на някое пътешествие през океана, да бъде закопан, изгорен, или разтрошен на прашинки.

— Не виждам смисъл, след като сам си се досетил.

Повелителя на Прилепите се надигна и махна небрежно с ръка към пространството над главите им.

— Виждам, че ваната ти вече е приготвена. Както и един кат нови дрехи. Ще те оставя, за да се освежиш на спокойствие.

Джек кимна и също се надигна.

И тогава под масата се разнесе трясък, последват от странно бръщолевене и кратък, пронизителен писък. Джек почувства, че някой стиска левия му прасец. В следния миг бе запратен на пода.

— Долу! — изкрещя Повелителя на Прилепите и заобиколи масата. — Назад, ти казвам!

Изпод наметалото му литна малък рояк прилепи и се спусна стремително към нещото, появило се под масата. То изпищя уплашено, но въпреки това продължи да стиска прасеца на Джек — с такава сила, че всеки миг заплашваше да го счупи.

Джек се изправи и започна да се дърпа назад. Ала болката бе направо нетърпима, както и отвращението при вида на онова, което го стискаше.

Това беше някакъв лишен от косми мъртвешки блед крайник, лъскав и целият покрит със синкави петънца. Повелителя на Прилепите стовари тежкия си ботуш върху него и пръстите се разтвориха, но миг преди крайникът да изчезне надолу, Джек зърна някакво сгърчено, ужасяващо лице.

Лицето принадлежеше на някакво чудовищно създание, жертва на гротескови опити да бъде създаден човек, които очевидно се бяха провалили. Главата му беше асиметрична, цялата покрита с дълбоки рани, през които се виждаше отвратителна лигава вътрешност. Костите му прозираха през прозрачната кожа, краката му бяха къси и дебели като дървесни стебла и завършваха с кръгли и плоски стъпала, от които се люшкаха като змии или червеи поне десетина тънки и издължени пръсти. Ръцете му бяха по-дълги от туловището. Създанието приличаше на смачкан и разкапан плод, на нещо, което първо е било замразено, сетне разтопено и накрая изпечено. Приличаше…

— Това е моят боршин — обясни Повелителя на Прилепите и протегна ръце към отвратителното създание, което изглежда не можеше да реши дали се бои повече от прилепите, или от техния господар и непрестанно удряше главата си в краката на масата, сякаш за да се отърве и от двете злини.

— Какво е това боршин? — попита Джек.

Повелителя на Прилепите втренчи замислен поглед в ноктите си.

— От известно време — заговори той, — учените от Дневната страна се опитват да създадат изкуствен живот. До момента обаче не могат да се похвалят с успех. Реших да опитам с магия там, където науката се оказа безсилна. Отделих немалко време на експерименти и накрая преминах към решаващия опит. Ала той се провали — или по-скоро — успя наполовина. Сам виждаш резултата. Отървах се от моя мъртъв хомункулус като го изпратих в Торните Ями на Гливе. Но един ден това нещо се върна при мен. Нямам нищо общо с неговото съживяване. Изглежда силите, които ни връщат към живот в онези места, са стимулирали по някакъв начин и него. Искрено казано не вярвам боршинът ми да е жив — в естествения смисъл на тази дума.

— Това ли е един от дразнителите, които възнамеряваше да използваш, за да измъчваш своя противник?

— Да, защото съм го научил поне на две неща — да се бои от мен и да ненавижда моя враг. Но точно сега не съм му нареждал да се появява. Изглежда разполага със свои средства за придвижване и ориентиране, дори когато се касае за това място. Ще трябва да разследвам този въпрос по-обстойно.

— А междувременно то ще бъде свободно да идва тук когато му хрумне, така ли?

— Опасявам се, че да.

— В такъв случай, не би ли ми заел някакво оръжие, с което да се отбранявам?

— Съжалявам, но това не е по силите ми.

— Така, значи.

— Време е да си вървя. Приятно къпане.

— Още нещо — спря го Джек.

— Слушам?

— Аз също имам един противник, на когото съм се заклел да отмъстя. Не бих желал да ти досаждам с подробности, но смея да те уверя, че моето възмездие ще бъде далеч по-изобретателно от твоето.

— Наистина? Интересно ще ми бъде да узная какво си намислил.

— Ще гледам да научиш.

И двамата се усмихнаха.

— До следващия път, тогава.

— До следващия път.

И Повелителя на Прилепите изчезна.

Дълго и с наслаждение Джек търка тялото си в горещата вана. Сякаш в него се бе събрала цялата умора от продължителното пътешествие, та му бяха необходими сатанински усилия за да излезе от ваната, да се облече и да се добере до леглото, където се строполи и заспа мигновено. Беше твърде изморен за да обмисля разни планове за бягство.

А докато спеше, му се яви сън.

Сънува, че държи Великия Ключ на Колиния, олицетворяващ Хаоса и Реда и че отключва с него небето и земята, океана и вятъра, а сетне ги приканва да се стоварят върху Високия Зандан и неговия господар от всички краища на света. Сънува, че там лумва страшен пожар и че черния Повелител се гърчи в сърцето му като застинала в кехлибар мравка, но жив и способен да усеща всичко. А над всичко това се носеше постоянният и равномерен грохот на Машината на света. Джек изстена болезнено в съня си и се преобърна в подгизналото от пот легло, затворен зад огледалните стени.