Чуждоземецът

Лов на риба с камъчета

Във всеки друг пристанищен град на Мидерес щеше да се вдигне тревога при неочакваната поява на боен галеон без знамена, само с неутралното черно, превозващ отряд мъже, екипирани за сражение.

Но това беше Чийм и подобни гледки се виждаха толкова често, колкото рибата в морето. Когато корабът акостира на пристана и мъжете слязоха от него с военна дисциплина, неколцина от местните просяци — бивши моряци, осакатени или обгорени — се обърнаха, за да видят дали има смисъл да искат дребни монети от новодошлите, и бързо се отказаха да го правят. Само един си позволи да се загледа в тях по-продължително. Беше около четирийсетгодишен мъж, чиято лява ръка завършваше внезапно с обвит в кожа чукан. Някога той беше войник в имперския легион и не беше чак толкова остарял или дрогиран, че да не забележи войнишките татуировки върху голите китки и ръце на мъжете и камуфлажното им облекло под обикновените наметала, както и явната им целенасоченост.

Командоси — помисли си старият наркоман и се дръпна по-навътре във входа.

Той наблюдаваше как един от офицерите им се приближи до градската стража. Постигнаха споразумение. Бяха повикани още стражи и бяха докарани мулета. Моряците от кораба разтовариха сандъци, които бяха достатъчно тежки, за да са пълни със злато, и ги качиха върху мулетата. Офицерът, няколко от хората му и ескорт от стражи се отправиха към града заедно с товара.

Останалите мъже, които вероятно бяха общо около седемдесет на брой, бяха освободени. Те останаха да почиват на ранното сутрешно слънце и мърмореха, когато им възлагаха задачи. Малки групички тръгнаха по улиците с тежки кесии и нареждания да осигурят зелове и мулета за езда, както и припаси. Старият просяк във входа за момент забрави непреодолимата си нужда от наркотик. Той наблюдаваше намръщено и със странна носталгия и се питаше кои ли нещастни глупаци са си навлекли този път гнева на империята.

През отворения прозорец на кулата духаше пронизващ вятър, който носеше мирис на дъжд. Ошьо погледна към притъмняващото небе, след което уви по-плътно около себе си тежкото одеяло и потрепери.

Задава се буря — помисли си той и погледна през планините към тъмните облаци, които се бяха скупчили в далечината. — Твърде скоро е след последната. Тази година зимата идва рано.

Мисълта не беше приятна. Ошьо не обичаше зимите тук, високо в планините. От постоянната ледена влага във въздуха го боляха костите, така че всяко движение изцеждаше силите му. Простото ставане от топлото легло сутрин беше битка на волята, която сякаш с времето започваше да му коства все повече усилия. Зимите го караха да усеща възрастта си и донякъде това беше причината да не ги обича.

Започнах да отслабвам с възрастта — каза си той. — Някога нямаше да имам толкова съмнения, колкото сега.

Долу Басо бързо прекоси двора, робата му се вееше на вятъра. Ошьо го проследи с поглед и се зачуди дали да не извика на стария си приятел. После се намръщи.

Това не можеше да е Басо. Той беше мъртъв.

Вгледа се по-внимателно и установи, че това е Кош, прегърбен и със зачервени уши. Той изчезна в кухнята, без съмнение вечно гладният му стомах настояваше за по-ранна закуска.

Вестта за смъртта на Басо беше тежка. Ошьо беше разтърсен до дъното на душата си, когато Виждащият беше казал на него и на останалите събрали се на площада рьошуни за загубата на хората им в Ку’ос. Тялото на Ошьо беше потреперило от смразяващ шок. Гърдите му се бяха стегнали. За момент си бе помислил, че получава сърдечен удар. Въпреки че това не беше продължило дълго, за пръв път в живота си, заобиколен от хора под негово командване, Ошьо се беше оказал неспособен да вземе нещата в свои ръце.

Единствено Аш и Барача бяха спасили достойнството му. Те се бяха заели с отмъщението и така му бяха позволили да се върне в стаята си, да затвори вратата след себе си и да скърби посвоему.

Сега, когато стоеше пред прозореца, в съзнанието на Ошьо се появи споменът за Басо, който се смееше, когато светкавица разцепи небето над главата му. Възрастният мъж се усмихна при този спомен. Не се беше сещал за това от много години.

Този спомен беше от втория ден на полета им от някогашната им родина след окончателното поражение на Народната армия в битката при Хунг. Ошьо беше единственият генерал, измъкнал се от онази фатална клопка. Той и жалките останки от армията му отстъпваха, сражавайки се, и се добраха до оцелелите кораби на флотата трийсет мили нагоре по брега. Без достатъчно провизии и в безпорядък те отплаваха по лекия вятър, със съзнанието, че родината им е загубена за тях и единствената им останала надежда е изгнанието. При това тази надежда беше нищожна, защото вражеската флота се появи на хоризонта с опънати платна.

Неспособни да им избягат, техните кораби се оказаха заклещени между скалистия бряг на запад и бурята, която се приближаваше от океана на юг и беше от онези бури, които потопяват плавателните съдове. А точно зад тях се приближаваха корабите на врага, които ги превъзхождаха поне тройно по численост.

В последен отчаян опит флотата се насочи към приближаващата буря.

По онова време Басо беше едва момче, не повече от шестнайсетгодишен, все още гордо носещ очуканата си прекалено голяма броня, докато повечето от останалите оцелели от разгромената Народна армия бяха свалили своите от страх да не се удавят. В онези мрачни часове всичко изглеждаше изгубено. От треперещите устни се отронваха молитви към предците. Мачтите се чупеха и такелажът се късаше под свистящите пориви на бурята. Вълните заливаха палубите, отнасяха хората и преобръщаха корабите. Никой не очакваше да оцелее. Дори Ошьо смяташе, че ще умрат ако не покосени от враговете, то от жестоката буря. Въпреки това той беше запазил тези страхове за себе си, когато бе заповядал на флотата да продължи напред, и беше демонстрирал смелост пред хората си, макар в действителност да беше съкрушен до дъното на душата си като всеки от тях.

Но когато беше видял Басо да се смее като човек, който е жив, въпреки лудостта на момента, без страх от бъдещето, миналото или дори настоящето, докато корабът се люлееше под краката му, а небето над главата му беснееше, това беше накарало Ошьо да изпъне гръб и му беше вдъхнало кураж, когато най-много се нуждаеше от него.

А сега Басо го нямаше, както толкова много други, и от хората на Ошьо бяха останали само неколцина, които той високо ценеше. Кош, Шики, Ч’енг, Шин Виждащия, Аш — можеше да преброи на пръстите на едната си ръка оцелелите хора от някогашната си родина. Те бяха единственото, което свързваше Ошьо с далечното минало и дома. Сякаш със смъртта на всеки един от хората си той преживяваше загубата им все по-дълбоко и се измъчваше все повече от въпроса кой ще бъде следващият.

Щеше да е Аш — знаеше го. Аш щеше да е следващият и бившият му ученик щеше да е най-тежката загуба от всички.

Аш все още беше някъде там, в Ку’ос, зает с отмъщение в името на Дао на тази напреднала възраст. Ошьо знаеше, че не биваше да го пуска. Не и в неговото състояние. Но на погълнатия от собствената си мъка Ошьо не му беше хрумнало да разубеди Аш. Поне не и докато не беше станало твърде късно и той не бе заминал — тогава Ошьо беше осъзнал, че старият му приятел най-вероятно няма да се върне от тази мисия, както не се беше върнал и Басо.

Не знаеше защо има такова предчувствие. Не беше сънувал трагични сънища, нито беше чул ужасяващи предсказания от Виждащия. Просто всеки път, когато помислеше за стария си приятел, усещаше голяма тежест, сякаш никога нямаше да го види отново.

Цялата жалка история с това отмъщение го караше да се чувства така. Ошьо мислеше, че това няма как да завърши другояче, освен зле за всички тях.

Той се приготви за поредния порив на вятъра през отворения прозорец. Въздъхна. Някъде извън полезрението му един от капаците на прозорците се тръшна веднъж, втори път, после утихна.

С възрастта станах меланхоличен — каза си той, но след това се присмя на себе си. Знаеше, че възрастта няма нищо общо с това.

Ошьо затвори капаците пред бурята, която приближаваше откъм планините. Потрепери още веднъж, след което се върна при книгите си и тапицирания стол до уютната топлина на огъня.

В Ку’ос беше късен следобед. Както винаги в този час кръчмата „Петте града“ беше пълна с докери, улични търговци, които бяха приключили работата за деня, и обичайната смееща от чужденци, отседнали в множеството хосталии в квартала и привлечени от хубавата храна и виното в заведението.

В един ъгъл под слабия съскащ пламък на газовата лампа, закрепена за измазаната опушена стена, седяха скупчени петима души, които водеха поверителен разговор. Местните посетители не им обръщаха особено внимание, като се изключат погледите, които от време на време хвърляха на младата жена, облечена в кафяви кожени дрехи. Тя беше привлекателна гледка за уморените очи на работниците, които от зори се потяха, за да изкарат надниците си, и най-вероятно щяха да се върнат при жените си, преждевременно състарени от ранните раждания и тежката, уморителна ежедневна работа.

— Това е невъзможно — каза тихо Сересе, въпреки че в кръчмата беше достатъчно шумно, за да не се чуят думите й.

Сересе сякаш не забелязваше вниманието на мъжете клиенти в общата стая. Може би тя просто беше свикнала да я оглеждат по този начин и знаеше как да не се впечатлява от това.

— Съмнявам се, че в момента някъде в Мидерес има по-добре охранявано място от Храма на шепотите. Не виждам никакъв начин, по който да проникнем там.

Барача, който гледаше замислено чашата си с рхулика, повдигна вежда невярващо.

— Казвам ти, че е истина, татко. Дори ровът около кулата беше напълнен с някакви дребни риби, които жадуват да впият зъби в жива плът. Те привличат тълпи всеки ден, защото градската стража започна да провесва престъпници във водата за забавление. Видях го преди три дни. Водата закипя яростно и когато извадиха мъжа от водата, месото по краката му беше оглозгано до кокала. Как смятате да Преминете през нещо такова?

При тези думи Нико, който седеше до учителя си, потънал в мрачно мълчание, вдигна глава. Никога преди не беше чувал за месоядни риби.

— Ще ти кажа следното — подхвана Барача, който все още не беше убеден от думите й. — През целия си живот никога не съм виждал място, в което да не може да се проникне, стига човек да разполага с достатъчно време и вдъхновение. Ако не можем да преплуваме през рова, ще го преминем със сал.

Сересе въздъхна раздразнено.

— Ако можеш да се промъкнеш покрай патрулиращите лодки и да избегнеш наблюдателите от самата кула. Както и патрулите по брега.

— Тогава ще се престорим на патрулираща лодка, ще отидем до кулата и ще се изкатерим по нея.

— Даже и през нощта ще ви видят. Сложили са осветление по всички етажи на кулата. Няма да изминете и десет крачки, преди някой от патрулите или летящите им съгледвачи да ви забележи.

— Значи забравяме за рова. Ще откраднем жречески роби, ще минем по моста и ще влезем преоблечени през главния вход.

Както го описваше Барача, изглеждаше лесно.

— Да, само дето на никого не му е позволено да минава през вратите, без да покаже ръката си през една решетка. Там проверяват дали върховете на пръстите липсват, или не. Всъщност не разрешават на никого дори да стъпи на моста, преди да бъде проверен за знака.

— Значи отговорът е очевиден — каза Алеас и всички погледи се насочиха към него, а той се ухили. — Всеки ще отреже върха на малкия си пръст, ще изчакаме няколко луни, докато пръстът заздравее напълно, и след това ще влезем необезпокоявани.

— Млъкни, Алеас — скастри го Барача.

Алеас повдигна вежди и хвърли поглед на Нико. Двамата се спогледаха, макар че Нико не отвърна на непринудената усмивка на приятеля си. Днес се чувстваше уморен. Беше спал лошо, преследван от кошмари, в които преживяваше отново и отново действията си от предишната нощ.

— Ако ще се промъквате вътре — продължи Сересе, — трябва да използвате метод, който те не са предвидили.

На Алеас този разговор взе да му омръзва.

— Не може да остане вътре до края на живота си. Ако не можем да проникнем вътре, ще го чакаме да излезе навън. Може би по време на Аугере. Сигурно тогава ще излезе навън.

— А ако не го направи? — попита Барача. — Миналата нощ почти ни спипаха. Дори сега, докато разговаряме, те най-вероятно претърсват града, за да ни открият. Всички, освен теб сме чужденци тук. Да ни открият, е само въпрос на време. Това едва ли може да се нарече приятелски настроен град, в който да се мотаеш спокойно, в случай че не си го забелязал.

Думите му накараха групата да се умълчи. Нико откри, че оглежда помещението, за да види дали някой не ги наблюдава.

Ето там. Един мъж твърде бързо извърна очи, когато срещна погледа му. Нико го наблюдава известно време, за да види какво ще направи. Мъжът си поръча още едно питие и продължи да разговаря с приятелите си.

Нико си пое дъх и се опита да се успокои. Знаеше, че мъжът най-вероятно е гледал Сересе, нищо повече.

Виждам призраци — каза си той. — Този противен град ми действа на нервите. Иска ми се да можехме да го напуснем веднага и никога повече да не се връщаме.

Барача се облегна назад и издиша достатъчно шумно, за да покаже неудоволствието си.

— Трябва да приемем това за комплимент — успокои ги той. — Така показват, че изпитват уважение към възможностите ни.

Но това не решаваше проблемите им и Барача изглеждаше наистина обезпокоен, когато поглади дългата си брада.

По време на целия разговор Аш седеше тихо, вперил поглед в напитката си и отпуснал наранената ръка в скута си. Когато мълчанието се проточи, той вдигна чашата с вино със здравата си ръка, отпи и я остави обратно.

— Всички ние забравяме най-важното — подхвана той, без да вдига поглед.

Барача скръсти ръце и въздъхна.

— И какво е то, о, премъдри?

— Очакват да се промъкнем тайно, а не да нападнем.

— Да щурмуваме вратите? — попита Алеас с широко отворени очи.

Аш кимна и в ъгълчетата на устните му се появи лека усмивка.

— Чудесна идея — отбеляза Барача. — Само дето за нея ще ни е нужна цяла армия.

Аш огледа израженията на лицата им. Отпи отново от виното и тропна решително празната чаша върху масата.

— Тогава ще си намерим армия.

Навън светлината беше ярка. Слънцето блестеше на ясното небе. Светлината обаче не беше ласкателна за града, защото само подчертаваше още повече неговия сив и скучен вид. Нико наблюдаваше как докато се процеждаше в подобните на каньони улици, тя ставаше слаба и приглушена.

— Не се обиждай — каза Алеас, — но мисля, че учителят Аш може би най-сетне е загубил разсъдъка си.

Той стоеше пред кръчмата до Нико и Сересе, докато учителите им обсъждаха нещо, така че да не могат да ги чуват.

— Подозирам, че никога не е имал много здрав разум — сухо отвърна Нико. — Мислиш ли, че наистина ще го направят?

Алеас се замисли над въпроса, докато наблюдаваше учителя си.

— Двамата си приличат — отговори той с кратко кимване. — Сега, когато единият предложи тази идея, другият ще сметне, че не може да отстъпи. Ще го направят дори това да означава да рискуват всичко.

Това беше достатъчно, за да предизвика свиване на стомаха на Нико. Той вдигна поглед към високия Храм на шепотите в далечината, който се виждаше дори от тук, от източните докове. Не можеше да повярва, че те наистина обмислят да нападнат това място. Със сигурност това бяха само приказки въпреки мнението на Алеас.

В крайна сметка плановете им щяха да се провалят и те щяха да са принудени да напуснат града, без да доведат докрай отмъщението си. Беше чувал, че това се е случвало и друг път.

Но Нико вече разбираше твърде добре Аш и си даваше сметка, че храни фалшиви надежди. Извърна поглед от кулата и се опита да насочи мислите си към други неща.

Сересе го погледна съсредоточено.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита тя.

— Малко уморен — призна той. — Не спах добре. Мисля, че ще се радвам да напусна това място.

— Тук не ти харесва.

— Не, не ми харесва. Има твърде много хора и твърде малко места, където да си сам.

— Говориш като истински фермер — потупа го по рамото Алеас.

— Кога, по дяволите, съм твърдял, че съм фермер?

— Не си. Съдя най-вече по миризмата.

Нико не беше в настроение за обичайните им шеги. Щеше да отвърне сприхаво, ако не беше видял, че в този момент Барача се приготвя да си тръгва. Алхази направи знак на Алеас и дъщеря си да го последват. Алеас кимна на Нико.

— Пази се — каза Сересе.

Двамата забързаха да настигнат Барача.

Аш се приближи, навел замислено глава.

— Трябва да поразпитам — уведоми той Нико. — Ела с мен.

— Почакай малко.

Аш се обърна нетърпеливо.

— Онова, което предложи — да нападнем кулата. Звучи ми като пълна лудост.

Тъмната кожа на чуждоземеца изглеждаше прозрачна под следобедната светлина. Миналата нощ беше загубил много кръв.

— Знам — отвърна той и гласът му прозвуча уморено. — Не се безпокой за това. Обещах на майка ти да се погрижа ти да си в безопасност. Спомняш ли си?

— Мисля, че представата за безопасност на майка ми и твоята са две коренно различни неща.

Аш кимна.

— Въпреки това мисля да спазя обещанието си. Когато влезем в кулата, ти няма да идваш с мен. Твърде опасно е. Нямаш достатъчно опит за такова рисковано начинание. Нико, признавам, че в този план има известна лудост. Но се опасявам, че такава лудост ще ни е нужна, ако искаме отмъщението ни да успее. Когато се озовем вътре, ти ще останеш със Сересе и ще ни помогнеш да се измъкнем, ако успеем да се върнем обратно.

— Не съм загрижен само за себе си.

На лицето на възрастния мъж се появи малко цвят.

— Разбирам. Но това ни е работата, Нико. Такива са рисковете, които трябва да поемаме — сви рамене той. — Стига приказки. Да вървим.

Къщата се намираше на улица с много къщи. Всички те бяха празни, прозорците им бяха счупени или заковани с дъски, а вътрешността им — осеяна с отломки. Някои от тях бяха овъглени от пожар и унищожени. Единствено тази къща беше все още обитаема, от двете й страни имаше изоставени сгради, част от цяла редица изоставени сгради, разположени върху тераси. Дори така тя не изглеждаше много по-обитаема от останалите. Прозорците й бяха зацапани със сажди и бяха затъмнени отвътре със завеси. Боята, която някога може би е била оптимистично жълта, сега се лющеше върху тухлените стени. Ветропоказателят — гол мъж, държащ светкавица — висеше от водосточната тръба на покрива, люлееше се и скърцаше под лекия бриз.

Нико погледна нагоре, чувствайки се беззащитен под поклащащия се ветропоказател, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне, макар че вероятно висеше от месеци, може би дори години. Силното почукване с чукалото все още ехтеше зад входната врата, когато Аш отпусна ръка, отстъпи назад и зачака.

Зад тях под срутените развалини все още личаха очертанията на нещо, което е било голяма група сгради, преди да бъде разрушено от пожар, вероятно много отдавна. Сред останките се издигаше огромна купчина боклук, която закриваше по-голямата част от сивото небе. Около нея смело претичваха плъхове и изчезваха сред отпадъците, които се поклащаха като ръце, махащи за помощ. Вонята на гнило беше непоносима. Беше толкова силна, че дори поривите на вятъра не можеха да я премахнат, а вместо това я разнасяха наоколо и тя предизвикваше задавяне и сълзи.

Нико се опитваше да не диша, докато стоеше обърнат с лице към издрасканата дървена врата на къщата. До него Аш си тананикаше нещо под носа. Не звучеше като мелодия. По-скоро приличаше на поредица от думи, които изричаше, без да си отваря устата.

— Май изкуството на музиката не е открито от твоя народ, а?

Тананикането спря. Аш го погледна. Старият чуждоземец се канеше да му отвърне, когато отвътре се чу звук от събаряне на стол или нещо поне толкова тежко. Някой изпсува. Разнесе се тракането на верига, след това стърженето от дърпане на резе и после на още едно. Вратата одраска пода, когато някой я дръпна навътре.

— Да? — жената беше ниска, приведена почти наполовина.

В едната си ръка тя държеше фенер, а в другата бастун, на който се подпираше, докато протягаше врат, за да огледа с присвити очи двамата непознати, застанали пред нея. Нико примигна, като видя мръсното й лице. Косата й беше толкова рошава, че приличаше на козина. Мустаците й бяха по-големи, отколкото биха били неговите, ако се опиташе да ги пусне.

— Тук сме, за да се срещнем с Гаморел — рече Аш. — Кажи му, че е дошъл чуждоземецът.

— Какво? — не разбра тя.

Аш въздъхна. Той се наведе по-близо до ухото й.

— Мъжът ти — каза той на висок глас. — Кажи му, че един стар чуждоземец иска да го види.

— Не съм глуха — сопна се тя. — Влизайте. Влизайте.

Отвътре къщата беше горе-долу същата като отвън. Последваха старицата, докато тя се тътреше бавно по коридора. Нико и Аш вървяха един до друг, сякаш бяха част от процесия в сърцето на скрит храм. Храмът обаче имаше стени от тухли, покрити с олющена мазилка и окачени картини в рамки, които не можеха да бъдат различени на слабата светлина от фенера на жената, която на ръст стигаше до кръста им. Подът пред тях беше дървен, затрупан с бял прах и пясък, който скърцаше под подметките на ботушите им. Във въздуха се носеше противна миризма, сякаш сутрин и вечер хората тук ядяха кисело зеле. В краката им пробяга плъх. По краищата на коридора се промъкваха още много други.

Изкачиха се по стълбите, които скърцаха под тежестта им така, сякаш всеки момент ще се продънят. Качваха се стъпало по стъпало, изчаквайки жената да се придвижи нагоре, преди да продължат. Нико и Аш се спогледаха, без да кажат нищо. Стояха пред врата. Върху нея с червена боя или кръв беше изрисуван знак — звезда със седем лъча.

Влязоха в гостна. Стаята беше осветена от няколко опушени фенера, поставени върху маса, отрупана със статуетки, амулети, каменни хаванчета и чукала, ножове, безопасни игли и други, непознати неща. От тавана бяха провесени чаршафи, създаващи усещането, че се намираш в палатка. Под тях, на стол близо до закрития със завеси прозорец, похъркваше старец, облечен в жилетка, с ръце на корема и затворени очи. Скутът му беше отрупан с плъхове, които лежаха с преплетени опашки и наблюдаваха влизането на новодошлите.

Мъжът се размърда при звука от затварянето на вратата след Нико и Аш. Върху лицето му беше паднал кичур изтощена черна коса. Той се почеса, след което захърка отново.

— Гаморел — повика го Аш и сбута крака на стареца, с което накара плъховете в скута му да се разбягат.

Мъжът не се събуди, а само отвори едното си око, сякаш за да огледа положението, преди да реши дали да напусне безопасния свят на съня. Когато видя Аш, лицето му трепна и той се събуди.

— Трябваше да се досетя — каза той с дрезгав глас. — Само рьошун би се осмелил да събуди спящ шанти.

— Ставай. Трябва да говорим по работа.

— Така ли? И каква е тази работа?

В скута му падна кожена кесия. Тежестта й беше достатъчна, за да го накара да се изправи на стола си. Върху лицето му с дълги бакенбарди се разля усмивка. Зъбите на стареца бяха кафяви, с цвета на бира.

— Интересно — напевно рече той и се надигна плавно и без усилие. — Заповядай в стаята ми.

Той отведе Аш в другата стая и затвори плътно вратата след тях.

— Седни — нареди старицата на Нико, като го отведе до един от столовете край прозореца. — Чий, да? Малко чий?

Нико се усмихна и поклати глава. Помисли си за плъховете, които тичаха навсякъде, за мръсотията на това място и под пожълтелите нокти на старицата.

— Да? — повтори тя, кимайки с глава.

Преди да успее да откаже, тя се затътри към друга стая. Внезапно отворената врата създаде течение, което донесе пара и влажния мирис на зеле. Нико чу как жената извика на нещо да се махне от пътя й, след което се разнесе дрънченето на чаши.

Някъде в гостната цъкаше механичен часовник. В цялата тази бъркотия Нико не успя да открие къде се намира. Столът не беше удобен. Имаше усещането, че седи върху чакъл. Стана, изтупа купчина миши изпражнения на пода, след което предпазливо седна отново. Готвеше се да подпре ръце на подлакътниците, но размисли и вместо това ги сложи в скута си.

Старицата се появи, носейки несигурно със свободната си ръка поднос с кана чий, от която се надигаше пара, и две чаши от бял порцелан.

— Нека ви помогна с това — предложи Нико, като се изправи, взе подноса от нея и го отнесе до една малка масичка.

Жената се усмихна и предпазливо се отпусна в стола срещу него. Беше прегърбена дори когато седеше, а ръката й продължаваше да почива върху бастуна. Наблюдаваше го, докато той сипваше чий.

— Благодаря ви — каза Нико с напрегната усмивка и се облегна назад с чаша в ръка. Не отпи от нея. Старицата кимна, като продължаваше да го гледа втренчено. Той се зачуди какво ли толкова вижда тя.

— Кажи ми — подхвана тя, — сънуваш ли много?

Нико се замисли.

— Напоследък дори прекалено — призна той.

— Знаеш ли, някои сънуват повече от останалите. Някои също така виждат повече от останалите. Виждам, че ти си един от тях. Късметлия си. Съпругът ми — и той е същият.

Нико се загледа в чашата в ръцете си. Чият изглеждаше добре и порцеланът беше чист. Той вдигна поглед, усмихна се, извърна очи и най-сетне видя часовника, който стоеше на поставка до отсрещната стена, близо до закачалка за дрехи, на която бяха окачени палто и черен цилиндър. Нико се почувства неловко под втренчения поглед на старицата. Започваше да му се гади от миризмата на парата, която все още нахлуваше през отворената врата.

Нико се насили да погледне старицата. Кожата й беше с цвета на прегоряла мазнина. Той срещна угодническия й поглед и видя в него нещо уязвимо — някаква чувствителност, белязана от стари рани. Видя и отегчението й, скрито под маската на учтивост.

Тя кимна, сякаш той току-що се бе върнал при нея.

— Той затова е шанти, нали разбираш — рече тя. — Съпругът ми. Бива го в старите обичаи. Много хора все още идват при него. Бедните, отчаяните. Мнозина търсят услугите му.

— Тогава значи не сте манианци?

— А? Манианци? Не, момче. Манианците биха ни направили роби, ако знаеха какви сме. Тук практикуваме старите обичаи. Първите обичаи. Наричат ни еретици. Презират най-много нас и бедните.

Тя направи пауза, за да вземе чашата си от масата и да я поднесе към сбръчканите си устни. Сръбна шумно веднъж, после отново, след което върна чашата на масата.

— Май не разбираш за какво говоря — за старите обичаи?

Нико се замисли над въпроса й. Спомни си как майка му правеше знака за защита всеки път, когато видеше самотна сврака — навик, с който беше заразила дори него. Припомни си също и как всяка нощ по време на зимното слънцестоене тя винаги оставяше запалена свещ на перваза на отворен прозорец.

— Може би — сви рамене той. — Тези стари обичаи — практикуват ли ги още и другаде?

— О, практикуват ги навсякъде. Но само тайно. В традиции, чийто смисъл отдавна е бил изгубен. От онези, които са достатъчно възрастни, за да помнят живота ни преди Ман, ммм? Само във Високия Паш ще откриеш, че старите обичаи се спазват от всички и смисълът им се знае. Има ги и дори още по-далеч — на Небесните острови. Така те успяват да живеят вечно. Когато умрат, хората използват старото познание, за да ги върне към живот. Да. Това са нещата, които манианците биха искали да забравим.

Нико слушаше думите й с привиден интерес. Той се бореше с желанието да се почеше по краката, където усещаше как бълхите подскачат и го хапят. Хвърли поглед към затворената врата и се запита колко ли дълго още ще се бави учителят Аш. Какво, по дяволите, правеха тук?

Жената си пое дъх и разтърси горната част на бастуна в съсухрената си ръка.

— Ти си добро момче — каза тя. — Слушаш една стара жена, макар да ти се иска да си навсякъде другаде, само не и тук. Я виж, май приключиха с тая тяхна работа.

Нико остави чашата с чий в мига, в който чу вратата да се отваря. Изправи се още преди Аш да се появи, следван от мъжа.

— … кажи-речи навреме — казваше Аш.

Чуждоземецът погледна към чашата чий на масата и спря, за да я вземе. Отпи голяма глътка, след това се усмихна на старицата и остави празната чаша. Кимна на Нико да го последва и се отправи към стълбите.

— Благодаря за чия — бързо каза Нико и тръгна след него.

Хванаха трамвай към квартала на източните докове и седнаха на най-задните седалки. Известно време Аш седеше загледан през прозореца зад гърба му.

— Мислиш ли, че ни следят?

Аш въздъхна и отново погледна напред.

— Трудно е да се каже — промърмори той.

Не изглеждаше особено загрижен.

Трамваят премина с тракане покрай голям площад със сгради от бял мрамор, заобикалящи го от три страни. Беше изпълнен със суетящи се фигури в червени роби. Бяха хиляди.

— Поклонници — обясни Аш, преди Нико да успее да го попита.

— Друго исках да те питам — каза Нико достатъчно силно, за да го чуе старецът в шума от тълпата. — Когато бяхме в онази къща, успя ли да получиш онова, за което отиде там?

— Надявам се.

— И няма да ми кажеш нищо повече от това?

— Не, още не.

Нико въздъхна раздразнено.

— Много добър начин да обучаваш ученика си, няма що. Да му казваш възможно най-малко дори когато те пита.

— Когато сме на мисия, винаги е за предпочитане сам да се ориентираш.

— Удобна теория — изсумтя Нико, — особено с това, че ти спестява необходимостта да отговаряш на каквито и да било въпроси.

— Това също е вярно.

Неравност на пътя разтърси прозорците на трамвая. Аш извърна глава, за да погледне отново назад. Когато се обърна напред, той започна замислено да потупва ръка с палеца си.

Няколко секунди по-късно се изправи и се хвана за една от люлеещите се кожени дръжки.

— Чакай ме в стаята. Остани там, докато се върна.

Без да изчака отговор, той отиде до отворената врата и скочи на улицата. Тръгна още преди трамваят да се е отдалечил, а Нико остана да го гледа, притиснал лице в прозореца.

Малко по-късно трамваят влезе в квартала на източните докове и Нико най-сетне започна да се ориентира къде се намира. Гледаше през прозореца преминаващите улици, които му бяха смътно познати и създаваха у него също толкова смътно чувство на облекчение. По тротоара вървеше момиче. Той мярна за миг черната му коса.

Нико скочи, стигна до вратата и слезе навън.

— Сересе! — извика той, но момичето беше твърде далеч, за да го чуе.

При следващата пресечка я изгуби. Беше сигурен, че е тя. Той продължи да върви в същата посока, като се оглеждаше. Улиците бяха натоварени със следобедния трафик. По тротоарите бързаха пешеходци, а по улиците се движеха трамваи и каруци. От един съседен храм се чу камбаната за часа — две иззвънявания и после тишина.

Нико вървеше по улица с еднакви сгради и прозорци, отворени към градския въздух, от които се разнасяха звуци от работата, вършена вътре. Приличаха на складове, просторни и прашни. Във вътрешността им върху рогозки на пода седяха стотици хора, предимно жени и малки деца, и извършваха проста повтаряща се работа, в която той не намираше никакъв смисъл. Децата метяха разхвърляни боклуци по пода. Неколцина мъже се потяха, докато бутаха между редовете ръчни колички, пълни с материали. Някои от онези, които седяха върху рогозките, хвърляха някакви предмети в количките, когато минаваха покрай тях, други пък взимаха разни неща. Няколко човека крачеха наперено между работниците и крещяха доста често. Нико продължи, но от Сересе нямаше и помен. Беше я изгубил.

За момент той се замисли дали да не се върне в хосталиото. Но само мисълта да седи там сам и да разсъждава върху онова, което беше сторил миналата нощ, му се стори тягостна. Можеше поне да се разходи, макар улиците на града да не бяха кой знае колко по-гостоприемни от стаята му.

Навлезе в един по-хубав квартал, където покрай булевардите имаше редици дървета, къщи и фонтани с чиста вода, а на площадчетата — заведения за чий. Хората не бяха толкова припрени, колкото в източните докове. Въпреки това Нико усещаше до мозъка на костите си, че не му е мястото в този град. Малко неща му се струваха близки и погледът му не откриваше почти нищо, което да му създаде усещането за нещо познато и близко. Всичко това го плашеше — не само мащабите на строителството, но и начинът, по който се държаха хората.

Поне в Бар-Кхос непознатите все още разговаряха помежду си. На лицата на търговците можеха да се видят усмивки. Ако внезапно станеше кавга или сбиване, останалите присъстващи бързо се намесваха, за да успокоят нещата. Колкото и да беше изтощен Бар-Кхос от продължителната война или може би именно заради нея, сред обсаденото му население се чувстваше духът на общност и усещането, че животът на хората има обща цел, която беше нещо повече от вярата, религията или познанствата. Тук обаче хората бяха някак кисели и резервирани. Сякаш им беше обещано да получат много от живота и след като го бяха получили, Те бяха още по-изтормозени и недоволни от преди.

Може би Нико имаше нужда да види зелено и просторно място вместо безкрайните потискащи тухли и бетон. Поддал се на внезапно хрумване, той спря едно момче на улицата и го попита къде се намира най-близкият парк, като се надяваше, че младежът няма просто да се намръщи и да му каже, че тук няма паркове.

Но момчето му даде достатъчно прости указания — оказа се, че такова място има само на една пресечка разстояние. Когато Нико се обърна, очите му светнаха, защото точно пред него имаше малък парк, заобиколен от черен железен парапет. Той забърза крачка и влезе през входа в оградата. Чакълът на пътеката скърцаше под обувките му. Той забави ход, разглеждайки пейзажа наоколо. Мястото беше красиво посвоему и в по-голямата си част празно, като се изключат фигурите тук-там, които клечаха и се облекчаваха в храстите, пияниците, които лежаха проснати по буренясалата трева, сякаш някой ги сушеше на слънцето, и пристрастените към дрос, които чешеха покритата си с люспи кожа, докато мърмореха безсмислици, без да се обръщат към някого конкретно.

Нико избра място, което да е възможно най-далече от тези обитатели на парка. Седна под сикадово дърво, обърнал лице към отслабващото слънце. Почти започна да се отпуска.

Затвори очи и си представи, че е някъде другаде. Представи си, че е у дома, в Кхос, седи сред покритите с гори хълмове, които се издигаха зад малкия имот на майка му.

В дни като този често излизаше на разходка с Буун, нарамил раница, в която имаше прясно изпечен от майка му киш, малко сирене, бутилка вода, свирката му за птици, кукички и канап. Изпотен и задъхан, той се изкачваше далеч от усложненията на объркания си живот, сред кристалния въздух на планинските долини и настроението му се ободряваше с всяка следваща стъпка, докато Буун вървеше ту от едната, ту от другата му страна и душеше за зайци, мишки и всякакви други животинки, които би могъл да улови.

Понякога, след като Буун се успокоеше достатъчно, за да легне неподвижно, Нико ловеше риба в студените планински езера и хващаше една след друга малки пъстроцветни пъстърви, които гордо отнасяше на майка си за вечеря. Друг път, когато беше по-замислен, Нико намираше древна скала, надвиснала над някое дълбоко езеро, и ловеше риба, като хвърляше малки камъчета, които леко цопваха във водата. Наблюдаваше зорко как те потъват под повърхността. Ако имаше късмет, някоя малка пъстърва се стрелваше от скривалището си след потъващото камъче, но се връщаше, когато разбереше, че то не е храна. Така Нико ловеше гледките на риби, а не месото им. Прекарваше часове в това занимание.

Понякога в дните, в които беше достатъчно топло, двамата с Буун отиваха да поплуват. Нико се справяше с ледения шок от водата, като направо скачаше в езерото, и крещеше от изненада и удоволствие, когато излезеше отново на повърхността под нагорещения въздух. Буун известно време плискаше с лапи из водата, изплезил език, и изглеждаше така, все едно се смее и едновременно с това е изпаднал в лека паника. Кучето доста бързо се уморяваше и излизаше от водата, за да се отръска, преди да се просне на припек и доволното му сумтене да разлюлее тревата пред муцуната му. Нико плуваше от единия до другия край отново и отново и когато загрееше достатъчно, започваше да плува по гръб, като си играеше, променяйки количеството въздух в дробовете си. След известно време пъстървите свикваха с присъствието му. Те излизаха от скривалищата си и хапеха пръстите на краката му или обикаляха в кръг под него.

Често двамата с Буун просто вървяха и прекосяваха една гориста долина след друга, докато Нико не сметнеше, че са се загубили. Въпреки това веднага щом си го помислеше, той неизменно виждаше някой познат отличителен белег и разбираше къде се намират.

Ако беше достатъчно рано, Нико избираше най-близкия връх и се изкачваше чак до горе, колкото и да беше изморен или гладен или да го боляха краката. Питаше се дали баща му е идвал тук, когато ловуваше, или по време на някоя от самотните си разходки. Почиваше едва когато стигнеше до върха. Когато се озовеше там, той се строполяваше задъхан на земята до Буун и очите му попиваха ширналата се земя долу и синьо-зеленото море отвъд нея. Въздухът беше толкова чист, че той го поглъщаше жадно на големи глътки. Полъхът на вятъра охлаждаше кожата му. Чувстваше се в мир с останалия свят. Животът му беше поставен в по-истински контекст, проблемите му бяха дребни и маловажни. Осъзнаваше, че всъщност нищо няма значение — нито страховете и несигурността му, нито променливите му и преходни надежди и желания, важни са само неизменността на мига и фактът, че съществува. Той поглеждаше в меките очи на Буун и осъзнаваше, че това състояние на съзнанието е вече познато на кучето, и му завиждаше за неговото просто съществуване.

— Хей, здравей.

Гласът беше от настоящето и Нико се върна към него, отваряйки очи. Зрението му бавно започна да възприема отново цветовете. Видя обрамчен от небето силует, надвесен над него. Проточи шия и засенчи очи с ръка.

Беше Сересе, гледаше го намръщена, с ръце на хълбоците. За момент се пренесе отново в Бар-Кхос, когато беше разбуден грубо от Лина.

— Легнал си на моето място — обяви Сересе, преди той да успее да каже каквото и да е.

— Какво? — попита той и се изправи до седнало положение.

— Ти. Легнал си на моето място — повтори тя и Нико се усмихна смутено, след което хвърли поглед на купчините изпражнения, пияниците и наркоманите, с които беше пълен паркът.

— Разбирам. Често ли идваш тук?

Тя седна до него и го сбута встрани с тялото си, за да си направи място до дървото. Нико усети топлината й и тя предизвика физически шок, който премина нагоре и надолу по бедрата му.

— Нашият хосталио е наблизо — обясни Сересе. — Баща ми беше категорично против да живея в мръсотията, която двамата с Алеас трябваше да търпят на доковете. Затова ни премести в по-хубава квартира. Върнаха се в стаите ни, за да се покрият и да обсъдят плановете си. Едва ли има нещо по-досадно от това. Реших да се поразходя и да намеря някое място, където да поседя на слънце. — Тя се огледа и сбърчи нос. — И това е мястото.

Сересе извади кафява ръчно свита цигара от джоба си и драсна клечка кибрит, за да запали края й. Мирисът на хазни водорасли изпълни ноздрите на Нико, когато тя засмука пръчката и изпусна дима.

— Пушиш ли? — попита го тя и му подаде пръчката.

Майка му никога не му беше позволявала да пуши хазии, твърдеше, че те са вредни за дробовете и са по-опасни дори от смолистата трева. Истина беше, че тя често кашляше така, сякаш умира, след като цяла нощ беше пушила. Нико беше готов да откаже пръчката, но след това размисли и предпазливо я взе. Пое струйка дим в дробовете си. Закашля се и върна пръчката на Сересе.

— Да не прекъсвам нещо? — попита Сересе, когато той продължи да мълчи, защото мислено беше все още сред хълмовете на Кхос.

— Не. Само спомени.

— Е, в такъв случай ще те оставя с тях. — Тя се изправи с едно-единствено грациозно движение като голяма котка.

— Не си тръгвай заради мен — побърза да каже Нико.

Тя протегна ръка.

— Шегувам се. Ако ще прекарваме известно време заедно, бих предпочела да не е тук.

— Къде предлагаш да отидем? — попита я той, без да пуска ръката й.

— Да повървим малко — сви рамене тя.

Той отдръпна ръката си, но когато тръгнаха, тя го хвана под ръка. Въздухът стана по-хладен, докато слънцето се спускаше зад заобикалящите ги високи сгради. Пешеходци бързаха насам-натам, роби с нашийници носеха тежки пакети и кошници върху главите си. Странноприемниците, покрай които минаваха, бяха шумни и от отворените им врати се разнасяше уханието на готвено.

— Гладна ли си? — попита Нико, макар че не изпитваше никаква нужда да се храни — реши, че просто е учтиво да попита.

Сересе поклати глава, черната й коса се спускаше на вълни върху раменете й.

— Имам нужда от въздух. Не те ли харесва понякога просто да повървиш?

— Разбира се — отвърна той и съжали за предложението си.

Тя му подаде отново пръчката хазии и този път той си дръпна повече.

— Двамата с Алеас май сте станали приятели — отбеляза Сересе.

— Алеас?

— Да. Държите се непринудено един с друг, както правят приятелите.

— Предполагам, че е така. Не че Барача — имам предвид баща ти — го одобрява.

— Не. Не би го одобрил. Ти си ученик на Аш.

Нико я погледна въпросително. Тя сви рамене.

— Учителят Аш е най-добрият рьошун, с когото разполага орденът, и те го знаят. Това е нещо, което не се харесва на баща ми, нали разбираш, защото винаги е бил погълнат от желанието да бъде пръв. Не може да понася, когато това не е така. Не трябва да му се сърдиш, Нико. Майка ми ми е разказвала за детството му и за неговия баща, който е бил жесток и надменен, но също така и тесногръд. Използвал всяка възможност, за да унижава сина си, и не показвал нищо друго, освен презрение към него, дори в деня на смъртта си. Това донякъде е оформило характера на баща ми и той не може да стори нищо, за да го промени.

Нико се замисли над думите й и се опита да ги свърже с надменния алхази, когото беше започнал вече да опознава.

Двамата вървяха покрай кафенетата в страничните улички, от които се разнасяха шумните разговори на клиентите. Сенките започнаха да се удължават.

— И майка ми е същата — каза той след известно време, — нещо в миналото продължава да оформя характера й и досега.

— Заради нейните родители ли?

— Не. Заради баща ми.

Сересе отговори нещо, но Нико не я чу. Внезапно той забави крачка и спря.

Нещо бързо се спускаше, въртейки се към земята пред тях. Когато то кацна, Нико присви очи, за да види какво е.

Беше сикадово семе — свежата му зеленина ярко контрастираше със сивотата на паважа. Около него, по цялата улица, лежаха стъпкани и смачкани широки листа, а между тях имаше още крилати семена, макар да бяха по-малки от онези, които Нико беше свикнал да вижда. Той вдигна поглед към сградата, покрай която вървяха и която се извисяваше нагоре етаж след етаж. От ръба на равния й покрив висяха клоните на дърво. Сересе проследи погледа му.

— Градина на покрива — обясни тя. — Богатите обичат такива неща. — Тя присви устни за момент, след което се отправи към уличка отстрани на сградата и го повика: — Ела.

Нико я последва. Сересе спря под стълба, закрепена на тухлената стена над главите им и минаваща покрай прозорците на всеки етаж, за да достигне накрая до покрива. Той осъзна какво беше намислила тя.

Почувства се замаян, когато я качи на раменете си. Хилеше се и се олюляваше под тежестта й, докато тя присви колене, скочи и се хвана за най-долното стъпало на дървената стълба. Изтегли се нагоре, а Нико не спираше да й се любува, докато тя дърпаше резето.

Плъзгащата се стълба изтрополи долу и Сересе се озова до него.

— Какво се беше зазяпал? — задъхано го попита тя.

Градината на покрива беше малка, макар и красиво аранжирана. Нечия грижлива ръка й беше позволила да се развива свободно и естествено, без обаче да изглежда подивяла. По краищата й растяха малки дървета в глинени саксии и храсти, засадени в корита с пръст и посипани с дървени стърготини. По-голямата част от равното пространство беше покрита с дива трева и сини и жълти цветя. В средата на затревената площ имаше малък фонтан с басейн, направени от гладки камъни с неправилна форма и ситен чакъл, което им придаваше вида на миниатюрен планински поток.

Комбинацията от растения закриваше заобикалящите ги сгради и създаваше впечатлението, че Нико и Сересе се намират на всяко друго място, само не и насред най-големия град в света. В задната част на покрива се издигаше колиба с врата, която очевидно водеше към стълбище. За голямо задоволство на Сересе вратата се оказа заключена, когато тя се опита да я отвори. Двамата седнаха на пейка до течащата вода, наслаждавайки се мълчаливо на градината. Тук шумът на града се чуваше слабо.

Сересе запали нова пръчка хазии и издуха облаче дим към намаляващата светлина.

— Добре се справи — каза тя, — имам предвид миналата нощ.

Това беше темата, която и двамата бяха избягвали досега.

— Така ли мислиш? Толкова бях уплашен, че направо се бях вцепенил.

— Наистина ли? Не беше единственият. Но стори каквото трябваше. Показа кураж.

Нико изгледа момичето продължително право в очите, без смущение и без потайност. Той на мига забеляза, че под маската на веселост, интелигентност и красота има нещо друго. Сересе беше изнервена и се нуждаеше от компания.

Тя дръпна силно от пръчката си и след това му я подаде.

— Кураж — повтори Нико, сякаш чуваше тази дума за пръв път, и за миг в съзнанието му се появи лицето на мъжа, когото беше убил — решителния му свиреп поглед, когато Нико го намушкваше, който в началото стана учуден, а после постепенно се появи ужасното осъзнаване, че всичко е загубено. — Не, не куражът ме накара да забия меча си в корема на онзи мъж миналата нощ. Страхът ме подтикна да го направя. Не исках да умирам там. Не исках той да ме убие. Затова го убих.

Той се изненада от собствените си думи и от откровеността, с която говори за чувствата си. Запита се дали нещо в него не се е променило, дали от миналата нощ досега не е станал по-възрастен. А може би това беше просто освобождаващият ефект от вдишания дим.

— Странно — каза той, като продължи да разсъждава на глас, — откакто напуснах Кхос, осъзнах няколко неща. Баща ми например е най-смелият мъж, когото някога съм познавал, макар че по онова време едва ли съм го разбирал. Мисля, че дълбоко в себе си винаги съм се страхувал, че в крайна сметка той е страхливец, защото избяга от всичко. Когато бях малък, главата ми беше пълна с тези неща — храброст, кураж под неприятелския огън и разни подобни. Нещата, от които изобилстват историите. Но сега усетих частица от онова, на което баща ми е бил подлаган всеки ден под стените. Чудя се как толкова дълго е успявал да живее с това всеки ден и всяка сутрин да става, знаейки какво го очаква. Най-сетне разбирам защо е избрал различен живот, далеч от всичко това, където и да е той. Мога само да се надявам, че притежавам и половината от силата му.

Нико погледна към пръчката хазии в ръката си, за която почти беше забравил. Тя беше изгаснала. Подаде я на Сересе. Виеше му се свят.

— Куражът не е нещо, за което зная много, Сересе. Не и когато се стигне до това. Когато се забъркам в неприятности, чувствам се най-вече уплашен.

Сересе отново запали цигарата и седна, подпряла брадичка върху юмрука си.

— Разбирам — тихо каза тя и издиша дима. — Снощи ми беше за пръв път и на мен. Не мисля, че ми се отрази много добре.

В очите й внезапно се появи уязвимост.

Една носеща се по небето сянка привлече вниманието им. Вдигнаха очи достатъчно бързо, за да зърнат преминаващия флайър. Черните му криле като на прилеп се издигаха по възходящите потоци топъл въздух над града. Сересе потрепери.

— Добре ли си?

— Да — увери го тя, макар гласът й да я издаваше.

Прогони тези неща от съзнанието си — предложи разумът му.

— Сересе, разкажи ми нещо за себе си.

— Какво искаш да знаеш?

— Не съм сигурен. Какво си правила преди… всичко това.

— Задаваш много въпроси, Нико.

— Така хората се опознават — отвърна той. — Майка ти — разкажи ми за нея.

Този въпрос беше грешка. Прочете го в погледа й.

Въпреки това тя се опита да му отговори:

— Майка ми почина преди няколко години. Така се срещнах с баща си — когато тя се разболя. Той дойде да ме вземе от Минос. След смъртта й ме отведе в Чийм. Останах там, горе, в планините, до шестнайсетгодишната си възраст заедно с всички онези мъже, които се обучаваха да убиват.

— Никога ли не си мислила да тръгнеш по стъпките на баща си?

— Аз? Да стана рьошун? Не, този живот би ми бил противен.

— Как тогава се озова тук?

Тя се усмихна, макар че усмивката й беше крива и невесела.

— Малко се побърках от скуката. На два пъти се опитах да избягам. После се влюбих и предизвиках голяма суматоха. Тогава старият Ошьо предложи да се преместя в Ку’ос. Здравето на агента тук започна да се влошава и тя имаше нужда някой да й помага. Възползвах се от тази възможност. Госпожа Сар почина тази година. Кашляше лошо. Останах, докато успеят да намерят някой, който да я замени.

Сересе погледна към цигарата в ръцете си, която отново беше угаснала, и я хвърли.

— А ти, инквизиторе мой? Ти как се озова тук, забъркан във всичко това?

— Напоследък и аз това се чудя.

— Звучиш така, сякаш съжаляваш.

Нико се изправи. Отиде при фонтана и се престори, че изучава миниатюрния му барелеф. Всъщност не виждаше нищо.

— Нямах намерение да любопитствам — каза тя зад гърба му, вероятно усетила нещо в начина, по който беше застанал. — Пуших твърде много. — Тя се поколеба в търсене на по-добро обяснение. — В теб има нещо, Нико. То кара хората да говорят.

Фонтанът наистина изглеждаше като миниатюрно планинско езеро. Нико почти очакваше да види малки пъстърви, плуващи под повърхността му.

— Права си обаче — наистина съжалявам. След миналата нощ ми се иска никога да не бях напускал Бар-Кхос. Сега знам, че това… — той се огледа невиждащо наоколо — това едва ли може да се нарече живот. Да се учиш да бъдеш убиец. Знаеш ли, в манастира почти бях забравил какъв ме учат да бъда. Бях толкова зает с мисълта да се справя добре. Днес обаче всичко това ми беше припомнено със страшна сила.

Сересе застана до него. Можеше да види отражението й във водата — фигурата й трептеше пред краката му.

Нико избърса лицето си с ръка и издиша в дланта си.

— Може би ще се почувствам добре, когато напуснем този град — каза той, като се насили гласът му да звучи безгрижно, и я погледна. — Кажи ми, ще останеш ли в Ку’ос, когато това свърши?

— Не — отвърна тя. — Ще трябва да се преместя, за да бъда в безопасност.

— Къде ще отидеш?

— Мислех си, с парите, които съм спестила… Мислех си да попътувам малко и да видя Мерсия отново, докато е все още свободна. Минаха няколко години, откакто напуснах островите. Чух, че е достатъчно безопасно за жена да пътува сама. — По гласа й личеше, че се усмихва. — Смятам да се отпусна и да приема живота такъв, какъвто е, като пътувам само с нещата, които могат да се съберат в раницата ми, и живея просто и безгрижно. Точно в момента това ми се струва чудесен план.

— Такъв е — съгласи се Нико и в гласа му се прокрадна копнеж, който изненада и самия него.

Да, звучеше чудесно — да метнеш раницата на гръб и да пътуваш из Свободните пристанища.

Той за момент се порадва на фантазията си да предприеме такова пътуване с това момиче за компания и да живее ден за ден, без да се страхува и без животът му да е изложен на опасност. Колкото и нереална да беше тази представа, при мисълта за това в тялото му се разля топлина.

— Тогава ела с мен — каза Сересе с усмивка на лицето.

Той се обърна към нея, без да се засмее.

— Ще бъдем добри спътници — добави тя, продължавайки да си играе с него. — Сигурна съм в това.

— Почти не се познаваме.

— Но се разбираме, нали? Човек усеща тези неща още от първия миг, когато срещне някого.

— Моля те — каза той, — престани.

— О! Не ти харесва как звучи. — Сересе направи гримаса.

— Точно в момента мисля, че бих дал всичко да мога да направя нещо такова.

Усмивката изчезна от очите й. Нико усети докосването на ръката й върху неговата.

— Тогава какво те задържа тук? Ти си ученик, а не роб.

— Причината е, че съм много задължен на учителя Аш. Имаме… споразумение и аз няма да го наруша.

— Мислиш ли, че той не би те освободил, ако знае какви са истинските ти желания?

— Не знам какво би направил — отвърна Нико. — Най-малкото, това би го обидило.

— Нико… — въздъхна тя — Аш е добър човек. Ти го подценяваш. Наблюдавах го, докато сте заедно. Той те обича.

— Съмнявам се в това. — Нико се изправи и освободи ръката си от нейната. — Да, той ме търпи, но избягва компанията ми, когато може.

— За толкова проницателен човек това явно е едно от нещата, за които си сляп — тихо каза Сересе.

Нико не разбра какво има предвид тя.

— Той винаги е сдържан. Държи на разстояние дори онези, които го познават отдавна. Той много е страдал, Нико. Както и всички стари чуждоземци. Макар че той би го отрекъл, според мен се страхува от болката да загуби още някого.

Нико не отговори и плисъкът на течащата вода изпълни градината. На покрива вече ставаше хладно. Той потрепери и осъзна, че въздухът е изпълнен с влага. Виждаше парата от дъха си пред очите си.

— Става студено — отбеляза той.

— Идва мъгла — каза Сересе.

— Мъгла? Сега? Времето на това място е странно.

— Заради планините на континента е. По-добре да се връщаме, ако не искаме да премръзнем.

Нико хвърли един последен продължителен поглед на градината, след това й обърна гръб и се насили да се усмихне.

— Учителят Аш има една история за премръзването. Ще ти я разкажа по пътя обратно.

Стаята го посрещна неприветливо, когато най-сетне се върна в хосталиото. Беше му нужен остатъкът от монетите, за да отвори вратата, и му се наложи да опипва умивалника в мрака, за да намери някой от четвърт марвелите, които все още лежаха на дъното му. Намери един и го използва, за да запали газовата лампа. Настани се на горното легло, увит в тънкото одеяло, и се замисли за изминалите няколко часа, докато тялото му бавно се затопляше.

Аш се прибра през нощта. Старецът изглеждаше още по-изтощен от преди. Удари се в умивалника, сякаш не го беше видял.

Отново го боли главата — помисли си Нико.

Аш му измърмори нещо, докато лягаше на леглото си, след което въздъхна. Нико се зачуди какво ли е правил цяла вечер.

Замисли се дали да не го попита направо, но старецът най-вероятно щеше да му каже да млъкне. Освен това имаше други по-належащи въпроси, които да му зададе.

— Нощта е студена — най-сетне каза възрастният мъж.

— Ледена.

— Яде ли вече?

Нико осъзна, че не е вечерял.

— Не, но не съм гладен. Това място убива желанието ми да се храня.

Старецът внимателно се изправи от леглото. Затършува в раницата си и извади овесена питка, увита в насмолена хартия.

— Учителю Аш — повика го Нико и зачака възрастният мъж да се обърне към него.

Аш му подаде овесената питка.

— Яж — нареди му той.

Нико обаче само поклати глава.

— Учителю Аш, искам да те попитам нещо.

— Тогава питай.

Нико си пое дълбоко дъх и събра смелост.

— Чудех се… Не съм сигурен, че притежавам качествата да бъда рьошун.

Аш примигна, сякаш му беше трудно да фокусира. Той разкъса опаковката и отхапа парче от овесената питка, без да сваля очи от Нико.

Думите се изляха в буен поток от устните на Нико.

— Не знам дали ме бива за това. Тази работа… тя е по-лоша, отколкото очаквах. А миналата нощ… — Той поклати глава. — Да се биеш като войник, да защитаваш дома си, е нещо различно. Не съм толкова сигурен, че този път е такъв.

— Нико — меко отвърна възрастният мъж с пълна уста, — ако не искаш повече да бъдеш мой ученик, просто ми го кажи и аз ще уредя да се прибереш у дома.

— Но нали имахме сделка? — Нико седна изправен.

— Ти положи всички усилия да я спазиш. Работи усилено и се изправи лице в лице с опасността. Просто ми го кажи. Ще те отведа веднага на доковете и ще ти намеря място на някой кораб. Можеш да останеш на борда му тази нощ. Утре сутринта ще отплаваш оттук. Няма да ти се сърдя за това. Аз самият бих сторил същото, ако можех.

Нико осъзна, че Сересе е права.

Аш се обърна и прибра остатъка от питката обратно в раницата си.

— Искаш ли да си тръгнеш? — разсеяно попита старецът, застанал с гръб към младия мъж.

Нико погледна надолу към стария чуждоземец. Тази нощ мъжът беше толкова изтощен, че изглеждаше почти крехък. Това личеше в начина, по който стоеше и чакаше отговора — леко прегърбен над раницата, без да помръдва и като че ли без дори да диша.

Въпросът на Аш увисна във въздуха, сякаш набираше сила и увеличаваше разстоянието помежду им — в този момент бяха двама непознати, чиито пътища се разделяха.

Внезапно Нико разбра.

Ти умираш.

Той примигна срещу възрастния мъж. Главоболията. Постоянният прием на листа дулче. Желанието да си вземе ученик. Той беше болен и знаеше, че състоянието му се влошава.

Изведнъж Нико усети, че всичко това му идва в повече.

Няма да мога да живея в мир със себе си дори за секунда, ако оставя сам този стар чуждоземец тук, на това място — помисли си той.

— Не, учителю — чу се да казва. — Мисля, че този град просто ми лази по нервите. Това е всичко.

Аш остана обърнат с гръб към него. Раменете му се повдигнаха и той си пое дъх.

Когато се обърна, разстоянието помежду им се беше стопило и те се бяха върнали към обичайните си роли на учител и ученик.

— Трябва да поспиш — предложи му Аш. — Утрешният ден ще бъде дълъг. Ако искаш, на сутринта можем да поговорим отново.

Нико легна, подпрял глава на ръката си. Аш зае позицията си за медитация на пода. Дишаше тихо, с очи, вперени в една точка на пода.

Нико се втренчи в тавана на не повече от три стъпки над главата му. Изучаваше пукнатините в мазилката, топлата светлина, която трептеше по тях, тъмните ивици там, където влагата си беше пробила път. Слушаше звънтенето на монети, които се спускаха надолу през стените, след като ги бяха пуснали от горните етажи, за да изминат дългия път до някакъв трезор, който без съмнение се намираше на сигурно място в мазето на хосталиото.

Запита се колко ли време му остава на стареца. Сигурно страдаше от някаква болест, нещо смъртоносно.

Щеше да остане с него въпреки собствените си съмнения. Макар да знаеше, че взима това решение от лоялност и състрадание, а не защото наистина има желание да остане.

Когато малко по-късно той заспа, сънува, че погребва стареца до гроба, който беше изкопал за Буун. Сересе също беше там. Тя изрече някакви думи над гроба. Нико мълчеше. Вместо да произнесе реч, той положи меча на възрастния мъж върху отъпканата пръст.

Когато се обърнаха и се отдалечиха от мястото, той усети смесица от тъга и облекчение. Сякаш с всяка стъпка тежестта в стомаха му намаляваше.

Двамата със Сересе носеха раници на гърбовете си. Цяла вечност след това Нико сънуваше, че пътуват заедно, безгрижни и влюбени.