Чуждоземецът

Големите ботуши

Когато го завлякоха в залата на ледената крепост, Аш беше полумъртъв от студа, на който беше изложен. Хвърлиха го в краката на техния крал и той се строполи върху кожите с изненадано стенание. Тялото му се тресеше и сякаш искаше да се сгуши около слабата топлина на сърцето му, а пресекливият му дъх излизаше на облачета пара.

Бяха свалили кожите, в които беше облечен, и той лежеше свит на кълбо във втвърдените гънки на замръзналите си вълнени долни дрехи. Бяха му взели ножа. Беше сам. Въпреки това сякаш сред тях бяха захвърлили диво животно. Селяните крещяха в задимения въздух, а въоръжените членове на племето си подвикваха за кураж, докато го мушкаха в ребрата с копията си от кост и го обикаляха предпазливо с подскоци. Надничаха през парата, която се издигаше като дим над чужденеца. Дъхът му се стелеше на облаци върху пълните им с въшки кожи. През пролуките в тези облаци се виждаше как по замръзналия му череп се стичат малки капчици. Те заобикаляха ледените стрехи на веждите му, ъгълчетата на очите му и капеха от острите му скули и нос, и от края на брадата му. Под топящия се лед върху лицето му кожата му беше черна като водата през нощта.

Виковете се усилиха тревожно, сякаш местните се готвеха да го довършат още сега, докато лежеше на пода.

— Брушка — изръмжа кралят от своя трон от кости.

Гласът му избоботи от дълбините на гърдите му, накъса се от ледените колони, подредени по дължината на помещението, и се отрази обратно към него от високия купол на тавана. На входа воините на племето започнаха да изблъскват ококорените селяни обратно към прохода под арката. Те се съпротивляваха и протестираха шумно. Идването на този появил се от бурята стар чужденец ги беше привлякло тук и те умираха от желание да разберат какво ще му се случи.

Аш не осъзнаваше всичко това. Дори копията, които го мушкаха, не успяха да привлекат вниманието му. Онова, което най-сетне го разбуди и го накара да надигне глава от пода, беше усещането за топлина. Наблизо имаше мангал, в който димяха и горяха парчета лой.

Той запълзя към топлината, докато ръчкащите го копия се опитваха да го спрат. Продължиха да го бодат, когато той се сви на кълбо около топлината, и макар да потрепваше при всеки удар, той отказа да се отдръпне от нея.

— Ак, ак! — излая кралят и заповедта му накара воините да се отдръпнат назад.

В залата се възцари тишина. Пламъците пращяха. Племенните воини дишаха тежко, сякаш току-що се бяха завърнали от дълъг пробег. На този фон стонът на облекчение, който се разнесе от гърлото на Аш, прозвуча оглушително и ясно.

Все още съм жив — помисли си той с известно учудване, изпаднал в нещо като делириум, докато топлината на огъня се процеждаше в тялото му. Стисна юмруци, за да усети скъпоценната топлина, затворена в тях. Усети иглички по кожата си.

Той най-сетне вдигна поглед, за да прецени в какво положение се е озовал. Видя проблясващата от мазнина кожа, одеялата, метнати като наметала върху недохранените тела, лицата, пробити с парчета кост, мършави и с очи, в които имаше глад и малко отчаяние. Преброи общо девет въоръжени мъже.

Зад него кралят чакаше.

Аш се стегна. Съмняваше се, че ще може да се изправи веднага. Вместо това започна да се влачи на колене, за да се изправи лице в лице с човека, заради когото беше рискувал да измине целия този път, за да го открие.

Кралят го изучаваше, сякаш обмисляше коя част от него да изяде първо. Очите му бяха като късове кремък, потънали в плътта на лицето. Беше огромен мъж с толкова тлъсто тяло, че бе нужна лента от твърда обработена кожа през скута, която да придържа провисналото му шкембе. Като се изключат кожената огърлица, падаща на гърдите му, и краката му, обути в огромни ботуши от петниста кожа, той седеше напълно гол и тялото му лъщеше от дебелия слой мазнина, с която беше намазано.

Кралят отпи от човешкия череп и премляска бавно и с наслада. Оригна се, двойната му брадичка се разтресе и след това се изпърдя продължително и самодоволно, от което във въздуха се разнесе остра смрад. Аш продължи да мълчи невъзмутимо. Струваше му се, че през целия си дълъг живот се е сблъсквал с такива хора — незначителни вождове, крале на просяците, а веднъж дори и с един самопровъзгласил се бог. Това бяха все хора, които понякога се криеха зад илюзията за своя ранг и жалкия си благороден произход, макар че, както и мъжът пред него, всъщност бяха чудовищата, каквито трябваше да бъдат всички владетели, издигнали се сами.

— Стобай, чем йа ночи? — попита кралят Аш и в очите му проблесна ленива интелигентност.

Завърнал се към живота, Аш се закашля гърлено. Усети вкуса на кръв върху напуканите си сухи устни. Направи жест към гърлото си.

— Вода — успя да изрече той.

Кралят кимна в отговор. В краката му хвърлиха мях с вода.

Аш дълго пи. Задъха се, избърса си устата и върху опакото на ръката му остана червена следа.

— Не говоря езика ти — рече той. — Ако ще ме разпитваш, ще трябва да го сториш на търговски.

— Батат!

Аш склони глава, но не отговори.

По лицето на краля премина движение — мускулите му потрепнаха. Той излая заповед на хората си. Най-високият от воините отиде в единия край на залата, където до стената от дялан лед стоеше кутия. Беше дървен сандък — от вида, използван от търговците за пренасяне на чий или подправки. Всички погледи в залата се насочиха към воина, който откопча кожената закопчалка и отвори капака.

Той се наведе и взе нещо с две ръце. Издърпа го без усилие — човешки скелет, който все още беше обвит в плът и парцаливи дрехи. Лицето беше обрасло със сплъстена брада и коса и от него надничаха и примигваха зачервени очи.

Аш усети в устата си вкуса на жлъч. Не му беше идвало наум, че от миналогодишната експедиция все още може да има оцелели.

Усети как зъбите му изскърцаха като тежки клони, които се трият един в друг.

Не. Не насочвай вниманието си към това.

Воинът задържа изправен гладуващия мъж, докато тънките му като клечки крака спряха да треперят дотолкова, че да не се огъват под тежестта на тялото му. Двамата заедно се приближиха бавно до трона. От зловещите останки на мъжа можеше да се съди, че е северняк — един от пустинните алхази.

— Йа грошка бхатат! Вашеда ти савоня ночи — каза кралят на мъжа алхази.

Човекът от пустинята примигна. Цветът на лицето му, който някога е бил смугъл като на всички от неговия народ, сега беше жълт като стар пергамент. Воинът до него го разтресе, докато накрая погледът на алхази не се спря върху Аш. В този момент очите му просветнаха и в тях се появи искрица живот.

Той отвори уста със сухо клопане.

— Кралят… иска да говориш, тъмно лице — каза със стържещ глас мъжът на търговски. — Как си се озовал на това място?

Засега Аш все още не виждаше причина да лъже.

— С кораб — отвърна той — от Сърцето на света. Сега той ме чака на брега.

Алхази повтори думите му на краля на неговия груб език.

— Тул кувеша. Йа шизн ал юсат?

— А оттам? — рече мъжът алхази. — Кой ти помогна да дойдеш оттам до тук?

— Никой. Наех шейна и кучешки впряг. Пропаднаха в една пукнатина в леда заедно с всичките ми вещи. След това ме застигна бурята.

— Дан чото, паш таянеплочо дан?

— Тогава ми кажи — последва преводът, — какво искаш да вземеш от мен?

— Какво имаш предвид? — присви очи Аш.

— Паш так дан? Я тул крашяви.

— Какво имам предвид? Изминал си дълъг път.

— Я булсвиданя, сач анай намости. Я виз презнат.

— Ти си северняк, дошъл от другата страна на Великата тишина. Тук си поради някаква причина.

— Я вие неплочо дан.

— Тук си, за да вземеш нещо от мен.

Кралят заби подобния си на наденица пръст в увисналите си гърди.

— Вир пашак! — злобно изсъска той.

— Това имам предвид.

Аш спокойно можеше да бъде взет за скала, издялана във формата на човек, с липсата, на каквато и да е реакция на въпроса, който увисна помежду им. Отвън се чу свистенето на внезапен порив на вятъра, който развя кожите на сводестия проход зад него и намали пламъците в мангала. Бурята му напомняше за себе си, както и че очаква завръщането му. За момент той се зачуди дали сега не е моментът да отговори с някоя лъжа. Но това беше само за миг. Не беше в природата на Аш да мисли твърде дълго за възможните последствия. Беше последовател на Дао, както и всички други рьошун. Беше по-добре да остане спокоен и да действа спонтанно, както му подсказва неговото ча.

Той вътрешно наблюдаваше постоянния приток на въздух, който преминаваше през ноздрите му, пареше, докато се въртеше в дробовете му, след което излизаше обратно навън като топлина и пара. Обзе го спокойствие и се почувства изпълнен от едва доловимото усещане за движение. Издиша и зачака думите да се оформят сами, след това се заслуша, докато ги изговаряше, заинтригуван от тях толкова, колкото и всеки друг в залата.

— Носиш нещо, което принадлежи на друг — звънливо отекна гласът на Аш и той посочи с пръст огърлицата, която висеше на гърдите на краля, като в същия миг си помисли, че е трябвало да се досети, че ще избере директния подход.

Предметът, нанизан върху канапа, беше с размера и формата на разрязано отвесно наполовина яйце. Беше с цвят на кестен, набръчкан като стара кожа.

Кралят го стисна в ръката си като малко дете.

— Това не е твое — повтори Аш. — И ти не знаеш за какво се използва.

Кралят се наведе напред и тронът му от кости изскърца.

— Кхут — тихо рече той.

— Кажи ми.

Аш гледаше, без да мига, в продължение на пет удара на сърцето. Изучаваше люспиците кожа в дебелите вежди на мъжа и сънливостта, утаила се в ъгълчетата на очите му. Черната му напоена с мазнина коса се спускаше като завеса върху раменете му, сякаш беше перука.

Накрая Аш кимна.

— Отвъд Великата тишина — започна той, — в Мидерес, който наричат Сърцето на света, има място, където мъж или жена могат да поискат защита. С пари, голяма сума пари, те си купуват Клеймо като онова, което ти носиш, за да виси на вратовете им, така че всички да го виждат. Това Клеймо, о, кралю, им осигурява защита, защото, ако умрат, то умира с тях.

Преводът на алхази се точеше и наслагваше върху думите му. Кралят слушаше внимателно.

— Клеймото, което носиш сега, е било на Омар Сар, търговец и авантюрист. То има двойник, който ние наблюдавахме за признаци за смърт, точно както наблюдаваме и всички останали. Омар Сар отпътува за това място на търговска експедиция преди много луни. Вместо да му позволиш да търгува тук, със селищата на твоето… кралство, ти се решил, че е по-добре да убиеш него и хората му и да вземеш всички стоки, които е донесъл. Но ти не си знаел, че неговото Клеймо го защитава. Не си знаел, че ако бъде убит, то Клеймото му ще умре, както и неговият двойник, и не само това… двойникът ще посочи онзи, който го е убил.

Коленете и бедрата му пламнаха от болка и Аш бавно ги изпъна, за да се изправи пред краля.

— Името ми е Аш — обяви той. — Аз съм рьошун, което на моя език означава… „есенен лед“. Този, който се появява рано. Означава, че идвам от защитеното място, от което идват всички рьошуни и където отнасяме кръвното си отмъщение. Така че си прав, дебела свиньо. Дойдох тук да взема нещо от теб. Дойдох тук, за да взема живота ти.

Когато преводът внезапно приключи, кралят изрева. Той блъсна мъжа алхази далеч от трона и го събори на пода. С пламтящи очи той претегли на ръка черепа и го запрати по Аш.

Аш леко се наклони и черепът прелетя покрай главата му.

— Улбаска! — изрева кралят и плътта на лицето му се разтресе, докато изричаше думата.

За момент воините останаха замръзнали по местата си, страхуваха се да се приближат към този стар мъж с черна кожа, който отправяше заплахи към техния крал.

— Улбаска нея! — изрева отново той и воините се приближиха към Аш.

Кралят седна. Гърдите му се тресяха, докато изричаше поток от гневни думи, остри като върховете на копията, опрени в ребрата на Аш. Проснатият по гръб на пода алхази бърбореше думите на търговски като часовник, който не може да бъде спрян.

— Знаеш ли как съм станал крал на тукашното място? — попита кралят. — В продължение на цяла дакхуса бях затворен в ледената пещера с още петима мъже, без никаква храна. Една луна по-късно, когато слънцето се завърна и разтопи входа, навън излязох аз. Аз! Сам!

Когато изрече това, той се потупа по гърдите. Разнесе се тежък, плътен, животински звук.

— Така че заплашвай ме, щом искаш, стари глупако от севера. — Алхази направи пауза заедно с краля и двамата си поеха въздух. — Защото тази нощ ще страдаш, ще страдаш жестоко и утре, когато се събудиш, хубаво ще се възползваме от теб.

Воините на племето сграбчиха Аш със здравите си треперещи ръце. Свалиха кожите му и дрехите отдолу, така че той остана гол и зъзнещ на студения въздух.

— Моля — прошепна мъжът алхази от пода. — Проявете милост, трябва да ми помогнете!

Кралят рязко кимна с глава. Воините повлякоха Аш.

Минаха през завесите, където мъжете спряха колкото да се облекат в тежки кожи, и след това го задърпаха през прохода.

Отвън бурята продължаваше да вилнее в нощта. Сърцето му почти спря от шока, предизвикан от ужасяващия студ.

Вятърът го блъскаше и буташе също като воините. Виеше жадно, за да изсмуче топлината му, докато снегът пареше кожата му като огън. Болката се процеждаше в костите, вътрешните органи и сърцето му, което уплашено започна да прескача, отказвайки да повярва в случващото се.

Така щеше да е мъртъв само след мигове.

Мъжете с мрачни лица го завлякоха през снега към най-близкия кръг от направени от лед колиби. Най-високият пръв приклекна и влезе вътре. Останалите спряха. Държаха копията си насочени, готови да ги забият в него.

Аш скочи на крака и обви ръце около тялото си, докато вървеше през снега. Бавно обръщаше ту едната страна на тялото си към вятъра, ту другата. Мъжете около него се смееха.

От входа на ледената колиба излезе двойка, която носеше вързопи с кожи за спане. Макар че не казаха нищо, те хвърлиха мрачни погледи на племенните воини и препъвайки се, поеха към близкото жилище. Високият воин излезе заднишком. Взе със себе си кожите, които покриваха пода на колибата, като дръпна и онези, които пазеха ниския й подобен на тунел вход.

— Хухн! — изръмжа мъжът и воините изблъскаха Аш вътре.

В колибата беше тъмно като в дупка и тихо. Въздухът изглеждаше топъл в сравнение с вихрите отвън. Без дрехи обаче той скоро пак щеше да замръзне.

Мъжете зад гърба му се заеха да затварят входа с блокове лед. Аш чу как после ги заливат с вода. Наблюдаваше, без да помръдва, докато накрая не се оказа хванат в капан вътре.

Ритна стената на колибата със страничната част на крака си. Все едно риташе камък.

Аш въздъхна. За момент се олюля и за малко не припадна. В този миг усети върху себе си тежестта на шейсет и двете си години.

Коленичи върху силно отъпкания под, без да обръща внимание на паренето на леда върху краката си. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не легне, да затвори очи и да заспи. Ако заспеше сега, това би означавало да умре.

Студено. Беше толкова студено и трепереше толкова силно, че тялото му сякаш щеше да се разпадне. Духна свитите си в шепи ръце, разтри ги и започна да пляска тялото си с парещите си от болка длани. Това го разбуди и той започна да шляпа и лицето си. Така беше по-добре.

Имаше порязване на скалпа. Притисна топка сняг към раната, докато кървенето не спря. След известно време очите му привикнаха към мрака. Стените от лед станаха по-светли, докато накрая не започна да изглежда, че са пропити със съвсем слаба млечна светлина.

Аш издиша целенасочено. Стисна ръцете си една в друга и затвори уста, за да спре тракането на зъбите си. Започна безмълвна мантра.

Скоро от гърдите му навън затрептя ядро от топлина, която постепенно пълзеше по крайниците и пръстите на ръцете и краката му. От настръхналата му плът започна да се надига пара. Тялото му се успокои.

Високо над плешивата му глава вятърът свиреше пронизително през малкия отвор за въздух в оформения като купол таван, зовеше го и носеше със себе си чудатите снежинки.

Той си представи, че е издигнал над главата си тежка брезентова палатка. Беше се свил вътре в нея, на завет от вятъра и се грееше на малка маслена горелка, направена от месинг. Върху горелката радостно къкреше бульон, от който се надигаше пара. Въздухът беше натежал от влагата и вонята на дрехите му, докато снегът върху тях се топеше. Отвън кучетата скимтяха и се криеха от бурята.

Ошьо беше с него в палатката.

— Зле изглеждаш — каза старият му учител на родния им хоншу.

По повехналата му кожа, тъмна като неговата собствена, се появиха бръчки на загриженост.

— Мисля, че съм почти мъртъв — кимна Аш.

— Изненадан ли си? След всичко това, а и на твоята възраст?

— Не — призна, макар че за момент, докато учителят му го мъмреше, той забрави за възрастта си.

— Бульон? — попита Аш, докато загребваше с една чаша.

Ошьо отказа с вдигане на пръст. Аш отпи от бульона, като сърбаше шумно. В стомаха му бавно се процеди живителна топлина. Отнякъде другаде се чу изпълнено с копнеж стенание.

Учителят му го наблюдаваше с интерес.

— Главата боли ли те? — попита той.

— Малко. Мисля, че може би наближава нов пристъп.

— Казах ти, че ще стане така, нали?

— Още не съм мъртъв.

Ошьо се намръщи. Потри ръце една в друга и духна в тях.

— Аш, не може вече да не виждаш, че времето настъпи.

Пламъците на маслената горелка запращяха, когато Аш въздъхна. Той се огледа наоколо, хвърли поглед към шумно плющящия брезент и парата, която се надигаше от бульона. Мечът му стоеше изправен до кожената чанта като надгробен камък.

— Тази работа — тя е всичко, което имам — каза той. — И нея ли искаш да ми отнемеш?

— Състоянието ти го изисква, не аз. Аш, даже и да оцелееш тази нощ, още колко смяташ, че ти остава?

— Няма да лежа безцелно и да чакам края.

— Не искам това от теб. Но ти трябва да си тук заедно с ордена и другарите си. Заслужаваш да получиш малко почивка и спокойствие, докато все още можеш.

— Не — разпалено отвърна Аш и извърна поглед встрани от пламъците. — Баща ми мина по този път, когато състоянието му се влоши. Той се предаде на мъката, когато ослепя, и остана да плаче в леглото си в очакване на края. Това го превърна в бледа сянка на това, което беше. Няма да пропилявам по този начин малкото ми оставащо време. Ще умра на крак, докато продължавам да се боря.

При тези думи Ошьо махна с ръка.

— Но ти не си във форма. Пристъпите ти се влошават. Заради тях от дни вече едва виждаш, камо ли да се движиш. Как можеш да очакваш да свършиш работата докрай и да отмъстиш? Не. Не мога да го позволя.

— Трябва да го сториш! — изрева Аш.

В другия край на палатката Ошьо, водачът на ордена на рьошуните, примигна, но не каза нищо.

Аш наведе глава. Започна да диша дълбоко, за да се успокои.

Изрече бавно следващите думи, сякаш ги принасяше в жертва пред олтар:

— Ошьо, познаваме се от по-дълго от половин човешки живот и сме нещо повече от приятели. Повече сме дори от баща и син или братя. Затова чуй думите ми. Имам нужда от това.

Двамата се втренчиха един в друг — той и Ошьо, заобиколени от платнището на палатката и хиляди мили пустош, тук, в тази клетка от топлина, която беше толкова малка, че дъхът на мъжете се смесваше.

— Много добре — най-сетне промърмори Ошьо и Аш се олюля от изненада.

Отвори уста да му благодари, но Ошьо вдигна ръка.

— При едно условие и то не подлежи на обсъждане.

— Продължавай.

— Най-накрая ще си вземеш ученик.

Порив на вятъра притисна палатката към гърба му.

— Ще поискаш това от мен? — настръхна Аш.

— Да — отсече Ошьо. — Ще поискам това от теб, както и ти го поиска от мен. Аш, ти си най-доброто, с което разполагам — по-добър си дори, отколкото бях аз. Въпреки това през всичките тези години винаги си отказвал да обучаваш ученик, да предадеш уменията и интуицията си.

— Знаеш, че съм имал своите причини за това.

— Разбира се, че знам! Познавам те повече от коя да е друга жива душа. Бях там, не помниш ли? Но в онзи ден не само ти загуби син в битката… или брат, или баща.

Аш наведе глава.

— Не — съгласи се той.

— Тогава ще го направиш ли, ако оцелееш след всичко това?

Все още не можеше да погледне към Ошьо, вместо това очите му бяха втренчени в разсеяния отблясък на пламъците. Старецът добре го познаваше. За Аш той беше като огледало, живо, дишащо огледало, което отразяваше всичко онова, което Аш би се опитал да скрие от себе си.

— Искаш ли да умреш сам там, в тази забравена пустош?

Мълчанието на Аш беше достатъчно красноречив отговор.

— Тогава приеми предложението ми. Обещавам ти, че ако го направиш, ще се измъкнеш от това положение, ще видиш отново дома си и там ще ти позволя да продължиш с работата си, поне докато обучаваш някого.

— Това сделка ли е?

— Да — убедено отвърна Ошьо.

— Но ти не си истински. Изгубих тази палатка преди два дена, а ти не пътуваше с мен, когато това стана. Ти си сън. Сделката, която предлагаш, не означава нищо.

— И въпреки това казвам истината. Нима се съмняваш?

Аш се вторачи в празната чаша. Топлината вече беше напуснала извитата й форма и сега тя засмукваше неговата от ръцете му.

Аш беше приел болестта си и нейния неизбежен краен изход. Правеше го по горе-долу по същия начин, по който приемаше всички онези животи, които отнемаше, докато вършеше работата си — със своеобразен фатализъм. Може би следствието от тази гледна точка беше усещането за меланхолия в това, че по същността си животът е горчиво-сладък, без някакъв особен смисъл, освен онзи, който самият ти му придаваш. Насилие и мир, правилно и погрешно — всички избори, които човек правеше, не означаваха нищо особено или поне нищо основополагащо за една вселена, която сама по себе си беше напълно неутрална и търсеше единствено равновесие, създавана вечно и безкрайно от потенциалите на Дао. Той умираше и това беше всичко.

Въпреки това не желаеше животът му да приключи тук, в тази пуста равнина. Искаше, ако може, да види слънцето отново и да отвори уста за топлината му. Преди това да вдиша острия мирис на живота, да почувства хладното боцкане на тревата под ходилата си, да слуша плисъка на водата по скалите. И тук, във фантазията на този сън, Ошьо беше въплъщение на това желание — в този момент Аш не смееше да се надява, че може да е нещо повече.

Той заговори, вдигайки поглед.

— Разбира се, че се съмнявам — отвърна Аш на въпроса на своя учител.

Но Ошьо беше изчезнал.

Налегна го бавна, извикваща гадене болка. Пристъпът замъгли зрението му. Болката стегна хватката си около главата му като менгеме, стиснало черепа му от двете страни.

Тя го изтръгна от бълнуването.

Аш присви очи към мрака на ледената колиба. Голото му тяло се разтърсваше от гърчове. От миглите му висяха миниатюрни ледени висулки. Почти беше заспал.

От отвора в покрива не се чуваха звуци. Бурята най-сетне беше спряла. Аш наклони глава на една страна и се заслуша. Залая куче, скоро последвано от други.

Той издиша.

— Едно последно усилие — изрече на глас.

Възрастният рьошун с мъка се изправи на крака. Мускулите го боляха, а главата му беше пронизана от болка. Засега не можеше да направи нищо. Бяха взели кесийката му с листа дулче заедно с всичко останало. Нямаше значение. Пристъпът още не беше толкова сериозен — не беше като кризите, които беше получавал по време на дългото пътуване на юг и които го бяха принуждавали да остава на легло дни наред.

Аш започна да тъпче на едно място и да пляска тялото си, докато усещанията в него не се върнаха. Дишаше тежко и учестено, като набираше сила с всяко вдишване и изхвърляше от себе си умората и съмнението, когато издишваше.

Той духна в дланите си и плесна два пъти с тях.

Скочи и промуши ръка през отвора за въздух, така че увисна с люлеещи се във въздуха крака. Започна да удря с другата си ръка леда около дупката. Нанасяше всеки удар изкусно, като надаваше тихо възклицание „Ху!“, което беше по-скоро издишване, отколкото звук, и усещаше всеки сблъсък с леда като ужасен шок в костите на ръката си.

В началото не се случваше нищо. Отново имаше чувството, че удря камък.

Не, така доникъде нямаше да стигне. Вместо това се замисли дали да не стопи леда в локва, чиято кора щеше да е достатъчно тънка, за да я пробие. Въздухът свиреше през ноздрите му. Главата му олекна. Така успя да се съсредоточи много повече.

Едно парче лед падна. Той позволи на чувството за триумф да премине през него, без да му обръща внимание и без да спира. Започнаха да се разхлабват още блокове, докато накрая ледените парчета не заваляха върху лицето му. Той стисна очи, за да пропъди потта. Беше повече от пот. От ударите ръката му беше покрита с тъмночервена кръв. Капки от нея падаха върху челото му или се сипеха по земята, където замръзваха, преди да са попили.

Аш се задъха, докато успее да пробие дупка, достатъчно голяма, за да види част от нощното небе. За момент той просто остана да виси, опитвайки се да си поеме въздух.

Този момент продължи дълго. Нужно му беше ново усилие, за да се раздвижи. Сумтейки, той се изтегли през дупката, като одраска кожата си, докато преминаваше през нея.

В селището беше тихо. Небето приличаше на черно поле, осеяно със звезди, които бяха малки и безжизнени като диаманти. Аш се плъзна по земята и приведен нагази до колене в снега, без да поглежда назад към двете кървави линии, които се спускаха по купола на ледената колиба.

Той разтърси глава, за да я прочисти, и след това се огледа, за да се ориентира. Навсякъде около него имаше ледени колиби, погребани до половина в преспите. На местата, където кучетата прекарваха нощта, помръдваха малки купчини сняг. На известно разстояние група мъже подготвяха впряг с шейна за лов, без да подозират за фигурата, която ги наблюдаваше в полумрака, като дишаше спокойно.

Приведен ниско, Аш се отправи към ледената крепост. Прясната кора върху снега хрущеше под стъпалата му.

Докато се приближаваше, постройката постепенно се издигаше все по-високо на фона на звездите.

Аш не забави крачка. Затича се към входа на тунела, премина през завесите и след това през прохода. Стресна двамата племенни воини, които стояха на пост до горящия мангал. Пространството беше малко и не му позволяваше да се движи много. Удари единия пазач в челото, счупи му носа и той се свлече зашеметен на пода. Болка прониза собствената му глава и другият пазач за малко не го уцели с копието си. Аш се наведе и усети как костният връх се плъзна по рамото му. Чу се приглушен стон и удар на плът в плът, когато фрасна с коляно мъжа в слабините и след това го цапардоса в гърлото с издадените кокалчета на ръката си.

Аш прекрачи двете тела и се огледа с присвити очи.

Намираше се в тесен коридор. Пред него се простираше главната зала, входът, към която беше покрит с кожи. Зад тях всичко изглеждаше тихо. Не, не беше съвсем тихо. Чуваше се хъркане.

Ножът ми — помисли си Аш.

Тръгна наляво през друга арка. Тя водеше към тясно, задимено пространство, осветено от малък мангал в единия ъгъл, чиито въглени хвърляха слаб червеникав отблясък на няколко крачки разстояние, след което всичко потъваше в мрак.

До мангала имаше сламеник, на който спяха мъж и жена. Очертанията на телата им показваха, че са притиснати един към друг. Стъпвайки тихо, Аш се плъзна като сянка към отсрещната стена, където бяха струпали вещите му. Те бяха още там.

Той започна да рови из кожите си, докато не напипа малката кожена кесия с листа дулче. Извади един от тях, после размисли и взе още два. Пъхна кафявите листа в ъгълчето на устата си, между зъбите и бузата.

Подпря се на стената за момент, докато дъвчеше и преглъщаше горчивия им вкус. Болката в главата му отслабна.

Той остави кожите си. Когато извади острието от канията, стоманата проблесна. Двойката продължаваше да спи, докато той тихо се върна обратно до входа на главната зала.

През една цепнатина в завесите върху босите му крака плисна светлина. Аш напълни корема си с въздух. Издиша през ноздрите и пристъпи вътре гол като острието на ножа, който държеше ниско в ръката си.

Кралят спеше на трона си в далечния край на залата. Хората му — някои по двойки с жени — лежаха един до друг на пода пред него. Застанал на пост близо до входа, един полузадрямал воин се подпираше на копието си.

Аш вече не трепереше. Сега беше в стихията си и беше обвил студа около себе си като наметало. Не се страхуваше — страхът беше само спомен, стар като меча му. В този момент, преди да нападне, сетивата му бяха изострени. Забеляза една ледена висулка високо на тавана над мангала. Чуваше се тихо съскане всеки път, когато капките от нея падаха върху пламъците. Подуши острата миризма на риба, пот, горяща мас и нещо друго, почти сладникаво, от което стомахът му изкъркори. Усети как мускулите му запяха в очакване.

Пазачът забеляза движението и то го разбуди и го накара да се размърда. Вдигна поглед, за да види Аш, който го връхлетя с окървавено лице и оголени зъби. Острието изсвистя. То очерта дъга в задимения въздух и се заби в гърдите на мъжа, без да срещне съпротива. Докато падаше, воинът нададе сподавен вик.

Това беше достатъчно да събуди останалите.

Воините се пресегнаха към копията си, докато се мъчеха да се изправят на крака. Без някой да им заповяда, те се втурнаха към Аш от двете страни.

Той ги разпръсна, все едно бяха деца. С по един-единствен удар закла мъжете, които се изпречиха на пътя му, без да влага нищо в това. Той беше тишина насред суматохата. Движенията му се ръководеха от инстинкти, чиято единствена цел бе да върви напред и само напред. Разсичането и мушкането следваха естествения ритъм на стъпките му.

Преди още последният воин да падне, Аш беше пред трона. Зад него от кървящите тела по пода се надигна мъгла.

Кралят седна треперещ от ярост и огромните му ръце се напрегнаха върху подлакътници от кост на стола, сякаш се опитваше да стане. Беше пиян и дъхът му вонеше на алкохол. Гърдите му се надигнаха, като че ли имаше нужда от повече въздух, и от отворената му уста започна да се стича тънка струя слюнка, докато наблюдаваше през полузатворените си клепачи рьошуна, застанал пред него.

Аш си помисли, че прилича на разгневено момче и след това прогони тази мисъл.

Рьошунът изчисти кръвта от ножа си и поднесе върха му под брадичката на краля. Дишането на огромния мъж се ускори.

— Хут! — отсече Аш и притисна острието към кожата, принуждавайки краля да вдигне лице и да го погледне в очите.

Кралят насочи очи към ножа, опрян в гърлото му. Струйка от кръвта му се стичаше надолу по жлеба в стоманата, без да среща каквото и да е съпротивление, като вода върху платно с маслени бои. Той вдигна поглед към Аш. Един мускул потрепваше под лявото му око.

— Акужка — изсъска кралят.

Острието си проби път към мозъка му. В един момент в погледа му имаше живот, в следващия вече го нямаше.

Аш се изправи и си пое въздух. Около трона се надигна пара от съдържанието на мехура на краля, което внезапно се изля на пода и измокри ботушите му.

Аш свали Клеймото от врата на краля и го надяна на шията си. После се замисли и затвори очите на мъжа.

Отправи се към дървения сандък до стената. Отвори го и издърпа от него мъжа алхази, който се беше свил вътре.

— Свърши ли се? — изграчи мъжът и се вкопчи в Аш така, сякаш възнамеряваше да не го пусне никога повече.

— Да — гласеше краткият отговор на Аш.

И те си тръгнаха.