Цербер: Вълк в кошарата

Дванадесета глава Проект „Феникс“

На Дилън никак не й провървя, но моят късмет още не ме изоставяше. Тя се качи в дома Акеба за принудителната изповед и остана за малко там — по дяволите, дори и за това й трябваше моето разрешение! — та да се види с някои стари приятелки, да получи утеха и съвети, да се наприказва. Страданието подтиква да търсиш компания, както спомена и Санда навремето, а едва ли човек можеше да е по-унил от моята съпруга сега. Но когато се върна в семейното жилище, тя носеше доста интересни новини. Нямаше как да ги чуя досега, защото Санда бе прекарала почти цялата си двумесечна почивка с нас, без да се вясва в дома.

— Горе има две нови жени, под Ограничение. Изобщо не съм ги виждала досега. И са страхотно апетитни парчета.

— Какво е Ограничение?

— Означава, че нямат право да напускат дома, взели са им и картите. Обикновено синдикатът го налага като наказание за тежки провинения, но май случаят не е такъв. Хващам се на бас, че не можеш да познаеш откъде са ги пратили тук.

Вдигнах рамене.

— Е, каква е тайната?

— От острова на Лару са. Били от неговите… как да ги нарека? Наложници? Държанки? Все едно…

Клюката разпали любопитството ми, и то по няколко причини.

— Какво са прегрешили? Или просто са омръзнали на стария сатир.

— Самите те не знаят. Изведнъж ги награбили и — хоп! Всички били разкарани по различни домове и поставени под Ограничение. Според тях било заради някакво голямо начинание на Лару. Твърдят, че се появили множество нови хора и какви ли не машини. Това продължавало от няколко месеца. — Дилън недоумяващо поклати глава. — Едната видяла и фирмен знак на някакъв сандък. Бил на „Тукър“. Имало нещо написано…

Виж ти! Събитията се развиваха все по-добре.

— Какво е гласяло написаното?

— „Проект «Феникс».

Застанах пред монитора в стаята, извиках менюто на енциклопедията и пуснах търсене с тези ключови думи. Узнах само, че фениксът е митично същество от легендите на старата Земя, птица, която се прераждала от пепелта си.

— Можеш ли да се качваш в дома, когато поискаш?

— Нали вече съм от синдиката…

— Трябва да правиш точно това. Опознай добре новите жени. И ги разпитай възможно най-ненатрапчиво за острова и за този проект.

— Както желаеш — отвърна Дилън. — Но нека те предупредя, преди да си скроил още някакъв номер — едно от нещата, които сториха с главата ми, може да те подхлъзне. Не съм способна да изрека лъжа. Не само пред теб. Пред когото и да било…

Да, налагаше се да помисля за това.

— Не можеш ли поне да не казваш истината? Ако някой ти зададе въпрос и ти не искаш да му отговориш, в състояние ли си да си държиш устата затворена?

Беше неин ред да помисли.

— Ами, да. Иначе всеки ще започне да ме разпитва за тайните на твоя бизнес, а това е незаконно.

— Добре. Просто използвай разсъдъка си. Зададат ли ти въпрос, отговорът на който ще ни навлече неприятности, кажи, че ти е забранено да разнищваш тази тема.

— Както желаеш — повтори тя като робот.

Вторачих се в нея.

— Защо се държиш така?

— Част от наложените ми принуди. Длъжна съм да се подчинявам на всяка твоя заповед, която не нарушава правилата на синдиката или другите вменени ми забрани. Моля те, не се разстройвай. Нищо не можеш да промениш. Няма смисъл да ми заповядаш да не изпълнявам тези внушения, защото гадовете се погрижиха и за това проклети да са! Изпитвам непреодолимо желание да… служа. Превърнаха ме в абсолютно покорна твар и дори, хм, ще започна да страдам, ако не получавам нареждания и не ми се възлагат задачи. Накратко, нуждая се от господар. Всеки път, когато искаш нещо от мен, аз… изпитвам удоволствие, самочувствието ми се подобрява. Вече съм робот от плът и кръв — съществувам, за да ти служа, и ти трябва да ми позволиш това. Заради самата мен.

Сигурно в този момент съм я гледал изцъклено. Нима пред очите ми стоеше същата Дилън Кол, която преди два дни се бе изправила безстрашно срещу най-отвратителното чудовище на океана? Независимата, дръзка затворничка, измъкнала се с хитрост от майчинството, заслужила с труд и риск капитанството на катера и помогнала ми да злоупотребим с цяла компютърна мрежа? Стори ми се, че виждах непозната. Вече не си правех илюзии колко подло е постъпено с нея. Вероятно по-ужасно и от хирургическото бърникане в мозъка, което според съдията не било цивилизовано! А най-тягостно за мен бе, че все още не проумявах как точно да се справя с положението.

— От какви задачи имаш нужда?

— Да ти готвя, да чистя, да изпълнявам дребни поръчки… Всичко! Куин, знам колко ти е трудно, а и ти сигурно разбираш какво означава това за мен, но вече е факт. Приемам го като такъв, постарай се ти също да свикнеш. Иначе по-добре ме изпрати в дома и ме забрави.

— Никога!… Освен ако сама не поискаш.

— Аз вече нищо не искам. Забранено ми е. Оставиха ми само задължения — да служа, да си върша работата на майка. Не съм способна да искам. Ако решиш, че по цял ден трябва да лъскам жилището гола, ще го правя. Принудена съм.

— По дяволите! Все има някой продажен психоманипулатор тук, когото да притисна, за да те отърве!

— Няма да стане. Принудата е заложена толкова дълбоко, че ако бъде премахната по начин, различен от налагането й, психиката ми ще бъде съсипана окончателно. Завинаги ще си остана слабоумна. Само главният компютър съхранява процедурата. Дори се погрижиха не един, а неколцина техници да извършват манипулациите, та да не би някой от тях да издаде какво е направил. Допълнителна застраховка. Забрави ли, че чрез мен дават урок на майките какво ги чака, ако не се примирят с участта си?… В дома няма да е по-различно, само че там всяка от останалите жени ще може да ми заповядва.

Отново главният компютър! Непременно трябваше да видя сметката на Уогънт Лару! Каквото и да ми струва това!

Възползвах се от всичките си връзки в «Тукър». Започнах от Сугал, с когото се срещнахме на дружески обяд.

— Както се досещам, ще искаш нещо от мен. За друго не идваш — подхвърли главният ревизор без следа от недоволство.

— Какво представлява проектът «Феникс»?

Той се сепна.

— Откъде си чул това?

— Няма значение. Искам просто да знам какво означава.

Гласът му се сниши до нервен шепот.

— Човече, опитваш се да запалиш сандък с експлозиви!

— Уверявам те, че независимо от пречките ще науча тайната.

— Щом изобщо си чул името — въздъхна Сугал, — значи ще изровиш и останалото. Но нека не приказваме тук, могат да ни спипат. Ще ти осигуря информация.

Спази обещанието си, макар че дори той не знаеше какво всъщност се мъти. А и не разчитах само на него. Измъквах полека-лека дреболии от всеки свой познат, освен това се възползвах от чудесната компютърна мрежа на «Тукър», до която продължавах да имам достъп. Търпеливо нанасях всяко парченце на пъзела, докато не започна да ми се струва, че мога да сглобя цялата картинка по умозрителен път.

Тема за размисъл: Вече знаех, че всеки специалист, изтеглен от «Тукър» през последните три месеца, се е занимавал с някаква разновидност на органичните компютри. Повечето основни проекти в тази област отдавна бяха под забрана в Конфедерацията, защото още преди столетия първите подобни творения едва не поробили човечеството. Онази яростна, кървава и твърде скъпа война бе наплашила властниците. Всички експерти в тази област били изтребени или… може би изпратени на Цербер? От Сугал, а и от други хора научих, че не само нашата корпорация е командировала такива специалисти.

Тема за размисъл: Два-три месеца предварително на острова на Лару е започнало мащабно строителство, включително и на площадка за кацане на совалки. Ако се съдеше по броя на работниците и количеството на материалите, за проекта не се жалеха средства.

Тема за размисъл: Връзките между основния компютър на Тукър“ и главния — което важеше и за останалите корпорации — бяха сложно закодирани и се осъществяваха чрез спътник. Но според изровените от мен данни другият край на системата беше островът на Лару, макар официално главният компютър да се намираше в орбиталната станция на Владетеля. Възникваше интересен въпрос — щом проектът е толкова свръхсекретен, защо не работят по него именно в орбиталната станция? Тя беше голяма почти колкото острова, а имаше и повече полезно пространство, защото площадката за кацане, енергийната станция и другите помощни сгради на непристъпното убежище заемаха доста място.

Тема за размисъл: Любопитна подробност — зоната за действие на траулерите, които принадлежаха на „Хроясейл“, се бе увеличила почти наполовина точно преди аз да поема фирмата. Забелязах го, понеже си направих труда да проуча внимателно нормите, определени ни за тримесечието. Разбрах, че промяната засяга и „Морски принц“ от Кобърн, чиято база се намираше на почти същото разстояние южно от острова на Лару. Започнах да ровя още по-усърдно, погледнах и разпределението на нормите за предишното тримесечие. Друг клон на „Тукър“ — „Емясейл“, внезапно бе изчезнал от плановете. Зоната му бе разпределена между „Хроясейл“ — съвсем нормално, тъй като принадлежахме на една и съща корпорация — и „Морски принц“, което вече бе твърде необичайно. Тази фирма беше собственост на корпорацията „Компуърлд“, пряк конкурент на „Тукър“. Никой не би постъпил така доброволно, значи „Компуърлд“ се бе разделил с нещо твърде ценно, за да получи солидната компенсация, но не намерих никаква информация по въпроса. Документацията обаче показваше друго — общите количества скрит, събрани от поделенията на „Тукър“, бяха започнали рязко да намаляват от началото на тримесечието и ако станеше още по-зле, следващата година трябваше да бъркаме в неприкосновените резерви. В промяната наистина нямаше нищо доброволно — само общопланетното правителство разполагаше с власт да наложи такава принуда.

Фактите, заедно с наученото по-рано, рисуваха особено мрачна картина.

Тема за размисъл: Засега единствените, за които се знаеше, че използват човекоподобни органични компютри, бяха все същите ни приятелчета — пришълците с техните роботи-шпиони. Връзката им с Диаманта на Уордън бе установена. Нали затова ме стовариха тук? Само че роботите си вършеха добре работата и нов огромен проект за усъвършенстването им не беше нужен никому. Пък и едва ли биха го започнали тук, на Цербер или на която и да е друга планета от Диаманта. Защо да ангажират хора, които очевадно изоставаха в техническо отношение спрямо пришълците?

И все пак изводът беше неизбежен — Уогънт Лару е превърнал доскорошната си крепост и убежище в лаборатория за органични компютри, привлякъл е най-добрите специалисти, а траулерите на „Емясейл“ го снабдяват с всичко необходимо. Но защо с кораби, придружени от бойни катери, а не по въздуха? Е, сигурно това привличаше по-малко вниманието, пък и за евентуалните наблюдатели извън планетата щеше да изглежда, че траулерите на „Емясейл“ продължават предишните си занимания във все същия район. Предполагах също, че Лару се отнася крайно неприязнено към присъствието на прекалено много летящи машини близо до острова му.

Няколко дни се щурах неспокойно из апартамента, обсъдих всичко и с Дилън. Липсваше й опит, затова явно нямаше с какво да ми помогне. Но познаваше местния живот по-добре и без да иска ми подсказа отговора на загадката.

— Защо си мислиш, че пришълците имат нещо общо? — учуди се тя. — Не може ли да е някоя нова хитрина на самия Лару?

Заковах се на място като вцепенен. Изведнъж всички парченца на пъзела се наместиха и видях ясно немалка част от сложния замисъл.

— О, не! — възкликнах. — Пришълците са набъркани в историята, но не подозират за това!

— Как така?!

Седнах и си наложих сдържаност.

— Добре, ето какво знаем — нашествениците успяват да изработят подобия на хората, които постепенно заемат важни длъжности в Конфедерацията. Тези органични роботи са толкова съвършени, че заблуждават буквално всекиго. Не само контролните машини, но и човешкото обкръжение. Дори близките приятели. Дори любовниците… И минават успешно през мозъчно сканиране! — Отново скочих трескаво. — Разбира се! Разбира се! Как може да съм бил толкова сляп досега?!

Дилън ме погледна загрижено.

— За какво всъщност говориш?

— Най-напред агентите подбират човека, когото ще заместят — продължих хода на разсъжденията си аз. — Ровят, докато намерят досието му, правят множество холограми и каквото още им хрумне. А нашите приятелчета пришълците вземат всичко това и създават органичен робот… може би по-правилната дума в случая е „отглеждат“. Физически той е пълен двойник на подбраната жертва. Разбира се, понеже е изкуствен, има си и каквото още искат създателите му — очи, виждащи в инфрачервено и ултравиолетово, огромна сила, стига да е необходимо. А и се състои от извънредно устойчив материал, не от клетки, кожата му служи просто за покривало. Вероятно извлича енергията си направо от заобикалящите го полета — микровълни, магнетизъм или нещо подобно. Иначе няма как да оцелява във вакуум например. Онзи, който проникна в Командването на военните системи, можеше дори да променя съставните си части за други функции. Направо се изстреля в орбита! И въпреки това заблуждаваше всички, докогато е трябвало… Знаеше подходящите отговори на подвеждащите въпроси, представяше особеностите на заместената личност до най-дребния навик, дори му потичаше кръв, ако се нарани… Има само един начин да се постигне такова подобие.

— И кой е той?

— Роботът наистина е този човек, за когото се е представял.

Дилън смаяно разтърси глава.

— Не виждам никакъв смисъл в предположението ти, робот ли е бил все пак или човек?

— Робот. Съвършен, с невероятно гъвкави елементи, осигуряващи му всичко необходимо според случая — за заблуда, за изпълнение на задачата, за измъкване… Невероятна машина, съставена от миниатюрни едноклетъчни компютри, които дори независимо един от друг си вършат работата. И са трилиони! Пришълците явно са решили проблема, с който ние не се справихме, нито пък си позволихме да изследваме достатъчно дълго. Открили са метод за основно програмиране на тези творения, така че хем да бъдат свободни и пълноценни личности, хем никога да не се отклоняват от зададените команди — тоест да не престават да ни шпионират. И какво излиза? Правят ги по наш образ и подобие, а после? Докарват ги на Цербер? Не, по-вероятно — в орбиталната станция!

Дилън се смръщи озадачено.

— Значи се навъртат наоколо, така ли?

Поклатих глава.

— Представям си го по-иначе. Отвличат набелязаната жертва. Вероятно докато е на почивка, защото трябва да е по време, когато никой няма да забележи отсъствието й поне две-три седмици. Докарват я в станцията и я заразяват с местната разновидност на микроба на Уордън. След това… Нали си спомняш дрогата, с която си се снабдила, за да се измъкнеш от майчинството?

— Да — кимна тя. — Откраднах я от един пилот на совалка.

— Страхотно! Всичко се връзва. Щом микробите се настанят удобно в жертвата, дават й малко от същата дрога и я събират с вече заразения робот — нейно съвършено копие. Съзнанието, цялата личност на човека се пренасят в робота, който обаче предварително е програмиран за агент.

— Почти същото направиха и с мен — изрече Дилън безизразно.

— Да. Но методът е много по-усъвършенстван. Никоя от машините за психосондиране не би свършила работа, защото имат нужда от цялостната личност. И просто променят общата й нагласа. Тайната всъщност е в първоначалното програмиране на робота, с което се занимават пришълците.

— А той как ще заеме мястото на отвлечения човек? — усъмни се жена ми. — Нали микробите ще го унищожат, щом напусне Диаманта?

— Не е задължително. Не забравяй, че дори ние вече можем да стерилизираме някои изделия, без да ги съсипваме. Явно роботите умеят да се справят още по-добре. Излизат от тукашната звездна система, малките умират, но квазиклетките в изкуствените тела са толкова издръжливи, че незабавно поправят вредите от процеса И „човекът“ спокойно се връща на работа — безупречен шпионин и диверсант. Просто и прекрасно!

— Твърде много прилича на случилото се с мен — повтори Дилън.

— Съжалявам — казах й съчувствено. — Възхищавам се на тяхното хитроумие, както бих се радвал на чудесно обработен скъпоценен камък. Изобщо не пренебрегвам трагедията на хората, които те жертват за изпълнение на замислите си. Но като си представя мащабите и сложното общество на Конфедерацията, не виждам начин да се предотврати проникването на роботите. Вероятно вече са нанесли непоправими щети…

— А проектът „Феникс“?

Замислих се.

— Намирам само едно обяснение и то е смразяващо. На пришълците островът не им е нужен. Защо да ползват услугите на хора, които не знаят за изкуствените създания почти нищо в сравнение с тях? Пък и пренасянето на тази операция върху някоя от планетите в Диаманта рано или късно ще привлече вниманието на Конфедерацията, а нашествениците и без това знаят, че тук ще става все по-горещо… За да напипаш отговора, мила, трябва да наподобиш мисленето на Уогънт Лару, да гледаш от перспективата на Диаманта. И изведнъж ти светва в главата!

— Не и на мен — промърмори Дилън.

— Тогава ще се опитам да го обясня. През цялото време се чудехме какво могат да предложат пришълците на Четиримата владетели, освен отмъщение срещу Конфедерацията. Ето ти я отплатата! Когато те победят, Четиримата и други избраници… а защо не и цялото население на Диаманта — ще получат нови тела. Съвършените тела на органични роботи. Разбираш ли сияйното бъдеще, дето им се предлага? Да се махнат оттук. Да са свободни! Има обаче уловка, за която параноик от класата на Лару не може да не се е сетил.

— Виж, това ми е ясно. Нищо не им пречи да програмират и телата, с които ще наградят съюзниците си, за да си отгледат пълчища от роби-свръхчовеци…

— Прекрасно! Получаваш отличен. Е, значи има начин да се спасиш от заточението в Диаманта, а не смееш да го използваш. Ти какво би сторила?

Тя поумува малко.

— Ще изучавам техните роботи и ще опитам да си направя свои.

— Така да бъде, да бъде. Но не е много вероятно да постигнеш нещо без огромни инсталации, които наблюдателите на Конфедерацията непременно ще забележат. А може би ще са необходими съставки или помощни материали, каквито липсват по планетите на Диаманта, вероятно дори неизвестни на цялата човешка наука? Е, ако не можеш Да си направиш свой робот, остава ли ти избор?

— Просто искам няколко в повече, без да ги изпращам като агенти. Пришълците са принудени да ми вярват и ще ми ги дадат.

— Пак позна! Но и те ще бъдат предварително програмирани по начин, който нашата наука още не е разгадала. Следователно първо трябва да разбереш самия метод и да отстраниш програмата. Не е лесно, защото тя най-вероятно е свързана с основните функционални принципи заложени в тези роботи, а тях не можеш да не запазиш. Остава ти само да се надяваш. Събираш всичко, което ти е под ръка, свикваш експерти дори в гранични области с тази, затваряш ги на острова заедно с роботите, осигуряваш им лаборатория и компютри. И се опитваш да налучкаш вярното решение. Мисля, че в това е същината на проекта „Феникс“.

— Лару не само си го връща на Конфедерацията — почти със страхопочитание промълви Дилън, — но и мами пришълците!

— Да, аз се възхищавам по неволя на дъртото копеле — кимнах. — Предполагам, че в играта са се включили и останалите Владетели. И си мисля, че знам с какво разкарват роботите. С все същите совалки, които хвърчат между четирите планети. Те се отбиват само на още едно място — спътниците на Момрат. Някъде там пратениците на Владетелите се срещат с пришълците.

Пльоснах се в близкото кресло и си позволих миг самодоволство. Най-сетне бях решил поне наполовина загадката на Диаманта. Вярно, нищичко не знаех за самите пришълци, нито за размаха и целите на проникването им в Конфедерацията, но поне вече в общи линии разбирах случващото се тук.

— И каква полза? — Дилън сякаш бе отгатнала мислите ми. — Нищо не можеш да направиш.

Милата ми практична съпруга! Веднага напипа слабото място. Наистина, какво ли можех да направя?

По-точно — какво исках?

Ясно, да пречукам Лару и да разбия тази система. Но дори да ми е по силите… действително ли толкова страстно желаех проектът „Феникс“ да се провали?

Знаех само едно. На острова на Лару се мътеше най-голямата шашма в историята на Диаманта… и аз трябваше да се включа някак в нея.