Чуждоземецът

Буря в планините

Че се събуди с неприятен вкус в устата и пулсираща болка в главата, сякаш беше пил алкохол, макар да знаеше, че не е правил нищо такова. Това беше вторичният ефект от сока от плодовете, който беше размазал върху челото си преди толкова много дни.

В далечината се чу остър пукот, последван от още един. Изстрели от пушки. Че отвори очи и видя, че е вечер. Над главата му проблясваха първите звезди.

Той изпъшка и се насили да се изправи. Олюля се, спъна се и падна по гръб. Отново изпъшка и се огледа. Познаваше това място.

Намираше се в долната част на планинска долина. Един храст до него се люлееше от вятъра, натежал от едри плодове. Че примигна, за да прочисти очите си. Светлината бързо намаляваше, макар че той все още можеше да различи широкия поток, който се виеше през долината. Погледът му го проследи нагоре. Вятърът носеше мириса на черен барут и горящо дърво. Знаеше какво ще види там.

Манастирът, заобиколен от горичката си от дървета мали.

Сградата беше в пламъци.

Докато Че гледаше, от различни страни по посока на манастира се появиха припламвания — оръжия, които стреляха в полумрака по сградите, за да ги превърнат в пламъци и развалини. Имаше и снайперисти, въоръжени със своите дълги пушки, които се прицелваха от високите отвесни скали на запад.

Пламъците се разпростираха бързо. На техния фон се виждаше взвод от командоси, които се движеха към гората от дървета мали. Чуваше се звънът на камбана.

Стомахът на Че изкъркори от глад. Причината беше в спомена за храната тук и в камбаната, която сякаш звънеше за вечеря.

Съвсем ниско над планинските върхове се носеха облаци, които закриваха звездите една по една.

Че спря в края на горичката от дървета мали.

В сенките под дърветата мъже бяха вкопчени в неумолима схватка. Видя проблясъците на огъня върху остриетата и една облечена в черно фигура, която си пробиваше път през редицата от командоси, докато техният лейтенант им крещеше да се приближат до него и да го повалят. Вляво, там, където Че прецени, че се намира главният вход, се чуваше шумът от голям сблъсък. На фона на противния пукот от изстрелите на пушките отекваше звън на стомана, крещяха мъже.

Че трепна, когато страшна експлозия разкъса мрака на половината небе. Вдигна глава точно навреме, за да види как горната част на кулата — където знаеше, че живее старият Ошьо — се разпадна сред облак от прах. Някой крещеше в далечината, не беше сигурно дали е от болка, или от ярост.

Че се отдръпна от линията на дърветата. Очите му отказваха да гледат повече това разрушение. Той втренчи поглед в земята пред краката си. От време на време отблясъците разкриваха туфи трева сред ивици от сенки. Той заобиколи дърветата и отново стигна до потока.

Обърна се и тръгна нагоре по него, оставяйки манастира зад гърба си.

Скоро я видя — малката колиба на Виждащия.

— Здравей, Че — поздрави го на търговски Виждащият, клекнал пред колибата си.

Поне името на Че беше истинско, докато живееше тук, дори и той самият да не беше.

Той спря. Погледна дали старият Виждащ има оръжие и дали вътре има следи от скрити рьошуни.

— Как си? — меко попита Виждащият.

Някъде долу изсвистя поредният артилерийски изстрел. Земята под краката на Че потрепери. Той се поколеба какво да отговори и сви рамене.

Не знаеше как се чувства.

Старият чуждоземец кимна. Той потупа тревата до себе си. Че се поколеба, сякаш беше възможно тревата да крие някаква опасност. Той внимателно седна до стария Виждащ.

Двамата заедно се обърнаха към битката долу.

— Чудехме се къде изчезна — каза Виждащият с тънкия си немощен глас. — Сега знаем.

Че усети стягане в гърдите.

— Изборът не беше мой — каза той.

— Не си и мисля, че е бил. Щях да го видя в теб, ако беше от хората, които лесно се превръщат в предатели.

Че сведе поглед.

— Не те съдя — увери го Виждащият и потупа ръката му. — Правим това, което трябва да направим. Но, моля те, кажи ми — как се чувстваш, откакто за последен път седяхме и разговаряхме така?

Че се почеса по врата. Замисли се какво да каже на този мъж, когото познаваше от един друг живот. За момент се зачуди какво прави тук, как разговаря с него толкова непринудено, като със стар приятел. Но после чу трещенето на изстрелите долу и си спомни защо е тук, а не там долу.

— Когато живеех тук — отвърна той, — всяка нощ сънувах, че съм друг човек. Сега съм този човек и всяка нощ сънувам, че съм онзи, който съм бил преди. Миналото ми ме разделя на две. Не мога да избягам от него, колкото и да се опитвам.

— Разбрал си всичко погрешно, Че — рече Виждащият. — Не можеш да избягаш от миналото си. — Старият чуждоземен се наведе толкова близо до него, че той усети мириса на чесън в дъха му. — Можеш само да седиш в очакване на спокойствието и да чакаш миналото да те напусне.

Че въздъхна.

— Опитвам се — призна той с напрежение в гласа. — Медитирам, както са ме учили тук. Но въпреки това се чувствам разкъсан на две.

— Ами твоят чан? — попита старецът, сякаш това по някакъв начин имаше значение. — Още ли е толкова силен, колкото го помня?

— Моят чан? — Гласът на Че натежа от отвращение. — Ако някога съм притежавал нещо такова, то отдавна сам съм го пропилял. Аз не съм този, който си мислиш, че съм, стари човече.

— Аз знам кой си — увери го чуждоземецът.

Звучеше толкова сигурен в себе си.

— Тогава кажи ми — подкани го Че.

— Ти си смехът дълбоко в теб.

— Тази вечер нямам търпение за гатанки.

Ъгълчетата на устата на стареца трепнаха. Той погледна надолу към горящия манастир и стисна устни.

— Когато навремето дойде тук, не те забелязах. Не обръщам внимание на тези неща, защото вие, младите, сте като еднодневки — идвате и си отивате. Но забелязах, че в някои дни, когато въздухът беше неподвижен или вятърът духаше в подходящата посока, откъм манастира се чуваше откъслечен смях. Повечето смехове, които чувах оттам, бяха сдържани или търсещи публика, нали се сещаш. Но този смях не беше такъв и той винаги се открояваше. Беше… как се казваше… толкова естествен. Спонтанен. Като радостта на дете. — Виждащият кимна сякаш на себе си. — Тогава се запитах — кой ли е този, когото чувам да се смее така добре? И се замислих за всички рьошуни там, всички онези, които познавах, и разбрах, че не знам отговора. Затова зачаках. Отговорите винаги идват, ако ги чакаш достатъчно дълго, не си ли забелязал? Така и стана. Един ден твоят учител те доведе при мен, за да погледна в сърцето ти и да му кажа какво виждам. На мига разбрах, че ти си създателят на онзи смях. В теб имаше веселие, Че, напук на твоите вътрешни демони.

От покрива на северното крило на манастира изригнаха пламъци. Това означаваше, че се е запалила столовата. Че се замисли за хилядите пъти, които се беше хранил там, докато бъбреше с останалите ученици и ги слушаше.

— Как е старият ми учител? — тихо попита той.

— Шебек ли? Той е мъртъв.

Че застина. Усети тръпка на студено вцепенение.

Огънят се разпростираше бързо. Във въздуха хвърчаха искри. Горичката от дървета мали в средата на площада се запали. От мястото си двамата мъже можеха да видят как около горните им клони започна да се вие дим. Дърветата се олюляваха под вълните топлина.

— Ще победят ли твоите хора? Не мога да видя с лошите си очи.

— Ти си този, когото наричат Виждащия.

По устните на чуждоземеца премина слаба усмивка.

— Рьошуните се бият добре — добави Че.

— Това е хубаво.

— Ще се присъединиш ли към тях?

— Аз ли? Твърде стар съм да се бия.

Двамата замълчаха. Че наблюдаваше с безжизнен поглед отраженията на пламъците върху долната част на надвисналите облаци.

Някога това беше моят дом. Мисля, че е единственият дом, който някога съм имал — каза си той.

— Те ще те убият, ако останеш тук — предупреди Че мъжа.

— Знам.

Част от покрива се сгромоляса. Пламъците се издигнаха по-високо.

— А моите хора ще те убият, ако те спечелят — каза Виждащият.

— Така мисля — отвърна младият мъж.

Старият Виждащ се изкикоти сухо, сякаш на себе си. Потупа отново Че по ръката.

— Тогава нека просто поседим малко тук — предложи той — и да видим какво ще се случи.

Аш беше закъснял и го знаеше.

Изкачи се по-високо, откъсвайки се от задните редици на тълпата, които бяха най-високо и най-далече от арената на стадиона. Изкатери се по ръждясалата желязна стълба върху външната стена на сградата, подминавайки изцапаните с курешки гаргойли и статуи на известни личности от империята. Само преди мигове тук бяха разположени войници. Сега те напуснаха местата си, за да обуздават по-неспокойните части от тълпата. Хората хвърляха разни неща и искаха призивите им за милост да бъдат чути.

Чувстваше се слаб от болестта и отдавна беше минал границите на силите си. Въпреки това беше принуден да се катери от страха от онова, което трябваше да бъде сторено. Имаше само едно нещо, което можеше да направи за момчето сега. Това създаваше усещане за неизбежност, което тежеше като олово в стомаха му. Мисълта за това беше бреме.

Нико се беше борил добре. Аш пристигна точно навреме, за да стане свидетел на битката му срещу вълците. През цялото време оглеждаше стадиона, за да му дойде някаква идея как да спаси младия си ученик. Нищо не му беше хрумнало.

Когато противно на всички очаквания Нико успя да спечели одобрението на тълпата, в него се появи някаква надежда. Но сега всичко отново се беше променило и се бе превърнало в поредния кошмар. Очевидно Матриархът беше узнала за смъртта на сина си. Тя искаше да си отмъсти на това момче пред очите на всички. Такава беше скръбта й, че тя жадуваше за насилие. Аш осъзна, че грешката е негова. Той беше предопределил тази съдба за момчето.

Долу, на арената, на върха на кладата бе издигнат стълб. Дори вече бяха вързали Нико за него. Той сякаш не осъзнаваше какво правят с него. Лицето му беше вдигнато към небето. На върха на стълба бяха закачени краищата на три дълги вериги. Жреци воини държаха отпуснато другите им краища с ръце, увити в парцали. Други поливаха дървената клада със земно масло.

Аш знаеше как манианците правят тези неща. Сипваха масло, за да може кладата да се разгори бързо и така жертвата да няма почти никакъв шанс да загуби съзнание от дима. Щяха да го запалят жив и да го извлекат от кладата, когато спре да крещи. Ако моментът се подбереше правилно — а Ку’ос беше място, където това се смяташе за някакъв вид изкуство — жертвата им щеше да бъде още жива, с обгорена и оголена плът. Тогава щяха да го приковат публично. Щяха да оставят Нико да страда в агония и да умре от жалка смърт.

Аш не можеше да позволи това да се случи.

Сякаш в отговор на мислите му около кладата се появиха още мъже в бели роби, носещи незапалени факли. Те се заеха да ги палят, докато войниците край стените се бореха да удържат развълнуваната тълпа.

Аш достигна до края на стената. Известно време остана да лежи върху твърдия парапет. Имаше чувството, че черепът му е хванат в менгеме, и това предизвика вълна на гадене в тялото му.

Раната в крака му се беше отворила отново и той имаше чувството, че силата му изтича на капки от нея, събира се в ботуша му и се процежда навън през кожата. Започна да тършува в един джоб, като движеше само ръката си. Извади торбичката и взе от нея няколко листа дулче. Пъхна ги в устата си и отпусна глава върху бетона за още няколко мига. Зачака болката да утихне.

Откакто Аш се помнеше, хората все повтаряха, че животът е твърде кратък. В някои места дори имаха поговорка за това. Това често го караше да се чуди. От много години насам той самият смяташе, че животът е твърде, твърде дълъг.

Може би просто беше имал повече прераждания от болшинството хора, както биха предположили някои даоистки монаси. Може би играта на живота беше загубила своя блясък за него и той лесно прозираше какво има от другата страна. Защото за Аш това не беше нищо повече от игра, макар и най-реалната от всички — такава, в която печелиш и губиш, страдаш и обичаш, както в никоя друга.

Той знаеше, че за да изживееш живота си съвършено, трябва да го смяташ за игра и просто да се наслаждаваш на преживяното. В края на краищата животът не те отвежда доникъде. Но какво ставаше, когато човек се умори от самата игра?

Онези монаси, които вярваха в такива неща, биха могли да му отговорят. Щяха да намесят отново прераждането. Щяха да кажат, че е време да се издигне над това колело на живота.

Аш не знаеше дали да вярва във всичко това. Как някой би могъл да знае?

Но това, което знаеше сега повече от всякога, беше, че отдавна трябваше да се откаже от тази работа, да отиде в някоя далечна планина, да си построи хижа там и да изживее остатъка от годините си простичко. Това нямаше да му донесе щастие — щастието беше част от играта — но навярно щеше да му донесе покой. И вероятно това беше начинът да спечелиш накрая — като отхвърлиш всичко.

Аш опря буза в хладния бетон и затвори очи. Можеше да зареже всичко сега и никога да не му се наложи да се изправи срещу онова, което го чакаше от този момент насетне.

Момчето се бори добре.

Аш използва пъхнатия си в ножницата меч, за да се изправи несигурно на крака. Олюля се и примигна, за да прочисти очите си. Обърна се към арената, която от тук изглеждаше далечна, почти нереална.

От основата на кладата се вдигаше дим. Около нея стояха жреци воини, които я разпалваха с факлите си. Момчето започна да се мъчи да се освободи.

Аш извади арбалета, който беше взел от Алеас. Внимателно зареди двете стрели, които носеше. Оръжието беше за стрелба отблизо, но стрелите бяха тежки. От тази височина можеше и да свърши работа.

Той отново погледна към Нико. Вдигна арбалета и се прицели високо. Вдиша дълбоко и се съсредоточи в потока въздух в дробовете си. Тялото му бавно се отпусна.

Настъпи моментът, в който той вече не усещаше, че диша, а че е вдишан. След всички тези години това усещане все още му се струваше странно. Тялото му издиша. Той усети как пръстът му натиска спусъка.

Стрелата се стрелна с неуловима за окото бързина. Аш не помръдна, а остана замръзнал в положението, в което беше, докато очите му следяха тъмната стрела, спускаща се по дъга към пясъка на стадиона.

Тя се удари в стълба, точно над главата на Нико. Аш примигна, за да прогони потта, стичаща се в очите му. Сега тя се лееше по главата му като кръв от отворена рана и отнасяше със себе си сълзите му.

Пламъците облизваха мястото под краката на момчето. Около него се носеше дим. Нико се даваше и се опитваше да се освободи.

Аш вдиша отново. Свали арбалета надолу на милиметри. Издиша.

Отпусна тетивата.

Колкото повече дишаше Нико, толкова повече горяха дробовете му. Той се закашля и се помъчи да скъса веригите, които го приковаваха към стълба. Димът замайваше главата му. Голите му стъпала пареха. За момент се озова отново в Бар-Кхос върху горещите керемиди на покрива с Лина зад гърба му, която го увещаваше. Сякаш целият му живот се беше завъртял около тази единствена грешка.

Би постъпил съвсем различно, ако имаше избор.

Сега беше близо до смъртта. Странно как, когато краят е близо, животът става толкова реален. Цветовете имаха нюанси, каквито никога не беше забелязвал, дори жълто-кафявият пясък имаше безкрайно разнообразие от светлини и сенки, които пленяваха очите му. Усещаше миризми, които бяха далеч отвъд приятното или неприятното. Можеше да чуе отделни гласове сред силния шум на тълпата. Дори можеше да различи отделни думи и нотки от смисъла на казаното. Защо не можеше животът да е винаги такъв? Толкова богат и многообразен? Би седял без прекъсване с дни и просто би се наслаждавал на всичко това. Той си помисли, че може би такова е усещането, когато човек се роди.

Тогава колко жалко беше, че хората го губят до самия миг на смъртта си. Това беше нещото, за което толкова говореха даоистите: Разбира се, и учителят му беше разказвал за това — за начина, по който светът утихва, когато и ти самият намериш тишината в себе си, така че най-сетне да можеш да го видиш, да го почувстваш и да осъзнаеш какъв е той наистина. Реален и безкрайно променящ се.

Той чу как нещо се удари в дървото над главата му. Не му обърна внимание.

Вместо това погледна към краката си и видя бездната от пламъци, която се отваряше под него. Топлината се издигаше наоколо като кипяща вода. Щеше да изгори до смърт. Щеше да бъде изяден жив от тези пламъци.

Веднъж беше чул история за времето, когато манианците нахлули в страната Натал. Един монах в град Маруут седнал на улицата пред имението на Върховния жрец, полял се със земно масло и след това се самозапалил в знак на протест срещу престъпленията, които манианците продължавали да извършват срещу неговия народ.

Сега Нико се чудеше как този мъж е успял да направи това. Как е открил такава тишина в себе си?

Горещината ставаше все по-жестока. Той примигна, за да прочисти очите си. Всичко това беше твърде реално. Част от него отказваше да повярва, че то се случва. Това обаче не беше частта, която имаше значение, която се гърчеше от топлината, давеше се от дима, крещеше и се бореше с животинска паника.

Нико се огледа в търсене на нещо, в което да съсредоточи ума си. Жреците воини стояха с горящите факли, очите им бяха скрити зад грозните маски и присвити заради носещия се дим.

Болката в краката му бързо се превръщаше в агония — непоносима агония, която той знаеше, че няма да може да понесе. Сега димът затъмняваше всичко.

Нико наклони глава назад в опит да си поеме въздух. Небето беше синьо, облаците на изток се разкъсваха и бяха озарени от слънчевата светлина. На техния фон и в пролуките сред дима се виждаше как се движи нещо тъмно. Нещо падаше към него.

Той се вгледа в него, хипнотизиран от полета и въртенето му.

Сепна го внезапен удар. Започна да се дави. Погледът му започна да се замъглява, а очите му продължаваха да са втренчени в размазаното слънце или нещо друго, което светеше също толкова ярко. След това дори и то угасна и не остана нищо.