Чуждоземецът

Знамената на победата

— Гладен съм — оплака се младият свещеник Киркус.

Жената, която лежеше на дивана отсреща, се усмихна и усмивката й раздели повехналото й лице на две, оголвайки зъбите, които не бяха нейни.

— Добре — измърка древната жрица и направи спирала с лакирания си нокът по проблясващия си корем, като проследи старите белези от стрии и златната халка на пъпа. — Плътта е силна, Киркус. Но тя може да стане божествена, когато изпълнява повелите на волята. Не обръщай внимание на глада си. Следващия път, когато ядеш, го направи, защото волята ти е решила това, а не стомахът ти. Така изостряме до максимум апетита си, за да поискаме сила. Така постигаме Ман.

— Започваш да ме отегчаваш — раздразнено изсумтя Киркус. — Не ми предлагаш нищо друго, освен проповеди, които съм чувал хиляди пъти преди.

Кикотът й му напомни за шумоленето на суха хартия под нечии крака. Това само го раздразни още повече. Тя размърда костеливото си тяло върху дивана и обърна голия си сбръчкан гръб към слънцето, като продължаваше да се хили. Звукът на смеха й се разпиля по едната страна на имперската баржа, посипа се между плясъка на греблата, които бавно се спускаха в кафявите води на Тоин, и заглъхна, макар и бавно, към далечния кален бряг, където един крокодил се размърда и се плъзна по мудното течение, проблясвайки за миг под слънчевата светлина.

Тя внезапно затвори уста и зъбите й изтракаха.

— Струва ми се, че май се забравяш, младежо, хмм! Още не си напълно готов, а вече се мислиш за следващия Свят патриарх. Много добре. Но в момента сме тръгнали на голямата обиколка и аз трябва да те обучавам, докато не покажеш, че си достоен за вярата. Трябва да знаеш тези неща. Повече от това да ги знаеш. Трябва да ги усещаш отвътре.

— В момента точно там го усещам — сопна се той. — И точно в това е проблемът, дърта вещице.

Тя го погледна с добре премерена критичност. Киркус знаеше, че е любимият й ученик. Понякога, когато го преценяваше по този критичен начин, тя му напомняше за побъркана скулпторка, затворила се от години на тавана, която робува прекалено настойчиво на последната си творба. Донякъде отвратен, Киркус извърна поглед от гладните й очи. Вместо това изгледа гневно робинята зад дивана, която му вееше с ветрило от щраусови пера на това изолирано от останалата палуба място. Беше слабо наталезийско момиче. Червената му коса се спускаше надолу край малките му твърди гърди. Ослепените му очи бяха скрити зад копринен шарф с цвят на праскова. Ръцете му бяха в бели ръкавици, в случай че случайно докоснат божествената кожа на Ман. Киркус лениво си помисли за апетита, поглъщайки с поглед гладкостта на кожата й и начина, по който тя се опъваше под равномерния ритъм на движението на робинята. Той си представи за миг какво би било да я обладае направо тук, на палубата — това сляпо и глухо момиче, чието единствено запазено усещане беше докосването на болката или удоволствието. Внезапно усети, че реагира на тази мисъл.

— Търпение — весело заяви старата жрица и открито насочи поглед към внезапния му ентусиазъм. — Скоро ще пристигнем в следващия град. Мисля, че си чувал за него. Нарича се Скара-Брае.

Той кимна. Беше чел за Скара-Брае в наскоро издаденото „Описание на империята“ на Валорес и не искаше да слуша поредната нейна лекция.

— Можем да намерим още играчки за твоето посвещаване. А след това ще отидем да посетим Върховния жрец и ще пием и ядем до насита.

— Само дето не жадувам просто за храна — мрачно заяви той и отново хвърли суров поглед на робинята.

— Ти, бедно, слабо дете. Накрая ще видиш, че си е заслужавало, Киркус. Имай вяра във възрастната жена, която ти желае само най-доброто.

Тя погледна за момент към водата и лицето й се отпусна, докато мислеше за някакъв далечен спомен от миналото — може би за нейното собствено посвещаване в жрица. Внезапно чертите на лицето й станаха по-млади, сякаш променени от вълшебството на спомена.

— До нощта на Жертвоприношението — каза тя, като продължаваше да наблюдава движението на водата — ще си изпълнен до пръсване, така че когато освободиш тези желания, най-сетне ще разбереш какво означава да си божествен. Гарантирам ти го, мое хубаво момче.

Поредното поучение, помисли си Киркус. Но той преглътна раздразнението си и промърмори потвърждение на думите й, макар и само за да я накара да млъкне. Реши да я остави да сипе безполезната си мъдрост. Със сигурност не й беше останало нищо друго — нито красота, нито каквато и да било реална власт в двора на майка му.

Киркус се опита да мисли за други неща. Загледа се във водата и далечните брегове в търсене на нещо интересно, върху което да спре блуждаещия си поглед. Но имаше само птици, жужащи насекоми и от време на време по някой зел на бели и черни ивици, дошъл да пие вода. Всичко това го отегчаваше вече, след дванайсет дни по тази смърдяща, бавно течаща река в отдалечените части на империята и дванайсетте дълги месеца преди това, прекарани в пътувания и разглеждане на забележителност. През цялото това време нито веднъж не му беше позволено да утолява желанията си.

Обаче какво можеше да стори? В края на краищата старата кучка беше негова баба.

Тоин беше една от големите реки на Мидерес. Тя се спускаше по склона на могъщата Арадерес в началото като малки буйни потоци, които се събираха в притоци и накрая попадаха в Езерото на птиците, а после непрекъснато се разрастваше, докато на места беше широка повече от миля. Реката беше търговската артерия на Натал и всички големи градове на този народ можеха да бъдат открити по течението й.

Като народ наталезийците бяха горди хора. Те никога не бяха завладявани от съседите си — Серат на запад, Тилана и Патия на изток. В продължение на хиляда години културата им бе процъфтявала необезпокоявано в областите на философията, науките и изкуствата. Даоизмът беше стигнал до тях и те го бяха приели по същия начин, както приемаха всички идеи и мисли, като ги добавяха към множеството други вярвания, практикувани и предавани по техните земи.

Те обаче не можеха вече да са толкова горди. Преди петнайсет години грижливо пазената им независимост беше паднала под подкования ботуш на Свещената империя на Ман. Известно време те водеха четническа война срещу окупаторите, но дори и тези слаби проблясъци на съпротива накрая бяха потушени. Разпъването на кръст на жителите на цели градове като отмъщение за нападенията беше накарало дори и гордите наталезийци да сведат глава.

Сега Натал беше поредната провинция на Свещената империя. Тя беше управлявана както всички други покорени народи, над които властваха жреци администратори на Ман. Традиционните й религии бяха поставени извън закона, всички идеи и вярвания, които не бяха в съгласие с божествената плът, биваха цензурирани и унищожавани. Когато екстравагантната имперска баржа най-сетне спря на пристанищните докове на Скара-Брае, градът изглеждаше като всеки друг град в империята. Навсякъде по фасадите на старите и новите сгради висяха прекомерно големи табели, на които бяха показани стоки и услуги за онези, които не можеха да четат на търговски, докато пред складовете тълпи от безработни мъже чакаха с надеждата да си намерят работа за деня, а богати големци и техните телохранители наблюдаваха товаренето и разтоварването на ценни товари. Проститутки и просяци се спотайваха в сенчестите улички — много от тях се бяха поболели, защото не са получили своята доза дрос. Навсякъде можеха да бъдат видени имперските помощни войски, които поддържаха реда. Набираха ги предимно от местните. Бяха облечени в бели униформи с кожена броня и имаха мрачния, жесток вид на хора, презирани от собствения си народ.

Колкото и силно наталезийците да искаха независимост, окупацията на империята беше добра за тях по една очевидна причина. Преди петнайсет години този речен град щеше да е просто място, на което се извършва мудна размяна на стоки, точно както бе мудна и реката, на която разчиташе. Сега търговията процъфтяваше.

Когато баржата акостира, в речния град настъпи тишина. Шейсетте гребла, от които капеше вода, се вдигнаха като едно. От палубата слезе отряд от жреци, въоръжени с копия и дълги мечове, дори с някоя и друга пушка, и облечени в тежки ризници от метални брънки, които се спускаха до коленете им и бяха непоносими в тази горещина. Въпреки това жреците и жриците воини не показваха никакви признаци, че се чувстват неудобно в тях. Върху лицата си носеха бели маски без каквито и да било отличителни черти, освен отворите, през които да дишат и да виждат. Върху ризниците си носеха ослепително белите раса на ордена, с качулки, покриващи главите им. Платът беше тънък и върху него бяха пришити орнаменти от бяла коприна, които отразяваха слънчевата светлина по едва доловим и постоянно променящ се начин. От редиците им към града с бързи крачки се отправи куриер, носещ вестта за пристигането на техния Върховен жрец и губернатор. Тази вечер той щеше да приема посетители за вечеря. Жреците воини тръгнаха срещу тълпите с увереността на фанатици, родени и обучени да действат. Те избутаха местните, за да освободят място. След като го направиха, принудиха застаналите по-наблизо да паднат на колене. Местната помощна войска започна да следва техния принцип — деца и заможни търговци бяха събаряни на земята, докато накрая единствените хора, останали прави, бяха самите жреци воини.

Двамата жреци се появиха в тежка носилка, носена от двайсет и четири роби, оковани един за друг за шиите с позлатени окови. Жреците воини се подредиха около тях в редици, докато няколкостотин лица гледаха в земята или се опитваха с крайчеца на окото си да зърнат хората, които твърдят, че са богове. Не видяха много — само две фигури, излегнати върху носилката, с лица, покрити със златни маски, и с лъщящи плешиви глави.

С викове процесията се отправи към по-тихите улици на града, нарушавайки утринната тишина с тропота на подковани ботуши по паветата и от време на време подобните на лай заповеди на капитана на жреците воини. Най-отпред вървеше младеж, който носеше имперското знаме — червената ръка на Ман. Жреците воини отново се разделиха самостоятелно и по двойки, за да принудят грубо хората да паднат на земята.

— Капитане — обърна се старицата Кира към командира на охраната, — засега ги оставете. Няма да можем да ги видим, ако всички лежат по корем.

Капитанът кимна и предаде заповедта.

Двамата жреци бяха облечени в същите бели раса като своите жреци воини, макар че вместо качулки носеха лъскавите маски. Бяха се изтегнали удобно и от време на време хапваха по някой изсушен плод през тесните процепи на маските си — това беше единственото, което бе позволено на Киркус да яде засега. В очите им проблясваше вълнение. Бяха минали два дни от последната търговска експедиция в наталезийски град. И двамата имаха нужда от отмората, която щеше да им осигури това.

Киркус беше първият, който забеляза нещо интересно. Младо момиче с мръсни голи крака продаваше пръчки киш от една кошница.

Старата жрица погледна към младото си протеже, когато забеляза неговия интерес. Наблюдаваше го и чакаше.

Киркус прочисти гърлото си.

— Тази — инструктира той капитана и посочи момичето с пръст.

Капитанът даде заповед и една група се отдели от авангарда, за да я обгради. Захвърлиха кошницата й на земята и понесоха съпротивляващото й се тяло назад. Градските жители, които все още бяха изправени, закрещяха разтревожено. Неколцина се опитаха да помогнат на момичето, но други ги задърпаха назад за тяхно добро, за доброто на всички.

Единственото, което можеха да сторят, беше да гледат, докато жреците воини я оковаваха във вериги и я отвеждаха. Сега момичето плачеше и се оглеждаше за подкрепа. Погледите на хората по улицата станаха по-гневни и открито предизвикателни — беше им останал само протестът. Но дори и това не продължи дълго.

Дойде редът на старицата Кира. Тя щракна с пръсти и жреците воини тръгнаха срещу враждебното население. Скоро хората се разпръснаха във всички посоки след внезапния изблик на насилие от страна на жреците воини, които влачеха телата, останали от сбиването.

— Чудесно, няма що — промърмори Киркус. — Само ни развали удоволствието.

— Градът е голям. Има много улици.

Разбира се, тя беше права. Други улици в различни квартали бяха по-спокойни от онези, по които процесията вече беше минала. Мълвата сигурно беше стигнала до тях, защото бяха по-празни, отколкото можеше да се очаква. Въпреки това имаше хора, които се занимаваха с ежедневната си работа, вероятно смятайки, че слуховете са преувеличени, или просто не бяха съгласни да бъдат прогонени от собствената си земя. Никой обаче не поглеждаше директно към преминаващата процесия.

— Виждаш ли нещо интересно, дете мое?

Киркус поклати глава в маската си с остри черти. Той гледаше очарован и оценяваше всеки, когото видеше, в очакване някой да привлече вниманието му.

— Понякога се чудя — замислено каза Кира, докато изучаваше младото момиче, което сега вървеше отзад оковано във вериги — дали не сме изгубили нещо, създавайки империята. На моменти ми се струва, че е така. За всяко спечелено нещо има и по нещо загубено. Някога ни се налагаше да правим тези неща крадешком и чрез измама. Пияници, които се препъват по пътя към дома. Улични деца. Случайни пътници. Но това беше отдавна. В спомените ми то изглежда някак по-добро.

Киркус почти не я слушаше. Погледът му оставаше напрегнат — чакаше.

Носилката спря на един шумен пазарен площад. Разбра, че това е градският център — къде другаде можеше да очаква да види ръждясал, висок сто стъпки кол, издигащ се от каменния плочник? Загледа се в огромния стълб, който се извисяваше над пазара. Баба му наблюдаваше учудването му.

— Идеята беше на Мокаби — започна тя. — След като градът падна, той…

— Знам.

Местните не обръщаха особено внимание на паметника, докато се занимаваха с ежедневните си дела. Можеше да види венците с цветя, натрупани около шарената му основа. Там стоеше войник, който оглеждаше тълпата.

Градът Скара-Брае беше последната крепост на наталезийците, която се бе задържала по време на Третото завладяване. След като най-сетне била разгромена на бойното поле, Хано, младата кралица и военен гений на Натал, беше побягнала към Скара-Брае с останките от войската си. Архгенерал Мокаби, командващ Четвърта армия, я подгонил, обсадил града и поискал вратите да бъдат отворени, иначе всички вътре щели да бъдат избити. Разказват, че тогава младата кралица предложила тя самата да се предаде, но нейните войници и населението на града отказали. За своето неподчинение заплатили най-високата цена.

Когато градът паднал след големи загуби за Четвърта армия, архгенерал Мокаби решил да устрои празненство за победоносните си войски, достойно за онези, които били пожертвали толкова много за този военен поход. Първо превърнали града в открит бордей, избивайки всички, които не искали или не им харесвали. След това в миг на вдъхновение архгенералът заповядал да бъде изкован огромен кол от претопената броня на онези мъже от армията му, които паднали по време на обсадата — кол, дълъг сто стъпки. Запушили дъното му с огромно парче бетон и поставили цялото нещо да лежи на една страна на градския площад, за да го виждат всички.

На петата нощ след падането на града по време на оргия хората на архгенерала принудили победените офицери и водачите на града да се надянат върху върха на кола. Набити странично по този начин, мъжете и жените били влачени по цялата му дължина, като много от тях умрели при това движение (макар и не всички), докато колът не бил изцяло запълнен с телата им. На самия му връх поставили Хано.

По сигнал на архгенерала и сред викове и приветствия към победената кралица (поне такъв беше разказът на Валорес) целият кол бил издигнат отвесно от триста поробени жители на града. Трябвало да бъде поставен там като знаме на победата.

Разказът беше вдъхновяващ и години по-късно, когато Киркус най-накрая се срещна с Мокаби на празненството по случай рождения ден на Светия матриарх — неговата майка, той не успя да отговори на добронамерените въпроси на застаряващия мъж относно обучението си, до такава степен бе изпълнен с благоговение, че се намира в присъствието на жива легенда. Но имаше и нещо друго, нещо по-недоловимо, което го бе накарало да си глътне езика пред възрастния генерал. Бяха му нужни няколко безсънни нощи в леглото в Храма на шепотите, за да проумее какво е то. Когато младият Киркус беше поел голямата ръка на мъжа в своята, нещо в докосването на тази хладна и леко потна плът го беше ужасило. Внезапно историите за подвизите на генерала се бяха превърнали в нещо повече от просто думи, написани върху страница. Същият този мъж, топлината, на чиято жива длан пулсираше в неговата, беше заповядвал да бъдат избити хиляди, и то не само войници, но и жени, деца, старци и бебета. Тогава Киркус беше почувствал отвращение към това докосване, сякаш самото ръкостискане можеше да го зарази с нещо ужасно, нещо покварено. След това имаше чувството, че може да помирише кръвта по ръцете си. Колкото и често да ги търкаше, все още усещаше металния й мирис, когато нощем останеше насаме с мислите си.

Това усещане намаля едва когато отмина четиринайсетият му рожден ден и най-сетне му беше позволено да споделя леглото с приятелите си — понякога Брайс и Асам, но след известно време най-вече Лара. Покрай тези нови шеметни преживявания забрави въображаемите петна от кръв по ръцете си. През същия този период уроците му по Ман станаха по-интензивни. Мина през първото си пречистване. Майка му все по-често му позволяваше да става свидетел на интригите и задълженията, свързани с наскоро извоюваната й позиция на трона. С времето Киркус започна да губи чувствителността си. Научи се да оценява нуждата от безжалостни постъпки и истинския егоизъм на състраданието. И когато в редки случаи както преди се чувстваше завладян от усещането за поквара — заради мазна дръжка на врата, чаша вино, споделена между приятели, или басейн за къпане, използван и от други хора — той гледаше да се оттегли в уединението на покоите си, преди да се поддаде на желанието да изтърка ръцете си до кръв. В края на краищата той беше посветен жрец на Ман и наследник на трона. Не можеше да си позволи да изглежда слаб.

— Идваш ли? — попита го баба му, докато слизаше от носилката.

Киркус откъсна поглед от гигантския кол и ръждивите петна по него. Гледа старицата в продължение на няколко мига, преди думите й да достигнат до него.

Той поклати глава и остана да я наблюдава, докато тя се мотаеше из пазара и опитваше местните сладкиши и вина. Тя отказа въоръжения ескорт, разчитайки единствено на уплахата, предизвиквана от бялото й расо, която караше тълпата да се разделя пред нея, докато върви, придружавана от няколко роби.

Известно време Киркус просто седеше и предвкусваше възможностите, фантазирайки си за онези, които привличаха вниманието му. Най-сетне, когато беше вече сигурен кого иска, той се изправи на крака.

Този път по-тихо той посочи онези, които бяха събудили интереса му — две красиви сестри с руси коси като гриви, стигащи почти до земята, дебел месар, който размахваше сатъра си като ветеран и можеше да се посбие, млад мъж, напомнящ му за Асам, и стара продавачка на риба, чието тяло беше все още стройно, силно и примамливо.

Жреците воини се втурнаха в тълпата и хванаха посочените хора. Надигнаха се викове, които обаче потънаха във всеобщата врява на пазара. Киркус наблюдаваше нарастващата суматоха и уплаха, преминаващи през пазара. Гледаше ги като хипнотизиран. Обезумели приятели и роднини се вкопчваха в онези, които биваха отвеждани, и крещяха за помощ към заобикалящите ги. Един по един те бяха повалени. Разтревожените викове станаха още по-силни и дори започнаха да заглушават шума на оживения пазар.

В този миг Киркус осъзна, че дни като този никога няма да му омръзнат за остатъка от дългия му живот.

Кира се завърна с кошове, пълни с разни стоки, като остави след себе си пазарния площад с празни сергии и кошници, валящи се на местата, където са били изпуснати. Жителите на града крещяха и бягаха от пазара, разнасяйки паниката и по съседните улици. Зад носилката ужасът на новите роби се надигна с осезаема сила, когато те на свой ред бяха оковани във вериги. Няколко улици по-нататък един мъж, облечен в избелелите кожи на пратеник, доближи началото на колоната, яхнал своя ивичест зел, който беше изнервен от безлюдната околност и мрачната атмосфера. Ездачът поговори за кратко с капитана на жреците воини, след което му подаде сгънато парче хартия, обърна животното и го пришпори в лек галоп.

Кира зачете бележката и в очите й се появи изумление.

— Изглежда, че мълвата за нашето пристигане е предизвикала не само страх в града. Чуй това. Тази вечер, когато се срещнете с Върховния жрец Белиас, огледайте добре дали расото му приляга. Под него ще откриете шарлатанин.

— Подписано ли е? — не особено заинтересувано попита Киркус.

— Верен поданик на Ман.

Киркус сви рамене.

— Навсякъде, където отидем, е едно и също — пренебрежително каза той. — Върховният жрец има своите врагове и сега те се опитват да спечелят позиции, докато ти си тук.

— Имаш остър ум, когато решиш да го използваш. Може и да си прав, но все пак наблюдавай този мъж внимателно. Това е умение, което трябва да изучиш — да различаваш истинските вярващи от лъжливите, а също и да знаеш как да се справиш с тях, ако се окаже, че са измамници.

— Отърваваме се от тях, какво повече има да се знае? — попита той, макар че вниманието му продължаваше да е насочено към заобикалящата го улица и все още търсеше.

— Понякога — монотонно подхвана Кира иззад маската си — липсата на въображение у теб ме тревожи. Трябва да поработим върху това. — Тя щракна с пръсти и капитанът на жреците воини се приближи до нея. — Ще отидем в имението на губернатора — нареди му тя. — Искам да си почина малко, преди да вечеряме с човека, който управлява нашия град.

— Както желаете — отвърна капитанът и склони глава.

Процесията закрачи напред.

— Отегчен съм — заяви Киркус, без да се обръща конкретно към някого.

Младият жрец беше гост тук, на тази вечеря, и въпреки това седеше начело на масата и пресушаваше упойващото сератианско вино с такава лекота, все едно е вода.

— Не му обръщайте внимание — заповяда Кира на семейството, което беше техен домакин за тази вечер. — Той е пиян.

Белиас, Върховният жрец на града и следователно и негов губернатор, потвърди, че е разбрал думите й с кратка, макар и нервна усмивка, докато попиваше с кърпичка потта, събрала се върху голото му теме. Тази вечер той се чувстваше странно не на място тук, макар да вечеряха в залата на имението му и той да беше домакин на двамата новопристигнали от далечния Ку’ос, седалището на Свещената империя на Ман. Може би причината бе начинът, по който продължаваше да го гледа старата жрица, и онова неизказано нещо в погледа й.

Отново му се прииска да приключат с вечерята и да се оттеглят в стаите си за през нощта. Белиас трябваше да говори със служителите си и да разбере дали населението на града спазва набързо наложения от него вечерен час. Но през последните два часа беше прикован на масата за вечеря заедно с тези гости, преструвайки се на заинтригуван от приказките на старицата, докато наблюдаваше скоростта, с която посетителите изяждаха храната и изпиваха виното си, и се опитваше с проста молитва наум да ги накара да побързат. Не би ли следвало скоро да се заситят и да поискат да си починат?

Закръглената му жена седеше до него в мълчание. Беше облечена в най-фината чуждоземна коприна и носеше бижута, достатъчно пищни за кралица или поне за маловажна, провинциална кралица. Тя отново хвърли престорено скромен поглед към красивия млад жрец, който седеше начело на дългата маса като крал, но Киркус отново многозначително не обърна внимание на нейния интерес. Белиас също се престори, че не го забелязва. Не беше особено изненадан от флирта на съпругата си. Властта винаги я беше привличала — това беше и причината да се омъжи за него.

Той погледна към дъщеря си Риана. Правеше го често, когато имаше нужда от малко подкрепа. Тя шепнеше нещо на годеника си — мъж с десет години по-възрастен от нея. Беше предприемач от прослойката на патрициите, който отдавна беше изял храната си и наблюдаваше със зле прикрито недоверие тримата жреци на масата.

Несъмнено бяха забавна компания, докато вечеряха тихо в залата, където ставаше течение, и слушаха дъжда, който шибаше прозорците от оцветено стъкло, звука от дъвченето на храната, тракането на приборите по чиниите и редките учтиви коментари, както и риданията на робите, свити под дъжда на чакълената алея отвън.

Белиас беше уведомен от своя съветник за случилото се по улиците на Скара-Брае по-рано този ден. Донякъде това беше причината да се поти толкова обилно и да се преструва, че яде с апетит вечерята си. По думите на всички сред жителите на града беше настъпил пълен хаос. Те си искаха близките и ако не им ги върнеха, щяха да пожелаят кръв. Белиас беше силно обезпокоен от това неочаквано общо чувство на гняв, защото познаваше наталезийците твърде добре и разбираше колко лесно е да бъдат предизвикани на открит бунт. В края на краищата той самият беше наталезиец.

— Добре ли си, Белиас? — любезно го попита Кира, макар той да подозираше, че любезността на тази жена е като любезността на котка, която си играе с мишка.

Белиас се помъчи да се успокои. Не, не се чувстваше никак добре. Тази дърта вещица беше майката на Светия матриарх, а онзи простак, който седеше на неговия стол начело на масата, беше не друг, а единственият син на матриарха и най-вероятният наследник на трона. Това беше достатъчно, за да подлуди един обикновен жрец от провинциите.

— Добре съм — чу се да отговаря на старата жрица. — Работата е там… просто се чудех… защо трябваше да съберете толкова много роби днес?

Старицата отпи деликатно от виното си и втренчи поглед в него над ръба на чашата. Премлясна с устни.

— Моят глупав внук скоро ще трябва да премине през посвещаване — обясни тя с глас, който скърцаше като стари стълби. — Събираме необходимото за ритуала и спираме тук-там по реката в градовете, които ни харесат. Тази година го взех на голямата обиколка. Сигурна съм, че като Върховен жрец ти самият също си извършвал това поклонение.

Тя вдигна за момент кристалния бокал, за да го разгледа, сякаш искаше да открие несъвършенствата в него, и Белиас видя, че го наблюдава през прозрачната чаша. Белиас кимна с усмивка като на идиот и така избягна отговора. Не, той самият никога не беше предприемал голямата обиколка, макар че нямаше намерение да споделя с нея това. Тя беше дълга и твърде скъпа, ако човек искаше да се чувства що-годе удобно по време на пътуването, и включваше всякакви оргии и нарушаване на ритуални табута, които вероятно щяха да довършат слабото му сърце. Някак си Белиас така и не я бе предприел.

— Разбирам — каза Кира и усмивката на Белиас изчезна от лицето му.

Той не знаеше какво е видяла тя, но сърцето му започна да бие малко по-учестено. Насили се да сложи резен сладък корен в устата си, за да демонстрира спокойствие, но развали впечатлението, когато се задави с почти несдъвканото парче.

Дъщеря му му подаде чаша вода със загрижено изражение на лицето. Той я пресуши на един дъх и се усмихна с благодарност на Риана. Тази вечер тя беше облечена в рокля от мек зелен памук, която подчертаваше червената й коса и беше с достатъчно висока яка, за да скрие Клеймото, което винаги носеше на врата си по настояване на баща си. Преди това, когато бяха насаме, Белиас я беше смъмрил, че когато е в компанията на други хора, слагаше Клеймото така, че да не се вижда. Опита се да й обясни, че така то не й е от полза. Не можеше да я пази, ако хората не го виждаха. Но Риана така и не разбра рисковете, свързани с обстоятелството, че е дъщеря на Върховния жрец на града. Той се надяваше, че никога няма да й се наложи да узнае за тях.

Сега съжаляваше за резките думи, които й беше казал по-рано. От другата страна на масата дъщеря му отвърна на усмивката му и той разбра, че вече му е простила. Винаги му прощаваше.

Поне се радваше, че двамата жреци не бяха насочили разговора тази вечер към въпроси, свързани с вярата и ритуалите. Открай време се опитваше да предпази дъщеря си от тъмното сърце на тази религия, нейните тайни и скритите й ритуали. Невинността на дъщеря му беше скъпа — в известна степен тя беше единственият лъч светлина в неговия живот.

— Погледнете го само! — Старата жрица посочи с пръст полу на шега внука си и накара Белиас да трепне. — Пие вино до пръсване и продължава да се оплаква, че е отегчен. Можете ли да повярвате, че през последните дванайсет луни е видял цяла империя — гледка, която само малцина привилегировани са предопределени да зърнат някога? Не, той просто се оплаква, че иска още, като разглезено дете, каквото всъщност е.

При тези думи Киркус шумно се оригна.

Няма друг бог, освен теб самия — безмълвно изрецитира Белиас, сякаш превърнал се внезапно в религиозен фанатик на Ман, докато крадешком наблюдаваше окаяното състояние, в което се намираше младият, облегнат на стола жрец — вероятно следващият водач на империя и вяра, които се простираха върху два континента и поне четирийсет различни религии.

За разлика от своите сънародници, мнозина, от които биха предпочели да се борят за независимостта си до смърт, Белиас се възприемаше като реалист. Тази своя черта той намираше за далеч по-важна от всяко друго умение в живота и смяташе, че за нещастие тя напълно липсва у неговите събратя наталезийци (предполагаше, че единственото изключение са търговците, които винаги разпознават добрата възможност за търговия, когато тя потропа на вратата им).

Преди години, когато Имперската армия за пръв път беше стигнала до границите им и ги беше пресякла без почти никакво забавяне, той беше възприемал бъдещата имперска окупация като онова, което тя действително е — неизбежна част от живота. И така, тъй като имаше късмета да е в семейното си имение заедно с жена си и дъщеря си по време на последната съпротива на Хано и нейните войски точно тук, в този злочест град, и бидейки амбициозен млад политик, Белиас беше преминал на другата страна. Избра да стане жрец на Ман, защото смяташе, че това е единственият начин да напредне политически в рамките на новия ред. Това се беше оказала достатъчно проста работа. Единственото, което трябваше да направи, бе да се обучава три години в новооткрития храмов комплекс в Серат, където учеха всякакви провинциалисти, за да облекат расата на ордена, и след това смело премина през Жертвоприношението — загадъчния ритуал, който беше и окончателното му посвещаване на Ман.

Тази смяна на страните беше свършила работа и в онези мрачни нощи, когато съвестта на Белиас го тормозеше, той обичаше да си припомня за последвалите успехи, които беше постигнал. В края на краищата беше губернатор на град.

Но въпреки целия този прагматизъм или може би заради него Белиас разбираше твърде добре своите не толкова изискани съотечественици. Нещо като публичното принудително събиране на роби в неговия град можеше да се окаже напълно достатъчно, за да предизвика бунт, въпреки че всички разбираха заплахата от незабавни репресивни мерки. Ако това се случеше, Върховният жрец Белиас беше обречен. Щеше да е първият обесен от населението заради предателство. А дори да избегнеше тази участ, жреците щяха да намерят начин да му видят сметката, задето изобщо е позволил да се стигне до бунт. Щяха да кажат, че е слаб и че не е никакъв жрец на Ман, след което щяха да му отнемат расото по любимия им начин за отлъчване от ордена — като го сложат върху горяща клада.

И всичко това щеше да се случи заради фанатиците от Ку’ос, които се тъпчеха с храната му на вечеря, докато миризливите им роби цапаха алеята му. Ако гражданите се разбунтуваха, вината щеше да е тяхна и може би те щяха да се присъединят към него и да увиснат на бесилката. Но това нямаше да е кой знае каква утеха за него. Мъртвият си е мъртъв.

Ман, кисело си каза Върховният жрец. Божествената плът. Белиас се беше постарал да научи всичко, което може, за тази всепоглъщаща религия, която беше приел. И смяташе, че познава истинското й лице.

Светият орден на Ман не беше толкова свят. Някога той не е бил нищо повече от таен градски култ. В градовете на Малстрада за него се носели само слухове и майките плашели децата си с него, за да ги накарат да слушат. Но това било преди култът да се наложи в богатия град държава Ку’ос (град, скован от страх и суеверие заради годините болести и лоши реколти), в който орденът завзел властта с преврат, известен като „Най-дългата нощ“, и довел за по-малко от петдесет години до епоха на разцвет и създаването на империя.

През тези пет десетилетия властване култът целенасочено се обгърнал с божественост. За сравнително кратък период от време той се превърнал в религия и направил много от ранните си методи традиция. Пример за това беше Жертвоприношението. На първо място то беше ритуал на посвещаване, при който жрецът изгубва върховете на кутретата си и убива невинна жертва с голи ръце, нарушавайки табу, чиято цел е да изостри неговия първичен аз до точка, в която нищо не може да го спре.

Или поне така твърдеше вярата, макар Белиас да смяташе, че това са измишльотини. Неговата дълга нощ на посвещаване беше събудила у него единствено отвращение. Докато по-вярващите жреци повтаряха церемонията на Жертвоприношението много пъти през живота си, за да подсилят още повече божествената си плът, Белиас никога не беше повтарял това преживяване и се опитваше с всички сили да не мисли за единствения път, когато го беше опитал. Той така и не разказа на семейството си какво беше направил, за да получи бялото расо и поста си.

Преди днешния ден сякаш никога не беше имало значение, че Белиас не вярва в никоя от безсмислиците на Ман. Той беше амбициозен жрец на религия, която не се интересува от себеотрицанието или саможертвата, а само от властта и самообожествяването, и тъй като изключително високо ценеше себе си на младини, рядко беше чувствал, че се преструва.

Ала беше любопитно, че сега, когато седеше на собствената си маса на вечеря с тези очевидни фанатици от Ку’ос — които бяха истински жреци във всеки смисъл на думата със своите грижливо обръснати глави и надупчени лица — Белиас си даде сметка какъв шарлатанин е всъщност. Това си мислеше, докато седеше и наблюдаваше сцената пред себе си с все по-засилващо се лошо предчувствие. Запита се какво ли биха направили с него, ако подозираха истината.

Киркус беше раздразнен. Виното беше сносно, храната поне ги засити, но имаше чувството, че е прекарал последния час на вечеря с трупове — толкова сковани и формални бяха повърхностните разговори около масата. Не за пръв път през последните шест месеца му се прииска да е в Храма на шепотите заедно с приятелите си.

Отвън се разнесе пронизителен вик и го изтръгна от мислите му. Убеждаваха един от новите роби да мълчи, като го налагаха с камшик.

— Крайно време беше — промърмори Киркус и непохватно се зае да си долива вино.

Донякъде всичко това беше представление. Киркус далеч не беше разглезеният простак, на какъвто се преструваше, просто понякога, в случаи като този, го забавляваше да се прави на такъв.

Никой обаче не отговори на забележката му. Чуваха се само дрънченето на приборите и дъвченето на храната.

Киркус подреди приборите пред себе си, докато всеки застана точно на мястото си. Скръцна със зъби. Ако скоро не направеше нещо, за да прогони скуката, щеше да полудее.

Кира и Върховният жрец проведоха кратък тих разговор — нещо, свързано с реката, и колко далеч от тук е Езерото на птиците. Мъжът се потеше дори по-обилно от преди.

— Отегчен съм! — извика отново Киркус, този път по-силно, макар и все още не чак толкова, че да прекъсне учтивия им разговор.

Но беше достатъчно, за да отвлече вниманието на дъщерята на Върховния жрец от чинията й с прясна сьомга. Тя се обърна и му хвърли възмутен поглед. Срещна очите му за пръв път, откакто бяха седнали да вечерят. Той демонстративно й отвърна с похотлив поглед, след което изгледа по същия начин и годеника й — ловкия спекулант, който го погледна само веднъж, колкото да потвърди, че го е видял. Двамата едновременно сведоха тутакси очи към чиниите си. Киркус продължаваше да ги наблюдава и забеляза погледите, които те си размениха след това. Тези двамата споделяха нещо — някаква мълчалива връзка.

Киркус си помисли мрачно, че той вероятно я язди като жребец, когато родителите й ги няма. В този миг в съзнанието му се появи неканен спомен. Когато последния път язди Лара, нейният опиянен и покварен глад го беше отвел до висини, които никога преди не беше достигал.

Споменът тежеше в стомаха му като оловна топка. Той повлече след себе си и други. Вечер, прекарана с баба му в хладната й затъмнена стая, която беше личната й спалня, и грачещият й глас, напомнящ му за неща, за които той предпочиташе да не мисли в онези дни, когато единственото, за което искаше да мисли, беше кога ще види отново Лара, уханието, насъбрало се върху кожата й през деня, гладката й гъвкава кожа под пръстите и зъбите му, звукът на силния й и мелодичен смях, предизвикван от неща, за които той можеше само да се досеща, гледката на съвършеното й лице, поруменяло под и над него, дарбата й да бъде спонтанна и духът й.

„Малката Лара никога не може да бъде твоя гламари, Киркус“, беше му казала баба му без заобикалки, след като един час му обяснява за кой ли път как жените на Ман носят властта и богатството на своите семейства, защото само те могат със сигурност да предават името си по кръвна линия.

„Трябва да те е грижа повече за тези неща, отколкото за онова, което доставя най-голямо удоволствие на члена ти — смъмри го тя. — Семейството на Лара вече е съюзено с нашето. Ти, дете мое, трябва да избереш съпругата си така, че да е от полза за положението ти. От семейство, което искаме да привлечем на своя страна. Лара не може да бъде нищо повече от онова, което вече е, и двамата трябва да се задоволите с това.“

Киркус беше напсувал старицата и й бе казал да си гледа работата. Не беше споменал нищо за това на Лара, защото не знаеше как да го направи. Въпреки това тя някак си го беше чула.

Лара беше игрива в онази нощ, която щеше да се окаже последната им заедно (макар само тя да знаеше, че е така). След часовете любовна игра бяха започнали да спорят за нещо незначително — някакво мъгляво недоразумение, за което дори и сега не можеше да си спомни. Лара си тръгна ядосана, като крещеше, че не иска никога повече да говори с него, а той се присмя на мелодраматизма й и реши, че това не е нищо повече от някое от обичайните им сдърпвания, без да осъзнава, че я е загубил.

Няколко дни по късно в Бал да Пиърс Лара беше дошла с нов любовник, онзи задник Да-Ран, който важно се перчеше в парадната си броня с панделки и с белега на бузата си, който още не беше зараснал. Беше се завърнал преди няколко дни, след като бе усмирил племената на север.

Онази нощ Лара дори не беше погледнала Киркус.

Нито веднъж.

Това момиче на масата, Риана. Тя гледаше своя годеник по начин, който караше Киркус да се чувства неспокоен. Ако поне малко беше склонен да бъде честен със себе си, би признал, че й завижда. Но вместо това просто си седеше, настроението му се влошаваше и той продължаваше да ги гледа с все по-мрачен поглед.

Киркус забеляза, че тя държи едната си ръка под масата, докато яде. Той се загледа по-внимателно и видя, че ръката й се движи ритмично, макар и толкова деликатно, че едва личеше. Киркус изсумтя. С показната неловкост на пиян човек той изпусна салфетката си под масата, наведе се и хвърли бърз поглед. Ето. Върховете на пръстите на нежната й бяла ръка в копринена ръкавица леко докосваха чатала на годеника й.

Киркус върна салфетката на масата. Когато погледна отново към момичето, той се ухили, сякаш внезапно беше видял различен човек. Вниманието му се насочи към слабото й тяло под зелената рокля, щръкналите й млади гърди, дългата лебедова шия и нежното й и гордо лице, избелено и покрито с руж и обрамчено с непокорната й червена коса.

— Искам я — каза той на стаята, този път толкова тихо, че привлече вниманието на всички.

— Какво, скъпи? — попита баба му от другия край на масата — старата кучка се преструваше на глуха.

Той посочи с пръст момичето.

— Искам нея — повтори Киркус.

Закръглената майка най-сетне наруши мълчанието си. Тя се изкикоти в шепата си, сякаш внезапно се е озовала пред някой луд. На останалите хора на масата, изглежда, никак не им беше до смях. Думите му ги бяха стреснали и те стояха напълно неподвижни, шокирани и със зяпнали уста.

— Сериозно ли говориш? — попита бабата с тон, който намекваше, че трябва да е напълно убеден в себе си, преди да отговори.

Киркус знаеше какво иска от нея. В Ку’ос можеше спокойно да му откаже нещо такова — вече го беше сторила с Лара, когато беше поискал тя да стане негова собственост след нощта на Бала. Баба му беше твърде уплашена, че ще наруши несигурния баланс на властта, който майка му винаги съумяваше да запази, за да не изгуби положението си. Но тук? Съобщението, което тя беше получила по-рано този ден, беше вярно. Върховният жрец очевидно играеше роля на служител на Ман, без да я изпълнява наистина.

— Знаеш също толкова добре, колкото и аз самият, какви са тези хора. Да, бабо. Искам я за своето Жертвоприношение.

Младата червенокоса жена вдигна ръка към гърлото си и се обърна към баща си за подкрепа. Годеникът й сложи ръка върху нейната и се изправи да възрази, макар да не каза нищо. Майката продължаваше да се кикоти.

Старата жрица Кира въздъхна. Никой в стаята не можеше да отгатне какво й мина през ума в следващите няколко мига — дори и Киркус — но тя го изгледа продължително и строго през масата. Той отвърна на погледа й и стаята потъна в тягостно мълчание.

Кира погледна Белиас. Тя изучаваше лицето му, което внезапно се бе стегнало и побеляло от страх. Това сякаш я накара да вземе решение. Когато се усмихна, усмивката й беше само от учтивост.

— Върховен жрец Белиас — преднамерено бавно каза тя, като остави приборите до чинията си. — Ще ти задам един въпрос.

Мъжът се прокашля.

— Господарке?

— Как мислиш — коя е най-голямата заплаха за нашия орден?

Той отвори и затвори уста няколко пъти, преди да успее да проговори:

— Аз… Аз не знам. Властваме над по-голямата част от познатия свят. Ние сме доминиращи. Аз… не виждам заплаха за нашия орден.

Тя бавно затвори очи за момент.

— Най-голямата заплаха — напевно произнесе тя — винаги ще идва отвътре. Винаги трябва да се пазим от собствените си слабости — да станем прекалено меки и да позволим в ордена ни да влязат онези, които не са истински вярващи. Така в крайна сметка религията става празна и лишена от смисъл. Сигурно разбираш това.

— Господарке… Аз…

Тя отвори очи и Върховният жрец млъкна. Ръцете му, вдигнати над покривката на масата, видимо трепереха.

— Благодаря ти за гостоприемството тази вечер — каза му тя и избърса устните си със салфетката, след което я остави.

Старата жрица вдигна костеливата си ръка във въздуха и щракна веднъж с пръсти. Звукът наподобяваше чупенето на кост. Четиримата жреци воини, разположени около стаята, се раздвижиха като един.

Момичето изпищя, когато те тръгнаха към нея.

Годеникът й беше дотолкова отчаян и стреснат, че замахна с юмрук и удари един от приближаващите жреци воини в челюстта.

В следващия миг друг жрец воин извади меча си и го вдигна. Годеникът инстинктивно вдигна ръка, за да блокира удара и жрецът воин я отсече с безразличната лекота на месар, след което замахна с меча си отново и съсече мъжа през ключицата. Дланта му беше вече паднала на пода. Останалата част от ръката до рамото тупна тежко до нея, превъртя се и накрая спря върху отворената длан, а собственикът й падна, като крещеше и пръскаше кръв навсякъде.

Майката се изправи и повърна дъжд от почти несмлени скариди върху скъпата си покривка за маса.

Бащата заговори несвързано и препъвайки се, тръгна да заобикаля масата, за да отиде при дъщеря си, а гласът му ставаше все по-силен. Но после се подхлъзна върху разширяващата се локва кръв на пода и когато се изправи на крака, хвана се за гърдите и лицето му стана мораво.

Вратите в далечния край на стаята се отвориха широко и вътре с извадени оръжия и готови за неприятности влетяха пазачите на имението. Те огледаха сцената — господаря им, който залиташе като пиян, окървавеното тяло, което все още крещеше от пода, дъщерята, бореща се в ръцете на жреците воини, и двамата облечени в бели раса жреци от Ку’ос, които спокойно седяха в двата края на масата и отпиваха от виното.

Мъжете бавно отстъпиха навън и внимателно затвориха вратата след себе си.

Върховният жрец изстена. Той падна на колене, докато Кира се изправяше над него.

— Моля ви! — успя да изрече той, докато продължаваше да се държи за гърдите.

В ръката на Кира се появи малко острие. Тя го прекара през гърлото му съвсем леко.

— Вземете и майката — нареди тя, докато стоеше над умиращия мъж.

Жреците воини сграбчиха майката и повлякоха нея и дъщеря й през стаята, докато те пищяха ужасено. Кира погледна надолу към Белиас.

Вторачи се в обърнатите му очи.

— Не се огорчавай — каза му тя, макар да се съмняваше, че той чува думите й. — Добре се възползва от нас, докато можеше.

Кира стъпи върху Върховния жрец, вместо да го заобиколи, и остави след себе си диря от окървавени стъпки.

Киркус гаврътна виното си наведнъж и се изправи.

В голямата зала охраната на имението чакаше с изражения на зле прикрит страх. Еган, съветникът на Върховния жрец и губернатор, стоеше пред мъжете с ръце, скрити в ръкавите на расото му. Сребристата му коса се открояваше на фона на зачервеното му лице и Киркус реши, че това е израз на гняв, докато не забеляза заинтригувания проблясък в очите на мъжа, докато наблюдаваше как майката и дъщерята бяха извлечени навън под дъжда. Той се запита дали това не е човекът, написал бележката, която получиха по-рано през деня.

— Имаме нужда от нов Върховен жрец, съветник Еган — обяви Кира.

— Така е — измърка мъжът.

— Надявам се, че ти ще бъдеш по-предан последовател на вярата, отколкото някога е бил твоят предшественик.

Мъжът склони глава.

— Той беше слаб, господарке. Аз не съм.

Кира гледа изпитателно мъжа още известно време. Накрая изсумтя, завъртя се и излезе през предната врата.

Киркус последва баба си навън.