Цербер: Вълк в кошарата

Шеста глава Подготовка

Санда Тайн, Дилън Кол, Турган Сугал и дори дебелия Ота. Особено той. Имах под ръка всички необходими елементи.

Първата ми работа беше да се отбия в един магазин и да си купя много плочи с електрически заряд. Щях да чертая до забрава, но не исках да остане дори най-дребна следа. Никакви смачкани листчета, никакви драсканици, които да ме издадат. Приключа ли с това начинание, трябваше да съм абсолютно защитен. Номерът ще е непробиваем, но онези много над Хамгирт веднага ще надушат вонята на гнило, защото с тях сигурно доста си приличахме — поне по чувствителния нос за подобни гадости. Ще се досетят, че всичко е нагласено, и въпреки това ще пратят Хамгирт в глуха линия още докато търсят истинския виновник. Не защото ще са повярвали във вината му, а за неговото недопустимо нехайство, позволило някой да му скрои такъв мръсен номер.

Дилън бе използвала същата слабост в системата, когато се бе измъкнала от майчинството с помощта на наркотик, за който повечето хора тук не бяха и чували, нито дори подозираха съществуването му. Нямах достъп до такива дроги, а и без това не бих извлякъл полза от тях. По-решително настроени следователи винаги можеха да проследят пътя на подобни вещества, особено щом те са под строгия контрол на правителството. А според ключовата особеност на моя план, дори да разгадаеха истината, ченгетата трябваше да отхвърлят обяснението като нелепо. Тази тънкост много ми допадаше.

Сугал ми осигури всички данни, от които имах нужда — за нощните смени в „Тукър“, различните обичайни кодове за финансови преводи, особеностите на компютри, поставяни от корпорацията на общините… Заех се тихомълком да си осигуря необходимата помощ. Моят замисъл не позволяваше да свърша всичко сам, колкото и да предпочитах пълната конспиративност. Акцията трябваше да бъде подготвена изключително бързо, а необходимите за това действия бяха прекалено разнообразни и разпръснати на всевъзможни места. Освен това не исках да допусна дори най-малкия риск някой да се намеси случайно и се налагаше да контролирам напълно ставащото на определено място през цялото време. Трудничко… Аз обаче имах какво да предложа в замяна, и най-важното — на кого.

Вече познавах добре Дилън и бях напълно уверен, че е способна да си държи езика зад зъбите, както и че е достатъчно хладнокръвна да свърши онова, което мислех да поискам от нея. Уязвимото звено беше Санда. Навлизаше в осмия месец и не можеше да се размотава където и както си поиска, а пък животът й в онзи затвор за майки беше напълно извън моя контрол. Разбира се, очаквах да се съгласи с предложението ми, но трябваше да разчитам единствено на преценката на Дилън, че момичето също няма да се разприказва.

Реших първо да говоря с коравата изтребителка на борки, за да си изясня доколко рисковано е участието на Санда.

Изчаках уикенда, преди да сляза на пристанището. През това време обмислях получената от Сугал информация, за да натъкмя всичко. Пък и след дългия ден, прекаран в гонитба на морски чудовища, в чистене и проверки на катера, Дилън не беше твърде бодра вечерта. В едно не си пасвахме с нея — всеки, комуто харесва да става с изгрева и да се залавя за работа, за мен си е чудак, уговорихме си среща в едно затънтено клубче, за да съм сигурен, че Санда няма да ни се изтресе ненадейно. Вече се бяхме виждали два-три пъти само двамата и се посближихме — особено напоследък — но сега май щеше да е по-различно. Дилън беше извънредно привлекателна жена, още повече когато се издокараше за приятна вечер в града, а не за морските си занимания.

Поръчахме вечерята и се впуснахме в безцелен разговор, а щом се наситихме, преместихме се в някакво малко кабаре, за да пийнем и потанцуваме. Накрая се запътихме към жилището й; също както предишния път, но сега имах наум и нещо друго.

Според мен избрах подходящия момент — когато вече лежахме доволни и отпуснати. Всъщност тя ми подхвърли доста удобна реплика за начало.

— Днес си малко отнесен. Да не се е объркало нещо? Или причината е в мен?

— Не е — побързах да я уверя — и все пак позна. Дилън, мисля, че е време да съм по-откровен. Надявам се, че те опознах достатъчно и мога да ти се доверя.

Тя се надигна на лакти и ме изгледа доста озадачено.

— С тебе — продължих аз — някак си се сближихме напоследък и мисля, че добре се допълваме. Доста неща сме си разказвали. Но какво всъщност знаеш за мен?

— Ти си Куин Жанг, компютърен програмист в „Тукър“, идваш от Външния свят. И си обикалял къде ли не из галактиката. Отговарял си за товарите в някакви космически кораби. Както съм чувала от приятели, в цивилизованите светове името ти е женско. Е? Опитваш се да намекнеш, че някога си бил жена ли? Защо това да ме засяга?

— Да, дойдох тук като жена — признах и реших да се хвърля с главата надолу в бездната. — Но не съм се родил в онова тяло. То беше на Куин Жанг… а аз не съм Куин Жанг.

— Мислех си, че такива неща са възможни само на Цербер.

— Процесът е съвършено друг. Общо взето всичко се прави от машини. Но не съм бил престъпник и не съм крал товари.

Тя ме зяпаше смаяно, макар и не особено напрегнато.

— Кой си тогава и какво си правил?

— Ликвидирах хора, за които Конфедерацията искаше да умрат. Преследвах ги, издирвах ги и накрая ги премахвах.

Дилън рязко си пое дъх. Друга реакция нямаше. После попита:

— И са те пратили тук да убиеш някого?

Кимнах.

— Така е. Човекът си го е заслужил отдавна, а и аз вече съм прикован към Диаманта. Онези, които ме пратиха, ще се опитат да ме очистят, ако не си свърша работата… но не се отплесваме. Почти сигурен съм, че няма да успеят, само че и аз искам същото като тях.

— Кой е мишената?

— Уогънт Лару.

Тя удивено подсвирна.

— Падаш си по големите удари, а? Е, поне вече ми е ясно защо толкова разпитваше за острова на Лару.

— Ще изпълня задачата — заявих самоуверено, — макар че ми предстои дълъг път до целта и може би ще мине много време, докато успея. Но все пак ще стане. Никой не е недосегаем, дори аз.

— Има ли някаква сериозна причина?

— Както изглежда, Лару и останалите Владетели на Диаманта са се спазарили с някакви пришълци да работят за разгрома на Конфедерацията. Не че ми пука за нея, но пък малко или повече ме е грижа за човешката раса.

— А какви са тези… пришълци?

— Още не знаем. Ясно е само, че са напълно различни от хората, затова е изключено сами да свършат мръсната работа. По такава причина са наели Четиримата владетели. Май тукашните шефове си въобразяват, че хем ще отмъстят на човечеството, хем ще се озоват на страната на победителите. Знаеш ли обаче какво може да им хрумне на тия пришълци? След като видят сметката на Конфедерацията, току-виж решили, че вече нямат нужда и от нас. Цивилизованите светове се опитват да научат за тях каквото могат, но засега единствената нишка е Диамантът. И един от начините поне да бъдат забавени нашествениците е ликвидирането на Владетелите. Борбата за власт ще наруши плановете на пришълците, а ние ще спечелим време. Новите управници пък може и да не им се доверяват толкова сляпо. Тъй или иначе, на мен се падна Лару. А и след като вече видях как е нагласил този свят, доброволно бих се заел да го гръмна. Съществуват по-добри начини да се управлява, няма защо изцяло да отнемаш на хората самоуважението. Достатъчно е да си спомниш за тукашното майчинство, за да разбереш какво искам да ти кажа!

— Не съм сигурна, че схванах последното, но останалото ми е ясно. И не мисля, че дори Четиримата владетели имат право да ме обвързват с някакви си пришълци. Представям си ги като раса от коварни и хитроумни борки.

— Може и така да е, а може да са наглед мили и привлекателни… Това нищо не променя. Знаем само, че са коренно различни от хората. Стига ми, докато не получа доказателства, че мога да съм спокоен. Пък и ние в Диаманта май сме твърде уязвими, ако някой реши, че е време да се отърве от нас. Не бих заложил бъдещето си на доверието към цивилизация, която е достатъчно хитра и лукава, та да подкупи Четиримата владетели.

Дилън помълча, докато запали една от своите внушителни пури. Даваше за тях немалка част от заплатата си. Щом се обви в облак дим, тихо попита:

— Защо ми разказваш всичко това?

— Първата стъпка в плана ми е да си осигуря влияние. Имам нужда от високопоставени приятели, които да ми дават информация. Кажи ми честно, кой е собственикът на твоя катер?

— „Хроясейл“ естествено. Защо питаш?

— А кой е президент на „Хроясейл“?

— Никой. Нали вече ти казах.

Кимнах доволно.

— Ами ако аз стана президент? Ще определям заплатите, ще издействам по-ново оборудване, резервни части — всичко най-добро…

— Какви ги плещиш, по дяволите?!

— Представи си, че двамата с теб ръководим „Хроясейл“. Няма да си просто капитан и всеки бюрократ да може да ти трови живота, ами истинската шефка тук. Добре ли ти звучи?

— Продължавай…

— Имам обаче нужда от помощта ти, за да стане възможно това. Както и от още един човек. Разбира се, че е незаконно, но никой няма да умре и се надявам дори да няма сериозно пострадали. Е, нужна е смелост, но не се съмнявам, че ти я притежаваш в изобилие. Въпросът е ще се включиш ли?

— Изобщо не проумявам за какво говориш.

— Ще уредя президентът на „Тукър“ да бъде уволнен. Така ще го очерня, че да не се измъкне. А някои началници ще се издигнат, за което ще ми бъдат благодарни. Ще ми дадат „Хроясейл“, тлъста банкова сметка и необходимата ми информация. Сега разбра ли?

— Можеш ли да направиш това?

Засмях се.

— Много е лесно. Стига само да не са сменяли противопожарната алармена система в общината през последните три години.

— Моля?!

Докато закусвахме, обсъдих с Дилън другия си проблем.

— Ако не се сетиш бързичко за още някого, комуто да се доверя в цялата тая суматоха, ще имаме нужда и от Санда. Тя е умна и наперена и според мен ще се справи. Но можем ли да разчитаме, че няма да се раздрънка? Изключено е да се вмъкна в дома Акеба, за да видя как се държи, когато е далеч от нас. Ти обаче си била там. Какво мислиш?

— Добър избор — кимна Дилън. — Не съм виждала друг да хлътва така, както тя по тебе. Но за онова, което си намислил… едва ли би успяла да си прехапе езика. Ще издаде всичко.

— А ако й обещая безнаказано измъкване от майчинството след известно време? Защото в момента я искам точно където си е. Пък и имам нужда от сметката й за лични разходи. Но щом всичко свърши, ще мога да я махна оттам.

— Не знам. Не е изключено обещанията за бъдещето да се окажат недостатъчни…

— Това го остави на мен. Питам те дали ако я накарам пак да се върне в тялото си след акцията, тя ще издаде всичко… да речем от злоба?

— Не вярвам, че може да се предвиди със сигурност — откровено каза Дилън. — Но инстинктът ми нашепва, че няма да те издъни. Много се е увлякла по тебе. Не че аз не съм, по дяволите! Куин, само това ли искаш? Някой, който да ти помогне в задачата, а ти да му се отблагодариш в замяна?

Стиснах ръката й.

— Не — отговорих нежно. — За мен ти си много повече. Санда също.

Тя се усмихна.

— Как ми се ще да бях сигурна, че е тъй. Наистина! Трудно ми е да разбера що за човек си, а пък за Санда ще е направо непосилно… Роден, отгледан и обучен специално за работата си. Хората ти се доверяват, без да знаят причината. Споделят тайните си, пак без да им е ясно защо го правят. И жените си падат по теб като зрели круши. Чудя се дали ти самият разбираш кое в личността ти е истинското.

— Преди щеше да си ужасно права — отвърнах със същата доза откровеност. — Но не сега, не и за бъдещето ми на Цербер. Това вече е моят дом. Завинаги. Тук е животът ми. Различно е от миналото, Дилън, тъй че аз също се промених. Виж, заложих си главата на дръвника с това, което ти казах.

— Вярно е — призна тя.

Довършихме си закуската.

Споразумяхме се първо да поговоря със Санда насаме, а после и тя да обсъди всичко с нея. Реших да не бъда толкова откровен с момичето, просто защото не можех да разчитам изцяло на мълчанието му.

— Двамата с Дилън ще опитаме нещо много рисковано. Намислил съм план, който ще ме направи шеф на „Хроясейл“, стига да си послужим малко по-изобретателно със закона, така да се каже.

Видях как любопитството я обзе изцяло. Сигурно в главата й се въртяха какви ли не романтични измишльотини. Може би според нея точно такива неща вършеха хората от „истинския свят“… но не и майките от дома Акеба.

— Преди да продължа, искам да те предупредя, че това не е игра. Научиш ли останалото, ще държиш в ръцете си съдбата ми, а и живота на Дилън. Ще ни очистят дори при най-малкото подозрение. Значи не бива да говориш за това с никого, освен с нас двамата. Не трябва и да показваш, че се вълнуваш, че пазиш някакви тайни, иначе ще ни затриеш. Имаме нужда от помощта ти, но само ако твърдо вярваш, че ще се справиш. Разбра ли ме?

Тя кимна.

— Боиш се, че няма да си мълча ли?

— Не искам да те обидя, но и ти, и Дилън сте ми разправяли достатъчно за онзи ваш харем. Много напомня подобни местенца от едно време. Приказвате си, клюкарствате и се познавате толкова добре, че веднага забелязвате кога нещо не е наред… и после мълвата се разнася мигновено. Кажи ми съвсем честно — мислиш ли, че можеш да опазиш подобна тайна?

— Според мен ще мога.

— Трябва да си абсолютно сигурна, иначе спираме дотук.

— Сигурна съм. За нищо на света не бих навредила на тебе и на Дилън.

— Добре тогава. Способна си да ми помогнеш веднага. Нали си обучавана за медицинска сестра?

— Всички ни учат на това. А на мен дори ми беше интересно. Дилън обаче знае повече. По-дълго е била в дома.

Кимнах.

— Сега имам нужда само от няколко най-елементарни факти. Първият ми въпрос е — хипнотизирали ли са те някога?

— Разбира се. Всички го правят при раждане, защото тук почти не се използват обезболяващи лекарства. Само че освен нас почти никой друг на Цербер не би и помислил да се подложи на хипноза.

В това не се съмнявах. Да повериш пълния контрол над сегашното си тяло… и над възможното друго, на чужд човек — не, никой не би го направил доброволно! Не и тук.

— Дилън ми каза, че в по-особени случаи майките се разменят, за да могат онези в напреднала бременност да излязат от дома. Един вид приятелска услуга.

— Вярно е. Не се случва често, но всички сме го вършили.

— Чудесно. Сещаш ли се за някоя, с която можеш да се размениш за цяло денонощие?

Санда се позамисли.

— Ами да. Смятам, че Марга ще се съгласи. Някой път ще й върна жеста. Кога искаш да стане?

— След две седмици. От петък до събота вечерта. Може би дори до неделя сутрин…

— Ще уредя това.

— Добре. Ако искаш, поговори и с Дилън. Цялата следваща седмица ще се занимавам с подробностите. А в почивните дни ми се ще да направя малък тест за пролуки в сигурността на корпорацията. Има и още нещо!

Извадих две листчета от джоба си и й ги подадох. Тя се взря недоумяващо.

— Какво си надраскал?

— Помниш ли Ота?

— Е?

— Освен пиратските копия той внася контрабандно доста интересни дреболии. Но ако аз му се изтърся със списъка, може да се настрои подозрително. Искам ти или друга, която няма да задава излишни въпроси, да отиде при него и да му поръча точно тези схеми. Кажи му, че са необходими резервни части за противопожарната система в дома Акеба. И трябва да са непременно според списъка, защото устройствата при вас са специални. Ако започне да любопитства излишно, престори се, че нищо не разбираш, но настоявай да не заменя частите с подобни на тях.

Санда огледа схемите и ги повъртя в ръцете си.

— Лесно ще се направя на невежа. Всъщност какви са тези чудеса?

— Чипове. Памет за компютри. Имам нужда от тях колкото е възможно по-скоро; най-късно след седмица… Ясно ли е?

Тя кимна.

— Ота ли ги прави?

— Може да ги поръча.

— Колко трябва да му платя?

— Нали каза, че ви се позволяват почти неограничени разходи. Затова толкова често съм ти давал да черпиш. Цената ще е висока, защото сделката е от онези, които стават под тезгяха. Вероятно всяка част ще излезе по двеста-триста кредита.

— Олеле!

— И за тебе ли е твърде солено?

— Не, но досега не съм плащала толкова наведнъж.

— Ще проличи ли в сметката ти?

— А, не! Нямаме лични сметки. Мисля, че това е още един начин да ни държат изкъсо. Всичко се плаща от общата сметка на дома.

Кимнах доволно и притеглих Санда към себе си.

— Да знаеш, досега не съм си и представял колко секси може да бъде една бременна жена!

Божичко, шепнех си в този миг, май този нелеп, идиотски, смахнат план ще проработи!

— Я ми обяснете за вашия нураформ — помолих двете си съзаклятнички в петък вечерта.

Бяхме на катера.

— Едно от малкото обезболяващи, които се използва тук — каза Дилън. — Смръкваш два-три пъти и угасваш като лампа за около двайсетина минути. Но не можеш да си смениш тялото. Затова лекарството е разрешено при тежки операции или злополуки, когато някой изпитва непоносими болки. Контролът обаче е строг. Само лекарите имат достъп до нураформ.

— Лесна работа — успокоих ги аз. — В аптеката на корпорацията винаги държат запас. Ще открадна малко, без да ме усетят.

— Защо ще си правиш труда? — учуди се Дилън и измъкна електронен ключ от джоба си. — И в катерите имаме аптечки.

Не само ми се искаше да я разцелувам, но го и направих.

— Само че каква ще ти е ползата от него? — усъмни се Санда. — Той прави размяната невъзможна, а и ако упоиш някого, после ще знае какво си му сторил.

— Не и ако вече е заспал… Хайде сега да си поприказваме за други неща. Какво стана с чиповете?

— Ота прие поръчката — увери ме професионалната майка, — макар че здравата се пазарихме, беше адски досадно. Наложи се да взема назаем тялото на Марга, за да отида в магазина, и ще трябва да измисля нещо, та да й се отплатя.

— Каквото и да е, ще ти го осигуря — побързах да обещая. — Кога ще ги получиш?

— Във вторник. За срока изобщо не поиска да отстъпи. Мога да пратя куриер да ги вземе, защото съм ги предплатила.

— Ще ми трябват за вторник вечерта, тъй че лично ще намина да ги прибера. Засега напредваме добре. Пречките са по-малко, отколкото очаквах. Човек май е способен да извърши чудеса, за да скрои мръсотия на шефа си. Информацията, която вече притежавам, на самия мен би ми отнела едногодишно рисковано бъхтене…

— Въпреки всичко мисля, че си луд. — Дилън поклати лава. — Толкова е сложно и заплетено, че ще е чудо, ако успеем.

— Нима си въобразяваш, че би могло да стане лесно? Та всеки президент на корпорация или шеф на синдикат се е изкатерил до върха, като е вършил точно такива налудничави и оплетени щуротии в подходящия момент. Дори и с толкова преднамерено нелеп план следователите пак ще надушат, че сме ги прекарали. А две седмици по-късно ще разнищят и какво точно е станало, но да се надяваме, че поне няма да изяснят кой е виновникът. Аз естествено няма да съм възнаграден истински — според тях — а просто натикан на службица без никакви перспективи. Не се съмнявам, че ще стигнат до истината, но замисълът е толкова кретенски, че едва ли биха повярвали сами на себе си… и дано с това всичко да приключи. На мен също не ми харесва, че играта е твърде сложна, понеже така вероятността за гафове нараства. Е, почти до края ще имаме възможност да се откажем при всяка следваща крачка, затова свършим ли си работата добре, рискът да ни заловят е минимален. Не мислете за нищо освен за своите конкретни задачи!

— Точно за тях се притеснявам — мрачно отвърна Дилън.

— Добре, хайде тогава да направим една репетиция. Но преди това и двете си представете колкото се може по-детайлно какво можете да постигнете. Ти, капитане, ще разполагаш изцяло с катера си, без никой да ти се бърка. Ще си независима и осигурена. А на тебе, Санда, обещавам, че ще те отърва от майчинството, и то толкова ловко, че никой няма да е успял и да мигне. Ако проявите нужното търпение, ние тримата сигурно ще управляваме този скапан свят след няколко години.

Жените май нито за миг не повярваха на приказките ми, но поне имаха доверие на самия мен, а това за момента ми стигаше. Не ги подмамвах, само и само да си изпълня задачата. Говорех съвсем сериозно.

— А сега да видим доколко се поддавате на хипноза!

Санда се унесе бързо и лесно. Дилън малко се опъваше. Разбирах защо и й съчувствах. Дълго се бе борила, докато стане каквато беше сега. А хипнозата е сериозна заплаха за самочувствието. Наложи се да я убеждавам и успокоявам, за да се отпусне.

Ако не ни пипнеха, майката от дома Акеба можеше единствено да спечели вълнуващи преживелици, без да загуби нищичко. И на Дилън нямаше да се случи кой знае какво, но пък тя залагаше всичко, което й беше скъпо. Всъщност правеше го само заради мен и аз знаех това.

Процедурата ми беше позната от предишните мисии, дори вече бях натрупал сериозен опит. Освен това използвах компютрите на „Тукър“, за да се поровя в медицинските справочници и науча точно какво и как да извърша в конкретния случай. Очевидно нямаше да е от лесните.

Озовал се насаме в катера с две красиви жени, изпаднали в дълбок транс, внезапно изпитах някаква почти извратена възбуда, но бързо отпъдих тези глупости от ума си. Имах сериозна работа. Конфедерацията разполагаше с лекарства и апарати, които значително биха облекчили положението ми. Дрогите обаче трябваше да отпиша заради микроба на Уордън, а до добрата техника просто нямах достъп.

И двете ми пациентки изглеждаха кротко заспали в креслата си. Заговорих първо на капитанката.

— Дилън, ще чуваш само моя глас. Ще ме слушаш, ще ми вярваш и ще изпълняваш точно онова, което ти кажа. Разбра ли ме?

— Да — отвърна тя унесено.

— Отговаряй искрено на всички мои въпроси.

— Добре.

— Ще издадеш ли мен или плана?

— Не ми се вярва.

— А защо искаш да участваш?

— Защото ти го желаеш.

— Толкова ли е важно това за тебе? Защо поемаш такъв риск?

— Защото…

— Говори, слушам те.

— Струва ми се, че те обичам.

Вълшебната дума… и чувство. Често я бях изричал, но още не я разбирах. И мислех, че на Цербер любовта е доста абстрактно понятие.

— Наистина ме обичаш, нали?

— Да.

— Много силно? Много дълбоко? Повече от когото и да било, дори повече от себе си?

— Да.

— Ще ми повериш тялото… и живота си?

— Да.

— И аз ще мога да ти поверя тялото и живота си?

— Да, ще можеш.

Прехвърлих вниманието си на Санда, като процедурата се повтори напълно до един определен момент.

— Ще издадеш ли нас или плана?

— Не. Никога!

— Говорила ли си с друг в дома за това?

— Не.

— Някой заподозря ли, че се занимаваш с нещо необичайно? Задаваха ли ти неудобни въпроси?

— Един-два пъти.

— Какво им отговори?

— Че съм влюбена в теб и ти си влюбен в мен.

— Повярваха ли ти? Продължиха ли да те разпитват?

— Завидяха ми. Разпитват ме за тебе.

— Ти какво им казваш?

— Че си от Външния свят и работиш в „Тукър“.

— А друго?

Последвалите признания лично за мен бяха особено смущаващи. Романтичните измислици на тази самотна и измъчвана от скука млада жена бяха твърде натуралистични и невероятни. А и никакви тънкости, усвоени по време на житейските ми приключения, не биха ми помогнали да извърша почти божествените любовни подвизи, които тя ми приписваше във фантазиите си. Имаше обаче и от какво да съм доволен. Другите от дома Акеба сигурно щяха да разберат защо се е развихрило въображението на Санда и биха си обяснили нейното необичайно вълнение напоследък единствено с новото й познанство.

Емоционалната бъркотия в душата й беше и по-проста, и значително по-заплетена, отколкото при Дилън или всеки друг обикновен човек. Тя искрено обичаше приятелката си, но мен направо боготвореше.

Агентите на Конфедерацията са създадени и отгледани за своите задължения и са толкова съвършени, колкото е във възможностите на социалните и биологическите науки, за да задоволят съответните нужди на обществото.

Когато бях още младок в тази игра, често се изумявах как лесно хората позволяват да бъдат манипулирани, колко уязвими ги правят чувствата им и те са готови да изпълнят всяко твое желание, стига да изречеш умело подбраните думи в най-уместния момент. Но никога не бях се замислял сериозно над това, действах почти по рефлекс. Ето че сега преживях нещо стряскащо. Две жени ме обичаха и бяха готови да заложат главите си и какво ли не още за мен.

Макар Дилън да съзнаваше, че я използвам, това не я възпираше ни най-малко. Тази вечер, взрян в двете, изпитах необичайна нежност, загриженост, искрена привързаност и дори възхищение… Не можех да се позная и бях принуден да си задам въпроса дали и аз не съм способен истински да обичам.

Но работата преди всичко!

Почти бях престанал да дишам преди следващия експеримент, защото провалът сега означаваше сигурен неуспех по време на акцията и всичко би трябвало да бъде отложено. Времето за Турган Сугал изтичаше; значи и за мен.

Накарах Дилън и Санда да се изправят и да застанат с лице една към друга.

— Почувствайте себе си. Почувствайте своето съзнание. Усетете микробите на Уордън — как се свързват, как ви обединяват. Не мислете за нищо друго. Усетихте ли ги?

— Да — отвърнаха двете едновременно.

— Дилън, ти желаеш да се пренесеш в тялото на Санда. Стремиш се към него повече от всичко на света. То е прекрасно тяло, за което винаги си мечтала. Искаш да си в него. Пренеси се в това тяло, Дилън. Приеми тялото на Санда… А ти, Санда, няма да се съпротивляваш. Ти искаш да си размените телата с Дилън. Ще се пренесеш в нейното, както тя в твоето. После и двете отново ще се изправите и все още ще бъдете в дълбок хипнотичен транс.

Явно в подобно състояние и с моя помощ процесът мина по-бързо и плавно, отколкото при нормален сън. Поне компютрите ме бяха уверили в това, макар че получих и предупреждение — трябва да изчакам десет минути за окончателното затвърждаване на ефекта. Всъщност пълното приспособяване продължавало цели три денонощия, но засега не се стремях към такъв резултат.

Не бяха минали и десет минути, когато двете жени се разшаваха. Сега Дилън беше Санда — и обратното.

Заговорих на новата капитанка.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Слушай внимателно. Скоро ще те събудя, но пак ще останеш в дълбока хипноза. И когато се разсъниш, ще направиш точно каквото ти казвам…

Колкото и да бях овладял самохипнозата и въпреки че усещах микробите в тялото си, замисленият трик беше твърде засукан, за да го осъществя съвсем сам. Затова щом Дилън се събуди, оставих се тя да ме потопи в транс и процесът продължи — аз се озовах в предишното й тяло, а Санда — в моето. После всички бяхме в съзнание, макар и под хипноза, и можехме да сравняваме впечатленията си. Стигаше ми, че успяхме да постигнем пълен психически контрол за толкова кратко време. Отново се разменихме, Дилън ме изведе от транса, след това аз на свой ред им помогнах да се събудят, но не забравих да заложа в подсъзнанията им няколко полезни за акцията постхипнотични заповеди. Бяха от самозакрепващ се тип; тоест всяка от тях вече би могла сама да си внушава отново и отново необходимото. Използвах най-авангардната хипноза с все още доста ограничена употреба, но много подходяща за запаметяване и отпускане на напрегнати нерви.

После цяла вечер предъвквахме за кой ли път плана, докато се убедих, че всички сме си наизустили ролите! Санда бе получила разрешение да преспи на катера, защото се смяташе, че тук ще е в безопасност — явно и домът Акеба бе под крилото на неизлечими романтици. Бяхме си поръчали пищна вечеря от града и я изядохме на задната палуба.

— Нещо не мога да проумея — поде Дилън. — Както си го представям, имал си на разположение всички елементи, за да измислиш плана. Но кое беше първото всъщност — условията или самият план?

Разсмях се.

— Условията, разбира се. Планът е избран според онова, което мога да направя аз и което е по силите на моите приятели, съучастници и близки партньори… това естествено сте вие двете: Просто трябваше да се появи проблемът — подмолното накисване на Сугал. Тогава сглобих всичко в ума си и го нагодих към вече откритите пролуки в бронята на обществото. Дотук нещата се връзват, но ако съм сбъркал в проучванията си и не потръгне добре… е, ще опитам с друг план. Лесно е да замислиш акция — схематичната представа за тази ми отне само няколко минути. Трудно е изпълнението, защото никога не си напълно сигурен кое е възможно, докато не опиташ.

През нощта предстоеше още една проверка и тя също зависеше от мен. От двете жени се искаше само да заспят, разделени с щит. На моя милост обаче се падаше тежка задача, от която зависеха всичките ми по-нататъшни кроежи и хипотези. Компютрите потвърждаваха логиката в изводите ми, но открих съвсем оскъдни медицински наблюдения по въпроса… Това впрочем можеше да се очаква.

Затова седях в дълбок транс, макар и буден. Бях при Дилън без щит помежду ни. Отворих съзнанието си и почувствах миниатюрните организми. Честно казано, усещането бе като в приказка. Няма образи, звуци или миризми, които да издават присъствието на микроба, но ако си напълно хипнотизиран или потънал в истински дълбок сън, можеш да ги напипаш и усетиш как общуват.

Не естествено в смисъл, че ще вземете да си бърборите с тях, но съществуваше особена връзка — като че отделните клетки сравняват информацията си с някакъв друг източник. Също като енергийна мрежа — невидима, ала я има, способна при това да създаде контакт не само между умовете на хората, а буквално с всичко плътно и устойчиво наоколо.

Хипнозата ми позволяваше да се контролирам и аз се изолирах от всички микроби освен онези в спящата Дилън. Те сякаш пламтяха с тънките пипалца на неизмеримо слаби количества енергия, свързващи едно мъничко същество с друго. Изпитах почти телесно притегляне към нея, взаимодействие с всяка част от тялото й. Мисля, че в този миг разбрах донякъде хората на Лилит, които можеха да налагат волята си на тази мрежа. И все пак не преставах да се чудя как се е появило създание като микроба на Уордън, при това на светове, които не се отличаваха много-много от другите, на които бе стъпил човекът. Какво си ти, микробче? Защо те има?

Стори ми се, че получих смътен отговор отнякъде… не, отвсякъде!

Съществуваме! Живеем! Тук сме! Достатъчно е!

Дилън бе преминала от по-лекия, наситен със сънища унес, към периода, в който хората изпадат по няколко пъти всяка нощ. Дълбок сън без видения. Микробите в нея горяха ярко, говореха, пееха чрез невидимото силово поле — нейните с моите и моите с нейните. За пръв път бях в съзнание по време на размяната. Странно преживяване, ала без нищо плашещо. Чудновато и приятно. В тялото ми постепенно се натрупваше някакво напрежение, после ядрото на моето „аз“ се понесе по лъчите на енергията към спящата жена, а нейното — към мен. Нито тогава, нито сега бих могъл да опиша това прекрасно чувство.

Опомних се в тялото на Дилън Кол — ликуващ, преливащ от бодрост, могъщ. Веднага отидох до тоалетната масичка, взех малкия флакон и пристъпих тихо към предишното си тяло, свлякло се на креслото. Внимателно натиснах бутончето и облачето ситни капки потъна в ноздрите на мъжа.

Дишането стана по-дълбоко. Нямаше тревожни промени.

Разтърсих го.

— Дилън? Събуди се! — Вече го друсах здраво. — Хайде Дилън, събуди се!

Направо крещях в ухото й. Напразно. Доволен от резултата, пуснах секундомера и се помъчих да преместя тялото. Макар амазонката да беше силна жена, свикнал бях с наличието на доста повече физическа мощ като мъж.

Продължавах с какви ли не опити да събудя спящия (или спящата) и не успях.

Накрая седнах на леглото да поизчакам, като през няколко минути подновявах усилията си. На четвъртия или петия път отпуснатата фигура се размърда и изпъшка. Спрях секундомера. Двадесет и четири минути и няколко секунди. Предостатъчно.

След още една-две Дилън се изтръгна от унеса. Разтърси глава и си разтърка очите, сякаш не разбираше къде е попаднала. После въздъхна и ме погледна.

— Значи успя?

Кимнах.

— Двадесет и четири минути, но аз съм по-тежък. Обзалагам се, че за твоето тяло ще трае повече. Нещо да те мъчи?

— Страшна умора, иначе нямам оплаквания.

— Сега е твой ред. Хипогриф…

Постхипнотичната заповед подейства веднага и той (тя) бързо се унесе. Аз се върнах на леглото. След няколко минути се отпуснах достатъчно, за да заспя. Познатата вече възбуда на започналото действие сега малко ми пречеше.

Успяхме да се разменим обратно за около три часа. Преместих се на пръсти в нишата при Санда, където трябваше да повторя същото. Бях вече уморен, но хипнозата сама по себе си бе достатъчна почивка, а и аз, разбира се, умеех да използвам рационално резервите на своето тяло.

Не упоих Санда с нураформ, защото вече бях проверил въздействието му, пък и не бих си позволил такъв риск при нейното състояние.

Усещах тялото й съвсем различно и от своето, и от това на Дилън. Зародишът в нея се бе развил до степен да има собствени микроби на Уордън, макар те да си оставаха недостижими за мен — като онези в корпуса на катера например или пък в пристана. Любопитно преживяване.

Всъщност беше истинско сътресение да се събудя в тялото на Санда при тази напреднала бременност. Промяната далеч не свършваше с анатомичните разлики между мъжа и жената. Дори предишното ми събуждане в затворническия кораб ме бе разочаровало именно защото бях открил прекалено малко разлики. Със Санда обаче беше направо смайващо.

Потвърдих предположенията, си, че правилно съм измислил същината на акцията. Чудно ми беше, че някой друг не се е сетил да го направи преди мен… Впрочем кой знае, може и вече да се бе случвало. Но подобен замисъл тъй или иначе би се породил единствено в коварен ум като моя, защото изискваше не само познаване на хипнозата, а и огромна подготовка, която нямаше да ми е по силите, ако не работех в „Тукър“ и нямах възможността да си играя на воля с почти всесилната компютърна система на корпорацията.

Питах се как жените търпят това състояние. Чувствах се тромав и тежък, а имаше и още по-странни усещания, които не се наемам да опиша. Просветваше ми вече защо Санда толкова напираше да се измъкне от професионалното майчинство, макар да не ми се вярваше, че през повечето време тя самата е чак толкова зле. Налагаше се да потърпя, за да я събудя в моето тяло и да проверя едно измъчващо ме подозрение.

За първи път се събуждаше в напълно мъжка опаковка, а не бе просто изпаднала в транс като на палубата. Огледа се с удоволствие. Мисля, че разликата между проблемите на бременността в осмия месец и моята върхова форма неимоверно засилваше контраста.

— Не може ли да остана за малко такава? — примоли се тя (той). — Толкова съм… свободна!

Поклатих тъжно глава.

— Не сега. Трябва да усвоиш размяната, за да си готова следващата седмица, а скоро ще съмне.

— Моля те! Само един ден. Дори не подозираш какво означава това за мен!

— Май се досещам — промълвих с искрено съчувствие, — но няма да стане. Овладей се, Санда. Ще го направим пак утре вечер, ако ти позволят да останеш, а не виждам защо да не го сторят. Не ни остава никакво време, трябва да се упражняваме!

Той (тя) се нацупи. Беше ми донякъде забавно да виждам присъщото за Санда изражение на своето собствено лице.

— Хайде да побързаме — подканих го. — Закъсняваме и току-виж желанието ти се сбъднало по най-неприятния начин… ако протакаме още малко.

Започвах да се тревожа. Не от проблемите на това тяло, а от излишната му бодрост. Санда бе се наспала по-добре от мен или Дилън.

Изглежда и на нея й бе хрумнало същото, защото май реши да проточи спора, та да постигне своето чрез принудата на обстоятелствата. Затуй казах рязко:

— И следващата седмица ли, когато животът ни зависи от това, ще проявиш същите капризи?

Това помогна да се окопити.

— Съжалявам. Няма да те проваля — изрече малко гузно.

— Знам — почти прошепнах и добавих: — Хипогриф.

Слава на небесата, че постхипнотичните заповеди са възможни. Разбира се, те бяха скритият ми коз за наближаващата решителна седмица. Сплетох пръсти за късмет, проснах се на леглото и зачаках да заспя, което не стана скоро. В мен напираше страхът, че ще остана в нейното тяло и това още повече ми пречеше да се унеса. Трябваше сам да се надхитря с хипноза.

Слънцето вече грееше ярко в късното утро, когато натъжената Санда ме събуди.

Още един ден репетиции и още една нощ проверки — но този път Дилън направляваше размяната. По-готови не можехме да бъдем. Ако Ота спазеше обещанието си, оставаше ми да свърша само няколко дреболии, после ме чакаха малко садистични забавления. И петъчната вечер щеше да настъпи.