Чуждоземецът

Сестрите на Загубата и Копнежа

Сестрите на Загубата и Копнежа проблясваха в тъмното, обсипано със звезди небе. Луните се издигаха толкова пълни и ярки, че принуждаваха зеницата на окото да се присвие, едната беше пепелявобяла, а другата — синя. Движеха се заедно нагоре по курса си, който частично преминаваше през Великото колело — видимото галактическо ядро — и затъмняваха огромното петно от звездна светлина там, където бяха надвиснали. Само веднъж в годината двете луни се издигаха заедно в целостта си и така възвестяваха настъпването на есента. Може би това беше причината за имената им — Сестрите на Загубата и Копнежа.

Двете фигури, които се изкачваха нагоре по склона, изглеждаха дребни и незначителни под панорамата на небето. Нощта беше достатъчно светла, за да виждат земята пред себе си, и те вървяха с приведени глави, като внимателно следяха къде стъпват. Ето защо силно се изненадаха, когато внезапно в полумрака се озоваха пред малката колиба, издигаща се сред шепота на течащата вода, който звучеше почти като пропукването на пламъци на далечен огън. Ала тази нощ в колибата не беше запален огън. Вътре гореше само един фенер и от зейналата уста на отворената врата се подаваше език от приветлива жълтеникава светлина. Без да се поколебаят, двамата влязоха вътре.

Виждащият седеше с кръстосани крака върху рогозката на пода. В скута му лежеше отворена книга и той я четеше, присвил очи през очила с много дебело стъкло, и се почесваше заради въшките.

Мина известно време, преди да обърне внимание на посетителите си. Търпението на Нико се изчерпваше. Искаше му се Аш най-сетне да се прокашля учтиво и да обяви присъствието им.

Когато Виждащият най-после вдигна поглед към тях, той се усмихна и внимателно остави книгата встрани сред купчина други книги. Направи им знак да седнат.

Аш му заговори. Старецът кимна и го изслуша внимателно, като от време на време задаваше по някой въпрос и изчакваше отговора. Думите им бяха приглушени, сякаш не искаха да нарушат нощната тишина около тях. Виждащият не изглеждаше обезпокоен от това късно посещение посред нощ. Дори компанията им му беше приятна. Сякаш тази нощ беше очаквал да го посети някой от рьошуните.

Когато двамата с Аш приключиха разговора си, Виждащият взе лакирана кутия от дърво перо от единия ъгъл на колибата и я остави на пода до себе си. Извади с треперещите си пръсти разни предмети от нея. Когато ги подреди върху рогозката, Нико ги разгледа внимателно.

Имаше парче тебешир, поставено върху черна квадратна каменна плоча. До тях лежеше нещо наподобяващо сноп сушени тръстики, всяка дълга около една стъпка. Известно време те останаха така, недокоснати, докато Виждащият успокояваше съзнанието си с поредица от съсредоточени вдишвания. Това не продължи дълго. Старецът обяви, че е готов, като плесна с ръце.

Захвана се за работа.

Ръцете му се движеха бързо за възрастта му. Той започна, като хвърли снопа тръстики върху рогозката и веднага раздели с ръка купчината на две. Събра дясната купчина. Със светкавични движения се захвана да прехвърля тръстиката от едната си ръка в другата, като спираше всеки път, когато в дясната му ръка останеха четири пръчки или по-малко. Когато това станеше, той поставяше тръстиките — или тръстиката — между два от пръстите си и подхващаше всичко отначало, изключвайки отделените пръчки.

Когато между всичките му пръсти имаше тръстики, той ги преброи. Изглежда, бройката им означаваше нещо. Той отбеляза една черта на плочата и хвърли тръстиките, за да започне отначало.

Процесът беше дълъг. От време на време Виждащият надраскваше с тебешир върху плочата още някоя линия, прекъсната или непрекъсната. Постепенно те се превърнаха в поредица. Нико загуби представа за времето. Очите му започнаха да се притварят, когато Виждащият най-сетне стигна до края — върху плочата бяха надраскани общо шест линии.

Виждащият присви очи към резултатите, като си мърмореше нещо под нос.

— Кен-йома но-шидъо — каза на Аш.

Рьошунът кимна сериозно.

Виждащият продължи да бъбри несвързано и да описва онова, което предвиждаше. Когато направи пауза, за да погледне плочата, Нико прошепна на Аш да му преведе какво е казал.

Прекъсването раздразни Аш. Когато обаче видя уморените очи на Нико, гневът му се смекчи достатъчно, за да му даде обяснение.

— Попитах го как ще мине това отмъщение. Той ми каза гръмотевица и ужас, а също и че някакво ужасяващо събитие ще доведе до велик план за действие. Сега пази тишина, защото той ще стигне до най-важната част.

— След ужаса ще имате два пътя пред себе си — внезапно обяви Виждащият на съвършен търговски и погледна Нико, преди очите му да се насочат отново към Аш. — Единият път ще доведе до провал в изпълнението на задачата, макар че вие няма да сте виновен за това и няма да можете да сторите кой знае какво… Ако тръгнете по другия път, накрая ще спечелите, но ще носите голяма вина и няма да можете да направите нищо повече.

Аш се замисли върху предсказанието. Прокашля се.

— Това ли е всичко? — попита той.

Виждащият му се усмихна любезно.

След това те се поклониха и тръгнаха към вратата. Когато Нико се обърна, Виждащият извика след него:

— Момче!

Викът му накара Нико да се върне. Старецът премляска и присви очи към него.

— Ти не поиска от мен да направя предсказание. Тази нощ имаш това право.

— Не знам какво да те питам.

Старият чуждоземен наклони глава.

— Не ти се иска да ги последваш в това безумно начинание.

Нико погледна назад, за да види дали Аш слуша, но мъжът вече беше излязъл навън и той не можеше да го види. Погледна към Виждащия, устата му се отвори, но от нея не излязоха думи.

— Боиш се, че не си готов за това отмъщение, в което учителят ти иска да участваш. Че това не е лъжица за твоята уста.

Беше истина. През целия ден Нико се бореше с мисълта, че на сутринта ще напусне това скрито убежище в планините, този манастир, който беше започнал да чувства почти като свой дом. И за какво? За да прекоси морето на път към град Ку’ос, самото сърце на империята, и да убие не другиго, а сина на Светия матриарх. Та Нико едва беше започнал да се учи да върти меч. Милостива Ерес! Само мисълта за това накара кръвта във вените му да препуска.

— Тогава ще изслушаш ли напътствията ми? — попита Виждащият.

— Всъщност — прокашля се Нико — все още не съм сигурен дали вярвам във всички тези неща. Предсказания и прочие. Може да се окаже, че само ще пропилееш напътствията си за мен.

— Знай това, мой млади приятелю — семената на нещата показват какви плодове ще израснат от тях.

Нико кимна по-скоро от учтивост, отколкото от друго.

— Когато дойде времето да напуснеш учителя си, трябва да следваш сърцето си.

— Какво?

Старецът се усмихна и започна да прибира нещата пред себе си.

Нико отстъпи заднешком към вратата и излезе навън.

Бяха обградени от тишината на нощта — дори шумът на потока му се стори по-тих. Учителят Аш стоеше мълчаливо до него и наблюдаваше движението на водата.

Двамата тръгнаха заедно обратно през полумрака.

— Странен човек — отбеляза Нико.

— Дължиш уважение на този стар човек — сряза го Аш.

Но като че ли веднага съжали за избухването си и се опита да каже нещо друго, може би извинение. Ала така и не успя да намери подходящите думи. Вместо това се обърна и продължи напред.

Луните Загуба и Копнеж блестяха и осветяваха пътя им. Двете фигури се спускаха бавно, потънали в своите мисли. Под тях топлите светлини от прозорците на манастира искряха сред гората от неподвижни сребристи листа.