Чуждоземецът

Сересе

След речта на Ошьо в манастира настъпи странна тишина и заминаването на тримата рьошуни, които се бяха отправили да извършват отмъщението, сякаш придаде на мястото някакво усещане за цел, което му беше липсвало дотогава. По-възрастните мъже, които прекарваха повече време в градините, отколкото в тренировки, започнаха да упражняват отново уменията си. Тренировките станаха двойно по-дълги. Рьошуните се съвещаваха тихо и млъкваха, когато някой минеше покрай тях. Все по-рядко се чуваше смях.

Всичко това, общо взето, не влияеше на учениците. Те не разбираха сериозността на положението, а и тежкият им режим на обучение караше младите им умове да се съсредоточат върху собствените им грижи.

Нико никога не се беше сприятелявал лесно. Той откри, че този негов недостатък не се е променил дори тук, в тази изолирана планинска долина. След известно време компанията на останалите го уморяваше до такава степен, че започна често да се уединява. Напрежението, на което ежедневно беше подложен, също понякога го караше да се затваря в себе си. Той разбираше, че така изглежда прекалено резервиран.

В миналото беше открил, че с това си създава доста неприятности. Ала се оказа, че тук е вярно обратното. Изглежда, че останалите ученици доста го харесваха и се шегуваха и разговаряха с него непринудено. Но те усещаха неговата отдалеченост и тъй като вече го бяха поопознали поне малко, не приемаха това за дребнава арогантност, а по-скоро за желание да бъде оставен на мира. Те уважаваха това му желание и го изключваха от онези моменти на истинско другарство, които споделяха помежду си, така че дори когато търсеше, доколкото му бе по силите, тяхната компания, не успяваше да стопи дистанцията между себе си и останалите.

Иронията беше, че още един ученик страдаше от същата съдба като него и той беше Алеас.

Те харесваха и Алеас. Но той беше ученик на Барача, когото направо презираха. Но най-вече причината беше в поведението на Алеас. Разбира се, младият мъж беше скромен посвоему, но всички виждаха колко блестящ ученик е той. Това караше другарите му да се чувстват неспокойни, не на последно място и Нико. Такъв талант в съчетание със скромност караше всеки от тях да се чувства посредствен и тайно да се опасява, че Алеас е нещо повече от него. Така те имаха усещането, че не са равнопоставени, а това не беше добра основа за приятелство.

Но тъй като и Нико, и Алеас бяха изолирани, това ги сближаваше. То предполагаше, че между тях има нещо общо. Понякога двамата млади мъже се смееха заедно или откриваха, че се подкрепят взаимно в някой разгорещен спор (никога за политика, а за нещо по-просто и обикновено). Както при сценария на тавана, често се случваше да ги определят за двойка, защото никой друг не искаше да е с тях. Въпреки това помежду им (както между тях и останалите) продължаваше да има дистанция, тъй като Нико донякъде се притесняваше от този самоуверен млад мъж, а пък Алеас на свой ред беше предупреждаван от учителя си да стои на разстояние от него.

Колкото и да беше свикнал Нико да е сам, като цяло животът тук не бе онова, което беше очаквал. Не че имаше някаква ясна представа какво да очаква, като пристигне — Аш не беше особено разговорлив за такива подробности. Но каквито и смътни очаквания да беше имал за това място, където хората се обучаваха за убийци, те не се бяха оправдали.

Всеки ден на площада за обучение той разсичаше въздуха, мушкаше и душеше сламени чучела, бягаше от въображаеми неприятели, обсипваше със стрели далечни изрисувани като хора мишени. Въпреки това беше толкова погълнат от стремежа да се справя добре, да поддържа репутацията си при преодоляването на изпитанията през всеки нов изтощителен ден и дори във всеки миг, че рядко свързваше всички тези неща с реалността на онова, което означават, и с пътя, по който сега беше поел. Обучаваха го да преминава прагове, без да се замисля и колебае. Очакваше се, че някой ден той ще убива хладнокръвно.

Все пак това нямаше да е скоро и той с изненада установи, че упражненията бяха притъпили чувствителността му към това бъдеще, а тежката работа не му позволяваше много да разсъждава върху последствията. След известно време той съвсем престана да мисли за това. По принцип не мислеше много, толкова изтощен се чувстваше постоянно.

Другата изненада за него беше с какво нетърпение започна да очаква ежедневните занимания по медитация, които се провеждаха два пъти на ден в продължение на цял час. Тези упражнения бяха трудни за някои ученици — най-вече за онези, чиито религиозни вярвания бяха различни от даоизма. Нико смяташе това за странно, тъй като вярата в Дао, макар и предпочитана, не беше задължителна, за да бъдеш рьошун — та как можеше да бъде наложено нещо подобно? Единственото, което се изискваше от учениците, беше да се посветят на даоистката практика за вътрешна тишина.

Самият Нико не беше особено вярващ. Почти не беше вникнал в ритуалите, провеждани от онези монотонно напяващи монаси в опушения им храм, в които майка му го беше принуждавала да участва, когато не бе успявал да се измъкне. Въпреки това след първоначалната си вътрешна съпротива той започна да очаква с нетърпение едночасовите занимания в тихата, облицована с полирано дърво, зала за чачен или навън, на площада, когато времето беше ясно. Той откри, че в тях няма много религия. Рьошуните не се интересуваха от самата догма. Те просто коленичеха с ръце в скута си и наблюдаваха тихото движение на вдишвания и издишвания въздух в тялото си, докато камбанният звън не отбележеше края на занятията.

С времето Нико откри, че вътрешната тишина е нещо постижимо, след като научи как да се отпуска, като същевременно остава съсредоточен. После се чувстваше освежен, концентриран и по-удобно в собствената си кожа.

Минаха седмици, преди да се сети да напише писмо на майка си. Старият Кош, приятелят на Аш, беше този, който му предложи да й пише, когато се отби един следобед, за да види как се чувства Нико. Той малко посмъмри младежа, задето толкова лесно е забравил майка си. С небрежния си почерк Нико я уведоми, че се чувства добре, и изпълни остатъка от страницата с описание на ежедневието си в момента. Не спомена за новите си белези. Освен това пропусна и всичко, свързано с отчаяните ситуации, през които бяха преминали.

Писмото беше кратко. Кош беше достатъчно любезен да уреди изпращането му и то замина за Порт Чийм с някои от рьошуните, които отиваха да купят провизии. От там било предадено на контрабандист, който се прехранва, като се промъква през манианската блокада на Свободните пристанища. Нико се надяваше, че писмото е стигнало до майка му. Истината беше, че след това не се сещаше често за нея.

Бяха свободни във всеки Ден на глупаците. Можеха да правят каквото искат. В тези дни, когато учениците се събираха на групички от по двама-трима, Нико ги оставяше да се занимават с шегите и дребните си бели и отиваше на поход в околните планини, за да прекара няколко приятни часа сам сред великолепните им чисти висини. За него това беше своеобразно зареждане — да бъде насаме с мислите си, които точно в тези дни след дългото ходене бяха по-скоро някаква форма на не-мислене, подобно на онова от детските му години, когато живееше с майка си в тяхната къща и следобед се разхождаше по хълмовете заедно с Буун. Бяха като две животни, които прекарваха времето си на спокойствие и така откриваха тишината.

Рутината на всичко това постепенно издълба каналите, по които се движеше ежедневието му. Той започна да свиква с нея. Известно време не гледаше нито назад, нито напред.

Една сутрин преди закуска Нико видя някакво момиче да пресича площада.

Това толкова го стресна, че изпусна своето ведро с вода на земята. Той се сепна и сърцето му се разтуптя лудо не просто защото виждаше жена. Нито пък беше заради външния й вид — бе облечена в проста роба, черна като косата й, която беше дълга и падаше свободно на гърба й, лицето й беше мургаво и скулесто, а очите й — големи. По-скоро причината беше в начина, по който вървеше. Имаше дълги крака и стъпваше уверено с полюшваща се под робата грациозност, която запленяваше мъжкия му поглед, лишен твърде дълго време от такива гледки.

Нико забрави за ведрото с вода и забърза след нея. Видя я да влиза през вратата на северното крило. Измисли набързо някакво извинение да я последва и да разбере коя е.

Той забързано влезе през вратата. Огледа се наляво и надясно. Тя беше изчезнала. Зачуди се за момент дали не му се е привидяла.

През следващите дни той я срещна няколко пъти. Но всеки път я зърваше само за миг и винаги по време на обучението или на път за него, когато не можеше да се мотае. Това беше обезсърчаващо. Откри, че непрекъснато се озърта в очакване да я види.

— Коя е тя? — попита той Алеас една вечер по време на храненето.

— Кой? — отвърна Алеас, но престорената невинност в гласа му го издаде.

— Знаеш кой. Момичето, което непрекъснато виждам наоколо.

— Това не е момиче, Нико. — На устните на Алеас проблесна вълча усмивка. — Това е дъщерята на моя учител и ще е добре да държиш очите си далеч от нея, да не говорим за ръцете. Учителят ми е твърдо решен да я опази.

— Барача? Тя е негова дъщеря? — Това направо смая Нико.

— Нико, това дали ти харесваш, или не харесваш някой човек, не влияе върху възможността му да има деца.

— А как е името й?

— Сересе.

Името беше мерсиянско и той отбеляза това.

— Да — съгласи се Алеас. — Майка й е била мерсиянка. Защо са всички тези въпроси? Май няма нужда да питам.

— Какви въпроси? — рече Нико и извърна поглед, но после попита: — Колко време ще остане?

— Ах, ти, хитрецо! — въздъхна Алеас. — Нека ти повторя с риск да стана досаден. Тя е дъщеря на Барача. Тук е за няколко седмици да види баща си. След това ще се върне в Ку’ос, където работи за нас. Ако по време на престоя й тук някой се опита да я задиря, по какъвто и да е начин и под „задиря“ имам предвид да говори с нея, да я гледа или да мисли за нея, докато се опипва под одеялото, та ако през това време между нея и теб се случи кое да е от тези неща, то бъди сигурен, че учителят ми ще ти отреже топките. Погледни го. Дори в момента ни наблюдава. По-късно ще ми се скара, задето съм говорил с теб.

Нико се облегна, настанявайки се по-удобно на стола си. Не се съмняваше в предупреждението на Алеас.

Ала въпреки това, след като другарят му насочи вниманието си обратно към супата си, Нико огледа столовата с надежда да я зърне и изпита разочарование, когато не я видя.

На сутринта пътищата им най-сетне се пресякоха и той разбра, че им е било предопределено да се срещнат. Нико вярваше в тези неща.

Беше Денят на глупаците — свободният му ден — и той тъкмо влизаше в пералнята, за да изпере дрехите си, преди да тръгне на обичайната си разходка в долината.

Тя беше там. Стоеше в пълното с пара помещение и изстискваше последните дрехи от прането си. Нико спря на прага, разколебан дали да влезе, или да си тръгне.

— Здравей — непринудено го поздрави тя и хвърли поглед към него през рамо.

Гласът й го накара да влезе в стаята. Той затвори вратата след себе си и прекоси помещението. Остави дрехите си до казана с вода, който бълбукаше над огъня, кимна, й и се усмихна.

Тя сгъна една мокра туника и я сложи върху купчината дрехи, които вече бяха натрупани в коша. Докато вършеше това, Нико я наблюдаваше. Ръкавите на робата й бяха навити нагоре, а черната й коса беше вързана назад, за да не пада върху лицето й, което беше поруменяло от топлината. Той осъзна, че тя е на горе-долу същата възраст като него.

— Какво има? — попита тя и се усмихна за миг.

— Нищо — поклати глава той. — Аз съм Нико. Ученикът на учителя Аш.

Забеляза, както се и надяваше, че тези думи предизвикаха у нея промяна — сега тя обърна по-голямо внимание на човека, с когото разговаряше. Тъмните й очи го огледаха и като че ли се задържаха малко повече върху него. Той осъзна, че това е онзи поглед. Погледът, който го караше да се изчервява и да се превръща в идиот.

Той затвори уста. Имаше чувството, че каквото и да каже, то ще е изречено с пелтечене или ще прозвучи глупаво, или по-лошо — и двете.

— Аз съм Сересе — представи се тя.

Гласът й беше дълбок и дрезгав. Нагоре по бедрата му премина тръпка.

— Знам — отвърна той и мигновено съжали.

Това, изглежда, й достави удоволствие — фактът, че той знаеше името й, или внезапното му смущение, той не знаеше кое от двете.

— Трябва да си мерсиянка — осмели се да предположи той, опитвайки се да възвърне самообладанието си. — Сересе. Означава „остър“ на стария език.

— Аха. Мисля, че разпознавам акцента ти.

— Да. Аз съм от Бар-Кхос.

— Аха. — Отново беше впечатлена.

Отвън се чу звънът на камбаната, обявяващ часа.

— Е, всичко това е на твое разположение — каза тя и посочи бълбукащата вода, докато хвърляше последните си дрехи в коша.

— Почакай — изтърси той и още докато го казваше, си спомни за острото предупреждение на своя приятел.

Но пулсът му се беше ускорил при внезапната мисъл да предложи на момиче да прекара деня с него. Можеха заедно да се разхождат в долината, да разговарят, да се смеят и да се опознават.

— Днес е свободният ми ден — обясни той. — След като приключа тук, отивам да се разходя наоколо. Защо не дойдеш с мен?

Тя се замисли върху думите му поне за няколко удара на сърцето.

— Опасявам се, че баща ми ме чака.

— О — отвърна той сразен, макар че малка част от него изпита облекчение.

— Но може да го направим някой друг път — ведро отвърна момичето.

То се наведе да вземе коша. Нико не се сдържа да не се възхити на формите й отзад.

— Почакай — внезапно се обади той. — Нека ти помогна с това.

— Няма нужда. Ще се справя.

Той се престори, че не я чува, и взе коша. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Въздържа се да не изпъшка, докато го вдигаше.

Сересе го последва навън. Влагата по лицата им проблесна на светлината в коридора. От парата по главите им тук-там бяха щръкнали отделни косми. Спряха и размениха погледи. Сърцето му бясно туптеше.

Искаше да я докосне.

— Сересе.

Беше Барача. Стоеше до отворената врата, която водеше към площада.

Момичето вдигна очи към тавана.

— До скоро — сбогува се тя и се усмихна извинително.

Отправи се към баща си и само веднъж погледна назад.

Барача изгледа гневно Нико с притъмняло лице.

Следобедът на първия ден течеше бавно и Нико и останалите ученици както обикновено се потяха над движенията си кали. Мястото за обучение беше претъпкано с насъбралите се рьошуни, които сега усъвършенстваха уменията си. Поляната едва побираше всички, докато горе от своята кула Ошьо ги наблюдаваше през прозореца, гледащ към площада.

Учениците бяха събрани в далечния ъгъл и вече се бяха задъхали от изтеглящите удари, които бяха упражнявали по време на следобедния си урок, и сега правеха някои прости комбинации от вътрешни и външни удари, докато Барача излапваше указанията си за реда на упражненията.

В онзи ден Барача се държеше по обичайния си сприхав начин. Поведението му не беше нито по-добро, нито по-лошо от обикновено и доста от учениците, които бяха твърде мудни за настроението му, получиха по някой шамар зад врата. В един момент той се разкрещя право в лицето на Алеас, че не внимава достатъчно в онова, което прави. Това не беше необичайно, защото той винаги изискваше от ученика си повече, отколкото от останалите, но на Нико и на другите ученици им стана неприятно. Те знаеха, че Алеас е най-добрият между тях и не заслужава такова отношение.

Точно по средата на тази тирада на мястото за обучение внезапно настана тишина. Барача спря насред изречението и очите му гневно проблеснаха, когато се обърна да види кой отвлича вниманието на учениците.

И ето че недалече от мястото, където стояха, видяха Аш да крачи с гол меч в ръка. За пръв път беше излязъл да се обучава заедно с останалите, вместо да се упражнява сам призори, както обикновено правеше.

Насъбраните рьошуни се върнаха обратно към заниманията си, но сега учениците не бяха толкова съсредоточени в обучението. Мнозина наблюдаваха с крайчеца на окото си как възрастният мъж в черна роба се упражнява заедно с тях и голото му острие проблясва на слънцето в поредица от движения, които бяха твърде бързи, за да могат повечето от тях да ги проследят. Това само влоши настроението на Барача. Той шляпна неколцина от учениците, за да ги накара отново да се съсредоточат в заниманията си.

Въпреки това Барача не беше доволен. Някои от по-младите рьошуни спряха, за да наблюдават как тренира старецът. Като видя това, Барача се намръщи.

След известно време той позволи на учениците да спрат, за да пийнат вода и да си отдъхнат.

— Виждам, че един старец е дошъл да се позабавлява с нас днес — провикна се той към Аш достатъчно силно, за да го чуят всички наоколо.

Възрастният мъж срещна погледа му само за миг и след това продължи с упражненията си. От този момент нататък той не обръщаше внимание на едрия алхази. Нико видя, че огромният мъж се подразни, задето не получи отговор.

По време на почивката останалите ученици се събраха около Нико, сякаш като се намираха по-близо до него, те се доближаваха и до Аш. Наблюдаваха как старият чуждоземец тренира и разпитваха Нико какво е да си с него в битка и дали историите за него са верни. С истински усет за драматизъм Нико изчака всички да утихнат и когато те потънаха в очаквателно мълчание, тихо каза:

— Той е като спокойствие в центъра на буря.

Останалите момчета закимаха — всеки от тях го виждаше в собственото си въображение. Алеас се подсмихна.

Барача го наблюдаваше.

На следващата сутрин на път за упражнението по стрелба с лък Нико срещна Барача. Едрият алхази тъкмо излизаше от оръжейната и се закова на място, когато зърна Нико да върви по коридора към него.

— Ей, ти! — сопна се той.

— Аз ли?

— Да, ти. Ела с мен.

— Отивам на урок и закъснявам.

— Ела! — отсече Барача.

Нико преглътна мъчително, когато Барача се отдалечи по коридора. За момент се зачуди дали да не побегне, но това щеше да изглежда глупаво и детинско. Вместо това той тръгна след мъжа.

Минаха през кухненската част, в която беше горещо и пълно с пара. Двамата готвачи не им обърнаха особено внимание, погълнати в разправия за някакъв празен буркан. В задната част на кухнята Барача се наведе и отвори един капак в пода. Сетне се спусна надолу в мрака.

Нико надникна към каменните стъпала и масивната фигура на Барача, която изчезваше в тъмнината. Зачуди се за какво ли е всичко това. Но после се досети.

Гневен, прекалено ревнив баща.

— Тук, долу съм — отекна гласът на Барача и това накара Нико да сложи крак върху първото стъпало. Той заслиза надолу сякаш насън.

Беше склад, студен и с каменни стени. Единствената светлина идваше от стълбището зад него. В полумрака Нико успя да различи някакви форми, провесени на железни куки от тавана — опушени и осолени парчета дивечово месо. До тях имаше чували с брашно, подправки и зеленчуци. Нещо се залюля върху куката вдясно от него. Оскубана и изкормена птица.

Тръгна в тази посока, като спря с една ръка люлеенето на птицата, докато минаваше край нея. Усети студената кожа под върховете на пръстите си.

Пред него една фигура се размърда в мрака. Внезапно проблесна нещо бяло — усмивката на Барача.

Не съм сторил нищо лошо — напомни си Нико. — Само разговаряхме за кратко.

Това не го успокои особено и по челото му започна да избива пот.

— Тук съм, момче.

Нико мъчително преглътна. За миг глупаво му се прииска да имаше нож в себе си.

Тишината беше потискаща като в гробница. Барача се беше облегнал на нещо със скръстени ръце. Когато се приближи, Нико забеляза, че е повдигнатият ръб на каменен кладенец, висок може би шест стъпки и покрит с ръждясала желязна решетка. В него, дълбоко долу, отекваше шумът на бързо течаща вода.

Без да каже и дума, Барача се обърна и сложи ръце върху решетката. Той изпъшка от усилието, пантите изскърцаха и решетката се отвори.

Нико погледна в мрака. Долу течеше вода, невидима, но плашеща. Усети как по лицето му от нея полъхва хлад. Беше подземен поток, който течеше точно под манастира.

Неволно Нико бързо се отдръпна от кладенеца.

— Какво искаш от мен? — попита той.

Барача се наведе и вдигна нещо от пода. Беше ведро, позеленяло от водораслите и вързано за прогнило въже. Другият края на въжето беше вързан за желязната решетка.

Мъжът алхази спусна ведрото в черния мрак.

— Дъщеря ми май е загубила нещо вчера — обясни той. — Искам да се спуснеш долу и да го намериш.

Нико се отдръпна още крачка назад от кладенеца.

— Убеден съм, че няма да го направя.

Въжето в ръката на Барача подскочи, повлечено от течението. Той стегна хватката си. Нико чу как ведрото се удря в камъка, а шумът на водата, която се блъска в него, се усили още повече.

— Ще го направиш — увери го Барача. — По един или друг начин ще се спуснеш там, долу.

Нико гледаше втрещено потъналото в тъмнина лице на мъжа. Не можеше да каже дали той говори сериозно, или не.

Ако се опитва да ме уплаши, успя!

Нико искаше да побегне. Краката му обаче сякаш бяха пуснали корени в каменния под. Барача направи крачка към него, като влачеше въжето след себе си. Въпреки това Нико не можеше да помръдне.

Той отвори уста да изкрещи за помощ, да се защити, че е невинен — не беше сигурен кое от двете — когато една огромна ръка се спусна върху рамото му. Пръстите на Барача сграбчиха робата му. Платът около гърлото на Нико се опъна. Без каквото и да е видимо усилие едрият алхази го задърпа към кладенеца.

— Пусни ме! — изкрещя Нико, усещайки как краката му се влачат по пода. — Не! — гневно извика той, докато тъмният отвор на кладенеца се приближаваше към него.

Опита се да достигне с ръка лицето на Барача и да докопа очите му. Въздухът свистеше през ноздрите му. Мъжът вдигна лице, така че да не може момчето да го достигне. Силата му беше смайваща. Той пъхна главата на Нико в кладенеца и се опита да вкара вътре и останалата част от тялото му. Нико трескаво размахваше ръце, за да се хване за покрития с тиня ръб, докато невидимата студена вода бучеше дълбоко долу под земята.

И тогава Барача милостиво разхлаби хватката си и с един тласък Нико успя да се освободи. Той се отдръпна от мъжа, като се олюляваше, и видя развеселеното му лице.

— Копеле — изсъска Нико и започна трескаво да отстъпва назад, като се блъскаше в увисналите меса, докато смехът на Барача ехтеше подигравателно зад гърба му.

Не спря, докато не се озова навън, на чист въздух, задъхан, присвил очи под слънчевата светлина и проклинащ се какъв глупак е.

По-късно в този ден чу, че Сересе е напуснала манастира.