Чуждоземецът

Дипломатът

В първия ден на есента от годината, която скоро щеше да бъде петдесетата на Ман, сред оглушителната буря, която разсичаше въздуха и шибаше всяка повърхност като порой от стъклени сачми, един мъж бързо излезе от тъмния, полускрит вход на Храма на шепотите, заметна качулката върху обръснатата си глава и закрачи по дървените дъски на моста. Бялата му роба на жрец плющеше зад гърба му, подхваната от вятъра, а шумът на стъпките му се губеше сред грохота на водата в рова.

Мъжът не спря, когато се размина с маскираните жреци воини, които стояха на завет при сградата на пазачите в далечния край на моста. Главата му оставаше приведена, докато крачеше по празните улици, заобикалящи квартала на храма, а кожата толкова го сърбеше, че постоянно чешеше ръцете и лицето си. Няколко негови събратя жреци претичаха край него, навели глави срещу стихията. Локвите кипяха и в тях нямаше отражения. Една бяла котка се беше сгушила мълчаливо във вход и наблюдаваше. Зад него Храмът на шепотите се извисяваше като живо същество през завесите от дъжд. По страните му имаше толкова шипове, че приличаха на козина. Изглеждаше като кула, която не е просто кула, а огромна усукана колона с канелюри и кулички, обвити в извити ленти от камък. С всяка стъпка младият жрец го усещаше все по-силно зад гърба си, сякаш е огромен страж, който го наблюдава. Чувстваше го като тежест, която смазва още повече настроението му — това усещане за обърканост, с което се беше събудил в утрото на двайсет и четвъртия си рожден ден.

Улиците станаха по-оживени. Отпред се носеше врявата на много гласове и дивашки викове, дошли сякаш от някаква екзотична менажерия. Дъждът беше отслабнал до ръмеж, когато жрецът излезе на големия Площад на свободата, обграден в далечината от три страни с мраморни сгради, зад които се виждаха опиращи в небето островърхи кули, бледи шипове, частично скрити от пелената на дъжда.

Лошото време не беше намалило огромните тълпи от вярващи, събрали се на площада в очакване на предстоящия Аугере ел Ман, до който оставаха три седмици. Мнозинството бяха поклонници от цялата империя. На този Аугере броят им беше по-голям от обичайния, защото той щеше да отбележи петдесетата годишнина от маниаиското владичество. Имаше и мъже, и жени чужденци, приели религията на Ман, въпреки че много от техните недоволни сънародници все още бяха готови да се разбунтуват. Всички те бяха облечени в обикновени мирянски роби, които се спускаха яркочервени над босите им крака. Мокрите предници на дрехите им носеха следите от приеманията на вярата — отпечатък на разтворена бяла длан, протрита от износване или от изминалото време, така че много от тях бяха осеяни с розови петна.

Младият жрец Че живееше вече няколко години в този град и все още не беше свикнал напълно с гледките и звуците на тези масови поклонения. Мъжът шляпаше по паветата на площада и наблюдаваше изпод гънките на качулката си.

Поклонниците говореха невнятно и се мятаха лудешки. Слушаха с блеснали очи проповедите на жреците, застанали на покрити с балдахин подиуми. Проповедниците крещяха и жестикулираха пламенно, а поклонниците кимаха с глави, вдигаха ръце и изразяваха с викове съгласието си. Набождаха окървавените си лица с шишове, вървяха със запалени коси, съвкупяваха се на земята, опрели гърбове в други, или пък просто се скитаха като замаяни пришълци, които гледат със зяпнали уста всичко, случващо се около тях.

Че заобиколи голямата еднородна маса, която се простираше почти от единия край на площада до другия — десет хиляди нови вярващи, обърнати с лица към забуления в дъжд Храм на шепотите, облечени в червени роби без отпечатъци на длан върху тях, вдигнали ръце над главите си, напяващи с лица, блеснали от същия плам, който ги бе довел тук, в свещения Ку’ос, за да приемат новата вяра, вместо да се задоволят с простия ритуал у дома.

Те коленичиха като един върху каменния плочник. Десет хиляди роби прошумоляха като шепота на вятъра. Проснаха се по очи върху земята, след това се изправиха отново и повториха ритуала. Младият жрец подминаваше редиците подгизнали до кости нови вярващи, докато чакаха реда си да пристъпят напред, за да притисне боядисаната си длан към гърдите им някой жрец от Ку’ос. Че не забави крачка дори тук и поклонниците му правеха път, стреснати от бялата му роба. Той мина под мократа статуя на Сашийн, яхнала изправил се на задните си крака бял зел, и под още една статуя — тази на Нихилис, патриарха, създал новия орден. Бронзовото му лице беше мрачно и много старо.

В източния край на площада тълпата започна да оредява. Поклонниците се смесваха с обикновените жители на града — хора, облечени в мушами или наметала от пера с качулки, дошли тук от любопитство или водени от собствената си вяра, или пък просто за да припечелят някоя монета, като обслужват нуждите на поклонниците и на жреците. На площада бяха разположени обичайните колички за стоки с провиснали тенти. Изпод чергилата им техните собственици продаваха хартиени чаши с горещ чий, купички с храна, вързопи мушами. Най-бедните от тях стояха под дъжда и продаваха сувенири на всяко свободно място, което намереха — евтини калаени фигурки на Сашийн, Мокаби, Нихилис. Докато наблюдаваха движенията на поклонниците, в очите им не се четеше сърдечност и те от време на време поглеждаха скришом облечените в обикновени дрехи регулатори, които стояха по двойки в края на тълпата и наблюдаваха всички.

Двойка стражи върху зелове спряха, за да му направят път. Не запънатите им арбалети лежаха в скутовете им. Че не им благодари и излезе от площада по източната улица „Дубуси“. Зави наляво и след това надясно по по-малки странични улици. Звукът зад гърба му постепенно заглъхваше. Беше нащрек за всеки признак, че го следят.

Докато приближи до една от по-малките островърхи кули в квартала, бялата му роба беше станала сива от дъжда. Платът беше прилепнал към ръцете и краката му и очертаваше твърдите, жилави мускули, които играеха под кожата. Лицето все още го сърбеше ужасно и той спря преди моста на кулата. Свали качулката си, вдигна поглед към тъмните облаци, стисна силно клепачите си и изви врата си на едната и на другата страна, сякаш искаше да остави дъжда да облее лицето му. Изплю лютивата вода от устата си и избърса очи.

На фона на просветляващото небе той забеляза крила на прилепи, които кръжаха и бавно се спускаха надолу. Бяха по-големи от онези, които беше свикнал да вижда над града и които бяха използвани за наблюдение и като куриери, летящи от един храм до друг. Помисли си, че това сигурно са новите бойни птици, разработвани от империята през последните години, които бяха достатъчно устойчиви, за да участват във военните действия. Той разбра, че предположението му е правилно, когато те завиха и се понесоха към Площада на свободата. Целта на това прелитане беше да смаят поклонниците с безкрайните нови постижения на Ман.

Че стъпи върху моста и закрачи бавно.

Когато стигна до входа, младият жрец спря до една яка метална врата. На височината на главата имаше решетка. Беше твърде тъмно, за да види очите, които знаеше, че са там и го наблюдават, но на нивото на корема му се плъзна един капак, което показа, че присъствието му е било забелязано. Че се почеса по врата, преди да пъхне и двете си ръце в тъмното пространство отвъд.

Освобождаването на множеството резета на вратата беше съпроводено с поредица от щракания. Жрецът издърпа ръцете си. В голямата врата се отвори една по-малка, тънка и ниска врата, която принуждаваше човека, преминаващ през нея, да се наведе и обърне настрани. Че можеше да влезе, без да се навежда, защото беше нисък.

Всяко препятствие е благословия — мрачно си каза той и дори тук, в сърцето на Свещената империя на Ман, не му се стори странно, че се сеща за тази стара поговорка на рьошуните.

В този ранен час Храмът на усещанията беше притихнал. Както винаги приземният му етаж бе потънал в полумрак, тъй като беше без прозорци и го осветяваха само няколко газови лампи, които пращяха покрай заоблените стени. Двамата дежурни жреци воини наблюдаваха иззад маските си Че, който разтърси обръснатата си глава като куче, за да се изтръска от водата, след което стори същото и с робата си.

— Вали — обясни той, сякаш се извиняваше.

Стражите се зачудиха дали не е някой идиот, един от онези жреци, които понякога се промъкват през цедката на екзаминаторите благодарение на произхода или парите си.

По-високият се изправи застрашително над него, сякаш е поредната кула, която го наблюдава.

— Тук служим само на висшата каста — рече пазачът. — По каква работа си дошъл?

— Опасявам се, че най-вече по тази — намръщи се Че.

Те имаха време само колкото да го погледнат с разширени очи, когато двете ками пронизаха гърлата им.

Двамата жреци воини бяха разтърсени от конвулсии. Че издърпа остриетата и веднага отстъпи встрани, за да избегне струите кръв, тъй като знаеше точно къде и кога ще се появят. Бързо заобиколи разпростиращата се локва кръв, оглеждайки се за свидетели, и се върна навреме, за да види как двамата стражи се строполяват — единият падна настрани върху каменния под, а другият назад по гръб.

Че не почувства нищо.

Бързо извлече труповете далече от погледа, зад статуята на изтъкната личност на империята — генерал Мокаби, която беше забелязал, когато спря за кратко да огледа нишата. Локвите кръв без съмнение щяха да издадат убийствата, но в този полумрак това щеше да стане само ако някой по случайност мине покрай тях.

Времето щеше да му стигне за работата, която имаше да върши.

Той приклекна в сенките и използва нож, за да свали робата на единия от мъжете. Пъхна я под мишницата си.

Северното стълбище представляваше поредица стълби около централна колона. Че небрежно се изкачи седем етажа, като се преструваше на човек, който има право да е на това място. Никой не направи опит да оспори това.

Той спря на седмия етаж, където стълбите свършваха в разкошна просторна стая от розов мрамор с фонтан в средата, заобиколен от растения в саксии. Въздухът беше натежал от опияняващото ухание на наркотици за удоволствие. Трима плешиви и леко закръглени евнуси седяха на ръба на фонтана, облечени в широки роби. Бяха въоръжени с кортици, пръскаха се с вода един друг и се кикотеха на двамата жреци, които седяха от отсрещния край на фонтана с напълно противоположни изражения на лицата — единият изглеждаше нетърпелив, а другият отегчен. Зад тях, през сводестия вход от мозайка с цвят на кожа и развети червени копринени завеси, се разнасяше мъжки и женски смях, примесен с музика на флейти и барабани, които биеха като постоянен пулс.

Че все още стоеше на стълбището, привел глава под нивото на пода. Почеса си ръката, докато бързо премисляше какви възможности има.

Един прозорец хвърляше бледа светлина в помещението. Той привлече вниманието на Че, който го отвори навътре и подаде глава в дъжда. Погледна нагоре.

Видя точно онова, каквото очакваше — почти отвесна бетонна повърхност, осеяна с издатини, разположени твърде нарядко, за да бъдат използвани за катерене. Още четири етажа нагоре нямаше прозорци.

Че действаше бързо. Той си сложи ръкавици от много тънка кожа и свали едно глинено гърне от колана с оборудване, който носеше под робата си. Гърнето беше запушено с дебела восъчна запушалка и имаше ремък за рамо, закрепен към телта, омотана няколко пъти около гърлото му. Издърпа восъчната запушалка, смачка я и я пъхна във вътрешен джоб. Ноздрите му се изпълниха с воня на животинска мас и водорасли. Той провери дали бялото кремообразно съдържание на гърнето не се е втвърдило. Удовлетворен, промуши глава през ремъка, така че да застане върху рамото му, след което разгъна робата, която беше взел от пазача. Като използваше нож, който бе извадил от ботуша си, той се захвана да реже плата на ивици. Само веднъж хвърли поглед назад, за да провери обстановката, но дори тогава не прекъсна работата си.

Напъха лентите от плаща в друг джоб, скочи върху перваза на прозореца и се завъртя така, че да е с гръб към дъжда навън. Пазеше равновесие като въжеиграч. Въпреки това празнотата зад него сякаш го дърпаше.

Извади ивица плат и я уви на топче. Топна го в гърнето, после закрепи просмуканото топче отвън до рамката на прозореца, където то залепна върху бетона.

Направи същото и със следващите ленти, като залепи общо шест навити на топчета парцали по повърхността, до която достигаше. Когато залепи последното, първото беше вече изсъхнало и се бе втвърдило достатъчно, че да стъпи на него.

Че свали ботушите си. Завърза връзките им една за друга и ги преметна през врата си. Колебливо протегна крак навън и изпробва опората с голото си стъпало. Тя го удържа.

— Майко на света, моля те, запази глупака — промърмори той и стъпи навън с цялата си тежест.

Не погледна надолу. На лицето му се изписа ожесточено изражение и той започна да се изкачва.

Въпреки относителната си младост Че беше натрупал голям опит в работата си. Притежаваше естествена дарба за нея, което беше напълно изненадващо за него, като се има предвид фактът, че никога не е имал възможност за избор. Като цяло Че беше получил право на много малко избори в живота си.

Разсъждаваше върху това, докато се насилваше да се изкачва по почти отвесната стена на кулата сред смразяващия дъжд на няколкостотин стъпки над земята. Ръцете му трепереха, а водата пареше в очите му. Живот без избори.

Например детството му.

Че беше извадил късмет при зачеването си. Беше роден в много заможно семейство — търговския клан Долчи-Фета, който притежаваше половината северна част от пристанището. На тринайсет години живееше доста щастливо в богато предградие на източен Ку’ос. Беше като всяко друго момче на тази възраст — лесно се разсмиваше, беше дързък, а понякога и направо буен. Но животът се беше променил, когато по своя вина се бе забъркал в неприятности — най-лошия вид неприятности, включващи дъщерята на семейство, което враждува с неговото. По-просто казано — Че беше направил дете на момичето.

Един душен следобед, когато надвисналите гръмотевични облаци изпълваха града с горещина, Че наблюдаваше дуел с ножове между баща си й бащата на момичето, което беше обичайният начин за разрешаване на спорове на честта в Ку’ос. И двамата мъже бяха ранени, но оцеляха. Без смърт не можеше да има уреждане на спора. Няколко дни по-късно, сякаш за да докаже това, някой стреля с оръдие по външната стена на спалнята на Че. За щастие, по онова време той не беше в стаята.

Изстрелът беше произведен от артилерийско оръдие, разположено на покрива на съседна къща, която по онова време беше празна, тъй като семейството беше заминало за лятото да нагледа лозята си в Екзанс. В началото бащата на Че беше бесен от случилото се. После, когато прахът бавно се слегна в стаите и залите на огромната къща, той стана тих и неспокоен. Може би беше имало причина да е така. Навярно е знаел какво означава това.

Дори сред военните черният барут беше една от най-редките стоки. Това обаче не беше възпряло враговете им. Нито пък го беше сторило Клеймото, което Че носеше на врата си от десетгодишна възраст — всички знаеха, че е под защита от заплахата за отмъщение.

Ясно беше, че враговете им няма да се спрат пред нищо, за да уредят спора.

Че беше единственият син в семейството. Някой ден щеше да поеме търговията. Беше му казано, че трябва да си тръгне. Баща му успя да измисли само един начин, с който да гарантира безопасността му.

На следващия ден Че беше отведен в закрита карета при местния агент на ордена на рьошуните. Щом като влезе в сградата, вратите бяха заключени, прозорците — затворени, а лампите — намалени, и баща му предложи на агента малко състояние в злато, опитвайки се да убеди жената да изпрати Че да се обучава за рьошун. В началото тя отказа. Бащата на Че взе да крещи и да заплашва, накрая притисна ръце една към друга и започна да я моли. Твърдеше, че не знае къде другаде синът му би могъл да намери по-добро убежище от ордена на рьошуните — място, което беше толкова тайно, колкото самите Небесни острови.

Че замина седмица по-късно, след като се укрива в избата на агента, преживявайки само на хляб, сирене и вода. Взе го един рьошун — мъж на средна възраст с остри скули и суровите виолетови очи на човек, роден във Високия Паш. Мъжът изръмжа нещо. Че осъзна, че това е името му, Шебек. След това рьошунът почти не проговори повече. Без да има възможност да се сбогува със семейството си, Че беше качен нелегално на кораб, който вдигна платна в момента, в който те се качиха на борда. След малко повече от седмица стигнаха на Чийм. От там следваше странно и плашещо пътуване в планинската вътрешност на острова.

И така стана, че Че прекара остатъка от юношеството си, учейки се как да убива, с каквото му попадне подръка. Седмиците преминаваха в месеци с изненадваща скорост, а месеците се превърнаха в години. С времето семейството му съвсем престана да му липсва.

Че винаги беше притежавал способността да учи лесно. Напредъкът му като обучаващ се убиец беше бърз. Създаде си приятели. Внимаваше да не си създава врагове. Въпреки това обаче беше младеж, който не се чувстваше добре в собствената си кожа.

През нощта в леглото си в помещението, където живееха учениците на ордена, Че сънуваше нещо различно.

Сънуваше, че е живял съвсем друг живот. В сънищата майка му и баща му не бяха истинските му родители, а домът му — неговият истински дом. Тези видения насън бяха толкова реални, толкова изпълнени с факти и най-незначителни подробности, че когато се събудеше сутрин, имаше чувството, че е някой непознат, и се опитваше да проумее кое от всичко това е истинско и кое — просто измама. Понякога Че тайно подозираше, че губи разсъдъка си.

Докато годините се нижеха, той правеше всичко възможно да запази спокойствие. Таеше в себе си сънищата за друг живот.

Накрая се превърна в мъж. Превърна се в рьошун.

Денят изглеждаше като всеки друг ден, като се изключи това, че беше навечерието на двайсет и първия му рожден ден, което не значеше много за Че. Учителят му Шебек както винаги беше объркал дните и си мислеше, че рожденият ден на Че е днес. Шебек се засуети, приготви торта с мед и орехи и сипа вино за двамата. На Че сърце не му даде да поправи грешката на учителя си. Когато се прибра в стаята си, изпитваше нарастващо усещане за неясно безпокойство.

В онази нощ за пръв път от идването си в манастира Че не сънува нищо. Спа на пресекулки, без постоянно да се върти и да мърмори в мрака, и когато се събуди в утрото на истинския си рожден ден, установи, че вече не е себе си.

Внезапно сякаш се беше отворил прозорец към гледка, която винаги е била там, но той никога не го беше признавал. Под процеждащата се през цепнатините на капаците на прозорците светлина на ранното утро в усамотението на малката си, спретната килия Че изведнъж разбра истината за своя живот и се разтърси от горчив смях, примесен със сълзи на облекчение и отчаяние за всичко онова, което е загубил.

Не се сбогува с учителя си. Потисна желанието си да потърси Шебек и да му каже сбогом, макар и по недоловим за него начин — може би като просто му се усмихне. Страхуваше се, че мъжът ще се досети за намеренията му. Че излезе през вратите на манастира, когато останалите от ордена бавно се събуждаха, за да започнат новия ден. Остави всичко, което притежаваше, с изключение на пътната си чанта, напълнена със суха храна.

Не се спусна по долината, а вместо това я пресече. Над една виеща се странична долчинка, прорязана от пенлив поток, се издигаше масивна планина със сиви склонове, която наричаха Стареца. Под светлината на зората Че започна да изкачва стръмните шистови скали на Стареца. Знаеше къде е скрит най-близкият пост на рьошуните, който наблюдаваше долината. Той се погрижи пътят му да мине зад поста. Когато достигна върха на планината, той погледна назад към манастира на Сато и в сърцето му се появи смут.

Обърна се и се спусна от другата страна.

През следващите дни той изкачи няколко планински прохода. Вървеше по дирите на планинските кози и по пътеки, които преминаваха по отвесната повърхност на стръмни скали с дълбоки пропасти под него. Че винаги избираше пътища, които да водят надолу. Откакто напусна сърцето на планините, той се движеше като водата, която търси морето.

Докато се спусне до предпланините край морето, дрехите му се опърпаха и примираше от глад. Бяха минали дванайсет дни, откакто потегли от Сато. Купи храна от мрачните заселници, които срещна, и муле от първия пристанищен град, до който достигна. След това тръгна по крайбрежния път към Порт Чийм.

Там се качи на един бърз платноход, който пътуваше направо за Ку’ос.

Не се върна никога повече.

Много етажи по-нагоре и три години по-късно Че стоеше на една ръка разстояние от отворения прозорец. Ако точно в момента дръзнеше да погледне надолу, щеше да види поредица от втвърдени парцали, разположена спираловидно по извивката на кулата, защото той не се изкачваше просто нагоре по нея, но и около нея и по пътя си закрепваше нови топчета от плат. Ала той не погледна надолу.

От отворения прозорец над него се разнасяха звуците на любовна игра. Беше пламенна и необуздана и Че, без да се замисли, изчака, докато тя приключи. Не му се наложи да чака дълго.

Осмели се да погледне в стаята и видя дебелия, блед и надиплен от тлъстини гръб на мъж, преди той да бъде скрит от набързо облечена роба.

— Моите благодарности — прошепна дебелият жрец на жената, просната гола върху разхвърляното легло, и побърза да излезе, без да я погледне повече.

Че не успя да види добре лицето на жената, но нещо в нея несъзнателно извика предупредителна тръпка по гръбнака му. Той изчака вън от полезрението й и се заслуша в шепота на коприната, когато тя се наметна с някаква дреха.

Че постави гаротата между зъбите си.

Преодоля съпротивата на тялото си и скочи.

Беше в стаята и вече опъваше телта между юмруците си, когато тя се обърна и сложи ръка на устата си, сякаш за да заглуши вика си. За момент беше толкова уплашена, че замръзна неподвижна.

Че въздъхна и отстъпи към перваза на прозореца. Отпусна гаротата, а жената свали ръка от устата си и се намръщи.

— Не можеш ли да използваш вратата като всички останали? — попита тя.

— Здравей, майко — каза той.

Жената се засуети за момент. Свали чаршафа от леглото, пръсна във въздуха тежък парфюм, който миришеше на див лотос, и след това докосна гърлото на Че. Накрая се обърна към него с въпросително изражение на красивото си лице.

— Да ме убиеш ли си дошъл? — попита го тя, като кимна към телта в ръцете му.

— Разбира се, че не. Беше ми наредено да се докажа и след това да се върна в храма възможно най-бързо.

— Значи се упражняваш. Чудя се какво ли ги е прихванало, да те изпратят срещу собствената ти майка.

Външно Че беше спокоен както винаги. Вътре в него обаче се надигаше тиха ярост.

— Не знам — призна той. — Обикновено си на горния етаж, не е ли така?

— А — каза тя, сякаш внезапно е осъзнала истината. — Да. Преместиха ме тази сутрин.

Майка му пристъпи по-близо. Можеше да помирише аромата на мускус, останал върху кожата й. Тя се усмихна почти съблазняващо — изглежда, това беше единственият начин, по който можеше да се усмихва.

— Питам се — започна да разсъждава тя — какво ли би направил, ако ти бяха наредили да ме удушиш?

Че се намръщи. Пъхна гаротата в гънките на робата си, неспособен да я погледне в очите.

— И аз се питам дали щеше толкова да се наслаждаваш на правенето на любов, ако знаеше, че единственият ти син виси точно пред прозореца ти.

При тези думи тя се извърна настрани и придърпа тънката си роба по-плътно върху себе си.

— Не ме дразни — скастри го тя и в стойката на гърба й се появи скованост.

Отиде до масата и сипа вода в кристална чаша от една прозрачна кана. По повърхността й плуваха резени портокалова кора.

Майка му — макар че все още му беше трудно да произнесе тази дума — беше красива за годините си. Той пресметна, че е на четирийсет и една въпреки напразните й опити да излъже, че това не е така. А и тя по никакъв начин не беше жената, която той помнеше като своя майка от юношеските си години, когато живееше в богатото предградие на Ку’ос, без да го е грижа за останалия свят.

Всъщност майката от спомените му никога не беше съществувала. Нито пък беше живяла по този начин.

Онова, което Че внезапно беше открил в манастира в утрото на двайсет и първия си рожден ден, беше следното: всеки спомен, който имаше за времето отпреди изгнанието си на Чийм — от живота в заможно семейство до смъртоносните неприятности, в които внезапно се беше забъркал — всичко това е било фалшиво. Фалшиви спомени, които бяха вкарани в главата му, за да може младият Че да ги приеме за истински.

Когато в онази сутрин се беше събудил в манастира, той бе осъзнал това доста ясно. По някакъв начин на ума му бе наредено да си спомни това точно в деня на двайсет и първия си рожден ден. Като надигащ се прилив истинските му спомени заляха основите на живота му и ги отнесоха като безполезни боклуци. Че разбра, че изобщо не е син на заможно търговско семейство. Беше обикновено копеле с неизвестен баща, а майка му, истинската му майка, беше предана чувстваща в един от многобройните любовни култове на манианския орден. В него Че беше обучаван да стане жрец воин.

Спомените го бяха залели. Беше задъхан и не можеше да се изправи, а единственото, за което можеше да мисли, беше да напусне Чийм и да се върне в Ку’ос.

Едва когато се върна в Ку’ос, той откри какво са му сторили. Бяха използвали Че за целите на империята. Изглежда, че се страхуваха от рьошуните. Още преди години бяха счели, че е благоразумно да изпратят един от послушниците си да се обучава за убиец, с надеждата да съберат сведения за тях, не само за обичаите и методите им, но и което беше по-важно — за местонахождението им, в случай че на империята някога й се наложи да води война с ордена.

Бяха определили Че за тази задача в неизвестен за него процес на подбор. Може би го бяха избрали на случаен принцип. Може би беше показал някаква дарба за тази работа. На тринайсетгодишна възраст в продължение на няколко луни го бяха подложили на интензивен режим на мисловна манипулация. Бяха го дрогирали, за да притъпят съзнанието му, моделираха младия му ум, ограничаваха важните му спомени и вместо тях насаждаха и подсилваха други.

Разбира се, тези разкрития бяха разтърсили Че из основи. Преди да е успял да се съвземе и дори да е сигурен отново в собствената си самоличност, имперските регулатори го разпитваха в продължение на цяла луна, като използваха наркотици на истината и хипноза, за да изкопчат от него и най-малките подробности. Доволни, че са изтръгнали всичко от него, те наредиха върховете на кутретата му да бъдат отсечени като част от посвещаването му на Ман, нещо, за което той рядко беше мислил преди. Дадоха му да разбере, че ще са много доволни, ако той продължи да убива, макар и не като рьошун, а като един от тях.

Не му оставиха друг избор.

— Вода? — попита майка му и прекоси стаята с чаша в ръка.

Че прие. Изпи я на един дъх и известно време просто стоеше и се наслаждаваше на подсладения й вкус в устата си.

Околният свят обаче неизменно напомняше за себе си във всеки миг на спокойствие.

Трябва да разбера защо са ме изпратили тук днес. Милостива Ерес! Погледни тази празноглава кучка. Толкова е предана, че си мисли, че те просто си играят игри с нас.

За момент му се прииска да сграбчи майка си, да разтърси слабото й тяло в ръцете си и да я зашлеви през лицето — отново и отново — докато тя не се събуди от всичко това, от живота, който двамата живееха.

Вместо това Че прочисти гърлото си.

— Как си? — попита той.

— Мм? О, добре съм, благодаря.

Сега тя седеше пред огледалото, разресваше дългите си разкошни руси къдрици със ситен гребен, издялан от кост, който можеше да си позволи като чувстваща. Тя спря и погледна отражението му в огледалото.

— Наистина съм добре! Сезонът беше хубав с това празненство и всичко останало. — Стигна до едно упорито сплъстено място и опъна русата си коса, след което леко дръпна с гребена, за да мине през него. — Всъщност съм много добре. Чувствам се чудесно, сякаш отново съм младо момиче. Желана съм от един Върховен жрец на Сашийн. Аз! Можеш ли да повярваш?

— Да, мисля, че мярнах задника му преди малко.

— На Райний ли? О, не, скъпи, как можа да си го помислиш! Не, този е един от редовните ми. Фарандо е от съвсем различен сой. Уви, малко е грозен, но притежава сила, власт, положение, обсипва ме с подаръци и прекарваме прекрасни нощи извън града. Не бих могла да искам нещо повече. А ти? — попита тя. — Ти как си?

Че чешеше лакътя си, но не разсеяно, а настървено.

— Добре съм — отвърна той и си помисли, че тя не си спомня, че днес е рожденият му ден.

— Днес кожата ти изглежда по-добре. Помага ли ти мехлемът?

Да, беше му дала поредния нов мехлем, който да изпробва с надеждата, че ще успокои люспестия обрив, който вечно измъчваше кожата му. Той сви рамене. Беше премерено и предпазливо движение като всичките му движения.

— Де да можех да си спомня какво ти слагах, когато беше малък.

Той очакваше да каже това, защото му го повтаряше всеки път, като го видеше.

— Да, е да можеше. Но сега ще трябва да търпя манията ти по тези мехлеми, докато не уцелиш подходящия. — Той също казваше това всеки път, когато я видеше, просто за да я дразни.

— Но това е толкова обезсърчаващо! Знам със сигурност, че помага. И знам, че в него има екстракт от кафяви водорасли — и чамин — да, мисля, че малко чамин, но като изключим това… — Тя ядосано поклати глава. — Останалото не го помня. Мислиш, че съм остаряла много? Ммм? — Тя започна да изучава отражението си в огледалото. — Дали лицето ми най-сетне не се е извърнало от слънцето заедно с паметта ми?

— Достатъчно, за да правиш мелодрами — това ти го признавам. Радвам се, че си добре, майко, но сега трябва да те оставя.

— Толкова скоро?

— Това упражнение е за време. И трябва да открия за какво е всичко това.

Че се качи върху перваза на прозореца. Обърна се да й каже няколко последни думи.

— Тук нещо не е наред. Бъди внимателна.

Беше изчезнал още преди майка му да успее да отвори уста, за да се сбогува.

— О — промълви тя.

Насочи отново вниманието си към своето отражение и започна да си тананика тихо, докато решеше златните си къдрици, и не обърна внимание на звука от преместването на легло, който се разнесе от горния етаж.

— Направи ли упражнението, както ти беше наредено?

— Направих го — отвърна Че.

— Чудесно. Имаше ли някакви случайни жертви?

— Двама жреци воини. Смъртта им беше… необходима.

— Двама? Не можа ли да ги заобиколиш?

— Щеше да отнеме повече време. Избрах най-директния начин за действие.

— Винаги правиш така. Опасявам се, че рьошунът в теб говори. Добре, добре. Моля те кажи ми сега как е майка ти?

Че съвсем леко се отдръпна от дървения панел срещу себе си. Седеше в една ниша в затъмнена стая, някъде в лабиринта на долните етажи на Храма на шепотите. Нишата беше облицована с тъмно, лакирано тиково дърво. В самото й дъно, на нивото на главата, ако човек е седнал, имаше панел от фино издялани дървени плоскости, които се кръстосваха. Празнините между тях бяха тъмни, изпълнени със загадъчния въпрос кой или какво се крие зад тях. Откъм решетката се усети слаб полъх на вятъра. Беше свеж и с дъх на подправки. Не се чу обаче никакъв шум, сякаш пространството от другата страна е малко и уединено.

— Майка ми изглеждаше доста добре — отвърна той с равен тон на непознатия глас.

— Радвам се да го чуя. Тя е хубава жена.

Гласът беше станал дразнещо висок, сякаш онзи, който говореше, беше на ръба на истерията. Че познаваше четири гласа, които му бяха говорили по различно време от тази ниша в стената. И четирите звучаха така, сякаш принадлежат на някой, който го обучава, макар той да нямаше никаква представа чии са. Освен това не знаеше и кои са събратята му убийци, защото всеки се обучаваше поотделно, напътстван от един-единствен учител. Рядко им позволяваха да се срещат.

Че отново се наведе към панела със здраво стиснати челюсти. Чу как някой си пое дъх и усети дъх на чесън, когато човекът заговори:

— Ще ме попиташ ли, Че, защо беше изпратен там днес?

— А вие ще ми кажете ли?

Разнесе се тих смях.

— Не. Няма. Но познавам някой, който ще го направи по заобиколен начин. Тя иска да говори с теб сега, млади дипломате.

— Кого имате предвид? — Гласът му беше уверен, но сърцето му биеше трескаво.

— Яви се веднага в Залата на бурите. Тя те очаква.

Че се качи в шумната вдигаща се кутия. От двете му страни стояха жреци воини, стиснали голи ками в ръцете си. Разбра, че остриетата им са били намазани с отрова, защото във въздуха се носеше мирисът й. Вдигащата се кутия скърцаше и се клатеше обезпокоително, докато масивната й противотежест я теглеше бавно към самия връх на кулата. Когато спря, тя се наклони така, че и тримата мъже се олюляха на краката си. Вратите бяха отворени от страж, който чакаше от другата страна.

Стаите тук, на върха на кулата, бяха големи и без прозорци и стъпките им отекваха, сякаш вървят през подземни пещери. Високо над главата му на тавана бяха окачени декоративни гипсови фризове, изобразяващи лица, застинали във всевъзможни емоции. Подът под краката му блестеше. Полираното дърво беше застлано с кожи на екзотични животни, чиито свирепи глави все още стояха и се зъбеха на минаващите. Мебелировката — онази малка част от нея, която виждаше — беше натруфена, плюшена и масивна. Въздухът беше спарен, а осветлението — слабо.

Тук-там пред затворените врати стояха на стража жреци воини. През няколко от тях се чуваха гласове, които неизменно бяха далечни и приглушени. Във въздуха се носеше дим с мирис на наркотици. Изглеждаше сякаш той се събира около жълтите глобуси на газовите лампи, висящи от облицованите стени.

До Залата на бурите се стигаше по стълбище от мрамор, изпъстрен с розови жилки. Ботушите им изскърцаха едновременно, когато завиха към него. На всяко мраморно стъпало стоеше по един жрец воин с изваден меч, държан церемониално като в люлка. Тук стражите, ескортиращи Че, спряха и му направиха знак да продължи сам. Че се заизкачва по стълбището.

През маските очите на стражите изглеждаха стъклени, сякаш са под въздействието на наркотик. Стояха като статуи и дишаха толкова плитко, че гърдите им сякаш не се повдигаха изобщо. От тях като вълна от топлина струеше скука и когато Че пристъпи край тях, погледите им сякаш го молеха да предизвика някакви неприятности и така за малко да им помогне да забравят отегчението.

— Прекрасно! — възкликна той и изръкопляска. — Добро представление!

Скуката внезапно изчезна от очите им.

В края на стълбището пред него се изпречи огромна врата от ковано желязо. Жената пазач до нея се обърна и удари по вратата с юмрука си в бронирана ръкавица. След кратко забавяне вратата изскърца и се отвори. Отвътре се разнесоха звуци — чуруликане на птици, плясък на вода, музика, смях. На прага застана един възрастен жрец. Той се поклони на Че.

Младият мъж влезе.

Прозорците бяха високи от тавана до пода и бяха разположени по цялата окръжност на помещението. С издигането си те се накланяха навътре. Точно в момента през тях се виждаше обвивка от бели облаци и ранния есенен дъжд, който се блъскаше в прозрачната им повърхност.

Че присви очи и както беше обучен, с един-единствен поглед попи всяка подробност в Залата на бурите. Очакваше нещо различно, може би нещо по-мрачно и по-малко привлекателно. По-религиозно. Вместо това мястото беше уютно и приветливо. В каменната камина в самия център на стаята пропукваше огън. От нея излизаше метален комин, който минаваше през пода на платформата над него. Тя беше нещо като втори етаж, до който се стигаше по стълби, и беше отделена с тънки дървени стени. Че предположи, че това са спални, лични покои, откъдето се чуваха гласовете на птици в клетки.

В уютното пространство около огъня бяха подредени елегантни кресла с кожена тапицерия, обърнати към триножника, върху който висеше подробна карта на империята. На креслата отпуснато седяха жреци, вдигнали крака върху столчета с възглавници, пиеха алкохол, пушеха дълги пръчки хазни, разговаряха помежду си и се смееха или просто гледаха замислено картата. Между тях сновяха грохнали възрастни слуги, които носеха табли с плодове, морска храна, алкохол, бокали с наркотик. Че знаеше, че езиците им са отрязани, а тъпанчетата — спукани. Що се касаеше до жреците, той познаваше всеки от седящите край огъня.

Че беше дипломат — имперски убиец. Голяма част от хората, с които, така да се каже, преговаряше, бяха могъщи и важни люде от самата империя. Работата му беше да ги познава. Някой ден можеше да му бъде наредено да убие всеки от тях.

Повечето бяха генерали. По лицата им нямаше обичайните бижута, носени от жреците на Ман, с изключение на един-единствен заострен сребърен конус, прокаран през левите им вежди по военен маниер. Самият Че също носеше такъв. Дрехите им бяха обикновените церемониални роби на ордена на жреците воини, макар в тези мъже да нямаше нищо обикновено.

Той огледа лицата им едно по едно: генерал Риктус с отблъскващи обгорени лице и ръце и черна коса, поникнала на кичури над ушите, които приличаха на опърпани парчета кожа; генерал Романо, млад, с почти момчешки вид, макар да беше най-опасният човек от събралите се и най-нетърпелив да седне на трона; генерал Спарус, Малкия орел, дребен, мълчалив и напрегнат, завърнал се наскоро, след като беше потушил бунта в Лагос и беше загубил едното си око (сега покрито с черна превръзка заради добрия вкус); генерал Алеро, ветерана от кампаниите в Гхазни, който беше завоювал за империята повече територии от всеки друг, като се изключи самият архгенерал Мокаби, и беше прокълнат, защото не е продължил да го прави.

Всички тези мъже бяха потенциални съперници за трона в изтънчената и въпреки това смъртоносна игра на политическо маневриране, залегнала в основата на всичко случващо се в империята. Всеки от тях разполагаше със свои собствени фракции, храмове и армии. Империята на Ман беше сравнително млада. Всеки можеше да се докопа до трона, ако е достатъчно решен да го стори. Самият матриарх беше доказателство за това.

В стаята имаше още трима души. Единият беше младият Киркус — единственият син на матриарха, който също се беше излегнал на стол. Очите му бяха замъглени от опиатите и въпреки това се оживяваха, когато той хвърляше гневен поглед (кой знае защо) на Романо.

Втората фигура беше на бабата на младия мъж — майката на Сашийн — която беше заспала на стола си или поне така изглеждаше. Около обутите й в сандали крака лежаха няколко люспести гущера с нашийници от златни вериги.

Последният присъстващ беше самата Сашийн. Стоеше изправена с искряща чаша в ръка, беше облечена в дълга тясна рокля от прозрачен зелен плат, която беше отворена отпред, за да се види, че отдолу е гола. Когато се движеше, гледката на нежния й корем, интимното й окосмяване или едрите й полюшващи се гърди привличаше погледа и отклоняваше вниманието от лицето й, което беше обикновено и некрасиво. Тъмните й очи бяха твърде сближени, носът — твърде дълъг и крив. Въпреки това в тази жена имаше нещо привлекателно. Може би беше заради начина, по който се държеше, така, сякаш светът й принадлежи и тя може да направи с него каквото пожелае. Може би беше заради усмивката й, която често се появяваше на лицето й.

— Но може ли това да стане преди зимата? — попита тя стария Алеро, сочейки картата.

Генерал Алеро сви рамене, както седеше на стола си.

— Само ако започнем веднага, без да спорим за подробностите. — Ветеранът огледа преценяващо по-младите мъже около себе си и с това ги накара да прекратят разговорите, които водеха.

— И продължаваш да твърдиш, че може да успеем?

Генералът подбра внимателно следващите си думи като човек, който взима от дланта си подходящата монета, когато са му останали твърде малко.

— Да, така мисля, макар че ще ни е нужен и малко късмет. Има много неща в този план, които могат да се объркат, и твърде малко възможности за импровизиране. Ако проработи, той ще ни донесе шумна и решителна победа. Ако се провали… — Той поклати глава. — Тогава случилото се при Корос ще се повтори.

В настъпилата тишина дъждът се чуваше ясно. Че стоеше неподвижен. С крайчеца на окото си той видя птиците с ярки цветове, които се носеха високо в стаята. Един слуга тичаше подире им, препъвайки се, и почистваше курешките им с парцал.

— Продължавам да твърдя, че това е лудост — намеси се Спарус, Малкият орел.

Кожата на столовете изскърца, когато мъжете се обърнаха към него. Той вдъхна дълбоко от пръчката си хазии и ги накара да го чакат.

— Две отделни акции на военния флот срещи Свободните пристанища, да не говорим за най-важното — морска инвазия срещу самия Кхос, и то когато зимата бързо наближава. Дори да допуснем, че сухопътните сили изобщо стигнат до Кхос невредими — а само по себе си това е много рисковано предположение — че диверсиите ни проработят и че корабите за нашествието не бъдат прехванати, дори тогава, ако сухопътната кампания се забави, поради някаква причина, ще изпаднем в затруднено и безпомощно положение до пролетта. Мерсиянците ще имат време да се прегрупират. Първа експедиционна армия ще попадне в капан, от който няма да може да се измъкне. Ще бъде по-лошо от Корос. — Той погледна право към матриарха, а единственото му око проблесна. — Защото, ще ви кажа следното — ако тази кампания се провали, заедно с нея ще загубите и трона си.

— Това заплаха ли е? — саркастично попита Романо, но Спарус не обърна внимание на забележката му и продължи да гледа втренчено Сашийн.

Онова, което казваше, беше истина. Манианският орден презираше водачите, които са се провалили в битка или са показали признаци на слабост. С тях обикновено се разправяха доста бързо.

Матриархът се плъзна през пространството, което я разделяше от Спарус. Тя леко докосна рамото на Малкия орел с ръката си с добре поддържан маникюр и му се усмихна за миг. След това се обърна към останалите. Движението й беше толкова внезапно, че едната й гърда се подаде от тънката рокля.

— Е? — попита тя и погледна намръщено насъбралите се мъже.

Пръв заговори Риктус с покритото с белези лице.

— Спарус е прав — заяви мъжът с глас, който беше толкова груб, колкото и обгорената му кожа. — Този план е безразсъден. Не мога да повярвам, че сме чак толкова отчаяни. Трябва да поддържаме блокадата на Свободните пристанища. Накрая те ще паднат, стига да продължим да задушаваме търговията им.

— Не — отсече матриархът с равен глас и вдигна ръка. — Имах основания да поискам решения на мерсиянския проблем и те са все още валидни. Вече десет години възпрепятстваме търговията им и блъскаме по вратите им. Въпреки това Свободните пристанища продължават да устояват. Неподчинението им поощрява останалите да набират кураж. Трябва да разбием тези мерсиянци и да го направим решително, за да не изглежда империята слаба.

— Кхос трябва да бъде превзет. Без него останалите Свободни пристанища ще се предадат или са обречени на глад.

Сашийн отново се доближи до картата, която Че беше изучавал, докато тя говореше. По нея с молив доста грубо бяха нанесени линии, които отбелязваха движението на флота и действията на сушата. Успя да различи символите на две флотилии, атакуващи западните острови на Свободните пристанища — едната трябваше да действа в целия архипелаг, а другата да се съсредоточи върху Минос. Далеч на изток се виждаше трета флотилия, движеща се от Лагос към Кхос и отбелязана с дебела линия с молив. Матриархът сега сочеше нея.

— Шеста армия ще остане в Лагос по предложение на Мокаби. Скорошните й действия поддържат хората настървени за битка. Отпочинали са и свежи. Това ще бъде пълна изненада и Мокаби, който винаги е имал усет за тези неща, смята да създадем Първа експедиционна армия от Шеста армия и каквито други остатъци успеем да съберем и да изпратим с кораби от Лагос в Кхос.

— Но, матриарх — рязко възрази Риктус, — дори ако тяхната Източна флота бъде отклонена от нашите две диверсионни кампании на запад, мерсиянските ескадри, защитаващи конвоите на Занзахар, пак ще останат в този регион. Нашите кораби в Лагос са предимно транспортни и търговски съдове, има и две ескадри бойни кораби. Експедиционната флотилия ще бъде зле защитена, както вече отбеляза Спарус. Ще са необходими само няколко ескадри, за да изпратят цялата ни войска на дъното на Мидерес.

В ъгълчетата на устните на младия Романо се появи усмивка и той се приведе напред на стола си, сякаш се готви да нападне.

— Не забравяйте, че тези диверсионни флотилии ще бъдат най-големите досега в тази война. Мерсия ще бъде притисната да отвърне и ще трябва да използва целия си флот. Ще трябва да отклонят Източната флота, за да защитят запада.

— Каза експертът по военноморска тактика — обяви Киркус и на свой ред си навлече гневен поглед от Романо.

— Експедиционната флота няма да участва в никакви морски битки, господа — заяви Сашийн. — Ще си пробие път през всяка ескадра, която срещне, и бойните й кораби ще се жертват, ако се наложи, за да може транспортните да се промъкнат. Единственото, което има значение, е армията да стигне до сушата.

— Много е лесно Мокаби да си седи във вилата в Палермо и да прави планове на хартия за велики и дръзки кампании — намеси се Спарус, — съвсем друго нещо е обаче това да се осъществи.

— Той се съгласи да се върне, ако одобрим този план — каза Сашийн.

— Аха, за да води любимата си Четвърта армия, която лагерува в безопасност извън обсега на стените на Бар-Кхос. Ако Експедиционните сили завземат града отзад, те ще му отворят вратите, за да може той триумфално да влезе в града. Ако това не стане, е, тогава той ще може да хвърли вината за провала върху другиго и да си осигури безопасно завръщане в имението си.

— Мокаби ще се посвети на това начинание — увери ги Алеро, стар приятел на Мокаби. — Той ще рискува главата си като всеки от нас.

— Аха — отвърна Спарус. — Е, фактът, че той не предлага доброволно да води Експедиционните сили, е показателен. И аз съм съгласен с неговите основания да не го направи, независимо дали той ги изрича гласно, или не. Аз самият не бих искал да водя такава безразсъдна кампания.

Сашийн довърши напитката си и подхвърли празната чаша на един минаващ слуга.

— Жалко, Спарус, защото аз се надявах, че ще искаш да дойдеш с мен.

— Матриарх?

— Аз самата ще водя Експедиционната армия.

Сред насъбралите се премина вълна на изненада. На мястото, където стоеше, без никой да му обръща внимание, Че затаи дъх.

— Както толкова правилно отбелязахте — продължи Сашийн и за момент очите й проблеснаха към младия Романо и дебелия Алеро, — оставането ми на трона зависи от крайния резултат. Би било уместно аз да съм там и така да се каже, да размахвам копието.

— Това е лудост. Не можете да се изложите на опасност по този начин.

— Целият живот е едно опасно начинание, Спарус. И ти също ще участваш, ако искаш твоят матриарх да премине през всичко това и да оцелее.

Романо се наслаждаваше на случващото се. Сашийн се усмихна на младия генерал.

— Ти също, Романо. Спарус ще води Експедиционните сили, а ти ще бъдеш неговият помощник. — Младият мъж се изправи на стола си и от пръчката му хазии падна пепел, която се разпиля в скута му. — Алеро, Риктус, вие ще водите по една Експедиционна флотилия и ще предизвикате такъв хаос, че да разполагаме с достатъчно пространство, през което да се промъкнем. Нещата стоят така.

Младият Киркус се наведе напред. Очите му блестяха.

— Не забравяй мен, майко. Искам и аз да дойда с теб.

— Но няма да го направиш. Ще останеш тук, в Храма, докато не се справим с другия си проблем.

При тези думи тя за пръв път погледна към Че. Той изостави обичайната си отпусната стойка, изправи се и издържа втренчения й поглед.

— Но кой знае колко дълго може да продължи това? — попита Киркус.

— Трябваше да помислиш за това, мили ми сине, преди толкова прибързано да пренебрегнеш отговорностите, свързани с положението ти.

Отговорът на младежа беше заглушен от внезапно силно грачене от ъгъла на стаята. Всички глави се обърнаха по посока на звука, включително и тази на Че. Той очакваше да види може би някое керидо, приклекнало на пода и разкъсващо парче сурово месо. Ала там с все още затворени очи седеше бабата.

— Момчето постъпи правилно — каза старата жрица с дрезгав глас. — Постъпи според Ман. Не го обвинявай за това, дъще.

Матриархът въздъхна.

— Дори да е така — каза тя, — засега той не бива да излиза от тук, по каквато и да е причина.

И тя махна с ръка, за да пресече по-нататъшните опити на Киркус да възрази. Този разговор й беше неприятен и дори синът й разбираше, че е по-добре да мълчи, макар лицето му да пламна.

— Сега — продължи Сашийн — ще помоля всички ви да ме извините.

Матриарх Сашийн се отдели от групата и мина точно покрай Че.

— Ела с мен — рязко му нареди тя.

Той последва аромата на парфюма й към прозорците, където двамата излязоха през двойната плъзгаща се врата на терасата, заобикаляща кулата. По терасата бяха наредени растения в саксии, които се огъваха под вятъра. Сашийн затвори вратата зад тях. Дъждът обливаше лицата им, студен като вятъра, който го носеше.

— Чудиш се защо ти позволих да присъстваш на работата на моя Съвет на бурите.

— Не, Свети матриарх — инстинктивно излъга Че.

Той разбираше, че е по-добре да не признава открито недоверието си към своите висшестоящи. Това можеше да означава чувство за вина — нещо опасно в един орден, където предателството е почти верую.

Сашийн го изгледа изпитателно, за да прецени дали казва истината.

— Много добре — заяви тя най-сетне, като продължаваше да го гледа втренчено, без да мигне. — Всички твои началници са единодушни по отношение на лоялността ти. Може би дори са прави в преценката си.

Той наведе глава, но не каза нищо.

— Чудиш се защо те повиках.

— Да, матриарх — отвърна той, все още със сведена глава, и този път изрече истината.

— Тогава ще говоря откровено. — Тя кимна с брадичка към Залата на бурите. — Синът ми, младият Киркус, е убил някой, който носи Клеймо.

Че най-сетне вдигна поглед към Сашийн. Тя, както и повечето хора, беше по-висока от него.

— В своята мъдрост майка ми не е направила усилие да го спре. Тя винаги е смятала, че рьошуните не са кой знае каква заплаха за Ман. Аз самата не съм толкова сигурна в това. Преди няколко дни засякохме трима от тях, докато се опитваха да си осигурят достъп до сина ми. Двама бяха за отвличане на вниманието. Третият почти успя, макар че го хванахме навреме. Той сам отне живота си. Отървахме се от другите двама. Но ще изпратят други.

Вятърът разтвори роклята й. Водата се стече между гърдите й и се спусна по корема надолу към къдравите косми на слабините й.

— Разбирам — промърмори Че.

— Чудя се дали наистина разбираш?

— Да. Знаете, че съм обучаван за рьошун като предпазна мярка срещу ситуации като тази.

— Тогава знаеш защо изпратих да те повикат.

Искаше му се да се почеше по врата, но сдържа натрапчивото си желание да го направи. Вместо това обърна лице срещу дъжда. Той пареше очите му, но помагаше срещу сърбежа.

— Искате да ви отведа до ордена на рьошуните — каза Че срещу вятъра, — така че да можете да ги унищожите, преди те да са убили сина ви.

— Точно така — отвърна тя и той успя да долови усмивката в гласа й. — В момента един отряд от най-добрите ми командоси се подготвя за пристигането ти. Ти ще ги заведеш в Чийм и ще вземеш от онова растение на рьошуните, за което чувам, че показва пътя към техния манастир.

— Готови ли са те да следват изпаднал в умопомрачение водач през планините?

— Те знаят за познанието, погребано в главата ти. И са готови на всичко. Щом като веднъж открият този манастир, ще убият всички, които открият там, и ще го изгорят до основи. Никой не трябва да оцелее.

Че издиша леко през ноздрите си и потърси празнотата.

Очите на Сашийн се присвиха. Тя се наведе по-близо до лицето му.

— Може би тази мисия те притеснява?

— Не мисля така.

— Да не би в теб да има някакви остатъци от предаността ти към твоите приятели рьошуни?

— Матриарх, верен съм единствено на Ман.

Тя погледна в дълбините на очите му. Той осъзна, че чеше ръката си, но не посмя да спре, за да не се издаде по някакъв начин. Сашийн се изправи.

— Разбирам. Кажи ми — близки ли сте с майка ти?

Че внезапно спря да се чеше. Опита се да спечели време, като избърса мазната вода по лицето си.

— Не, не сме особено близки. Бяхме разделени в продължение на осем години, докато бях в Чийм и се обучавах за рьошун.

— Казаха ми, че въпреки това тя е доста привързана към теб.

— Тогава знаете повече от мен самия.

— Разбира се, че знам. В края на краищата аз съм Светият матриарх. — Тя се усмихна и добави с по-искрен тон: — Освен това съм и майка. Можеш да си сигурен, че тя много обича своя единствен син.

Сашийн хвърли поглед към стаята и собствения си син. Когато отново погледна Че, очите й бяха сурови и в тях нямаше мекота.

— На твое място щях добре да се замисля над това. Такива връзки са много ценни в този свят. Понякога нашата вярност е единственото, което ги поддържа.

Че не можа да издържи погледа й. Той видя как растенията в саксиите се блъскат шумно в стъклото и се съсредоточи в тях, сякаш за да възвърне спокойствието си. Те представляваха окаяна гледка, брулени от вятъра и подрязани дотолкова, че изглеждаха почти мъртви.

Сашийн проследи погледа му и вдигна ръка. Тя грубо поглади едно от малкото листа, все едно е домашен любимец. Че се зачуди дали самата Сашийн не ги подрязва в по-самотните си часове тук, на върха на света, опитвайки се по този начин да се отърси от грижите, свързани с положението й.

— Разбрахме ли се?

Че кимна.

— Добре, тогава да не губим повече време. Върни се при обучаващия си. Той ще ти даде цялата информация.

Че наблюдаваше през полузатворените си клепачи как тя му обърна гръб и отвори стъклените врати.

На прага Сашийн спря и му хвърли равнодушен поглед.

— И, дипломате…

— Да, матриарх?

— Никога повече не ме лъжи.