Джек от сенките

3

Силите, които бе натрупал този път, изглежда се оказаха напълно достатъчни и Джек се изпълни с надежда, че скоро ще може да напусне пределите на вонящото царство. Температурата беше преустановила своето снижаване и малко преди да подремне от небето взе да се сипе ситен дъждец. Той се сви под един камък и се зави през глава с наметалото. Водата се просмукваше през тънката материя, но това не само не го безпокоеше, а и го радваше. Това бе първият дъжд, откакто се бе озовал в Гливе.

Локвите, които срещаше по-нататък по пътя си, бяха достатъчно пълноводни за да утоли жаждата си и да се почисти от мърсотиите. Дори напълни манерката си. Реши да пропусне следващата почивка, за да позволи на дрехите си да изсъхнат върху тялото му.

Нещо премина край лицето му толкова бързо, че почти нямаше време да реагира. Това се случи недалеч от една полуразрушена кула, в която бе решил да се отбие. Неочаквано от вътрешността й излетя късче мрак и се спусна стремително към него.

Дори не успя да извади ножа. Вместо това замахна инстинктивно и запрати срещу черното създание първия от трите камъка, които носеше със себе си. С втория едва не го повали. Третият го пропусна. След това наведе отчаяно глава и близо половин минута проклина лошия си късмет.

Летящото късче мрак всъщност беше малък пъргав прилеп.

Той се затича, отчаян заради липсата на сенки по тези места.

Равнината, в която навлезе, бе изпъстрена с множество подобни полуразрушени кули. Далечният й край бе затворен от стопяваща се на хоризонта планинска верига, прохода през която също се охраняваше от кули. Джек сметна, че ще е най-добре да заобикаля отдалеч изоставените постройки, които въпреки невзрачния си вид биха могли да приютяват вражески патрули.

Малко след като подмина най-близката, чу да викат името му.

— Джек! Моят Джек от Сенките! Ти си — познах те!

Той се завъртя в посоката, от която бе долетял гласът, положил ръка върху дръжката на ножа.

— Ей, моят Джеки! Не ти трябва оръжие с добрата стара Рози!

Едва сега я забеляза — толкова дребна бе фигурата, подпираща се на късата закривена тояга, на фона на скалите.

— Откъде знаеш името ми? — попита той.

— Нима си ме забравил, мили Джек? Забравил си ме? Кажи, че не си…

Приближи се и я разгледа — сгърбена, съсухрена старица с посивели коси.

Прекършена метла, помисли си той. Ето на какво ми прилича.

Но все пак…

В нея имаше нещо познато. Той пристъпи напред.

— Рози?

Не. Невъзможно беше…

Още по-близо. Лицето му почти опря в нейното.

— Кажи, че ме помниш, Джек.

— Помня те — рече той.

И наистина си спомни.

— …Розалия, от страноприемницата „При Горящото чукало“, излегната върху песъчливия плаж… и грохота на океана. Това беше толкова отдавна, в страната на Здрача…

— Да — кимна тя. — Беше толкова отдавна и много далеч от тук. Но аз не те забравих, Джек. От всички мъже, които посрещах и изпращах в страноприемницата, помнех само теб. Какво е станало с теб, Джек?

— О, моя Розали! Обезглавиха ме — несправедливо, смея да добавя — и сега тъкмо се завръщам от Гливе. Ами ти? Не си обитателка на Тъмната страна. Какво правиш в ужасното царство на Дрекхайм?

— Сега съм Магьосницата на Източните тресавища, Джек. Признавам, че бях доста лековерна в младостта си — след като позволих да бъда увлечена от сладкодумните ти приказки и обещанията ти — но като остарях, умът ми дойде в главата. Наглеждах една стара сводница в последните години от живота й и тя ме научи на немалко нещица от Магьосническото Изкуство. А като узнах, че Барона търси Магьосница за да пази прохода за неговото царство, пристигнах тук и се заклех във вярност пред него. Вярно, говорят, че бил зъл и свиреп човек, но винаги е бил благосклонен към старата Рози. По-добър във всеки случай от много други, които съм познавала. Все пак се радвам, че ме позна.

Тя извади вързоп изпод наметалото си, развърза го и изсипа съдържанието му на земята.

— Седни да похапнеш с мен, Джек — предложи Розалия. — Ще бъде като в добрите стари времена.

Джек се настани до нея, разкопча колана и постави кинжала зад себе си.

— Доста време измина откакто се нахрани с живия камък — подхвърли тя, докато му подаваше комат хляб и къс изсушено месо. — Обзалагам се, че си огладнял.

— А ти откъде знаеш за срещата ми с камъка?

— Ами нали съм тукашната Магьосница? Не знаех, че е твое дело, но бях осведомена за смъртта на каменната могила. Тъкмо затова обикалям из този край от царството. Трябва да зная за всичко, което става и да следя кой минава. А сетне да му докладвам.

— Аха — кимна Джек.

— Изглежда наистина не е било само празно самохвалство — продължи тя. — Дето казваше, че не си някой обикновен жител на Тъмната страна, а Повелител, който притежава Сила. Инак едва ли щеше да надвиеш червената скала. Не си се шегувал с онова нещастно и наивно момиче. За други неща, но не и за това…

— Какви други неща? — прекъсна я той.

— Като например, че някой ден си щял да се върнеш и да ме отведеш в Сенчестата Обител — замъка, който нито един смъртен досега не бил виждал. А сетне, една нощ, някаква стара сводница легна болна в страноприемницата. Младото момиче — което вече не беше младо момиче — трябваше да помисли за бъдещето си. И тя сключи сделка, за да научи поне някакъв занаят.

Джек мълчеше, забол поглед в земята. Той преглътна сухия залък, отпи от манерката и каза:

— Аз се върнах. Върнах се, но никой не помнеше моята Розалия. Всичко беше променено. Хората бяха съвсем различни. Не оставаше друго, освен да си тръгна.

Тя се разсмя дрезгаво.

— Джек! Джек! — махна с ръка. — Защо са ми сега твоите дребни лъжи. Има ли значение за една старица в какво е вярвала някаква наивна девойка?

— Нали каза, че сега си Магьосница — свъси вежди той. — Предполагам, че знаеш и други начини да определиш дали казвам истината.

— Не бих използвала Изкуството срещу една Сила… — поде тя.

— Използвай го.

И той отново се вгледа в очите й.

Тя примижа, наведе се напред и втренчи поглед в него. Очите й изведнъж се превърнаха в огромни кратери, способни да го погълнат. Струваше му се, че пропада в някаква бездна. Само след няколко секунди усещането го напусна и Розалия отмести поглед встрани.

— Наистина си се връщал — прошепна тя.

— Нали ти казах?

Той отчупи още едно парче хляб и го задъвка лакомо, сякаш не забелязваше сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Забравила съм — рече тя. — Забравила съм какво нищожно значение име времето за един обитател на Тъмната страна. Ти просто не забелязваш как се търкалят край теб годините. Един ден просто си решил да се върнеш обратно и да потърсиш твоята Рози, без да ти мине през ума, че тя може да е сгърбена старица, или дори да е умряла. Сега вече разбрах, Джеки. Свикнал си с нещата, които не търпят промени. Силата си остава Сила. Днес можеш да убиеш някого, а след десетина години да вечеряш с него и дори да се забавлявате от факта, че помните дуела, а сте забравили причината за него. О, как ти завиждам за живота, който водиш!

— Аз нямам душа. А ти имаш.

— Душа ли? — засмя се тя. — Какво е това душа? Никога не съм виждала някоя. Откъде да знам, че съществуват? А и така да е, каква полза от моята? Готова съм веднага да я заменя за живот като твоя. Но това не е по силите дори на Изкуството.

— Съжалявам — рече Джек.

Известно време двамата се храниха мълчаливо.

— Искам да те попитам нещо — рече по едно време Розалия.

— Казвай.

— Има ли я наистина Сенчестата Обител? Този твой неописуемо висок замък, със стени от призрачни сенки, невидим за враговете ти, както и за приятелите, където смяташе да отведеш онова младо и красиво момиче?

— Разбира се — кимна той и я загледа натъжен. Беше останала без зъби и мляскаше доста силно, докато дъвчеше хляба. Ала изведнъж, под гъстата мрежа от бръчки той успя да зърне младото момиче, което тя беше някога. Със снежнобели зъби, които блестяха ослепително, когато му се усмихваше, с дълга лъскава коса — като черното небе между звездите. И със сини очи, каквото е небето от другата страна на света. Беше си мислел, че ще е същата, когато я срещне отново.

Сигурно не й остава много да живее, помисли си той. В този миг лицето на девойката изчезна и той осъзна, че разглежда увисналите торбички под очите на старицата.

— Разбира се — повтори Джек — и сега, след като те намерих, ще дойдеш ли с мен? Готова ли си да напуснеш тази миризлива страна и да заживееш сред покоя на сенките? Ела и прекарай остатъка от живота си с мен — ще се постарая да ти доставя поне мъничко радост.

Тя изучаваше лицето му.

— Готов си да изпълниш обещанието си след толкова много години, когато съм само една никому ненужна старица?

— Хайде да преминем прохода и да продължим заедно към Здрача.

— И защо ще направиш това за мен?

— Ти знаеш защо.

— Бързо, подай ми ръцете си! — извика тя.

Той протегна ръце, тя ги сграбчи и ги обърна с дланите нагоре. После се наведе напред и ги разгледа внимателно.

— Ах! Няма смисъл! — въздъхна тя. — Не мога да те прочета, Джек. Твърде много линии и извивки има върху ръцете на един крадец. Повечето от тях разбира се са лъжовни.

— Кое е онова, което виждаш и не искаш да ми кажеш, Розали?

— Сега не е време за приказки. Вземай хляба и бягай. Аз съм твърде стара, за да те последвам. Много мило, че ме покани. Онова младо момиче сигурно щеше да хареса Сенчестата Обител, но аз съм си добре и тук. Тръгвай вече. Побързай! И се помъчи да ми простиш.

— За какво да ти прощавам?

Тя се наведе и целуна по ред ръцете му.

— Когато зърнах да се приближава този, когото мразех през всичките тези години, аз изпратих послание с помощта на Изкуството и опитах да те задържа тук. Но сега зная, че съм постъпила неправилно. Както и да е — воините на Барона сигурно вече летят насам. Хващай прохода и не се спирай пред нищо. Може и да успееш да им се измъкнеш от другата страна. Ще се опитам да вдигна буря за да залича дирите ти.

— Благодаря ти — рече Джек. — Но какво видя върху дланта ми?

— Нищо.

— Кажи ми, Розали.

— Няма да е от значение, ако те пленят, защото Силата, срещу която ти предстои да се изправиш е по-могъща от Барона, а няма съмнение, че ще се срещнеш с него. Онова, което ще последва, ще има решаващо значение. Не позволявай на омразата ти да те отведе при машината, която разсъждава като човек, само че много по-бързо. Твърде много сили са забъркани тук, а силата и омразата никога не са се погаждали добре.

— Подобни машини съществуват само на Дневната страна.

— Зная. Тръгвай, Джеки. Бягай!

Той я целуна по челото.

— Някой ден пак ще се видим — рече й на прощаване, обърна се и побягна към прохода.

Тя го проследи с поглед, усещайки студа, който се спускаше над равнината.

В началото ниски и полегати, не след дълго склоновете на планината щръкнаха високо над него. Проходът ги разсичаше, ограничен от почти стръмни стени. На някои места се разширяваше, другаде бе толкова тесен, че почти опираше раменете му. Джек тича, докато почувства, че силите му са на свършване, сетне забави ход и продължи, като дишаше тежко. Нямаше смисъл да се изтощава докрай — равномерното, макар и по-бавно темпо щеше да му позволи да измине по-голямо разстояние преди умората да го повали напълно.

На няколко пъти спира, ослушвайки се за шум от преследвачи, но в планината цареше тишина.

Дълга, черна змия се плъзна по стената вдясно от него и изчезна в една цепнатина между скалите. Повече не се показа. Високо над него небето внезапно бе озарено от сиянието на падаща звезда. За миг заблестяха безброй кристални жилки, разсичащи отвесните скали.

Замисли се за Розалия, за живота, който водеха обикновените смъртни — раждаха деца, отглеждаха ги и почти винаги разчитаха на други за да осигуряват съществуванието си. Чудеше се какво ли е усещането да остарееш и да знаеш, че ще умреш и че няма да се върнеш отново. Съвсем скоро изгуби желание да мисли за тези неща. Беше изтощен, изпитваше непреодолимо желание да легне върху някоя гола скала и да потъне в сън.

За да не заспи измисляше най-различни занимания. Отпърво броеше крачките си — хиляда, после още хиляда — търкаше очи, тананикаше си различни песни, преговаряше разни магии и заклинания, представяше си вкусни ястия, мислеше за жени, преповтаряше най-великите си кражби, отново броеше крачки, обмисляше зловещи методи за изтезания и накрая пак си спомни за Ивене.

Стените от двете му страни започнаха да се смаляват.

Вече вървеше между хълмове, почти същите като онези от другата страна на прохода. Все още не се чуваше никакъв шум от преследване и той почти се надяваше, че ще напусне невредим планината. Излезе ли веднъж на открито имаше достатъчно места, където да се спотаи.

Откъм входа на долината го посрещна грохот, той вдигна глава и забеляза, че част от звездите бяха скрити в облаци. Небето притъмняваше все повече с всяка изминала минута и той си припомни обещанието на Розалия да вдигне буря, за да прикрие следите му. Усмихна се, когато първата светкавица раздра небето, а по лицето му се спуснаха едри дъждовни капки.

Дъждът го посрещна в мига, когато напусна прохода. Бурята не показваше никакви признаци на утихване. Видимостта бе съвсем слаба, но доколкото можа да различи, беше излязъл в просторна равнина, съвсем същата каквато имаше от другата страна на планината.

Отклони се на около миля от посоката, която следваше, надявайки се да избегне пътя, който водеше от прохода към царството на Барона. Тук не след дълго се натъкна на няколко невисоки хълмчета. Изкатери се върху сухата страна на най-високото, сгуши се в един храсталак и заспа.

Събуди се от тропота на копита. Без да помръдва се опита да установи посоката, от която идваше. Извади ножа и го притисна към тялото си. Дъждът беше отслабнал, а гръмотевиците се чуваха някъде в далечината.

Тропотът постепенно утихна. Джек опря ухо в земята, въздъхна и се усмихна. Отново беше в безопасност.

Въпреки отчаяните протести на изтръпналите му мускули той се надигна и продължи своя път. Щеше му се да използва дъжда като прикритие поне докато го има.

Ботушите му оставяха дълбоки отпечатъци в размекнатата кал, а дрехите му бяха подгизнали и прилепнали по тялото. Той подсмъркна няколко пъти и неволно затрепери от студ. Почувствал странна болка в ръката си сведе поглед и откри, че все още стиска кинжала. Помъчи се да изсуши острието като го изтри във вътрешността на дрехите си и сетне го прибра в канията. През процепите между облаците зърна няколко познати съзвездия. По тях определи, че все още върви в източна посока.

Най-сетне дъждът спря. Наоколо имаше само кал. Въпреки това той продължаваше да върви. Дрехите му започнаха да изсъхват, а физическото усилие му помагаше да преодолява студа.

На няколко пъти зад него се чуваше тропот на копита, винаги от различна посока. Зачуди се какво ги караше да полагат подобни неимоверни усилия за да заловят един самотен беглец. Не беше така предишния път, когато се бе завърнал. Разбира се никога не бе минавал от тук.

Имаше две възможни обяснения — или докато е обитавал небитието се е сдобил с някакво все още неизвестно достойнство, или хората на Барона преследваха еднакво ревностно всички бегълци заради тръпката. И в двата случая най-разумно бе да стои далеч от тях. Какво ли имаше пред вид Розалия, когато спомена, че нямало особено значение дали ще го заловят? Странно предположение, ако отговаряше на истината.

Не след дълго навлезе в скалиста местност, а калната равнина остана зад него. Започна да се оглежда за подходящо място за почивка. Докато се взираше, забеляза далеч напред нещо като стена от камъни. Когато наближи откри, че на цвят камъните са далеч по-светли от останалите в околността и освен това изглеждаха подредени на равни разстояния. Очевидно не бяха дело на природната стихия, а на някой умопобъркан маниак с влечение към петоъгълниците. Най-сетне откри едно подходящо и достатъчно сухо място недалеч от странните каменни фигури и незабавно заспа.

Дори в съня го споходиха дъжд и гръмотевици. Екотът им бе толкова оглушителен, че след всяка една се тресеше цялата вселена. Пробуждането му беше дълго и докато плуваше из граничната територия между съня и съзнанието той почувства, че нещо не е съвсем наред, но все не съумяваше да определи кое е то.

В този момент последва още една гръмотевица, която го накара да подскочи уплашено и да се огледа. Нямаше никакъв дъжд. Чуваше се само нарастващият тропот на копита. Преследвачите препускаха право към него. Бяха открили следите му.

Вече ги виждаше съвсем ясно. Бяха седмина.

Той измъкна кинжала и отметна наметалото назад. Сетне прокара пръсти през косата си и ги зачака.

Високо над лявото му рамо една от звездите блестеше по-ярко от останалите.

Джек реши, че е безсмислено да бяга от преследвачи, които за разлика от него бяха на коне. Най-много да се изтощи докрай още преди началото на боя. Възнамеряваше да се защитава яростно и да прати поне двама-трима в Ямите.

Изпод подкованите копита на конете хвърчаха искри. От ноздрите на запотените животни струеше пара, очите им горяха в ярка кехлибарена светлина. Точно пред малкия отряд тичаше някакво подобно на вълк създание, което следваше дирята, оставена от Джек.

— Ти ще си първият — прошепна той и вдигна кинжала.

Сякаш дочуло думите му, чудовището вдигна муцуна, погледна към него и нададе смразяващ кръвта, протяжен вопъл.

Джек отстъпи четири крачки и опря гръб в скалата зад него. Почувствал, че ръката му леко потреперва той сграбчи дръжката на кинжала с две ръце. Чудовището се носеше право към него, с огромна зейнала паст и увиснал почти до земята език.

В мига, когато се хвърли напред, Джек завъртя острието в полукръг и го насочи пред себе си, опрял лакти в скалата.

Ударено право в гърдите, чудовището не изрева, нито пък излая или зави, вместо това от него се изтръгна раздиращ слуха писък.

Сблъсъкът с огромното туловище прогони дъха от гърдите на Джек, а лактите му се разкървавиха в скалата. Миризмата, която го обля, бе толкова непоносима, че едва не изгуби съзнание.

Всичко приключи само след секунда. Чудовището се дръпна два пъти от пронизващото го острие, по тялото му премина страшна конвулсия и то издъхна.

Джек опря крак в трупа, наведе се и не без известни усилия изтръгна острието от раната. Сетне го вдигна и го размаха към приближаващите го конници.

Те забавиха ход и на десетина крачки от него дръпнаха юздите.

Предводителят им — нисък, набит и плешив мъж, препасан с огромен колан — скочи от седлото и се приближи. Като видя трупа на животното поклати бавно глава.

— Не биваше да убиваш Шъндер — рече мъжът. Имаше нисък и пресипнал глас. — Той искаше само да те обезоръжи.

В отговор Джек се изсмя.

Мъжът вдигна глава и в очите му блеснаха яростни пламъчета.

— Нима дръзваш да ми се присмиваш, крадецо?

Джек кимна.

— Не се съмнявам, че падна ли ви жив в ръцете, ще ме измъчвате жестоко — рече той. — Не виждам смисъл да крия чувствата си, Бароне. Подигравам ти се защото те мразя. Нямаш ли си друга работа, та преследваш нещастниците, които се връщат от Торните Ями.

Барона пристъпи още крачка напред и вдигна ръка.

По неговия сигнал и останалите ездачи наскачаха. Той се ухили, извади сабята и се подпря на нея.

— Не знам дали ти е известно, че си проникнал без разрешение на територията на моето царство — рече той.

— Това е единственият начин да напуснеш Гливе — отвърна Джек. — Всички, попаднали там, искат или не, минават през твоето царство.

— Истина е — съгласи се Барона, — но пипна ли ги, трябва да плащат. Не вземам много — няколко години на служба при мен.

Останалите ездачи заобиколиха Джек в полукръг от насочени към него стоманени остриета.

— Хвърли оръжието, сенчести човече — посъветва го Барона. — Няма начин да не пострадаш в мелето, ако решим да те обезвредим. А аз предпочитам здрави служители.

Вместо отговор Джек се изплю презрително. Двама от мъжете вдигнаха очи в небето и си останаха с вперени нагоре погледи. Джек реши, че това ще е някой евтин трик за отвличане на вниманието.

Но след това още един от войниците погледна нагоре и като видя това, Барона също вдигна глава.

С крайчеца на окото Джек долавяше някакво нарастващо сияние в небето. Тогава и той завъртя глава и зърна огромна сфера, която летеше право към тях, обгърната в ярка светлина.

Джек бързо отмести очи. Каквато и да беше природата на това странно явление, щеше да е глупаво от негова страна да не се възползва от подходящата възможност.

Той се хвърли напред и промуши най-близкия от преследвачите в шията. След това се завъртя рязко и успя да строши черепа на втория с масивната дръжка на кинжала, въпреки че нещастникът направи отчаян опит да се защити. По това време Барона и останалите четирима вече бяха отстъпили назад и го следяха зорко.

Джек парира първата атака, приклекна встрани и се долепи до стената вляво. Опитваше се да заобиколи противника откъм фланга, като същевременно се предпазваше от ударите. Но останалите предугадиха намеренията му и пъргаво пресякоха пътя за бягство. Губеше сили, с всеки нов удар опасността да изпусне кинжала нарастваше.

На няколко пъти сабите им пробиха защитата му, оставяйки незначителни рани в шията, рамото и гърдите му. Пред очите му блеснаха ярки картини от Торните Ями. Съдейки по яростта на атаките им вероятно бяха се отказали от идеята да го залавят жив и търсеха единствено възмездие за убитите си другари.

За Джек почти нямаше съмнение, че скоро отново ще се озове в Торните Ями, надяваше се поне да отведе и Барона със себе си. Престана да обръща внимание на останалите и съсредоточи усилията си срещу набитата черна фигура. Трябваше час по-скоро да предприеме нещо, защото беше съвсем отпаднал.

Сякаш почувствал какво му мисли Барона удвои предпазливостта си, мислеше предимно за защитата и оставяше на хората си да се грижат за нападението. Задъхан, окървавен, Джек реши, че повече не бива да се бави.

Но всичко свърши съвсем неочаквано. По остриетата на сражаващите се внезапно затрептяха странни призрачни синкави огньове и никой не беше в състояние да стиска нагорещения къс метал. Почти едновременно всички участници в кървавата сценка изкрещяха и изпуснаха сабите си, а миг по-късно бяха заслепени от блясъка на ярка светкавица, появила се точно над главите им. От небето се посипа дъжд от искри, а въздухът се изпълни с миризма на изгоряло.

— Бароне — разнесе се нечий тих и любезен гласец, — не стига, че навлизате незаконно в моята територия, ами и се опитвате да заловите един пленник, който по право ми принадлежи. Ще кажете ли нещо за свое оправдание?

Страх скова вътрешностите на Джек, когато позна притежателя на гласа.