Чуждоземецът

Иншаша

— Уведоми ли учителя Аш за това? — попита го Алеас. Нико изсипа с вилата оборски тор в кофа и поклати глава.

— Не съм го виждал.

— Може би е по-добре да не знае — каза Алеас, застанал също с вила в ръка под лъч слънчева светлина, който нахлуваше през отворената врата на конюшнята, където двамата бяха изпратени от Олсън, отговорника по наказанията в манастира, заради лошото им представяне в почистването на кухнята предишната вечер.

Около тях яслите бяха празни, мулетата и няколкото зела, собственост на манастира, пасяха отвън, по ниските склонове. Задачата на младежите беше да съберат оборския тор, за да бъде използван за горене. Алеас се прозя. И той като Нико беше уморен от предишната нощ, прекарана на открито, в която учениците се бяха редували да стоят на пост.

— Това само ще ги настрои още повече един срещу друг. Учителят ми си е поиграл с теб, Нико, но аз те предупредих, че това може да се случи. Можеше да е и по-лошо.

— Но аз просто разговарях с нея. И то само за миг.

Алеас опъна гърба си и гръбначният му стълб изпука.

— Разбира се, че е така — рече той. — И нека да позная — когато учителят ми ви е хванал просто да разговаряте, ти най-вероятно си стоял близо до нея с провесен език, с очи, вперени в циците й, а оная ти работа е била щръкнала под робата като кутрето ми. Когато става дума за дъщеря му, мъж като Барача… забелязва тези неща.

Алеас повдигна вежди с престорена сериозност, след което се обърна, за да премести купчина фураж с вилата си.

Нико реши да му помогне, като изсипа върху главата му една вила с тор.

— Защо го направи? Сега трябва да се измия!

— Съжалявам. Виновно е кутрето ми.

Младият мъж се намръщи и се захвана да бърше петната по робата си. Хвърли тор по Нико, но той парира нападението с вилата си.

В следващия момент двамата изведнъж започнаха да се дуелират.

Не го правеха сериозно. Беше почти като игра. Завъртяха вилите си, така че да се дуелират с дръжките. В началото се смееха. Но докато се удряха и ръгаха, като ту нападаха, ту отстъпваха, играта се превърна в нещо близко до състезание.

Дори когато използваше вила, Алеас превъзхождаше поне десетократно Нико във фехтовката. Нико обаче импровизираше, тъй като беше свикнал с трудния живот по улиците на Бар-Кхос. Той хвърли буца влажен тор по Алеас и младият манианец се опита да я избегне от страх да не се изцапа още повече. Тъй като Нико очакваше такава реакция, той успя веднага след това да нанесе удар в главата на противника си. Само дето във възбудата си и от непохватност замахна твърде силно и уцели Алеас по устата. Разцепи горната му устна и от раната рукна кръв.

— Съжалявам! — извини се Нико и вдигна ръка.

— Съжаляваш? — Алеас се завъртя, приклекна, оттласна се напред и нанесе стремителен удар с една ръка, който умело уцели главата на Нико отстрани.

Нико се олюля и ушите му зазвънтяха.

Сега Алеас беше този, който вдигна ръка. Той захвърли вилата върху покрития със слама под и се отпусна до нея. Докосна с пръст устната си и киселата му усмивка само увеличи кръвотечението от раната.

— Надявам се да не съм те ударил твърде силно? — попита той и се потупа отстрани по главата.

Нико се строполи на пода, останал без дъх. Прашинки танцуваха в слънчевата светлина помежду им и бавно се спускаха към пода, докато двамата ученици се мъчеха да си поемат дъх.

— Винаги ли са били такива? — попита Нико.

— Кои?

— Учителят Аш и Барача, разбира се.

Алеас засмука долната си устна и остана така известно време.

— По-старите членове на ордена биха ти казали, че са били такива. Аз лично мисля, че положението се е влошило след Машийн. Вината е най-вече в моя учител. Той не обича да го побеждават.

— Аш го е победил? — Изненадата ясно пролича в гласа на Нико.

Представи си Аш с крехкото му телосложение, застаряваща кожа и честите главоболия и след това Барача, когото беше виждал със сабя, поне по време на упражненията, когато ги обучаваше на кали — мъжът беше огромен и бърз.

— Не в този смисъл — каза Алеас, като сви рамене, наклони глава на една страна и изплю кръв. — Аш е имал неблагоразумието да спаси моя учител, когато той не е можел да се спаси.

— Какво? Хайде, разкажи ми повече!

— Настани се удобно. Историята е дълга.

Преди шест години, малко преди Алеас да пристигне тук, за да започне обучението си, по време на мисия Барача се сблъскал с онези неприятности, от които всеки рьошун се страхува най-много — бил заловен.

Барача се бил захванал с отмъщение в Машийн. Или по-точно в планинската местност, носеща същото име, която заобикаля този велик източен град в делтата на река Арап, където придошлите реки от стопените снегове на планинската верига Паш се носят бавни и широки към Мидерес.

Барача бил там, за да убие един крал-слънце — мъж, който твърдял, че е живото превъплъщение на Рас, тяхното слънчево божество, и на когото, колкото и да е невероятно, местните хора били повярвали. Те били набожни и суеверни като всички източни народи, ако не и повече от останалите.

По онези места хората вярвали в едно пророчество — че когато планината падне и смачка Световната змия, свита на кълбо под скалистите недра на планината, от земите на изгряващото слънце ще се появи бог в човешки облик и ще тръгне сред тях, за да възвести нова епоха на просвещение. Дори след подчиняването на местната религия от Манианската империя (която преди няколко десетилетия присъединила Машийн като най-далечната част на източните си територии) вярата в това пророчество продължавала да е широко разпространена сред тамошните хора.

Те не знаели за коя планина става дума. За тях в сърцата на всички планини се таяло зло и трябвало да се отнасят към тях предпазливо. Въпреки това, когато земетресение разтърсило земята толкова продължително и силно, че се сгромолясал цял един връх (сред огромната могила от останки като надгробен камък останала да стърчи само една колона), и когато от изток се появил мъж със златиста кожа със свита от ученици, които го благославяли като божество… хората от Машийн коленичили в краката му и му предложили всичко.

Кралят-слънце властвал в просторен дворец, кацнал на най-високия скат на планината и гледащ към пристанищния град Машийн. Наричали го Облачния град. По това време кралят-слънце вече бил стар и в залеза на живота си, както узнал Барача в първите си седмици на подготовката си в пристанищния град. Изглежда, неговата епоха на просвещение не била променила кой знае колко положението на народа, като се изключат още по-тежките данъци. Някои започнали да се отнасят цинично към своя бог, когото не го било грижа за мъките им и който изисквал от тях данъци като истински тиранин. По онова време кралят-слънце живеел като отшелник и приемал само малцина, на които се доверявал, най-много. Веднъж в годината предлагал на населението своята Най-божествена мъдрост, увековечена в хиляди пергаменти, написани на ръка. Те винаги звучали приповдигнато и заплашително.

Говорело се, че в Облачния град не минава и седмица без някой чиновник или жрец да бъде сварен жив заради предателство. Кралят-слънце бил забранил всички оръжия зад стените на дворцовия комплекс, с изключение на тези в ръцете на хайтиите, Славните девственици — жените телохранители, подбрани още съвсем млади от харема му заради любовта си към него. Той обявил за незаконно носенето на шапки и дрехи с ръкави. Казват, че нощем воят му в дълбините на неговото светилище се чувал чак над морето Мидерес — толкова обезумял бил кралят-слънце.

Барача бил заловен, докато прониквал във вътрешността на светилището, което било като дворец в двореца — отделено от останалата част на Облачния град върху скална издатина и известно като Забраненото светилище. Изглежда, подценил бдителността на хайтиите. Въпреки това бил добре въоръжен и доста хайтии загинали, преди да го победят единствено благодарение на численото си превъзходство и да го проснат в безсъзнание на земята.

Хвърлили го в каменна килия в подземията на Забраненото светилище. Няколко дни го измъчвали в тази тъмница без капка милост. Искали да разберат защо е дошъл да убие техния бог. Барача не им казал нищо. Явно те не знаели за престъпната тайна на краля-слънце — че в пристъп на умопомрачение убил собствения си син, дванайсетгодишно момче, което носело Клеймо. Кралят-слънце се погрижил случилото се да изглежда като загадъчен нещастен случай, но рьошуните знаели, че не е така.

Барача не казал нищо, защото знаел, че ако го направи, това би означавало смърт за него. На петия ден от пленничеството му го отвели в красива, облицована в дърво стая с дантелен параван в далечния й край и привързали с кожени ремъци шията и ръцете му към една от дървените колони, след което разкъсали остатъците от парцаливите му дрехи. Докарали едно от местните диви кучета, потънало в мръсотия, вонящо и побесняло от глад. Ноктите му драскали по лакирания дървен под. Оставили го сам с кучето.

Животното го гледало от другия край на стаята. Навело глава и изръмжало.

Барача знаел, че дивите кучета първо захапват гениталиите на плячката. Внезапно си дал сметка колко уязвим е в голотата си.

Животното запристъпвало тихо към него, душейки с наведена глава. Приближило се дотолкова, че той можел да види изпражненията, полепнали по козината му, сплъстена в кичури, сред които пълзели бели въшки. Кучето спряло на няколко крачки от него и изръмжало с оголени зъби.

Барача изръмжал в отговор.

Когато звярът се хвърлил напред, за да захапе слабините му, той мигновено се озовал на пода на стаята, претърколил се заедно с животното и пръстите му се впили в гърлото на кучето, което го драскало с крака, все едно се опитвало да се изкатери по стръмен склон. Не го пуснал въпреки раните, които то му нанасяло. Изминали няколко дълги, ужасяващи мига, преди кучето да умре в хватката му.

Когато движенията на кучето замрели и зрението на Барача се прояснило, той видял скъсаните ремъци около китките си и раздраната кожа под тях и осъзнал, че някак се е освободил от тях в този миг на върховен ужас. Въпреки че не го наричал така, а миг на страдание.

Иззад дантеления параван прозвучало странно скимтене. Тогава Барача разбрал, че кралят-слънце го наблюдава и че се страхува от рьошуните.

Окървавен и олюляващ се, отново бил заобиколен от хайтиите, които бързо го извели от помещението надолу по стълбището и бил хвърлен пак в дупката в скалата, която била неговата килия. Казали му, че за следващия ден са му приготвили друго куче и че ще се погрижат този път ремъците да бъдат по-здрави.

Дотогава манастирът на Сато вече бил известен за тежкото положение, в което се намирал Барача. Виждащият получил видение насън. Барача бил подложен на продължителни и неописуеми мъчения. Уведомили за това Аш, който по онова време бил на остров Лагос, като изпратили пощенска птица до агента им там. Той побързал да стигне до континента, до Машийн, и оттам до Облачния град, преоблечен като един от многото поклонници, пътуващи към двореца, за да възхваляват своя бог. След няколкодневно разузнаване той измислил план.

В Забраненото светилище се провеждало пиршество за отпразнуването на рождения ден на любимата наложница на краля-слънце. Само на най-доверените му последователи било позволено да присъстват на събитието. В нощта на пиршеството привилегированите гости вечеряли с месо от най-екзотични животни — печени огнени пеперуди и подсладени с мед пясъчни скариди, редки безкрили птици заедно с перата, варени яйца от муала, чудати хапки от риби, които били толкова големи, че не можели да бъдат сготвени в кухните на Забраненото светилище, а вместо това били приготвени на други места в дворцовия комплекс и били доставени с охрана в банкетната зала. Главното блюдо в това пиршество бил шепнещият червей. Създанието било донесено от четирийсет предани слуги и се простирало по цялото протежение на дългата шестнайсет стъпки маса. Било широко колкото бъчва и бяло като личинка, която никога не е виждала дневна светлина в дългия си живот из пукнатините и пещерите дълбоко под земята. Гостите още не били опитали този деликатес, когато самият крал-слънце влязъл в залата, заобиколен от бдителните си хайтии. Настъпила пълна тишина и всички се проснали по очи върху пода.

В началото не забелязали нещото, което стърчало отстрани от огромния червей.

То се появило от големия отвор в плътта на създанието, направен от готвачите, за да запълнят вътрешността му с фина плънка. Но тогава някой изкрещял — не друг, а любовницата на краля-слънце — и всички глави се извърнали, за да видят една ръка, която си пробивала път нагоре, последвана от глава и накрая от цялото тяло на мъж, който се строполил на пода, останал без дъх. Мъжът без затруднение се изправил на крака. Дрехите му били пропити със сварените вътрешности на шепнещия червей. В далечния край на залата блестял кралят-слънце. Тялото му било голо и покрито със злато, дори и косата и клепачите. Непознатият пък нямал никаква украса. Ръцете му били празни.

Той се отправил към краля-слънце и гостите му направили път. Мнозина от тях ахнали, когато видели черната му като въглен кожа. Сякаш световната змия се била завърнала, превъплътена като човек.

Те били толкова зашеметени от появата на това тъмно привидение, че дори хайтиите гледали ужасени приближаващата се фигура, замръзнали по местата си, докато непознатият пристъпил към мястото, където стоял кралят-слънце, и се навел напред, сякаш за да го целуне.

Ножът, появил се сякаш от нищото, за да се опре в гърлото на бога със златиста кожа, най-сетне развалил магията.

— Назад! — извикал Аш и спрял телохранителите още преди да понечат да се притекат на помощ на господаря си.

Изглежда, че те не смятали краля-слънце за непобедим. Наблюдавали острието, опряно в гърлото му и почерняло от мръсотия също като дрехите на мъжа. Наблюдавали лицето на мъжа, белите му очи и зъби.

Аш им заповядал да освободят другаря му и да го доведат при него. Никой не помръднал. Аш повторил думите си, този път на самия крал-слънце. Казал му, че ако го стори, ще пощади живота му.

Не станало ясно дали кралят му повярвал, или не, но се съгласил. С треперещ глас той заповядал на охраната си да му се подчинят.

Дълго време стояли така в очакване Барача да бъде доведен от дупката си. Минало толкова време, че гостите започнали неспокойно да се въртят на местата си, да кашлят и да шепнат помежду си. От кожата на краля-слънце се разнесла воня на страх и пот. Ситуацията можела да заприлича на фарс, ако не били хайтиите, обкръжили Аш. Кръвта им се била разгорещила, а търпението им се изчерпвало. Аш осъзнавал, че въпреки опасността, на която бил изложен техният бог, всеки миг някоя от тях щяла да се нахвърли върху него.

Вратите се разтворили с трясък. Аш едва успял да познае Барача, когато го довлекли в залата. Що се касае до Барача, когато погледнал с единственото си здраво око и видял чуждоземеца да стои насред помещението, той си помислил, че Аш е дошъл да довърши отмъщението и след това да умре заедно с него. След като убиели краля-слънце, за тях нямало спасение.

— Сега ми кажи — заповядал Аш на бога — кой си ти в действителност. Бих искал да го чуя.

Кралят-слънце всеки миг щял да рухне. Аш никога не бил виждал човек да се поти толкова ужасно. Потта направо се леела от него. Около голите му ходила се образувала локва.

При първото порязване с ножа кралят-слънце уплашено изпсувал и започнал да бръщолеви.

Казал на всички кой е всъщност. Казал им, че се е родил в клан на скитници, долнопробни измамници, банда, която изкарвала прехраната си чрез дребни измами. Разказал несвързано как чули за сгромолясалата се планина и как той си припомнил древното пророчество и в същия миг в главата му се оформила завършената идея да се престори на бог, а останалите измамници от клана му да влязат в ролите на първите му ученици. Гласът му се снижил до едва доловим шепот и той признал за убийствата и предателствата, които извършил през следващите години. След като историята му била приета, той вече не можел да се довери на съучастниците си и започнал да ги отстранява по един или друг начин, докато накрая не останал само той.

— Моля те — замолил се той. — Божията ръка наистина ме доведе тук. Кой иначе би могъл да постигне нещо такова? Питам те кой би могъл да го направи, без в него да има божествена искра? Ако не съм бог, то тогава знай поне, че съм посредникът, който бог е избрал, за да общува с този пропаднал свят.

— Тогава върви при своя бог — казал Аш и се отдръпнал встрани от него.

Тълпата не се опитала да спре стария рьошун. Вместо това хората се обърнали към голия позлатен мъж, който треперел пред тях.

Нахвърлили се върху него, както дивите зверове се нахвърлят върху плячката си.

— И си научил всичко това от Барача и Аш — тези толкова разговорливи хора? — попита Нико и присви очи към слънчевата светлина, проникваща в обора.

— Е, признавам, че малко поукрасих на неясните места. Чувал съм и другите версии. Но важното е, че учителят ми не бил благодарен на Аш за намесата. Не, той сметнал това за обида и оттогава не пропуска възможност да се противопостави на Аш или да направи някоя забележка по негов адрес, така че другите да я чуят. Иска да си разчисти сметките с него, за да докаже, че в крайна сметка не е вторият най-добър след него.

— Но ти мислиш, че Аш би спечелил.

— Разбира се, че той ще спечели. Не ме ли слушаше досега?

— Да, като изключим моментите, които си поукрасил.

Докато говореха, Алеас взе да рови в робата си, извади два сушени прийна и подхвърли единия на Нико.

— Ще ти кажа следното — рече той. — Помисли си за сто отмъщения, извършени от този орден. Деветдесет и девет от тях са заради убийствата на търговци и нещастни влюбени. Те не са за Аш. Рьошуните тук имат име за него. Наричат го „иншаша“. Това означава „убиец на крале“.

Нико захапа сушения плод и усети острия му, опушен вкус върху езика си. Преглътна и се замисли над всичко, което беше чул.

— А как наричат Барача? — попита той.

Преди Алеас да успее да отговори, върху тях падна сянка. На вратата с ръце на кръста стоеше Олсън.

— Какво става тук? — възмути се той и погледна към двамата ученици, които се излежаваха на пода и похапваха крадени плодове.

Присви очи, когато забеляза окървавената устна на Алеас.

— На всичкото отгоре сте се били! — възкликна той.

Робата му изшумоля, когато се отправи към тях, хвана ги за ушите и силно ги издърпа.

— Ставайте! Ставайте! — скара им се той и ги изправи на крака.

Болката беше толкова силна, че погледът на Нико се замъгли. Въпреки това той откри, че едва сдържа смеха си пред абсурдността на това наказание, запазено за малките момчета.

— Как наричат Барача? — изсъска той, полуприведен под стегнатата хватка на пръстите на Олсън.

Алеас също се закашля, за да прикрие смеха си. Сви рамене, доколкото му беше възможно.

— Алхази — отвърна той.

— Какво става тук? — изрева един глас от другия край на площада, когато Олсън ги извлече от конюшнята.

Барача прекъсна тренировката си с огромен широк меч.

Двамата млади мъже се изправиха, когато Олсън ги пусна.

— Хванах ги да ядат крадена храна. Освен това очевидно се бяха били помежду си.

— Алеас? — обърна се алхази към своя ученик. — Започнал си да се биеш в мръсотията като малко дете?

— Изобщо не е така — отвърна Алеас, докато бършеше кръвта от брадичката си и преглъщаше остатъка от плода, който беше пъхнал в устата си. — Просто упражнявахме уменията си с къси тояги. Опасявам се, че бях малко бавен в защитата си.

— Упражнявали сте се?

Едрият мъж повдигна брадичката на Алеас и огледа раната му, след което недоволно го пусна.

— Казах ти да стоиш далече от този. Сега разбираш защо. Обучаваш се да станеш рьошун. Ние не уреждаме различията си като улични псета. Ако имате проблем един с друг, то ние ще го решим по подходящия начин.

Алеас и Нико размениха изпълнени с мрачно предчувствие погледи.

— Но ние нямаме проблем — предпазливо възрази Алеас.

— Какво? Устата ти е разкървавена, момче.

— Да. И това не беше нищо повече от случайност.

— Това е обида!

— Учителю, не се чувствам обиден — настоя Алеас. — Това беше просто съревнование.

— Мълчи, Алеас.

Алеас сведе мрачно поглед към земята и запази самообладание.

— Трябва да уредим това — повтори Барача и размени поглед с Олсън. — И двамата ме чуйте — ще го направим по старомодния начин, нали ме разбирате?

О, не — помисли си Нико, на когото никак не му хареса как прозвуча това.

— Чудесна идея — каза Олсън с блясък в очите. — Ще донеса каквото им е нужно.

И той побърза да се отправи към северното крило.

— Какво ни е нужно? — попита Нико, без да се обръща към някого конкретно.

— Ще ходим за риба — отвърна с въздишка Алеас, без да вдига поглед от земята.

За риба?, зачуди се Нико, но знаеше, че е по-добре да не разпитва повече. Кимна и се запита с нарастваща паника какво ли ужасяващо изпитание се крие зад тези невинни думи.