Чуждоземецът

Райският град

Беше почти три следобед според часовника, поставен на розовата фасада на местния маниански храм. Нико и Аш се хранеха в ресторант в една странична уличка, седнали на високи столове до отвор в стената, откъдето се взимаха по ръчките и през който се виждаха потни готвачи, работещи в малката запарена кухня. Ядяха мълчаливо и бодяха настървено юфката в пикантен сос, докато наблюдаваха хората, бързащи под ситния дъжд, който падаше от ниското небе, а от ъглите на платнената тента над главите им капеше вода. Аш продължаваше да е нащрек, въпреки че очевидно беше изморен. Нико вече го познаваше достатъчно добре. Виждаше как възрастният мъж наблюдава хората наоколо с периферното си зрение, без съмнение търсейки знаци, че ги следят. Дори да беше забелязал нещо, той не го сподели.

Храмът от отсрещната страна на улицата привлече вниманието на Нико. Причината не беше само в хората, които влизаха и излизаха от него, но и в самата конструкция на сградата. Тя не приличаше на никой друг храм, който беше виждал някога. Изглеждаше като каменен шип, стърчащ сред обкръжението от ниски сгради в квартала — умалена версия на небесните кули, разположени в други части на града. Отново се зачуди как стоманата и течният камък могат да бъдат използвани така, че да се получи нещо толкова високо и тънко.

Малкото, което знаеше за религията на Ман, се свеждаше до историите за човешки жертвоприношения от жреците на ордена и за покварата на техните последователи. Сега, когато седеше тук, на ъгъла на улица в самото сърце на империята, тези истории му се струваха измислени и глупави.

— Седя си тук, ям юфка в самия Ку’ос — тихо и замислено каза той — и осъзнавам, че не знам съвсем нищо за тези хора, като изключим това, че са мои врагове и трябва да се страхувам от тях, защото съм мерсиянец.

— Познаваш Алеас — отбеляза Аш.

— Така е, но той обича да говори за миналото си точно толкова, колкото и ти.

Аш дъвчеше бавно, след което преглътна.

— Те са просто хора — рече той, — като се изключи това, че са станали прекалено крайни, и затова донякъде може да се каже, че духът им боледува. — Аш засмука парче юфка, погледна през рамо към храма и добави с пълна уста: — Ако познаваше жреците им, щеше да се боиш повече от тях.

Нико се замисли над думите му.

— Чудя се — подзе той — дали щяхме да воюваме по-малко помежду си, ако не бяха всички тези различни религии.

— Може би. Но помисли над това — наистина ли допускаш, че щяхме да воюваме по-малко помежду си, ако всички споделяхме една и съща вяра или ако не вярвахме в нищо? — Аш поклати глава странно тъжно. — Това е пътят ни в този свят, Нико — да се преструваме, че вярата ни е всичко за нас. Но войните рядко се водят заради вярата. Те се водят за земя и за плячка, за престиж и от глупост. Ако има разлика в религиите на два враждуващи народа, така още по-добре се прикриват онези неща, които може би са общи за тях. Само че истинската вяра рядко има някакво значение. Въпреки външните различия манианците не са различни. Истинската им вяра е властта. В сърцата си те искат да властват над всичко.

От другата страна на улицата часовникът на храма отмери поредния час. Един жрец се появи на високия балкон на кулата и през биволския мях призова хората отдолу. Подобни възгласи прозвучаха в целия квартал и Нико стана свидетел на една от най-странните гледки. Хората по улиците преустановиха заниманията си, коленичиха едновременно и вдигнаха лице и ръце към далечния Храм на шепотите, докато дъждът продължаваше да се сипе върху тях.

Нико усети, че някой го дърпа за ръката, и беше принуден да коленичи от Аш, който стори същото. Когато се огледа наоколо, той забеляза, че не е единственият, забавил се да коленичи пред Ман, нито пък беше единственият, който не изглеждаше особено доволен от това.

— Ежедневният призив — обясни Аш с нотка на презрение в гласа, след което вдигна ръце във въздуха, излагайки ги на дъжда, а ръкавите на плаща му се спуснаха до лактите.

Нико неохотно последва примера му, чувстваше се глупаво, че го прави.

В шест часа те хванаха трамвай — голям вагон, теглен от впряг от дванайсет зела, от чиято запотена козина на бели и черни ивици се надигаше пара. Върху табелката на вратата му пишеше „Град Парадизио“.

Аш пъхна половин марвел в процепа на турникета на трамвая и се качи. Зад него Нико направи същото. Нямаше останали свободни седалки. Нико последва примера на Аш и се хвана за лавицата за багаж, която минаваше по цялото протежение на трамвая. Лавицата беше натъпкана с чували зеленчуци, топове платове, имаше дори кафез с пилета, които наблюдаваха Нико с малките си стъклени очи. Двамата с Аш стояха изправени и се олюляваха напред-назад, докато трамваят си пробиваше път през натовареното движение рано привечер. Мечовете им бяха скрити под плащовете. Вагонът беше тих, единственият шум беше постоянното трополене на дъжда върху прозорците и покрива.

— Никой не разговаря с никого — прошепна Нико. — Дори не се поглеждат един друг.

На устните на учителя Аш се появи лека усмивка.

Вагонът постепенно се изпразваше, докато трамваят спираше на спирките. Накрая се освободиха няколко места и Аш и Нико се настаниха удобно. Старият чуждоземец затвори очи.

Нико видя, че челото му се сбърчи от болка. Аш притисна с треперещи пръсти слепоочието си, сякаш за да облекчи внезапно появилия се там натиск. Сетне взе едно от листата си и го сложи в устата си.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Нико.

— Това място не ми действа никак добре, Нико — отвърна Аш с уморен глас, без да отваря очи. — Събуди ме, когато стигнем последната спирка.

След тези думи той се уви по-плътно в мокрия плащ и застина неподвижно.

Остров Ку’ос имаше четири залива с пристанища между „пръстите“ и „палеца“, известни като „Петте града“. Първото пристанище беше заливът, образуван между издатината, позната като „палеца“, и така наречения „показалец“ на острова.

Град Парадизио беше най-големият квартал на развлеченията в Ку’ос и заемаше повечето от територията на „палеца“ на острова — Първия град. Главната му улица минаваше по брега и гледаше към Първото пристанище и източните докове, където беше стаята на Нико и Аш. Когато прекосяваха квартала, и двамата видяха гората от небесни кули, която заобикаляше Шей Мади — най-новия и най-големия колизей на острова. Стените му се издигаха като малък хълм над предградията около него. Там трамваят спря за последно в сянката на огромния стадион.

Докато слизаха под ръмящия дъжд заедно с останалите пътници, Нико се втренчи със зяпнала уста в извисяващата се грамада от арки и колони. Трамваят потегли. Зеловете бяха уморени, но тъй като товарът беше по-малък, набраха скорост, бързайки да се приберат у дома. Беше изминал почти час, ако часовникът пред очите им беше верен. Поеха с бързи крачки, скрити под големите качулки на плащовете си.

По улиците на Парадизио, отиващи към стадиона, вървяха тълпи гуляйджии. Тъй като се движеха срещу потока от възбудени хора, Аш и Нико напредваха по-бавно. Накрая спряха в една тиха пряка. Вече се смрачаваше. Появи се мъж върху потракващи кокили, който палеше уличните лампи по пътя си.

— Газови лампи — обясни Аш в мига, в който Нико отвори уста да попита какво е това. — Градът е построен върху резервоар от газ. На някои места той излиза на повърхността и хората го използват.

Нико се опита да си представи онова, което старецът може би има предвид.

— Помисли си за газовете — отново го изпревари Аш, — които излизат от задницата на свиня. Можеш да бутилираш тази смрад или да я насочиш в определена посока, и тя ще гори, когато имаш нужда от нея.

— Бутилират газ, излизащ от задниците на свини?

— Не, Нико. Просто ти давам пример. Но принципът е същият.

— Чудех се защо Ку’ос смърди толкова ужасно.

Аш го изгледа. Възрастният мъж издаде долната си устна напред, после бавно я прибра.

Група жени, бъбрещи помежду си на език, който звучеше като търговски, макар и с изкривени и удължени гласни, се разминаха с Нико и Аш на улицата и влязоха в обществената баня, срещу която бяха застанали двамата мъже. До банята беше окачена една табела, която привлече погледа на Нико. На нея беше изрисувано нещо, наподобяващо Клеймото на рьошуните.

Аш не му обърна внимание. Последваха жените в банята.

Вътре Аш пусна монети в един процеп и получи две чисти кърпи, след което продължиха навътре във влажния въздух на съблекалнята. Там имаше само няколко мъже и жени, които разговаряха под слабото осветление на лампите, окачени на тавана.

По нареждане на Аш Нико влезе в една празна кабинка. Той зачака вътре сам, а Аш се отдалечи. Нико се заслуша в разговорите отвън. Сториха му се безинтересни, а и не разбираше особено смисъла им.

Внезапен звук над главата му го накара да вдигне очи. Беше Аш, който примигваше към него през отвора, образувал се на мястото на отместената дървена плоча. Аш му подаде ръка, Нико я хвана и беше издърпан в тъмното прашно таванско помещение.

— Тези сгради имат общи тавани — прошепна Аш в ухото му. — Можем да стигнем до нашия агент от тук, без да ни видят да влизаме в самата сграда. Тя със сигурност е наблюдавана.

— Наблюдавана? — беззвучно размърда устни Нико.

Аш го поведе през мрака, като стъпваше внимателно по покривните греди, а не по крехките плочи. Протегна напред меча си в ножницата, за да запази равновесие. Нико потисна кихавица й се съсредоточи върху собствените си стъпки. Лесно можеше да си представи как пада от гредата и през тавана се стоварва в скута на някой нещастен къпещ се.

След известно време Аш спря. Размърда друга плоча и я отмести настрани. Пъхна глава в отвора, за да провери какво има отдолу. Останал удовлетворен, той се спусна през него. Нико го последва също толкова умело.

Намираха се в малък кабинет и мокрите им гърбове се топлеха от огъня от купчина въглени, който беше единственият източник на светлина в стаята. В дълбок стол с кожена тапицерия седеше жена с отворена книга в скута. Но не книгата, нито потъналата й в сянка фигура направиха впечатление на Нико, а големият пистолет, който държеше в ръката си, насочен, без да трепва, към гърдите на Аш.

За момент всичко в стаята беше застинало неподвижно, като се изключат сенките, потрепващи по стените, простите дървени мебели и окачените тук-там скици в рамки. Един часовник отброяваше секундите. В камината лумна искра. Нико потръпна. Жената вдигна свободната си ръка и внимателно допря показалеца си до устните.

Остави пистолета на масата до стола си. След това сложи там и книгата. Надигна се бавно и пристъпи към камината, след което направи знак на Аш да се приближи.

Нико го последва и забеляза Клеймото, което висеше на шията на младата жена, когато тя приклекна и зачака. Докато я наблюдаваше, тя посочи камината. Аш остави меча си и коленичи на пода. Подпря се на ръце и надникна, доколкото можеше, в осветения от пламъци комин. След това кимна, взе меча си и се изправи заедно с жената.

Тя отново направи знак. Нико хвърли поглед назад към камината, след което последва жената и Аш.

Подминаха кухненската част по къс неосветен коридор и влязоха в нужника. Пространството беше тясно. Тримата едва се събраха вътре и когато жената затвори плъзгащата се врата след себе си, Нико се озова в пълен мрак.

Пламна клечка кибрит, която се насочи към стената и запали фитила, потопен в купичка с масло, поставена в опушена ниша. Когато пламъкът се разрасна, от маслото бавно се разнесе уханието на орлови нокти. То донякъде притъпи вонята на мястото.

Сега отново можеха да се виждат. Жената завъртя крана в другата ниша в стената, която приличаше на умивалник. Стаята се изпълни със звука на течаща вода.

— Загазихме — каза жената с нисък дрезгав глас и заобиколи Аш, за да седне на нужника и да им осигури повече пространство.

Фитилът се разгоря. Между тях се разля светлина.

Нико погледна надолу към лицето, което толкова често бе сънувал.

— Сересе — промълви той.

Младата жена допря пръст към устните си.

— Тук не сте в безопасност — прошепна тя на Аш. — Дори в момента ни наблюдават.

— Добре изглеждаш — отвърна Аш, без да обръща внимание на загрижеността й.

Нико си помисли, че тя наистина изглежда добре. Косата й се спускаше на плитки, тялото й беше обвито в кафява кожа.

— Е, ти пък определено не изглеждаш добре — каза тя на Аш. — Какво си сторил със себе си? Изглеждаш ужасно.

— Благодаря ти. Сега ми кажи — от колко време подслушват?

Сересе сви рамене.

— Открих подслушвателното устройство в комина още когато се върнах в града. Бяха оставили отпечатък от пръст, видях го, защото бях почистила, преди да тръгна. — Тя разтърси глава. — Моля те, изслушай ме. Точно в момента това не е чак такъв проблем. Снощи баща ми претърси околността. Знаеш колко предпазлив е той. Има регулатори, които наблюдават агентството от всички страни.

— Значи Барача е успял да стигне до града?

— Да, но ти не ме слушаш. Баща ми ми изпрати бележка, вместо да ме посети. Искаше веднага да напусна това място. Аз обаче сметнах, че е най-добре да остана, докато пристигнете вие. Той смята, че регулаторите наблюдават и банята, както и тази къща. Трябва някак си да са научили за входа оттам. Сигурно са ви видели да влизате.

Нико стрелна с поглед стареца.

Милостива Ерес! — помисли си той. — Сигурно знаят, че сме тук.

Аш обмисли новините. Поглади с палец ножницата на меча си.

В настъпилата тишина Сересе вдигна поглед към Нико и се опита да му се усмихне.

И тя е уплашена — осъзна той, доволен, че не е единствен. Докато я гледаше, за миг си припомни кратката им среща в пералнята на Сато, разчорлената й от парата коса, учтивостта, с която беше разговаряла с него. Не можеше да свърже онази млада жена с тази, която стоеше сега пред него.

— Срещата — баща ти спомена ли за нея? — попита Аш.

— Да. Каза, че ще се срещнете утре, както сте се уговорили.

— Добре. Тогава си тръгваме.

— Разбира се — рече Нико. — Просто ще си излезем небрежно от тук и те ще ни помахат за сбогом. Не виждам нищо лошо в този план. Съвсем нищо.

— Ще си тръгнем от банята тогава, когато си тръгват и другите. Така поне на съгледвачите ще им е по-трудно. Това е най-доброто, което можем да направим.

Сересе кимна. Тя се изправи и се промуши в коридора. Обвитият й в кожа гръб се притисна в Нико. Двамата с Аш я последваха, след като тя взе вече приготвена платнена раница и наметна тъмночервен плащ.

Събраха се в кабинета. Аш дръзна да надникне през процеп в един от капаците на прозорците. Нико пое инициативата и издърпа стола с кожена тапицерия под отвора в тавана, след което се изтегли нагоре. Протегна ръка на Сересе. Тя обаче я пренебрегна и вместо това му подхвърли раницата си, преди да се качи. Аш беше последен. Той върна плочата на мястото й.

Когато се спуснаха в празната кабинка, съблекалнята беше празна. В продължение на няколко минути седяха един до друг на дървената пейка и чакаха. Нико усещаше топлината на крака на Сересе, притиснат до неговия. Направи всичко възможно да не му обръща внимание.

Аш вдигна ръце към челото си и започна да масажира слепоочията си.

— Успя ли да получиш някаква информация за храма? — попита той, сякаш за да разсее мислите си от болката.

— Наблюдавах околността в продължение на няколко дни — прошепна тя. — Казах на Басо и на останалите какво съм видяла. Няма как да бъде направено.

— Басо успя.

— Да — изсъска тя. — И колко далеч стигна?

Аш не отговори нищо.

— Дори не знаем дали Киркус е все още вътре.

— Виждащият смяташе, че е така, преди да тръгнем. Можем само да предполагаме, че Киркус е останал там.

Замълчаха, когато един от къпещите се влезе в стаята, като си подсвиркваше силно. Последваха го още хора, които спореха в кой бордей да отидат след това. Аш се наведе и надникна под вратата на кабинката.

— Чуйте ме — тихо каза той. — Ще излезем заедно с тях. Ако отвън ни нападнат, и двамата трябва да бягате. Аз ще направя всичко възможно да ги задържа. Нико знае къде да отиде.

— Така ли?

— В хосталиото, Нико. Отидете на източното пристанище и там всеки може да ви покаже как да стигнете до него.

Изчакаха няколко мига. Аш кимна, те сложиха качулките си, напуснаха кабинката и последваха групата мъже на улицата. Полумракът се беше превърнал в нощ. Вече не валеше. Завиха в посока, обратна на онази, в която поеха мъжете, и започнаха да се отдалечават.

Нико усещаше как ги наблюдават скрити очи, макар че не можеше да е сигурен дали причината е, че очаква това да е така, или някаква вътрешно чувство. Сересе забърбори. Може би това беше нейният начин да овладее нервите си, а може би беше тактика, за да не се набиват толкова на очи. Думите й звучаха странно в тъмната улица и в зловещата, потискаща атмосфера, дължаща се на факта, че са следени.

— Името ти е Нико — каза му тя.

— Да. Успя да си спомниш.

— Означава „прозорлив“ на стария език, нали?

Нико преглътна сухотата в устата си и огледа внимателно потъналия в сенки вход вляво от тях. Кимна.

— Така си и мислех. А такъв ли си?

— Какъв?

Нико можеше да се закълне, че точно в този момент видя една сянка да помръдва.

— Прозорлив. Усещаш ли нещата, можеш ли да виждаш какви са мотивите на хората?

— Майка ми ме учеше да вярвам, че е така.

— Значи тогава и тя в някаква степен е прозорлива.

— Не и когато се отнася за мъже — промърмори той.

Нико продължи да наблюдава изпод качулката на плаща си. Не виждаше нищо необичайно и въпреки това беше сигурен, че те са там някъде. С усилие превъзмогна желанието си да погледне назад към улицата. Аш сякаш усети вътрешната му борба.

— Не поглеждай назад — изсъска той. — Продължавай да говориш.

Нико се опита да си припомни разговора им.

— Веднъж един гледач на език ми каза, че мога да чета твърде лесно мислите на хората и така ги карам да се чувстват неудобно. Ето защо през живота си ще имам твърде малко приятели.

— Гледач на език?

— Да. Нали се сещаш — изплезваш си езика и той предрича съдбата ти.

— Живях в Минос до деветгодишна възраст, но не си спомням някога да съм виждала гледачи на език.

— Може би те са по-популярни в Кхос.

— Или може би ти обичаш да разказваш истории и си си измислил всичко това.

Нико видя закачливата усмивка на лицето й. Откри, че в този миг не може да откъсне поглед от нея.

В манастира, когато за пръв път беше видял това момиче, той беше заподозрял, че привличането му към него не се дължи на нищо друго, освен на продължителното му откъсване от противоположния пол. Сега разбираше, че е нещо повече от това. Тя го запленяваше по всички възможни начини.

Откъм една от локвите зад тях се чу плясък.

— Следят ни — обади се Аш.

Нико се напрегна. Потисна желанието си да побегне. Сересе започна да си тананика нещо под нос. Звучеше като детска песничка, която Нико беше чувал като малък.

— Хвани ръката ми — нареди му Аш.

— Защо? — попита Нико.

— Защото едва виждам.

Аш не изчака отговора на Нико — той взе ръката му и я сложи върху лакътя си. Старецът беше присвил очи, сякаш гледаше към ярка светлина.

Вдясно от тях се чу тракането на теглен от зелове трамвай, който хвърляше бледа светлина върху улицата. Вагонът беше пълен и тук-там през прозорците надничаха безизразни лица, потънали в своите собствени светове… Когато трамваят отмина, зад него се появиха две обвити в плащове фигури, които вървяха направо, за да пресекат пътя им.

— Какво? — сопна се Аш, усещайки как ръката на Нико го стиска по-здраво.

— Още двама, пред нас.

— Смени посоката — изръмжа старецът.

Нико ги поведе към една пряка. Сересе беше млъкнала. Аш развърза плаща си и извади ножницата си. Нико стори същото, като сам се учуди на себе си, докато го правеше. Цялото му тяло трепереше. Той си спомни да се съсредоточи върху дишането си.

Пряката минаваше покрай широка сграда от мрамор, чиято внушителна фасада беше украсена с гаргойли, застинали в гротескови пози. От ярко осветените прозорци долиташе музика — някакъв вид опера, доста подобна на онази, която Нико беше чувал в Кхос. На фона на звука се чуваше едва доловимото тропане на подкованите с желязо ботуши зад гърба им. Нико хвърли поглед през рамо. След тях вървяха петима души.

— Учителю — изсъска Нико, когато отпред на десетина крачки от тях се появиха още фигури, — регулатори.

В нощния въздух се разнесе свистене на стомана. Проблеснаха остриета.

— Спрете! — нареди им един глас. — Всички вие сте арестувани.

— Продължавайте да вървите — просъска Аш, като отметна плаща от раменете си, и те продължиха да вървят към регулаторите, докато онези зад тях скъсяваха разстоянието. — Ще се наложи и двамата да се биете. Спомнете си за дишането и открие ли ви се възможност, бягайте. Ясно ли е?

Според Нико това не беше никакъв план. Той сграбчи обвитата в кожа дръжка на меча си, за да придобие поне някаква увереност, готов да го изтегли, както бе обучен. Нищо от случващото се не му изглеждаше реално.

Една от фигурите вдигна нещо над главата си — пистолет.

— Спрете! — отново извика мъжът.

— Колко близо са? — попита Аш.

— На шест крачки.

Нико подскочи, когато нещо избухна до главата му. Пред него мъжът с пистолета извика и се строполи на земята по гръб.

Сересе захвърли димящия си пистолет и без да забавя крачка, извади дълъг ловен нож. Нико спря, възхитен от вида й, и тогава и Аш се впусна в действие.

С едно-единствено плавно движение Аш изтегли меча си, приклекна, изпънал крак назад, и прокара острието през корема на един от мъжете. Продължавайки същото движение, той отрази насочения надолу удар на друг регулатор, завъртя меча си и на свой ред нанесе промушващ удар.

Нико пропусна онова, което се случи после. Той самият вече беше в разгара на битката. Отбягна един съсичащ удар, както безброй пъти го бяха обучавали да прави, и усети хладния полъх на острието, което премина покрай лицето му.

Това е истинско — напомни му съзнанието му. — Тези мъже се опитват да те убият.

Тялото му се задейства само. Той извади меча си и при следващата крачка направи мушкащ удар напред. Усети съпротива и в следващия момент всичко приключи — едно лице на сантиметри от неговото се изкриви в гримаса и мъжът, човешкото същество, беше пронизан от острието му. Регулаторът се съпротивляваше. Нико можеше да усети движенията му през дръжката на меча си. Готов беше да пусне отвратен оръжието си, ако внезапно не беше усетил как дръжката олеква, когато мъжът се отдръпна от острието, изпъшка сякаш с облекчение и седна на земята.

Нико се отдръпна от него.

Усети как нечии ръце се вкопчиха във врата му и го дръпнаха назад и надолу. Мечът беше избит от ръката му. Удари се в паветата и бе налегнат от тежест. Усети върху лицето си вонящия дъх на мъжа, докато някой друг го държеше за краката. Сересе беше съборена на земята до него. Тя изруга и започна да се бори.

Нико дръпна силно главата си и я освободи. Вдигна я и видя Аш.

Чуждоземецът беше все още на крака, танцуваше и сечеше сред групата обвити в наметала мъже. Нико го наблюдаваше със страхопочитание. Регулаторите, притиснали го към земята, също гледаха рьошуна. За момент изглеждаше, че старецът не може да бъде спрян. Движенията му бяха толкова бързи, че противниците му не можеха да реагират на тях. Действията му сякаш предугаждаха всичко, случващо се около него.

Но регулаторите бяха твърде много, а Аш едва виждаше. Един от ударите му пропусна и той получи порязване по лявата ръка. Замахването беше толкова силно, че щеше да отнесе целия му крайник, ако старецът някак си не се беше усетил да отскочи навреме. Изсумтя от болка и замахна, за да се защити. От внезапно зейналата дупка в ръкава му потече нещо тъмно.

— Бягайте! — извика старият чуждоземец, без да знае, че и Нико, и Сересе са повалени на земята.

Още един меч уцели Аш. Тъпата страна на острието го удари отстрани по главата. Аш се олюля, блъсна се в стената, изръмжа и замахна с меча си. Регулаторите отскочиха назад, извън обсега му.

Един от тях извади пистолет. Той внимателно се прицели в капачката на коляното на Аш.

— Учителю Аш! — изкрещя Нико и се опита да се отскубне, докато регулаторът се прицели и дръпна спусъка.

Имаше съвсем малко забавяне, преди зарядът от черен барут да се възпламени, след което се случи нещо напълно неочаквано.

На сцената нахлу огромен мъж. С един-единствен замах той отряза горната част на черепа на стрелеца и тя увисна на скалпа над бузата му. Оръжието произведе изстрел, въпреки че мъжът се строполи на земята. Куршумът излетя нагоре. Великанът се втурна към мъжете, който държаха Нико и Сересе.

Беше Барача и зад него с блеснали от ярост очи се появи Алеас. Барача сякаш цепеше дървета с огромния си меч, размахваше го и сечеше. Алеас го следваше, като пазеше гърба на учителя си и мушкаше и режеше наляво и надясно. Аш се впусна в атака.

Все още скован от шока, Нико продължаваше да лежи по гръб и да наблюдава как тримата рьошуни съсичат противниците си в мрачно и безразлично мълчание като мъже, тръгнали на лов.

За няколко мига всички регулатори бяха повалени.

От вътрешността на сградата на операта гръмнаха аплодисменти. Оперното представление наближаваше своя край.

Нико отново трепереше. Стомахът му се надигна, когато погледна към телата, кървящи по паважа, и той усети гадене от острата миризма. Някъде там беше и мъжът, когото той беше повалил. Дори не можеше да каже кой точно е той.

Чу, че някой се дави, и се обърна, за да види как Сересе повръща до стената. Това го изненада.

Аш почистваше острието си в наметалото на един от убитите. Барача дишаше тежко. Той погледна към дъщеря си с видимо облекчение. Около тях върху влажните павета повалените мъже кашляха, хриптяха и се опитваха да се движат.

— Хубава каша стана — каза мъжът алхази на Аш. — Ние също наблюдавахме къщата. Опасявах се, че това може да се случи, когато пристигнахте. Не вземаш необходимите предпазни мерки, старче.

Аш прибра меча си в ножницата с решително движение.

— И аз се радвам да те видя, Барача.

В далечината прозвуча пронизително изсвирване.

— Може би трябва да оставим разговорите за по-късно? — намеси се Алеас.

Нико вдигна падналия си меч. Бяха му нужни няколко опита, за да го хване. Видя, че по ръцете си има кръв, и избърса длани в туниката си. Кръвта обаче не се махаше. Опита се да прибере меча в ножницата, но не успя.

Аш сложи ръка на рамото му.

— Просто дишай — каза възрастният мъж.

— Да, учителю — отвърна Нико и плъзна острието в ножницата.

— Тогава до утре — обърна се Аш към Барача.

— Да. До утре. И се увери, че си взел нужните предпазни мерки.

Аш тихо даде указания на Нико да ги води.

По пътя на връщане раната на Аш кървеше обилно. Двамата с Нико се опитаха да спрат кръвта, но тя продължаваше да се стича надолу по ръката на рьошуна и да капе от пръстите му. Аш отказа да вземат трамвай до хосталиото, защото реши, че ще се набива на очи твърде много. Той притискаше парче плат от туниката си върху раната по целия път обратно и не каза нищо на Нико, когато парцалът и пръстите му започнаха да проблясват от стичащата се кръв. По настояване на младия мъж на два пъти спираха край по-дълбоки локви. Аш се опита, доколкото може, да измие кръвта от ръцете си.

— Зрението ти възвърна ли се? — попита Нико и разтърси ръце, за да ги изсуши.

— Да. Погледът ми се прояснява.

— Не разбирам. Какво ти има?

— Нищо ми няма, вече ти казах. Страдам от главоболие. Когато то е прекалено силно, понякога ми е трудно да виждам.

Нико не настоя повече. Не искаше да го прави сега, когато учителят му изпитваше болка.

Когато почти час по-късно най-сетне се върнаха в хосталиото, и двамата бяха много изтощени. Без затруднения минаха покрай дремещия служител на нощна смяна и изкачиха четирите етажа, без да мислят за нищо друго, освен да се строполят в леглата си.

Заключиха вратата на тъмната си стая с четвърт марвел от купчината монети, които Аш беше оставил в легена. Пъхнаха още четвърт в процепа под газовата лампа и я запалиха с клечка кибрит. Още две монети бяха нужни, за да разгънат леглата си.

Преди да заспят обаче, трябваше да се погрижат за раната на Аш. Нико използва още четвърт марвел, за да завърти крана на чешмата и да напълни легена с вода. Останалите монети все още лежаха на дъното му. През това време Аш взе аптечката и започна да рови в малката чантичка за стерилизирани превръзки, шишенце спирт, игла и конец.

Старецът сипа малко спирт в раната и изстена със стиснати зъби. Порязването не беше прекалено дълбоко, но беше отворено и розово. Плътта около него по дължината на цялата горна част на ръката беше посиняла до тъмномораво. Аш сипа още спирт върху превръзките. Използва кибрит, за да нагрее края на иглата до червено, след това я вдяна прецизно, макар че пръстите му трепереха, докато кръвта се стичаше по ръката му. Подаде вдянатата игла на Нико и каза:

— Заший ме, момче.

Нико се олюляваше на краката си. Едва държеше очите си отворени. Тялото му трепереше от изтощение и всеки момент щеше да се строполи. От това обаче нямаше измъкване. Той взе иглата и седна до възрастния мъж. Опита се да убеди себе си, че знае какво върши, че в манастира е внимавал по време на уроците по полева хирургия, вместо да си прави шеги с Алеас.

Той внимателно заши грозните краища на раната. Докато го правеше, Аш остана невъзмутим. Изтощението на Нико донякъде му помагаше — мозъкът му беше твърде уморен, за да се погнуси от онова, което вижда.

Накрая Аш кимна и издиша.

— Това ще свърши работа — каза той.

Нико отряза конеца с нож и превърза ръката. Помогна на стареца да си събуе ботушите и да си качи краката на леглото. После се увери, че главата на Аш е облегната на възглавницата.

Аш затвори очи. Дишането му беше плитко.

Нико си припомни как почти ослепелият възрастен мъж танцуваше сред въоръжените регулатори и размахваше меча си, сякаш беше лек като перце, внезапно превръщайки в истина всички абсурдни безсмислици и митове, които го обкръжаваха.

— Мисля, че тази вечер убих човек — тихо каза Нико на неподвижния си учител.

Аш въздъхна.

— И как се чувстваш сега?

— Като престъпник. Сякаш съм взел нещо, което не съм имал право да вземам. Сякаш съм омърсен.

— Добре, дано винаги да е така. Трябва да се безпокоиш, когато след стореното, след като кръвта ти се е охладила, не изпитваш абсолютно нищо.

Но това беше нещото, което Нико искаше най-много — да не изпитва нищо. Как можеше да се върне при майка си и да я погледне в очите, знаейки какво е сторил?

— Може да е имал деца — промълви Нико. — Син като мен.

Аш си пое дъх.

— Справи се добре, Нико — каза старият чуждоземец с дрезгав глас.

Думите му почти не достигнаха до младия мъж. Той си свали ботушите и качването в горното легло му се стори най-трудното нещо, което някога е правил в живота си. Едва беше успял да се просне върху тънкия матрак, когато тялото му изневери. Той изпадна в безсъзнание.

И двамата лежаха мъртви за света, покрити с лъскава засъхнала пот и кръв, без да чуват караницата в стаята над главите им и монетите, които непрекъснато звънтяха по пътя си зад стените.

Тъмните улици, заобикалящи операта, бяха тихи. Огромната сграда беше потънала в тишина, след като вечерното представление беше приключило. Посетителите отдавна си бяха тръгнали към дома или към късни нощни срещи.

Каруцата се разлюля върху колелата си, когато върху нея беше хвърлено поредното тяло. Бригадата по почистването работеше мълчаливо, като се изключи пъшкане зад кърпите, с които бяха обвити лицата им. Две фигури стояха встрани от останалите — мъж и жена. Мъжът пушеше хазии. Жената се беше облегнала на стената, плътно увита в наметалото си.

— Той най-сетне дойде — обяви мъжът.

Още една теглена от зелове карета изтрополи по страничната уличка. Беше като здрава дървена кутия на колела. Кочияшът цъкна възможно най-тихо на зеловете да спрат. Дръпна поводите, когато се изравни с двете фигури.

— Доста време ти отне — обвини го жената, отделяйки се от стената.

Кочияшът сви рамене.

— Колко? — попита той, докато слизаше. — Един час, не повече.

Мъжът цъкна с език и отиде до задната част на каретата. Отвори вратите. От клетката там го гледаха две ловджийски кучета, въртящи опашки.

— Хайде, скъпи мои — каза им той. — Време е да си заработите месото.

Мъжът отвори клетката и закачи на вратовете им дебели каишки. Пусна ги да скочат на земята.

Хрътките го задърпаха, нетърпеливи да започнат лова. Бяха тихи, както бяха обучени, чуваше се единствено дъхът, излизащ през отворените им уста.

— Кървавата следа води в тази посока — услужливо посочи жената.

Кучетата вече я бяха надушили. Те затичаха по следата, а дресьорът им едва успяваше да ги удържи.

— Ще се движим бързо — извика той през рамо, без да изчака да види дали някой го е последвал.

Двамата регулатори размениха погледи, след което тръгнаха след него.