Чуждоземецът

Храбростта на глупаците

Една процесия напускаше Храма на шепотите. Беше кралска процесия — факт, който ставаше очевиден от мащаба, великолепието и знамената й, тези на самия матриарх, черен гарван върху бял фон. От покрива Алеас, Барача и Аш наблюдаваха как тя пресече моста над рова и бавно започна да лъкатуши на изток, където днес в Шей Мади трябваше да се състоят игрите, провеждани всеки ден от тази седмица в подготовката за Аугере ел Ман.

При тази неочаквана процесия на Светия матриарх улиците се изпълниха със стотици облечени в червено поклонници, които крещяха така, сякаш напълно са изгубили ума си. Появиха се колони от жреци воини, които изчезнаха като призраци в гъстата мъгла. Някои се отделиха във взводове, за да удържат натиска на поклонниците. Една след друга се появиха поклащащи се носилки, носени от дузини роби. Пътниците им бяха скрити зад тежки бродирани завеси. По-нисши жреци биеха барабани или се въртяха в кръг, обезумели, или налагаха гърбовете си с тръни. Алеас наблюдаваше внимателно и ги броеше, докато преминаваха.

— Това може да ни помогне — отбеляза Барача. — След като толкова много хора напуснаха храма.

Гласът му прозвуча напрегнато.

В отговор Аш сви рамене. Изправи се и започна да подрежда вещите от платнената торба, която лежеше отворена върху бетонния покрив. Днес той, както и останалите, беше облечен за отмъщение. Носеше подсилени ботуши, жълто-кафяви кожени гамаши с наколенки, колан, широка туника без ръкави и предпазители за китките. Върху всичко това беше облякъл тежка бяла роба, стигаща чак до пръстите на краката му. Барача носеше подобна роба. Изправиха се един срещу друг и раздвижиха ръце, облечени в новите си дрехи.

— Чувствам се скован — промърмори Аш.

— Сякаш съм облякъл платнен чувал — присъедини се Барача.

Жреческите роби трябваше да свършат работа — те бяха по-лесни за наподобяване, отколкото бронираните дрехи на жреците воини.

Застанал до двамата рьошуни, Алеас извади плащ от чантата си и започна да го нахлузва през глава.

— Не — спря го Барача. — Още не.

Едрият мъж вдигна тежки кожени ремъци. Завърза ги около раменете на Алеас, така че да обгърнат торса му под формата на X. След това двамата с Аш се захванаха да закрепват различните инструменти, използвани в техния занаят, или поне онези, които бяха успели да съберат през нощта от познати търговци на черно в града. Имаше комплект ножове за хвърляне с олекотени остриета на дупки, малък лост, сгъваема абордажна кука, котки за катерене, торбички със стрита на прах кора от джупово дърво, смесена с барисови семена, торбички пламтящ прах, брадва с удължения за дръжката, стрели за арбалет, две торбички метални шипове, аптечка, намотано тънко въже, кожена манерка с вода, две малки бъчонки черен барут, запечатани херметически с катран и по-трудно достъпни и скъпи от цялото останало оборудване, взето накуп. Товарът беше абсурдно тежък и Алеас усети, че краката му се подвиват под него.

— Ти ще бъдеш товарното ни муле — обясни учителят му. — Което означава, че няма да се отделяш от нас, каквото и да стане, и когато поискаме нещо, ще ни го подаваш бързо.

Барача претегли на ръка малкия двоен арбалет.

— Ако не ни го подадеш веднага — продължи той, като пъхна арбалета в ръцете на младия мъж, — по-добре гледай да си зает със стрелба по нещо.

Алеас кимна отривисто. Напрежението в него нарастваше.

Аш му помогна да надене робата върху натрупалия се товар.

— Приличаш на бременна жена на рибар — каза той и го потупа по рамото.

Алеас се намръщи и закрачи напред-назад. От израженията им разбра, че гледката не е особено красива.

Камбаната на храма удари точно осем часа.

— Армията ти закъснява — отбеляза Барача.

— Имай вяра. Ще се появи.

Аш се върна до парапета. Стъпи на ръба и подпря кръстосаните си ръце върху коляното си. Наблюдаваше как последните остатъци от кралската процесия минават покрай тях. Вдигна поглед към кулата. Известно време просто стоеше и гледаше.

Намираха се на най-безопасното място за наблюдение, което бяха успели да открият — високия покрив на казино на улица, минаваща покрай рова. То беше все още отворено в този ранен час, ако се съдеше по светлината и шума, които се изливаха от отворените му прозорци по-надолу. Алеас премести тежестта на тялото си от единия крак на другия. Страхуваше се да седне, защото се съмняваше, че ще може да се изправи отново без чужда помощ. Той се присъедини към Аш до парапета, но след като погледа известно време кулата, насочи вниманието си към останалата част от града, чиито очертания едва се различаваха през мъглата.

Може и да умра тази нощ — мисълта отекна в съзнанието му, сякаш незаинтересована от самия факт, че това може да се случи.

Стомахът му пареше.

Чу учителя си да рецитира сутрешната молитва зад гърба му. Без да се обръща, знаеше, че Барача е коленичил с ръце, кръстосани пред гърдите, и лице, обърнато към едва видимото слънце. Днес в молитвата си той щеше да се помоли за кураж и за благословията на Истинския пророк Забрихим.

Аш също коленичи върху равния покрив и зае поза за медитация.

— Ела — обърна се той към Алеас. — Присъедини се към мен.

Защо не — помисли си Алеас и след като с мъка се пребори с товара си, застана до него.

Започна да диша в търсене на вътрешната тишина. Нямаше да се получи лесно. Тялото му беше възбудено и напрегнато. В моменти като този на Алеас му се искаше да повярва в силата на молитвата. Вместо това изпълни своя собствена литания — свой собствен зов, търсещ смисъла на случващото се.

Правя това за своя приятел — заяви той, — защото той заслужава моята вярност и защото съм роден като един от Ман и трябва да изкупя много от онова, което моят народ е извършил. Ако умра, ще го направя като праведен човек.

Ако умра, аз…

По покрива се разнесоха стъпки.

— Армията ти — сухо отбеляза Барача и се изправи на крака.

Алеас завъртя глава. От мъглата се появи мъж, който пристъпи към тях. На лицето му се изписа изненада, като видя как са облечени.

— Значи вие, стари глупаци, наистина мислите да го направите, а?

— Закъсня — отвърна Барача.

Мъжът свали опърпания цилиндър от главата си.

— Моите извинения — рече той и се поклони толкова ниско, че шапката в ръката му почти замете земята. — Указанията, които ми даде твоето момиче, не бяха съвсем точни. Но сега съм тук и нося онова, от което се нуждаете.

Алеас, Аш и Барача се събраха пред него. Алеас усещаше вонята на мъжа от няколко крачки разстояние. Косата на новодошлия висеше от главата му на изтощени кичури, изтъняла на места и пълна с пърхот. Мършавото му тяло стоеше прегърбено под изцапаното палто. Когато мъжът се почеса, Алеас видя, че под ноктите му се е насъбрала мръсотия. Мъжът се ухили. Зъбите му бяха кафяви.

Дишайки с хриптене, той извади нещо от дълбокия джоб на палтото си. Беше плъх. Създанието се помъчи да се освободи, докато той го държеше за опашката. Беше чисто бял с розови очи.

От друг джоб мъжът извади сгънато парче хартия. Отвори го с една ръка. В него имаше малко бял прах.

Издуха го в муцуната на плъха. Създанието трепна и издаде звук, който наподобяваше кихане.

Алеас наблюдаваше като хипнотизиран как мъжът започна да люлее плъха напред-назад, като през цялото време животното не спираше да се опитва да се отскубне. В един момент го залюля толкова силно, че плъхът се издигна нагоре и попадна в очакващата го отворена уста на мъжа. Непознатият затвори уста. Розовата опашка на животното остана да виси между устните му. Тя не помръдваше.

Мъжът огледа едно по едно лицата им, върху които (с изключение на това на Аш, който знаеше какво го очаква) беше изписан шок.

Мъжът плъх застана, подпрян на ръце и колене. Брадичката му почти докосваше покрива, когато той дръпна опашката и извади белия плъх от устата си. Животното лежеше на бетона. Изглеждаше мъртво.

Той духна върху малката му муцуна. Плъхът се размърда, мустаците му трепнаха и той леко отвори очи. Претърколи се на една страна и втренчи поглед в стопанина си. Изглеждаше като хипнотизиран. Мъжът взе създанието в ръце и се изправи внимателно на крака. Приближи се до всеки един от рьошуните, като стискаше животното и то изпускаше струйка урина върху дрехите им. Вонята на урината изпълни ноздрите на Алеас.

Мъжът извади от друг джоб платнено чувалче. Пусна плъха в него, след това много внимателно отскубна косъм от главата си и завърза с него чувалчето. Плъхът вътре започна да се мъчи да излезе. Чувалчето не изглеждаше добре затворено.

— Ето — каза мъжът и подаде на Аш мърдащото чувалче.

Възрастният рьошун присви очи и кимна към Барача. Мъжът подаде чувала на едрия алхази.

Барача имаше още по-малко желание да го вземе.

— Момчето може да го вземе — рече той.

Така Алеас беше натоварен с носенето на поредната вещ — чувалче, в което имаше плъх, мъчещ се да излезе навън.

— Той е крал на плъховете — обясни мъжът на Алеас. — Те ще дойдат, когато той ги призове.

— И кога ще стане това?

— Сега.

Алеас се огледа. Не видя нищо, камо ли плъхове.

— Приеми нашите благодарности — рязко каза Аш и подаде на мъжа кесия с монети.

Мъжът отново се поклони, този път не толкова демонстративно. Потупа шапката си, която беше сложил отново на главата си.

— Бих ви пожелал късмет, но напоследък той май е рядкост. Не си струва да бъде прахосван за глупаци. Сбогом, Аш. Дано краят ти да бъде славен.

След тази последна благословия мъжът се отдалечи с накуцване.

— Когато казах, че се нуждаем от армия — промърмори Барача, след като пресякоха улицата и приближиха моста, — говорех буквално. Имах предвид дисциплинирани мъже с оръжия и брони.

С периферното си зрение различиха форми, които се появяваха от мъглата и се разпръсваха. Плъховете излизаха навън.

— Тези са по-добри — отвърна Аш.

Рьошуните спряха пред ниската караулка, която препречваше пътя им по моста. Отвътре излезе жрец воин с маска, сложил ръка върху дръжката на меча. Едва заговорил, той внезапно млъкна, когато Аш заби и завъртя ножа си в белия му дроб.

Рьошунът издърпа ножа си. От отворената рана със свистене излезе въздух. Мъжът изпъшка и се строполи.

Барача го прескочи. От вътрешността на караулката се разнесе шум от боричкане. Едрият алхази се появи отвътре с мрачно лице. Тримата пристъпиха на моста.

Алеас носеше чувалчето в ръка. Сега то беше увиснало — кралят плъх беше спрял да мърда. Младият мъж погледна през рамо и видя подире им да се носи безформена маса. Над главите им се извисяваше кулата. Приближаването им беше наблюдавано от скрити очи. Долната част на храма беше обградена с пръстен от бойници, които стърчаха от отвесните му стени, така че стрелците с лъкове да могат да стрелят право надолу. Алеас се опита да върви нормално в робата си, понесъл тежкия товар.

Спряха в подножието на кулата, пред масивната й желязна порта. Една решетка се плъзна на височината на кръста, разкривайки мрака отзад.

Алеас се раздвижи. Както беше инструктиран, той отвори чувала, като скъса с лекота косъма, с който беше вързан, и пусна животното през отвора.

Почти веднага събратята му изникнаха от мъглата и се втурнаха към портата. Тримата рьошуни отскочиха встрани, ритайки създанията далеч от себе си. При портата плъховете се струпаха на купчина като носени от вятъра листа и се промушиха през отвора.

— Дим — каза Аш и размаха отворената си длан.

Алеас порови под робата си за една от малките торбички със смес от джупова кора и барисови семена и му я подхвърли.

Отвътре се разнесоха викове. Вдигна се тревога, ожесточено заби камбана.

Чуждоземецът се наведе и запали фитила на торбичката с кибрит. Той я хвърли на земята, където тя започна да бълва облаци бял дим, които сгъстиха мъглата. Една стрела се разби в краката на Алеас. Без да се замисли, той вдигна арбалета си към бойница на около двайсет стъпки над главата му и стреля. От друга амбразура се подаде пушка, която избълва облаче дим. Свистящото олово беше незабележимо, но остави кървава следа по лявото ухо на Барача.

— Алеас! — изрева алхази.

Младият мъж се изви и стреля отново.

Докато той отвръщаше на огъня, Аш и Барача се мъчеха да освободят едната от двете бъчонки с черен барут, които висяха под робата му. Барача не обръщаше внимание на раната на ухото си, от което висяха остатъци с капеща кръв.

— Връзваш възли като майка ми — промърмори едрият алхази на Аш, докато двамата се опитваха да разхлабят бъчонката.

Последваха още изстрели. Шумът беше оглушителен, около краката на рьошуните хвърчаха парчета дърво. Бъчонката се освободи. Алеас презареди арбалета си и се сви отстрани край вратата. Знаеше, че така ще ги избият за нула време, независимо дали има дим, или не. Но откъм амбразурите се чуваха викове, стражите крещяха панически. Плъховете бяха стигнали до тях.

Плътният глас на учителя му се извиси над шума от стрелбата.

— Трябва ни още — крещеше той. — Трябва да използваме и двете бъчонки.

Аш не го слушаше. Сложи бъчонката до вратата, натопи фитила й във вода и побягна.

— Прикрийте се! — изрева Барача и тримата скочиха от двете страни на моста, върху бетонните основи под него.

Фитилът беше къс, но въпреки това им се стори, че мина цяла вечност, докато догори. Бъчонката с черен барут беше изработена от едно-единствено парче дърво с дебела колкото пръст дупка в горната част, запълнена с полутечна смола. Фитилът се подаваше от нея и когато водата достигнеше до съдържанието вътре, при внезапния контакт с влагата то щеше да се възпламени.

Барутът експлодира. Над главите на рьошуните премина въздушна ударна вълна, която щеше да им спука тъпанчетата, последвана от вонящ черен дим и парчета дърво и плъхове, които се посипаха във водата на рова като кратък дъжд. Кашляйки, те подадоха глави отгоре. Портата беше все още невредима.

Барача изкрещя и скочи обратно на моста. Размаха ръце към вратата. Един куршум изсвистя покрай главата му, но той дори не трепна. Вместо това се изправи и погледна намръщено нагоре.

Аш скочи горе и помогна на Алеас да се качи върху останките от моста. Ушите на младия мъж все още звънтяха от експлозията. Нямаше време за мислене. През дима се виждаше, че дъските на моста са хвръкнали във въздуха, излагайки на показ почернелите бетонни основи. Портата също беше обгорена и изкривена, но не личеше да е помръднала. Застанал пред нея, Аш поглади ножницата на меча си. Той размени поглед с Алеас и повдигна вежди. Младият мъж се наведе да презареди арбалета си. Около тях валяха изстрели. Един одраска рамото на Барача, преди той да отскочи от бетона край дясното коляно на Алеас.

— В името на всичко свято! — изрева разярено Барача. — Няма ли поне веднъж да се прицелите в другиго!

Той грабна арбалета от Алеас и се прицели в бойницата, от която все още се носеше облаче дим. Стреля два пъти. Отвътре се чу вик на болка. Барача метна оръжието обратно на ученика си.

— И сега какво? — нахвърли се той върху Аш. — Казах ти, че трябва да използваме и двете бъчонки.

Аш допря пръст до устните си и накара едрия мъж да замълчи. Пристъпи напред през разнасящия се дим и постави длан върху по-малката врата, която беше част от голямата порта и сега бе изкривена и леко открехната. Наведе се напред и я натисна силно.

Вратата падна навътре. Издрънча върху пода и не помръдна повече. Вътре се виждаше само дим и мрак.

Двамата стари рьошуни влязоха бързо. Алеас ги последва, приведен под тежестта на товара си. На пода лежеше сгърчен жрец воин, покрит от килим от плъхове. Те обикаляха около него, без да го поглеждат.

Широкият вход беше пълен с бойници. В края му имаше друга порта. Тя беше отворена.

Отвъд нея се намираше просторна ярко осветена с газови лампи стая, където стояха няколко зела с юзди, завързани към стълбовете, а до тях имаше и няколко празни каруци. Покрай две от стените минаваха корита с вода. Оборът беше наблизо, ако се съдеше по миризмата. От помещението тръгваха няколко коридора. Рьошуните избраха онзи, който беше точно пред тях. Аш вървеше пръв, а Алеас най-отзад.

Коридорът водеше към долното светилище на Храма на шепотите — най-голямото помещение в кулата. Стените бяха с цвета на кожа. В далечния му край под приглушената светлина на газовите лампи се издигаше чисто бял жертвен олтар. По дължината на залата имаше две редици колони от розов мрамор, които се извисяваха към слабо осветения сводест таван високо над главите им, покрит изцяло с фризове на Ман — картини, които до голяма степен отразяваха хаоса долу.

А този хаос се изразяваше в паниката и отчаяното желание за бягство от наплива полудели животни, нахвърлящи се върху всичко, което мърда. В цялото помещение жреците воини се гърчеха като в пламъци, покрити с маса от пълзящи животни. Някои се въргаляха по пода, опитвайки се да смачкат нападателите си. Тримата рьошуни стояха необезпокоявани насред цялата тази суматоха.

— Не очаквах, че ще е толкова лесно — саркастично отбеляза Барача, както би могъл да го стори само един алхази в момента, в който ухото му виси разкъсано.

Плъховете тичаха пред тях и им разчистваха път през хаоса. Във всеки от ъглите на храмовата зала се издигаше спираловидно стълбище. Но най-близкото, вдясно от тях, водеше надолу. Рьошуните спряха до него и надникнаха в мрака.

— Помещенията на робите — обяви Аш.

— Как разбра?

— По вонята.

Другите три стълбища водеха нагоре. Рьошуните отидоха в отсрещния край на светилището, пред плитък басейн с вода, който заемаше целия под и отделяше останалата част на помещението от олтара. Спряха, за да се посъветват помежду си.

— Мислиш ли, че Киркус е още в Залата на бурите? — попита Барача, когато един жрец воин се втурна покрай тях и се хвърли във водата. Те не му обърнаха внимание.

— Нямаме друг избор, освен да приемем, че е така.

— Трябва да има издигаща се кутия — предположи Барача. — Всички тези кули имат такива. Виждате ли я някъде?

— Ето там — каза Алеас и се отправи към вратата, която едва беше успял да различи в стената зад олтара.

— Тогава да пробваме с нея — предложи Барача. — Никога няма да успеем, ако си пробиваме път, сражавайки се на всеки етаж, чак до върха.

— Съгласен.

Аш се качи върху малкия мост, който се извиваше в дъга над басейна. Мечът му беше все още в ножницата. Барача влезе във водата и прегази през нея. Алеас избра моста.

Вратата на издигащата се кутия беше малка, отлята от желязо и плътно затворена. Не се виждаше отвор за ключ или някакъв друг начин, по който да бъде отворена.

— Лостът — нареди Барача, щракна с пръсти и протегна ръка.

Алеас започна да рови под робата си. Изгубил търпение, Барача разкъса предната част на дрехата, за да стигне до ремъците. Грабна лоста от тях и се зае с вратите.

Те обаче не се отваряха.

— Трябва да ги взривим — промърмори той и върна обратно лоста.

Аш се съгласи. Взеха останалата бъчонка черен барут, поставиха я до вратата и намокриха фитила.

— Пазете се! — изрева Барача и те побързаха да се прикрият, като този път благоразумно запушиха ушите си.

Когато димът се разнесе, зад разбитата врата се появи шахта. Тя се издигаше нагоре в мрака заедно с металното въже, опънато точно в средата й. От едната й страна имаше желязна стълба.

— Надявах се, че по-скоро ще се повозим нагоре — сухо отбеляза Алеас.

— Ще се катерим — избоботи Барача.

Алеас пое последен, като скърцаше със зъби, докато изтегляше тежестта си ту с едната, ту с другата ръка нагоре по стълбата. Шахтата беше частично осветена от светлината отдолу, но той вече бе изгубил от поглед Аш в мрака над главата си. Възрастният рьошун беше пръв, а Барача, който се катереше по-бавно заради едрото си телосложение, го следваше. Шахтата миришеше на прах и смазка. Алеас кихна неведнъж.

След известно време беше принуден да спре, за да си почине. Дъхът свистеше в гърлото му. Дробовете му горяха. Той избърса носа си с ръкава, промуши ръка през едно стъпало и сплете пръсти, за да се захване със свивката на лакътя си. Алеас беше силен и в добра форма, но се зачуди дали ще успее да се изкачи до края. Вече бяха твърде високо, за да стига до тях светлината от отворената врата по-долу, но очите му привикваха към мрака. Можеше да види как учителят му изчезва над него.

Нямаше друг избор, освен да се справи. Започна да се катери отново.

Бяха му нужни още четири почивки и здраво напъване между тях, за да настигне учителя си. Барача висеше в мрака и го чакаше.

— Какво те забави толкова? — изсъска той надолу към него.

— Наслаждавах се на гледката — отвърна Алеас. — После си поговорих с едно красиво момиче от Екзанс. Или беше от Пало-Валета? Знаеш ли, не си спомням.

— Подай ми лоста — заповяда му Барача.

Алеас го направи, което не беше никак лесно, тъй като и двамата бяха увиснали несигурно на стълбата. Проследи как учителят му подаде лоста на Аш, чийто напредък нагоре беше възпрепятстван от нещо солидно, което препречваше шахтата. Не след дълго от горе заваляха парчета дърво.

Едно уцели Алеас в окото. Той изруга и примигна, за да го махне. За момент краката му увиснаха в празното пространство.

— Алеас — изсъска предупредително учителят му.

Една дъска прелетя покрай младежа, отскочи от стената на шахтата и изчезна под краката му. Последваха я още две и след това Аш се изкачи през отвора, който беше направил.

Барача се промуши подире му. Полузаслепеният Алеас събра сили да измине останалото разстояние. Той се хвана за ръба на назъбената дупка, изрязана в дъното на изкачващата се кутия. Барача го сграбчи за ремъците и го издърпа вътре и той за момент увисна с лице срещу едрия мъж, преди краката му да докоснат пода. Младежът разтърка окото си, но това само влоши нещата. Той усети мръсотията в ноздрите си и потта, която избиваше по кожата му.

Кутията беше затворена с железни врати, с извита дръжка от всяка страна, която очевидно трябваше да бъде плъзната встрани. През вратите се чуваха слаби, приглушени звуци на звънци и глас, който ревеше заповеди.

Отново не успяха да ги разбият с лоста.

— Загазихме — задъхано каза Барача.

Аш изучаваше метален лост, който стърчеше отстрани на кабината. Той го натисна нагоре. Кабината потрепери и се издигна с един сантиметър. Изтропа и спря, след което се върна в изходното си положение.

— Още не сме стигнали до самия връх. Тази кутия може да се изкачи още нагоре.

— Тогава защо не помръдва?

Аш поглади месинговата плочка, закачена под лоста. И тримата я разгледаха по-отблизо. В плочката бяха вградени четири въртящи се месингови превключвателя и върху всеки беше отпечатана поредица от цифри. Аш ги изпробва с палеца си. Те се завъртяха като малки колела върху оси и цифрите върху тях се промениха.

— Чувал съм за това — обади се Алеас. — Ключалка с шифър. Трябва да въведеш правилните числа и на четирите превключвателя.

Аш, който продължаваше да ги върти, махна с ръка и се отказа.

— Ще е истинско чудо да уцелим правилната комбинация. Опасявам се, че попаднахме в задънена улица.

Докато изричаше тези думи, вратите се плъзнаха встрани.

Дузина стреснати жреци воини зяпнаха невярващо рьошуните, които на свой ред гледаха също толкова изненадано.

Барача изръмжа, сграбчи най-близкия жрец воин и го издърпа в кабината. Това сякаш разруши магията.

Аш и Алеас хванаха дръжките и започнаха да затварят вратите, докато враговете им се опитваха да се промушат през все по-стесняващата се пролука. Върху главата на младия мъж се сипеха юмручни удари и нечии нокти се опитваха да се вкопчат в косата му.

Алеас напрегна мускули, за да дръпне дръжката и да се справи с натиска на един жрец воин. Докато върху главата му продължаваха да се сипят удари, той мярна оголени зъби и разширени от гняв очи на фона на подскачащи глави и остриета, които само чакаха възможност да нанесат удар. Вратите бяха вече почти затворени. Те бяха блокирани от рамената и краката на един-единствен жрец воин, който сумтеше тежко от усилието, но въпреки това не отстъпваше назад.

— Въоръжете се! — заповяда Аш и наклони глава, за да избегне удар с юмрук.

Възрастният мъж най-сетне изтегли меча си от ножницата, дръпна глава назад, за да избегне върха на едно острие, и на свой ред нанесе разсичащ удар. В изкачващата се кутия пръсна кръв, която изглеждаше нереална и отблъскваща.

Алеас се мъчеше да извади меча си. Не виждаше добре с лявото око — в него със сигурност беше влязла тресчица и той я усещаше всеки път, когато примигнеше. Освободи острието си и мушна с него, без да се прицели.

Чу отзад Барача да крещи на пленника си.

— Номера! — викаше той.

— Бутай! — окуражи Аш младия си ученик и сам натисна.

Вратата се затвори с още малко.

За ръба й се хванаха още ръце. Жрецът воин, попаднал между двете крила, или беше изпаднал в безсъзнание, или беше мъртъв, а онези отзад го използваха едновременно за щит и лост. Аш вилнееше с меча си. Пръскаше кръв, която се стичаше в локви на пода. Алеас се подхлъзна върху нея. Опита се да задържи дръжката на вратата, но така изпусна меча си. Ръцете му бяха хлъзгави. Усети режеща болка на бузата си. Отдръпна главата си настрани и почувства по нея влага. Стисна по-здраво дръжката на вратата. Инстинктивно отби встрани острие, което не виждаше.

— Учителю! — изкрещя той и завъртя глава към огромния алхази.

Барача сграбчи мъжа и си пое дълбоко дъх на милиметри от лицето му. Мъжът не беше жрец воин, а възрастен жрец с плешиво теме и бели косми, стърчащи от издутите му ноздри.

— Няма да получите нищо от мен, казвам ви, съвсем нищо.

— Така ли? — отвърна Барача, повдигна робата на жреца и пъхна ръка под нея.

Застаналият срещу Алеас Аш падна и изпусна вратата.

Алеас изкрещя и протегна бързо ръка, за да сграбчи внезапно освободилата се дръжка. Вратите отново се разтвориха по-широко и още рамене и ръце се пъхнаха между тях. Алеас изрева, сякаш за да получи сила, докато се бореше да попречи на разширяването на процепа.

Това е — помисли си той, като очакваше всеки момент да получи нож между ребрата. — Никога не сме имали шанс.

Борещият се с Барача жрец се блъсна в гърба му.

— Престани — крещеше мъжът с ясно изразения си акцент.

— Учителю! — извика отново Алеас.

Един от нападателите го наруга толкова отблизо, че той усети мириса на сирене в дъха му. Над главата му някой пъхаше парче дърво между вратите. Използваха го като лост и започнаха да ги отварят.

Барача не му обърна внимание.

— Дай номера или ще ти откъсна топките!

Аш беше на земята. Беше в съзнание, но се движеше като пиян.

— Спри! — замоли жрецът с глас, който беше на ръба на истерията.

След това закрещя.

— Номера! — беснееше Барача.

— Четири-девет-четири-едно! Четири-девет-четири-едно!

Ужасеният писък на жреца изпълни малкото пространство и след това внезапно секна. Алеас усети как той се строполи до краката му.

Барача хвърли нещо окървавено на пода. В гърлото на Алеас се надигна жлъчка. Но нямаше време да й обръща внимание, защото един нож се плъзгаше към корема му в търсене на пролука в оборудването, окачено по него.

Барача се наведе над Аш и започна да набира номера на бравата с шифър.

— Побързай! — изръмжа Алеас.

— Не става. Този глупак ме излъга.

— Лоста! Натисни проклетия лост!

Кутията потрепери и започна да се изкачва. Чуха се викове на болка и жреците воини задърпаха крайниците си от вратите, които не се движеха заедно с кабината, а се спускаха надолу, докато тя се издигаше.

Алеас се свлече до една от стените. От него се лееше пот. Пое си три глътки въздух и се изправи. Коленичи до Аш.

— Какво му е? — попита Барача.

Той видя ножа, стърчащ от бедрото на стареца. Огледа раната.

— Повърхностна е — обяви той.

Внимателно издърпа ножа. Аш изпъшка.

Барача помириса острието.

— Отрова — каза той. — Бързо, момче, дай противоотровата.

Алеас се съсредоточи. Не беше сега моментът да се отпуска.

Той грабна аптечката, окачена на хълбока му.

— Коя от всички?

— Всички.

Алеас взе и четирите шишенца противоотрова и капна по няколко капки от всяка между устните на Аш.

Изкачващата се кутия изтрака и спря. Барача скочи към новата двойна врата и хвана дръжките й, за да я задържи затворена. Ала никой не се опита да я отвори. Алеас разтърка възпаленото си око. Той вдигна манерката си с вода, наклони глава и го проми. Примигна и повтори всичко още веднъж. Изглежда, вършеше работа. Отпи продължително от манерката.

— Масло за сила — дрезгаво извика Аш от пода.

Алеас коленичи. Извади едно малко глинено бурканче от аптечката. Махна хартиената му запушалка, взе малко от подобния на восък крем с върха на пръста си и намаза с него устните на Аш. В очите на стареца отново заискри живот.

— Помогни ми да се изправя — нареди той.

— Полека — предупреди го Алеас и му помогна да стане. — Беше отровен.

— Знам, мога да го усетя.

Барача подслушваше на вратата.

— Как се чувстваш? — тихо попита той.

Аш му отвърна само с бързо поклащане на глава.

— Мисля, че е стрито свещено семе — предположи Алеас, след като помириса отровното острие.

— То е много рядко — отбеляза Аш.

— И е трудно да бъде изкарано от тялото. Трябва да те пречистим, когато се измъкнем от тук.

— Готови ли сте? — попита ги Барача.

Аш вдигна меча си от пода. Свали тежката си роба и с нея избърса дръжката, а после и извитото острие. Приличаше на фермер, който си чисти косата.

Когато свърши, възрастният мъж внезапно беше пронизан от остра болка. Той се приведе, хвана се за ребрата и мъчително си пое въздух. Беше му нужно видимо усилие на волята, за да изпъне гърба си.

Кимна утвърдително.

Барача плъзна вратите настрани.